Сенгоку джидай

[Warlord]

С падението на императорския двор и последвалата го зора на шогуните в края на 12 в. Япония изпада в период на междуособни войни между отделни феодални фракции. Стихийните граждански войни бушуват над архипелага практически в продължение на над 400 години до обединяването на страната през периода Едо. До толяма степен поне в началото това се дължи на нападенията на китайско-корейско-монголските войски на Кубилай хан, които въпреки че са успешно отбити изпразват хазната на шогуната Ходжо и понеже той влага целия си ресурс в отбраната на Кюшу, няма с какво да изплати обещаното възнаграждение за участващите в битката фамилии, които остават дълбоко обидени от това, смятайки че те са истинската причина за победата и за напред търсят реванш.

За бурните събития и сътресения в японския свят през 16 в. допринасят също така и разпространението на будизма и християнството, а също така и навлизането на огнестрелните оръжия. Отделно амбициозни феодали – авантюристи (предшественици на даймьо) се пробват на няколко пъти да възстановят императорската власт начело със себе си, чиито опити костват животите им, както и тези на много други войници и още повече мирни селяни. Следват поредица от слаби шогуни, при които и властта на шогуната отслабва, а отделните феодали стават все по-силни и независими и все по-често сформират съюзи и в разразилите се войни също толкова бързо ги рушат по една или друга причина, създавайки обстановка на пълен хаос в страната. Която достига апогея си през втората половина на 16 в. - т.нар. период Сенгоку джидай (епохата на воюващите провинции) – тогава феодалите съсредоточават най-крупна власт в ръцете си, докато шогуните съвсем я губят, но въпреки това страната успява да стигне до временно обединение макар и несигурно и съпроводено също така от нови размирици. Причината за това са резултатите от управлението на трима поредни военни владетели: Ода Нобунага (1534-1582), Тойотоми Хидейоши (1536-1598) и Йеясу Токугава (1542-1616). За характерните особености на техните изключителни бойни, тактически и политически качества най-добре говори една японска поговорка, гласяща че ако една пойна птичка не пее то Нобунага веднага ще я убие, Хидейоши ще я накара да пропее, а Йеясу просто ще я изчака да запее.

Портрет на Ода Нобунага, направен от йзуитът Джовани Николо, през 16 в.

Ода Нобунага първоначално е даймьо от провинция Овари, който обаче много бързо започва да се издига въпреки не особено високото си социално положение. Проявявайки завидни тактически умения той печели поредица от битки срещу съперничещи местни даймьо, като най-значителна е победата му над войските на Йошимото Имагава в битката при Окехадзама (до днешната Нагоя) през 1560 г., където в пъти по-малобройните му войски (2500 до 5000 самураи) обграждат и разбиват силите на Имагава (25 000 до 35 000 самураи).

Битката при Окехадзама

Само осем години по-късно войските на Ода Нобунага влизат победоносно в столицата Киото като съюзници на Йошиаки Ашикага в борбата му срещу неговите роднини за шогунската власт. Йошиаки става шогун, но още от самото начало на всички става ясно, че реалната власт е попаднала в ръцете на Нобунага, който само формално издава заповедите си чрез него под формата на публични директиви и препоръки, а в последствие шогуна дори е отстранен от столицата поради обвинения във връзки с рода Такеда – стари врагове на Ода. Той запазва още дълго време титлата шогун в своето изгнание, но безвъзвратното пропадане на шогуната Ашикага продължава, докато в страната вилнеят войските на Ода Нобунага.

Нобунага е изключителна личност с много силно его и блестящи пълководчески умения проявяващ безгранична жестокост когато става въпрос за защита на личните му интереси. Хладнокръвно избива редица от най-близките си членове на собственото си семейство по различни причини, но това не е от особено необичайните похвати за епохата. По-брутална негова практика са масовите погроми и кланета над победени даймьо и владенията им. Например след битката при Нагашима (1574) всички победени врагове, не само пленени войници, но и всички заловени цивилни от провинцията на брой над 20 000 души са изгорени живи по негова заповед. Също така Нобунага решава, че будистите са потенциална опасност за страната и започва широка кампания по залавяне и екзекуции на будистки свещеници и то само защото преди векове били инспирирали бунтове в страната. Най-кървавите инциденти във връзка с тези събития са при превземането на замъка на сектата Джодо Шин в Ишияма, както и след унищожаването на храма Енрякуджи на сектата Тендай издигащ се на хълма Хией в Киото, където над 10 000 души, не само свещеници, но и жени и деца са поголовно изклани от войниците му.

Егото на Нобунага дори не му позволява да си присвои титлата шогун и да легитимира властта си по този начин, тай като според него това би го принизило до по ниско ниво спрямо този, който ще го удостои с тази титла. Но затова пък си построява храм, където да му бъдат оказвани почести като на божество, а също така и обявява рождения си ден за национален празник.

Бронята на Ода Нобунага

Въпреки разрушителния си характер, неговите действия се оказват градивни за държавата. Завоюваните земи са раздадени на васалите му и преразпределени на ново, като тази практика е продължена и от последвалите го владетели. Въведена е и реформа в земеделските земи намиращи се под негова власт, конфискувано е оръжието на обикновените селяни, въведени са еднакви мерки и теглилки за цялата страна. А през 1576 г. е завършено строителството на колосалния замък Адзучи на брега на езерото Бива, който става негова резиденция.

Освен това Ода Нобунага е първият японски военачалник, който осъзнава предимствата на наскоро внесеното в страната огнестрелно оръжие и го въвежда в своята армия преустройвайки според него бойния й ред. Само 6 години след като за първи път португалци донасят огнестрелно оръжие в Япония едва 15 годишният Ода Нобунага поръчва 500 мускета за своите войници. Масовото им въвеждане се забавя известно време докато японските майстори внесат необходимите подобрения за намаляване на теглото им и по-бързото презареждане за повторен изстрел. Други даймьо също купуват мускети и са живо заинтересовани да ги въведат на въоръжение, но изглежда Нобунага съумява най-ефективно да ги използва. Това се вижда ясно в битката при Нагашино (1575) – първата с масово използване на огнестрелно оръжие, където войските на Такеда Кацуйори са напълно разгромени (тази битка е изобразена макар и с някои дребни неточности и с доста драматични окраски в емблематичния филм на Акира Куросава „Кагемуша – сянката на воина”). След това сражение употребата на огнестрелно оръжие се превръща в тенденция за всички останали даймьо и въобще за японското военно дело.

