Българското царство при Комитопулите

[glishev]

Да де, не я смазва, само малко я понабива, извинявам се

Между 971 и някъде в интервала 977- ок. 1000 България няма цар и няма столица. Инак не е смазана, прав си.

[Ka40]

Добре, нека за момент допуснем, че Никифор Фока (по Лъв Дякон) живее в тревога от българите. Защо тогава си позволява да нарича българския цар "кожогризец" и му спира изплащането на трибута? И защо царят на българите тутакси праща синовете си в Константинопол да оправят отношенията? И какво се променя толкова бързо между 969 и 971, че толкова силната България, от която Фока се е страхувал, изведнъж е размазана от Светослав? Някак се губи логиката.

Никифор Фока не живее в тревога от българите, а сам се набърква в проблем и си създава тревога. До момента, в който отказва да плати данъка, проблем с българите не е имало. Нарича бат Петьо "кожогризец" и отказва да плаща данъка, защото след като и победил арабите е решил че е голямата работа, ама ентусиазмът му бързо се испарява и разбира, че тази работа, не е като онази. Лъв Дякон никъде не пише, че бат Петьо е пращал синовете си зазаложници, бъркаш изорите. Там пише моми за династичен брак. България не размазана изведнъж от Светослав. Има два похода, като и в двата случая бая зор видели, това си го пише дори в Повесть временных лет. Но Светослав видял зор не само в Северна България, но и в Тракия - едно от най-упоритите сражения било за Пловдив. Светослав толкова освирепял от ожесточената българска съпротива, че набил наколове 20 000 пленени българи. Обаче свирепата българска съпротива охладила плановете му да завладее цяла България и по-на запад от Пловдив не посмял да стъпи.

А за Псел си в малка грешка именно той като коментира въстанието на П. Делян казва, че българите имали традиция да си издигат хора от "царски род"

Редактирано Май 17, 2011 от Ka40

[resavsky]

Може и да няма цар в даден момент от този период но си има регентство.Унгария няма крал от 1919 г. до 1944 г. - значи ли че няма държава?

[glishev]

Качо, да допуснем за момент, че е така. Но смяташ ли, че в 969 Борис и Роман се били в Константинопол?

Псел го пише, да, но това няма отношение към факта, че пак той споменава и Самуил като "апостат". Самуил създава царска фамилия, това е факт. Не твърдиш, че той и родата му са братовчеди на Роман, нали?

Е, Ресавски, това е несериозен паралел. Говорим за средновековна държава, къде без ефективен монарх. Между 971 и 977 България е в страшен колапс.

Редактирано Май 17, 2011 от glishev

[monte christo]

Ето нещо интересно от доцент Пламен Павлов. Допуска вероятността, цар Роман да е обявил Самуил за свой съвладетел още през 978 г.

==========================================================

БОРИС И РОМАН – ТРАГЕДИЯТА НА БЪЛГАРСКИЯ ЦАРСКИ РОД В КРАЯ НА Х ВЕК – ВТОРА ЧАСТ

Пламен Павлов

* * *

Вестите за царуването на Роман (978 - 991, починал през 997 г.) са предмет на отдавнашни дискусии. Те се дължат на противоречивите, понякога разминаващи се диаметрално сведения за него в достигналите до нас исторически извори.

Основните данни за времето на Роман, в които обаче главното действащо лице е Самуил, са на Йоан Скилица (краят на ХІ - началото на ХІІ в.). Според византийския хронист царските синове Борис и Роман са изпратени (!) в България, “…за да спрат напредването на Комитопулите…” След злощастния инцидент на границата, когато Борис ІІ е убит от един глухоням български граничар, Роман се спасява във Видин. По волята на Комитопулите, сред които изпъква Самуил, на Петровия син е поверено управлението на Скопие. През 1003 г. царският син предава града на Василий ІІ. В знак на благодарност императорът го удостоява с високата титла “препозит” и го прави стратег на Абидос в Мала Азия. Още нещо, Роман е наречен и “Симеон” - неговото второ име, което той носи в чест на дядо си цар Симеон Велики. Информацията на Скилица звучи много правдоподобно и е повторена от по-късните византийски автори. Тя е предадена и в българския превод на хрониката на Йоан Зонара от ХІV в.

Твърде пълноценна информация за цар Роман, колкото и неочаквано да ни изглежда това, е съхранена в хрониката на арабският християнски автор Яхйя Антиохийски (70-те години на Х в. - 1066 г.). Предвид важността на тези известия, нека ги припомним отново.

