Трилогията "Самуил" на Димитър Талев

[Monarh]

,,Самуил " е исторически роман на писателя Димитър Талев . Състои се от 3 книги : ,, Щитове каменни " , ,, Пепеляшка и царският син " и ,, Погибел " , които излизат съответно през 1958 , 1959 и 1960 г. В романа се разказва за епичния двубой между България и Византия в края на X и началото на XI век . В центъра на действието е боляринът Самуил , син на комит Никола Мокри , който ръководи борбата за запазването на българската държава . Ето 1 откъс :

,, Самуил бе вдъхнал доверие вече у мнозина. Селяните отказваха всяка принудителна работа и можеха сега да запазват по-добре своето. Те сега и на пазарищата изнасяха по-свободно, което им беше за размяна или за продаване. Затова казваха на Самуила, макар още със страх в недоверчивите си селяшки сърца:

— Надяваме се на добро с тебе.

И мнозина от тях, по-млади и по-здрави, които нямаше какво много да ги задържа по хижите, влизаха в полковете му. Имаше и друго, което ги караше да стават войници: като се поосвободи народът и излезе от най-черното дъно, пробудиха се в него и потиснати, забравени желания. Някога людете са ходили на война и са се връщали с всякаква плячка, някои и с цели богатства; така е било и по времето на Симеона Велики и също по времето на баща му Борис Кръстителя — помнеше се още и което се помнеше, сега се преразказваше, като едното ставаше десет, а десетте — сто и хиляда. Имаше млади и буйни мъже, в които се разгаряха юнашки чувства и копнежи, които бързаха да облекат ризница и да препашат меч, да тръгнат по незнайни места, да срещат всякакви случки и опасности, да побеждават врагове. Чувството за война е изконно в човека и тласка към примамливи похождения. С него в мъжа се събужда и ловецът, и похитителят, и героят, и славолюбецът. Най-сетне в Самуиловите полкове влизаха и такива, които бягаха от труд или от някакви несгоди в живота си, като мислеха, че войнишкият живот е по-лек, по-безгрижен.

Влязоха в полковете и мнозина от по-бедните граждани и пак повечето по същите причини. По-трудно беше с болярите и с по-заможните люде, а между тях бяха и войводите, и хилядниците, и всички други началници и управници.

Самуил Мокри успя да събере добра войска докъм осем хиляди души, добре я въоръжи и добре я подреди. За въоръжението й той се улови за градовете, за художниците в тях и за купците, а за подреждането й намери началници пак между болярите, както ставаше преди, когато почти всеки болярин беше и воински началник с по-голяма или по-малка дружина със свои люде. Самуил взе във войската си най-напред тия боляри и някои по-малки предишни воински началници, които показаха искрено или неискрено добра воля към неговото дело. Подбра той по-малки и по-големи началници и от простите люде — между тия, които бяха по-будни и умееха по-добре да въртят меч, да опъват лък. В Охрид се присъединиха към войската му Нестонг и Рун с един полк от около триста души и те всички бяха богомили. Това изглеждаше чудно, понеже богомилите бяха против войната, но сега беше друго време. Във войската на Самуила имаше и други богомили — сами старейшините им ги подтикваха и ги насърчаваха да го следват.

По същия начин, както постъпи с цялата си войска, Самуил Мокри постъпи с братята си, особено с Давида и с Арона, които страняха от него всеки по свои причини. Мойсей във всяко нещо беше с него. При една нова среща с най-стария си брат Самуил се показа по-настойчив. И по-силен се чувствуваше сега, по-властен в своето воинско въодушевение. Той и не помисли да показва сила пред Давида, но силата идеше сега от сърцето му и по нея се подреждаха и думите му:

— Дойде време, брате мой, да не мислим за себе си и толкова много за душата си. Ти се отдалечаваш все повече от людете.

— Като се отдалечавам от людете и от тоя греховен свят, аз се приближавам до бога. Пред бога искам да измоля добро за тоя наш народ и спасение да му измоля.

— Не, брате. Качи се ти още един път на кон пред полка си и по-голямо добро ще направиш на целия народ. Ти размисли: какво ще стане с всички ни, ако паднем ничком пред иконите и чакаме милост от небето? Цимисхий ще ни прегази.

