Политически страсти съпътстват възрожденска вечеринка

[К.ГЕРБОВ]

В поредицата от литературни спомени, носеща надслова „Миналото”, Стоян Заимов привежда любопитни сведения за действията на наследника на Васил Левски след смъртта му - Атанас Узунов. Последният насочил изцяло вниманието си върху проповядването на бунта между селската маса. Градското население той „захвърлил настрана”: едно като неблагонадежден елемент, друго като елемент, който сам бил достатъчно пробуден в духа на свободата, но му липсвало дързост да се застъпи за нея с оръжие в ръка. (Миналото, с. 306)

Интересно, но това мнение Узунов изглежда го е заимствал от Левски при срещата си с него. На последния по време на разпита му пред турския съд, проведен на 9 януари 1873 г., е зададен въпросът: „През тая си обиколка как намери настроението на народа и по какъв начин се приближи до всекиго?”. Отговорът на Апостолът е много показателен: „Начетените българи, които очакваха напредъка чрез просветата, намираха за опасно и неуместно искането на права с оръжие. Те бяха на мнение, че вместо да се прави това, напредъкът и просветата, и тия работи, да се уредят чрез държавата, помощта на чужди народи да се избегне. По такъв начин те се държаха настрана от нашите комитетски работи. Обаче селяните, които са залагали тапиите си за сто гроша, които след няколко години ставаха хиляди... Тия селяни в такова тежко положение, когато им се говореше за какъвто и да е бунт, с надежда, че ще се отърват от това зло, идваха накъдето ги теглехме.” (Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд, с. 205)

Този момент от действията на Левски е усетил и поетът Иван Вазов, и затова в едноименната ода, между многото суперлативи за Левски вмъква също: „селяните прости, светец го зовяха”.

Стоян Заимов предава една много интересна „съзаклятническа вечеринка”, състояла се в Хасково няколко месеца след смъртта на Апостола. Участници били почти целия състав на ръководството на Хасковския революционен комитет, които не били селяни, а главно учители. Видно е, че Узунов, освен на селяните, е разчитал и на интелигенцията като ръководен кадър на „масите”. Гост на вечеринката бил именно Атанас Цвятков Узунов. В предадения разказ за случилото се, Узунов в характерния за автора на „Миналото” стил, е упоменат с няколко имена: с един от псевдонимите си - Конекрадов, като „чорбаджи Цвятковия син” и като „бай Ивановия Костадин” (бай Иван наричал Узунов Костадин). Стоенчо, който в повествованието е също и Звукаря (преподавател на най-малките ученици-звукарчета), е самият Заимов, а Аспарух - Мирчо Попов (също учител в Хасково). Останалите имена са на дейци от комитета в града.

В началото на разказа става дума за „революционния” терор, както благозвучно го наричаха (и оправдаваха) историците проф. Иван Унджиев и проф. Николай Генчев. Навремето явно това понятие не е било познато на Стоян Заимов, затова той нарича терора „черен”. Като пример за такъв терор - препоръчван от някои от ръководните дейци на българската националноосвободителна революция, между които и Левски, в разказа са дадени републиканците от Ирландската революционна армия (тях ги има и днес). Техните действия дори са приветствани от някои от присъствалите на вечеринката. По-голям и разгорещен дебат става за държавното устройство на България след Освобождението.

Ето и самия разказ:

„От песните и смеховете незабележено се мина на сериозни препирни по разни въпроси. Повдигна се препирня върху въпроса: нужни ли са за делото политическите убийства и обири и какво морално влияние могат да имат те върху духа на съзаклятниците? Конекрадов обясни на събеседниците си защо е върл партизанин на черния терор. Михо Минчев разказа прясна случка (чел английски вестник) за убийството на някой си лорд в Ирландия от хората на тайния ирландски патриотически комитет. Убийството сплашило лордовете, а окуражило съзаклятниците. Михо препоръчваше на българското съзаклетие черния терор на ирландските патриоти. Мария, Малейчо, Димитрак поп Стефанов по чисто християнски съображения се изказаха против черния терор. Женско сърце кърви не търпи - ето защо Мария се обяви против политическите убийства.

Един измежду събеседниците повдигна въпроса: Русия замесена ли е в работите на комитета; войските й преди ли, или след въстанието ще нахлуят в България? Узунов без забикалки открито обяви на събесед¬ниците си, че комитетското дело няма никаква тайна връзка с никоя велика държава - че то е чисто българско дело. Чорбаджи Цвятковият син имаше за събеседници просветени български младежи, а не старци и простаци като Трандафила и бая Ивана; ето защо той не скри същината на работата. Берковски и Узунов надълго и широко и пламенно говориха по темата: българският народ, ако желае да бъде напълно свободен, трябва да жертвува имот и живот, мило и драго - „майчин помен с чуждо жито се не прави”... На неколцина се не хареса, дето в работите на комитета няма никаква намеса Русия или друга някоя държава...