По повод бягството на Борис ІІ и Роман през 978 г. Яхйя разказва следното: “Двамата синове на Самуил, царя на българите, които Йоан Цимисхи бил заловил и държал затворени в двореца, употребили хитрост и избягали от мястото, където били задържани, с коне, които те били наредили да се държат готови за тях. И тогава те достигнали до един проход, който водел към България, и спрели с конете, на които яздели. Слезли от тях и се скрили в планините, като се страхували да не бъдат догонени, и тръгнали пеша. По-големият от тях тръгнал по пътя по-напред от по-младия си брат. Той бил преоблечен и множеството българи, които охранявали тази планина от разбойници, го забелязали. Един от тях стрелял по него, тъй като не го познал - той бил сам, и го убил. По-младият брат вървял по следите му и им съобщил кой е той. Те го отвели и го направили свой цар. Той имал гулям [раб, военачалник], известен с името Комитопул. Той действал заедно с него. Събрали се заедно с него българите и воювали в земите на гърците…”

Следващото летописно “ядро”, засягащо българската история, е във връзка с пленяването на цер Роман: “Цар Василий срещнал българите и ги обърнал в бягство. Взел в плен техния цар и го върнал в затвора, откъдето бил избягал. Спасил се Комитопул, началникът на войската му, и управлявал българското царство…”

Третият пасаж разказва за смъртта на Роман и възцаряването на самия Самуил: “Случило се така, че царят на българите, който се намирал в затвора при императора в Цариград, умрял [12 септември 997 г.]. И дошла вестта за неговата смърт до неговия гулям Комитопула, вождът на българите. И тогава той се провъзгласил за цар…”

Благодарение на арабския хронист ал-Макин (ХІІІ в.), който препредава разказа на Яхйя, научаваме, че Борис и Роман са избягали от Византия “…през осмата година от своя плен…” - с други думи, през 978 г., в разгара на византийските междуособици след смъртта на император Йоан І Цимисхи. Тази подробност ал-Макин е взел от друг ръкопис на Яхйя, недостигнал до наши дни.

Важна информация за Роман, макар той да не е споменат по име, ни е оставил арменският хронист Степан Таронски (Асолик или Асохик). Според него, “Комсадцагите” (Комитопулите), “…които владеели българската земя и повдигнали сериозна война против царя на гърците…”, са били на служба “…при българския цар, който бил скопец…”. Степан Таронски завършва своята хроника около 1004 г. и е пряк съвременник на събитията. Той знае името на “Самаел”, въпреки че го смята за по-големия от “…двамата братя Комсадцаги…”. Става дума за Арон и Самуил, тъй като Давид и Мойсей загиват още през 976 г. Според Асохиг Комитопулите са арменци от областта Держан, което вероятно отразява някакви слухове за тяхното потекло, разпространяващи се тогава в Армения. Както смятат редица изследователи, възможно е Рипсимия, майката на Комитопулите, наистина да е от арменски произход.

Особената ситуация с изворите мотивира български и чужди учени да смятат, че Роман не е бил цар. Сведенията на средновековните автори са анализирани обстойно и критично още от проф. Васил Златарски. Той убедително показа, че Роман е бил цар. Мнението му, макар и без особен възторг, е прието дори от водещи автори в бивша Югославия и днешна Македония.

Наистина, по силата на действащите писани и неписани правила на онази епоха един евнух не е можел да бъда владетел.*** Такъв случай няма нито във Византия, нито в някоя друга средновековна държава. Както виждаме, дилемата “за” или “против” тезата “Роман - български цар” е в предпочитанието или не на сведенията на Скилица пред онези на Яхйя Антиохийски и Степан Таронски. Макар да са неточни в подробностите, и двамата, за разлика от Скилица, са много по-близки до времето на събитията. Налице е и факторът “сензационност” - арменският хронист е впечатлен, че българският цар е евнух, един крайно необичаен случай в познатия му свят! Освен това, в домашните български извори (с изключение на онези, които са преводи на византийски хроники), колкото и да са ограничени, Роман е представен като цар, което в никакъв случай не може да бъде пренебрегнато. Така например в “Бориловия Синодик” името на Роман е поставено между онези на Борис ІІ и Самуил.

Царската титла на Роман е обусловена от спазваната от Комитопулите вековна държавна традиция за сакралната природа на “царския род”. Възможно е при това Роман да е бил обявен за съвладетел на брат си Борис II още преди 971 г. Полският изследовател Анджей Поппе допуска, че като подобна съвладетелска двойка са били схващани и руските национални светци Борис и Глеб, синове на великия княз Владимир І Свети и неизвестна по име “болгариня” (българка). Нека припомним, че през двадесетте - четиридесетте години на Х в. във Византия има петима императори-съвладетели: Роман І Лакапин (”старши”, “мега-василевс”), неговият син Христофор (тъст на цар Петър, т.е. дядо на Борис и Роман), Константин VІІ Багренородни (легитимният наследник на короната, “изтласкан” отначало на втора, а след 927 г. на трета позиция!), по-младите Романови синове Константин и Стефан. При това константинополски патриарх е Теофилакт, най-младият от синовете на всесилния Роман Лакапин… Така стоят нещата и с Василий ІІ и Константин VІІІ, които са синове на Роман ІІ (958-963), съответно правнуци на Роман Лакапин по линия на своята баба императрица Елена Лакапина. През цялото си царуване и живот тираничният Българоубиец е имал съимператор в лицето на своя по-малък брат, който управлява истински едва след смъртта на Василий - в периода 1025-1028 г. По всяка вероятност тази “византийска мода” е имала отзвук във Велики Преслав, още повече че е решавала или поне е отлагала възможни политически колизии в конкретни исторически моменти. Тъй като съвладетелската форма на управление е достатъчно актуална и през втората половина на Х в., не е изключено през 978 г. Роман да е направил Самуил (а евентуално и Арон?) свой съвладетел с царска титла.

