Културата на Третото българско царство

[КГ125]

Праволинейно време с установени правила, изключващи всякакви екстравагантности, но и лишени от прекалена строгост, допускащи ведрост, веселба, нарушения и грехове от всякакво есетство, само и само да са обаче „на мястото си”.

Културата и образът на буржоазна България са замъглени, накъсни от три фактора:

Представата за зализаните прически, задължителна във всеки филм от по-късните времена; вечната натрапена тема за комунистическата съпротива и липсата на обобщаващ поглед в историята.

Фактите обаче показват, че в 70 годишната си история Третото българско царства създава значителен и често надхвърлящ балкаснските мащаби културен продукт. Сравнението с днешното време е изключено, а това със социалистическия период пак е в полза на предходния.

Оказва се, че основаните на българската съвременна култура са положени точно в тези първи 70 години и те са върха на българската национална култура в модерния свят.

Ето малко илюстрации:

Започвам с популярна музика от тогава. Популярна, ама е на нива, на които може да се завиди, да не говорим и за текстовете...

http://www.youtube.com/watch?v=FcA6iEXKzps&feature=related

Ето, че и ориенталският дух може да бъде доста висок. Тази песен впрочем е станала голям хит сред английските войници в Африка..

Симфоничната музика и високите жанрове са на такова ниво, че спокойно може да се говори (без превъзнасяне и с нужната доза скромност, разбира се) за български принос в класическата музика на 20 век. И то във време, в което последната се лиши от съдържание и се превърна в какафония, моля изтънчените ценители да ме извинят. Впечатляващото е, че българската симфонична музика стъпва на национална основа и достига забележителна дълбочина, и то в големите и малките жанрове....

Националността на българската симфонична музика от началото на 20 век е повече от впечатляваща. Особено при П.Владигеров и Петко Стайнов.

И ако първият допуска някои забежки към сложните форми на 20 век, незрящият Петко Стайнов оставя цялата пъстрота и пищност на българската народна звучност в изчистени от излишни усложнения и пълни с обикновен живот, дълбоки и пълноценни класически произведения.

Това са нива, които от отдалечаващата се дистанция на времето все повече ще ни учудват, за съжаление...

http://www.youtube.com/watch?v=ZUDtkH-XrO0

http://www.youtube.com/watch?v=AAfjBbvrXyQ&feature=related

Отделно дължим спомен на жанра, който социализмът забрави тотално – църковната музика, в която Добри Христов и отишлият си в пълна бедност през 60-тте години на 20 век Петър Илиев създадоха цял свят...

За литературата и поезията ще давам само примери, има кой да говори за нея много по-компетентно.

Прави впечатление обаче, че в литературата има особен национален стил, а отделно за застъпени почти всички тенденции на Европа – символизъм, реализъм, та чак и първите фантастични творби, в лицето на Светослав Минков и един много забравен, но много интересен автор – Георги Илиев и неговият „Теут се бунтува”. Освен класиците, стига само да споменем Атанас Далчев, Николай Райнов с неговите вълшебни древни истории, Иван Хаджийски и основополагането на социологията и народопсихологията, символистите, авторите на детска и приключенска литература, Гео Милев, Христо Смирненски и Никола Вапцаров, Теодор Траянов и т.н. ...

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=95&WorkID=2727&Level=3 – нарочно избрах една от по-неизвестните и „по-обикновени” творби.

И ако за музиката може и да трябва малко скромност, в изобразителното изкуство българските творби според мен са си съвсем на нивото на времето.

Разнообразието е толкова голямо, а нивото толкова високо, че спокойно можем да приложим към епохата шаблона „разцвет на българската национална култура”.

Всичко, посочено по-горе е известно на всеки, но мисля, че не е в достатъчно степен обобщено като разбиране за процесите, текли през този период от БГ историята.

Освен високото ниво, още нещо прави интересно впечатление – българската култура активно възприема модели от Европа и света. Но по това време нищо от безогледния модернизъм, отпечатал такава силна следа в изкуството на 20-ти век, плашещ не само обикновения човек, но и всеки нормален естет, почти не е възприето и възпроизведено в културата на Третото българско царство.

[КГ125]

още малко:

[БатеВаньо]

Поздравления! Тенденциозно подценявано и омаловажавано време, с оглед какво се е случило след тези 70 години. Различията с останалите модерни държави са били само в мащаба.