Колеба се дълго Давид Мокри, но нямаше сила да се противи и пак облече ризница. Самуил показваше голяма почтителност спрямо него, във всяко нещо го поставяше на първо място и пак се заговори сред народа, че Давид ще бъде новият цар. " Чели ли сте книгата ? Какво ви е мнението за нея ?

Редактирано Октомври 23, 2011 от Петър Петров

[mitaca]

Е разбира се, че съм я чел . Мнението ми е, че Самуил прекалено много е описан, като чеовек близо до народа. Това може и да е било така, ама надали (като в хубавия виц ), но от това страда цялата ни художествена литература на историческа тематика. Обаче пък целта на художествените произведения не са да описват правдиво епохата въпреки, че (според мен) това трябва да е на първо място. Затова се питам кога ще се появи БГ Дрюон .

[КГ125]

Хубаво четиво за начален интерес към историята! И разбира се, в кръга на задължителното за младите българи.

[Warlord]

Бг Дрюон скоро няма да се появи, но може на А.Дончев да се попрочете нещо аз например като излезе "Трите живота на Кракра" я търсих навсякъде, обаче по най идиотския начин я пуснаха само като бонус към някакъв вестник, но не и в книжарниците, та реповете бяха обсадени още от 6 часа сутринта от всякаква паплач, повечето от които не че се интересуват въобще от книгата, ама да я вземат щом е аванта

Трилогията за Самуил е доста силна и точно описва епохата в детайли и в характерен стил, проблема е, че явно под натиска на цензурата и тогавашната конюнктура му се е наложило да приписва някакви недоказани и почти сигурно невъзможни качества на Самуил като някакъв народен цар, стоящ близко до народа и одобряван от него, забраняващ ангарията, принуждаващ манастирите да си дават имуществото за държаната и бедните и тн. едва ли не соц революция през Средновековието

[kramer]

И богомилите, и богомилите, цял полк в армията му. Това разбира се не обезценява книгата на Талев, но повече ми харесва тетралогията му Железния светилник, Преспанските камбани, Илинден и Гласовете ви чувам. В този случай Талев го поставям наравно с Вазов.

[КГ125]

Така е.... Добре, че е оживял в лагера в Ловеч, дето го засипва една количка с камъни, до промяната на линията на партията, та да си довърши книгите. Пак късмет и за него и за България.

Редактирано Октомври 30, 2011 от КГ125

[Warlord]

Да, това е щастлива случайност, за съжаление обаче всички останали таланти изгниха по лагерите или просто си мълчаха под сянката на цензурата. А и Талев е бил на косъм, в едно интервю с него казваше, че в тоя лагер не е спял по цяла нощ защото е трябвало постоянно да убива дървеници, които прииждали постоянно и гризели всичко... Как очаквате в такива условия да се роди българският Дрюон?

[Aspandiat]

Да, това е щастлива случайност, за съжаление обаче всички останали таланти изгниха по лагерите или просто си мълчаха под сянката на цензурата. А и Талев е бил на косъм, в едно интервю с него казваше, че в тоя лагер не е спял по цяла нощ защото е трябвало постоянно да убива дървеници, които прииждали постоянно и гризели всичко... Как очаквате в такива условия да се роди българският Дрюон?

Антон Дончев като не е бил в лагер, защо написа скапания роман "Сказание за времето на Самуила"? И там тотални народняшки (социалистически) малоумия за доминиращата роля на народните маси като например как рилските ковачи и чобани с брадви и калчищени ризи колят по стените на Средец изпечените византийски професионални войници и норманите на Колскег. Единствените реални образи в романа впрочем са точно норманите и византийците.

Всъщност това е големият проблем на родната историческа белетристика - фокусира ли се перото върху родната действителност като канава, почват селско-соц-народняшко-патриархалните простотии, има ли някаква вносна, глобална нишка, нещата се получават.* Не е случайно, че "Време разделно" почва не със селото Илинденя, а с обсадата на Крит, където се сблъскват Изтока и Запада. Затова пък в "Сказание за времето на Самуила" Дончев тръгва от БГ селско-социалистическия старт на сюжета и си остава заврян в него докрай.