* * *

Идвайки в България, цар Роман се установява или е изпратен от Самуил и Арон в Скопие. Така след Велики Преслав (971 г.) и Средец/София като временен административен и църковен център, от 978 г. столица на българската държава става Скопие. Положението на този град в края на Х в. е “замъглено” от онова на Охрид и Преспа, любимите резиденции на Самуил. Именно Скопие обаче е наречено “Cesariа”, т.е. “царски град” в унгарски извори. Българите през 1003 г. губят града, но по-късно успяват да го отвоюват. Дори и през 1018 г. Василий II намира в Скопие “първия отряд” на българската царска армия и прави града столица на темата (областта) “България”.

Тогавашните разбирания на българите за столичен град не бива механично да се приравняват с римо-византийската практика - наред с престолния град е имало и други “аули” (дворци-крепости) или “василии” (царски резиденции). Когато столица е Плиска, такива са “предстоличният” Велики Преслав (от 893 г. столица на държавата), Дръстър (Силистра), може би Охрид, а според някои учени дори и Търново (столицата на България от 1185 г.). След 976 г. такива са Преспа, Сетена (при дн. Лерин, Гърция), Копринища (в планините на днешна Албания), може би и Битоля. Вероятно Охрид се налага като истинска столица едва след 1003 г., а тук се установява и българската патриаршия.

Археологическите разкопки в Скопие, днес столица на република Македония, са ограничени главно на територията на крепостта Скопско кале на хълма Градище. Независимо от интересните резултати и многобройни находки от Средновековието, те поне засега не предоставят достатъчно информация за ролята на града като столица на Първото българско царство. И все пак, дори и македонските изследователи признават, че Скопие придобива облик на истински средновековен град и стратегически важна крепост именно във времето на цар Роман. Нека приведем синтезираната информация, дадена от проучвателите на крепостта:

“Во секој случај, непрекинатиот и бурниот историски развиток како вистински градски центар средновековно Скопје започнува некаде кон крајот на 10 век или во Самоилово време и трае до денес. Тогаш, под Самоил, Скопското Кале било заштитено со убаво ѕидани бедеми, кои целосно го оградуваат Горниот град, формирајки, по многу нешта единствен фортификационен систем, граден според највисоките тогашни критериуми и градежни техники. Откриените бројни монети од 10. и 11. век, погребувања веднаш од внатрешната страна на јужниот бедем, боеви секири и стрели, керамика и други ситни наоди од истото време зборуваат дека Калето во тоа време функционирало најверојатно како голем воен кастрон. Крепоста била стратешки поставена во центарот на самоиловата државата, од каде одржувала комуникации со Прилеп, Битола, Преспа, Охрид и другите градови на југот, со Призрен и јадранските градови на запад, со Белград и Видин на север и со Средец (Софија), на исток. На истражуваните простори, во секторите 4 и 5, долж јужниот бедем откриени се остатоци од бројни дрвени градби со отпадни јами, огништа, печки и остатоци од металуршка активност. Најверојатно повекето од нив биле бараки за војниците, магацини, работилници - ковачници за изработка и поправка на оружје, сите во одредена комуникација со бедемот од внатрешната страна. Од истиот град, во Секторот 5 беше откриен јужен влез во тврдината, со сите придружни елементи, кој ке биде користен и обновуван неколку пати во следните векови, како главен влез, и на подоцнежната средновековна и на ранотурската тврдина. Во продолжение на влезната партија кон исток беа откриени остатоци од калдрмисана површина - пат, што водел долж внатрешноста на јужниот бедем до повисоките делови на теренот. Откриените камени црковни украси во тој дел на теренот, укажуваат дека некаде (во сеуште неистражените партии) во 10-11 век стоела најмалку една црква. Сите остатоци од оваа условно кажано “Самоилова” фаза се проследени со монетни наоди на т.н. анонимни фолиси, и на императорите Василиј II, Никифор III и Михаил VII, сите од 10 и 11 век, откривани најчесто во изворна положба. Сето ова убаво го документира важното место и големо историско, економско и политичко значење на Скопската тврдина во времето на цар Самоил и неговите следбеници…”

Въпросната “цар-Самоилова фаза” всъщност е времето и на цар Роман, когато Скопие става български престолен град. Разбира се, това решение едва ли е взето еднолично от Роман, още повече че до онзи момент той надали някога е стъпвал в Скопие. Вероятно идеята е била на оцелелите двама Комитопули, Самуил и Арон. Както ще видим (вж. тук статията за ролята на днешна София в историята на Първото царство), до 978 г. временна столица на България е Средец. Вероятно в хода на българо-византийската “перманентна” война управляващият елит е преценил, че Средец/София е в опасна близост до линията на фронта и е необходим нов, по-сигурен държавен център. Стратегическото положение на Скопие е очевидно, особено с оглед на направлението към Солун (на юг по долината на Вардар) и Ниш - Белград (на север, следвайки долината на Българска/Южна и Велика Морава). Нека припомним, че една от опасностите пред царството е евентуалният съюз между Византия и маджарите (унгарците) - опасност, чиято актуалност личи и в политиката на Самуил, по-конкретно изразена с брака между неговия син Гаврил Радомир и една унгарска принцеса в самия края на Х в.

