„Дякон Васил Левски” от Христо Ботев

[К.ГЕРБОВ]

Кога, защо и как се появява стихотворението на Христо Ботев за Васил Левски

ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване и ти, птицо проклета,

на чий гроб там тъй грозно грачеш?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в полята,

старци се молят богу горещо,

жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,

и студ, и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.

За „Обесването на Васил Левски” Захари Стоянов обяснява: „Историята на това стихотворение е следующата: в 1876 год. няколко месеца преди венчаванието поетът за войвода, неговото положение, и политическо и домашно, беше едно от най-разбитите и унилите... В тия минути... той пише стенен календар, който украсява с портрета на В. Левски и праща брата си Стефана, да го продава по Румъния и изкара някой гологан за дневна прехрана. За да не бъде обикновен и съвсем сух тоя календар, написва и туря под портрета поменатото стихотворение.” (бел. 1)

Сведението на Захари Стоянов изглежда правдоподобно, като изключим годината на издаването и вида на поместената в календара поетична творба. Календарът с портрета и стихотворението за Васил Левски е бил актуален за 1876 година и естествено е изготвен още в средата на 1875-та, за да бъде разпродаден своевременно. Иван Хаджов твърди, че Ботев написал споменатото стихотворение преди да замине за Русия по работи на Българския революционен комитет, т. е. преди края на август 1875 г. (2)

Че в средата и края на 1875 г. издателят на в. „Знаме” е бил зле материално и се е заел сериозно с книгоиздателска дейност, се вижда от една обява за книги, които се продавали в редакцията на издателството. Обявата е поместена на гърба на преведената от Христо Ботев драма „Кремуций Корд”, за която се приема, че е отпечатана през есента на 1875 г., след месец септември. В обявата фигурират пет заглавия. Три вече били отпечатани, между които: „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова” и „Стенни календар за 1876 г. с портретът на Дякона Василия Левски”.(3)

Две от отбелязаните на гърба на „Кремуций Корд” заглавия, преводи от чешки, все още били под печат. Изследователите са установили, че техен преводач е бил братът на Христо Ботев - Стефан, който бил учил известно време в Чехия. Това подсказва, че става дума за време, когато работоспособните членове от фамилията на поета-революционер (в писмата на Ботев се споменава и брата Кирил) са се впрегнали на работа, за да се сдобие голямото семейство (вече и със съпругата Венета и доведения син Димитър) с необходимите за препитание парични средства. Следователно може да се вярва на Захари Стоянов, че стихотворението за обесването на Васил Левски се е появило на бял свят по време на безпаричие на автора.

Сведение в тази посока намираме и в писмото на Ботев до Данаил Попов от 28 юни 1875 г., в което подателят обяснява: „Аз съм в началото на своята печатарска деятелност, следователно — съм къс в средствата.” (4)

Като част от стенния календар, който пък е бил находчива идея на Христо Ботев да повиши продаваемостта на печатния продукт, стихотворението за обесването на Васил Левски явно ще да е било написано, както казва Ив. Хаджов, през август и тогава е отпечатано. Щом „Кремуций Корд” се появява след септември 1875 г. и на гърба му е отбелязан календарът като готов, значи приемливо е той да е бил отпечатан през август или също през септември.

Сведения за издаването на стенния календар за 1876 г. намираме „закодирани” в спомените на Стефан Р. Блъсков, записани от д-р Димо Тодоров. Тези спомени на пръв поглед изглеждат неправдоподобни. Но те са дадени едва в късната 1929 г., когато авторът им очевидно вече е позабравил някои факти. Прочетено критично и логично, казаното от Блъсков потвърждава изнесеното от Захари Стоянов. Последният може и да е взел в 1888 г. информацията за това, кога и как се появило стихотворението за обесването на Левски, именно от Блъсков. Който пък по-късно, разказвайки на д-р Тодоров събитията, е забравил за кое стихотворение и за кой точно календар е ставало дума в посочената от него 1875 г.

Ст. Блъсков след 1870 г. е работил като печатар в Букурещ. Последователно бил словослагател първо при Любен Каравелов, а после и при Христо Ботев. Започнал работа при Ботев, когато той се отделил от Каравелов (пролетта на 1875 г.) и организирал своя печатница „Знаме”. В нея Блъсков останал до октомври-ноември 1875 г., когато поетът-революционер се заел с мисълта и подготовката за поход с чета в България.

