Морска българия под робство

[Frujin Assen]

Странджанско пристанище става лично султанско владение

Хитра болярка спасява хората

Заливът Атлиман е кръстен на кон, разказват легендите

Проф. д-р Божидар ДИМИТРОВ

--------------------------------------------------------------------------------

Обикновено се смята, че по южночерноморския бряг между Созопол и Ахтопол не е имало антични и средновековни селища. Историческите извори и археологически следи обаче свидетелстват, че по оживения днес от цветущи курортни селища бряг и някога е кипял бурен живот, а морското крайбрежие е било осеяно с наниз от антични и средновековни крепости пристанища.

Такава е била Урдовиза, разположена на едноименния полуостров на около 15 км южно от Приморско. Бреговете му са стръмни и високи 10 - 15 м. Дълъг е около 120 и широк от 60 до 80 м, ивицата, която го свързва с континента, е съвсем тясна - не повече от 40 м. В края на миналия век археолозите братя Шкорпил забелязали тук останките на внушителна крепостна стена, дълга "сто разкрача". Тя преграждала шийката на полуострова, като е достигала до ширина 3 м и имала две кули. Пред крепостната стена е бил издълбан дълбок ров. Тези останки съществуват и днес. Самото име показва, че Урдовиза е старо тракийско селище. Не е известно кога първоначално е била издигната крепостната стена, но на южната стена бе намерена амфорна дръжка от ХI-ХII в. Тогава името Урдовиза се появява за първи път и в писмен източник - "Географията" на Идриси". Урдовиза се среща и във всички - без изключение, италиански морски карти от ХIV-ХV в., като името й е предадено в различни форми - Уердиза, Вердиз, Верниза и т.н. В Логоса на Алексий Макремболит, в който се описва между другото и генуезката атака срещу Созопол през 1352 г., се споменава, че след завземането на Созопол генуезците се насочили към близко разположената крепост Авордовиза. Жителите й се откупили срещу 10 000 златни номизми - една доста внушителна сума, което свидетелства за богатството на населението, постигнато чрез морска търговия.

В италиански документ от 1453 г. крепостта Вордоваска е спомената заедно с другите южночерноморски крепости, които турците превзели през пролетта на 1453 г. преди падането на Цариград.

Една странджанска легенда свидетелства за това събитие. Тя разказва как е станало определянето на границите на Хасекията - област в Странджа със 17 български села, която чак до 1834 г. е лично владение на султана. Султанът поискал от владетелката на крепостта "бяла Стана" (или Мария в друг вариант) да се омъжи за него и така да вземе непревземаемата дотогава крепост. Управителката се съгласила при условие султанът да й подари като лично владение и да освободи от данъци толкова села, колкото обиколи един кон, препускайки от изгрев до залез слънце, тръгвайки от Урдовиза и сключвайки кръга пак там. Султанът се съгласил, а Мария решила да го надхитри. Тя разставила на няколко места в Странджа буйни жребци (атове). Сменяйки конете, ездачът препускал цял ден и заобиколил почти цяла Северна Странджа. Конят, който ездачът използвал за последната отсечка на пътя, издъхнал от преумора под стените на крепостта пред северния залив на Урдовиза. Султанът спазил дадената дума, а в чест на истинския герой на тази история - издъхналия кон - жителите на Урдовиза назовали красивия северен залив Атлиман (Залив на ата). Тази легенда, изчистена от романтичните подробности, отговаря напълно на историческата действителност от края на ХIV и началото на ХV в. Тогава редица дребни феодали в този край предават без бой крепостите си на турците срещу известни отстъпки. Иначе наистина е трудно да се обясни с какво Хасекията - един беден планински край, е заслужил да бъде обявен за лично султанско владение.

Урдовиза съществувала до ХVII в., когато поради опасността от казашките нападения населението й се е преселило във вътрешността на Странджа, основавайки голямото село Визица.