[КГ125]

Благодаря

Точно така! И ако икономическата бедност на страната е факт, в културно отношение напредъкът е много сериозен, от днешна гледна точка направо невероятен.

Няма сфера, в която да няма български успех.

Мисля, че българската историография е в голям дълг от гледна точка на обобщаването и осмислянето на този период. Старите клишета не само, че са плоски и вече не работят, те са вредоносни направо.

[glishev]

КГ, иди до СГХГ и виж изложбата "Следи от миналото". Картини на църкви и манастири. Не е скучна, периодът е горе-долу 1883-1957. Ще останеш много изкефен. Има невероятни неща - от Иван Пенков, от Иван Милев, от Иван Христов, от Борис Михайлов, та дори и от Цанко Лавренов, когото инак не познаваме добре.

Инак лично аз смятам, че върховият период за новобългарския език е в 1968-1993. Като преводна култура. Впрочем, може би и за поезията ни, но това си е мое частно мнение. Осемдесетте години са някакъв невероятен бум на високия български език. А и на рокаджийството, както по-доре от мен знаеш Та, с една дума, Третото царство е интересно, но и следващият период не е за изхвърляне. Под скучната и фалшива повърхност на соцреализма тече бая бурен живот.

[КГ125]

Следващата "глава" трябва да е за социализма, но мисля, че първия период е добре да се разгледа из основи. Защото тогава е имало толкова неща, в т.ч. и преводи! Доста бързо са се появявали почти всички новости на европейската и американска сцена...

Истинските мащаби на българското културно развитие от Възраждането до социализма според мен си остават замъглени.

Горе сложих само няколко случайни от изобилието великолептни картини..

Не съм много запознат, това се наблюдава мисля в Румъния и Сърбия също, процесите са сходни.

Във всеки случай, в Европа се влиза именно по онзи, не по сегашния български начин, поне не в областта на културата.

[КГ125]

Тонове приказки и тонове глупости се изговарят днес за толераннтост, не криво, ами по Мьобиусова лента криворазбрано, а ето какво са правели дедите ни:

http://balgarin.bravehost.com/yovkov/koleleta/koleleta.htm

Това и следващото нещо са написани от човек, около чиито уши са свирели турски куршуми:

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=95&WorkID=2629&Level=3

Ески Арап

Около устието на Места има няколко села, в които живеят негри. Едно неотколешно предание разказва, че някой си Хюсеин паша владеял тук големи чифлици. Работниците и слугите му били помаци от Родопите, но тия планинци не понасяли жегата и маларията около Кара су. Едни измирали, други се разбягвали. Тогава пашата довел отнякъде негри. Тия чифлици днес ги няма, но потомците на негрите са останали. Имат ниски и сиви къщурки, скрити под смокви и храсталаци от туя. Отгоре по кирпичените дувари растат кактуси с жълти и червени цветове. Лете е непоносимо горещо, задушно, и най-слаб ветрец не разклаща тръстиките на блатата. Но полето е плодородно. Едри биволи влачат ралата и след тях вървят орачи, и те черни като тях. Между младите има истински хубавци: здрави и стройни тела, с обли и корави членове, като че излени от черен бронз. Тия хора са добри, наивни и безобидни. Щом заговорят - усмихват се сърдечно и весело, като деца. И цялото изражение на лицата им е в тая усмивка, която открива едни зъби, бели като сняг.

Пограничната застава беше в един напуснат чифлик. Тая голяма и стара постройка пазеше всички спомени и всички тайни на Ориента: широки стрехи, замрежени прозорци и чардаци, стени, обвити изцяло с хмел, бръшлян и глицинии. А наоколо каменни зидове, високи като на крепост.

Чифликът беше доста далеч от селата, но все пак нашите черни съседи ни идеха понякога на гости. Най често дохождаха двама: Ески Арап и Тата-Тита.

Ески Арап беше най-старият негър, единственият, който не беше роден тук, а в Судан. "По нашите места - разказваше ми той при първата ни среща - има авджии на коне. Но те ходят на лов не за дивеч, а за деца. Обикалят около селата и което дете се отдалечи - грабват го и после го продават." Така бил отвлечен и Ески Арап. Но той бил тогава четиринайсетгодишно момче и затова помнеше много нещо за отечеството сл.

