Културологично изследване на моделите и границите в психиатричната клиника СБАЛНП "Св. Наум".

[Р. Теодосиев]

През не толкова далечната 2008 година една група студенти изучаваща "Културология" посещава психиатричната болница СБАЛНП "Св. Наум"...

В процеса на наблюдение културологът започва отвън навътре. Така направихме и ние, когато отидохме в психиатричната болница СБАЛНП "Св. Наум". Историята на болницата започва през 1938 година, като тогава тя разполага с 40 легла. Днес се прилагат и внедряват: диагностика, лечение и рехабилитация; профилактика; методична и консултативна дейност; експертна дейност; обучение на студенти, специализанти и докторанти; научноизследователска дейност; разработване и внедряване на нови методи за диагностика и лечение; изпитване на лекарства.

В търсене на културна цялостност и културата като граница в различните психични състояния на човека. Границата, която ние поставяме и съществуването на култура в самото заведение.

Преди да попаднем в психиатричната клиника, всички бяхме със съзнанието, че отиваме в "лудницата". Общественото мнение влияе на личното такова и думата "луд" придобива значение, което се различава от действителността.

Когато минеш бариерата, пред теб излизат различни видове сгради от различни периоди на болницата. Всяка сграда е с точно определена цел и функционалност. В психиатрията всеки кабинет е част от едно цяло отделение, което само по себе си е част от болничното заведение. Всяко отделение работи самостоятелно, като е част от цялостния процес, извършващ се в психиатрията. В самото заведение никой не пристига по спешност, а всеки постъпва там с уговорен час или в следствие на определени медицински тестове.

Нашата цел е да установим наличието на култура и границата, която разделя културата от некултурата. В нашите изследвания ние гледаме обективно и непредубедено. В изводите се съветваме със специалисти, както в медицината, така и в културологията.

По време на нашата "разходка" попаднахме в детската неврология. Там установихме, че попадат не само неврологии, но и психиатрични случаи. На въпроса „Как общуват лекарите с пациентите?” имаше равнозначен отговор. При всички пациенти се изисква много внимание и търпение. Всяко дете получава нужните грижи, като повечето деца са придружени от родителите си в клиниката. Самите лекари отбелязват различно ниво на интелект при различните етноси в нашето общество. В зависимост от интелектуалните и психични способности на пациента те поставят въпросите си или по-директно, или по-възпитано. Ние бяхме свидетели на двата типа общуване. Присъствахме на неврологичен преглед на момиче около 13-14 години. Пациентката страдаше от постоянно главоболие. Прегледът се състоеше от проверка чувствителността на крайниците. Докторът бодеше пръстите на краката й с метална игла в различна последователност и питаше кой пръст докосва, докато момичето бе в легнало положение. След това рисуваше числа с метална игла по крака на пациентката и питаше за нарисуваното число. Лекарят накара момичето да седне, за да провери дали периферното й зрение функционира, като я накара да гледа точно в очите му, докато правеше жестове с едната или другата си ръка и задаваше въпроси коя от ръцете си движи. Този тест е необходим, защото един от симптомите за деменция е отслабване на зрението. При различните главоболия има нарушения, водещи до психиатрични заболявания. Пациентката трябваше да си пипа носа с разперени ръце, за да се направи проверка на ориентацията. Тя се оказа в добро психическо състояние и й се преписаха медикаменти за лечение на главоболието. Държанието на доктора към пациентката беше учтиво и културно, като към възрастен и равноправен човек. Момичето отговаряше адекватно на всеки зададен въпрос и се държеше възпитано. Показа култура на поведение и възприятие. В случая тя беше както активен, така и пасивен носител на култура. Поемаше и приемаше всичко, което лекарят й кажеше и я караше да направи. И в същото време тя беше за нас, хората, които изследваме културната граница, активен носител, тъй като самата тя ни предоставяше информация, важна за нашето изследване. Тя бе дадена като пример за интелигентен и нормален в психично здраве пациент и за това как един обект сам по себе си е активен и пасивен носител.

Докторът предложи да ни даде друг противоположен пример. Заведе ни в стая, в която е настанена пациентка заедно с майка си. Младо момиче на 15 години от ромски произход. Дошла е с довода, че страда от епилепсия. Лекарят обясни предварително, че проявлението на болестта зависи от това в коя част на мозъка е активността, но най-често се изразява в епилептичните припадъци, конвулсии, спазми и често е съпътствана от загуба на съзнание. А дадената пациентка се оплаква от припадъци. Майка й обяснява, че когато се ядоса, дъщеря й започва да вика, да мята с крака и ръце, да свива и стиска очите си и в последствие губи съзнание. Беше ни казано, че този вид припадаци са психогенни, т.е. когато няма голяма умствена активност. Момичето няма завършен 5 клас и не може да напише името си. Докторът пред нас я караше да го направи, тя отговори, че не може. Майка й разказа как веднъж дъщеря й се ядосала, взела детето на брат си, което е 3-годишно, и го завела на пазара. Оставила го там само и се прибирала вкъщи. Пациентката беше с 50-60% от обичайния за обикновените хора коефициент на интелигентност. Момичето бе болно от деменция - олигофрения. Когато излязохме от стаята, където бяха настанени пациентката с майка си като придружител, ни обясниха, че е практика хора от ромският етнос да симулират различни психиатрични болести с цел пенсиониране и получаване на пенсия още докато са малки. Подобен е и този случай с момичето, което посетихме. Тя най-вероятно ще бъде пенсионирана поради олигофрения, а не, както са се надявали, епилепсия. Пенсията за епилепсия е много по-висока от тази за деменцията.

