Кратки български летописи и исторически съчинения

[Galahad]

Тъй като вече в този раздел се оформиха теми за сръбските и молдавските летописи, то смятам че е добре да се оформи тема и за българските. Още повече, че те са в една по-ранна фаза на качване в нета и ще може поетапно да се представят в темата.

Именник на българските ханове

Запазен е в три късни преписа: 1. Най-старият е т.нар. Уваров препис от ХVв. Съхранява се в Държавния исторически музей в Москва под № Увар. 1334. Описан е в Систематическое описание славяно-российских рукописей собрания графа А.С. Уварова. Публикуван е за първи път в „Вестник древней историй”, кн.3/1946; 2. Московски препис от ХVІв. Съхранява се в Държавния исторически музей в Москва в т.нар. Синодална сбирка под № Син.280. Този препис е открит и обнародван за пръв път от А.Н. Попов в т. І на «Обзор хронографов русской реакции», Москва,1866г.; 3. Погодинов препис от ХVІв. Съхранява се в обществената библиотека «М.Н.Салтиков-Счедрин» в Петербург в сбирката на М.Н.Погодин под № Погод. 1437. Този препис също е открит и обнародван за пръв път от А.Н. Попов в т. І на «Обзор хронографов русской реакции», Москва,1866г.

Текста на именника е включен в историческата компилация «Летописец елинский и римский», като се намира след старозаветната ІV книга на царете без надслов.

Същността на паметника е спорна. Според едни, той е бил съставен на части и е бил записан въз основа на каменни надписи. До момента обаче не е намерен нито един такъв надпис, което оставя засега тази теория без сериозно опора. Според мен навярно т.нар. „Именник на българските ханове” е бил продължение на българския превод на”Летописец в кратце” на патриарх Никифор Константинополски или на „Историкиите” на Константин Преславски, като по-сетне е направена редакция и хановете са заменени с руските князе. Възможно е текстът на „Именника” да е бил съставен въз основа на не достигнала до нас история от времето на Първото българско царство. Основание за това дава добавката към текста за хан Кормисош, където може да бъде направен прочит и като „казва Вихнун”, което е възможно да е позоваване на използвания източник.

Безименна българска летопис от първата половина на ХVвек

Летописа е запазен в препис от XVI век, който е открит в библиотеката на Киевската духовна академия. Сборника съдържа 504 листа . Съдържанието му може да се раздели условно на няколко части. Първата част (стр.1-204) съдържа религиозни текстове. Втората част (стр. 205-238) съдържа три съчинения с граматическа насоченост – на Храбър, Дамаскин и Константин Философ. Третата част съдържа (стр. 238-256) една Пасхалия, чието съставяне се приписва на Гюрг Църноевич. Четвъртата част (стр. 257-422) съдържа текстове с догматичен, полемичен и апокалиптичен характер. Петата част (стр. 422-504) съдържа съчинения с исторически характер. Първото от историческите съчинения е едно Сказание от времето на Адам до днешния род. Първата му част по същество е от типа на т. нар. „световни хроники”, в които са изброени имената библейски, антични и византийски владетели със сведение за продължителността на управлението им. Обхванатия период е от Адам до времето на император Мануил Палеолог (1425г.) Втората част е от типа на т.нар. „сръбски летописи” и обхваща времето от смъртта на сръбския цар Стефан Душан (1355г.) до 1490г. Следва Безимената българска хроника (стр. 440-447). След нея е хрониката озаглавена „Сказание за молдавските господари” (стр. 447-504), която обхваща събитията от 1359г. до 1553г.

Съставянето на сборника се отнася в периода между 1553г. от когато е последната летописна бележка до 1561г., за която година има поставена бележка във връзка с идването за 1 януари на цариградския патриарх Йоасаф в Молдова при воеводата Александру.

Що се отнася до времето на съставянето на Безименната българска хроника, то периода може да се определи между 1417г. и 1453г., тъй като в края авторът отбелязва, че по времето, когато хрониката е била написана Цариград турците все още не можели да превземат Цариград.

