Древните езически вярвания на прага на Новата ера

[momhistory]

Древните езически вярвания на прага на Новата ера

В обширните земи на Римската империя по времето на първите императори духовният и религиозен живот на етнически пъстрото население се отличава с богат и разнообразен характер. Гръко-римските, тракийските, македонските, ориенталските и пр. култове се отъждествяват, културните и социални връзки между различните етноси преминават в уеднаквяване на обредите и богослуженията. От Британия на запад, до Мала азия на изток се унифицира езическият пантеон, вярващите приравняват нови и идващи от други краища и провинции култове към своите собствени. Въпреки относителната си свобода обаче, езичниците усещат упадъка на своя културен и религиозен живот. Моралът на гражданите спада, все по ярко се откроява чувството на скептицизъм, който прелива в осмиването на старите обреди. Упадъкът на нравите и кризата на светогледа на античните хора в навечерието на новата ера контрастира с огромния брой на богопочитанията. Но интелигенцията иронизира обредите, а толерантността към другите култове ускорява деградацията на вярата в собствените богове. Характерният за езическия свят през ІІ пр. н. е. – І в. от н. е. духовен синкретизъм навлиза в процес на изчерпване на собствените си жизнени сили и на преден план изпъква интереса към нови учения - надетнически и надрегионални, които да привлекат поклонници със свой уникален и особен мироглед. На мода идват сотеричните култове, чиято мистериозност и тайнстеност запълват религиозния вакуум в старата идейна среда. Постепенно кристализира идеята за вяра в един основен бог, съжителстващ с останалите божества в езическия космос. Така преди християнската проповед съществуват голям брой култове, всеки един от които претендира за спасение на поклонниците или задгробен живот. Пъстротата на духовния живот показва условията в които се ражда и развива християнското учение.

На територията на днешна Източна Европа и Мала Азия, както и това на Източното Средиземноморие – люлката на новата християнска вяра, се развиват учения, в които можем да открием корените на монотеистичните идеи, залегнали по-късно в християнската догма. Последователно ще разгледаме някои от тях.

В римските провинции Тракия и Македония етнокултурната комуникация разкрива духовния климат сред етносите, а отделните божества си заимстват иконография, прякори и особености на култовете. Така например, образът на здравоносното божество Асклепий на тракийска почва се приравнява с Тракийския конник и с бог Аполон. Релефите с изображението на бога са намерени в светилища на Конника – големите религиозни центрове при Глава Панега, Перник, Сливница и Баткун (днешна Западна България).

В Елада Асклепий се назовава сотер – спасител, в Тракия е „Кюриос” – господар над тялото и душата. Богът носел и прякори, изведени от тракийски топоними – Салденос, Лименос, Кулкусенос и др.

Най-прочутото светилище на Асклепий се намирало в Епидавър (североизточен Пелопонес), където се стичали за изцеление хората от всички краища на Гърция. Второто по-големина се е намирало в Древна Пауталия (Кюстендил). Най-често Асклепий е изобразяван като брадат мъж в разцвета на силите си, приличащ малко на Зевс. Неизменен атрибут на Асклепий бил жезъла, около който имало обвита змия (понякога и две). По-късно негов символ станала чаша, обвита със змия —смок мишкар, известен и като Coluber aesculapii. Когато някой болен бивал изцелен, в жертва бил пренасян петел. На остров Кос се намирало известното светилище на Асклепий, а прочутите лекари на острова се считали за негови наследници.

Синове на Асклепий от неговата съпруга Епиона били Подалирий, Телесфор и Махаон. Асклепий имал и пет дъщери - богините Хигия ("здраве"), Панацея ("вселечителка"), Ясо ("лечение"), Аглая и Акесо - женските еквиваленти на Асклепий. В образа на Асклепий се съчават хтоническите черти на земята-лечителка и представата за децата на боговете - герои, които със своята дързост нарушават равновеснието, установено от боговете- олимпийци. В древноримската митология Асклепий се нарича Ескулап. Епидемията, разразила се в Рим през 293 г. пр .н. е., накарала римляните да започнат да го почитат. Неговият храм се намирал в Рим, на остров Исола Тиберина на река Тибър.

