Времена и нрави. Българите през ХІІ-ХІV век

[Aspandiat]

Времена и нрави. Българите през ХІІ-ХІV век

Пороци, престъпления, разврат, секс и разкаяние при средновековния българин.



Аристокрация с камшик и брадва

През ХІІ-ХІІІ век представителите на българската аристокрация едва ли са се отличавали особено от събратята си в Западна и Централна Европа по безцеременност, разюзданост и жестокост спрямо подвластното население и изобщо към онези, които природата или съдбата била поставила по-долу от тях. По данни на Никита Хониат например деспотът на Струмица Добромир Хрис (Хръс) се отличавал с особена свирепост и разпасаност. Въпреки че българската му съпруга била жива, той се оженил за дъщерята на протостратора Мануил Камица през 1198 г. На сватбената трапеза Хрис не спирал да се тъпче и налива с пиене. По едно време се присетил, че младоженката не посяга към чашата и я накарал да пие с него. При отказа й той вбесен й креснал "нито яж,нито пий" и я напсувал на български, нещо, за което знаем, че само сърбите са по-добри от нас. През 1201 г. същият Хриз без стеснение взел като трета жена внучката на император Алексий ІІІ, вдовицата на Иванко, убиеца на Асеня, и се сдобил по този начин с малък, но аристократичен харем.

Не по-долу от Хрис падал и племенникът на цар Калоян – владетелят на крепостта Просек севастократор Стрез. Освен че бил заклет пияница, в житието на Стефан Първовенчани за него се казва, че истинско удоволствие му доставяло да осъжда хора на смърт за дребни престъпления. В житието се разказва как на високата скала, където бил дворецът му над Вардара, докато пиянствал с приближените си, Стрез се наслаждавал на гледката на хвърляните от нея хора в реката. Народната памет в Тетовско до началото на ХХ век била съхранила спомена за Стрез като за зъл разбойник.

Жените с високо обществено положение също не били застраховани от жестоки изстъпления. Охридският архиепископ Димитър Хоматиан споменава за някоя си Зои Педжикопуло от тема Колония в Южна Албания, която хващала два пъти един от слугите си да краде с нож в ръка и го наказвала с публично бичуване. Когато слугата бил заловен за трети път, господарката наредила да бъдат отсечени двете му ръце и да го оставят да умре от загуба на кръв. Едва ли българските й посестрими по социална каста са били по-милостиви в подобни случаи.



"Декамерон" по български

Семейно-брачните отношения в онези времена са достойни за "Декамерон" на Бокачо, стига средновековната българска земя да беше родила някой,който да опише целият низ от трагедии, трагикомедии и откровени комедии, разигравали се из Българско през ХІІ-ХІV век. Като откровен анекдот например звучи историята на призренския селянин Георги. Той се оженил за Омбрада от село Долни Полог, дъщеря на някой си Радослав. Но по едно време двамата се развели по взаимно съгласие, отказвайки се под клетва се от каквито и да претенции между семействата на двамата съпрузи. След развода Георги се оженил за някоя си Чернокоса от Призрен, с която явно още по време на първия си брак е имал връзка.Омбрада също се омъжила за другиго и имала от него деца. След като минали 18 години, Георги внезапно изоставил Чернокоса, която му родила 8 деца и отново взел междувременно овдовялата Омбрада. Той се оправдавал, че Чернокоса го била омаяла с магия и така го откъснала от първата му жена.

Жените обаче също не изоставали от мъжете в участието в средновековните родни латиносериали. Някоя си Ирина от Прилепско зарязала законния си съпруг Йоан и избягала в Прилеп, където 6 месеца живяла както й сърце и душа иска. Мъжът й завел дело да му бъде върната, но когато Ирина била докарана насила в село Вода на съд, тя се хвърлила в реката, за са се удави. Когато я извадили мокра като кокошка от водата, тя се развикала, че не може и не иска да живее повече с Йоан. Подобна мелодрама разиграла и Ана от Преспа. След кратък брак с някой си Нико тя избягала от него. Колкото и мъжът й да я търсел и да я молел да се върне при него, тя постоянно бягала от дома. Накрая заявила на охридския архиепископ, че ако не бъде разведена, щяла да се хвърли в някоя пропаст или да се обеси. От същия род е и историята на една друга Ирина, дъщеря на воденчанина Михаил. Тя била влюбена в някой си Георги Холавра, обаче родителите й я омъжили против волята й за жених на име Георги Куцоногия. Него Ирина така и не успяла да обикне, постоянно бягала при Георги Холавра и по цели месеци не се вясвала у дома. Всеки път като я връщали насила при мъжа й, Ирина стояла по 2-3 дни и отново зачезвала. В отговор на жалбата на Георги Куцоногия жена му заявила пред охридския архиепископ, че ако не получи развод, ще се хвърли от някоя скала или ще се обеси.