Тата-Тита нямаше нищо общо с хората на Бернар Шоу. Той беше млад и хубав мулат и същинското му име беше Шевкет. Той е служил в турската армия и е бил тръбач. Войниците често се забавляваха с него и го караха да им свири турските военни сигнали. Тата-Тита не отказваше никога. Но той свиреше тия сигнали само с уста и все едно и също та-та-ти-та. Това му стана и прякор. Определено занятие нямаше и почти нищо не работеше. По-рано дълги години той управлявал един от саловете, които срещу малка такса пренасяли кола и пътници през реката. И затова Тата-Тита познаваше Кара су и горите около нея не по-зле от който и да било дивеч. Беше пъргав, лукав, пиеше много ракия и тайно се занимаваше с контрабанда.

Ески Арап идеше в заставата всякога с някоя малка молба - да измоли добитъка си от ангария или да му се позволи да си насече малко дърва от гората покрай границата. Но към това той никога не пристъпваше направо. Преди това ние започвахме с него всякога един и същи разговор.

- Комендар ефенди - казваше ми той, - все четеш и пушиш, четеш и пушиш! Трябва да ти е много мъчно за твоя мемлекет!

- Разбира се, Аптула, мъчно ми е. А на тебе не ти ли е мъчно за Судан?

- Мъчно ми е, как да не ми е мъчно.

- Не искаш ли да си отидеш там?

- Ех, искам. Ватан нали е - тегли. Но много е далеч, комендар ефенди. Шест месеца път. И седем тескерета трябва да имам, защото седем царства трябва да се минат. На - Стамбул, Измир, Масър...

Той брои на пръсти и изрежда още някои имена, които не само не са никакви царства, но надали и значат нещо. Но уверен, че всичко това непременно ще ме учуди и порази, той накрая самодоволно и добродушно се усмихва. Ески Арап е много стар и лицето му е противно и страшно: черна като марокин кожа, черни устни, черни са дори и белтъците на очите му. Едни зъбите му се белеят и само усмивката дава нещо човешко на това лице.

- Има и море - продължава той. - И море има да се минава.

А след кратка пауза той неочаквано и съвсем наивно ме запитва:

- Комендар ефенди, истина ли е - ти си учен човек, истина ли е, че в морето имало толкоз големи змии, че спирали и параходите дори?

Оттук нататък вече ние бързо меним темите на разговора си.

Най-после той си отива доволен и весел, защото в черната му ръка се белее записката, с която му разрешава да си насече, колкото иска дърва покрай границата. Но вън войниците дълго време не го оставят да си отиде, шегуват се и се смеят около него.

Така той си дохождаше често в заставата. Дохождаше и Тата-Тита. Но той идваше, както лисицата заобикаля курника, предпазливо и безшумно. Аз го виждах неочаквано между войниците, без да зная кога е дошел, нито пък го виждах кога си отиваше. По едно време забелязах едно твърде интимно приятелство между моя подофицер, Ески Арап и Тата-Тита. Струва ми се само, че забелязах това твърде късно. Тата-Тита избягваше да ме срещне, или ако ме срещнеше, гледаше ме лукаво н недоверчиво. Разбрах, че се върши нещо, което се крие от мене.

Стаята на подофицера беше настрана, някъде в долния етаж. Една вечер наминах покрай нея и погледнах през прозореца. Вътре бяха тримата приятели: подофицерът, Ески Арап и Тата-Тита. На камината гореше огън, пред тях бяха сложени чаши и шише ракия. Подофицерът беше от Бандерма, младо и доста интелигентно момче. Знаеше турски език по-добре от самите турци. Сега той говореше за Африка. Виждаше се, че беше чел и Ливингстона, и Брема, и Майн Рида. Ставаше дума за всичко: за тропическите гори, уплетени с лиани и пълии със зверове и змии, за пустинята и за миражите, които мамят загубените кервани, за палмите на оазисите и за страшния рев на лъва, щом залезе слънцето. Надълго описваше после малките хижи, направени от бамбукови пръчки. Хората, които живеят тук, са черни, но безгрижни н свободни, пламенни н страстни в любовта, жестоки и свирепи в отмъщението и в битките. Те знаят да се веселят: пият вино из черупките на кокосови орехи, имат музика, която приспива змиите и запалва кръвта на жените, които танцуват полуголи. Само мъниста и стари монети дрънчат по ръцете и гърдите им.