Бившият словослагател разказва случка, която според него произтекла по време на подготовката за издаване на стенния календар с образа на Хаджи Димитър и едноименното стихотворение, какъвто календар действително е отпечатан, но в 1874 г., защото е бил актуален за 1875 г. На въпроса на Димо Тодоров, знае ли, докато е бил в печатницата на Ботев, той да е написал и напечатал някое стихотворение, Стефан Блъсков отговаря:

„Да, „Жив е той, жив е...” Ботев го приготви за един стенен календар, който аз набирах. Понеже нямахме пари, поискахме чрез издаване на тоя календар да се добием с някоя и друга пара. Бързахме го. В него имаше една картина на Хаджи Димитър и Ботев беше определил едно място в календара, мисля, в средата, около Хаджи Димитър, за да помести „Жив е той, жив е...” Аз редях всичкия материал за тоя календар и чаках Ботев да ми даде стихотворението. Близо две седмици стоеше празно мястото за стихотворението, докато ми го даде. Той не се спираше на едно място - ходеше насам-натам, за ден-два изчезваше и пак дохаждаше. Търсеше и пари да даде нам, на словослагателите. Аз близо 5-6 месеца не бях получил ни грош. Но какво да му искам - нямаше, виждах го, и той гладуваше. Като че ли бе залисан в много важни работи и не му оставаше време да седне да напише и ми даде стихотворението. Най-после, като изтекоха две седмици и календарът чакаше, един ден му казах по-сериозно, че не бива вече да чакам, да ми го даде да го набирам. Тогава той ми каза: „Ей сега, потърпи малко до половин-един час”. Почна да се разхожда насам-натам из печатницата. Замислен и често си прокарваше ръката върху косата. След туй влезе в стаичката си и излезе и ми донесе един лист с написано стихотворение за Хаджи Димитър, което веднага набрах и календарът излезе, мисля, същия ден. После го продавахме и се сдобихме с малко пари.”(5)

Ботевият календар за година 1875.

Както бе казано, в действителност календарът с образа на Хаджи Димитър и посветеното нему стихотворение е бил за 1875 година. Той е отпечатан в 1874 г. и не в печатницата на Ботев - „Знаме”, а в печатницата на Любен Каравелов - „Свобода”. Освен това стихотворението „Жив е той, жив е” („Хаджи Димитър”) е написано и публикувано във вестник „Независимост” още през 1873 г. и в календара с образа на Хаджи Димитър то е отпечатано само с променено заглавие. Ботев не може да е имал проблеми със съчиняването на стихотворението за календара с образа на Хаджи Димитър.

Така, че в цитирания спомен очевидно става дума за стенния календар за 1876 г., който именно е отпечатан в печатницата на Христо Ботев в края на лятото на 1875 г. Блъсков е визирал на практика не Хаджи Димитър и едноименното стихотворение, а Васил Левски и стихотворението за неговото обесване. Словослагателят е смесил информацията за двата календара, защото той изглежда е набирал и двата, които са били издадени все от Христо Ботев.

Сведението на Стефан Блъсков, че е останал в печатницата на Ботев до октомври-ноември 1875 г., означава, че календарът за 1876 г. е отпечатан преди това. Така отново се потвърждава вероятността стихотворението да е написано през август с. г. Както се вижда от различните сведения, появата му е била продиктувана най-вече от комерсиални цели.

Двете редакции на стихотворението

В 1888 г. Захари Стоянов публикува в „Събрани съчинения на Христо Ботйов” стихотворението „Обесването на Васил Левски” и го прави популярно. Вариант на същото стихотворение, обаче, е отпечатан още през 1876 г. във в. „Нова България”, брой 22 от 12 август. Този вариант, или редакция, носи заглавие „Дякон Васил Левски”, и има следното съдържание:

ДЯКОН ВАСИЛ ЛЕВСКИ

О, Майко моя, родино свята!

Защо тъй горко, тъй скръбно плачеш?

Гарване и ти, птицо проклета,

над чий там гроб тъй грозно грачеш?

О, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня;

затуй, че твоят свещен глас майко,

е глас без помощ, глас във пустиня!

Плачи! Там близо до град София

видя аз стърчи черно бесило.

И твоят един син Българио,

виси на него... Със страшна сила

зимата пее свойта зла песен.

Вихрове гонят тръни в полето

и студ, и мраз – плач безнадежден

навяват на теб, теб на сърцето!

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в мъглата;

старци се Богу молят горещо,

жените плачат, пищят децата!