Битката при Нагашино

Свещената цел на този военен владетел изписана и на неговия печат е „Тенка Фубу” (буквално: Обединено царство под военно управление). По всичко личи, че в скоро време той наистина ще успее да обедини страната и да наложи пълната си власт над нея, когато бурният му и изпълнен с жестокости живот достига до логичния си край през 1582 г. По ирония на съдбата горящият храмове човек загива именно в горящ храм, това се случва докато той преследва сред пламъците на храма Хонноджи един негов изменил му офицер – Акечи Мицухиде, но в последствие не успява да се измъкне. Като е по-вероятно да се е самоубил ритуално преди пламъците да го погълнат.

Завоеванията на Нобунага

Редактирано Юли 29, 2011 от Warlord

[glishev]

Е, темата не е по българска история, но все пак се надявам да се радва на интерес, защото си струва. Лорде, от мене поздравления - че пускаш от време на време по нещо наистина приятно, пък и познавателно.

Самият аз съм повече фен на периодите Хейан и Едо, при това главно като литература. Дай ми Сей Шонагон, Ниджо, Дайдоджи и Бусон.

Останал съм с мнението, че една от причините за възхода на даймьо е упадъкът на системата рицурьо и превръщането на големите провинциални поземлени владения в наследствени. И това - още в епохата Хейан при регентството на Фудживара.

[ДеДо Либен]

Уважаемия г-н Ода много специфичен нос и рунтави мустаки вади

Има ли от периода други портрети на висши японски аристократи ? Хидейоши ? Токугава ?

Редактирано Юли 31, 2011 от ДеДо Либен

[Warlord]

Има естествено, ще стигнем и до Хидейоши и Токугава. Ето и един японски на Ода, възможно е италианеца леко да го е поевропейчил, несъзнателно имам предвид, понеже дотогава сигурно не е рисувал монголоидни лица. Носа обаче изглежда същия

Останал съм с мнението, че една от причините за възхода на даймьо е упадъкът на системата рицурьо и превръщането на големите провинциални поземлени владения в наследствени. И това - още в епохата Хейан при регентството на Фудживара.

Ами и това да, но покрай гражданските войни отделни феодали започват да съсредоточават повече власт и земи в ръцете си за сметка на победените от тях, а и отслабването на шогунската власт им дава възможност да се утвърдят и да си извоюват още правомощия.

Редактирано Юли 31, 2011 от Warlord

[ДеДо Либен]

Благодаря за японския вариант

Имайки предвид , че европейската живопис има вече стотина години опит в реалистичното портретуване , бих заложил на нейната версия на г-н Ода. Все пак както и вие сте отбелязали , обаче специфичния нос е направил впечатление и на японския художник

[Warlord]

Приемникът на реалната власт след Ода Нобунага е Тойотоми Хидейоши, който продължава неговата политическа линия и цели, като може да се похвали с дори още по-шеметна кариера. Той се издига от обикновен войник-пехотинец до върховен и пълен господар на Япония. Той е воин със забележителни качества, което не остава незабелязано от Нобунага, в чиито войски той се сражава от 1558 г. и с чиито симпати определено се ползва от самото начало. Така че издигането му във военната йерархия е бързо и пълководческите му качества са всепризнати и му осигуряват ранга на един от най-авторитетните генерали на Ода. След неговата смърт Хидейоши ликвидира убиеца на своя господар – Акечи Мицухиде в битката при Ямадзаки (1582) и също така приключва войната срещу рода Мори и урежда примирие с тях.

Младият Хидейоши, като войн на Ода Нобунага, начело на малък отряд промъкващ се в крепостта в планината Инаба:

Най-големия син на Ода – Нобутада намира смъртта заедно с баща си при храма в Хонноджи. Властта се опитва да задържи втория му син Нобутака, но през 1583 г. е разгромен от обединените сили на Хидейоши и третия син на Ода – Нобукацу, който естествено също желае да стане държавен глава, но Хидейоши пресича стремежите му издигайки за най-законен наследник едва 3-годишния внук на Ода – Хиденобу, син на убития първи син Нобутада, върху който вече е установил пълен контрол и респективно от там - пълен контрол над цялата държава.

Властта му постоянно укрепва и се засилва в следствие на редица политически съюзи и успешни военни кампании. Повечето родове (като Мори) признават непосредствената му власт, други като могъщия род Шимадзу от провинция Сацума на остров Кюшу решително му се противопоставят, но техният пълен крах в следствие на похода на Хидейоши на Кюшу през 1587 г. доказват на всички, че силата му е станала толкова голяма, че верните му хора са в състояние да смажат всеки един негов потенциален враг в страната.

Подобно на Ода Нобунага и Тойотоми Хидейоши никога не се провъзгласява за шогун, но за разлика от него отношението му към ранговете и титулатурата не е съвсем безразлично и той си присвоява някои висши титли като например регент.

Но политическата линия на преразпределение на феодалните владения следва изцяло тази на Ода, а същата продължава и впоследствие при Токугава. Тя се оказва твърде изгодна за властта на военните владетели, главно защото по този начен те разполагат верните си васали сред по-малко лоялните и така постоянно да ги държат в шах, а в същото време нелоялните васали да са максимално отдалечени едни от други, както и изолирани от селските маси, които по традиция са опора на недоволните васали.

Верността на отделните даймьо Хидейоши си подсигурява държейки семействата им като почетни заложници в резиденцията си в Момояма близо до Киото. В японската история този период е известен и като периодът Адзучи-Момояма, т.е. кръстен на двата двореца където Ода и Тойотоми държат семействата на даймьо на принудителен престой. Макар че много от тях в тази епоха не държат особено на семейните връзки.

По същия начин и при Хидейоши остава в сила заповедта за разоръжаване на селското население, при него това се извършва с една акция наречена Катанагари (Лов на мечове) през 1588 г., разбира се не само мечовете са конфискувани, а всякаквъв вид намерено оръжие, за голямо тяхно учудване е открито и иззето солидно количество огнестрелни оръжия от обикновените селски къщи.

По този начин Хидейоши пресича възможността за евентуални селски въстания, както и възможността отделни даймьо да използват селските милиции за подсилване на собствените си гарнизони. Самият Хидейоши е от селски произход и е вече лично запознат с протичането на тези процеси, както и как трябва да бъдат неутрализирани.

