Богът с машината на времето

[alvassareiro]

част 1.

Когато нещата зациклят и не се вижда изход, първият възможен ход за спасение е архаизъм. Връщане към едно предишно хипопетично по-добро състояние на нещата. Архаисти са Юстиниан, опитал за последен път да възкреси Римската империя от най-славните й времена, Шарл Велики и Лъв Исавър, също опитвайки да подражават на Юстиниан.

Обикновено архаизмът е психологически най-приемливото решение, защото като бягство от реалността, ни връща към едно идилично минало, от което щом сме оцелели, значи ще ни спаси отново. Когато обаче възможностите за политически архаизъм се изчерпат, например чисто физически не е възможно да се върнем там, където сме били преди, или пък няма и помен от това, което сме били и е непоносимо трудно да го възстановим, на преден план излиза втората алтернатива – футуризмът.

Футуризмът е по-нетипичен за човешката душа от архаизма, защото докато второто сме го живяли и е част от нас, при първото трябва да постигнем нещо, което никога не сме били, и което надхвърля всичко онова, което сме били досега. Футуристи като Ататюрк постигат смайващи успехи, само защото оцелват точния момент да приложат политическата си панацея, след като архаизмът си е изпял песента.

Разбира се това са едни общи приказки, и щяха да си останат такива, ако не ги приложим към историята на еврейството и не видим как еврейският футуризъм ражда нещо, което не е било преди това – ражда една висша религия.

След поробването си от асирийци и вавилонци, евреите реагират с футуризъм, не с архаизъм, на робията си, именно защото нямат друг избор. Те са физически далеч от Обетованата си земя, и нищо, от онова, което са почитали, не е останало. Няма към какво да се връщат назад, затова едниственият им изход не е в бягство назад, а в шеметен скок напред към бъдещето. Еврейската машина на времето, която работи с реактивния двигател на асирийските зверства и вавилонските пожарища, телепортира диаспората в едно бъдеще, в което евреите не просто желаят да възстановят царството на Юдея от вермето на Давид, което си е чист архаизъм, а където евреите желаят да обединят народа си в универсална империя от типа на Ахеменидската монархия, където Давид да замести Дарий и Персеполис да замени Йерусалим, или поне последният да стане подобно на Суса център на вселената. Такива смели блянове по нещо, което е революционно ново начинание не е имало никога досега, и са шеметен скок напред по вектора на футуризма.

Ситуацията, представена така досега, е един амбициозен политически проект по дирене на нещо чисто светско, където един светски владетел да замести друг, и което е достижими по единствения светски начин, познат в историята – чрез въстания. След вавилонското нашествие евреите използват всеки шанс, който им се отдава. Използват за първи път политическия вакум в Ахеменидската монархия след смъртта на Камбиз към 522 г. пр.н.е, когато футуристът Зерубабел неуспешно се опитва да възстанови давидовото царство. Опитът му е несполучливо повторен от Макавеите, които използват вакума между паденето на Селевкидите и идването на римските легиони. Трети неуспешен опит правят в кървавите 66-70 г. н.е и отново през 132-135 г., когато Бар Кокаба също се проваля като Зерубабел. На евреите им трябват шест века, за да разберат, че футуризъм от този тип не върши работа. Обречен е, защото преследва нещо, което се добива по обикновен светски начин в светски свят, където светският противник е по-силен от тях. На евреиството трябва футуризъм, съдържащ някакво предимство.

В процеса на откриване на безплодието на машинарията си на времето, евреите правят друго огромно откритие – че вместо светско царство, съществува, и могат да да създадат, Божие царство на земята. Това не просто е футуризъм. Това е футуризъм напълно революционен не само за евреиството, а и за планетата. Машината на времето на този футуризъм не е с реактивен двигател, а с фотонни частици. И това е само началото на пътуването през времето, чийто маршрут е по-смел и от най-смелия научно-фантастичен роман, защото постига нещо, което е немислимо – сваля Бога на земята.

В началото евреиският цар на жадуваната универсална държава е човек от плът и кръв и той трябва да създаде наследствена династия. Но вместо мелек, го зоват месия. Месията, за разлика от мелек-царят има предимството зад гърба му да стои божество и да го използва като инструмент. Тук за първи път на сцената е извикано свръхестествено същество, което дарява с подкрепа светския строител на държави. Но докато блянът по светската държава неумолимо гасне, съществото нараства, докато накрая не изпълва целия хоризонт.

Разбира се, да извикаш на помощ свръхестествено същество за някоя всекидневна задача само по себе си не е нищо ново. Това е практика, по-стара от самата религия, при която хората, заели се с някоя голяма задача, викат на помощ божеството покровител. Революционното при еврейството е не евокацията на съществото, а евокация на същество, при която се изменят природата, същността, целите, задачите и функциите му. Свръхестественото същество, което евреите викат, трябва да свърши триж повече работа от кое да е друго подобно в миналото. Това е революционно нова концепция във вселенски мащаб. Защото Яхве, макар да е местно божество, започва да се възприема като помазан от владетеля закрилник, извикан, за да свърши работата.

Изобщо, евреиските футуристи след плена се заемат с непосилна политическа задача – как, след като са неуспели да запазят маловажната си политическа независимост, могат да станат господари на света. Как да съвместят тези две крайности. За да успеят, те трябва да извикат на помощ не кое да е божество, а такова, което досега не е съществувало, което да е съвместимо с футуристките им виждания.

Тук е моментът, в който драмата, позната в историята на религиите, се измества в друга по-духовна плоскост. Вече човекът-покровител, земният мелек изпада в подчинена роля, докато божеството започва да доминира. Човешкият месия не е достатъчен, трябва на земята на слезе самият Бог.

В общи линии драмата на пътуването във времето може да се опише и в две думи. След като сатва ясно, че обикновен човешки спасител не може да свърши работата, на помощ се извиква човешко същество, подсилено от някаква въображаема божествена подкрепа. Когато и той е разгромен отчаяните изпращат с последни сили зов за помощ към самия Бог да слезе на земята и да свърши работата – да създаде царство на земята.

Това може да изглежда по детински наивно и смешно, ако не беше една черта. Човешкият актьор, бил мелек или месия, в отчаянието си извиква самия Бог, и се отказва от предишната си светска цел. Когато самият Бог слезе на земята царството, което ще създаде не може да е Ахеменидската монархия, нито коя да е друга земна монархия. Може да бъде само Небесно царство. Империя, която е осезаема, материална, която чисто физически обхваща цялата ойкумена, но която не се подчинява на светски земен владетел, а на самия Бог.

В този случай повикът към Бог, който може да бъде наивен, детински, въображаем, измислен, е толкова силен, че това, което се постига, вече е чисто материално и физическо, а не е плод само на въображението. Разочароването от светската надежда е толкова силно, че сме допуснали откровение за духовността, която ще завладее света.

Светската сцена, разглеждана като сцена за светски актьори човеци със или без същество покровител, вече се възприема като физическо поле за осъществяване на божието царство на земята.

Редактирано Октомври 5, 2011 от alvassareiro

[Aspandiat]

Алва, какво искаш да кажеш с този голям пост?

Ей на, избутвам темата да се вижда.

[alvassareiro]

Ами прочети я .

[Aspandiat]

Ами прочети я .

Четох, ама нищо не разбрах. Не съм дозрял явно да те разбера.

[alvassareiro]

Е ти пък как може така. Я чети по-внимателно.