Управлението на Диоклециан и Константин и реформите в империята

[Last roman]

Създаване на Домината

Диоклециан /или Диокъл/ бил илириец по произход, както и повечето войнишки императори. Кариерата си направил в армията, където достигнал до длъжността преториански префект. Бил провъзгласен за владетел от преторианците след като другият преториански префект Апър убил император Нумериан. Признат от легионите на изток, Диоклециан победил брата на Нумериан, император Карин, в битката при река Морава в Мизия и през 284 г. станал господар на цялата империя.

По време на управлението си Диоклециан окончателно се справил с политическата и социална нестабилност, така характерни за III век, с което довършил започнатото възстановяване на империята от Аврелиан. Разгромът на варварите, недоволните граждани и многобройните узурпатори изисквали концентрация на политическата власт и засилване на монархията. Това била системата на Домината, установена от Диоклециан и приемниците му: робовладелска воено-бюрократична монархия от източен тип, елиминирала последните остатъци от републиканските форми на управление. В съвременен смисъл това била диктатура на имперските робовладелци.

Налагането на такъв тип строй се дължало на факта, че през III в. римското стопанство в значителна степен се натурализирало. Градските центрове – средища на търговия и занаяти силно пострадали от междуособиците и варварските нашествия. Търговските връзки между провинциите били нарушени, постоянните конфликти с Персия пречели и на източната търговия. Пиратството в Средиземно море било повсеместно. Така упадъкът на градовете довел и до икономическа криза в империята.

За сметка на тях селското стопанство, макар и също засегнато от непрестанните войни, се възстановило по-лесно.

Развитието на аграрните отношения в резултата на кризата довело до бум на колоната /закрепостяване на населението/, съпроводено с засилването на ролята на едрите земевладелци в управлението на държавата. Повечето от тях били свързани с армията. Това бил военно-бюрократичен нобилитет, опиращ се на огромните си латифундии с хиляди роби и колони в тях. Най-големите земевладелци били естествено императорите. Последните концентрирайки властта в свои ръце се справили с масовите селски въстания в Галия, Испания и Египет на т. нар. багауди /борци/ срещу земевладелците.

Реорганизацията на властта и възстановяване на империята

След победата си над Карин Диоклециан не се преместил в Рим, а направил своя столица Никомедия, където и бил провъзгласен за император. Такова пренебрежение към 'Вечния Град' се обяснява с няколко причини. На първо място изтокът не бил обвързан с републикано-сенатските традиции, господстващи все още в Италия. На изток от хилядолетия единственият тип управление бил самодържавната деспотична монархия, такава, каквато искал да създаде Диоклециан.

Освен това Никомедия била най-близо до уязвимите точки на империята – дунавския лимес през който непрекъснато нахлували варварите и Сирия, заплашвана от възродената Персийска империя. Най-важната причина обаче се кореняла във факта, че източните провинции, колкото и да били опустошени от непрекъснати войни, били много по-богати и икономически по-стабилни от западните. Тук занаятите и търговията се съхранили, както се запазила и културата.

В Никомедия, бил създаден пищен дворцов церемониал. По преме на аудиенции и дворцови тържества Диоклециан се появявал с копринени обшити със злато дрехи, обувки украсени със скъпоценни камъни, а на главата му имало диадема /бяла лента, обшита с перли/. Достъпът до императора бил много труден. Евнусите, дежурните офицери, придворните чиновници от различен ранг и стражата следели стриктно спазването на дворцовия церемониал. Тези, на които се падала честта да се срещнат с императора, трябвало да паднат по очи пред него. Официално Диоклециан започнал да се именува Dominus /владика, господар/ и неговата личност се обожествявала. При Константин, церемониалът станал още по-пищен и тържествен. Императорът окончателно станал божествен /а впоследствие с приемането на Християнството – 'божи наместни'/. Неговата воля била свещена и се явявала единствен закон.

Целта на тази показност била да се подчертае пред простолюдието необикновената личност на императора, а също и а се минимизитра рискът от покушенията, от които си отишла по-голямата част от императорите през III век.

Въпреки получения свръхестествен ореол на протежение на управлението си Диоклециан оставал неуморен воин и практичен политик. През. В 285 - 287 г. Той успешно воювал по поречието на Дунав и разбил карпите и сарматите. През 287 г. в резултат на успешен поход срещу персите, той си възвърнал Армения, където въдворил римско протеже, а през 290 г. сложил край на арабските набези в Сирия.

Тетрархия

Защитата на Западната част на империята била поверена на Марк Аврелий Валерий Максимиан близък приятел на Диоклециан. През 285 г. той го назначил за цезар и така империята получила двама императори. За столица новият съвладетел избрал Медиолан. Оттам той нанесъл редица тежки поражения на багаудите, разоряващи именията на едрите земевладелци. След това Максимиан воювал успешно със старите противници на Рим – франките и алеманите. Много от победените германци били заселени в Галия и попълнили редовете на армията, която все повече се варваризирала. Срещу Максимин обаче възстанал началникът на западната флота Караузий, който установил едноличен режим в Британия.

Към 293 г. станало ясно, че и дори двама императори трудно се справят с външните и вътрешните проблеми, затова те решили да си назначат по един помощник /цезар/. На 1 март 293 г., Диоклециан в Никомедия избрал за свой цезар Гай Галерий Валерий Максимиан, син на прост овчар. По същото време Максимиан избрал за цезар човек от знатен род - Гай Флавий Валерий Констанций Хлор. Двамата нови съправители били оженени за дъщерите на августите и така тетрархията била скрепена династично. Въпреки че били помощници на Диоклециан и Максимиан, цезарите получили за управление част от империята. На Галерий се паднало да управлява Балканския полуостров /без Тракия/ с резиденция в Сирмий, а на Констанций Хлор – Галия и Британия с резиденция в Треверум.

Тази децентрализация, освен военна, имала също политическа и икономическа обосновка. Според Диоклециан формата на колегиално управление трябвало да гарантира установен ред на престолонаследяване, за да се избегнат гражданските войни вбъдеще. Всеки август, след 20 годишно управление трябвало да предаде властта си на цезаря, който от своя страна трябвало да назначи нов приемник на досега заеманото от него място.

От друга страна икономиката на империята се натурализирала дотолкова, че да се поддържа единството на държавата ставало все по-трудно. Отделните области се превръщали в икономически затворени единици и културните връзки, а оттам и единството между тях отслабвали.