Дворецът на Хидейоши в Осака:

След „Лова на мечове” зейва нова социална пропаст в японското общество. По този начин се разделят прослойките на обикновените селяни и на войниците. Това е окончателно затвърдено с издадените от Хидейоши закони за „социално замразяване”, които освен че затвърждават разделението на класите и им забраняват свободно да се придвижват в други феодални владения и да се занимават с друга дейност.

Освен със закрепостяването (дори и на самураите) тази епоха е характерна и с други практики поддържани от Хидейоши като например колективната отговорност, според които заради само един закононарушител цялото населено място търпи наказанието на централната власт, най-често екзекуции.

Всичко това цели максимална политическа стабилност и свеждане до минимум на заплахите за властта.

Освен феодалните реформи Хидейоши продължава и процеса на уеднаквяване на теглилките и мерките започнат от Ода, както и ревизия на обработваемите земи, важащи за цялата страна и засилващи централизацията.

През 1590 г. дори се провежда преброяване на населението, възлизащо на около 12 милиона души, като само Киото е бил с над 100 000 души, по това време Едо (Токио) все още е малко отдалечено селище с едва няколко хиляди души население.

А през 1591 г. и провинциите от далечния север на остров Хоншу окончателно попадат под властта на Хидейоши, постигнато е повторно и още по-пълно обединение на страната.

Така че от тук нататък Хидейоши е обсебен предимно от стремеж да запази властта си и да изкоренява в зародиш всякакви потенциални заплахи за него. Веднага след наказателната акция в Кюшу го отнасят и християните, които дотогава като цяло не са закачани от властта, дори и по време на бруталните повсеместни чистки на Ода Нобунага, те са толерирани от него, защото му оказват подкрепа и известна помощ в акциите му срещу будистите. Първоначално и Хидейоши официално ги толерира, но впоследствие особено след като на островите пристигат францисканците и влизат в ожесточена борба с йезуитите за монопол над християнизацията на Япония се започва със задкулисни игри, подкупи и сблъсъци между двете фракции, което стряска Хидейоши виждащ в това предпоставки за бъдеща нестабилност в обществото. А също така и може би вижда във францисканците, които бързо взимат превес над пристигналите доста преди това и установили се вече в японското общество йезуити, един вид авангард на бъдеща европейска експанзия в япония и съответно предприема спешни мерки. По негова заповед са разпънати на кръст 26 християни, сред които и 9 европейци, това е и първият случай при който някой европеец е наказан със смърт в Япония заради това, че проповядва християнска религия.

Този инцидент обаче не е нещо особено на фона на всички останали съпътстващи управлението на Хидейоши, който с годините става все по-подозрителен и жесток към всичко и все повече започва да заприличва на някогашния си господар Ода Нобунага. Всякаш той изпада в състояние на параноя спрямо всякакви потенциални заплахи към иначе вече напълно стабилната му власт. Например лесно се оставя да го убедят, че младият му племенник Хидецугу заговорничи срещу него и въз основа на непроверени слухове (дори клюки едва ли не) му заповядва да се самоубие, а за по-сигурно след това екзекутира и съпругата на Хидецугу, невръстните му деца и всичките му наследници, а главата му забита на кол и изложена на показ за назидание и предупреждение към евентуални бъдещи заговорници. Неоснователните му подозрения костват живота дори и на церемониалмайстора Сенно Рикю, който е служил и при Ода и очевидно вече никак не може да се каже, че е млад или пък показващ някакви политически или каквито и да било други амбиции.

Тойотоми Хидейоши, портрет от 1601 г.:

Духът на мъртвият Ода Нобунага всякаш постепенно се преселва и заживява в неговия приемник Хидейоши, след като той достига до жестокост и безпощадност съизмерими с тези на Ода също като него започва да изпитва все по вманиачено чувство за собственото си величие. Егото му не позволява да му се противоречи за нищо, дори вестоносците съобщаващи му лоши новини също рискуват да бъдат съсечени на място.

Въобще Хидейоши не позволява никой да предизвиква ни най-малки сътресения в света, който сам си е изградил и в който всички останали японци за добро или лошо живеят. В един момент Хидейоши решава, че този свят е станал твърде тесен за самия него и макар и в напреднала възраст започва да мечтае за грандомански проекти за завладяването на Корея и Китай (общо взето целия познат свят на японците) и за създаване на всеобхватна азиатска империя под неговата власт.

Тази налудничава идея пробляснала в съзнанието на един страдащ от параноя и мания за величие старец води през 1592 г. до колосална кампания по строеж на флотилии, прехвърляне на над сто хиляди самураи на континента и ужасяващо кървав марш през Корея до Манджурия, костващ твърде много смърт и скръб за всички участващи в събитията. С общи усилия и известна доза късмет обединените китайско-корейски сили отблъсват самурайската експанзия.

Пълководческите умения на Хидейоши в тази мащабна война остават непроявени, тъй като той се опасява да напусне страната и да изостави контрола на други хора, макар и предани на него. Така че той поверява командването на огромните войски на двама генерали – Като Киомаса (будист) и Кониши Юкинага (християнин) изпитващи открита омраза един към друг с цел да има баланс между тях и никой от тях да не проявява своеволия или опит за установяване на доминантност и това допълнително усложнява нещата, както и успешните действия на корейския флот начело с талантливия адмирал Ли Сун Син, който нанася поредица от поражения на японския флот и отрязва пътя за снабдяване и отстъпление на самураите.

Японския десант на корейския бряг:

Няколко години след пропадането на кампанията Хидейоши упорито организира втора такава, която също пропада поради настъпването на неговата смърт през септември 1598 г. Малко преди това да се случи поради болест, Хидейоши сам сформира съвет от петимата най-могъщи и верни негови даймьо, които да отговарят за властта след смъртта му. Един от тях е Йеясу Токугава, още една изключителна личност от японската история.

Редактирано Август 19, 2011 от Warlord

[КГ125]

Чудесен текст и стил!

[КГ125]

..и впрочем историята още веднъж показва, че властта опасно поврежда и дори големите войни не винаги имат имунитет; също и че зле вдъховените кампании трудно успяват.

[Monarh]

Вярно ли е , че Йеасу Токугава е прототип на Торанага от сериала ,, Шогун " ?

[ISTORIK]

Да.