Безименната българска хроника е била издавана многократно – Joan Bogdan, Ein Beitrag zur bulgarischen und serbischen Geschichtsreibung, Archiv für Slavische Philologie, 1891, с латински превод направен от Вратислав Ягич, стр. 526-536; Иван Дуйчев, „Из старата бълг. книжнина”, ІІ, 1940, стр. 266-275; ХИБ, В. Гюзелев, П. Петров, 1978г., т. 2, стр. 180-185г.; „Из старата бълг. книжнина”, С., 1982г., под ред. П. Динеков, стр. 204-211; „Бълг. анонимна хроника от XV в., Ив. Тютюнджиев, В. Търново, 1992г. и др.

Използвана е като източник на сведения при съставянето на Хрониката на влашкия монах Михаил Мокса, като текста е бил съкратен, но са били вмъкнати някои глоси и сведения от други източници.

Рилски летопис от 1772г. съставен от йеромонах Йеротей – съдържа кратко изложение на историята на Рилския манастир в периода 1744-1770г.

Рилският летопис описва предимно събития свързани със съдбата на Рилския манастир, като обхваща периода 1744-1770г. Според бележката в края летописа е написан през 1772г. и е дело на рилския йеромонах Йеротей.

Ръкопис: Летописа е написан върху първия празен лист на един Възкресник, който е бил отпечатан през октомври 1715г. в Москва. Ръкописът е писан с един почерк, като в началото и в края бележките са с по-едри букви. С друг почерк са само бележката преди подпис, че авторът на летописа е рилския монах Йеротей, брат на митрополит Серафим Дабробосански, както и една неясна бележка в полето свързана с игумена Теофан.

Издания: Д. Илков, „Няколко паметници от Рилския манастир” в СНУК., ХІІ, стр. 616-617 – Илков е правил извадки от разни манастирски ръкописи и е събирал устни сведения, при което е допуснал грешка, че летописа се намирал в Големия панагирик на Владислав Граматик, от който също е преписвал бележки за статията; Е. Спространов, „Материали по историята на Рилския манастир” в СНУК, т. 18, стр. 172-174; „Писахме да се знае. Преписки и летописи”, авт. колектив, С., ОФ, 1980г., стр. 300-301 (бележки – стр. 391) – текста е на осъвременен език, но макар да се твърди, че е по изданието на Спространов, новобългарския превод е доста условен, като произволно са добавяни и премахвани думи от текста.

Летописа свидетелства, че дори и този голям и красив манастир, в който са се запазили толкова много ценни паметници от миналото е имал изключително трудна съдба и е преминал през много пожари и обири. В края се говори и за непосилните данъци и глоби налагани от турските власти, както и за високите лихви взимани от еврейските лихвари. Във връзка с последното един от рилските монаси разказва, че лихвите били такива, та каквото се получело от разпродажбата на манастирското имушество отивало само за тях.

Както е отбелязано в началото Йеротей не описва всички бедствия сполетели манастира, а те са много повече от описаното. Тъй като въпреки всичко за Рилския манастир са се запазили сравнително голям брой конкретни сведения, то неговата съдба е и показателен пример за това, колко трудно е оцеляло всичко онова, което ни е познато днес.

[Galahad]

В този постинг е групата за потурчването на региона Костенец-Чепино-Белово. Казвам групата, защото в основата си съдържат приблизително еднакъв текст, макар да е най-известен само във варианта на поп Методий Драгинов.

ПОТУРЧВАНЕ НА ЧЕПИНО от поп Методий Драгинов от Корова

Летописната бележка на поп Методий Драгинов от Корова, която днес е придобила известност под названието „Потурчване на Чепино” е публикувана за първи път от Стефан Захариев в „Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишка каза. (С, 1973., стр.67—68). За ръкописа Захариев дава следните кратки сведения: „Преди 34 години старият поп Илия ми даде един на кожа писан Требник, разкъсан до половината, дето се е увардило следното достопаметно забележение … (следва текста на разказа на поп Методий Драгинов) … Покойният поп Илия, старец на 96 години когато ми даде този ръкопис, казваше, че неговият дядо, поп Иван, разказвал, че в цепинските черкви се намирали български книги, които тогавашните попове не можели да прочетат, но и тях изгорили помаците заедно с черквите”.