За разлика от двете Ирини и Ана, Хриса, племенница на някой си Георги Спата, лично познат на охридския архиепископ Димитър Хоматиан, предприела по-крайни действия. Тя се опитала да отрови мъжа си и себе си, защото повече не можела да търпи живота с него.

Всеобщото веселие в "Долната земя охридска" не се свеждало само до извъбрачни авантюри. Не били редки случаите, в които напук на забраните на църковния канон мъже живеели без никакво стеснение с наложници. Например богатият охридчанин Георги Десислав имал много незаконни деца от различни наложници. Нещата загрубели дотам, че в завещанието си той приписал повечето от състоянието си на незаконните си деца и ощетил законния си син Констан. Жителят на Сопот Хрисойоан пък първоначално бил определил законния си син за наследник на цялото си имущество, но когато приел монашеството, съставил ново завещание, в което за наследници били обявени и законният му син, и незаконните му синове.

Имало случаи и на пълни крайности. В Янинска епархия един мъж след смъртта на жена си почнал да живее отново с една от предишните си наложници, като изоставил на произвола на съдбата законното си дете, което било на съвсем невръстна възраст. Чужда жена се смилила над пеленачето и го взела вдома си да го откърми. Подобно нещо се случило и в град Верея (Бер). Бащата на някой си младеж на име Мелия след смъртта на съпругата си си взел наложница, която му родила деца. Тях той много обичал, а законния си син Мелия ненавиждал и го лишавал от дрехи и храна. Наложницата дори се опитвала да убие Мелия, който от страх потърсил убежище при охридския архиепископ Димитър Хоматиан.

Както и днес, обаче най-много грозни постъпки и вражди предизвиквали споровете за имоти. Не били редки и фалшифицирането на документи с цел заграбване на наследство.Въпреки това имало и немалко случаи, когато извършилите различни безнравствени деяния се разкайвали искрено за стореното. За това свидетелства отново архиепископ Димитър Хоматиан.

Напрмер някой си Драган от Просек отишъл в Охрид при архиепископа и със сълзи на очи го молел за опрощение за това, че неволно убил своя 8-годишен син. Спомената вече Зои Педжикопуло от тема Колония в Южна Албания след като наредила да отсекат ръцете на слугата си, отишла при Хоматиан и падайки по лице пред него, изповядала престъплението си. Теодор Комнин (да, онзи същият, когото знаем от учебниците по история като най-вероломен гад) пък бил дотам измъчван от съвестта за това, че убил разбойника Петрила заедно с цялото му семейство, че поискал духовна утеха и опрощение от архиепископа. Но може би най-интересен е случаят с покръстения турчин Алисери. Той през сълзи признал пред архиепископа, че поради сиромашия и отчаяние изрекъл хулни думи против Господ и стъпкал кръста. Турчинът молел Хоматиан да му отреди заслуженото наказание за простъпката му.



В името на розата

Сред църковниците, слава богу не сред всички, се ширели пороци не по-малки от тези на миряните. Димитър Хоматиан например споменава за някой си дякон от Анакторополската епархия, който участвал в сражение и убил в него мнозина. Четец от същата епархия пък участвал в разбойническа шайка. От въпросите на епископа на Драч Михаил Кавасилас до Димитър Хоматиан се разбира, че в тамошната епархия сред свещениците имало незаконнородени, както и такива, които вършели богослужения преди да са били ръкоположени. Кавасилас споменава и за свещеник, който се оженил без разрешение на епископа, а след това се покалугерил, за друг свещеник, който откраднал златен кръст и го продал.