---------------------------------------------------------------------------------

Вълчаново кале пази брода през Ропотамо

Местността Вълчаново кале край Ропотамо

Фото Анастас АНАСТАСОВ

В някои италиански морски карти от края на ХIV в. и началото на ХV в. на юг от Созопол е нанесено пристанищно селище Ропотамо. Неговата крепост е била разположена на връх с височина около 100 м, известен с името Вълчаново кале, на 2 км от устието на Ропотамо. Реката, течаща непосредствено край западни подстъпи на крепостта, е широка 60-80 м и е дълбока 8-9 м, т.е. достъпна за сравнително големи кораби. Покрай Вълчаново кале минава калдъръмът на античния крайбрежен път, като точно под крепостта пресича реката по единствения брод. Крепостта имала изключително важно стратегическо разположение. Запазената сега крепостна стена следва очертанията на платото на върха и заема площ от около 30 000 кв. м. В Хамбарлийския надпис от 812-813 г. е спомената крепост с името Ранули заедно с Анхиало, Дебелт и Созопол - четири крепости, които били поверени под управлението на кавхан Иратаис. Дълбоката река Ропотамо с контролиращата единствения й брод сравнително голямата крепост Вълчаново кале вероятно е била тази граница. Тогава отъждествяването на Ранули от Хамбарлийския надпис в днешното Вълчаново кале или Ропотамска крепост в морските карти трябва да бъде смятано за твърде вероятно.

-----------------------------------------------------------------------------------

Римляни вдигат зид на Маслен нос

Маслен носОще в най-старите морски карти между Созопол и Урдовиза се нанася пристанище Лалеа. Сигурно това е версия на Еля, местното име на Маслен нос (Зейтин Бурун). В превод от гръцки името Еля впрочем има същото значение. С това име пристанището е споменато и в един гръцки препис на венециански портулан от ХIV в.

Крепостта при Маслен нос не е разкопана. Огромна стена прегражда носа в най-тясната част, следи от стени по бреговете на носа не са забелязани. Те или са свлечени от ерозията, или брегът, който е висок и почти отвесен, не е бил укрепен. Стената е широка 2,80 м и е изградена от ломен камък без спойка. В подветрената акватория до носа са открити десетки котви и много фрагменти от амфори от античната, ранносредновековната и късносредновековната епоха - едно свидетелство за особено интензивното използване на пристанищния басейн.

Името Еля крепостта е получила вероятно през средновековието, тъй като според относително сигурни данни (Лоцията на Ариан и Певтингеровата карта) крепостта, която е била построена очевидно в доримската епоха, се наричала във II - IV в. респективно Херсонес и Тера. Неизвестно остава кога точно е получила името Еля, тъй като сведения за съдбата на крепостта между IV и ХIV в. напълно липсват

[Frujin Assen]

От 1413 до 1453 г. Черноморската област e в границите на Византия. За икономическия живот в града свидетелстват данните от сметководната книга на венецианеца Джакомо Бадоер, който през 1437 г. извършил осем търговски операции с граждани на Ахтопол. От книгата става ясно, че сделките с този град надвишават сделките на Бадоер с всички останали градове по българското крайбрежие.

Ахтопол е паднал под властта на Османската империя през пролетта на 1453 г., почти eдновременно с Константинопол. Градът се предал, изглежда, без бой и е запазил населението си. Няколко месеца по-късно е споменат между градовете, от които Мехмед II Завоевател преселил жители, за да се попълни оредялото население на Цариград след клането при завземането на града. Но и този удар нямал фатални последици за Ахтопол, който в края на същото столетие в турски документи се споменава като значително пристанище.

Пак според наскоро публикувани турски документи в края на ХV в. Ахтопол е броял 135 пълни и 23 вдовишки християнски домакинства. Населението е описано по махали с имената на свещениците. Техните имена - поп Тодор Триядко, поп Георги Слав, поп Влад и т.н. доказват недвусмислено преобладаващия български характер на населението в този край.

