Кратък исторически текст

[КГ125]

Стивън Рънсиман, "История на първото българско царство", Епилог, последните няколко изречения.

Понеже си падам по такива текстове, описващи образно същината на историческите процеси, си позволявам да го цитирам. За професионалистите не е новост, за много други хора също, но все пак, не мога да не се възхитя на този забележтелен стил. Пък и оценката му е по английски обективна. Само големите историци, обаче, уцелват този начин на изразяване, защото ако хванеш същността на нещата, образите само помагат тя да се представи лесно

Прабългарите дошли на Балканите по време, когато Империята била слаба, когато Римският свят бил разтърсван от първите внезапни удари на исляма, и се установили там, преди Империята да се е съвзела. Но от средата на VIII в. могъществото й постепенно започнало да нараства, макар че възходът й останал скрит зад подема на България и зад периодичните неуспехи — обикновено по-тежки и драматични наглед, отколкото били в действителност. В самия апогей на Симеоновата мощ и на българската държава, при срещата на Симеон с Роман Лакапин, истината излязла наяве. Въпреки всичките поражения на своите войски истинският победител бил императорът. След това краят бил толкова неизбежен, колкото може да бъде неизбежно каквото и да е на този свят. И макар че се проляла много кръв, преди България да бъде покорена докрай, продължителността на борбата се дължала по-скоро на Самиуло-вия гений и на раздорите в Империята, отколкото на някакво колебание в крайния изход.

Но България няма от какво да се срамува. Тя трябва по-скоро да се гордее с величието на своите владетели, които успели, както никой друг нашественик преди тях, да вкоренят един народ пред самия праг на най-могъщата империя в християнския свят. Византия не само превъзхождала съседите си със своето материално богатство и организация; като наследница на стария Рим, тя пазела непокътнат идеала и престижа на Световната империя, а цивилизацията й била най-високоразвитата в тази половина от света. Рано или късно тя неизбежно щяла да погълне близките си съседи от Балканския полуостров въпреки блестящата поредица от ханове, успели да споят в един народ славяните, прабългарите и всички останки от други племена на полуострова. Наистина, от време на време някои от големите владетели, примамени към Константинопол сякаш от зова на морски сирени, се опитвали на свой ред да го завладеят. Но за щастие не успявали; това би било ужасна грешка, както доказало най-голямото престъпление в историята — разоряването на великия християнски град от кръстоносците през 1204 г.

И наистина, поглъщането от Империята не се оказало толкова страшно за България, защото то не се осъществило прекалено рано. Българските владетели разполагали с време да изградят у народа си самосъзнание, достатъчно силно, за да оцелее. Междувременно мирът и проникването на гръцката култура дошли като благодат за изнурената страна и дали на българите повече, отколкото биха могли да научат в една продължителна борба за независимост. Сега те имали своите спомени и още нещо по-важно — своята славянска църква, която да им напомня кои са, и всичките учения на поп Богомил и неговите последователи не успели да унищожат това наследство. И така, когато ударил часът и Империята престанала да бъде източник на познания и блага, България била готова отново да се обедини около знамето на независимостта, издигнато от благородния род на Асеновци в Търново.

Струвало си всичко това да бъде преживяно — струвало си не само за България, но и за други страни. Прабългарите дали организация на славяните и ги издигнали над хаоса, като увлекли с примера си и цялото славянство. Сръбските племена се възползували от този пример; нещо повече, ако между тях и Империята не се простирала България, те може би никога нямало да се освободят от влиянието на Константинопол и да се превърнат в самостоятелен народ, преди да е станало твърде късно. А заедно с това България като защитна стена предпазила Империята от много разрушителни варварски нашествия. Но голямата заслуга на България към Европа била готовността й да приеме и развие наследството на Кирил и Методий, така лекомислено отхвърлено от моравците. Началото на това дело било поставено в Константинопол и било значително подпомогнато от патриарх Фотий и император Василий, с онази своеобразна смесица от филантропия и политическо коварство, присъща на Византия. Но то било доведено докрай от българина Борис, който така превърнал целия Балкански полуостров и всички руси в свои длъжници. На неговия пример тези страни дължат своята вяра и своите църковни организации, съответствуващи на интересите им, които подкрепяли техния дух през мрачните времена под ярема на свирепи неверници.