Свещеникът Владимир от Прилепско и дяконът Михаил Хризоверг от село Арменохор, Леринско, пък имали незаконни деца и до последно отричали,че кръшкали с любовници. Някой си пък Леон Хрис се разболял и никакви дози "Трибестан" не му помагали да вдигне самолета. Жена му почнала да живее с любовници, а той се замонашил. След време обаче оздравял (явно трибестанът подействал), поискал да напусне манастира и взел за съпруга друга жена.



Дионис, Перун и Тангра иззад Евангелието

И в това отношение ситуацията не се отличавала особено от тази в Западна и Централна Европа. По българските земи също бил запазен древният индоевропейски обичай, известен като "божи съд" или "ордалия", срещал се не само във франкския Запад, но и в иранския Изток по времето на Сасанидите. За подобен обичай в Янинско съобщава едно сведение, от което се разбира, че практиката била достигнала такива размери, че янинският епископ не знаел дали да позволи на някакъв обвинен в престъпление дякон да свещенодейства, след като той "доказал" невинността си чрез пипане на нажежено желязо и останал невредим.

Сред македонските българи през ХІІ-ХІІІ век изглежда е съществувало и кръвното отмъщение, съхранено до днес сред албанците. Някой си прилепчанин Радослав бил избягал от родния си град в Охрид, за да търси убежище при архиепископа, тъй като се боял, че роднините на убития от него Конст ще го намерят и ще му прережат без особени угризения гърлото. По подобна причина архиепископът дал убежище на овчар, убил младеж по време на русалийски игри и заплашил с отлъчване от църквата онези, които търсели отмъщение за пролятата роднинска кръв.

През ХІІ-ХІІІ век българите в Македония все още не били напълно християнизирани. Димитър Хоматиан споменава, че населението продължавало да чества езическите празници Вота, Брумалии и Русалии. Повече сведения той дава за празнуването на Русалиите през първата седмица след Петдесетница. Младежи-русалии се събирали и обикаляла от село в село, където устройвали игри и различни "вакхически скачания" и "театрални безобразия", а жителите им поднасяли дарове. По време на тези русалски игри нерядко се стигало и до нещастни случаи. Младежи от тема Молискос (Мъгленска област) при обиколка из селата се отделили от другарите си и отишли в близка мандра, където поискали от овчаря сирене. Тъй като чобанинът категорично се опънал на момчетиите, започнала караница и бой, по време на който младеж на име Хрисим ударил овчаря с тояга, а последният извадил нож и го пробол смъртоносно. В тези празненства участвали не само селяни, но и хора с по-високо обществено положение, и по тази причина архиепископът изпратил писмо до епископа на Молискос да заплаши с отлъчване от църквата длъжностните лица, насърчаващи простолюдието да устройва русалските игри.

В българските земи не била прекратена и древната почит към свещени дървета, запазила се впрочем дори и през ХІХ век по селата ни. Например в житието на Теодосий Търновски се споменава за някой си монах на име Теодосий, който дошъл в Търново от Константинопол и започнал да проповядва сред гражданите. По думите на житиеписеца този монах се занимавал с магии и успял да привлече много хора, както от простолюдието, така и с високо обществено положение. Той учел последователите си да се покланят на някакъв дъб, за да получат изцеление. В житието се казва: "Затова и мнозина принасяха там в жертва овци и агнета, вярвайки в тази измама". Онова, което житиеписецът се е опитал да смотолеви, за да не орезили православната вяра на царскопрестолните столичани, е това, че търновчани открай време си вярвали в свещени дъбове и не е трябвало Теодосий особено да се пренапряга в това отношение.

Магията също била неизменен спътник в живота на средновековния българин и изобщо на населението на Балканите. В Янинско например мъж имал две наложници преди да встъпи в брак. След венчилото той не искал да живее съгласно брачния договор в дома на родителите на жена си (то кой ли обича да е заврян зет), а наел отделна къща, където взел една от предишнитеси наложници като слугиня. Скоро по ъглите на къщата съпругата му започнала да намира разни магически предмети като змийски глави увити с косми от косата й. От тези чародейства жената се разболяла, а мъжът й се преместил в друга къща близо до дома на наложниците си. Десет дни по-късно съпругата му умряла, а бившият й благоверен си присвоил цялата й зестра, без да му мигне окото.