[Frujin Assen]

На 13 юли 1841 г.

В края на деня приблизително около 300 участниците в Първия браилски бунт се качват на кораб, с който имат намерение да преминат на българския бряг. Местните власти се опитват да ги спрат, при което избухва сражение. Впоследствие бунтът се проваля.

Браилските бунтове (1841-1843 г.) са революционни акции на българската емиграция в Румъния за освобождение от османско иго с ръководен център Браила. Първият от тях е организиран през 1841 г. Начело застават сръбският капитан Владислав Татич и българинът В. Хадживълков. Участниците в него се опитват да използват влошеното външно и вътрешнополитическо положение на Османската империя след неуспешната за Високата порта Турско-египетска война (1839 г.), за да вдигнат въстание в България. За целта е замислено прехвърлянето на една чета от Влашко и Молдова на българския бряг. В организирането й вземат участие редица български търговци и занаятчии. Към тях се присъединяват и известен брой гърци. За кратко време са събрани много доброволци, закупено е необходимото оръжие. В началото на юли 1841 г. бунтът е обявен в Браила. Прехвърлянето на четата в България обаче среща въоръжен отпор от страна на румънските власти, които се страхували от усложнение на техните отношения с Османската империя. Около 80 души от българите са убити, а останалата част са заловени и изпратени на каторжна работа в Румъния. Само малък брой от четниците успяват да се спасят и укрият.

След неуспеха на първата акция, през август същата година българските емигранти започват подготовката на нова. По това време в Браила пристига Г. С. Раковски, който се свързва с капитан Хаджи Ставри - пратеник на тесало-епирското революционно дружество, и установява контакт с главния организатор на новия бунт Г. Димитров Казак. Планът на акцията предвижда събирането на многохиляден отряд от Южна Бесарабия и вътрешността на Влашко и Молдова, който след това да мине през Браила и да увлече намиращите се там български и гръцки доброволци. Разбивайки местния румънски гарнизон, отрядът трябва да се прехвърли през Дунав на българския бряг и да вдигне въстание. Румънските власти узнават за готвения план и вземат своевременни контрамерки. През февруари 1842 г. румънските власти правят опит да арестуват Г. С. Раковски. Стига се до ново сражение със заговорниците. За да спаси заловените бунтовници, Г. С. Раковски се предава и е осъден на смърт. Но тъй като притежава гръцки паспорт (под името Георги Македон), е предаден на гръцките консулски власти.

И след този неуспех действията на българската революционна емиграция за организиране на чета, която да вдигне въстание в България, не престават. През 1843 г. начело на новата акция в Браила застава българинът А. Дешев. По същото време в други градове на Румъния развиват дейност П. Иванович, капитан Ст. Радович, Н. Филиповски (капитан дядо Никола) и др. Четниците отново трябвало да се съсредоточат в Браила и да преминат р. Дунав на българския бряг. Но и този път румънските власти узнават и вземат мерки за осуетяването на бунта. През септември същата година организаторите на акцията са заловени и изпратени на каторжна работа в Румъния

[Frujin Assen]

Българите са и отлични рибари. В 1841 г. френският историк и разузнавач Ксавие Омер дьо Хел пише: "Българите са земеделска и морска нация. Те държат монопола на риболова в Черно море." Любопитно е, че и родопчани от Смолян и Момчиловци държат риболова в Беломорието. През риболовния сезон те се спускат в Беломорската равнина, а през останалото време си гледат овцете в Родопите

[Frujin Assen]

Сведенията за български моряци в турския и венецианския флот са изобилни. Ще напомня само, че първият командващ на турския флот е българинът Йосиф Балтов (Юсуф Балтооглу). В 1453 г. той пропуснал венецианска ескадра да влезе в Цариград, заради което султан Мехмед II Завоевателят искал да го обезглави.Но офицерите припомнили десетките битки, спечелени от Балтов, и му се разминало.