От наблюденията си през целия този процес, на който бяхме свидетели, установихме, че културата не присъства в този тип поведение. Още в началото се забелязваше неразбиране на ситуацията и на случващото се около пациентката от самата нея. Лекарското лице задаваше кратки и директни въпроси. Интересното, което се забеляза, е, че при първото момиче, което беше в нормално психично състояние, докторът се обръщаше на "Вие", а при ромката- директно на "ти". Обясниха ни, че това е така, за да може да се разбере, че се говори на нея. Което само по себе си говори за ниска култура и разбиране на външния свят.

Според Фуко лудостта не е култура, защото при нея липсват образци, няма два еднакви свята. Ние бяхме свидетели на това положение. Видяхме как самата липса на разбиране на околния свят и липсата на идентичност разчупва стените на нашите разбирания за свят и влиза в един друг, затворен и ограничен. Но това не трябва непременно да означава, че липсва всякаква култура. Всеки човек, независимо дали той е сам на самотен остров или сред цяла тълпа разбойници, които според други автори са лишени от култура, е носител на култура. Тя е заложена при индивида и всеки допир до него е допир до култура. Цялата некултура се носи от културния носител. Цялостите се определят една друга и при взаимодействията помежду си. Основната ценност на културата е човекът, защото културата не би могла да съществува без него, при условие, че културата има ценност. Като за пример може да дадем, че активният носител е уникална ценност. В подобни затворени общества, като пациентът бе представител на един етнос, той ни бе пример за некултура. Там тя е неразбираемо понятие. В подобни общности се губи самата граница и трудно може да се определи къде седи тя. Некултурата тук седи на високи позиции и активните носители почти не присъстват. Погледнато от културологична гледна точка, животът им минава в пасивни отражения на културата.

Имахме интересна среща с психично болен. Докато ние ходехме от отделение в отделение, от сграда в сграда, ни спря човек. Помисли ни за студенти по медицина и започна да ни предлага различни книги, които настояваше, че ги продава двойно по-евтино отколкото можем да ги намерим. Ние обяснихме спокойно, че не сме студенти по медицина. Той настоя да купим книгите. След като му отказахме отново, той започна да вади други и да пита дали ще ги купим и тях. Отново учтиво му обяснихме, че няма да купим нищо и той каза: "...аз познавам един ваш колега, който завърши и после полудя". Обърна се и се насочи към психиатрията. Това събитие породи в нас смут и объркване. В първия момент всички мислеха, че човекът е болен, но казаното от него ни накара да се замислим.

След разговорите, които имахме с лекарите от болницата, ние установихме, че тези хора нямат самокритичност и не могат да оценят и да критикуват направеното от тях смаите. Това води до изводите, до които стигнахме с втората посетена от нас пациентка от ромски произход. Затвореният свят ги отдалечава от общоприетата култура и известните и приетите за нормални от обществото състояния. Границата, която можем да поставим в тези два случая, е една. Границата е между общоприетата култура и тази материя, която се отрича да бъде култура. Но тъй като всеки идивид е носител на култура, независимо каква е тя и дали ние я приемаме или не, тя присъства в тяхния свят. И границата е между тяхния свят и нашия общоприет.

Ако човек излезе гол на улцата и започне да се смее, това би било всякаква липса на култура. Но тъй като той няма самокритичността, която притежаваме обикновените хора, той е от другата страна на изградената от нас граница.

Но тук ще споменем не само тази нова материя на културата, а и нашата общоприета. По време на нашите наблюдения и изследвания ние имахме пряк допир с лекари и медицински лица. Повече от тях ни приеха с неохота и неразбиране, граничещо със злоба. Когато влизахме в главната психиатрията, излезе един лекар, не се представи и започна да крещи и да ни гони. Обясни, че нямаме определен предварително час и е много зает в момента да обърне внимание на когото и да било. Това се случи веднага, като чу целта на нашето посещение. Имахме още няколко подобни срещи с медицински лица. От тези срещи ние установихме, че понятието култура се разбира от общоприетата форма на "културен човек" или културата като форма на възпитание. Мисленето и разбирането на културолога за културата е различно от това на другите хора. Хората, които не се занимават с проблематиката на културния феномен и границата на културата. Културологът трябва да задава ясно интересуващите го въпроси и не трябва да задава такива, които могат да объркат отговарящия. Когато се зададе въпроса „Каква е културата на болния?" отговорът от страна на медицинското лице е еднозначен. Започват да отговарят и обясняват за възпитанието и навиците на пациентите, което не е в интерес на нашето иследване. Сблъскахме се с този проблем и установихме, че въпросите, задавани от нас, трябва да са ясни и прости, отговарящи на общата култура и не трябва да навлизат в изучаваната от нас материя.

В заключение установихме, че тази граница съществува и тя е в зависимост от разбиранията на околните и на обществото. От гледна точка на културолога тази граница е променлива и тя разделя културата от некултурата. Активните и пасивните носители като едно цяло са носители на култура. Всеки индивид носи със себе си заложената културна граница и тя го определя като активен или пасивен носител.

Редактирано Юни 22, 2011 от КГ125

[Doris]

Културологията интересува ли се от по-общо поставени проблеми, например за стигмата спрямо психично болните -

http://www.otkacheno.info/1724/Obshtestvenata-stigma.html

?

Или набляга на описание на проявите на културата в конкретното място (психиатричната болница )?

[Р. Теодосиев]

Тук е обяснено за културологията - http://www.phls.uni-sofia.bg/display.php?page=kulturologia

Настоящата работа е правена за дисциплина Културологични изследвания, теоретични модели и преодоляване на граници, като моята идея беше да покажа колко безгранична е културата като такава...