При последните думи Тата-Тита се провикна, пое чашата си и засвири сигнала за настъпление. Това беше условният знак, че е време да се пие. И тия сигнали Тата-Тита подаваше твърде начесто. Той пиеше с наслада, полягаше шишето, за да види колко има още, и от разговора твърде не се интересуваше. Но старият Ески Арап слушаше захласнат и разтреперан от вълнение. Той само си повтаряше:

- Тъй, тъкмо тъй е, чауш ефенди. Аз помня! Е-хе! И той запяваше нещо с глух и гърлен глас.

Аз забраних тия срещи. Но болестта на стария негър беше напреднала вече. Той и без това си имаше обикновеното старческо слабоумие, но сега говореше вече само за Судан и за младините си, говореше несвързано и почти безсмислено. Ръцете и челюстта му трепереха, а очите му блуждаеха трескаво и безумно. Оплаква ми се и жена му. Тя беше зла и сприхава баба. Молеше ме да забраня на подофицера и на Шевкета да се събират със стареца й. Те го подлудили. По-рано той бил тъй добър, разумен и кротък. Сега постоянно и се карал, заплашвал я, че ще продаде всичко и ще иде в Судан. Не ядял почти и не можел да спи или ако заспивал, започвал да гълчи в съня си на някакъв див и неразбран език. Старата жена плачеше.

Повиках Ески Арап в заставата. Случи се тоя път някак по в себе си. Помъчих се да го раздумам.

- Комендар ефенди - каза ми той с някакво тъжно примирение, - децата ми измряха, аз съм стар, вкъщи постоянно ми се карат. Не мога, ще си ида. Човек, дето се е родил, там му е добре.

И той ми разказа тоя анекдот:

- Султан Сюлейман - отколе било то - видял едно птиче. Много хубаво пеело. Казал да го хванат и да го турят в златен кафез. Е, султан нали е - станало, както казал. Но птичето млъкнало сега. Не пеело. Поклащало глава и казвало само: "Ватан! Ватан!" Смилил се султанът и казал да го пуснат. Изхвръкнало птичето от златния кафез и кацнало върху един нищо и никакъв трън. И запяло пак. Ама там - на гнездото си.

Късно през същата вечер аз се връщах от обиколката си по границата. Селото беше тихо, къщите се криеха под черните куполи на смоквите. Само едно кръгло прозорче светеше в тъмнината, като желто око. Чуваха се там тъпи и редки звукове, като че дъждовни капки удряха в капчук. Там беше къщата на Ески Арап. Аз се приближих и спрях коня. Вътре някой биеше тарабука и пееше: немощен и дрезгав глас, едни само глухи, гърлени звукове. Пееше Ески Арап. Чух отначало провлечена и тиха мелодия, тя се повтаряше дълго време но в нея имаше толкова много любов, сълзи и спомени. После ударите на тарабуката и самата песен се ускориха и мелодията премина в игрив и весел танц. Наместо тарабуката зазвънчаха чимпари.

Чу се писклив и зъл женски вик:

- Млъкни! Млъкни, дъртако проклети! Вай аллах, аллах!

Песента замлъкна. Ески Арап отговори нещо, но какво - не чух.

- Ватан! Ватан! - завика пак отчаяно жената. - Все тоя ватан! Ума си изгуби бе, човече, засрами се!

Мина се няколко време и ударите на тарабуката и песента започнаха отново. Пак провлечена и бавна мелодия отначало, гърлени и глухи звукове, но пълни с нежност, с любов и с безнадеждна скръб...

Ески Арап тъгуваше за Судан.

http://webcache.googleusercontent.com/search?q=cache:W7fhMCEtEcsJ:www.slovo.bg/showwork.php3%3FAuID%3D130%26WorkID%3D3324%26Level%3D3+%D0%98%D0%B7%D0%B3%D0%BD%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B8+%D0%BA%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%B8&cd=1&hl=bg&ct=clnk&gl=bg&client=opera&source=www.google.bg

[kramer]

Пак някой да каже че нашият народ не е великодушен и толерантен...

[КГ125]

Именно. При това това е толкова естествено, че на тази квалификация едно време само биха повдигнали вежди.

[КГ125]

Малко архитектурни примери:

Редактирано Ноември 12, 2011 от КГ125

[КГ125]

O tempora, o mores. Борис Трети с жена си и децата на почивна станция във Варна:

[КГ125]

Още малко архитектурни примери: http://stara-sofia.com/grafa.html

Редактирано Ноември 10, 2011 от КГ125

[КГ125]

http://www.youtube.com/watch?v=2ksnujtJe6I

Тези неща са известни по начало в България, а може и да не са. Интересното е, че на едната авторът на текста е Пенчо Славейков а на другата - Иван Вазов. Мелодията по всяка вероятност е градски фолклор.