Скопие притежава и други достойнства, които са оценени от византийското правителство през 1018 г., когато бившата българска столица става център на голямата тема (провинция) “България”. Въпреки относителното прекъсване на традицията, Скопие е определено за столица на царството, създадено от Стефан Душан (1346 г.). Да не отиваме по-нататък към османската епоха и новата история, които като цяло потвърждават правилността на решението, взето от българския държавен елит през 978 г.

Съществуват сведения, а и стари снимки отпреди катастрофалното земетресение в Скопие (26 юли 1963 г.), на които личат руините на голяма гражданска сграда, смятана от местните хора за дворец на българските царе! Този предполагаем дворец е бил разположен на територията на военен обект (казарма), поради което достъпът до него е бил затруднен, практически невъзможен. За съжаление, той не е проучен и във времето на българската власт през Първата и Втората световна война. По информация на заслужилия македонски българин Панде Ефтимов и други местни жители средновековните развалини не са пострадали съществено от земетресението, но възстановителните работи след него са дали “чудесна възможност” те да бъдат заличени веднъж завинаги… В Скопие обаче се е говорело и все още съществува памет, че при тези руини е имало “царски надписи” и други паметници на средновековната българска история, от които днес няма и следа…

Друга “странност” на съвременната македонска археологическа наука е игнорирането на мястото, където е бил разположен прочутият манастир “Св. Георги Бързи” на Виргино бърдо. Манастирът без съмнение е най-известната скопска обител, която е обгрижвана и дарявана с привилегии от редица български царе, византийски императори и сръбски крале. Колкото и македонските автори да избягват “подробностите” в историята на знаменития някога манастир, той е създаден именно от цар Роман! Най-вероятно светата обител се е намирала на мястото на изградената в османската епоха Султан-Муратова джамия (1428 г.). Нейният силует може да бъде видян върху стари гравюри на Скопското кале, така че при цялата “мистерия” около него, неговото проучване е въпрос на научна инициативност - ако не цялостно проучване, тъй като подобна задача е твърде сложна, поне частично. Впрочем, ето една синтезирана оценка за манастира и отсъствието на археологически проучвания:

“…Делови од целиот комлекс би требало да има во дворот на сегашната џамија, потоа околу постојната Саат-кула, Виргино брдо, кое подоцна е узурпирано за изградба на куќи. Ридот денес е буквапно покриен со разни градби. доградби, огради и куќи, меѓу кои најголем дел се постари од стотина години. Само неколку стотина метри од Виргино брдо е комплексот на Универзитетот “Свети Кирил и Методиј” (…) Досега не се направени никакви археолошки обиди да се открие барем дел од темелите на прочуениот манастир, за кој свои даровни грамоти издавале византиски Цареви, а подоцна и српските, како и бугарските владетели кои во одредени периоди владееле во Македонија”.

Опити за археологически проучвания не се предприемат, при все че в Македония никога не са пестени финансови средства за археология… Възниква основателният въпрос, че някой може би се опасява от евентуални открития, особено на надписи - достатъчно е да припомним главоболията, създадени на казионната македонска “наука” и държавна пропаганда от Битолския надпис на цар Иван Владислав… Ако направим паралел с познатите ни, макар и засега само частично, манастири от епохата на Първото българско царство (например тези при с. Равна, Черноглавци, Мурфатлар и др.), при разкопки на терена на скопската обител “Св. Георги” е напълно вероятно да бъде открит старобългарски епиграфски материал.

Ако се върнем към царуването на Роман, неминуемо ще се сблъскаме със спорни въпроси и предпоставени тези. Едва ли цар Роман е бил просто фигурант на престола, както се мисли обикновено. Обстоятелството, че е бил евнух не е аргумент - във Византия има ред примери с евнуси, които са изявени военачалници и държавници (прочутият Нарзес във времето на Юстиниан Велики, паркимоменът Василий, съвременник и дори роднина на Борис ІІ и Роман по линия на Лакапините, и т.н.). Твърдението, че Роман оставя държавните дела в ръцете на Самуил, а “…сам се занимава по примера на баща си Петър с църковни въпроси” (заключение на проф. Петър Петров, а и на ред други автори) си остава без доказателства. Напротив, няма нужните основания да изключваме цар Роман от живота на държавата и нейните военни дела. Знаем със сигурност, че Роман участва в битката при Траянови врата (986 г.), а и повторното му пленяване става пак във време на война. И все пак, съвременниците свързват българските успехи още тогава най-вече с даровития и енергичен Самуил. Според някои изследователи отношенията между Роман и Самуил са уредени по определен начин, например като съвладетели. Друг предлаган вариант е осиновяването на Самуиловия син Гаврил Радомир (епископ Михаил Деволски през ХІІ в. го нарича “Гаврил Роман”, а на друго място у Скилица той е “Роман Радомир”!) от царя евнух. Тези виждания, по принцип правдоподобни, си остават в сферата на догадките.