Тъждествените явления в пантеона на балканското население проличават и при друг култ – този на бог Аполон. Бог на земеделието и скотовъдството, на лова, лечител и унищожител, Аполон е бил върховно божество за тракийскте царе от гетската, одриската и сапейската династии, а също така и за техните поданици. Освен с разрушителните си действия той е известен и със своите съзидателни постъпки. Аполон е лечител - спира чумата по време на Пелопонеските воини. По-късно Аполон се отъждествява със Слънцето с неговите целебно и погубващо действие. Наричан е и Феб. Сливането в образа му на рационалността и тъмните стихийни сили потвърждват връзката между него и Дионис. Те са богове-антагонисти - единият - бог на светлото соларно начало, а другият - бог на хтоничното. След VІІ в. пр. н. е. образите им почват да се сближават. И за двамата се устройват оргии в Парнас.

Божеството Сабазий, покровител на животинския и растителния свят със своите умения и власт над природата и над човека като космократор, бил надарен и с епитета „Хюпистос”, т.е. „всевишен”. В Македония хтоничният, но може би и орфически култ на Сабазий бил отрано свързан с македонския планински Зевс. Зевс – Сабазий, почитан в двора на Филип Македонски, според една легенда за Олимпиада бил баща на Александър Велики.

Най-интересен от боговете на тракийските племена бил Дионис. Бог на виното и лозята, на съзидателните природни сили – той бил изобразяван като весел мъж, увенчан с лозов венец, с чаша в едната ръка, а в другата – жезъл, обвит с бръшлян. Неговите спътници – сатирите и вакханките пеели и танцували, възбудени и опианени от виното. Най-известното светилище на бога било в източните склонове на Родопите, там се намирало и прочутото прорицалище, подобно на Делфийското.

Но най-пленяващ бил образа на Орфей – певецът от тракийските планини и гори, който заразявал всички същества със своята музика. Легендата говори, че той слязъл в подземното царство и измолил от Плутон да му бъде върната на земята неговата любима жена, рано загиналата Евридика. На излизане от мрачния Тартар обаче, Орфей се обърнал да погледне дали тя го следва и тя останала загубена навеки за него. Орфей загинал трагично, разкъсан от вакханките, но и мъртва главата му продължила да пее и лирата му свирела все тъй омайващо.

В източните земи на Римската империя се развивали сотерични култове, повлияни от старите ирански и египетски религии, като широко разпространение намерили култовете към Митра, Кибела, Озирис и Изида.

Въпросът около датирането на митраистическите мистерии като отделни от тези на персите е сложен и не напълно решен. Като горна граница може да се приеме І в. пр. Хр. Митраизмът достига своя апогей през ІІІ и ІV в. Сл. Хр., когато печели и най-много поддръжници сред многобройната войска на Римската империя. До края на ІІ в. митраизмът се е разпространил не само сред военните, но и сред всички слоеве на обществото – роби, търговци и пр. От този период са запазени множество малки култови пластики, откривани предимно в граничните провинции.

Култът към Митра е дуалистичен – изображението, представящо бог Митра и свещения бик описва борбата между доброто и злото и триумфа на живота над смъртта. Това личи от иконографията на култа, където изпъкват змията и скорпиона, както и от често представяните образи на небесните близнаци Светлина и Мрак. Ритуалното убийство на свещения бик е свързано с пролетта, тъй като бикът бива жертван за да даде жизнени сили на земята. Предаването на силите на животното към земята се осъществява чрез кръвта, която се пролива от острието, което бог Митра е забил във врата на бика. Змията, символ на земята и кучето, пиещи от кръвта са приемниците на енергията.

Кибела, Кимема или наричана още Диндимена е фригийска богиня, считана за майката-земя. Почитали я в големи части на Мала Азия - около гората Ида, в Лидия, във Витиния, в Галатия. Тя е наричана още и Велика майка, Майка на боговете и всичко живо на земята, на възраждащата се природа и на нейното плодородие. Олицетворява силите на природата, покровителка е на планините, горите и зверовете. Богинята обединява в себе си двата пола, в знак на това нейните жреци – гали се скопявали сами.

Към средата на І хил. пр. н.е. чрез гръцките колонии в Мала Азия култът преминал в Гърция, после през 204 г. пр .н. е. той бил въведен в Рим. През 191 г. пр. н. е. в периода на Републиката в нейна чест са учредени празниците мегалезии. Често била изобразявана в обкръжение на животни. Нейно свещено дърво била пинията, в която превърнала любимия си Атис.