Благодушният, слабогърдият Малейчо с напрегнато внимание из¬слуша речта на Узунова. Възхити се той, окрили се, полетя в небесата и жежко стисна ръката на Звукаря:

- Стоенчо, нека бог наспори България с такива учени младежи; при тях тя няма да остане турска робиня — пришепна Малейчо на се¬дящия до него Стоенча.

Окриленият от речта на Узунова Малейчо зададе следното питание на събеседниците си:

- Каза се, че България, за да бъде българска, трябва да се по¬трошат български пари и да се пролее българска кръв. Това си е така и така трябва да стане, ала искам да знам: след освобождението на България какво управление ще й се даде от главатарите на въста-нието? - каза Малейчо граматикът и скришом стисна кутрето на Зву¬каря.

С това той искаше да каже на притежателя на кутрето: „Нека за¬местникът на Левски разреши този важен и труден въпрос”.

Под впечатлението на неотдавна станалия преврат във Франция - възцаряванието на III французка република - българската младеж, особено стоящата начело на сьзаклетието, често пъти разискваше въ¬проса за разните видове държавни системи на управления: абсолютна монархия, конституционна монархия, република. В Хасково най-големият подскоросник за разисквание на предметния въпрос бе Михо Минчев Ингилизинът, почитател на ингилишката конституция и обо¬жател на американските всевъзможни републики. Частната, личната библиотека на Миха е отрупана с ингилишки и американски полити¬чески журнали.

Повдигнатият от Малейча въпрос, макар и да бе разискван ня¬колко пъти от неговите другари, вследствие на което бе и доволно овехтял, даде важна умствена работа на веселящите се съзаклетници. Те сякаш забравиха, че са турски роби, та с горещината на възторже¬ни препирвачи се нахвърлиха върху умишлено повдигнатия въпрос.

- Най-доброто управление е републиката. Свободна България трябва да бъде република - превари Аспарух [Мирчо Попов], та отговори на Малейчовия въпрос. Аспарух изброи добрите качества на републиканското управление.

- Ха, ха, ха, република!... Кому давате република? На Аспаруховата сган ли? На кърджалиите и даалите ли? Аспаруховщина, даалийщина и република, две неща несъвместими. Ха, ха, ха, Аспарух републиканец - басисто прогърмя Петър Берковски.

От дървеното кьошче нахълта силен шум в гостната стая: нощен априлски дъжд, сякаш из ведро, се изля на двора. Събеседниците се вслушаха в шума на пороя и в гърмежите на св. Илия.

- Българинът без цар не може, но и царския камшик, както се практикува в тираническите монархии, той не може да търпи. Най-сгодна система на управление за нашия народ е конституционната мо¬нархия. Вгледайте се в обществения и в семейния живот на българи¬на, и вие ще забележите всичките добри признаци на конституционното управление - каза внушително селянинът с бабките пари на огърлето [Узунов].

- Конституция, република! Камшик, царски камшик трябва за българите - прогърмя Берковски и приведе няколко случая за дока¬зателство на казаното.

- Между царския камшик на Берковски и републиката на Аспа¬руха турям по средата конституцията на гостенина и на нея отгоре стоя - смиреномъдрено каза скромният Малейчо.

- Република, република искам аз - високо каза Аспарух.

- Българите са варвари, а варварите трябва да се управляват с царски камшик - ядовито рече Берковски.

- Нито републиката, нито царският камшик са годни за нашия народ. Види се, вие и двамата малко сте размишлявали върху обще¬ствения строй и живот на българина. От дългото ми скитание по Бъл¬гария и от многото ми срещи с младежи и прости селяни дойдох до дълбокото убеждение, че най-сгодната система на управление за нас, българите, е конституцията, по каквато сега се управлява свободна Гърция. Изучете по-добре въпроса, и вие ще се уверите, че на моя страна е истината - с тона на един убеден конституционист каза бай Ивановият Костадин [Узунов].

Атанас Узунов (вляво) и Петър Берковски

В препирнята се намесиха Сербезовци, Минчеви, Звукарят и Ма¬рия. Републиката на Аспаруха пропадна. Разбит по всичките линии, дето се е рекло, Аспарух се сви на миндерлика и с напрегнати уши слушаше препиращите се страни. Препирнята остана между Узунова и Берковски. Единът препоръчваше царския камшик, другият народна¬та самоуправа, народния суверенитет, казано по сегашнему. Случайно и преждевременно повдигнатият от Малейча въпрос неволно създаде мегдан, на който се сборичкаха, като петли на бунище, един западен (немски) възпитаник, Берковски, с един руски храненик, Ат. Узунов. Всеки от тях достатъчно сполучливо защищаваше своето, като го подкрепяше с доказателства, взети из книжките и брошурките, що бя¬ха чели по тоя и досега още добре неразрешен капитален въпрос. В препирнята си Узунов се увлече и неусетно за самаго него се впусна да проповядва на събеседниците си политическите възгледи на руски¬те либерали от 1860 -1870 година. По всичко се виждаше, че той бе добре запознат с руската литература, писана от руските либерали западници, в която живо се разисква въпросът за най-добрата система на управление. Берковски взема за мерило Наполеона Бонапарта. Монархическия му камшик въздигна до бога - нарече го камшика, спасител на Франция и умиротворител на Европа. Похвали руския цезаризъм, укори австроунгарския дуализъм, изхока турския калиф и благослови царския камшик... Немецът - Берковски - и руснакът - Узунов - силно се спречкаха по един принципиален въпрос и в сборичкванието си отидоха тъй далеко, щото за събеседниците им стана явно, че те съвсем излязоха из границите на първоначално повдигна¬тия въпрос. Михо Минчев Ингилизинът се намеси в препирнята на не¬меца и руснака. Той им препоръча ингилишката конституция и присмехулно им забележи:

- Рибата е във водата, а вие пържите маслото... Язък за дър¬вата, тигана и маслото... По-напред ни отървете от ръцете на агата, па после му мислете за народната самоуправа - каза Ингилизинът и тури точка на препирнята между руснака и немеца.” (Миналото, с. 394-396)

* * *

Написаното от Стоян Заимов много прилича на редове, взети от някой съвременен интернет-форум. В тях като правило не се стига до съгласие между спорещите. Интересно е в случая, че е повдигнат въпросът за Русия, но въобще не е спомената България, като участничка в една „федерация из свободни страни”. Все пак спорът е станал по време, когато още не са били отменени програмата и уставът на БРЦК, приети на общото събрание в Букурещ през 1872 г., където е записана тази водеща политическа формулировка.

Едно по-внимателно вникване в позициите на гореспоменатите възрожденски революционни дейци ще ни доведе до извода, че те на практика изразяват тоталитарно мислене. Васил Левски се е борил за република, но е заявявал: „Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система „демократска република” и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна система, то и таквизи ще се считат за неприятели на отечеството ни и ще се наказват със смърт.” Чудно ли е тогава, че комунистите приемат Левски за свой патрон? Та те след „Девети септември” осъществиха на практика „завета” на Апостола. Днес комунистите поизчезнаха, но както се казва: по портрета, закачен в кабинета им, ще ги познаете.

Почитателят пък на „деспотско-тиранската система”, както се е изразявал Левски, т. е. на абсолютната монархия - Петър Берковски, открито е издигал в култ царския камшик, който трябвало да плющи над варварите-българи. Атанас Узунов е искал конституционна, парламентарна монархия. Но и той е считал, че за постигането й са оправдани политическите убийства и обири. При това практикувани не върху турците, а срещу българите.

Излиза, че споменатите революционери повече са мислили не как да свалят турската власт, а как да убедят българите в изповядваната от тях „правда”. Чудно ли е тогава, че след като имената на българските национал-революционери безкритично са вписани със златни букви в българската история, днес продължават да се намират управници, които да почитат прийома на управление, обясняван като: „со кротце, со благце, и со малце кютек”. Ние ли така искаме, или те погрешно ни разбират?

[Стоедин]

Гербов, моите уважения за изключителните анализи и изследвания които правиш, но тук малко си се поувлякъл. Левски-тоталитарист? Това ли намекваш? Левски срещу конституционното управление ли е или срещу конституционната монархия? Къде остана прочутото(цитирам по памет)-"...всички ще са равни под един общ български закон бесз разлика във вяра, род или каквото и да било."? Каравелов,Ботев и Левски са републиканци, но не и тоталитаристи. Не ми се търси, но Ботев има статия в която издига на пиедестал българското общинско самоуправление и е по скоро близък до анархизма, а не до комунизма. Това, че БКП "приватизира" националните ни герои е друга бира. Петното завинаги ще си остане върху комунистите, а не върху Левски! Относно разказаните от Заимов препирни, аз виждам нещо много позитивно. Група родолюбиви българи обмислят не само освобождението си, а и се опитват да начертаят път за развитие на свободна България, опирайки се на световния опит и българските особености. Това, че спорят не е лошо, а показва плурализма и демократичността на народа ни. Няма как на едно местно събрание да се реши съдбата на народа и бъдещата свободна държава, но се демонстрира висока политическа култура и същевременно прагматизъм и здрав разум-поговорката за рибата и тигана, която охлажда страстите.

[К.ГЕРБОВ]

Може и да не съм намерил точната формулировка. Аз в момента продължавам да си работя по Левски и ще се опитам да изясня някои неща. Но тук мога да кажа накратко за какво става дума.

В издадената през 1987 г. книга на Минко Марковски „Спомени и очерки из българските революционни движения”, редакторите Веселин Трайков и Димитър Марковски правят заключение, че в описаното в книгата „ясно се откроява конкретно прилаганата от Левски революционна стратегия и тактика: поведението на всеки, който се чувствува българин, да се определя само от програмните и уставните положения на революционната организация”. Аз с това съм съгласен. Мисля, че това е тоталитаризъм.

Веднага мога да добавя, че Левски, виждайки след общото събрание, че организацията му се разцепва, в едно писмо до Каравелов пише: „Да се превари всяка поразия, не трябва да давате подпора на глупци, а да ме поддържате, като казвате всекиму: „С Лъвский, ако вие се не разберете, за вас няма работа!” Според мен това пък си е чист авторитаризъм.