Умря той вече! Юнашка сила

твойте тирани скриха в земята!

О, майко моя, родина мила,

плачи за него, кълни съдбата! (6)

Съществуват спорове коя редакция на стихотворението на Христо Ботев за Васил Левски е по-ранна? И двете се появяват след 1875 г., когато е издаден календарът, на който е била отпечатана една от двете редакции. Задачата се усложнява от факта, че екземпляр от календара не е запазен и няма никакви сведения, как е изглеждало там стихотворението.

Според някои изследователи, Захари Стоянов бил публикувал стихотворението за Левски, като го е взел от стенния календар. По-скоро, обаче, именно текстът, озаглавен „Дякон Васил Левски”, е бил отпечатан на календара. Могат да се приведат няколко аргумента в подкрепа на това.

Един от тях е заглавието на стихотворението. Когато изготвя календара за 1875 г. Ботев вече е бил написал баладата, озаглавена „В памет на Хаджи Димитър”. На календара тя носи обаче заглавие: „Хаджи Димитаръ Асѣнйовъ”. Това име е ситуирано на самия календар под фигурата на загиналия войвода и над баладата, посветена на него. Така името пояснява кой е изобразеният, а идва и като заглавие на стихотворението, което по-нататък във времето остава с това заглавие.

Имаме основание да приемем, че следващата година Христо Ботев е запазил в новия календар стила на стария. Заглавието, обстойно обясняващо всичко от именната биография на Апостола - Дякон Васил Левски, е именно в този стил. Без да знаем дали е променено нещо в съдържанието на месеците, освен актуализирането на дните по дати, можем да кажем, че в централната част на календара, под графичния портрет на Левски, е стояло стихотворението „Дякон Васил Левски”. Комбинацията е изглеждала горе-долу така:

Откритите в джобното тефтерче на Христо Ботев разработки на последната строфа на „Дякон Васил Левски”, която изобщо не е включена в „Обесването на Васил Левски”, показват, че именно първото заглавие е стихотворението, върху което е работил Ботев. Да се счита, че в един момент той се е отказал от този вариант и е написал и отпечатал „Обесването на Васил Левски”, е малко вероятно.

По една елементарна логика. Как би следвало да си отговорим на въпроса: откъде издателите на в. „Нова България” са взели текста на стихотворението, за да го публикуват по-малко от три месеца след смъртта на автора? Логичният отговор е: от канцеларията на издателството. На една от стените в тази канцелария не може да не е висял въпросният календар с образа и стихотворението за Левски. Та той е бил актуален до края на същата година и вероятно е бил поставен там от предишния стопанин на тази канцелария!

Не се променят много нещата, дори Ботев да е работил на друго място, а не на това, където се е списвала „Нова България” след смъртта му. Да се предполага, че в средата на 1876 г. продължителите на вестника не са имали стенния Ботев календар за същата година, пък Захарий Стоянов в 1888 г. се е сдобил с него отнякъде, е все едно да сложим каруцата пред коня. В колко ли къщи и квартири с българи-емигранти в Букурещ (и не само в този град) в1876 г. е бил окачен календарът с образа на Васил Левски и стихотворението, посветено на неговата смърт? Риторичен въпрос, разбира се.

Страници 9 и 10 от тефтерчето на Ботев с варианти на

пета и шеста строфа на „Дякон Васил Левски”.

Съчиненото от Христо Ботев стихотворение за Васил Левски добива популярност след 1888 г., когато Захари Стоянов го публикува със заглавие „Обесването на Васил Левски”. Всъщност популярност придобива не оригиналната Ботева творба, а една по-различна от нея редакция. В която, освен заглавието, е изменено и съдържанието на текста: отпаднала е шестата строфа; разменено е редуването на четвъртата и петата строфи.

Някои считат, че оригиналното стихотворение на Ботев е приведено в този вид, за да звучи по-добре като песен. И наистина, всички знаем, че българинът като правило знае от популярните песни текстовете само на първите няколко куплета. При трансформацията на оригиналното стихотворение в „Обесването на Васил Левски”, обаче, освен че е отпаднала последната строфа, е преиначено и поетическото внушение на оригинала с промяната на вида на някои от останалите стихове.

Например, в патетичния увод словата „свята” и „защо тъй горко, тъй скръбно плачеш”, са заменени с познатите до баналност от народните песни: „мила” и „защо тъй жално, тъй милно плачеш”. При което се е получило досадното повторение „родино мила... милно плачеш”. Замяната, пък, „над чий гроб”, с „на чий гроб”, е всъщност преместване на изживяването от присъствие над още пресен, незарит гроб, в посещение на гроб в стари гробища.