БАТКУНСКИ ЛЕТОПИС

Летописът е публикуван за първи път от Христо Попконстантинов във в. „Свобода", бр. 1070, 7 април 1893г. Тук е използвана по-късната публикация на летописа от Попконстантинов, който е включил текста в пояснителните бележки към статията си за Чепино в СНУ, С., кн. 15, 1896г. стр. 230-231). Попконстантинов възпроизвежда текста на летописа след като коментира публикувания от Стефан Захариев в „Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишка каза.С, 1973., разказ на поп Методий Драгинов, като дава следното сведение: „Паметна бележка за същото събитие се намирала и в българския хронограф на манастира св. Петър, находящ се на 2 часа на юг от т.-Пазарджик. Този хронограф е виждал г-н д-р Владос от Пловдив и си е снел, ала доста погрешно – види се по неразбиране дотам на езика – един превод на гръцки. Съдържанието е различно от онова на обнародваната от Захариев паметна бележка. Привеждаме съдържанието на превода от г-н д-р Владос, който има добрината да ни даде един препис”. Както се вижда от това пояснение Попконстантинов е счел, че става дума за погрешен препис на разказа на поп Методий Драгинов. Всъщност обаче става дума за отделен летопис, който е по-кратък от разказа на поп Методий Драгинов.

Баткунския летопис е публикуван и от Г. Димитров в „Княжество България в историческо, географическо и етнографическо отношение”. Т. 1, С, 1894., с. 111, без да посочи използвания източник, като се забелязват някои различия от изданието на Попконстантинов. Предполага се, че Димитров е използвал публикацията на Попконстантинов, но подведен, че става дума за неточен превод на разказа на Методий Драгинов е направил някои поправки.

БЕЛОВСКА ХРОНИКА

Беловската хроника е запазена в два преписа: Попконстантинов и Погеоргиев. Първото публикуване на летописа е направено по Попконстантиновия препис от Н. Начов през 1898г. в сп. „Български преглед”, а по-късно и от Христо Кодов в „Опис на славянските ръкописи в библиотеката на Българската академия на науките”. С., 1969, 256—258. Попгеоргевия препис е бил публикуван от Петър Мутафчиев през 1915г. в студията му „Стари градища и друмове из долините на Стрема и Тополница" (Мутафчиев, П. Из­брани произведения в два тома. Т. 1, С. 286—396). Стефан Захариев в „Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишка каза. (С, 1973., стр.54—55) без да посочи какъв източник е използвал, е преразказал съдържанието на летописа, като съдържанието съответства на Попгеоргиевия препис.

Настоящата публикация се прави по Попконстантиновия препис.

От Попконстантиновия препис на Беловската хроника е запазен само един лист. Листа е бил намерен между книгите на починалия поп Константин от село Голямо Белово. След това е бил даден на друг местен свещеник – поп Мика да го прочете. Синът на поп Мика – Христо Попмиков запазил листа и по-късно го предал на Начов. Ръкописът е на груба, тънка хартия, като листа е с размери 43 на 16см. Целият ръкопис е написан с един и същ почерк, но Начов предполага, че е станало в различни периоди, тъй като е имало известно подобрение на изписването. На едната страница има 2 сведения, които са отнесени към годините 1366 и 1620. После следват неточни статистически данни (включени са и тук със ситен шрифт) за населението на няколко държави. Останалата част от летописа продължава на следващата страница. Във втората част на летописа част от съдържанието е сходно с това на известния летопис на поп Методий Драгинов. Наличието на статистическите данни между двата хронологически текста е основание да се предположи, че става дума за запазени части от две отделни хроники, като на едната е запазен краят, а на другата – началото.

Публикуваният от Мутафчиев препис е копие от ръкопис, който принадлежал на беловския поп Георги, което било направено от неговия племенник. По време на Априлското въстание поп Георги бил заловен от турците, подложен на изтезания, вследствие на които починал. Тогава се изгубил и неговият ръкопис.

[Galahad]

ЛЕТОПИС НА ПОП ПЕТЪР ОТ СЕЛО МИРКОВО

Този летопис е бил написан в полетата на листите на една книга., като на всяка страница е имало само по един ред. Няколко от страниците били откъснати и загубени. Запазили са се 34 листа (67 реда). Ръкописът принадлежал на Панагюрската община. Преди Априлското въстание от 1876г. Марин Дринов получил срещу разписка ръкописа. Благодарение на това обстоятелство, когато Панагюрище било опожарено, книгата оцеляла и се съхранила до днес.