Червени фенери край Белия Вардар

Тук навлизаме в несъмнено най-пикантната част и с усмивка можем да установим, че нищо ново не сме открили през последните 700 години. Например някоя си влахиня Джола, проститутка в Охрид, прелъстила акрита (граничаря) Хрис и дотолкова му взела ума, че той зарязал семейството си в родния си град Костур и дошъл в Охрид да търси препитание, където заживял с проститутката. Идилията, несъмнено поръсена с пипера на секс, какъвто съпругата на Хрис и при най-добро желание не можела да предложи, приключила едва тогава, когато благоверната му половинка дошла в Охрид, хванала мъжа си за ухото и го повела към домашното огнище.

Но това са дреболии на фона на другите документирани забавления на миряни и клирици в Охридската архиепископия. Пред архиепископа например били изправяни стари мъже, блудствали с моми, мъже, които спяли със стринка си, или с братовчедката на братовата си жена, или с балдъзата си, което вече доказва неоспоримо дълбоката древност на поговорката кой какво има в два броя щом има балдъза.

Някой си монах Нифон от Гребена пък бил откровен хомосексуалист и с помрачен от мъжеловска ревност разсъдък извършил убийство. За друг достопочтен нежнокитник съобщил на Димитър Хоматиан епископът на Драч, който питал какво наказание да му наложи заради това, че уважил (не ще да се е минало само с един път) арабин.

Други, като Николай Алмириот от Прилепско, вършели същите неща, но с представители на противополжния пол. Тъй като въпросният Николай бил заклет фен на аналния секс и понеже жена му твърдо се възпротивлявала на употребата на съседния на храма на Венера храм (съгласно изтънчения евфемизъм на маркиз дьо Сад), мъжът й я изтезавал сурово, за да получи разрешение да прикади тамяна си там (пак по дьо Сад).




****************************************


Почти всички поместени тук сведения и истории за взети от книгата "История на Охридската архиепископия", том 1 (София 1924) на Иван Снегаров, който на свой ред е изследвал внимателно византийските източници от онази епоха. Когато преди време попаднах на тези страници от Снегаров, с прискърбие отновоконстатирах, че българската историческа наука за пореден път не си е свършила работата, залисана в стандартното предъвкване на сведения за походи, войни, въстания или в анемични опити за реинтерпретиране на известните факти. Не знам дали ще доживеем някога появата на комплексно социално-антропологично изследване със заглавие "Средновековният българин", в което да бъде събрано всичко, свързано със всекидневието на народа ни – болести, лечението им, храна, облекло, поверия, суеверия, представи, стереотипи, магии, семейни отношения, пороци, престъпления, разкаяния, разврат, секс и т.н



Поздрави от ваш Спандю

Редактирано Септември 2, 2013 от Aspandiat

[КГ125]

Чудесна тема!!!!

Нищо не ни показва по-добре историята, отколкот картините на ежедневието! Поздрави на афффтора! )

Очевидно нищо човешко не е било чуждо на средновековния човек и ето, че в тези истории излиза една малко сурова образност, подобна на Елин Пелинова или да, на Хайтова история ) Още един аргумент, че забавеното развитие на България ни е донесло средновековния бит под носа до 20-ти век чак)

Все пак да не забравяме, че протоколите на архиепископията, която в онова време е изпълнявала ролята на граждански, а и на наказателен съд, са нещо като криминалната хроника на времето си, т.е. тя описва малко или много девиантното поведение. Обаче има две големи допълнения - сведенията за езическите обичаи и покаянията.

Прави впечатление колко много са последните, в едно общество, в който религиозността доминира като светоглед, въпреки, че страстите бушуват!

[Aspandiat]

Прави впечатление колко много са последните, в едно общество, в който религиозността доминира като светоглед, въпреки, че страстите бушуват!

Абе плющяли са се на разбъркано, мани я ти религиозността.