Известното ни за българската активност през следващите години отново е за действията на Самуил и опитите му да превземе Лариса. Към 985 г. градът е завладян, а жителите му (власи, “ромеи” и българи) са преселени във вътрешността на България. Високото си положение запазва единствено родът на местния първенец Николица (Никулица), който става един от най-преданите Самуилови военачалници. Самуил отнася мощите на св. Ахил Лариски (IV в.), които са положени в катедралната църква в Преспа (на о-в “Св. Ахил” в Преспанското езеро, дн. в Гърция). Българските нападения към Тесалия и Епир, дори към Пелопонес създават много проблеми на византийските власти. Къде е мястото на цар Роман в тези събития, остава неизвестно, въпреки че игнорирането му надали е оправдано.

Както стана дума, факт е участието на Роман в прочутата битка в прохода Траянови врата (17 август 986 г.). “Коментаторът” на хрониката на Йоан Скилица, епископ Михаил Деволски, в своя добавка категорично сочи Роман като един от българските командващи заедно със Самуил и Арон.

Една от “сюжетните линии”, свързвани, основателно или не, с цар Роман, е покръстването на Киевска Рус (988 г.). Ето какво се разказва в Йоакимовата летопис (ХVІІ в.), която предава недостигнали до нас извори:

“Владимир потегли на поход срещу българите и като ги победи, сключи мир и се покръсти заедно със синовете си, а и цялата Руска земя покръсти. А пък българският цар Симеон му изпрати много учени духовници и книги. И изпрати Владимир пратеничество в Цариград при императора и патриарха, молейки за митрополит. Те много се зарадваха и му изпратиха за митрополит Михаил, много учен и богобоязлив мъж, който беше българин, а с него четирима епископи и много свещеници, дякони и псалтове от славяните. А пък митрополитът по съвета на Владимир постави епископи в градовете Ростов, Новгород, Владимир и Белгород. Те, като ходеха по тези земи, поучаваха велможите и воините на Владимир, просвещаваха народа и кръщаваха навсякъде със стотици и хиляди…”

Разказът на руския летописец е белязан от очевидни анахронизми (или пък от неразбиране по-стари текстове, използвани от по-късния автор?), въпреки че информацията за митрополит Михаил и участието на българско духовенство в руското покръстване вероятно отговаря на истината. Кой е този “български цар Симеон”? Дали става дума действително за анахронизъм, свързан с наличието на български книги от Симеоновия “Златен век” в Киев (най-известните от тях са т.нар. Симеонови или Светославови сборници), или пък за цар Роман, който според византийския хронист Йоан Скилица е “…наричан и Симеон по името на дядо си…”? Други интригуващи “маркери” за евентуални връзки на цар Роман с княз Владимир можем да открием в имената на неговите синове, руските и украинските национални светци Борис и Глеб. Първият от тях носи името на българския Покръстител (съответно, и на неговия внук цар Борис ІІ, братът на Роман), но второто му име е “Давид” - онова на най-големия от Комитопулите, загинал трагично през 976 г. Още по-любопитна е ситуацията с Глеб, чието второ име е… Роман! Както е известно, Борис-Давид и Глеб-Роман са синове на Владимир и една “болгариня” (българка). Тяхната памет традиционно се чества на 2 май - денят на успението на “светия цар” Борис-Михаил, което също е симптоматично за българското духовно влияние в Киевска Рус.

Възможно ли е през 988 г. да е имало “паралелни” действия от страна на Византия и България към Киевска Русия? Или пък, колкото и провокативно да звучи, някакво “единодействие” на двете държави във връзка с покръстването на русите? Разбира се, и двата варианта на политическо поведение са напълно възможни. България, независимо от трудностите след 971 г., със сигурност е продължавала да води своя външна политика. Вторият вариант също не може да бъде изключван. На пръв поглед, особено след катастрофата в Траянови врата (986 г.), каквото и да било единомислие между двете страни изглежда неправдоподобно. Нека отбележим обаче, че все пак нямаме пълнокръвна информация за българо-византийските отношения в онези години. Открояват се най-вече конфликтите, които са своего рода “акцентите” на епохата. От друга страна, предвид тежката гражданска война между Василий ІІ и неговите противници Варда Фока и Варда Склир в Мала Азия през 987-990 г. империята се е нуждаела от мир с българите.

Периодичната ескалация на “перманентната” война не може по презумпция да изключва воденето на преговори, дори постигането на временни съглашения. Както знаем, поради такива преговори Арон е уличен в държавна измяна и екзекутиран с цялото си семейство (спасен е само Иван Владислав) на 14 юни 987 г. Без да можем да отговорим на тази “каскада” от въпроси, не можем да не ги поставим.

Според данните на Яхйя Антиохийски, през 991 г. цар Роман пада за втори път във византийски плен. В известните ни исторически извори няма яснота при какви обстоятелства е станало това. Както бе показано от проф. Иван Божилов, България си връща окупираните източни земи със столицата Велики Преслав след победата в прохода Траянови врата. Най-вероятно българската “реконкиста” е проведена през 990-991 г. Едно сведение в “Българския апокрифен летопис” неочаквано свързва цар Роман с Велики Преслав: “…И след това се въздигна друг цар на име Роман, пак от това коляно, и прие българското царство… И възвърна се от изток в град Преслав, и прекара в царството си Роман девет години и почина…” Дали в това известие няма смътен спомен за участието на цар Роман в отвоюването на бащината му столица? С други думи, попадането му във византийски плен да не е свързано със земите на днешна Македония, а с военните действия в Мизия или Тракия? За съжаление, по този въпрос не може да се каже нищо определено.