ЗА ВРЕМЕТО НА ВТОРОТО РАЗОРЕНИЕ НА БЪЛГАРИЯ, ПО КАКЪВ НАЧИН Е СТАНАЛО

Разказът „За времето на второто разорение на България” е добавен към т.нар „Чирпанска (Герова) преправка” на Паисиевата история, чието преписване е направено от трима писари със средствата на чирпанския учител - монаха Харитон. Дело на този Харитон са и още две преправки на Паисиевата история известни като „Втора Змеевска”(1831г.) и „Харитонова”(1832г.). Към Дряновския препис на Паисиевата история също има добавен такъв разказ за второто разорение, но е по-кратък и по съдържание е близък до текста на Спиридоновата история от 1792г.

Кратка история за българския род

Това е кратък исторически нравоучителен разказ за съденето на сицилийския крал Алкоин от българския цар. Целта на разказа е да се изтъкнат добродетелите на българите. В случая става дума по-скоро за художествена творба.

Разказът „Кратка история за българския род” е добавен към т.нар „Чирпанска (Герова) преправка” на Паисиевата история, чието преписване е направено от трима писари със средствата на чирпанския учител монаха Харитон. Дело на този Харитон са и още две преправки на Паисиевата история известни като „Втора Змеевска”(1831г.) и „Харитонова”(1832г.).

От тук насетне новите неща в нета ще се представят едно по-едно, тъй че ще има възможност да се отдели повечко внимание на всяко.

[КГ125]

Хм, много интересно! Но защо в единия текст победеният от българите крал е точно от Сицилия??!! Отде накъде авторовата фантазия е тръгнала пък нататък??

[каскадьора]

От Именника:

"... Исперихъ княз и до сега."

Това може да означава, че един от източниците е била летопис от времето на Аспарух, който е послужил за основа без съкращения.

След това са правени допълнения до крайния вариант на Именника.

Струва ми се, че би трябвало да се изостави "ханове" и вместо това да се използва автентичната дума "князе" - "Именник на българските князе". Теоретизиранията, че понятието можело да е късен анахронизъм, не изглеждат обосновани. Може да се използва и "владетели".

[Galahad]

Предполагам забелязвате, че има доста неща, които не са особено популярни, да не кажа клонящо към неизвестни за доста от широкия кръг читатели. Тъй че и с критичните изследавния нещата не са кой знае колко добре.

За Именника - както много пъти съм казвал, трябва да се съобразяваме с утвърдените понятия в днешния бълг. език, за което често съм спорил както с автохонци, тъй и със западофили, дето лепват английския вариант на някои понятия. Конкретно за хан-кан - най-вероятно в прабългарския е имало к/х и й/е, тъй че се получават рази кан/хан, Есперих/Исперих, Ирнах/Ерна, Ирник ... Така че нека говорим за съврементиците си, а не да правим безмислени революции.

[Galahad]

Добавет е текста на Хамбарлийския надпис

Текста, макар и да е обособен според страната на античната ара, върху която се намира си е даден като едно цяло, а не като І и ІІ Хамбарлийски надпис. Лесно може да се види, че двата текста не са летопис и военна заповед, а типична летописна бележка за извършените завоевания от хан Крум и въведената в завзетите територии организация. Това, което обикновено липсва при иначе тъй многото публикации на надписа, са опциите в бележките кои може да са споменатите в надписа лица (респ. кои отпадат). В бележките е проследено за споменаването на такива лица от св. Теофан, Неизвестния автор, Санаксира на Цариградската църква и Станиславовия пролог. Надписа дава задоволително решение на въпроса за двамата спорни владетели, които някои поставят между Крум и Омуртаг. Вероятно заради възложените по-широки правомощия на някои от висшите боили, те са третирани като предводители - приемници на Крум. Но изглежда те само са надзиравали определени части от територията в съседство с Византия и са ръководели тамошните стратези, без обаче да са заемали мястото на държавен глава. За думата саракт е казано само на кратко, че има много версии за значението й, но засега трудно може да се определи точното й значение. Твърде често в литературата във връзка с този надпис се правят фундаментални изводи заради споменаването на ляво и дясно, като се приема, че това било сигурен белег за наличие на тюркска традиция. Това трудно може да се приеме, защото в Европа по онова време често териториалното деление се обвързвало с набираните от тези земи войници и мястото им в лявото и дясното крило на армията.