Въпрос - видните автори не са се свеняли да пишат масови текстове или - българският народ е правел свой фолклор творбите на "високите" поети?

И в двата случая имаме забележителния феномен на това, че масовост и ниво се сливат!

[КГ125]

Ето нещо, лишено от изтънчеността на високата литература - и пак не се минава границата и масовостта не става на пошлост.

[КГ125]

Да припомним двама големи български поети, забравени след края на Третото българско царство - Теодор Траянов и Иван Йончев

Ще оставя "Българските балади" сами да говорят за нивото на автора си - мисля, че от тази "черга" е само Николай Райнов:

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=242&WorkID=7982&Level=1

Старобългарски боен химн


Развейте знамената бранни,

герои с ангелски съдби!

Днес бият всички барабани,

тръбят и всичките тръби!



Днес всички ний, в сърцата знойни,

България да сътворим! -

Днес тръгват орлеци безбройни,

днес пламва дух несъкрушим!



Днес бог на смелите помага,

възлюбва родната им реч,

звезда на челото им слага,

в ръката херувимски меч!



Днес българското слънце грейна,

днес почва българският ден!

Днес блика сила чародейна

из устрема ни окрилен!



Днес всички сънища народни

се сбъдват в нашите сърца!

Днес тръгват воинства господни,

днес светят бронзови лица.



Днес гордо знамената бранни,

пращят над ангелски съдби!

Днес бият всички барабани,

тръбят и всичките тръби!

Колко знаят днес за Иван Йончев, отвеяният стихоплетец от софийската бохема и авторът на "Съдбата нам е отредила", "Заветът на дедите" и на колко още текстове, които впоследствие бяха наречени с канцеларския термин "военно - патриотични"?

А пък неговите текстове са гръбнака на великите български военни маршове..

Заветът на дедите


Един завет оставили са нам дедите -

велик завет, написан с кървав меч:

- „Деца, на родний край пазете си земите

от подъл враг, кат зеницата на очите

бранете ги от близо и далеч!...“



И тоз завет на миналото грял е в дните

кат дивен фар, и вожд той бил е драг

на всички тез, кои загинаха в борбите

за род, за родна чест, презрели суетите

на грешний свят, презрели бащин праг.



И не ли той под родно знаме днес войските

събира пак? И не ли тоз свещен

завет на всички тям сгрява им душите

и вика ги в борба неравна със вразите

без жал да мрат за бащин край рожден?...



Един завет оставили с нам дедите -

велик завет, написан с кървав меч:

- „Деца, на родний край пазете си земите

от подъл враг, кат зеницата на очите

бранете ги от близо и далеч!...“

Какво са...


- Какво са, о татко, в небето звездите,

що греят тъй дивно на модрия свод?

- На мъртвите те са, о сине, очите -

на всички, умрели за своя народ.



- Какво са, о татко, в полето цветята,

що никнат тъй нежно под летния зной?

- На мъртвите те са, о сине, сърцата -

на всички, които умират във бой.



- Зефирите, татко, какво са - лъките,

що лъхват тъй чудно и милват весден?

- На мъртвите те са, о сине, душите -

Бродящи да найдат дома си рожден.



- А слънцето, татко, какво е тогава,

туй слънце, що грее над родния кът?

- То сине невръстен, онази е слава,

що всеки безсмъртен оставя след смърт...[/quote ]

http://vestnikpriatel.com/умиращият-воин-на-майор-михаил-бакърд/

И кат че ли до днеска аз чувам песента,

победната им песен и смелия полет

и виждам как геройски те мрат зарад честта на майката – Родина, за нейния завет.

И виждам ги подире – останали малцина

-обградили врага си – посред дъждовна нощ

кат тигри да се бият за род и за Родина

и сякаш още чувам: “Ура, напред на нож!?”.

Редактирано Ноември 13, 2014 от КГ125

[КГ125]

Ето още една изключителна картина на Антон Митов: 

"Падналите за Отечеството"

Редактирано 13, 2020 от КГ125

[КГ125]

И още от него: 

http://artgallerystz.com/антон-митов-1862-1930-г/

 

 

[templar1307]

Е па поне, не са пцували държавата като нас, а са имали основания! Убава тема КГ!