Както съобщава Яхйя Антиохийски, през 997 г. Роман умира в затвора. Остава загадката кой е онзи “Роман-Симеон”, предал Скопие на ромеите през 1003 г.? Независимо от колебанията на учените по този въпрос, той явно не е идентичен с цар Роман. Става дума за друга личност, за която не можем да бъдем сигурни, че е носела това име. Защо тогава падането или предаването на Скопие през 1003 г. е свързвано от Йоан Скилица именно със “…сина на Петър, братът на Борис…”? Навярно връзката на Роман с този български град е била дълбоко вкоренена в съзнанието на тогавашните хора. От друга страна, през ХІ-ХІІ в. Скопие, като център на темата “България”, е имало статут на главен град. Там са живеели най-знатните българи, включително представителите на “рода на кавханите” - знаем го от случая с Георги Войтех през 1072 г. Сред българското население на Скопие все още се е пазел спомен за цар Роман, “подхранван” и от традицията във Виргинския манастир. Обстоятелството, че Роман е управлявал в този град не до 1003, а до 991 г. отдавна е било избледняло, а това е позволило с неговата личност да бъдат свързвани “по инерция” и по-късни събития. Тази устойчива представа е оставила своето отражение и върху онова, което се е помнело десетилетия по-късно за станалото в Скопие в началото на ХІ в.

Следи от “църковно-народна” представа за цар Роман вероятно се съдържат и в малко известните и недостатъчно проучени рисунки и надписи от средновековния скален скит в местността “Писано присое” при с. Трекляно, Кюстендилско.

Цар Роман, независимо коя от “версиите” за неговия живот ще приемем, е достатъчно значима личност от българската история. Няма спор, че съдбата на царския син е белязана от особен трагизъм. Този известен за своето време българин е последният известен пряк потомък на знаменитата Крумова династия, дала на българската и общоевропейската история знаменити държавници като самия Крум, Омуртаг, Пресиан І, Борис-Михаил, Симеон Велики, Петър. По един или друг начин, именно Роман е легитимирал връзката между основния клон на царския род с “клонката” на Комитопулите, които за средновековните българи и ромеи са от “същото царско коляно”, потомци на “българския василевс Мокрос” (”Кромос”/Крум). Тази забележителна династична традиция отеква достатъчно силно в големите въстания по време на византийското владичество и дава упование на българите за бъдещето.

*** бел. моя: например Стивън Рънсиман в своята "История на Първото Българско царство" категорично отхвърля възможността Роман да е бил признат за български цар, точно по тази причина.

Линк към статията: http://literaturensviat.com/?p=30457

Редактирано Май 18, 2011 от monte christo

[resavsky]

Статията е много хубава.Само бих си позволил да поспоря за изтъкването на Скопие като столица за сметка на Охрид.В 1018 г. "главна метрополия на България" е именно Охрид.В народната памет чак до 19 век като легитимна столица е изтъкван именно Охрид.Когато Раковски прави проект за турско-българска дуалистичина империя предлага турския султан да бъде коронясан за български цар в Търново или Охрид.Въобще народната традиция възприема като легитимна столица Охрид.

[glishev]

Статията не е лоша - в рамките на историографската традиция (или инерция).

Само дето в случая Рънсиман е на доста логична позиция. А името Роман-Симеон най-вероятно е на "цар" Роман, брата на Борис и е подходящо за член на династията, наречен и на двамата си прочути дядовци. Доста любопитно как двама последователни резидиращи в Скопие аристократи се наричат Роман и имат еднаква съдба, а не са един и същи човек

За столицата съм съгласен с Ресавски - това вероятно е заради дългия престой на архиепископа тъкмо в Охрид. А защо архиепископът не е в Скопие, където би трябвало да е "царят" - това е вече друг въпрос

Впрочем, Ресавски, какво стана с оная пещера около Трекляно, ти така и не даде точен цитат от книгата, нито снимка.

Редактирано Май 18, 2011 от glishev

[resavsky]

Значи Глишев цитат от книга и сам можеш да си я намериш.Както и снимки.

[glishev]

Сиреч няма да аргументираш твърдението си? Чудесно. Следователно това изображение не е на "цар" Роман и/или не е от Х в.

[resavsky]

Ще ме прощаваш но аз не съм виртуална библиотека.

[glishev]

Гледам, че П. Павлов също пише за треклянския скит, но го нарича не "Църквето", а "Писано присое". Това би било интересно, ако не се окаже, че статията и книгата за инсигниите са в зависимост една от друга (както най-вероятно е). И все още нищо не гарантира ранната датировка, така смело хвърлена и сетне така самотно зарязана от Ресавски.

[resavsky]

Глишев този Роман - Симеон е доста интересен.Дай да го коментираме него.Дали е идентичен обаче с цар Роман?

1.Цар Роман никога не е наричан Роман Симеон.Нито пък брат му Борис е наричан Борис Симеон.

2.Разликата между управител на Скопие и български цар е повече от сериозна.В изворите Самуил е представен като подчинен на Роман а не обратното.