[КГ125]

И после са се каели )

Е, не тъй масово - все пак в протоколите на владиката, царство му небесно че ни е оставил такива сведения, са само съдебни случаи, доколкото, разбира се, са стигнали до него

[КГ125]

Времена и нрави. Българите през ХІІ-ХІV век

Пороци, престъпления, разврат, секс и разкаяние при средновековния българин.

Аристокрация с камшик и брадва

Почти всички поместени тук сведения и истории за взети от книгата "История на Охридската архиепископия", том 1 (София 1924) на Иван Снегаров, който на свой ред е изследвал внимателно византийските източници от онази епоха. Когато преди време попаднах на тези страници от Снегаров, с прискърбие отновоконстатирах, че българската историческа наука за пореден път не си е свършила работата, залисана в стандартното предъвкване на сведения за походи, войни, въстания или в анемични опити за реинтерпретиране на известните факти. Не знам дали ще доживеем някога появата на комплексно социално-антропологично изследване със заглавие "Средновековният българин", в което да бъде събрано всичко, свързано със всекидневието на народа ни – болести, лечението им, храна, облекло, поверия, суеверия, представи, стереотипи, магии, семейни отношения, пороци, престъпления, разкаяния, разврат, секс и т.н

Поздрави от ваш Спандю

Има ли втори том книгата на Ив.Снегаров?

Иначе си прав, има много поле за работа и няма да е чак толкова трудно да се направи това...

Инак откъм "произвол" като гледам, българските аристократи се родеят със сръбските и влашките...

[glishev]

За секса в средновековна България има един много жалък опит на Йордан Андреев.

За храната на средновековните българи аз имам една стара курсова работа - главно по типика на Бакуриани, Стратегикона на Кекавмен и писмата на Григорий Антиох. Информацията не е малко.

За българите във Византия има нелоша просопография на Иван Божилов.

Отделно от това съществува "Българите в представите на византийците" от Петър Ангелов, която не е нито велика, нито лоша книга.

Венцеслав Начев пък има антология на българските приписки: "Писахме да се знае". Тя е доста интересна.

[Зитко]

Интересното е, че преди покръстването на българите май няма сведения за еднополови истории (мъжка любов,женска любов), докато след приемане на християнството и гръко-ромейските ценности, особено по време на византийското владичество, то виждаме, че тези практики, особено популярни сред елините в древността, са намерили почва и у нас.

Редактирано Септември 13, 2011 от Зитко

[Aspandiat]

Интересното е, че преди покръстването на българите май няма сведения за еднополови истории (мъжка любов,женска любов), докато след приемане на християнството и гръко-ромейските ценности, особено по време на византийското владичество, то виждаме, че тези практики, особено популярни сред елините в древността, са намерили почва и у нас.

Наистина няма сведения. Което не значи, че подобни "увлечения" не са съществували сред (пра)българското мъжко и женско население. За тая работа няма етнос или културна принадлежност. Вероятно наказанията са били прекалено жестоки и затова такива хора са се криели отчаяно.

Има обаче данни за кръвосмешения през езическия период. И то на два пъти в един и същи документ - отговорите на папа Николай. В глава 29 и в глава 39. В глава 29 се описва кръвосмешение на съвсем ниско битово равнище по селата. В глава 39 обаче става дума за нещо различно. В нея изглежда става дума за съвсем съзнателна практика на кръвосмешение, упражнявана от аристократичните родове, а не за селско-битови сексуални екцесии. Източно от Ефрат маниаци на тази тема са били висшите прослойки на персите и партите в течение на поне 1000 години - по времето на Ахеменидите, Аршакидите и Сасанидите. Това е била масов обичай при уседналите иранци (дето се вика, привет на тюрковъдите ). На границата на старата и новата ера Филон Александрийски обяснява мотивите за аристократичния инцест:

"Тези от персите, които са на висока длъжност, се женят за собствените си майки; те смятат, че заченатите от подобен брак ще са ненадминати по рождение и казват, че ще ги смятат за достойни за върховната власт".

Ето и глави 29 и 39 от отгорите на папата.

