Англосаксонско заселване

[glishev]

П р о и з х о д

н а

а н г л о с а к с о н с к и т е

к р а л с т в а

В известен смисъл историята на ранните англосаксонски кралства започва с пристигането на Августин и групата му от приблизително четиридесет монаха в двора на крал Етелберт от Кент в 597 г. Августин и хората му са изпратени от папа Григорий Велики, „за да проповядват Словото Божие на английския народ" и доколкото знаем мисията им е първият организиран опит за покръстване на англосаксите.

Не е изненадващо, че идването на Августин ипридружителите му има огромно значение за Беда, чиято „Църковна история наанглийския народ" (завършена в 731 г.) е нашият основен наративен извор заседми и началото на VIII век, така че Беда започва детайлния си преглед върху историята на англосаксонските кралства именно от този момент. Като монах Беда, разбира се, вярва, че покръстването на народа му слага началото на нов етап в историята. Също така би било вярно, ако кажем, че Беда има възможността да започне своята подробна история на англите тъкмо заради успеха на Августиновата мисия. В крайна сметка Августин и събратята му носят на англосаксите не само нова религия, но и изкуството да се чете и пише (руническата писменост нито е добре развита сред англосаксите от периода преди викингското нашествие, нито пък на нея са създавани наративи).

Въпреки че появата на мисията, пратена от папа Григорий очевидно отбелязва важен етап в религиозното развитие и слага началото написмената традиция на англосаксите, това не е идеалната отправна точка, от която да започне изследване върху историята на англосаксонските кралства. Ясно е, че към 597 г. по-голямата част от тях вече съществуват и че сложната политическа мрежа от вътрешни взаимовръзки, разкрита от Беда в неговата „Църковна история" произлиза от предхристиянския период. Това обърква историка, защото означава, че много от значимите ранни моменти в изграждането на саксонската Хептархия сякаш остават отвъд възможността да ги изследваме с помощта на писмените източници. За щастие историята на страната между 400 и 600 г. не зависи само от писмени данни – свидетелствата на топонимията и археологията позволяват изграждането на представа за този период. Продължава разкриването на нови археологически обекти и същевременно не всички находки са надлежно публикувани, така че все още предстои да бъде дадена цялостна оценка на значението на археологическата информация за епохата непосредствено след края на римското управление в Британия.

Романо-британски (уелски) писмени източници

Заселването на англосаксите в Британия и произходът на англосаксонските кралства са тясно свързани, но не и идентични проблеми. Най-ранният и географски близък писмен извор за периода на англосаксонското заселване е омилетичното произведение "De excidio Britanniae" („Падането на Британия"), в което романо-британски (уелски) църковен автор, наречен Гилдас разглежда събитията от V век от гледната точка на едно от оцелелите в западната част на Острова британски (т. е. романизирани келтски) кралства вероятно около средата на шестото столетие.

Темата на Гилдас е не толкова англосаксонското нашествие, колкото греховете на бритите, които според него са основната причина за Божието наказание във вид на германски и изобщо варварски (пиктски и скотски включително) нападения. Гилдас накраткоразглежда употребата на саксите като наемници (можем да кажем – като федерати) на романо-британска служба в дн. Източна Англия след оттеглянето на римските легиони, разрастването на наемническите поселения до момента, в който се оказват достатъчно силни, за да се обърнат срещу романо-бритите и разрушенията, причинявани от саксите на беззащитните брити до прочутата битка при Mons Badonicus, близо петдесет години преди момента, в който пише самият Гилдас (традиционно обаче битката бива датирана ок. 420 г., например у Огюстен Тиери).

Разказът е кратък, в него липсват дати и очевидно е неточен на определени места – например, когато съобщава, че Адриановият и Антониновият вал са издигнати в IV век. Гилдас разчита повече на устни предания отколкото на писмена информация и дава обобщена версия на събитията, случили се преди неговото собствено раждане. Все пак това е единственият разказ, с който разполагаме за периода наанглосаксонското нашествие. Той задава рамката на събитията непосредствено след изтеглянето на римляните, която е популярна от времената на Беда до днес.

Макар Гилдас да е популярен най-вече заради светлината, която хвърля върху нахлуването на англосаксите, свидетелството му е ценно и заради данните за характеристиките на романо-британското общество от VI век, което той познава от личен опит. Укорите към това общество са истинската цел на Гилдасовата полемика – той пише срещу романо-британскитекрале, управляващи в дн. югозападна Англия и Уелс.

Тези райони принадлежат към някогашна римска Британия, но в VI век не оцелява почти нищо от принадлежността към късната империя, с изключение на християнството (която Гилдас смята за половинчата). Контролът е преминал към крале, които Гилдас нарича „тирани" и чиято власт се основава на въоръжената им свита. В това общество насилието е ендемично. Лаконичният Гилдасов разрез на британските реалности в западната част на Острова през VI век общо взето съвпада с данните от по-късни харти, жития на светци и анали от Уелс.