Добре замислената система на тетрархата обаче била жива само докато нейният създател държал браздите на правлението, заради огромния му авторитет. Когато след 20 години Диоклециан се оттеглил, създаденото от него творение също много бързо слязло от историческата сцена.

Но разделението на властта в конкретния исторически момент свършило работа. С новия си помощник Диоклециан смазал въстанието в Египет и отблъснал блемиите /296 г./. След това започнала нова продължителна война с персите, завладяли Армения и Месопотамия. Отначало Галерий бил победен от тях, но след това с помощта на Диоклециан си възвърнал Армения. След мирния договор със Сасанидите /297 г./ империята получила и значителна част от Месопотамия. Галерий успешно се справил с язигите и карпите и укрепил дунавския лимес.

Максимиан успешно действал срещу маврите в Африка, а Констанций Хлор победил приемника на Караузий – Алект и си възвърнал Британия /296 г./. Така, по време на тетрархата империята окончателно се справила с външните си градове и локалните узурпатори, границите били укрепени и даже били завладени нови територии.

Оттеглянето на Диоклециан от властта и борбата между приемниците му

През 305 г. се навършили 20 години от управлението на Диоклециан и Максимиан и съгласно основния принцип на Тетрархата двамата августи се оттеглили от престола, а наследниците им Галерий и Констанций встъпили в длъжност. Назначаването на новите цезари Диоклециан поръчал на Галерий. Последният издигнал за цезар на Запада Флавий Валерий Север, а за цезар на Изтока – племенника си Валерий Максимин Дая. Максимиан и Констанций Хлор били недоволни от избора, тъй като и двамата имали пълнолетни синове и се надявали те да бъдат избрани за съправители. Така дошъл и краят на тетрархията.

През 306 г. Констанций умрял в Британия и войската там провъзгласила за август сина му Константин. Галерий първоначални го признал за цезар, а после и за август. Едновременно с това в борбата се намесил и Максимиан, който въпреки оттеглянето си под натиска на Диоклециан явно не споделял идеите му за поетапна смяна на властта. Използвайки недоволството от управляващия в Рим Север, Максиман предложил за кандидат за цезар сина си Марк Аврелий Максенций. След като в Рим избухнало въстание, Максимиан се провъзгласил отново за август. Галерий не останал по-назад и повишавайки титлата на Север до август му поръчал да води войната срещу Максимиан и Максенций.

Започнала дълга война в хода на която Север загинал. На негово място Галерий назначил нов август – Валерий Лициниан Лициний за управител на Илирик. В това време обаче другият избран от Галерий за цезар – Максимин Дая се обявил за август и получил признание. Така в империята към 308 г. съществували 4 законни августа – Галерий, Лициний, Константин и Максимин Дая и един незаконен в Рим – Максенций. В Африка пък се появил узурпаторът Луций Домиций Александър. Такъв бил резултатът от оттеглянето на Диоклециан. Максимиан по това време бил изпаднал в немилост и потърсил закрила в Галия от Константин, но след неуспешен заговор бил принуден да се самоубие.

През 311 г. започнал вторият етап от борбата за върховна власт. Галерий починал и неговото място наследил Лициний. През това време Максенций ликвидирал африканския узурпатор и встъпил в съюз с Максимин Дая срещу Лициний и Константин.

Константин до този момент не приемал участие във войната, а отразявал нападенията на франките и алеманите, опитващи се да проникнат в Галия. През 312 г. той нахлул в Италия, победил Максенций /който се удавил в Тибър с по-голямата част от бягащата армия/ и присъединил към владенията си останалата западна част на империята – Италия, Африка и Испания.

Двамата с Лициний се срещнали в Медиолан /Милано/ през 313 г., където издали прословутия Милански едикт, признаващ равноправието на Християнството. Като залог за приятелство Лициний се оженил за сестрата на Константин.

Мирът между двамата августи не продължил дълго. След като Лициний разбил Максимин Дая в Мала Азия, започнал финалният етап на борбата. През 313 г. умрял и Диоклециан, който имал нещастието да види краха на измислената от него система.

През 314 г. двамата августи се скарали заради неуредени граници на подвластните на тях балкански територии и започнали бойни действия. До решителна развръзка не се стигнало, но по мирния договор всички провинции на полуострова без Тракия преминали под контрола на Константин.

През 323 г. започнала нова война. Константин победил Лициний при Адрианопол и го обсадил в Никомедия. Лициний се предал под клетва, че няма да бъде убит, но на следващата година бил екзекутиран в Тесалоника.

Единовластието на Константин

Така през 324 г. Флавий Константин, наречен от Църквата "Велики", станал едноличен управител на империята. Той победил съперниците си защото бил пресметлив, далновиден, коварен и безпощадно жесток. Той продължил започнатите административни и военни реформи на Диоклециан и макар че действал еднолично, все пак избрал за съправители неговите синове. Първият му син Флавий Юлий Крисп в ранг на цезар от 317 г. защитавал рейнската граница през 320 и 322, а през 324 г. разбил флотата на Лициний при Босфор. През 326 г. обаче изпаднал в немилост и бил екзекутиран. Останалите трима сина в ранг на цезари получили отделни части на империята. Константин II управлявал Испания, Галия и Британия, Констант – Италия, Илирик и Африка, Констанций – азиатските провинции и Египет.

Създаването на нова столица

Най-значимото дело на Константин било преместването на имперската столица от Рим във Византион, дотогава малък гръцки град, разположен на Босфора. За възродената империя победилият едноличен владетел въвел нова религия,било необходимо да се създаде метрополия освободена от езическите си корени. Новият Рим бил разширен и преустроен с всичките административни сгради, характерни за една столица. Болшинството от римски аристократи се преместили в този нов град. На 11 май 330 г. столицата била осветена тържествено и получила името Константинопол /градът на Константин/. Част от обредите били езически, а част християнски, а управлението било организирано като в Рим със Сенат, съставен от преселилите се римски патриции и градски префект.

Причините за избора на Византион за столица били и чисто стратегически. От една страна градът контролирал проливите от Черно в Средиземно море, а от друга страна – това бил мостът, който свързвал Европа с Азия. Местоположението на Константинопол му позволили да преживее падането на Западната част на империята, многобройните готски, хунски, аварски, славянски, арабски и български нашествия, оставайки средище на империята до 1453 г.