Гл. 29. Гл. 39

[Пандора]

За подобен обичай в Янинско съобщава едно сведение, от което се разбира, че практиката била достигнала такива размери, че янинският епископ не знаел дали да позволи на някакъв обвинен в престъпление дякон да свещенодейства, след като той "доказал" невинността си чрез пипане на нажежено желязо и останал невредим.

Четох някъде също за обичай/ не за България / да се хвърли обвиняемия във река и ако изплува - значи е невинен.Предполагам,че въпреки усилията на свещенниците,хората трудно изоставяли езическите обичаи и навици.Също и за кръвната мъст въобще не се изненадвам,предполагам даже,че този обичай се е практикувал и след 14в.

За ендогамията също предполагам се е практикувала по политически и може би и икономически причини.

Среща се например и при дагестанците

"Наряду с делением дагестанского тухума на малые семьи, у него была

еще одна очень важная особенность. Дагестанцы предпочитали заключать

браки между родственниками по отцовской линии, иначе говоря, их кланы

были эндогамны. Обычаи эндогамии и деления тухумов на малые семьи

отличают дагестанцев от других кавказских горцев. Это подметил еще Н.

Львов, долго находившийся в плену у аварцев во время Кавказской войны XIX

в. По его словам, если условия позволяли, аварцы заключали брачный союз

(авар ригьин) между однотухумцами. Эта же черта наблюдалась и у других гор-

цев Дагестана. По словам дагестанского историка XIX в. Гасана-эфенди Алка-

дари, в прошлом одной из целей в жизни для дагестанца было получить краси-

вую жену из. двоюродных сестер. Браки в пределах одного рода считались не

обязательными, но предпочтительными. "

А иначе за пороците - те явно си съществуват във всички времена

[КГ125]

Това е разпространен в цяла Средновековна Европа обичай, както и изгарянето на ръката - изгаря се ръката му и се превъзрва с чиста превръзка и ако човекът е невинен, се смята, че след време раната му заздравява, ако не- се инфектира. .....

Редактирано Септември 14, 2011 от КГ125

[Galahad]

Ето нещо и от Търново, освен адамитите, за които пише в житието на св. Теодосий и нещо от малко по-късното време ня Евтимий:

Край град Търново се намира една местност, отделена от него само с една река, видима отвред, пълна със злак и напоявана обилно с изтичащи води; водната й щедрост наслаждаваше очите преди вкуса; с дървета гъсто обрасла, тя е пълна с разнообразие на всякакви плодове и цветя, я над нея се издига гора гъста и пространна. В тази местност се намираше храм на Приснодевата Христова майка и Богородица, в който всяко лято се събираше населението от целия град заедно с жените и децата, като по обичая празнуването продължаваше осем дни. И събрали се заради празника и уж за да се помолят, отдаваха се на греха, на всякакви пороци и привличаха божието негодувание, понеже местоположението и пустотата благоприятствуваха за похоттана блудните. Какво стори премъдрият? Отсече корена и изсъхна плодът на греха: отмени празника, като забрани да се събират вече на такова тържество. И така прекрати гибелта на много души. Така благият лекар за общата полза се грижеше.

А за София пък май е излишно да споменавам за известната фраза от доклада на лала Шахин:

Вътре в крепостта има многобройна кюфарска отбрана армия, войниците на която едри, мустакати и на вид добре калени в боеве, само че са навикнали да употребяват вино и ракия — с една дума, хора веселяци.

Само някой да не остане с впечатлението, че през средновековието са го карали само на плътска любов. Описвано е това, което е било проблемно и фрапиращо. Иначе ето един израз от разказа за посещението на Киприан в Търново: "Така и дева, неизлизала от дома си". Та в някои отношения хората са си били едни и същи, но е била давана различна оценка на постъпките им.

И пак запита Богородица: „Тези, които са до пазви в огъня, кои са?“ Отговори й архистратигът: „Тези често укоряваха кумовете си, а други вършеха разврат, та заради това се мъчат тук.“

[Щекн Ичр]

Мога да добавя легендата за Курвинград - Комплос (Коприян до Ниш), К.Рейм (1571 г.), го споменава като градчето Копривац край Ниш. Според легендата, името идвало от една разюздана господарка на крепостта, която всяка вечер привиквала млад мъж от подчиненото си население и ако останела недоволна от него - го осъждала на смърт и нещастикът политал във водите на р.Българска Морава.