На мястото на съчувствено-състрадателното „о, зная, зная, ти плачеш, майко”, идва банално-учтивото „ох, зная, зная...” Предаването на случващото се като видение, разкрило се на лирическия герой - „видя аз стърчи черно бесило”, е заменено с разказ на лице, присъствало на събитието - „стърчи, аз видях черно бесило”. Вълците и псетата в оригиналния разказ на Ботев са ситуирани в мъгла (нещо неясно като контури и не го знаеш близко ли е или далече), а във версията, отпечатана от Захари Стоянов, те се виждат отчетливо в „полята”. Така е изчезнала следата от сюрреалистичност на повествуванието. Едновременно с това се появява и несъгласувана повторяемост: след като „псета и вълци вият в полята”, се оказва, че „вихрове гонят тръни в полето”. Колко са били полетата в края на краищата?

Че „обработката” на стихотворението в песен, е направена механично, без вникване в съдържанието, най-добре се вижда от стиха-поанта в произведението - стихът, който е антитеза на „жив е той, жив е”. На мястото на внушението, че обесването на „едина син” в мразовитата и зла зима навява на сърцето плач безнадежден, е дошла тавтологията, че плачът безнадежден навява скръб на сърцето.

Обяснимо единствено с цел нагаждане към определен такт и мелодия е и разместването на подреждането от „старци се богу молят горещо” на „старци се молят богу горещо”. Същото е и с членуваното в израза „твоят един син”, станал на „твой един син”. Може би единствено удачно е разменянето на четвъртата и петата строфи.

Какво е знаел Ботев за обесването на Левски

По повод на „Обесването на Васил Левски” Захари Стоянов изразява учудване: „Васил Левски, Дяконът, тоя свещен образ, тоя идеал на всичко, щото е честно и благородно, тоя мъченик на правото и на свободата - и подобно стихотворение, такива обикновени думи над бесилницата му, на памятта му!”(7) Учудването идва не от литературните достойнства на по-краткото стихотворение, което Стоянов е познавал и отпечатал, а от липсата на отличителната за големия герой - Апостола на свободата - възхвала на неговото дело и непоправимата загуба с неговата смърт. „Такива обикновени думи” - недоумява писателят, автор и на биография на Васил Левски.

Стоянов не е знаел какво съдържа последната строфа на оригиналното стихотворение. И макар с нея да не се променя съществено впечатлението, той дори е можел да се ужаси, когато се запознае с истинските последни редове на стихотворението за обесването на Дякон Васил Левски.

Всъщност не е ли странно, че в това стихотворение няма и намек за нещо бодро, оптимистично, за вяра в бъдещето, от вида: „жив е, той, жив е!” Нещо повече, накрая сякаш за да няма неразбиране, се заявява: „умря той вече!” Това в съчетание с „плач без надежда навяват на теб скръб на сърцето” си е направо антитеза на „жив е той, жив е... той не умира” от стихотворението за Хаджи Димитър.

Нека да не гадаем, а да кажем направо. За Хаджи Димитър не е имало сведения как е загинал, даже са се носели слухове, че всъщност бил жив (оттам е и „жив е той”). Така Христо Ботев е бил напълно свободен да се разполага, както си иска в баладичните поетични пространства. С обесването на Васил Левски не е било така: имало е свидетели на събитието. Нещо повече: Ботев е имал точна информация какво се е случило по време на обесването, а то съвсем не е било героично. Било си е точно: плач безнадежден.

За действителната обстановка по време на обесването на Левски, Христо Ботев е имал доста подробни сведения от записките на поп Минчо Кънчев, който ги е изпратил от Диарбекир на Данаил Попов. Това се подразбира от писмото на Ботев до Попов от 28 юни 1875 г., в което се казва: „Вие ми пишете, че някой си поп, от заточените, е написал брошура, която искате да [се] напечата. Ако е за „Знаме” и ако не е твърде дълга, то аз я бих обнародвал; а ако не, то можа да я напечатам и отделно, само, разбира се, като ѝ поуправя слогът. Ако е у вас това произведение на страдалецът, то изпроводете го да го видя.”(8)