Редактирано Ноември 12, 2012 от Last roman

[Last roman]

Административни реформи

Реорганизация на провинциите и нови длъжности

За да са по-удобни за управление /а и за да се избегне концентрацията на властта в ръцете на наместниците/ старите големи римски провинции били раздробени до 100 наброй. Заедно с Рим, който бил отделен като административен окръг с особен статут броят им станал 101.
Управителите на провинциите или ректорите /rectores/ били различни по ранг - проконсули, консули, корректори и президии /praesides/. Всички те спадали към т. нар. viri clarissimi /светлейши мъже/, титла, която в епохата на Принципата носели само сенаторите.
По географски признак малките провинции били обединени в 12 диоцеза /dioeceses/: 1) Източен /Египет, Киренайка, Сирия, Месопотамия и Арабия, 2) Понтийски диоцез, 3) Азия /Мала Азия/, 4) Тракия /и долна Мизия/, 5) Мизия /с Дакия Рипензис, Македония, Ахая, Eпир и Крит/, 6) Панония и Норик, 7) Италия /с Реция и Сицилия/, 8) Виенски диоцез /южна Галия/, 9) Галия, 10) Британия, 11) Испания и 12) Африка.



Диоцезите били управлявани от губернатори, наречени викарии /vicarii/. Те били с ранг viri spectabiles /високородни мъже/.
Самите диоцези се групирали в 4 префектури под началството на преторски префекти /praefecti praetorio/ - Галия, Италия, Илирик и Ориент.



Първоначално префектите били двама, за всеки август, а когато последните избрали цезарите, се появили още двама префекти. Префектите били с най-висшия ранг viri illustres /сиятелни мъже/.
Префектът на Галия, резидиращ в Треверум / Трир/, управлявал викария на Испания, викариите на германските и галските провинции и викария на Британия. Префектът на Италия /в Рим/ управлявал викария на Италия, викария на Илирик /Далмация, Панония и Норик/ и викария на Африка. На префекта на Илирик /станувал в Сирмий/ се подчинявали викариите на Македония и Дакия Рипензис /Крайдунавска Дакия/. На префекта на Ориента /Изтока/ с резиденция в Константинопол се подчинявал викарият на Изтока /Палестина, Финикия и Сирия/, викарият на Египет /Египет и Либия/, викариите на Понта и Тракия. Особена категория съставлявали провинция Азия и Африка /в епохата на принципата – Проконсулска Африка/, те били под ръководството на назначените от императора 'приятели' /comites primi ordinis/; с титла, еквивалентна на тази на проконсула. При Константин подобно управление получила провинция Ахая, а при Теодосий – Палестина.
Приравняването на Италия с останалите имперски провинции означавало загуба на привилегиите й – т. е. свобода от налози и служба. Диоклециан я разделил на 8 окръга: Транспадана, Венеция-Истрия, Емилия-Лигурия, Фламиния-Пиценум, Етрурия-Умбрия, Кампания-Самниум, Лукания-Брутиум, Апулия-Калабрия. Те били под управлянието на чиновници - корректори /correctorеs/. Корректори се наричали и представителите на императора, контролиращи дейността на местната администрация.
По времето на Константин Рим и Константинопол били обособени от състава на префектурите под управлението на градските префекти /praefecti urbis/. Освен това бил обособен диоцез Рим, в който влизали централна и южна Италия, а Диоцез Мизия бил резделен на диоцез Дакия и диоцез Македония. Египет също бил отделен в диоцез. Така броят на диоцезите станал 15 и се запазил непроменен до 5 век.


Колкото до градското устройство в Рим, то останало същото от епохата на Принципата. Градът бил управляван от градския префект, за снабдяването му отговарял praefectus annonae /или praefectus frumenti dandi/. Продължили да съществуват различните комисии за хляб и водоснабдяване, за строеж на храмове, обществени и частни сгради, за укрепване на бреговете на Тибър, почистването на улиците и пр.
Куриите също съществували не само в Рим, но и във всичи градове. Техните членове – декуриони или куриали били отговорни за събирането на данъците, което било неприятно занимание, защото ако градската община не могла да си плати налозите, декурионите трябвало да възместят недостигащата сума от своя джоб.

Така бюрократичният апарат на империята получил стройна организация. Разликите между длъжностите, заемани от конническото съсловие и сенаторирските такива изчезнали. Всички чиновници били строго разпределени по рангове и звания /завършекът на тази реформа бил по времето на Константин/.

Централни органи на управление



Съществуващите при императорския двор рангове включвали огромно количество чиновници с различно звание и титли.
Най-висшият ранг /vir illustris/, освен префектите на 4-те Префектури имали още началникът на императорската спалня /praepositus sacri cubiculi/, началникът на службите /magister officiorum/, квесторът /quaestor/, изпълняващ законодателни функции, комитът на финансите /comes sacrarum largitionum/, комитът на държавните домени /comes rerum privatam/ и двата комити доместици /comites domesticorum/, командоващи конните и пехотните отряди на императорската гвардия /comes domesticorum equitum и comes domesticorum peditum/. Доместиците като дворцова гвардия се появили по времето на Koнстантин, който разпуснал преторианската гвардия.
Рангът viri spectabiles наред с викариите, притежавали примицерият на императорската спалня /primicerius sacri cubiculi/, примицерият на нотариите /primicerius notariorum/, икономът на двореца /castrensis sacri Palatii/, завеждащ дворцовите служби и 4-те началника на канцелариите /magister scriniorum/.
Магистър оффициорум командвал дворцовата гвардия, разделена на схоли, съставени от скутарии, арматури и гентили, многократно упоминавани от Марцелин. Гвардията се набирала най-често от германците. Отделна схола съставлявали т. нар. agentes in rebus /императорски агенти/ - тайната полиция на императорите. Тази схола заменила т. нар. фрументарии, занимаващи се по-рано със същата дейност /събиране на сведения за външните и вътрешните врагове на режима/. Нотариите също били отделени в схола и се занимавали с протоколите от заседанията на императорския съвет /consistorium principis/ или впоследствие при Константин /sacrum consistorium/.