Редактирано Август 24, 2016 от templar1307

[КГ125]

Като нашите основания не са имали. То и ние нямаме толкова, всъщност. 

Ами като се замисля - толкова пренебрегван е този период и аспект от историята, а той е доста висок! Художници, писатели, музика, цялостен дух в страната и пр. 

Обобщено - от непрекъснатите натяквания на соцпериода за това, че всичко е било зле и пр. а и от историческите кризи - оставили сме културната история настрана. 

А не бива!

[mnogoznaiko]

Балканските войни и Първата световна война бележат най-драматичния период в новата българска история. Само за няколко години България се издига до зенита на своята сила и слава и рухва, смазана от неудовлетвореност, притисната от съседите и изолирана от света. Поражението във войните е въвеждащ мотив в измеренията на следвоенната действителност – жертвите по бойните полета, териториалните загуби, стопанската разруха, крахът на националните идеали са базови основания в описанието на политическата и духовната криза след края им. Поражението, проблемът за вината и отговорността пред него предпоставят изцяло мисленето за историята на България от междувоенната епоха. „Световната война” остава в развитието на историята като черна звезда на разруха и смърт и същевременно като предвестие на един нов свят. Тя идва, за да разруши и създаде, да убие и да роди.

В довоенния период българското общество е предимно предмодерно, въпреки започналата вече модернизация. Войните са първата ситуация в модерната българска култура, произвеждаща „масов човек” и в този смисъл те могат да бъдат разглеждани като ситуация на екстремен завършек на ранната българска модернизация, в която огромни човешки маси преодоляват традиционната си изолираност и се свързват. Именно във военната ситуация българите за пръв път след Освобождението усещат силата на това нещо да се прави „заедно”, българите за пръв път отново стават общност с общи цели и идеали. От днешна гледна точка се вижда, че понятията „крах на националните идеали” и „Национална катастрофа” могат да бъдат отнeсени само към началото на разглеждания период След това те имат градивна функция, поставят нови хоризонти пред българското общество.

Преживяването на „кризата” след Първата световна война радикализира мисленето и изразяването на българите изключително чрез тяхното етническо име. В тази ситуация българската културна идентичност се превръща в проблемна област. Преживяването на следвоенния свят като преходно и кризисно време събужда спомен за „родното” като нещо непреходно и изначално. В опитите българската идентичност да бъде дефинирана се подбират главно черти от ретроспективни образи на „българското”, които биват притовопоставяни на съвременния, недостоен образ. Либералното довоенно минало е разглеждано преди всичко като причина за настъпилия крах на идеалите и се търси разрез с него. Следвоенните общественици се стремят всячески да се разграничат от довоенните либерални идеи. Т. нар. „модерност” е силно критикувана, а фашистките, националсоциалистическите и консервативно-революционните идеи се радват на висока популярност.

Кризата на либералните ценности кристализира в различни концепции за „българското”, „кръвта”, „земята”. Започва търсенето на „същинската” идентичност на българите. Нацията започва да се мисли като „нова общност”, чиято задача е да преодолее настъпилата следвоенна криза. Ражда се идеята за „ново национално Възраждане”. „Българското светло бъдеще” става утопична визия, светъл антилиберален идеал. Появява се и идеята за новия – прероден и очовечен българин. Найден Шейтанов нарича новия българин „великобългарин”. „Българското” добива статут на протестиращо понятие срещу либералния ред. Старото трябва да победи новото, за да може този идеал да бъде постигнат. Новият българин трябва да бъде култивиран чрез възпитание и държавно управление. Очакваната нова епоха на българско величие са основани през миналите възходи на България – Симеоновият златен век и епохата на Иван Асен II.

Изключително популярна става идеята за нацията като висш идеал, в чието име си заслужава да се жертва личният интерес. Ясна е също и нуждата от сплотеност и единство, основаващи се на самосъзнание за принадлежност към нацията. Народът трябва да бъде зачитан от своята държава, да я счита за своя и да е привързан към нея. В лицето на своята национална държава всеки гражданин трябва да вижда достоен и предан защитник на своите интереси и нужди. За тази цел е необходимо повишаване на националното сaмосъзнание и изграждане на дух на сплотеност.