За съжаление текста на колоната е доста труден за четене поради лошото му състояние, а иначе и повредените и трудните за разчитане части биха били много полезни за изясняване на събитията от онова време.

[Galahad]

КРАТЪК КОЛОНЕН ГРАФИТЕН ЛЕТОПИС ОТ ХРАМА „СВЕТИ СВЕТИ ПЕТЪР И ПАВЕЛ” ВЪВ ВЕЛИКО ТЪРНОВО

Летописът се намира на югоизточната мраморна колона, поддържаща купола на търновския храм „Св. св. Петър и Павел”. Състои се от две графитни летописни бележки, а на другата страна на колоната е изписано „Аз, Кало”. В този си вид колонния летопис представлява прототип на оформяща се средновековна хроника. През Средновековието за разлика от историите често пъти летописите са били оформяни не като оригинална авторска творба, а като компилация от по-стари летописни бележки, които са били изписани разпръснато по страниците на различни книги, стени, колони и т.н. Състъвителят на летописа само подбирал и компилирал тези бележки, като към тях добавял и такива, на които сам е бил свидетел. Често пъти след това други лица добавяли свои бележки, които се явявали продължение на летописа. Друг подход е бил към вече съществуващ летопис да се добавят подобни разпръснати бележки, в резултат на което някои по-популярни хроники са получавали голям брой редакции. Тъй като две от бележките са сходни по тематика и се намират една над друга, а третата съдържаща „Аз, Кало” е на другата страна, то по-вероятно е този Кало да не е автор на посочените две бележки, а неговия графит да е изолиран като изпълнение от другите два. Тук е включен в текста за да присъстват всички разчетени графити намиращи се на колоната, макар той самият да няма летописен характер.

Издания:Н. Овчаров, К. Ханджиев, „Новооткритият Висарионов надпис от Велико Търново и събитията в България през 40-те години на ХІІІв., Векове, 1991, 1-2, 24-27; Списание „Археология, брой 3-4/2000, стр. 79-80.

[Galahad]

Летописна бележка от 1371г. на монах Исая за турското нашествие

Летописната бележка на монаха Исая за Черноменската битка и турското нашествие е добре известна и многократно издавана. Покрай многото издавания при осъвременяването на текста са се получили и доста различия. Исая се е опитвал да постигне витиеватост при изразяването си, но на места сложните конструкции правят изреченията трудни за разбиране. Затова при някои от осъвременяванията има отклонения от изказа на Исая, като се е целяло текста да е по-понятен и по-изящен.

Около личността на автора на бележката има направени някои предположения, които са доста преувеличени в нета, като той се идентифицира със св. Исая и с авторът на Безименната българска летопис от първата половина на ХVвек. За съжаление обаче липсват категорични сведения, които да потвърдят предположенията.

Има дискусия също за етническата принадлежност на Исая. Той самия нищо не казва по въпроса, а и тактично се е изразил, че е превел съчиненията на Дионисий от гръцки, на славянски. Славянския на преведения текст е всъщност български. Що се отнася обаче до предговора, т.е. до самата бележка на Исая, то тя е на старобългарски във Виенския препис, но в Румянцевия носи следи от сръбска, а след това и от руска редакция. По тази причина бележката я пускам в тази тема, а не в другата за сръбските летописи, макар че този автор сърбите също го пишат като автор на сръбски летописен разказ и в тази насока те наблягат на идентификацията му със св. Исая..

[Galahad]

„Българският апокрифен летопис” или както е оригиналното му заглавие „Сказание на пророк Исая как бе възнесен от ангел на седмото небе” е средновековна апокрифна творба, в която са включени събития и личности от българската история. Като апокрифна творба съчинението има ред допирни точки с други подобни произведения, като вероятно автора е и познавал някои от тях, като Видение Исайево, Видение Варухово, Повестта за кръстното дърво и др. Наред с това са включени ред събития от българската история, като е спазен хронологичния ред на владетелите. Вероятно автора е възпроизвеждал събитията по памет, без да има при себе си историческото съчинение, на което се държат неточностите. Някои от грешките вероятно се дължат на особености на оригинала, като например правенето на аналогии с библейски събития или пък с вмъкване на други събития за пояснение. Въз основа на съдържанието на съчинението написването му се отнася към ХІв.