[glishev]

Лорде, темата ти е много добра. Кефи ме, че и тази, и предишната ти - за викингските нашествия, са добре поднесени. Направо да се чуди човек, че с тебе си простеем на воля пред шишетата

Интересно, че за японската история имаме само най-повърхностния пласт: дати, сражения, имена и конкретните цели на водачите, численост на войските и тип въоръжение. Сякаш липсва пълнежът: парите и суровините. Кой строи замъците, къде се вади желязото, има ли златен стандарт в Япония и кой го сече.

Отделно от това си спомням, че има конфликт между северния и южния императорски двор - ако не бъркам, още преди епохата Сенгоку два клона на императорската династия си оспорват трона. Сега и ти припомняш, че Югът под водачеството на клана Шимадзу се опълчва на Хидейоши. Вярно е, че народът ямато е доста единен като език и култура и се разграничава от малобройните айну в крайния Север, но дали все пак няма и някакви локални племенни различия, които да карат японците в Средните векове да се делят? Дали клановете отговарят само на династични амбиции или и на някакъв локален шовинизъм? В епохата на Токугавите например Дайдоджи Юдзан говори за "японския народ" като за подразбираща се цялост, обявявайки го за най-войнствен от всички народи, но може би това е просто част от реториката на единството в този период. Дали могат да се проследят някакви силни местни идентичности, свързани с места, а не само с благородни родове? Нещо от рода на: "Ние от Ечидзен сме истински мъже, а ония от Аваджи за нищо не стават"? Тези различия, ако ги има, може да се дължат на много фактори - религиозно различие, различно богатство, военно самочувствие. Разбира се, това е така в Европа и може би просто се опитвам да мисля за японската история като за европейската - а това може и да е погрешно.

Редактирано Август 19, 2011 от glishev

[Warlord]

Явно го казваш именно защото простеем заедно пред шишетата. Иначе на академичните среди едва ли би им харесал моя научнопопулярен избирателен стил използващ прости и дори злободневни термини.

А не че само това е известно за японската история, това съм писал защото това най-много ме вълнува – обобщения на военните действия и феодалните отношения най-вече. Японските изследователи със сигурност знаят достатъчно за нещата, които спомена че липсват в представата на европейците за японската история. То като се замислиш и в европейската предимно това се обсъжда – политика, дипломация, битки и социално-обществени процеси и отношения.

Значи замъците си ги строят самите даймьо, през разглеждания период си вдигат буквално от нищото огромни, луксозни и силно укрепени резиденции. Каменен и дървен материал поне там има в изобилие, а когато разполагаш с пълна власт над толкова много хора и имаш съответните технологически познания, не е трудно да строиш.

С желязото и останалите суровини въпроса е по-сложен, първоначално естествените находища на желязна руда на архипелага са съвсем малко и общо взето около властта и експлоатацията за тях започват най-ожекточените родови борби, което е вероятно и една от основните причини за клановото разделение на японското общество, което се запазва дори и до днес. Така че метала е бил твърде скъпа и луксозна стока и стойността на мечовете, особено пък като добавим дългогодишната и прецизна изработка, е изключително висока. Вносът на всякакви суровини и стоки е бил доста ограничен. Като изглежда до ХХ в. Малкото им железни мини вече са били почти напълно изчерпани, известно е че през ВСВ в метрополията на империята не е имало нито една желязна мина, която да обслужва нуждите на мощната им индустрия или на огромния флот и дори много от елементарните нужди на многолюдното им общество разполагащо с оскъдна територия и ресурси. Така че не търсете причините за японската експанзия тогава в някаква дива фанатична ярост на дръпнатите изверги, причините са по-скоро практически и породени от съвсем естествени нужди.

Златен стандарт и обща парична единица мисля, че се появява точно когато Нобунага и Хидейоши обединяват всички провинции и им налагат обща парична система, сече я естествено централната власт. Паричната единица е рю, незнам с какво съдържание на злато, но все пак я е имало, макар и в не особено успешно обръщение сред селското население и натуралното му стопанство, което е предпочитало ориза за разменна „монета” пред рюто.

И разбира се най-важен обаче си остава въпроса с изхранването и добивите на ориз. През периода Сенгоку постоянно се водят войни между феодалите, за изхранването на армиите им естествено отива ориза произведен от селското (невъоръжено) население, което произвежда за нуждите на двора, за войската на феодала и на края за себе си, като към това трябва да прибавим и върлуващите разбойнически банди из цяла Япония във времената на хаос, които също грабят мирното население. Така че често обикновените селяни са оставали съвсем без никакъв ориз, а алтернативите не са били много – просото например, но то е далеч по-нехранително и делеч по-лошо на вкус (за справка по същото време в Европа хранят добитъка с него), но поради липса на друго често са се хранели и с това и въобще с каквото има.

През 1590 г. Хидейоши въвежда метод за изчисляване на размера на поземлените владения в коку – единица за количество добив на ориз равна на 182 литра (или малко повече от 5 бушела), с което се предполага, че един възрастен човек може да бъде изхранен за период от една година. Пак по същото време годишния добив в страната е бил 18 милиона коку, при население от 12 милиона души, което идва да рече, че въпреки разсипаната икономика и стопанство по време на воюващите провинции страната все пак е произвеждала огромно количество зърнен излишък. И въпреки това гладът е едно от най-характерните лица на периодът Сенгоку. Явно по-голямата част от тези добиви е отивала за изхранването на огромните армии по време на дългите им походи, или просто е стояло в складовете на отделните даймьо.

Колкото до конфликт между северен и южен императорски двор не се сещам. В предишния период Муромачи императорския двор както винаги си е един, по-скоро може да се каже за конфликт между отделни регенти и кандидат-шогуни, като например този между Такауджи и Йошисада по времето на Го-Дайго, но конфликтът е изток-запад, севера в Япония по това време не е представлявал нищо особено, дори е бил слабо познат на самите японци.

За периода незнам да се наблюдава и етническо разграничение между между отделни групи на населението, защото те са разделени кланово. Между различните кланове определено има вражда, между различните даймьо – също, дори и разделение и вражда между различни школи по бойни изкуства и на още може би доста подобни принципи, но всички те са си знаели, че са японци потомци на Ямато.