Предвоенната подражателска на европейските идеи епоха се приема като предпоставка за националните катастрофи, настъпилата криза и нейните последствия. Предвоенната европеизация е сравнена със средновековната византизация като нещо пагубно за българското общество. Отвореността на българското общество за чуждото е сравнявана с престъпление. Селото е издигнато до идеал, определящ българската самобитна култура и същност. Либералните институции са небългарски, чужди, източник на зло.

Разгръща се също и дебат около „българската раса”. Българите са подканяни да се освободят от комплексите за малоценност, които придобиват, сравнявайки се с европейците. Принадлежността към славянските народи е изтъквана като мотив за национална гордост и самочувствие, поради свързаността и с Русия, която винаги се е противопоставяла на Европа и европейското до известна степен. Но Октомврийската революция пък ограничава изключително популярното в предвоенния период русофилство. В крайна сметка на преден план се издига прабългарската принадлежност на българския народ, като нещо, което е нито славянско, нито европейско. Именно тук се търси уникалността, самобитността и неповторимостта на българската нация.

Националните идеали вече се защитават не чрез държавните институции, а чрез духовните предели на нацията. Причина за това са териториалните загуби и военните неуспехи на България, които довели до неверие и скептицизъм към физическите измерения и сили на държавата. Ценностите започват да се търсят и защитават чрез културата. Макар че българите не успяват да разширят пространствените си граници, те се заемат да разширят духовните. За тази цел се появява и идеята за българската народопсихология, т.е. българският непреходен „дух”, характерни черти, „духа на нацията”. Прокарва се идеята, че именно тези непреходни позитивни черти на всички българи довеждат до Освобождението след петвековното турско иго.

Гео Милев приравнява националното чувство с половото чувство, като казва, че без национално чувство човекът не е човек, а жител на планетата Марс, така както без полово чувство е кретен.

Родното се преживява като антитеза на кризата. То е приравнено с естетическото. Дефинира се нов, национален, изконно български творчески стил. Възражда се интересът към творчеството на Паисий, Раковски, Левски, народните будители. Всичко ново е фалшиво. В началото на 20-те години се заражда движението „Родно изкуство”, стремящо се да изрази родното и българското в изобразителното изкуство. Творците се насочват към изобразяване на родната земя и бит в целия и блясък. Един от най-ярките представители на това движение е Владимир Димитров – Майстора. Първоначално той рисува портрети и пейзажи, а след това започва да изобразява участието на българите в Балканската и Първата световна война. Министерството на народното просвещение толерира родното изкуство, създавайки през 1922 г. със закон конкурси именно за „родно изкуство”. Постепенно идеята за „родно изкуство” обхваща всички изкуства, като стремежът е да се открие и изведе на преден план българският национален стил във всичките му проявления.

Войните са изпитание за националното самочувствие. По време на войните „интелигент”  и „прост селянин” [1] се изравняват – споделят храната си, болките си, носталгията по родното място.  След стъписването от погрома и хаоса, след отчаянието и безверието индивидуалното съзнание преминава в здравата опора на колективното съзнание, което стъпва върху нещо здраво и стабилно – това е именно всичко „първично” и „просто” – „вън от изкуствените, стерилни условности на цивилизацията”.[2] Появява се необходимост да се издигнат нови човешки идеали, излезли от виталността и ирационалността – вярата, вечната истина,  вечното добро и вечната истина.

·        Тенденцията „завръщане към първичното”

Защо се появява тенденцията за „родно изкуство” при българското изкуство? Дали тя е повлияна от някои европейски течения ( например немското Heimankunst – тенденция в новата немска култура , която оказва съществено влияние върху следвоенния ни духовен и културен живот[3]),  или са разклатени устоите на индивидуалната душевност, на която вече не са достатъчни модерните течения, а има нужда да се върне назад към първичната си природа, за да подсигури здравината на ценностите си?

„...Най-типичен израз днес на жаждата да намери отново изгубената си непосредственост е възвръщането към примитива. Човечеството преживява умората в себе си; то прилича на човек, който е пил твърде много подправени вина и със засъхнала уста чака да му подадат чаша чиста вода. То е преситено на сложност, лъжливост, условност, макар че не може без тях. И търси живата вода, която ще го възкреси, поне за няколко мига, за едно по-непосредно, дори грубо чувство. Оттук и любопитстващата любов към примитива”.[4]

За много критици и творци връщането към първичното представлява „национален изгрев”[5]. Стремежът към примитива се изразява всъщност в едно връщане към праначалата на българската пластична традиция, в осъзнато и целенасочено усилие да се стигне до корените на българския творчески дух. [6] Завръщането  към примитивното всъщност значи завръщане към специфично българското – в социален и културно-исторически аспект.