3.Имаме изрично свидетелство че Самуил се е обявил за цар след смъртта на Роман.

4.Нямаме никакви сведения за живота на този Роман - Симеон след предателството му.Би трябвало /ако говорим за цар Роман/ да е обявен за магистър и т.н.

5.Ако в Скопие беше пленен българския цар то като че ли Скилица трябваше да му обърне малко повече внимание на събитието.

6.Ако приемем че Роман доброволно се е оттеглил от престола в полза на Самуил то най логично би било да се оттегли в манастир.Но дори и в такъв случай няма пречка да запази царската си титла.Имаме примера с Борис Михаил.А Роман Симеон определено си е лице на действителна служба - управител на Скопие.

[glishev]

1. А тогава откъде знаем името в този съставен вид? И кой изобщо би носил имената на двамата прочути владетели?

2. Представен е като "ghulam", което спокойно може да значи, че родът на Комитопулите е подчинен на царската династия; което е вярно в същината си.

3. Имаме несигурност по това кога умира Роман. Ако е след 1003, каквато възможност има, тогава Самуил е цар още приживе на Роман.

4. Имаме сведение: че става стратег на Абидос и препозит в 1003. "Препозит" е титла, запазена за евнуси. "Цар" Роман е евнух. Стратегът Роман също е евнух. Каква е вероятността да не са едно и също лице? Никаква.

5. Не и ако Роман изобщо не е бил цар.

6. Защо ще се "оттегля", ако така и така не е носил царска титла, бидейки евнух още преди смъртта на Борис.

Имаме "цар" Роман, брат на Борис, настанен в Скопие между 977 и 991. Имаме и Роман-Симеон, управител на Скопие до 1003. И двамата са евнуси. Управителят Р.-С. носи имената на двамата дядовци на "цар" Роман. И двамата завършват живота си във византийски ръце. Знаем, че Скилица понякога разказва един и същи момент два пъти. Каква е вероятността по едно и също време в Скопие да има двама аристократи на име Роман, скопци, пленени накрая от ромеите? И на това отгоре тъкмо този, който не е от царски род да носи две царски имена?

Какъв е изводът?

Стратегът Роман и "цар" Роман са едно и също лице с две датировки на последното му попадане във византийски ръце. Става дума за скопения Роман, брат на цар Борис II. Този човек никога не е бил български цар.

Всеки път пропускаш да си зададеш въпроса защо изобщо е скопен Роман. Отговорът се крие в обичайното право на много от европейските и степните народи: сакатият не може да бъде владетел.

Редактирано Май 18, 2011 от glishev

[resavsky]

Е кой ти е казал че Роман - Симеон е бил скопен?

Скилица е писал почти един век след събитието.Напълно възможно е да е объркал личността на Роман.

Редактирано Май 18, 2011 от glishev

[glishev]

Бил е направен препозит. Титлата е за скопци.

Скилица от век по-късно може да е в грешка, но Синодикът от два века по-късно, цитиращ имена на несъществуващи царе, не може да е в грешка, така ли? Страхотна логика.

[resavsky]

Глишев няма отделни титли за скопци.А и последно Роман в затвора ли умира или като управител на Абидос?

[resavsky]

А и не мислиш ли че Синодика може да се опира на някакви по стари български източници.Я си спомни Калоян какво пише на папата за "нашите стари книги"-

[glishev]

Разбира се, че има титли, запазени конкретно за евнусите във византийския двор. Родолф Гийан има изследване специално за тази част от служебната аристокрация.

Как умира Роман е интересно, а още по-интересно е кога умира. Впрочем, "в затвора" може да обозначава просто факта, че за пореден път е пленен.

Синодикът може да се опира на много източници, просто е пълен с неверни твърдения. И, нещо по-лошо, с такива неверни твърдения, от които не може да се извлече никаква информация дори за източниците. Защото не само е късен, ами е и редактиран. А онова от него, което е използваемо, вероятно е от гръцки източници.

Редактирано Май 18, 2011 от glishev

[nik1]

Всъщност има 8-10 служби (и титли) ввъв Византия , които са предпазначени само за евнуси (поне първоначално като замисъл са били такива) - "проедър"(най-висок ранг от "евнушеската" йерархия), "вестарх" "вестиарион", "протовестарх", "паракимомен"..

Но често казано, не съм сигурен че т.н. "препозит" е "евнушеска" титла (тя може да се заема и от евнуси, разбира се)

Препозитите, доколкото знам са началници,и/или висши чиновници, официални лица от висок ранг (вторично - това значение думата и титлата продибива в католическата църква)..

В тази книга следва да са разгледани по-подробно титлите и тяхното значние и принадлежност ((дали са само за "брадати", или за "небрадати", или няма значение) Bury, John B. (1911), The Imperial Administrative System of the Ninth Century

http://www.google.bg/search?client=firefox-a&rls=org.mozilla%3Aen-US%3Aofficial&channel=s&hl=bg&source=hp&biw=1024&bih=607&q=The+Imperial+Administrative+System+of+the+Ninth+Century&meta=&btnG=Google+%D0%A2%D1%8A%D1%80%D1%81%D0%B5%D0%BD%D0%B5

Ето още две статии

Н.Кънев ВИЗАНТИЙСКИЯТ ЙЕРАРХИЧЕН МО ДЕЛ ОТ IX-XI в. (ОБЩ ВИД НА СИСТЕМАТА НА СРЕДНОВИЗАНТИЙСКАТА РАНГОВА ИЕРАРХИЯ И ВИДОВЕ ИЕРАРХИИ ВЪВ ВИЗАНТИЯ ПРЕЗ IХ-Х1 В.)