Благодаря за японския вариант

Имайки предвид , че европейската живопис има вече стотина години опит в реалистичното портретуване , бих заложил на нейната версия на г-н Ода. Все пак както и вие сте отбелязали , обаче специфичния нос е направил впечатление и на японския художник

Така е, но си има очевидна прилика между двата портрета. Естествено след откриването (повторно) на убежната точка и елементите на светлосянката в началото на Ренесанса Европа дръпва много напред в живописта и портретизма, докато японците са по-силни в гравюрите. Можеш да си направиш още едно сравнение за реалистичността, Нобунага например е наричал Хидейоши сару, буквално – маймуната (имал е възможността да се бъзика с всеки ), защото според него много му приличал на такава. Може да се каже, че във втория му портрет горе има известни основания.

П.п. японските гравюри се харесват дори на европейските художници от 19 в. Ван Гог например до колкото помня прави копие на случайно попаднала му японска гравюра на жена в традиционна дреха и преписва механично йероглифите отстрани. Впоследствие се оказва, че му е попаднал лист от каталог на публичен дом където са изобразени момичетата, които можеш да си избереш, а отстрани написани имената им и услугите, които извършват.

[glishev]

Страхотен постинг, евалла.

[КГ125]

Босс, горди сме, че те познаваме! Точно такова следва да е едно стойностно историческо изложение!

[Warlord]

За да бъде пълна картината на тази епоха то задължително трябва да разгледаме още една забележителна личност вплетена в обсъжданите по-горе събития.

През 1542 г. в Микава се ражда Йеясу Токугава, с първоначално име Мацудайра Такечийо. Баща му Мацудайра Хиротада е дребен аристократ и едва 17 годишен, а майка му – на 15, когато той се ражда. Неговият род е принуден да лавира между големите и могъщи кланове на Ода (на запад) и Имагава (на изток), така че най-ранната част от младините на Йеясу минава по време на войните между тези три рода. Баща му Хиротада е принуден въпреки голямата съпротива от страна на рода си да го изпрати за заложник на Имагава срещу сключване на съюз и изпращане на подкрепления срещу нападналите ги Ода, чиято мощ постоянно расте и поглъща все повече околни феодали и земите им, поради което Мацудайра решават, че Имагава ще са по-малкото зло и сега е необходимо предимно да се спре настъплението на Ода. Само че на път към Сунпу (Шидзуока) силите на Ода атакуват конвоя с изпратените към Имагава заложници и пленяват момчето. Събитията обаче се развиват толкова бурно, че Ода не успяват да се възползват от пленения син на Хиротада поради неговата преждевременна смърт през 1549 г., както и смъртта на собствения си господар Ода Нобухиде по същото време. При обсадата на крепостта Анджо Ода и Имагава успяват да стигнат до консенсус и прекратяват бойните действия сключвайки мир, според който разменят и военнопленници, по този начин Йеясу отново се оказва в плен на Имагава и този път пристига в Сунпу с година закъснение.

Пленът на Йеясу при Имагава е почетен и той скоро се жени (пак в тийнейджърска възраст като баща си) и също така получава позволение от Имагава да се върне в Микава откъдето да ръководи акции срещу рода Ода, крехкият съюз с който естествено бързо рухнал. Тогава на младия Йеясу му се отдава да спечели значителен авторитет с ловките си маневри и успешни бойни действия в редица битки и то срещу войските на новия господар Ода Нобунага.

През 1560 г. се разразява голямата битка при Окехадзама, в която войските на Ода Нобунага нанасят страшен разгром над по-многобройните сили на Имагава и дори убиват господаря им Йошимото. Йеясу избягва участието в тази битка поради това, че в същото време превзема крепостта Маруме и в този момент самураите му все още са разквартирувани там.Възползвайки се от така възникналата ситуация той предлага на Ода Нобунага да стане негов съюзник, въпреки, че някои от роднините му все още са в плен на Имагава, но в момента инициативата не е в техните ръце и са принудени все още да не предприемат нищо срещу този негов ход. А и скоро с един внезапен негов щурм в негов плен падат водачите на рода Удоно, който е важен клан за Имагава и те са принудени срещу тяхното връщане да предадат заложниците на Йеясу (сред които жена му и малкия му син). Така Йеясу освен, че засвидетелства вярност към Нобунага и се оказва вече с развързани ръце и свободен да действа изцяло за засилването на клана Мацудайра.

Осигурил тила на запад откъм Ода в следващите години Йеясу предприема офанзива срещу рода Имагава, съпроводена с поредица от кървави сражения, в едно от които самият той е ранен от куршум, който обаче не успява изцяло да разкъса ризницата му и да го убие. До 1568 г. владенията на Имагава вече са изцяло погълнати от него, а в същата година негови войници влизат заедно с Ода Нобунага в столицата Киото, това е и първата съвместна операция на двамата пълководци. В същото време обаче се разразява конфликт с бившите му съюзници от рода Такеда, с които е водил общи действия срещу Имагава. Йеясу обаче е притискан и от запад и постоянно трябва да отлага решителни действия срещу Такеда, например през 1570 г. му се налага да изпрати 5000 самураи в помощ на Нобунага по време на сраженията в Анегава срещу Асай и Асакура, там двамата печелят голяма победа.

Схема на битката при Анегава:

Но въпреки това на изток войната се развива неблагоприятно за Йеясу. Такеда овладяват редица негови замъци, а в битката при Митакагахара търпи тежко поражение, в което отново се разминава на косъм от смъртта. Настъплението на Такеда е преустановено след смъртта на водача им Шинген през 1573 г., но сина му Кацуйори веднага възобновява масираното настъпление на Такеда срещу Мацудайра и заема още няколко крепости и стратегически позиции. А когато през 1575 г. Кацуйори обсажда крепостта Нагашино, изпаднал в критично положение Йеясу моли Ода Нобунага за незабавна помощ и макар и от позицията си на подчинен съюзник буквално му поставя ултиматум, че ако веднага не изпрати подкрепления ще мине на страната на Такеда и ще се принуди да действа паралелно с него срещу Ода. Съюзите в епохата винаги са крехки и несигурни и единствено незабавните действия и взаимната подкрепа в тежки моменти ги поддържат, разбирайки това Ода Нобунага се втурва към Нагашино със солидна армия от самураи и огромно количество оръдия и аркебузи. Общата численост на съюзените войски достига 38 000 души, срещу едва 15 000 на Кацуйори, който понася жестоко поражение, почти всичките му военачалници падат в битката, но самия той успява да се измъкне жив и да продължи борбата си срещу Мацудайра, но вече не като такъв застрашителен фактор.

