„ЗЛАТЕН ВЕК" НА БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА

[Apofis]

„ЗЛАТЕН ВЕК" НА БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА. В началото бяха книгите

Новата столица - Велики Преслав, е образец на културния разцвет на Симеонова България от края на IX и началото на Х в. и на амбицията на българския владетел да я превърне в истински „царски град". Велики Преслав има външен и вътрешен град, които са обградени със стени. Във вътрешния град основно място заемат царският дворец, резиденцията на архиепископията - патриаршия, и свързващата ги дворцова базилика. Сред всички сгради в Царския град доминира владетелският дворец, в който най-внушителна по размери и украса е Тронната зала. Величественият облик на Дворцовия град се допълва от Дворцовата базилика, известна още като Кръглата, или Златната, църква. Със своите пропорции, внушаващи монументалност и украса от цветни мозайки и рисувана керамика, тя е един от най-забележителните паметници на средновековната българска архитектура. Досега в града са открити 20 кръстокуполни църкви.

Характерни за този период са монументалните църковни и административни центрове - Средец, Охрид, Девол, Главиница, Дръстър и др. Най-много манастири по това време има в Преслав и неговата околност, в местностите Патлейна, Тузлалъка и др.

Засилва се занаятчийското производство на строителни материали, битова и художествена керамика, разноцветно стъкло и др. Ново явление в старобългарското изкуство е преславската рисувана керамика - плочки с растителни, животински и човешки изображения в единна композиция. Най-яркият й образец е иконата на св. Теодор, намерена в Патлейна.

Декоративната скулптура в Преслав е повлияна от византийския Изток, но присъстват и оригинални български елементи.

Появата и развитието на монументалната и миниатюрната живопис също са нови явления в старобългарското изкуство. Тематично образите съответстват на репертоара от сюжети в източнохристиянското изкуство от Х в.

Със своето богато съдържание от над 120 златни и позлатени накити с украса от емайли, благородни камъни и перли и със сюжети от християнската символика и с легендарен характер откритото през 1978 г. Преславско съкровище, датирано в Х в., е забележително доказателство за нивото на българското златарство, което достига постиженията на византийското ювелирно изкуство.

Най-трайни следи от духовния напредък на българското общество и държава оставят произведенията на старобългарската литература. В духа на своето време старобългарските книжовници разпространяват основните начала на християнската вяра и морал сред новопокръстените българи. В своята работа те получават покровителството и насърчението на цар Симеон.

В литературната ни история са запазени произведенията на такива високообразовани книжовници, като Климент Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Черноризец Докс, презвитер Григорий и др., автори на поучителни и похвални слова, църковни химни, беседи, исторически съчинения, жития, съчинения в областта на природните науки, богословието, логиката, риториката и философията, библейски разкази, проповеди, повлияни от раннохристиянските богослови, античните и византийските автори.

Представянето на творците от „златния век" на старобългарската книжнина би имало незавършен характер без отбелязването на участието на цар Симеон в книжовната дейност. Широтата и разнообразието на литературните му интереси се проявяват в книжовните произведения, изпълнени по негова заръка, а може би и от самия него. Той насърчава българските книжовници да превеждат само онези образци на византийската литература, които в най-голяма степен допринасят за християнската просвета на народа.

С името на цар Симеон са свързани сборниците „Златоструй" от 1075 г. и „Светославов (Симеонов) сборник" от 1073 г., запазени по руски преписи. Първият е от избрани творби на Йоан Златоуст и е имал нравоучителен характер. Вторият представлява своеобразна енциклопедия от преводни статии, представящи тогавашната византийска образованост. По време на руските нашествия в България от 968-971 г. Симеоновите сборници са изнесени в Киев. Те, както и други по-късни български ръкописи лягат в основите на руската християнска култура.

За нуждите на държавното управление от Византия са внесени и въведени в употреба „Земеделският закон" (Номоканон) и „Закон за съдене на хората". Много скоро в България се появяват и първите български апокрифни съчинения. Интересът към исторически знания се задоволява чрез преводи на византийски монашески хроники и исторически разкази.

Разцветът на литературата, изкуството и монументалното строителство през Симеоновата епоха определя водещото място на България на център на славянската писменост и култура, от който те се разпространяват сред другите славянски народи в Европа.