Редактирано Септември 7, 2017 от Last roman

[Last roman]

Военнни реформи



Реорганизацията на армията започнала при Диоклециан и продължила при Константин. Опирайки се на опита на Галиен в създаването на мобилни конни отряди, Диоклециан разделил армията на две части. Полевата армия /комитат/ била предназначена за потушаване на въстания и борба с масивни варварски инвазии, а граничните войски /лимитани/, съставени от закрепостените части на ранноимперските легиони или варвари-колонисти трябвало да пазят отредените им гранични територии. Общото количество на войската достигнало 350 хиляди.
Причината поради която Диоклециан понижил статуса на съществувалите дотогава легиони била прекалената им привързаност към местата на лагеруване, тяхната немобилност, нежеланието им да воюват на отдалечени територии, както и честите бунтове срещу централната власт, когато разквартируваните легиони избивали свои претенденти за престола.
Създадените имперски комитати /comitatenses/, били разположени във вътрешните провинции и могли бързо и лесно да бъдат прехвърляни там където било необходимо. Понякога, за подкрепления на лимитаните били изпращани допълнителни части, наречени pseudo-comitatenses.
Така в резултат на реформата изчезнали класическите 6 000-ни легиони, а заедно с тях и постът legatus legionis. Числеността на подразделенията се смалила до 1000 или 500 човека. Те продължавали да се наричат legiones, vexillationes, auxilia, cohortes, alae, cuneis, а също така numeris и equites. Създавали се и нови подразделения получили името Ioviani /създадени от Диоклециан/, Herculani /създадени от Максенций/. Командвали ги офицери в ранг на трибун /tribunus/ или префект /praefectus/. Както и в управлението на провинциите, така и тук изчезнали разликите за постовете трибун и префект, и те могли да бъдат заемани от всеки заслужил войник, а не само от представителите на конническото и сенаторско съсловие.
Цялата империя била поделена на военни окръзи – дуксове – Изток, Тракия, Илирик и т. н., под командването на вождове /dux/. Дуксовете на отделните провинции се подчинявали на един дукс. Например Дуксът на Галия /Dux per Gallia/, командвал вождовете на войските в целия диоцез и действал съвместно с викария му. Дуксовете по ранг също спадали към viri spectabiles.
Върховният главнокомандващ на имперските сили бил естествено императорът. При Константин, вместо преторианските префекти, за негови подчинени и помощници били назначени два висши началника - magistri militum. Този с по-висок ранг командвал цялата пехота и се наричал magister peditum, а другият, командващ конницата - magister equitum. Те спадали към най-висшия ранг - viri illustres. Занимавали се със цялата логистика, свързана с организацията на военните действия, снабдяването на армията и пр. Подчинените на магистрите се наричали комити /comes/, командващи няколко отряда. Те също спадали към viri spectabiles.



В Рим и Константинопол се намирали и дворцовите войски /schola palatinа/, както и телохранителите на императора /protectores domestici/. Те били създадени на мястото на старата преторианска гвардия от Константин.
Ядрото на римската армия съставлявали наемници, постъпили доброволно на служба. При извънредни събития, когато доброволците не стигали, се прибягвало до принудително зачисляване на граждани. Службата обаче била непривлекателна за тях /мнозина даже си отрязвали палците, за да не отбиват военна повинност/, така че попълването ставало за сметка на поселените германски колонисти на територията на империята. Така армията окончателно се варваризирала, което се отразило на нейната боеспособност, екипировка и организация. Дори офицерските длъжности при Константин били заети в по-голямата си част от германци, а не от римляни.

Редактирано Септември 7, 2017 от Last roman

[Last roman]

Финансова реформа и данъчна политика

Въпреки монетната реформа на Аврелиан, целяща да спре инфлацията, положението в империята не се стабилизирало. Диоклециан на свой ред през 286 г. провел също такава реформа, за да повиши паричното обръщение и да възвърне доверието към римската валута.

В Ранноимперския Рим от 327 грама злато се секли 40 ауреуса. През III век, в резултат на обезценяването и добавянето на примеси в ауреусите, в тях почти не останало злато. За да върне дноминала на ауреуса през 301 г. Диоклециан разпоредил от 327 грама злато да се отсичат 60 ауреуса, от същото количество сребро – 96 денария /сребърна монета/, а от същото количество мед – 30 сестерции. Така би трябвало една златица да съдържа 5,5 грама злато. Но мерките нямали желания резултат. Новите златици били изземани от обръщение и спестявани, увеличило се отново количеството на нискокачествени ауреуси, което довело до още по-голямо обезценяване на парите и инфлация. Зачестили и въстанията, например в Ахилея /Египет/.

За да бъдат успешни реформите в административния апарат и армията, изискващи големи разходи за заплати на чиновниците и войниците, Диоклециан променил и събирането на данъци. През 1-2 век събирането на данъци и такси било доста сложно и объркано. Някои части на империята изобщо не плащали данъци, какъвто е случаят с Италия, други плащали с натурални стоки /Египет, Африка/. В повечето провинции данъците били и парични, и в натура.

Диоклециан унифицирал напълно данъците. През 289—290 г. бил извършен генерален препис на населението и съгласно това оформено разпределянето на налозите /census/. Цензът се провеждал на всеки 5 години. В тези списъци се вписвали хора, земя и имущество. Селяните били обложени с поголовно-поземлен налог /capitatio – iugatio/. За платежна единица се считала главата /caput/. На нея се равнявал един възрастен гражданин земеделец /независимо от статуса му/, две жени /жената се брояла за половин глава/, определено количество обработваема земя и животни. Земята била обложена с т. нар. iugum /ярмо/, размерите на който зависели от качеството на земята, засадената култура и пр. Например югум на който растяло просото бил с по-големи размери от този, на който растяло гроздето.

Гражданите плащали налози върху занаятите /chrysargyrum/ и търговията /negotiatorum collation/. Чиновниците и ветераните били освободени от налози.

Като цяло налоговата реформа на Диоклециан се отразила тежко върху активното работещо население. Тя не само увеличила общата сума на внасяните данъци, но също така довела до увеличение на чиновническия апарат, който бил зает с установяване количеството земеделска площ и брой население. Съдържанието на новите чиновници естествено също било за сметка на данъкоплатците, пък и самата система допускала всевъзможни злоупотреби и корупция. За да не се мести населението от място на място и да се плащат данъците редовно, процесите на закрепостяване се засилили. Тъй като държавата искала да знае колко точно колона притежава даден земевладелец, те нямали право да напускат владенията му под страх от смъртно наказание. Дори занаятчиите нямали право да се местят от градовете в които живеели. Те били закрепени към своите колегии, които следели за редовните им вноски. Декурионите /или куриалите/ отговаряли за това гражданите по куриите да внасят изискваните данъците, в противен случай те плащали от своя джоб.