Въпреки продължителното време през което действат успешно заедно на бойното поле и относителното разбирателство между двамата по останалите политически въпроси Ода постоянно изпитва съмнения относно лоялността на Йеясу към него. Така че за да докаже верността си на Йеясу му се налага да екзекутира най-големия си син и жена си, защото Ода изказал съмнения, че двамата заговорничат с рода Такеда против него. Макар и с тежка цена съюзът с най-могъщия даймьо продължава да е в сила и благодарение на него двамата окончателно сразяват и рода Такеда през 1582 г. В резултат на това Йеясу прибавя цялата провинция Саруга към владенията си и опира граници с рода Ходжо, които започва внимателно да проучва за бъдещите си действия.

По същото време се случва инцидентът в храма Хонноджи, където Ода Нобунага загива сред пламъците и Йеясу моментално се възползва от ситуацията настъпвайки еднолично към останалите земи на разбития клан Такеда в провинциите Каи и Шинано. Присъединявайки и тях той се превръща в доста значителен военно-политически фактор, с който наследникът на Нобунага е принуден да се съобразява.

Портрет на Йеясу Токугава:

Става ясно обаче, че в най-добри позиции в момента е Тойотоми Хидейоши, който успява да разгроми и екзекутира убиеца на Ода – Акечи Мицухиде и като вътрешен, човек в двора на Ода вече да извоюва позиции за издигане на свой претендент за наследник. Йеясу отправя предизвикателство към Тойотоми подкрепяйки кандидатурата на неговия опонент и законен наследник – Нобукацу, най-големия жив син на Ода. Всеки от тях обаче предпочита да предприеме тактика на изчакване, така че изправените едни срещу други войски рядко влизат в няколко краткотрайни битки преди да се сключи примирие. А претендентът Ода Нобукацу сам изменя на подръжника си Йеясу, сключвайки сепаративен мир с Хидейоши. При това положение на Йеясу не му остава нищо друго освен на свой ред да се появи в резиденцията му и да даде клетва за вярност.

Тези събития обаче карат Хидейоши да остане подозрителен занапред към Йеясу и да го държи далеч от по-важните военни кампании, които предприема впоследствие. Стратегическата ситуация в района обаче отново изисква и Йеясу, чиито земи са източен съсед на Тойотоми, да участва в поредната голяма операция на новия военен владетел. Поради създалата се конфронтация между Хидейоши и намиращите се на изток от владенията на Токугава земи на рода Ходжо (различен от този управлявал шогуната Ходжо преди), се налага Тойотоми да започне съвместни действия с Йеясу за нахлуване във владенията им, като силите на Йеясу бъдат в авангарда на настъпващите войски.

През 1590 г. Йеясу нахлува в равнината Канто начело на 30 000 самураи и с пристигналите подкрепления на Хидейоши сразяват силите на рода Ходжо овладявайки в кратко време подвластните му земи.

Хидейоши е толкова доволен от окончателното ликвидиране на опозицията в страната в лицето на Ходжо, че възнаграждава съюзника си Йеясу с всичките отнети от тях земи. Само че при едно условие, тъй като все още се съмнява във верността му (както и във всеки друг негов поданик) той заставя Йеясу да приеме земите на Ходжо за сметка на своите собствени. Целта е да го изолира далеч на изток от двора и от съюзниците и връзките си установени вече в досегашните му владения.

Само че в старанието си да го прецака Хидейоши всъщност прави голяма услуга на Йеясу предавайки под властта му цялата обширна и плодородна равнина Канто. В резултат на което се оказва, че годишните добиви на ориз, които събира Йеясу възлизат на близо 2,5 милиона коку, което е повече дори и от добивите в земите пряко подчинени на Хидейоши. Тойотоми се усеща твърде късно за тези неща, когато вече положението е свършен факт и то породен от собствената му заповед, която егото му не позвалява да отмени и да признае, че е сгрешил в нещо.

Масичката върху която Тойотоми Хидейоши и Йеясу Токугава са играли на Го

Но макар и богатството на Йеясу вече да надвишава това на владетеля, политическото му влияние не е толкова силно и той продължава да бъде реално негов васал.

Като такъв той се задължава да участва и в Имджинската война, но самият той не участва пряко в предвождането на настъпващите войски на Корейския полуостров, а през цялото време стои в щаба в Нагоя откъдето Хидейоши ръководи операцията с цел да го държи до себе си и да го наблюдава, а също така и да не му дава възможност да награби още богатства като плячка от войната и да добие още по-голяма слава. Което също допринася за провала на кампанията, ако Йеясу беше едноличен предводител на тези войски вместо двамата враждуващи военачалници от щаба на Тойотоми войната вероятно щеше да вземе друг ход.

Скоро след това Хидейоши умира от естествена смърт, като малко преди това сформира регентство от 5-мта най-могъщи японски даймьо, което да бди над малолетния му син Хидейори. За разлика от останалите четирима старейшини предани на Хидейоши Йеясу започва с провокативни действия да ги разединява и предизвиква предявявайки открито претенции към властта. Срещу него се противопоставя Ишидо Мицунари ползващ с с подкрепата на останалите членове на регентския съвет, но някои от синовете им минават на страната на Йеясу и постепенно се оформят две големи враждуващи коалиции – Източна (Йеясу) и Западна (Ишидо).

До август 1600 г. преразпределението на силите приключва и напрежението избухва във всеобхватна война, която след известно маневриране и поредица от сблъсъци и обсади на крепости достига до съсредоточаване на силите и на двете коалиции едни срещу други в решителна битка на 21 октомври.

Край мъгливите хълмове на Секигахара под продължителните дъждовни порои се изсипват общо над 160 000 самураи в най-масовата, най-кръвопролитната и най-решителната битка за японската история.

Понеже силите на двете коалиции първоначално са почти равни, а позициите на Ишидо малко по-удобни първоначално никой не успява да вземе превес. Но въпреки всичко Йеясу започва мащабна офанзива в проливния дъжд и след ожесточена кървава сеч успява да премести позициите си няколко километра напред достигайки почти до позицията където са разположени самураите на Кобаякава Хидеаки, пълководец, който на времето също е воювал заедно с Йеясу, но сега се е оказал от другата страна на барикадата. Йеясу обаче вижда, че той се колебае и от хълма откъдето може да наблюдава и двата лагера и развоя на битката изглежда изчаква да види накъде ще се наклонят везните преди да се включи и той и изглежда слуховете за антипатията му към Ишидо излизат верни. Но въпреки стремителните атаки Йеясу не може да вземе превес и Хидеаки продължава да стои неподвижно, което изнервя и Ишидо, от друга страна подкрепленията на Йеясу водени от Хидетада също се бавят все още далеч от бойното поле. И така става ясно, че решителната дума за победата ще има Хидеаки. Съгледвачите му докладват, че Ишидо вече открито го заплашва ако незабавно не се включи в битката и че в същото време и Йеясу е изстрелял сигнална ракета във въздуха, което във времената когато са воювали заедно е бил сигналът им за общо нападение по врага. Хидеаки все още се колебае. Тогава търпението на Йеясу се изчерпва и той нарежда да изнесат оръдията напред и да открият огън по позициите на нерешителния Хидеаки.