Изглежда, че упражняването на кралската власт в Уелс и в обитаваната от брити част на Северна Британия си приличат, но тамошните владетели и техните дружини са представени в различна, по-скоро героична светлина – например в поемата "Gododdin", възпяваща успешен набег на романо-британското кралство Гододин (в дн. югоизточна Шотландия) срещу англосаксонското владение Дейра.

Традицията, на която Гилдас се основава за събитията от V век, най-общо разкрива, че тези, които поемат властта в източните части на Британия след оттеглянето на римските легиони, се опитват да разчитат за сигурността си на германски наемници, които постепенно заграбват управлението, докато при аналогични обстоятелства в западния дял на Острова се издигат местни предводители, които запълват властовия вакуум и установяват романо-британски кралства в рамките на някогашните римски диоцези.

Англосаксонски писмени източници

Когато завършва своята „Църковна история" в 731 г., Беда използва по-ранни писмени данни, за да изложи историята на Британия до идването на Григориевата мисия и поставя произведението на Гилдас в основата на разказа си за англосаксонското нашествие. Гилдас по никакъв начин не идентифицира саксонските водачи, командуващи федератите „в източната част на Острова", но тук Беда интерполира пасаж, в който обявява за предводители братята Хенгист и Хорса, смятани за основатели на кралската династия в Кент. Информацията може би идва от абат Албин от Кентърбъри, който е основният информатор на Беда за Кент.

По-детайлни сведения за действията на Хенгист и Хорса се появяват в Англосаксонската хроника и в „Кентските хроники", включени в "Historia Brittonum" („История на бритите"), британска компилация от ок. 830 г., приписвана на Нений. Англосаксонската хроника съдържа и разкази за идването на Кердик и Кинрик (би било по-коректно, но и по-непопулярно, ако предаваме ст.англ. имена Cerdic и Cynric като „Кердич" и „Кюнрич"), Стуф и Уихтгар, Ела и синовете му, основатели съответно на кралствата в Уесекс, о-в Уайт и Съсекс.

Тези основатели пристигат в Британия с малобройни корабни екипажи, сражават се срещу британските водачи в продължение на няколко години и установяват свои владения. По-кратките данни за Нортумбрия и вътрешен Хемпшър изглежда потвърждават подобен ход на събитията. В VIII и IX век става обичайно да се представят основателите на кралства като пришълци от континента. Изглежда се е оформило стандартно предание за произхода, използвано, за да обясни основаването на различните англосаксонски кралски династии. Възможно е дори наративът на Гилдас да е повлиян от подобна конвенция.

Не можем да бъдем напълно сигурни в историческата валидност на тези разкази за основаванията на кралствата. Беда въвежда информацията си за Хенгист и Хорса с уклончивото: „казват, че..." ("perhibentur"), формула, която използва навсякъде в своята „История",когато предава известия от непроверим източник, почиващ на устна традиция.Коментарът на Беда за слизането на саксите в Кент е, че известието трябва да се приема внимателно. Наистина, при по-сериозно задълбочаване в подробнитенаративи за основаването на Кент и действията на Кердик и Кинрик можем данамерим допълнителни основания за съмнение в сигурността на традиционнитесведения. Не трябва да се забравя, че тези извори не са съвременни на описваните в тях събития, а са съставяни три-четири столетия по-късно. В тях се наблюдават особености, типични за легенди за основаването на царства, разпространени из целия индоевропейски свят. Особено изпъкват двойките сродници-основатели с алитериращи имена, които напомнят боговете-близнаци на германския пантеон и други персонажи, които основателите надвиват или срещат – и чиито имена вероятно произлизат от топоними. Така например Хрониката споменава за победа на Кердик и Кинрик в 508 над британския крал Натанлеод, на когото сетне бива наречена местността Натанлеага. Всъщност обаче името на този мочурлив район в Хемпшърпроизлиза от ст. англ. "naet", „влага" и по-скоро името на изцяло легендарния владетел е взето оттам вместо обратното.

Има още много примери от този тип. Легендите за основаването на Кент съдържат още традиционни разказвачески мотиви като например нощта на клането, когато саксите с хитрост примамват мнозина британски благородници към гибелта им – този мотив се среща още в легендите на гърци, континентални сакси, викинги и ирландци.

Хронологията на тези разкази за основаването на кралства също невинаги е убедителна. Гилдас не предлага сигурна датировка на за Adventus Saxonum, но Беда интерпретира думите му в смисъл, че първата покана към саксите като към федерати е между 449 и 455. Пристигането на Кердик и Кинрик трябва да става към 494 или 495, но лесно може да се докаже, че хронологията на на най-ранните уесекски крале е преподреждана, а следите от по-скоро тромавата намеса в текста са запазени в пълните с повторения вписвания в Англосаксонската хроника.