Макар че понякога ликът на България се засенчва от облаци, тя може да бъде доволна от своята история. Първата българска държава й завещала славни спомени. Нейният величествен път се губи в мрака на далечни времена, минавайки през Самуил и неговия кипящ от страсти двор край високопланинските езера на Македония; през Симеон на златния му трон, в копринени одежди, натежали от бисери; през Борис, който излязъл пред озарения си от сияние дворец, заобиколен от ангели; през Крум, който сред родове от покорни наложници вдигал наздравици към своите боляри с черепа на един император; през Тервел, влязъл в Константинопол редом с друг император, чийто нос бил отрязан; през Аспарух и братята му и техния баща, хан Кубрат, и през хунските вождове; назад през забулените в мрак векове до свръхестественото бракосъчетание, от което се появил на бял свят техният род — бракът на бродещите скитски магьосници с демоните от пясъците на Тюркестан.

Редактирано Юни 13, 2011 от КГ125

[T.Jonchev]

Макар, че не е лишена и от капка византоложко пристрастие, оценката на Рънсиман е справедлива.

Но на мен - субективно - ми е по-забавна оценката му за Борис Ι, направена през призмата на зададените към папата въпроси.

Редактирано Юни 14, 2011 от T.Jonchev

[КГ125]

Да, наистина. Има лека британска ирония, но пък от друга страна, личи дълбока обективност като цяло. И усет към Историята. Този човек може да те запали по нея, ако вече не си изгърмял ) Византийско пристрастие също има, макар, че в никой случай не е като на Острогорски, например.

В дефицита на чужденци, особено англичани в западния поглед към българската история, това не е само приятно изключение, а чудесен пример за професионализъм и знание - толкова дълбоки, че не са нужни сложни думи и наукообразни изречения, за да се изразят.

Редактирано Юни 14, 2011 от КГ125

[Кухулин]

В дефицита на чужденци, особено англичани в западния поглед към българската история, това не е само приятно изключение, а чудесен пример за професионализъм и знание - толкова дълбоки, че не са нужни сложни думи и наукообразни изречения, за да се изразят.

Кадър от позитивистката школа на Златарски

[DendroaspisP]

КГ,

слагам плюсче (за добрия анализ от Кубрат насетне, макар и в обратен ред) с отметката, че не приемам това за Тюркестан и пясъците.

[КГ125]

Да, но тук вече нещата са повече образни, отколкото исторически, в това последно изречение за люлката на народа) Не са пясъците на Туркестан, ами Тарим или другаде, все едно, добре е казано )

[КГ125]

Кадър от позитивистката школа на Златарски

И от британския здрав разум

Позитивизма е хубаво нещо

[Warlord]

Само адмирации и от мен. Естествено, че може да се доизкусуряват много детайли, но толкова кратко обобщение и същевременно толкова добре звучащо в лирично отношение и без разрез с историята резюме трудно може да се направи.

[КГ125]

Когато история и литература се съберат (а то не е невъзможно!) се получава много добро внушение

[glishev]

За жалост точно това съчетание не е много на почит у нас, смята се за несериозно. Което обаче не прави текста по-малко приятен или пък по-малко полезен за четене

[КГ125]

Именно! Но това съчетание е само за майстори! Като готвачи на японско ястие - лесно можеш да го объркаш, няма правило, има само умение...

[Galahad]

В случая почитаемия сър Стивън просто е изпаднал в един умилителен и трогателен утопичен анахронизъм. Основната идея е, че българите-варвари (разбирай диваците-американци) са били облагородени от великата империя Византия (разбрий Британската), която от езичници ги е приобщила към православната вяра (разбирай англиканската), но те вместо да живеят в послушание към императора(разбирай към кралицата - и да са и вечни съюзници в колониалните войни, в които се забърква), само защото са помогнали на славната държава да не я затрият арабите (разбирай германците) са взели да вирят нос. Но е дошъл денят (разбирай, че за други предстои неизбежно да дойде), когато въпреки преходната слава пак са се върнали да се валят в нозете на императора (разбирай кралицата).