Че в писмото става дума за поп Минчо Кънчев, разбираме от Стоян Заимов. Който в „Миналото. Етюди върху записките на Захари Стоянов” обяснява: „В документа (въпросното писмо) се говори за някаква си „брошура”, написана от някой си поп, заточеник в Диарбекирската крепост... Брошурата е в наши ръце (в ръкопис), авторът й е поп Минчо Кънчев, тогава Диарбекирски заточеник...”(9)

Може би „брошурата” са някакви първоначални записки на поп Минчо Кънчев, но в тях със сигурност е фигурирал и откъсът за обесването на Васил Левски. Най-вероятно като е получил записките, Ботев е прочел вариант на следното:

„ШАКИР ЕФЕНДИ, САИБ ПАША, ХАДЖИ ИВАНЧО ПЕНЧОВИЧ ПОДПИСАХА ЗА ОБЕСЮВАНИЕТО НА ДЯКОНА ВАСИЛ ЛЕВСКИ. Съмна се, 6-ий февруарий [1873 г.] доде. До обед виелица силна, следобед времето се поправи, февруарското слънце припече. Софийската полиция се разтича по улиците кални. Бесилката, която на 15 януарий умъртви Общи, грозно стърчеше и с нетърпение чакаше новата си жертва. Свиканите общински съветници стояха на групи около бесилката. Пред тях членовете на ираде-меджличи (управителният съвет) официално се мъдреха. Рота войска от страните на бесилката волно стоеше. Взвод конни стражари зад ротата мируваше. Шопи и цигани около лобното място се разтъпкваха и у бесилката зяпаха. Мазхар паша, яздейки на кон, по лобното място се ширеше и някакви си заповеди на палачите даваше... Всичко бе приготвено, наредено, натъкмено... Войската и тълпата чакаха бунтовника. От към казармите позорната кола се зададе. На Мазхар паша „парада” се раздвижи. Позорната кола пристигна, близо при бесилката се спря. Заптиите изнесоха из колата полумъртвия труп на Дякона Левски, предадоха го в ръцете на палачите-цигани. Али чауш заповяда: „Дормуш!” Сали метна примката. Кязим Али издърпа дървеното магаренце, трупът увисна... Али чауш го залюля. Бесилката се заклати и заскърца, [тълпата] от цигани и от подуенски шопи лудешки се закикоти...

УМРЯ ЛЕВСКИ!... ДА ЖИВЕЕ СВОБОДАТА!... След малко „парадът” на Мазхар паша се разотиде. Останаха циганчетата и шопчетата с камъни да мерят висящия труп!... Надвечер комисарите царски бесилката посетили. Мазхар паша няколко пъти с бастонът си студения труп залюлял и на Али чауша заповядал: „Трупът на мръсника предайте на поп Тодора!” Левски е заровен в старите софийски гробища...” (10)

От този разказ, Христо Ботев не само се е информирал точно за случилото се на 6 февруари 1873 г. край София, но е заел и някои детайли: внушението за силната виелица; грозно стърчащата бесилка. Това, че на обесването са присъствали деца, поетът също е знаел от записките и го е отразил в стихотворението си. Най-впечатляваща у Ботев е компилацията „Умря той вече!” То си е направо същото като „Умря Левски!”, у поп Минчо Кънчев.

Има и още един любопитен момент: Ботев е знаел, че на обесването е присъствал Мазхар паша. На с. 9 и 10 в личното тефтерче на поета, където има написани и задраскани редове от варианти на шестата строфа на „Дякон Васил Левски”, се вижда, че авторът е искал да спомене за това присъствие.

На с. 9 шестата строфа е във вариант:

„Долу гяурътъ!” крѣсна пашата

И бързо, бързо твоятъ синъ, майко,

Свалиха въ гробътъ, скриха въ земята”.(11)

Тук „Долу гяурът!” е парафраза на „(свалете) трупът на мръсника!”.

На с. 10 сред многото редове също се чете: „пашата крѣсна да хвѫрлятъ”. Още по-интересен е един от редовете по-надолу, започващ с: „И Масар паша...”. По-нататък като че ли няма продължение на тази мисъл.

* * *

Христо Ботев не е успял да създаде произведение, извисяващо по някакъв начин личността на Васил Левски. Опитал се е да защити (по-скоро пред себе си) революционната кауза на българското националноосвободително движение в последните години преди Освобождението. Години, наречени „епохата на комитетите”. Защитил я е, като е показал колко самотни на практика са били дейците на тези комитети. Това е било истината, а не приказките от годините след това, колко популярни навремето са били тези дейци и идеите им сред „народа”.