Библейските събития са описани под влияние на гръцките апокрифи, като превода на български не е бил особено добър. Някои от персонажите, обектите и събитията свързани с българската история се споменават и в други български редакции на апокрифната книжнина, което е указано в бележките на съответните места. Макар този апокриф да не е единствения съдържащ данни за българската история, като при това в някои случаи в други сведенията за някои от персонажите да са по-обстойни, то именно това съчинение в хронологически ред проследява управлението на голям брой владетели, което е станало и причина наред с оригиналното заглавие, днес да бъде наричано и „Български апокрифен летопис”.

При всички случаи това е един изключително интересен паметник, защото съдържа не само сведения непознати от други извори, така и дава сведения за българския фолклор през ХІв. Тъй като съдържа и ред сведения познати ни от извори ползващи се с авторитета да са обективни и достоверни, то творбата позволява също да се проследи генезиса на легендите - от историческия факт към не съвсем достоверното предание.

Това, на което следва да се обърне внимание е, че е спазена правилната хронологическа последователност на владетелите, а също, че ред сведения макар неправилно интерпретирани и отразени намират подкрепа и в данните от ред първокласни извори.

[Galahad]

Мадарски надпис на хан Тервел за оказаната помощ на Юстиниан ІІ

Слагам го, защото стана дума за него. Иначе занапред ще пускам в тази тема само по-обширните летописи без по-кратките летописни бележки.

[Galahad]

Макар темата да е с по-обобщаващо заглавие за българските летописи въобще, то в нея досега са пускани такива, които са от времето преди Възраждането. От Възраждането, т.е. от края на ХІХв. до Освобождението естествено са запазени вече по-голям брой летописи. Тъй че ще е добре да помислим дали и те да бъдат включени тука.

Засега един от най-интересните от тях: Повествование за страданията на България от агаряните и за няколко благочестиви християни, които бяха избити по места и по градове от ръцете на нечестивите, пак по време на онова смущение и пак през онази 1821година, за което споменах в светогорското повествование.

Светогорското повествование споменато в заглавието е повестта за опленяването на Атон през 1821г. по време на гръцкото въстание организирано от Филики етерия.

[Aspandiat]

"История во кратце о болгарском народе словенском" на Спиридон Габровски, издание от 1900 г. под редакцията на В. Златарски.

https://ia802608.us.archive.org/29/items/istoriiavokratt00spirgoog/istoriiavokratt00spirgoog.pdf

В други формати:

https://archive.org/details/istoriiavokratt00spirgoog

[Galahad]

Две изворови сведения за съществуването на български исторически съчинения. Може да пусна и по тема за всяко едно от тях, за да се обсъдят по-подробно, но не е зле да ги има и тук в общата тема, защото като се разпилеят между другите теми се губи общата представа и започват да изглеждат като изолирани случаи.

Ал-Гаранти за „История на България” - на практика това се явява най-ранното сведение за съществуването на "История на България". Максималната горна граница е 1150г. Самият ръкопис на историята не  е запазен, тъй че за съдържанието е известно само онова, което е написал арабския пътешественик. Ал-Гаранти е от най-интересните арабски извори, защото докато повечето арабски автори са преразказвали писаното от други, той заедно с ибн-Фадлан и ал-Якуби са пътешествали и в съчиненията им има лични впечатления. Както ще видите от текста, тук не става дума за някоя всемирна история, като преведените на български още по времето на ПБЦ съчинения на Амартол и Малала, а авторско съчинение за историята на Волжка България.

Сказание за хан Пресиян

Сказанията са любим жанр в старата българска литература. При тях най-важен е нравоучителния елемент. Наред с това те обикновено са били сравнително кратки като обем, което е улеснявало преписването им. По-тази причина и доста от тях са били тиражирани в Русия. В случая аз имам леко съмнение, дали името на Пресиян не е включено попогрешка, тъй като в тази част посветена на облеклото малко по-напред се говори, че името на сърбите идело от цървули, което е изведено от Константин Багренородни и именно там е и сведението за този български хан. Тъй че ако е писано по памет, може да са смесени двете съчинения и така да се е появило името Пресиян. Но Крижанич е имал интерес към подобни съчинения и обикновено съвсем коректно цитира източниците си, тъй че в останалата част би трябвало да е така. Пресиян от друга страна е последният езически хан, тъй че не е изненадващо, че именно той е избран за герой на съчинение посветено на традиционализма по отношение на облеклото. 