Както Златарски, който е съвременник на борбата за църковна независимост анахронично пренася своето съвремие в средновековието, така и сър Стивън, който е хванал от славните години на Британската империя, но е завършил живота си във време, в което метрополията се е била превърнала в щат на някогашната си колония се надява, че един ден неизбежния ист. процес ще постави САЩ в положението на България по времето на Василий ІІ. Общо взето това е идеята на цитираното. Разбира се сър Стивън е с възпитанието на английски лорд и достатъчно образован, за да е наясно, че утопичната му мечта е тъй нереална, че хич не е разумно да я изтърси в прав текст. И го е направил с типично по английски - с оня дълбок смисъл, който прави английските вицове тъй трудно разбираеми за неостровитяните.

Редактирано Юни 15, 2011 от Galahad
правопис

[КГ125]

Книгата е писана през 1926 г. мисля. Какъв САЩ??

[glishev]

Или в 1938. Всетъки, Рънсиман далеч не е такъв примитив. По-скоро ние сме си малко недодялани, защото отказваме да погледнем на историята си през външни очи. А фактът е налице - от по-далечна перспектива България, Сърбия, Влашко, Армения, Грузия, Кипър, Трапезунд изглеждат просто като части от един цялостен византийски свят, по-голям от самата империя, но част от нейното културно пространство. За Москва пък се говори като за "Византия след Византия". Дистанцията е нещо чудесно. Ето, например да си българин помага да погледнеш на средновековна Западна Европа като на цялостен културен ареал, което пък невинаги се удава на тамошните историци.

[КГ125]

Точно тъй. В края на краищата, българите са направили много, но ако бяха такава голяма работа, щяха да сринат Цариград и да се свърши веднъж завинаги. Оценката му е правилна, съвсем.

[Пандора]

Винаги съм гледала на англичаните като на умели аптекари,боравещи с много точни везни.Освен това,който уважава себе си и народа си такъв какъвто е,може да стори това и за другите народи.

[DendroaspisP]

Точно тъй. В края на краищата, българите са направили много, но ако бяха такава голяма работа, щяха да сринат Цариград и да се свърши веднъж завинаги. Оценката му е правилна, съвсем.

Нашите предци си имат съвсем достойно място в историята (за разлика от нас - днешните им потомци) и без да сриват Константинопол. Вандалите като превземаха де що видят и дори влязоха в Рим, днес кой ги помни или им отдава почит в исторически аспект (освен с негативното съдържание в станалото нарицателно "вандализъм")?

А и съм съгласен с оценката на автора, че превземането на Константинопол (ако допуснем теоретично, че е е възможно) щеше да е една огромна грешка за българите. Нямаше да сложат край на Византия (с всички негативи за това включително и за нашата държава), а щяха да станат поредният народ - част от Византия. Щяхме за известно време да имаме "българска династия", докато не бъде изместена от някоя друга.

[glishev]

Прав си за това, Дендро.

[КГ125]

Не, не така стоят нещата. Темата касае най-вече стила, а покрай това и оценката на Рънсиман.

Това не пречи да има читави историци...

[Galahad]

Книгата е писана през 1926 г. мисля. Какъв САЩ??

Намесата на САЩ в полза на старата й метрополия се оказва твърде важна за края на ПСВ. Точно тогава и САЩ дръпва напред. През войната Европа е давала злато на САЩ, за да си осигурява ресурси за войната. Това обаче някак незабелязано във войната, има голямо значение за по-нататъшното развитие на света. Още следващата война обаче САЩ вече е не просто редом с Великите сили, а заедно със СССР е един от двамата основни играчи в новата световна политика. Но тъй като книгата е още от ранния период на превръщането на САЩ в световен господар, то и прилива на оптимизъм за връщането на бунтовната провинция под скиптъра на империята е доста голям. Ако Рънсимън трябваше да напише този текст в края на живота си, но беше на същата възраст като при издаването на книгата щеше да звучи доста по реалистично-тъжно. Защото сега старият албионски лъв като говори със ОАЩ мяука като послушно котенце. Но с годините мисленето закостенява, тъй че и при ново издание той би си останал на старите позиции.

Иначе залитания по Византия са имали и други - герм. император си е умирал от мерак да вземе булка от имп. род, пък ако ще да е треторазрядна роднина. Мануил ІІ и Йоан VІІІ са приемани с огромна почит на Запад (само не мислете приятелството за безплатно сирене), макар вече да са просто градоначалници. Тъй че преклонение към Византия има и на Запад и самия сър Стивън е едно от доказателствата за това.