Сам Христо Ботев изпитва по-късно чувствата на този „народ”. Както разказва Никола Обретенов, когато четниците от Ботевата чета взели в Балкана няколко агнета от един овчар, последният поискал бързо да му ги платят, защото идвала турската потеря. Просълзен, с болка на душата си войводата Ботев казал: „И аз съм дошъл народ да освобождавам!”(12)

Твърде е възможно, когато се е заел да издаде календар, посветен на Васил Левски, поетът-революционер да не е знаел какво е произтекло в София на 6 февруари 1873 г. Записките („брошурата”) на поп Минчо Кънчев, които са се появили случайно в този момент, изглежда са охладили поетичния му порив. Затова и не е вървяла работата по написването на стихотворението.

В един момент поетът е можел да се откаже от календара или да го отпечата без стихотворението. Възможно е именно това той да е обмислял за последен път, преди да вземе окончателно решение. След последното подканяне от Ст. Блъсков, който е бил готов с печатната форма и е чакал само стихотворението, авторът му е крачел известно време из печатницата, рошейки с ръка косата си. Влязъл в стаичката си и изнесъл от там стихотворението, което вече е било написано. Колебанието е било, дали да го публикува.

Изглежда мисълта за парите, които ще получи от продажбата на календара, пари на които се е надявал и печатарят Блъсков (докарал словослагателската работа почти до печат), са накарали Ботев да извади готовото в някаква степен стихотворение.

От смазващата истина с обстоятелствата около обесването на Васил Левски, отразена в записките на поп Минчо Кънчев, разбираме защо поетът Ботев не е прибягнал при създаването на стихотворението си, посветено на същото събитие, до формите на апотеоза. Иначе стихотворението си е пак един вид балада. Неясните фигури на молещите се старци, плачещите жени, пищящите деца са в унисон със сюрреалистичната природа: вихри, мъгла, грачещи гарвани, виещи псета и вълци... С тази обстановка поетът се е опитал по-скоро да внуши, а не да обясни защо свещеният глас на родината-майка е глас в пустиня и тя продължава да бъде черна робиня.

Успял е действително да предаде поетически усещането за плач безнадежден, което е било и неговото състояние. Не случайно в стихотворението лирическият герой е самият поет, който описва своите виждания и чувства. Вмъкването на майката-родина, е за да се придаде все пак някаква обществена значимост на събитието. Не става обаче ясно, защо тя трябва да кълне съдбата. Заради гибелта на своя „един син” ли, или заради поведението на „парада”, който Ботев дори не е рискувал да го предаде, заменяйки го с неясните молещи се старци, плачещи жени и пищящи деца (вероятно от радост, когато уцелят с камък обесения).

Съзнателно или не, Христо Ботев е извел „Дякон Васил Левски” като антитеза на „Хаджи Димитър”. И в двете стихотворения присъстват сходни елементи, но те са противопоставени като знаци. В „Хаджи Димитър” „вълк му кротко раната ближе”, в „Дякон Васил Левски” - „вълците вият в мъглата”. Също: „жътварка пее нейде в полето” - „гарвани грачат грозно зловещо”; „самодиви... песен поемнат” - „жените плачат” и пр. и пр.

Най-съществените противопоставяния са обаче в усещането за бъдещето. За Хаджи Димитър се казва: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”. Докато след смъртта на Левски в едноименното стихотворение, единствено на родината мила се отрежда ролята да кълне съдбата, както бе казано - неясно защо.

Бележки:

1. Христо Ботев. Събрани съчинения, том 1. С., 1979, с. 360.

2. пак там.

3. Христо Ботев. Събрани съчинения, том 3. С., 1980, с. 191 и 592-593.

4. пак там, с. 222.

5. Стефан Каракостов. Ботев в спомените на съвременниците му, том І. С., 1977, с. 575-576.

6. Христо Ботев. Пълно събрание на съчиненията под редакцията на Миxаил Димитров, том ІІІ. С., 1940, с. 550.

7. Иван Унджиев, Цвета Унджиева. Христо Ботев - живот и дело. С., 1975, с. 513-514.

8. Ботев, том 3, 1980, с. 221-222.

9. Стоян Заимов. Миналото. Етюди върху записките на Захари Стоянов. С., 2004, с. 311.

10. Поп Минчо Кънчев. Видрица. С., 1983, с. 302-303.

11. Ботев, том 1, с. 363.

12. Ботевите четници разказват (сборник от писма, документи и материали). Съставител Никола Ферманджиев. С., 1975, с. 402.