Н.Кънев ВИЗАНТИЙСКИТЕ ТИТЛИ ВЕСТАРХ И ПРОТОВЕСТАРХ И ПРИНОСЪТ НА СФРАГИСТИКАТА ЗА СЪСТАВЯНЕ НА ЛИСТА НА ТЕХНИТЕ НОСИТЕЛИ (ВТОРА ПОЛОВИНА НА X - НАЧАЛОТО НА XII В.)

[проф. Добрев]

Но, защо се стига до това положение?!? Отначало цар, макар и с номинална власт, а години по-късно вече подчинен на новия цар и същевременно управител на град. Има ли прецедент в BG историята? Доброволна абдикация или съглашение със силния човек в държавата към нея дата?

Защо Роман например не се е замонашил? Такива случаи изобилстват, да речем в историята на една Романия.

Той още по-наследство от дядо си Петър е ромейска марионетка, но и ромеите го прекършват и вербуват, когато го кастрират. Затова, както му дърпат конците, така и играе.

С поставянето му за цар, Самуил отрязва пътеките на ромеите към него и получава възможност да го наблюдава по-отблизо. От друга страна пък той спазва закона за престолонаследието в българския двор и така неутрализира всякаква реакция и опозиция по този повод.

Замонашването в случая означава излизане извън играта, а това ромеите няма как да му позволят, докато не изцедят и последната възможност на този свой коз в България. Последната им игра с този коз е превземането на Скопие без бой, след което вече го изпращат на напълно заслужената му почивка.

Редактирано Май 18, 2011 от проф. Добрев

[Ka40]

Всеки път пропускаш да си зададеш въпроса защо изобщо е скопен Роман. Отговорът се крие в обичайното право на много от европейските и степните народи: сакатият не може да бъде владетел.

Клишета Глишев, най-банални клишета. Едни други твърдяха, че съргласно византийската традиция скопец не може да е цар. Сега пък ти реши да дадеш своя принос и изтъкваш "степната" традиция. Каква е тази степна традиция? Може би обхваща земите от Унгарската пуста до пустинята Гоби, от неолита до сателита и всички народи живяли някога в степите, без значение какви са. Зад твърде общите обобщения обикновено се крие не познаване на фактите и опит за де замажат противоречията. И така какво точно значи "обичано право на степните народи", това звучи точно като културологичния буламач тип "Цуки". Може да не съм наясно с обичаното право на степните народи, каквото и да значи това, но съгласно обичайното право на българите няма пречка някой сакат да е владетел. Освен Роман, такъв е и Петър Делян, а да не забравяме и Константин Тих. Както и да е. Съгласно българските представи Роман е бил български цар и това е отразено в българските извори, а какво мисли по този въпрос Скилица или твоят съидейник проф. Добрев, не е важно.

[resavsky]

Той още по-наследство от дядо си Петър е ромейска марионетка, но и ромеите го прекършват и вербуват, когато го кастрират. Затова, както му дърпат конците, така и играе.

С поставянето му за цар, Самуил отрязва пътеките на ромеите към него и получава възможност да го наблюдава по-отблизо. От друга страна пък той спазва закона за престолонаследието в българския двор и така неутрализира всякаква реакция и опозиция по този повод.

Замонашването в случая означава излизане извън играта, а това ромеите няма как да му позволят, докато не изцедят и последната възможност на този свой коз в България. Последната им игра с този коз е превземането на Скопие без бой, след което вече го изпращат на напълно заслужената му почивка.

Без коментар Добрев щото ако трябва да кажа нещо..............

[glishev]

Ник,

за препозита виж "Пътуване до Константинопол" на Лиляна Симеонова, стр. 98.

Качо,

Делян и Константин са в "заварено положение", не са станали царе вече осакатени - за разлика от предполагаемото царуване на Роман. Пък и да ми даваш пример за "степни обичаи" от ВБЦ като с Константин Тих е доста несериозно.

Продължаваш да не си задаваш въпроса защо изобщо е скопен Роман, но не и Борис.

Добрев,

нещата, които си написал, са си измислица.

[Ka40]

Качо,

Делян и Константин са в "заварено положение", не са станали царе вече осакатени - за разлика от предполагаемото царуване на Роман. Пък и да ми даваш пример за "степни обичаи" от ВБЦ като с Константин Тих е доста несериозно.

Продължаваш да не си задаваш въпроса защо изобщо е скопен Роман, но не и Борис.

Ще дефинираш ли по-конкретно що е то "степно обичайно право" и има ли то почва у нас?

Добре, задавам въпроса - защо е бил скопен Роман, но не и Борис?

[resavsky]

И въобще във втората половина на 10 век може ли да се говори за "степно право"?