“Родното” и „първичното” през 20-те години много силно се пропиват във всички сфери на културния живот на българското общество и подбуждат силно въодушевление. Интересът към нашето е първият признак на нашето национално съзнание и на начало на действителното българско оригинално творчество според Борис Тричков: „След епохата на подражателство, когато чуждото у нас бе господар и култ, когато като същински деца започнахме да грабим с пълни шепи евтините безделици на европейската култура, фалшивата й бижутерия, сега навлизаме в период на завръщане към родното, на едно истинско откриване на България.”[7]

Според някои изкуствоведи проблемът на “родното” битува в сюжета. “Българското изкуство от 20-те години е пълно с овчари и невести, гъдулари и орачи, селяни и селянки, видени в труд, в тъга и в празник. Те са изобразени не в битовата баналност, а извисени и опоетизирани като в свещенодействие – символи на българския дух.” [8]

Това “родно” е търсене на корена в легендата, приказката, народната песен, носията. “Лайтмотив в пейзажната живопис от онова време са манастири и църкви, български старини. Паралелно с историческата ни наука изобразителното изкуство открива за себе си този богат на внушения и образен подтекст материал. Миналото подхранва изкуството и с други образи – на ханове и князе, на светци и народни будители.”[9]

Но обръщането към този вид сюжети спонтанно ли е или е плод на съзнателно насочване?  Съществува и още една възможност. Политическото насочване, естествено.

В България социалнополитически и културно-психологически идеи, поставящи земята, селското стопанство и селянина в центъра на своето внимание и възлагащи му историческа стабилност и да укрепи разколебаните от нови тенденции в следосвобожденския ни живот нравствени добродетели на българина, започват да навлизат още в началото на XX век. Създаването на Българския земеделски съюз като организация на селяните, нейното все по-нарастващо участие в обществено- политическата ни действителност несъмнено според Димитър Аврамов оказва влияние за формирането на една социална психология, според която селото, селянинът, земеделският поминък са единствени източници на ново народностно възраждане. [10]

Случайно или не точно по времето на Земеделското управление (1919 -1923) се изявяват първите симптоми на осъзнато възвръщане към родното в националната ни култура и изкуство. Тогава се създава и дружеството „Родно изкуство” (1919). Но наистина ли е свързана тенденцията за завръщане към родното с политическа платформа и идеология?

---

[1] Аврамов, Д. Майстора и неговото време, изд. Български художник, С. ,1989.

[2] Пак там.

[3] Пак там.

[4] Сирак Скитник, Тайната на примитива. Сп. Златорог, 1923, год. IV, кн. 1,  В: Аврамов, Д. Майстора и неговото време, изд. Български художник, С. ,1989.

[5] По едноименната статия на Борис Тричков, която ще бъде упомената по-долу.

[6] Аврамов, Д. Майстора и неговото време, изд. Български художник, С. ,1989.

[7] Тричков, Б. Пред истински национален изгрев. , сп. Златорог, 1920, год. I, кн. 10. В: Аврамов, Д. Майстора и неговото време, изд. Български художник, С. ,1989.

[8] Маринска, Р. 20-те години в българското изобразително изкуство, изд. Отворено общество, С., 1996.

[9] Пак там.

[10] Аврамов, Д. Майстора и неговото време, изд. Български художник, С. ,1989.

[templar1307]

Как и да подчертаваш, все същата идиотия си е!

[КГ125]

Objection! Не е! Ако беше, нямаше да ги има тия творби и артефакти по-горе. 

[templar1307]

Не ме разбра май КГ, имах предвид ей такива неща - дебат около „българската раса” в поста на многознайко, българинът стана расист последните 30 години, поне според мен, де.

[КГ125]

А, тая дума не е употребена там в този смисъл. 

 

пп

Не е вярно обаче, че след 1919 г. земеделците почнали да "търсят родното". Айде сега, дядо ви Вазов да не е търсил чуждото? 

 

[templar1307]

Преди 1 час, КГ125 said:

Айде сега, дядо ви Вазов да не е търсил чуждото? 

Сите друго ти прощавам, ама туй?