Различните версии на уесекския кралски списък в оцелелите преписи на Англосаксонската хроника сочат, че царуването на Кердик първоначално е датирано около 538-554 г., което (ако продължим да следваме времевата последователност от Хрониката) трябва да постави идването на Кердик и Кинрик в532. Детайлната критика, отправяна към разказите за основаването на англосаксонските кралства в последните години затруднява употребата им като сигурен материал за работата по възстановяване на най-ранната англосаксонска история и поставя под въпрос доверчивостта, с която по-ранни поколения автори подхождат към тези извори. Дори да има историческо ядро в разказите за Кердик и Хенгист, то трудно може да бъде отделено от по-късната преработка, която тези истории очевидно преживяват. Във вида, в който оцеляват, наративите сочат по-скоро начина, по който по-късните англосакси представят основаването на кралствата си, а не толкова реални исторически събития.

Кердик основава уесекската династия и всички сетнешни крале на западните сакси претендират, че произхождат от него. Разполагаме с подобна информация за още няколко кралства, които сочат имената на своите полулегендарни основатели и местата им в кралските каталози и генеалогии. Както и в случая с Кердик (ако възприемем редакция на датировката на царуването му), останалитепримери също означават, че кралствата са основавани през VI, а не през V век. Например Беда твърди, че кралете на източните англи са известни като Уфинги по името на Уфа, дядо на крал Редуалд. Тъй като Редуалд загива около 624, можем да допуснем, че дядо му царува към средата на VI век. Ключова фигура за източните сакси е След, от когото всички крале на Есекс водят родословието си и чийто син царува към 604 г. В такъв случай След трябва да е дошъл на власт не по-рано от втората половина на VI век, а романо-британски племенни и/или политически организми от следимперската епоха да са оцелели на териториите на дн. Южна Англия извън хълмовете на Уелс по-дълго отколкото обикновено се смята.

Макар че тези дати може и да се дължат на ограниченията пред историческата памет, разчитаща на устно предание преди момента на записване на генеалогичните данни (стига, разбира се, да не предпочетем да се доверим на традиционно приписваната трайност на устните предания), то в състоянието, в което е, най-ранната писмена традиция по-скоро сочи, че англосаксонските кралства са основавани през VI, а не през V век и не се отнасят към най-ранния период на англосаксонското заселване в Британия.

Редактирано Юли 16, 2011 от glishev

[ISTORIK]

Дали тази прелюбопитна тема ще има продължение? Да очакваме ли приятна изненада в тази посока?

[Last roman]

Forever England? Gene Map Shows Divided British Isles

Тhe first in-depth genetic scan of the British Isles shows their violent history of invasion after invasion lives on in the people.

The blood of Norwegian Vikings still flows in the residents of the Orkney Islands. The Welsh-speaking folk of northern Wales are distinct from their English-dominant neighbors. And, surprisingly, there's no one group of Celts. The ancient Cornish are genetically distinct from the Scots and the original Celtic inhabitants of Northern Ireland.

The hope is to shed light on the genetics of disease, but it's also filling in a lot of gaps for archeologists and historians.

"It is really the first time that scientists have looked in great detail within a country at the genetic level," said Peter Donnelly of the Wellcome Trust Centre for Human Genetics in Oxford.

"What was striking was the pattern of variation that we saw and the way it aligned with geography," added Donnelly, who led the study published in the journal Nature.

The team got samples of DNA from more than 2,000 people living in rural parts of England, Wales, Scotland and Northern Ireland whose four grandparents had stayed put in their home towns or villages.

"What was striking was the pattern of variation that we saw and the way it aligned with geography."

"Because we inherit DNA from our parents…the DNA of any person is roughly one-fourth, one-fourth, one-quarter, one-fourth from your grandparents," Donnelly told reporters. "In effect, it looks at genetic variation in the UK at the end of the 19th century."

They wanted to look back because there's been so much population movement in the past 100 years, with much more mixing than in the previous millennia.

For a comparison, the researchers used DNA samples from 6,000 people in continental Europe who had taken part in a medical study.

STEPHEN LESLIE | EUROGEOGRAPHICS

Map of the UK showing clustering of individuals based on genetics, and its striking relationship with geography. Each of the genetic clusters is represented by a different symbol (combining shape and colour, with legend at the sides). There is one symbol plotted on the map for each of the individuals in the study. The ellipses give a sense of the geographical range of each genetic cluster.

The findings were startling, even to Britons who know how strong regional loyalties can be on the small cluster of islands.