 

[Стоедин]

Безименната „Българска хроника“, съставена в началото на XV в., описва нашествието на османските турци на Балканския полуостров. Обхваща събитията от 1296 до 1417 г. Запазена е по препис от XVI в. Превод на Ив. Дуйчев, СБК, II, с. 266 — 275, от J. Bogdan, Ein Beitrag zur bulgarischen und serbischen Geschichtschreibung, Archiv f. slav. Philologic, XIII, 1891, c 526 — 536.

Имам въпрос относно тази "българска" хроника. Защо се нарича така? Защото е написана на старобългарски? Или има друга причина? Относно езика може ли да се допусне, че е превод от оригинална ромейска хроника?

Ето от какво произлизат съмненията ми: 

1. Много добро познаване на ранната история на османските турци и техните владетели;

2. Много добро познаване на географията, населението и държавите на Мала Азия;

3. Изключително позитивна за Кантакузин и негативна за българските и сръбски владетели оценка, относно причините за османското нашествие на Балканите;

4. Българския владетел Калоян е наречен с презрителното прозвище Скилоян, а ромейския владетел Йоан Палеолог е наричан с гальовното Калоян.

"Тогава прочее един от воините на име Милош, бидейки много храбър, както някога свети Димитрий нападна царя Скилоян, когато дойде против Солун, и го прониза с копие, така и той прониза нечестивия Аморат, изхвърли с копието си всичките му вътрешности и неговата всескверна душа." Забележете с кого е сравняван цар Калоян! С мюсюлманина Мурад, който опустошава Балканите.

5. Информацията за българските земи, владетели и народ е изключително малка като обем и твърде обща и суха, за разлика от информацията касаеща Византия, която е повече, с много подробности и най-вече твърде емоционално поднесена.

Според мен това не е български извор, а най-вероятно ромейски или сръбски. това не го прави по малко интересен и достоверен, но не му е мястото в раздел български средновековни извори.

Кой е откривателя на текста и защо е решил, че е български(демек какви аргументи има за това твърдение) някой знае ли?

 

[КГ125]

Ти знаеш ли, че си напълно прав!!! 

[Стоедин]

Дори периода на хрониката е доволно странен. И не започва с българските владетели и техните деяния или да засегне отношенията със Златната орда, ами дирекшън си кара за Османите и разните им договорки с Палеолозите.

[КГ125]

Мда, сочи си към византийски автор. Сърбин не би нарекъл Калоян така.. 

[Стоедин]

Допускам, че може да е сърбин или дори българин, но монах в някой от гръцките атонски манастири и поради тази причина да е на славянски език, но с византийска пишеща машина.

[КГ125]

Твърде гръцки е изказа.... но пък е на български. Загадочка... да не би да е превод на български? 

[Стоедин]

Ами и аз това се чудя и се надявам някой по-компетентен от мен да сподели нещо по темата. Мързи ме да ровя и да търся както обикновено...

[Galahad]

За сборника, в който е летописа и изданията му погледнете какво пише в линка. Летописа доста се различава от сръбските, влашко-молдавските (изключая тази на Мокса, която в която просто е копирана българската) и византийските си събратя. Ако сте обърнали внимание на заглавията в темата, предполагам сте забелязали, че често ист. съчинение имат заглавия като "сказание", "повест", "повествувание". Доста повлияната от България и оттам съдържаща доста сведения за бълг. история руска Повест временних лет също има тази дума в заглавието си, което показва, че названието си е доста отдавна в употреба. Та ако сравните българските с другите, ще видите, че нашите са си наистина по-скоро повест/сказание, отколкото хроника. При хрониките има просто сбор от сведения, подредени хронологично и понякога подбрани тематично. В този случай, както и при БАЛ макар съчинението да е формирано по същия начин, т.е. чрез сбор от разни летописни бележки пръснати в разни книги, то има опит не само да бъдат свързани в единен разказ, но и са разкрасени със сравнения и библейски цитати. Ако погледнете и БАЛ, то там положението е същото - събитията са подредени хронологично, но като разказ, с опит да бъдат свързани. При хрониките например е дадена годината и събитието. Но при нашите има между сведенията разни "след това", "после". Този елемент го има дори в Именика и Бориловия синодик. По принцип това трябва да са просто списъци с имена, като в именниците, които са правени по подобие на бревиария на патр. Никифор има и годините на управление. Но в нашия случай има допълвания и за част от хората са се получили направо кратки биографични справки.