Резултатът е повече от учудващ – още след първия залп Хидеаки дава заповед на войските му да атакуват позициите на Ишидо. В този момент над 16 000 меча от Западната коалиция се обръщат към самата нея и я удрят в тил. В настъпилия хаос Йеясу незабавно атакува фронтално и помита силите на Ишидо обръщайки го в бягство.

От този момент на татък е въпрос на време за Йеясу Токугава да довърши останалите си врагове, да вземе властта в Япония и да я преобрази за винаги.

Редактирано Септември 2, 2011 от Warlord

[glishev]

Добро, наистина. Това е една от най-пълните исторически теми във форума, кеф е да се чете. Хем забавно, хем популярно, хем изчерпателно, хем малко по-различно от постоянните дъвчения на местната история.

Лорде, ако можеш да пуснеш и някаква информация за политиката на Токугавите към клановете в XVII-XIX в., ще е супер. Примерно кои кланове и кога са разпуснати, горе-долу нещо за съдбата на ронините, кои кланове оцеляват и при какви условия. И така - до Мейджи. Ако ти се занимава, де.

Аз може би бих пуснал нещо за културата на страната при Токугавите - възходът на камигата в градовете, развитието на бунраку, кабуки, кварталите на върбите и цветята, хайкай и укийо-е, такива неща.

[Warlord]

Ами тук мисля като остане време да довърша историята за Йеясу Токугава, как става шогун и как усмирява страната и я реорганизира. Другото за което говориш вече принадлежи към периода Едо, който разбира се също е интересен въпреки, че не е толкова бурен като предишните, именно това позволява литературата, изкуството и културата да се развиват на спокойствие но за това ще ми е по-трудно да пиша, така че ше трябва да помагаш, може да направим някаква кооперация за бъдеща тема.

[Warlord]

В колосалната касапница настанала при Секигахара и последвалото преследване на отстъпващите в безпорядък войски на Западната коалиция почти всичките й пълководци са избити от самураите на Йеясу. Единствено Ишидо Мицунари и Кониши Юкинага успяват да напуснат живи бойното поле и да се измъкнат от преследващите ги отряди на Хидетада, най-големият син на Йеясу, който се завръща след неуспешно изпълнената мисия при баща си с молба да му позволи да се самоубие. Противно на общоприетата традиция провалилия се в клетвата си самурай да се самоубива ритуално Йеясу забранява на Хидетада да го направи с мотива, че вече му се е наложило по същия начин да загуби първия си син само заради прищевките на тогавашният властелин Ода Нобунага и не може да допусне това отново, когато вече всичко зависи от самия него.

Скоро след това Ишидо е заловен, влачен по улиците на Киото и обезглавен. Властта окончателно пада в ръцете на Йеясу и през 1603 г. той официално е обявен от император Го-Йодзей за шогун, след като от 1588 г. не е имало никой на този пост. Само 2 години по-късно Йеясу се оттегля от поста предавайки го на сина си Хидетада, но запазвайки конците на реалната власт в ръцете си, с цел да осигури максимална легитимност на наследниците си, същото прави преждевременно и Хидетада през 1623 г. в полза на своя син. Това се налага най-вече поради факта, че малолетния наследник на Тойотоми – Хидейори е все още жив и представлява опасност за шогуната Токугава, но в 1615 г. дворецът му в Осака е атакуван и когато става ясно, че ще го заловят, той се самоубива, а 7 годишния му сина Кунимацу е обезглавен от войниците на Йеясу. В същата година той въвежда закони, с които си осигурява контрол както над императорското семейство така и над феодалите в страната. Йеясу се отнася с уважение към новия император Го-Мизуноо, но ясно показва че неговата власт е изцяло церемониално-представителна и всичките му решения трябва да бъдат одобрявани от шогуната за да влезнат в сила.

Даймьо от края на епохата Сенгоку:

Що се отнася до военните владетели – даймьо, излишно е да се споменава, че доста от западните феодали са лишени изцяло от владенията си. Но пък някои остават непокътнати, а други от най-верно служещите му като Маеда Тошинага получават и допълнителни владения. Според новата реформа около ¼ от обработваемите земи попадат под пряката власт на шогуна, както и по-важните градове, пристанища и мини. Останалата земя е разпределена между приблизително 275-ата даймьо, разделени на „шинпан” (роднини на шогуна), "фудай" (наследствени членове на свитата му) и "тодзама" (външни даймьо, чиято вярност е под съмнение).

Но всички те са поставени под строг и постоянен контрол, чрез налагането на системата от нови задължителни правила, които трябва да спазват.

Въведени са забрани феодалите да се местят в други имения, задължават се да поемат отговорността по залавянето на престъпниците в своите владения и да осигуряват безопасността и удобството при преминаване от там на други даймьо според ранга им. Забранено им е да строят нови замъци и укрепления, като дори за ремонта на старите трябва да се иска разрешение от шогуна.

Като в тези нови задължения на феодалите влизат и много задължителни чисто ритуални церемониалности – трябва да се спазва определен етикет на облеклото, шествията да протичат по определен начин и с определен брой и подредба на хората в свитите според ранга на съответния даймьо.

Жени от преминаваща даймьо процесия:

Следната статистика показва, че тези нововъведения не са били просто портоколни, а ефективни. През първите 50 години от шогуната Токугава поради неспазването им, неподчинение на заповед на шогуна или подозрение в нелоялност на 213 даймьо изцяло или частично са им отнети феодалните владения. За същия период 172 души получават като награда власт над феодален имот поради заслуги и доказана лоялност към шогуна, което ги превръща в нови даймьо. А 206 от старите даймьо получават като бонус още владения към своите собствени. Имаме и 281 случая на заповед за преместване на даймьо в друго владение, също като тази, която Йеясу получава от Хидейоши след войната срещу Ходжо.