"The genetic groups we find in Cornwall and Devon almost exactly match the modern county boundaries," Donnelly said.

"Even as statisticians, we were struck by the concordance with history," said Stephen Leslie of Royal Children's Hospital in Victoria, Australia, who worked on the study.

One thing historians had wondered about. Had the Anglo-Saxon invaders who moved in after the collapse of the Roman Empire perhaps committed genocide? Historical, linguistic and archeological records all show a mass shift of culture.

But the DNA shows something different.

"Even as statisticians, we were struck by the concordance with history."

Anglo-Saxon DNA makes up less than half of the genetic mix in southeast England. This suggests a more subtle takeover, in which the invaders intermarried with and perhaps imposed their culture on the locals.

As historians would predict, eastern, central and southern England is made up of a single, relatively homogeneous, genetic group. This reflects the influence of the Romans, who built roads in these regions, broke down borders and whose economy encouraged trade.

Older groups were pushed to the edges — to cold Scotland and the craggy coasts of Cornwall, Devon and Wales.

The most ancient group? The Welsh. Their DNA predates even a mysterious genetic infusion from Europe long before the Romans arrived.

"By using genetics and powerful statistical methods, we have been able to tell the story of the masses," Leslie said.

http://www.nbcnews.com/health/health-news/new-genetic-map-shows-ancient-british-divisions-linger-n326036

Редактирано Март 20, 2015 от Last roman

[glishev]

Устойчиво, дето се вика Ето защо Томас Харди пише за "Уесекс" в романите си. Е, днешната имигрантска вълна постепенно променя нещата, но в големите градове. Провинцията е доста устойчива (но и по-рядко населена) и това не изненадва никого.

[andreiS40]

Глишев, поздравления за темата и за избраният от теб методически подход, при изнасянето на информацията.

това е един от интересните / поне за мен / и доста неизяснени периоди от историческото битие на Британия..

Признавам си, запалих се по темата след прочит на художествена литература - поредицата на Бърнард Кронуел - ,,Сказание за Артур" 8 трилогията я изчетох за броени дни /..

Преди това бях чел / на руски език / 5 от книгите от поредицата ,,Саксонски хроники"....

Стремейки се да задълбая по тази безкрайно интересна тема

, търсих в нета книги на руски или английски и най-интересното четиво, което открих, са следните две книги:

1.Първата книга е на Стюард Лейкок - Britannia - The Failed State: Tribal Conflict and the End of Roman Britain-

Тази книга, признавам си не съм я изчел напълно...четох резюмета от нея и отделни откъси...доколкото разбирам / с уточнението, че съм се запознал непълнота с нея /, авторът излага доводи за истинските причини, поради които романи-бритските кралства се оказват слаби и общо взето неспособни и неадекватни да противостоят успешно не саксонската инвазия, прерастнала впоследствие в геноцид срещу бритите в покорените територии на ЛЛоегир. Не знам, доколко е удачен методическия подход на автора да сочи и обяснява като причини за падението на ПостРимска Британия наличието на сериозни племенни вражди / етно-племенни / конфликти между ксамото келтско население, които се разрастват с нова сила след напускането на римските легиони в началото на V-ти век. Има и препратки и корелации с въстанието на Будика _ 60г.- 61 г. от н.е. /, като според авторът, същото не е с антиримска насоченост, а е срещу племенот съюзник на римляните Кутувелани...Общо взето, основна причини за гибелта на ПостРимска Британия и покоряването на романи-бритите се сочи, липсата на единство и липса на адекватна страгтегия на противодействие срещу сакноските нашщественици. Всичко това съчетано с тежки и продължителни междуплененни войни...

Неприятно впечатление прави, опитът да се обясняват събития и процеси, реализирали се в края на V-целият VІ и началото на VІІ век, с процеси и етно-конфесионални релации от ХХ век. Аз това не го приемам / лично за мен /...Най-малкото в ,,Тъмните векове" реалиите са бии други..

2.Втората книга е UnRoman Britain: Exposing the Great Myth of Britannia - интересна интерпретация за състоянието на романо-бритското общество в навечерието на оттеглянето на римските легиони от Централна, Южна и Източна Британия. Нея обаче не съм я чел и във формата на откъси..

3. Третата книга отново е на Лейкок, това е: Warlords: The Struggle for Power in Post-Roman Britain

Понеже си запознат с темата и проблематиката в детайли...поне аз не се сещам за друг в този форум и изобщо в българските научни среди, който да знае повече за епохата, ми е интересно / ако си запознат с тази книги /, същите могат ли да се кредитират като обосновани и достоверни трудове?

В Първата книга - ,,Британия-провалена държава", авторът се позовава голям набор от археологически артефакти и данни.

Редактирано Април 5, 2015 от andreiS40