Като стил летописа е близък до този на Григорий Цамблак, Константин Костенечки и редактора на Бориловия синодик. Например сведението на Цамблак за падането на Видин доста прилича на това от летописа. Географските описания и ранната история на османците пък приличат на Житието на Стефан Лазаревич от Константин Костенечки. Сведението за Кера Тамара от летописа пък прилича на това от Синодика. Тъй че възниква въпросът защо не отъждествя автора на летописа с някой от изброените. Цамблак е фаворит, защото сведението му за Видин е близко до това от летописа, а и се навърта в района, където е намерен сборника с летописа. Но в летописа няма нищо за падането на Търново и Евтимий. Тъй че ако не става дума за препис, при който да е била изпусната някаква по-обширна част за тези събития, то по-скоро не е Цамблак. Друг контрааргумент е, че стилът на Цамблак е някак по-изящен. Костенечки си пада по географията и има описание на ранната Османска империя точно като в летописа. Палаузомия препис на Синодика уви не е целия, като най-вероятно Грегорович си е скъсал няколко интересни листа, както е обичал да прави. Но списъка с патриарсите си е цял и там Евтимий присъства като име, но не пише нищо повече. В замяна на това за Кера Тамара има сведение близко до това в хрониката. Сиреч има сравнително рядко сведение от една страна (има го още и при Халкондил) и от друга за Евтимий не пише нищо. Докато Костенечки, Цамблак и Йоасаф Бдински при всеки сгоден случай се изкушават да го споменат. При всички случаи обаче летописът стилово е сроден с посочените автори и съчинения.

Кантакузин пише, че когато пратениците му съобщили офертата, населението на Търново се събрало и горещо подкрепило предложението му, като при тази ситуация Иван Александър се съгласил. После обаче бил разубеден от Душан и сестра си Елена, че доброволно е станал данъкоплатец на ромеите. затова после се отказал. Сиреч предложението на Кантакузин е било много популярно в Търново, тъй че няма нищо изненадващо авторът на летописа да е някой от огромната навалица.

За Калоян сръбската, латинската и византийската пропаганда усърдно подемат, че св. Димитър го е убил, тъй като той е покровителят на Асеневци. Въпреки това виждаме св. Димитър на монети на цар Иван Асен, а и по-късно са взимали миро от мощите му за нуждите на БПЦ. Тъй че у нас линията е в друга насока - на отграничаване на изобразения в миниатюрата от цар Калоян. Има много икони с тази сцена, но на нашите не пише, че царят е Калоян. Започват да се прокарват идеи, че това е борецът Лии или унизеният заради загубата му в двубоя негов фен император Максимиан.

Летописът съдържа редки и точни данни за българските земи. Много от международните събития имат силно отражение върху съдбата на бълг. държава. Някои, макар и чужди като битките при Черномен, Косово, Ровине и Никопол изглежда са забъркани от Шишман, което му струвало главата, но пък донесло 6-7г. рахатлък на Баязид. При Черномен формален лидер на Сърбия е братовчед му Урош Млади, после имаме династичен брак с Лазар и битка при Косово, след Ровине Шишман е посечен, а според Костенечки Баязид заявил на деспот Стефан че българските царе напразно се надявали на маджарите, като явно става дума за похода на Сигизмунд, чиято подготовка започва докато Шишман е жив.

[Galahad]

По случай вече отминалия празник 24 май разказа от Геровата преправка на Паисиевата история - "За славянските учители"

Разказа е от типа на характерните за старата българска историческа литература "сказания" - кратък исторически разказ с поучително съдържание. Съдържанието на текста почти дословно възпроизвежда едноименния разказ на Паисий Хилендарски, но на места се отклонява: добавено е, че Методий е имал светското име Михаил и е споменато името на майка му Мария, че Търново се наричало Мисиния, че българските митрополити не са 4 както е в историята, а 5 като е добавен този в град Роман, а също в синхрон с разказа за второто разорение на България завладяването на страната е отнесено към времето на султан Селим ІІ.