Тъй като в резултат на промените инфлацията продължавала да расте, Диоклециан се опитал да наложи фиксирани цени на някои важни продукти на пазара. През 301 г. бил издаден Едикт за цените на стоките /Edictim de pretiis rerum venalium/, целта на който била да фиксира цените на стоките и услугите, както и заплащането за положения труд. Били представени списъци с определени тарифи за различните занаяти и професии и максималните продажни цени за стоките от първа потребност, за неспазването на които се предвиждало дори смъртно наказание. Едиктът обаче се оказал неефективен и спекулата продължила да расте, тъй като наред с неподлежащата на контрол повсеместна натурална размяна държавата не била в състояние да регулира производството.

[Last roman]

Религиозната политика на Диоклециан и Константин

За реформираната си империя Диоклециан търсел не само материална, но и идеологическа опора. Създателят на домината решил да възроди римската религия и да я направи всеимперска. След като Каракала през 212 г. дарил римско гражданство на всички жители на империята, отпаднала необходимостта новите римски граждани да се доказват почитайки чужди за идеологията им богове.

За да подчертае принадлежността си към традиционната религия Диоклециан приел официалната титла Iovis /т. е. син на Юпитер/, а Максимиан се титулувал като Herculius /син на Херкулес/. В империята по това време най-голяма популярност имали източните религии – Митраизъм, Християнство, култът към Изида и Непобедимото слънце /въведен от Аврелиан/, а също така дуалистичните учения като манихейство и гностицизъм.

Най-голяма опасност владетелят виждал в лицето на християните, които не зачитали култа към императора и 'развращавайки посредством лековерието на хората обществените нрави, с всякакви надежди за бъдещето те възбуждали умовете на народа'. През 303 г., след пожар в двореца му в Никомедия, за който били обвинени християните, Диоклециан издал едикт, забраняващ практикуването на тази религия. Домовете на християните били разрушавани, храмовете им затваряни, а имуществото – конфискувано. По-упоритите във вярата си били екзекутирани. Максимиан и Галерий провеждали сходна политика, единствено Констанций Хлор не прилагал репресии, тъй като в Галия и Британия Християнството не било толкова широко разпространено като на изток.

Гоненията продължили до 311 г., когато незадълго до смъртта си Галерий ги отменил. През 313 г. дошлите на власт Константин и Лициний издали знаменития Милански едикт, даващ равни права на Християнството с останалите официални религии в империята. Макар че Константин останал езичник до края на дните си и чак на смъртния си одър приел кръщенето от арианите, през 325 г. за урегулиране на споровете между различните течения в Християнството от него бил свикан и проведен Никейският събор на който признание получило Православието. Постепенно при наследниците на Константин останалите религии били забранени. Така обновената държава получила най-накрая унифициращата си религия, пред която всички национални и статусни различия били без значение. От сега нататък всеки римски гражданин бил съответно и християнин, а императорът, утвърден от Църквата, бил божият наместник на земята. Тъй както императорът разполагал с неограничена еднолична власт, така тя трябвало да бъде легитимирана и потвърдена от единствения Бог на небето, за да се запази целостта и единството на държавата. Църквата получила обширни поземлени владения и била освободена от налози. Впоследствие конфискуваното имущество от езическите храмове постъпило в нейната хазна, с което нейното богатство и влияние нарастнали неимоверно. На запад последната цитадела на старата римска религия, изповядвана от аристокрацията станал Рим, но нито опитите на Юлиан да я реформира, нито последната война на езичниците срещу източния император Теодосий имали успех.

[monte christo]

Аеций, адмирациите от моя страна (както винаги) са най-малкото признание, което мога да ти предоставя оценявайки времето, което си отделил за да се появи на бял свят този съвсем кратичък нАучен труд!

[Last roman]

Благодаря, това разбира се е съвсем бегъл обзор, щото основният ми фокус по-нататък ще е върху късноримската армия, а тук съм загатнал малко за структурата й.

Редактирано Октомври 12, 2011 от Last roman

[monte christo]

Романе, да те поправя - не на късноримската, а на късноантичната римска армия )) С удоволствие бих чел анализ на трактатите на Марцелин, Вегеций и компания

[ISTORIK]

Надявам се да коментираш и достиженията на военната археология - във връзка с откритията на артефакти от разглежданата епоха на бойните полета или във военновременни лагери на римски легиони.

[Last roman]

Не съм археолог, за да правя анализ на артефактите. Просто ще представя структурата, видовете войски, въоръжението и реформите в късноантичната римска армия. Точно по тая тема в България за съжаление няма много информация. И все се кумя да пиша.

[Aspandiat]

През 287 г. в резултат на успешен поход срещу персите, той си възвърнал Армения, където въдворил римско протеже, а през 290 г. сложил край на арабските набези в Сирия.

Браво, Аеций. Ще го чета подробно всичко по-нататък, че сега нямам много време. Затова пък ще използвам повода да хвърля малко светлина върху източната политика на империята.

Докато Сасанидите се разпореждат в своята част (по-голямата) на Армения, законният аршакидски цар в изгнание Тиридат ІІІ (Трдат ІІІ) служи в редовете на римската армия. Съгласно сведенията от арменските източници през 276 г. Трдат се прославя с храбростта и подвизите си по време на войната на император Проб с готите. Макар че императорът теоретично признавал Трдат за законен цар на Армения, смъртта на Проб не му позволила да елиминира сасанидския контрол върху Армения, където управлявал Нарсех и да наложи там своето протеже Трдат. С възкачването на римския престол на Кар (282–283) имперската мощ най-сетне е насочена на изток срещу Сасанидите. Легионите, водени лично от императора, навлизат в Месопотамия и достигат персийската столица Ктесифон, без да срещнат особена съпротива от страна на Варахран ІІ, тъй като вниманието на последния било насочено на изток, където брат му Хормизд бил вдигнал въстание против него в Сакастан. Скоро обаче Кар умира ударен от мълния и римските войски, водени от новия император, сина му Нумериан, са принудени да изоставят Месопотамия. Карин, наследил брат си Нумериан през 284 г., умира при неясни обстоятелства. Според арменския историк Мовсес Хоренаци в неговите войски бил и Трдат, а вероятно и преди това е участвал в похода на Кар в Месопотамия.

След смъртта на Карин и възцаряването на Диоклециан на римския престол ситуацията в Предна Азия започва да се изменя решително във вреда на Сасанидите. За да подсигури западния си тил във войната с брат си Хормизд, Варахран ІІ установява контакт с Диоклециан. Срещу римския неутралитет Варахран се съгласява да признае правата на Трдат ІІІ в римската част на Армения и да и изтегли персийските войски оттам. В източните части на страната Нарсех запазва властта си до 293 г., а в нейните западни части, в "Armenia Minor, nunc et Major addita", недалече от храма на Анахита в Ериза, разполага своя двор Трдат ІІІ в очакване на по-добри времена. Тези събития се случват през 287 г. и те се смятат за началото на управлението на арменския цар Трдат ІІІ Велики (287–330). По това време той е на около 36-37години.