По този начин в страната е въведен строг режим, чрез който Йеясу да я държи здраво в ръцете си.

Освен даймьо разбира се и обикновеното население попада под нови установени норми. Хората живеят на определени места, по определен начин, занимават се само с определената им работа и са заплашени дори под смъртни наказания при нарушение на установения ред. Като самураите официално получават права да обезглавяват всеки човек, който сметнат за престъпник или, който се държи „не според очаквания от тях начин”.

Неаристократичното население също получава дълъг списък с церемониални норми, които задължително трябва да бъдат спазвани отново пред същата заплаха както и за останалите. Освен за ненапускането на местожителството и местоработата се въвежда определено облекло според ранга им и определени подаръци каквито трябва да се дават според възрастта и пола на съответните хора, както и дори с какво трябва да се хранят и къде точно трябва да построят тоалетната си.

Практически в страната е установено постоянно извънредно положение. Граници на отделни поземлени владения не могат да се напускат без да бъде представен документ със специално разрешение за това на граничните постове. Също така и не се позволяват пътувания през нощта освен в рамките на населеното място, което лицето обитава. Голяма част от мостовете над реките са разрушени с цел да затруднят нелегалното придвижване. И накрая пълната забрана за използване на колесни превозни средства в страната. Като за изпълнението на всичко това стриктно следи специално създадена тайна полиция.

Наказанията за неизпълнение на всички тези заповеди са изключително жестоки. Обезглавявания, изгаряне на живи хора и то на цели села само заради дребно провинение на местен жител – принципът на колективната отговорност, от която не могат да се спасят и майки с бебета на гърди. Практикува се и т.нар. тамешигири от самураите – публично разсичане на провинили се от самураите, които така изпробват остротата на мечовете си, като обикновено се секат нахвърляни един върху друг трупове на вече екзекутирани по друг ужасен начин провинили се. С достатъчно добро оръжие самурая може да разсече по няколко тела наведнъж, записаният най-голям рекорд е седем тела с един удар. Накрая телата на нещастниците се разсичат на късове и оставят за храна на псетата и лешоядите.

Йерархията на неаристократичното население е построена отчасти подоразвита преработка на китайски образец наричан в Япония „Ши-но-ко-шо”, означаващо: „войн-селянин-занаятчия-търговец” вървящи в низходящ ред. Интересното в нея е, че противно на почти всички останали селяните са издигнати в по-висок статут от занаятчиите и търговците, тъй като са смятани за основната производителна сила на основните блага. Което си е един вид реверанс за тежките периоди преди Токугава, когато са основната изкупителна жертва. В тези класи съществуват и вътрешни подразделения, като най-многобройни са при тази на самураите.

Благородниците от императорския двор за разлика от военните такива (даймьо) заедно с всички свещеници попадат изцяло извън класовата структора на японското общество. А съществуват и още две категории изцяло отхвърлени от обществото и стоящи под всички останали класи – това са „ета” (много нечистите, селяндурите) и „хинин” (нечовешките същества). Те реално нямат граждански права и им е позволено единствено да вършат презрени дейности като клане на животни, гробарство или някои считани за подозрителни занимания свързани с амбулантна търговия и някои театрални представления. Ета съществуват дори и днес (под названието буракумин) и също както тогава са изключени от японското общество.

Класовата принадлежност по принцип се определя по рождение, но макар и трудно не е невъзможно издигането от една класа в друга. Но най-трудно е преминаването в самурайската класа, която е и с най-широки привилегии. Дялът на самураите тогава е само 6% от цялото население и постепенно в резултат на тези реформи както и на последвалия мирен период заемат болшинството от чиновническите служби, които в последствие напълно окупират и практически от реално действащи воини се превръщат в административни чиновници.

Гербът на шогуната Токугава:

Йеясу Токугава умира през 1616 г. от болест, но преустройването на Японският свят от самия него продължава да бъде в сила за столетия напред. Действията и заслугите му продължават да са обект на спорове. Но някои неща си остават безспорни, най-вече това че в резултат на изумителната му кариера през изключително бурният си живот Йеясу преобразява японското общество, слага край на епохата на перманентните граждански войни и обединява нацията. Завинаги. От тук на татък на Япония й предстои само възход.

Териториални владения на даймьо в началото на шогуната Токугава:

Редактирано 24, 2012 от Warlord

[glishev]

Лорде, малко офф-топик.

Чел ли си романа "Тайко" на Йошикава Ейджи? На български е в два тома, посветен е на отношенията между Нобунага и Хидейоши в края на периода на гражданските войни.

[Warlord]

Не съм. Всъщност като се замисля май почти нищо японско не съм чел като художествена литература. А определено ще е интересно.

[ivailo_i]

"Мусаши" от същия автор е също увлекателна

[glishev]

И тя е хубава, да Много забавни диалози, особено в началото.

Скоро попаднах на "Katen-no Shiro", отличен филм. Препоръчвам.

[Warlord]

Аз на Мусаши първо искам да прочета "Go rin-no sho", пък след това може и художествени.

А "Котен но Широ" е просто превъзходен. Показва периода от гледната точка на обикновените (но не по-малко велики) хора и техните мечти и терзания, докато обикновено, с малки изключения, винаги вниманието ни се привлича от самураите и техните битки или от дворцовите церемониали и интригите във властта. Точно затова и тази творба е толкова ценна, показва и друго върховно постижение на японската цивилизация - въпросния замък Адзучи, за чийто строеж става въпрос във филма по времето на Ода всъщност е най-голямата дървена постройка в света (цели 7 етажа), за която не е използван нито един железен пирон. И въпреки това строения преди 5 века дворец продължава да се издига величествено на хълма над езерото Бива и до днес.

Редактирано Август 24, 2012 от ISTORIK

[glishev]

За съжаление, не се издига. Иронията в това е чисто японска: усилията са огромни и си струват, но резултатът е нетраен. Точно затова е хубаво да се гледат филмът. А у Йошикава е описан точно и краят на замъка.

[Warlord]

Странно защото съм виждал снимки на замъка, но изглежда в такъв случай съвременния дворец е по-късна реконструкция на средновековния. Досега мислех, че е превзет от Мицухиде след смъртта на Ода, но не и разрушен, защото го има отбелязан навсякъде по картите с войните от по-късния етап на периода. Но не е изключено това да е известен анахронизъм де.

Редактирано Август 24, 2012 от Warlord