БПЦ през погледа на бълг. нац. медии

[ISTORIK]

Българската православна църква (БПЦ) през погледа на българските национални медии

Галя Тодорова

В-к “Прелом”

Явленията, които се наблюдават в българския печат, в по-голямата си част са валидни и за радиото, и за телевизията.

Не бива да забравяме, че Църквата има не само духопвно, но – и земно измерение. И второ – компетентната медия може да изпрати своя читател към съответната форма на постигане на църковната истина, на вяра, молитва, други таинства (молитвата е едно от 7-те таинства), съзерцание, практика и прочие.

Теоретично погледнато, светската преса би могла да отразява пълноценно и адекватно църковната проблематика. Освен това, християнската религия винаги е била медиатична по характер, в смисъл на пресъздаване на вярата, процес, който при правилно боравене от страна на медиите с верската проблематика би могъл да съществува и чрез средствата за масова комуникация.

Анализът на текстовете в пресата показа, че вестниците и списанията са тези, които създават модела на Църквата в обществото и се явяват най-мощните интерпретатори на религиозен светоглед. От една страна, тяхното разбиране за вярата деформира общото състояние на православното религиозно съзнание у нас като се наслагва върху него. От друга страна, то е резултат от обществените нагласи, очаквания и потребности на масовия вкус.

Оказва се, че медиите нямат собствен православен светоглед. Те виждат в лицето на църквата предимно традиционна историческа и културна ценност. За тях, Иисус Христос е само човек, реална историческа личност, но не – и Бог. Неговото историческо съществуване не се поставя под съмнение. Той е възприеман като велик духовен учител, като пророк, но не – и като Бог – в истинския троичен смисъл, влаган от християнството. (Става дума за съвкупността, известна като Светата Троица – Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Свети Дух). Медиите не препращат към нещо, което е отвъд техния достъп (и извън тяхната компетентност), а обратно – свеждат “божието” до “кесаревото”. А по този начин свещеното се принизява и опростява. (С други думи – “Медиите профанизират сакралното.”)

Обикновено, медиите не демонстрират открит атеизъм или заявена антихристиянска позиция. Но за нито един от изследваните всекидневници православието не е важно. В йерархията на ценностите то стои на заден план. Нещо повече – самите медии се смятат за добри познавачи на Църквата и на нейните проблеми и се държат в позиция на неин коректив. Като цяло, те вземат отношение към всички светски и политически аспекти на църковната тема, личността на духовника, вътрешните за клира дела, обществената роля на Църквата, нейното отношение с другите деноминации и контактите й с тях. Но те не разбират религиозното измерение на институцията, Православието и християнството изобщо, вследствие на което имат погрешни очаквания от Църквата и не я разпознават като авторитет в реално духовно измерение. Те я разглеждат като земна, идеологическа организация, която трябва да отговори на техните обществени очаквания. Гледната им точка свежда Църквата до институция и изключва вярващите от нея.

Фактически, медиите толерират и пропагандират нехристиянски религиозен светоглед чрез различни свои материали на тема астрология, окултизъм и др. подобни. Те не осъзнават тази своя дейност като антихристиянска.

По правило, медиите са настроени против сектите и култовете, но не ги разбират и често стават проводници на сектантски идеи, които, извадени от контекста на собственото си учение, звучат приемливо на първо четене.

Основното кредо за медиите е верският релативизъм. За тях, ното една религия, включително – и христинството, няма монопол спрямо Истината, а всеки човек има свой Път към Бога, който може да открие и да извърви сам, без посредничеството на Църквата. (Да припомним, че това е един от възгледите на богомилите!)

Липсва познние у журналистите, пишещи на религиозни теми, за разликите между различните християнски деноминации. Те не разглеждат Протестантството като значим религиозен субект - партньор или опонент на БПЦ. Единствено Римокатолицизмът се приема като обособен религиозен субект, различен от Православието и най-често – противопоставен на него и то – в позицията на превъзходство. Образът на римокатолицизма във вестниците се персонифицира чрез личността на папата и чрез личността на наговия представител в България – Георги Йовчев (в гр. Пловдив). Медиите нямат специфичен език, когато говорят за Църквата. Използват обичайния си език и стил, които са разрушителни, ексцесивни, принизяващи.

Логиката на техния интерес към религиозната проблематика е паразитна и заради това – разрушителна. Църковната тематика присъства с недуховни събития (имоти, политика, разкол, разправии между монаси, корупция сред свещеници...), а духовните събития се свързват с нецърковна тематика (полтергаисти, екстрасенси, астрология, окултизъм и др.).

Тъй като за разгледаните всекидневници, всички църковно-религиозни аспекти се свеждат до техните светски и политически измерения, област, в която те (медиите) се чувстват в свои води, на собствена територия, се опитват да “помагат” на ЦЪрквата със съвети и идеи, как тя да се самореорганизира, сякаш това е част от демократизирането на обществото.

Много често те се опитват да изземват нейни функции, включително – по отношение на вярата и на нравствениостта, както правят това и в други области, които смятат за “опразнени” от съответния титуляр – икономика, обществен живот, образование и др.

По този начин, те изграждат една друга, своя виртуална Църква, която напълно подменя истинската. Това обаче не се разпознава от медиите.

Едно от следствията от това е все по-задълбочаващият се разрив между интелектуалците и БПЦ, и между християнството и съвременната култура.

В крайна сметка, образът на Църквата, който се създава в публичното пространство (дори и да е плод на добронамереност), не съдейства за правилното протичане на процесите, развиващи се вътре в самата Църква, създава негативни нагласи в обществото, вследствие на което Църквата се лишава от необходимата й обществена подкрепа, за да извършва своята просветна, образователна и социална дейност в достатъчна степен, както – и да разпространява пълноценно християнската вяра, за което е призвана.

Затова са необходими целенасочени и постоянни усилия в публичното пространство в посока на създаване на връзки между обществото и Църквата.