В следващите години, по-точно между 287 и 293 г., Трдат ІІІ царува като васал на римляните. Когато Варахран ІІ умира през 293 г., в Иран избухва поредният междуособен конфликт. Една от групировките сред персийската аристокрация начело с Вахнам застава зад Варахран ІІІ (293 г.) и го издига на престола, нещо, което предизвиква острата реакция на управляващия по това време Армения Нарсех, позиция, правеща го по подразбиране наследник на персийския престол. В отговор на молбите на другата фракция сред персийската аристокрация Нарсех потегля от Армения срещу Варахран, а по същото време, съдейки по силно повредения надпис при Пайкули, Варахран ІІІ се насочва към Армения. Нарсех удържа победа и влиза в Ктесифон, където се провъзгласява за шаханшах на Иран и не Иран (293–302). Какво се случва с Варахран ІІІ не е ясно, но като се имат предвид дворцовите нрави в иранския Изток, не може да има съмнение, че е бил екзекутиран.

За да осигури тила си и доброжелателния неутралитет на римляните, Нарсех е принуден да им направи съществени отстъпки. Новият персийски шаханшах и бивш велик цар на Армения се съгласява да отстъпи на Трдат ІІІ властта на цяла Армения. По същество това било възвръщане към ситуацията от 66–252 г., когато цяла Армения била смятана за римски протекторат, управляван от Аршакидската династия. Така приключва продължилата 32 години (261–293) сасанидска доминация в земите около Арарат. Освен властта над цяла Армения Трдат получава обратно и град Тигранакерт и други селища и премества седалището си от западната област Екелик в старата аршакидска столица Валаршапат.

Изглежда в Ктесифон е било гледано на тези отстъпки като временни и продиктувани от моментната нужда и след като се закрепя на престола, Нерсех решава да прибегне към оръжието, за да възстанови изгубените позиции в Армения. През 296 г. персийската армия начело със шаханшаха навлиза в римска Месопотамия, след което се насочва към западните части на Армения. По думите на Амиан Марцелин той отвоювал Армения, която "била подчинена на властта на римляните." В отговор на персийското нашествие император Диоклециан изпраща на изток цезар Галерий Максимиан. Решителното сражение между римляни и перси става в Месопотамия, между Харан и Калиникиум (Калиникион). Римската армия е разбита и се оттегля в Антиохия. Въпреки първоначалните сасанидски успехи войнатате първа започвала. На следната 297 г. сраженията са подновени и този път Галерий навлиза не в Месопотамия, а в Армения. Римляните избират този театър на военните действия, защото планинският релеф на страната бил благоприятен за римската пехота и обратното – неподходящ за разгръщане на персийската тежка кавалерия. Навлязлата в Армения 25-хилядна римска армия атакува неочаквано превъзхождащите я персийски сили и им нанася съкрушително поражение. Нарсех се спасява с бягство, но харемът му и дъщерите му са пленени от римляните, които съвсем неочаквано се отнасят с тях по царски и "запазват честта им". След този разгром римляните възстановяват властта си над Северозападна Месопотамия. По думите на Руфус Фест милостивият жест дотолкова поразил Нарсех, че той побързал да предложи на Диоклециан изключително благоприятни мирни условия. По силата на сключения през 298 г. в Низибис 40-годишен мир между римляните и персите Сасанидите се отказват от своите претенции спрямо Армения, където под покровителството на Рим като неоспорим владетел се установява Трдат ІІІ. Занапред царете на Иберия трябвало да бъдат определяни от римляните, което практически установявало имперски контрол върху почти цялото Задкавказие. По силата на договора римляните си връщат 5 провинции по западния бряг на река Тигър (Regiones Transtigritanae). Освен това получават и военния контрол върху южните части на Велика Армения – земите на Ингелена (арм. Ангелтун), Кордуена (арм. Кордук), Софена (арм. Цопк), Забдикена (арм. Цавдек), Моксоена (арм. Мокк, Мокс), Арзанена (арм. Алдзник), Рехимена, тоест всички онези земи, които можели да им служат като стратегически плацдарм при нова война със Сасанидите. Въпреки тези ампутации, Велика Армения запазва повечето от територията си и получава продължителен отдих (до 359 г.), който й позволява да преодолее в значителна степен последиците от римо-персийското противоборство за контрола върху нея от периода 244–298 г.

[Aspandiat]

Аеций, един въпрос.

На какъв принцип са били очертани границите на префектурите? Това изяснено ли е? Например на мен ми е много интересно защо Ориенс не е ограничен до Босфора и Дарданелите, а стига чак до Сердика.

[Last roman]

Спандеций, прекрасен очерк от положението на източния фронт!

Колкото до разделението на префектурите, според мен Диоклециан се е ръководил от географския принцип и икономическото положение на провинциите.

Виждаш латинизирания, но не особено богат Запад е обединен в префектура Галия. Африка и Алпите са под контрола на Италия, тъй като са близо до нея. В Илирия влизат романизираните земи. Изтокът пък обхваща богатите елинизирани провинции.

[monte christo]

Спандян, брава )) Винаги има какво да се научи от теб За съжаление не мога да ти поставя плюсче, понеже тази сутрин Романа обра точките. Защо не се съберете политкомисарите и не решите тези офикии да са поне 10 за денонощие?

[Warlord]

Въпрос. Била ли е докарана до край военната реформа по време на кампаниите на Галерий в Персия?

[Last roman]

Въпрос. Била ли е докарана до край военната реформа по време на кампаниите на Галерий в Персия?

Не, реформирането на армията приключва окончателно при Константин. Макар че и приемниците му също внасят своята лепта. Но за това по-натам.

[IMPERATOR CÆSAR AVGVSTVS]

Разговорът с Last Roman в темата за Тиберий ме подсети, че преди време в БС направих опит да опиша накратко промените в късноантичната римска армия, като същевременно засегнах съвсем бегло и някои съпътстващи политически промени в Империята. Реших да постна тук това четиво с малки корекции, въпреки че биха могли да се направят още корекции, както и безброй допълнения. Добавих и няколко картинки, за да е по-привлекателно за четене от слабо заинтересованите потребители. Не се препоръчва четенето на оригиналния текст в другия форум от лица под 18 години, защото съдържа простотии, характерни за по-ранния ми форумен период.