Друга подробност: До покръстването българите имали по две жени. Аналогична е била и практиката при аланите. Е значи "шведската тройка" не е шведска? Д.Ангелов публикува един нецензурен графит от Плиска, където нашенец се нарисувал как едновременно задоволява два женски полови органа.

Или кой е открил нудизма - не германците в 19 в. а нашите "адамити" в 14 в.

Редактирано Октомври 26, 2011 от Щекн Ичр

[Aspandiat]

Мога да добавя легендата за Курвинград - Комплос (Коприян до Ниш), К.Рейм (1571 г.), го споменава като градчето Копривац край Ниш. Според легендата, името идвало от една разюздана господарка на крепостта, която всяка вечер привиквала млад мъж от подчиненото си население и ако останела недоволна от него - го осъждала на смърт и нещастикът политал във водите на р.Българска Морава.

Дай малко по-подробни сведения.

Името май е К.Рим, а не К.Рейм.

[glishev]

С удоволствие пак изчетох темата. Сюжетите вътре са достойни и за "Сто новели", и за "Сто нови новели". Спомних си за хубавата книга "Белетристика в архивите. Разкази и разказвачи в писмата за помилване във Франция през XVI век" на Натали Зимън Дейвис. Доста любопитно четиво, което показва, че най-вероятно източниците на френската ренесансова новела се коренят в съдебната система - защото юристите, които съставят писма за помилване, първо го правят в съответствие с литературен канон и второ използват тези писма извън работата си, за забавление., когато описаният казус е достатъчно интересен.

Тук също ми направи впечатление честото позоваване на разводи и дела (явно пред съда на охридския архиепископ). Случаите звучат идентично с тези от новелите от XV в. и с примерите, дадени от Дейвис из съдебната практика в XVI в. Самата картина на ежедневието и нравите е жива и интересна. Любопитно би било да се четат оригиналните документи, разбира се. На практика единственото, което липсва в Охрид при едно сравнение с Франция е прослойката от професионални (светски) юристи и грамотни аристократи, които да превърнат тези казуси в забавни и поучителни разкази. Византия има своите новели. Разбира се, това ме подсеща и за старата ми тема относно светската литература на средновековна България.

[Warlord]

Малий, то голема лудница било в кабинета на охридския архиепископ. Интересно дали е бил тесен специалист по разврат или просто само такива случки са се случвале в ония години покрай Вардаро.

п.п. Темата е трепач! Направо не знам как така съм я пропуснал досега.

[glishev]

Няма как да разберем само от извадките на Снегаров - и то подбрани от Спандю само за наше забавление. Щом обаче са оцелели такива записи за дела, вероятно самите дела са били доста чести. КГ по едно време говореше нещо за обичайното право на българските селяни в по-късен период. Ако в по-ранния също е имало домашно право, раздавано направо в селата (и то вероятно в рамките на задругата), то до архиепископския съд сигурно са стигали само конкретни типове случаи. Те може и да са били типични, многобройни и прочие - хората навсякъде са еднакви и имат почти едни и същи проблеми. Много неща, които днес смятаме за съвсем естествени, тогава са минавали в графа "разврат".

А иначе битовите историйки са най-веселата част от средновековната фактология. Умирам си за такива вехти клюки.

Редактирано Септември 2, 2013 от glishev

[Warlord]

Адския ретроспективен медиевал-клюкар си ти

Обичайното право не може да не е било в сила и през средновековието. Надали за всяка дребна глупост са ходили на съд (тва да не ти е Sa6t ), но обичайното право е било за дреболии, примерно по какъв ред трябва да се разминат две каруци на стръмен път. Ясно е че този казус няма да го решава архиепископа.

[Mont Ferrand]

http://vladislavivanov.blogspot.com/2013/06/1370-1390.html Не е само за българи, но всичко, писано тук, в пълна сила важи и за тях - поне между 1370 и 1390 г.

Редактирано Октомври 14, 2013 от Mont Ferrand

[КГ125]

Обичайното право е основен регулатор през Средновековието и удивителното е, че е много сложно - като писаното днес. Макар да е описано през 19 век, не мисля, че е претърпяло грандиозна революция от средновековието.