От Египет се разпространили култовете към Изида и Озирис. Изида, богиня на магията и живота била символ на матримониална хармония и брачната вярност на съпругата към мъжа, дори и след смъртта му. Възкресявала мъртвите, била сестра и жена на бог Озирис. Той бил сложносъставен образ, божество – персонификация на царската власт, бог на производителните сили на природата и владетел на подземното царство. Като бог на мъртвите Озирис бил смятан и за техен съдия. Воден от бог Анубис покойникът му се представял, а сърцето му се премервало на везни, след което Озирис пращал праведника в райските поля.

Въпреки това, на фона на господстващия навсякъде в рамките на тогаващния свят политеизъм се откроява идеята за върховенството на един единствен бог, намерила отражение в еврейския монотеизъм.

В Стария Завет основният момент е проблема за грехопадението, както и надеждата за спасение чрез появата на Спасителя или Месията, който ще възвести новото си учение. Но това ще стане само сред евреите, които дават на своя Бог имената Шадай (Всемогъщ), Ел Олам (Вечният), Ел Елейон (Всевишният), за да се открои и името Яхве (букв. „Този, който съществува”).

Старозаветното учение за Единния Бог се приема за пръв и основен догмат в християнската религия. Невъзможно е обединяването или сливането на култа към Яхве, с който и да е друг. Сред евреите е популярно пророчеството на Яков, според което дните на Месия наближават, когато се прекратят израилевите управници от коляното на Юда. Възцаряването на идумеянина Ирод Велики е явен знак за настъпване на този ден.

След египетския плен - ХІІІ в. пр. Хр., от който евреите са изведени след 40-годишно скиталчество през Синайската пустиня, Ханаанската земя Палестина е окончателно определена като място на богоизбрания народ. Това става след продължителни войни с филистимяните и ханааските племена. До началото на Х в. пр. Хр. начело на еврейските колена стоят т. нар. съдии и едва след създаването на царската институция от Саул и Давид двете части Израил и Юдея се обединяват в една държава. По-късно през 722 г. пр. Хр. асириският цар Саргон ІІ разорява Самария, а през 597 и 586г.пр. Хр. вавилонският цар Навуходоносор на два пъти превзема Йерусалим и отвежда евреите в т. нар. Вавилонски плен.

През вавилонския плен важно е консолидирането и обединението на евреите около Храма, който става символ на иудейската религиозна и етническа идентичност. Същата е подложена на изпитание по времето на елинистическите наследници на Александър Македонски, когато част от еврейската интелигенция попада под въздействието на елитарния елинизъм. Срещу това през ІІ в пр. Хр. водят борба братята Макавеи, които постигат освобождение на евреите. Следва мирен период до римската окупация през 63 г. пр. Хр..

Отношенията между евреите и Римската империя преминават през няколко етапа: от полунезависимост до превръщането на Палестина в римска провинция и разгрома на двете антиримски въстания през 69-70 и 132-135 г. сл. Хр.

Сравнен с религиозния свят на иудеите, езическият бил далеч по-свободен и мобилен. Езичниците не са били ограничени от вяра само в един бог и са могли персонално да обожествяват всяко едно от проявленията на божествата. Но търсенето на истинския бог не е нито леко, нито така резултатно, то минавало през множество нови суеверия и колкото един култ изглежда по-мистичен, толкова повече привърженици печелел. Така опознаването на иудаизма е значително улеснено след превода на Библията от староеврейски на старогръцки.

Политическата хегемония на Рим върху териториите на почти целия цивилизован западен и източен свят, както и широкото разпространение на гръцкия и латинския език създават благоприятни условия за разпространението на едно универсално религиозно учение. Включването в пантеона на римските божества на все нови и нови култове от всички краища на империята не довежда до единно верско съзнание на поданиците, което е една от съществените причини за липсата на духовно единство в римския свят. В такава среда се ражда и разпространява християнската вяра, представляваща качествено нова религиозна система.

Литература:

1.”История на религиите”, съставител М. Тачева, София, 1999 г.

2.”История на древните общества”, П. Барсело, М. Тачева, П. Делев, София, 1992 г.

3.”Траките и античния свят”, проф.Хр. Данов, Милка Манова, София, 1959 г.

4.http://bg.wikipedia.org/

[КГ125]

Я, какъв добър дебют!

[Last roman]

Плюс и от мен

[glishev]

Да, прилича на добра курсова работа за Класическата или на приличен доклад по история

Momhistory, потърси си романа "Юлиан" на Гор Видал - може да ти хареса, а и ще ти даде по-забавна представа по същата тема.