РИМСКАТА АРМИЯ ПРЕЗ ІІІ-VІ ВЕК

През ІІІ – ІV век римската армия претърпява значителни метаморфози. Още Император Хадриан (117-138) изпитва затруднения при набирането на войници, заради нежеланието на много от римските граждани да постъпват в редовете на армията. Това принуждава Хадриан да попълва легионите със свободно родени провинциали. През 212 г. едиктът на Император Антонин (198-217) дава римско гражданство на всички свободно родени жители на Римската империя. С това окончателно се заличават основните разлики в статута на легионерите и ауксилиариите. А получаването на римско гражданство за служба в помощните части вече престава да бъде стимул за постъпване във войската. Армията започва да се варваризира. В нея постъпват множество германци и други варвари, попаднали в римски плен.

През втората половина на ІІІ век римляните изпитват все по-големи затруднения при отблъскването на варварските нашествия. Борбата с германската, персийската и сарматската конница налага провеждането на сериозни военни реформи. Тежката римска пехота, която в миналото е жънела успехи срещу варварите, вече е неефективна. Тя е бавноподвижна и не може да преследва варварските конни отряди, които нападат провинциите с цел грабеж. Освен това, в резултат от честите стълкновения варварите са се запознали добре с римската тактика по време на бой и римляните вече трудно могат да ги изненадат с кой знае какво.

През ІІІ век снаряжението на легионерите претърпява чувствителни изменения. Прочутият къс римско-испански gladius вече не е достатъчно ефективен и е заменен с по-дългия кавалерийски меч - spatha, осигуряващ по-голям обсег на действие. Постепенно е изоставено и копието pilum. Вместо него започват да се използват по няколко (според Вегеций – пет) по-леки метателни копия martiobarbuli, както и дълго копие-пика, за възспиране на противниковата кавалерия. Изменения претърпяват и шлемовете, а сегментните брони са заменени с люспести. Правоъгълните щитове пък са изместени от по-леки овални, а през ІV век масово се използват елипсовидни и кръгли щитове.

Римски легионери от ІV век - възстановка

Въпреки реформите в легионите, чиято численост е намалена до 1000 души, ролята на тежката пехота в римската армия постепенно намалява за сметка ролята на конницата и на леката пехота.

Отдавна конницата е слабо място на римляните, а германската конница открай време е известна като една от най-добрите в Европа. Още Юлий Цезар навремето оценява нейните бойни качества и започва да я използва в Галската война. Цезар описва един случай, в който 5000 галски конници, сражаващи се на страната на римляните, се нахвърлят самоуверено върху 800 германски конници, но са обърнати в бягство от по-малобройните в пъти германци.

През І век проблемът с римската конница е частично разрешен чрез използването на помощни конни войски, набрани измежду нероманизираното население на провинциите. През целия І и ІІ век обаче основната ударна сила на римската армия си остават легионите. През ІІІ век варварските нашествия зачестяват и стават все по-опустошителни. А римляните окончателно се отказват от завоевателните си стремежи и вече трайно променят своята военна “доктрина”. Те преминават изцяло към отбрана. Всичко това налага преструктуриране и приспособяване към променената обстановка. Необходима е промяна в цялостната концепция за водене на бой. Армията обаче е консервативна структура и реформите в нея се провеждат бавно, а често пъти с голямо закъснение. Империята вече не диктува военната мода и вместо варварите да се съобразяват с римския начин на воюване, сега римляните трябва да се нагаждат към военните навици на варварите, които занапред ще са почти винаги с едни гърди пред римляните, а последните ще бъдат все по-често в ролята на догонващи.

Сериозна крачка към “кавалеризиране” на войската извършва Император Галиен (253-268). Той създава мобилни конни подразделения, които за разлика от пехотата, по-бързо се придвижват до застрашените райони и са в състояние да преследват вражеската конница, особено ако тя е натоварена с плячка. През ІV век увеличаването на конницата за сметка на тежката пехота продължава. Това се налага заради борбата с тежката конница на готите и другите варвари. Съществени реформи в тази посока извършват Диоклециан (285-305) и Константин І (310-337), който въвежда и длъжността magister equitum. С тези реформи отбраната на римските територии става по-гъвкава.

Но все пак, и след Константин І тежката пехота продължава да заема основен дял в армията, чак до битката при Адрианопол на 9 август 378 г. На тази дата Император Валент (364-378) неразумно атакува лагера на визиготите при Адрианопол със своята тежка пехота и лека конница. Готската тежка конница обаче се появява внезапно отнякъде, връхлита римските войски и ги унищожава почти напълно. Самият Валент намира смъртта си по време на сражението. С това е сложен окончателен край на доминацията на тежката пехота над конницата в имперската армия на Изток, а Империята изпада в тежка криза, от която никога не успява да се съвземе напълно.

Новият август на Изтока - Теодосий І (379-395) започва война с визиготите, но скоро разбира, че не е в състояние да им нанесе решително поражение и в крайна сметка сключва мир с тях, като ги прави foederati, с което те се задължават да служат в армията на Източната Империя срещу заплащане (annonae foederaticaе). През 384 г. 40 000 германски конници вече служат в имперската армия като съюзници под командването на свои собствени военни лидери. Римската армия е променена завинаги. Победоносната тежка пехота е вече само спомен. Същевременно, започва една много опасна тенденция към почти пълното варваризиране на римската войска, което ще стане причина за дестабилизирането на Империята и в крайна сметка ще доведе до нейния колапс.

Златен солид на Теодосий І

За разлика от Изтока обаче, в западната половина на държавата тежката пехота продължава да доминира за още известно време. Това улеснява Теодосий в борбата му с Магнус Максимус (384-387), а по-късно с Арбогаст и Евгений. С помощта на готска и хунска конница Теодосий разгромява своите противници.

Скоро след това германската конница заема господстващо положение и в армията на Запада. Тежката пехота оцелява, но защитното ѝ снаряжение е значително олекотено и тя престава да бъде толкова тежка. Тя става по-лека и мобилна, но и по-слабо защитена. Освен това, все повече войници са обучавани вече като стрелци, вместо като бойци за близък бой, както в доброто старо време.