Описва се въпрос на изследователя към селяни от Северна България: "Вярно ли е, че при вас се случва свекъра да такова снаха си?"

След като се споглеждат, една баба (носители на нормите на обичайното право, което е неписано, са старите, разумни и уважавани хора - те се питат и те решават случаите!) му казва - еми при нас момчетата ги женим на 15 години, а момичетата на 20 (стара практика в по-дивите български села, която цели в къщите да влиза здрава работна ръка). Често, казва бабата, момчето е още хлапе, а баща му е на 40 и нещо - "мъж в разцвета на силите си, та стават такива работи". )

Вероятно това са инцидентни случаи и свързани с примитивизма на някои от селяните и селата, но ги е имало.

В ей това http://www.book.store.bg/p21476/cyrkva-i-cyrkovno-pravo-v-srednovekovna-bylgaria-gylybina-petrova.html са описани също доста казуси и нарушения от средновековието и то от Македония.

Адския ретроспективен медиевал-клюкар си ти

Обичайното право не може да не е било в сила и през средновековието. Надали за всяка дребна глупост са ходили на съд (тва да не ти е Sa6t ), но обичайното право е било за дреболии, примерно по какъв ред трябва да се разминат две каруци на стръмен път. Ясно е че този казус няма да го решава архиепископа.

На съд са ходели за тежки нарушения - при феодала или съдията, а пред църквата - за брачни, църковни и морални провинения.

Дребните престъпления, като кражби или обиди или незачитане на стари хора или някои имуществени спорове са се решавали на място от старците, а нарушенията на обществения ред - от т.нар. кнез - изборна длъжност на нещо като местен шериф, който лови крадци, хвърля им нужната доза бой заедно с помощници от селото и изпълнява ...хм, това, което днес бихме нарекли административна санкция.

За кражба например крадецът е бил бит и после разкарван из селото на магаре, яхнал го с лице към задницата му, като на врата му се окачва откраднатото.

Затова и много много кражби не е имало.

Най-дребните неща са решавани като са се скарвали на нарушителите и са ги порицавали.

Иначе обичайното право си има всички отрасли - наказателно, вещно, наследствено, семейно, административно, в т.ч. и транспортно - как да се разминават каруци, като предимството е било на по-пълната )

Всичко си е било измислено, да се чуди човек за какво му е било на Рим да пише закони )

Редактирано Октомври 14, 2013 от КГ125

[Last roman]

ами правни казуси, закони, решения процедури и процеси има още в древен Шумер. Човечеството не е от вчера.

Редактирано Октомври 15, 2013 от Last roman

[КГ125]

Никак. Имам в електронен вариант (знам, знам колега, ти който знаеш за нея - ще я бъде подвързана така или иначе! ) ) сборник казуси от Персия. Правото е удивително консервативно нещо и се е развило още в зората на цивилизацията.

Но е и много интересн чисто исторически извор.

[Warlord]

Ето как един австрийски художник е видял българските жени през 1586 г.

От същия художник (Х. Бек) - пленени християни, най-вероятно отново българи:

[КГ125]

Последите повече приличат на власи.

[monte christo]

Нямам никаква идея, защо през годините не съм дал линк към ето тази книжица:

Андреев, Йордан Киров. Всекидневието на българите през XII—XIV век. София, 1992

http://www.mediafire.com/file/6ke9w0qcomes9gk/%D0%90%D0%BD%D0%B4%D1%80%D0%B5%D0%B5%D0%B2%2C_%D0%99%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%B0%D0%BD_%D0%9A%D0%B8%D1%80%D0%BE%D0%B2_-_%D0%92%D1%81%D0%B5%D0%BA%D0%B8%D0%B4%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE_%D0%BD%D0%B0_%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5_%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B7_XII%E2%80%94XIV_%D0%B2%D0%B5%D0%BA._%D0%A1%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F%2C_1992.pdf/file

 

[deaf]

Преди 1 час, monte christo said:

Андреев, Йордан Киров. Всекидневието на българите през XII—XIV век. София, 1992

Щеше да е добре да беше написана и на български език.