С повишаване ролята на варварската конница в армията за сметка на римската пехота германците постепенно започват да заемат по-важните командни постове в армията на всички нива. Скоро римляните са почти изцяло елиминирани от военното командване. С това Империята е застрашена с превземане отвътре, което в крайна сметка се случва с нейната Западна половина. На Изток обаче успяват да се справят с германската заплаха чрез рекрутирането на войници измежду собственото римско население, с което е намален относителният дял на варварите в армията. Федератите пък постепенно губят част от своята самостоятелност по време на война и сега те биват прикрепвани към римските части, попадайки под пряко римско командване. Империята е спасена... засега.

Подобно на персийската конница и тази, на повечето степни народи, римската кавалерия постепенно се превръща в армия от конни стрелци, които умеят да стрелят отлично по време на движение. Те са въоръжени с лък, колчан стрели, дълъг меч spatha, дълго копие и малък кръгъл щит. Готската конница използва мечове и копия-пики, но не си служи с лъкове.

Римски конници от V век

През втората половина на VІ век появата на стремето в Европа повишава допълнително ефективността на конницата, но не само на римската, а и на варварската, която всъщност е отново с едни гърди пред римляните. Степните номади донасят в Европа това изобретение и скоро то навлиза на въоръжение във всички европейски армии. С това конницата окончателно се превръща в най-важния род войска през следващите столетия. Разбира се, пехотата също продължава да заема важно място в армията, но нейната роля вече е второстепенна.

За разлика от Изтока, Дворът в Равена така и не съумява да преодолее тежката криза. Не идва и ефективна помощ от Константинопол, който е достатъчно ангажиран със собствените си проблеми и в крайна сметка се стига до злополучната 476 г., когато варваринът Одоакър, главнокомандващ западните войски, отстранява узурпатора Ромул и de facto ликвидира фиктивната власт на западните императори в Италия.

С този акт цялата Империя формално минава под властта на източния император Зенон (476-491), но на практика в Западната част на държавата се разпореждат варварите. Тази фикция продължава до завладяването на Италия от Юстиниан І (527-565), а след като там се настаняват лонгобардите, в завзетите от тях територии римската власт вече няма да съществува дори и като фикция.

Източната част на Империята ще оцелее за още близо 1000 години. До голяма степен това се дължи на проведените военни реформи, дегерманизирането на армията, отстраняването на варварите от ръководните военни постове (през 471 г. е ликвидиран аланът Аспар, издигнал се до ранг magaister militum на Източната Империя), но може би най-голяма роля за спасяването на Изтока изиграва оттеглянето на визиготите от Балканите и насочването им към Западна Европа, както и по-късното назначаване на Теодорих за magister militum на Италия и изпращането му срещу Одоакър.

Римски легионер от V век

Плодовете на военните реформи са пожънати малко по-късно, по времето на Юстиниан І. По време на неговото управление римската армия настъпва в Африка и Италия. По време на кампаниите срещу вандалите и остроготите Велизарий използва лека пехота, пеши и конни стрелци, както и тежка конница. Нарзес пък намира ново приложение на командваната от него тежка конница. По време на своята кампания в Италия той на няколко пъти я спешава и я използва като пехота. С дългите си копия тя възпира като стена противниковата конница, което се оказва много ефективен метод.

В крайна сметка, римляните удържат редица победи над германците и си връщат Северна Африка (535), Италия (553) и Южна Испания (554). Но последиците от тези завоевания се оказват пагубни за държавата. Продължилите около 20 години войни на запад изчерпват финансовите ресурси на Империята. Заради Италия са пожертвани Балканските провинции, които са оставени на произвола на напиращите от север славяни. Завоеванията в Италия се оказват нетрайни, а последвалото рухване на Дунавския лимес през 602 г. и трайното настаняване на славяните на Балканския полуостров ще има катастрофални последици за държавата.

Тук могат да се видят две клипчета:

Еволюция на римската армия през вековете.

Въпреки, че филмът, според мен, е добре направен, не знам защо BBC са допуснали така дразнещо да се набиват в очи стремената, каквито по онова време не е имало.

Император Константин І

Преди битката с узурпатора Максенций при Милвиевия мост на 28 октомври 312 г., Константин нарежда на войниците си да изобразят лабаруми върху щитовете си, тъй като му се било явило видение, според което с помощта на този знак щял да бъде победен Максенций. С това започва възходът на християнската религия, която за малко повече от половин век напълно ще се наложи над останалите религии в Империята, въпреки усилията на Юлиан (361-363) да възпре този процес.

Редактирано Ноември 15, 2011 от IMPERATOR CÆSAR AVGVSTVS

[Aspandiat]

Готската тежка конница обаче се появява внезапно отнякъде, връхлита римските войски и ги унищожава почти напълно.

Какво следва да се разбира под готска тежка конница?

[IMPERATOR CÆSAR AVGVSTVS]

Какво следва да се разбира под готска тежка конница?

Едва ли съм имал предвид партски или сасанидски катафракти, целите в желязо, като на барелефите по-долу, а по-скоро става дума за концепция за водене на близък бой, предполагаща масиран таранен удар.

Готските конници са били въоръжени с дълги копия (пики) и мечове и не са използвали лъкове. Използвали са седла, въпреки че не са имали стремена.

Ето тук има малко повече за готската тежка конница.

Редактирано Ноември 15, 2011 от IMPERATOR CÆSAR AVGVSTVS

[Warlord]

Цялото това преструктуриране на армията обаче се дължи най-вече на въвеждането на стремето - този малък детайл преобразява античния модел на армиите. Колесниците окончателно отпадата, значението на конницата нараства драстично. Стремената позволяват на конникът да се изправи на седлото - това го отдалечава от мечовете на пехотинците, поне горната част на тялото му и позвалява доста по-голяма широчина и сила на замаха. Докато в класическия легион ролята на конницата определено е второстепенна.

Така че и римляните е имало какво да научат от варварите

[Last roman]

Стремето идва чак с хуните през 5 век. Колесници пък никога не са се позлвали от римляните /освен упоменатия случай срещу слоновете на Пир и то еднократно/.

[Warlord]

Аз говорех по-общо за прехода от античен към средновековен тип армии (и не само в Римската империя, ами въобще), който процес естествено не е приключил с Константин, но по това време вече имат твърди седла, отново източно въведение.

[Last roman]

Ето пример за римско седло от 1-2 век от н. е.:

[Warlord]

Еми то тва е просто една постелка закачена на 4 чвора А и няма желязно стреме, то там е ключа от палатката

Редактирано Ноември 12, 2012 от Warlord

[Last roman]

Еми то тва е просто една постелка закачена на 4 чвора А и няма желязно стреме, то там е ключа от палатката

ами няма стреме - то е измислица на степните народи.