* Опитайте се да си представите "Тютюн" без фон Гайер, Лифхтенфелд и останалите германци, тоест без глобалния елемент в сюжета. Ще остане партизано-цървулската боза. Същото важи и за "Поручик Бенц" без Бенц, немците и французите или за "Осъдени души", ако героите да не бяха англичанка и испанец в Мадрид, а Гина и Ганьо в Горно Нанадолнище.

[Warlord]

Еми точно за да не влезне в лагера А първоначалния варянт на Тютюн си е без шумкарите, ама точно цензурата кара автора да ги боцне и тях, като грозна кръпка в романа.

На Дончев имаше и още един гаф, озаглавен "Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес" - яко фентъзи, вдъхновено изглежда от солидно четене на Гумильов.

[Aspandiat]

Еми точно за да не влезне в лагера

Аз ти говоря за Дончев. Него лагер не го е заплашвал, но това не му пречи да се издъни със Самуил.

Това за Терес не съм го и чел даже, вярвам ти напълно, че е фентъзи и глупости.

[КГ125]

Дончев има само Време разделно, останалото .... не става. Има един роман исторически, издаден през демокрацията, забравих заглавието, горе-долу бива, ама горе долу.

Време разделно си остава обаче номер 1. Образцов исторически роман.

А на Талев книгите са епохални просто. Класически, водят те право в Македония от 19-ти век и направо живееш вътре. От това по-добър начин да разбереш една епоха няма.

[КГ125]

Да, това е щастлива случайност, за съжаление обаче всички останали таланти изгниха по лагерите или просто си мълчаха под сянката на цензурата. А и Талев е бил на косъм, в едно интервю с него казваше, че в тоя лагер не е спял по цяла нощ защото е трябвало постоянно да убива дървеници, които прииждали постоянно и гризели всичко... Как очаквате в такива условия да се роди българският Дрюон?

БКП дължи много голямо извинение на българите от Македония и изобщо на българската кауза за късогледото си и сляпо следване на коминтерновските глупости... Добре, че се е сменила обстановката в Югославия. Ако не беше и ако тя беше в топли отношения със СССР, ако там беше надделяла линията на Ранкович, а не тази на Кардел и хърватите, край с България!

Щяхме да сме от Сливница до Самоков и надолу нейде по средата на родобите, всичко друго щеше да е гордо наследство на Александър Македонски.

[glishev]

Талев ми се струва най-добър в "Кипровец въстана". Лично за мен обаче езикът му е много изкуствен. Да не говоря вече за всичко, което и Спандю каза. Спирам се само на езика - той е приповдигнат, неестествен, псевдонароден. Това разваля всеки роман, дори в сюжета да няма абсурди. Дончев за мен е изключително жалка личност и отделно от това много лош писател. Не харесвам дори "Време разделно". Изобщо, ние нямаме добра художествена историческа проза. Вера Мутафчиева също не се чете. Цанев е крайно противен. Само Петър Бобев се ядва Майтапа настрана, Хайтов става за четене.

Но ако човек иска наистина да прочете добър български исторически роман, трябва да си вземе "Възвишение" на Милен Русков. Книга без комплексарщини, без съобразяване с народно-соц-патриотарско-патриархални глупости. С много добър език, защото всъщност е написана направо все едно от Стоян Заимов или Захарий Стоянов. Ерудирана, но и с чудесно чувство за хумор. Аз направо не можах да повярвам, че най-сетне някой е написал нещо такова. Глътка въздух в скуката на родната литература.

Също прилична книга е и "Пътуване по посока на сянката" от Яна Букова.

[Б.Богданов]

Аз ти говоря за Дончев. Него лагер не го е заплашвал, но това не му пречи да се издъни със Самуил.

Това за Терес не съм го и чел даже, вярвам ти напълно, че е фентъзи и глупости.

Не е фентъзи ... само глупости.

Ще ти го подаря тоз роман... и двете му части! Да те радва българската историческа проза!

[Doris]

....Вера Мутафчиева също не се чете.

.....

Вера Мутафчиева се чете трудно, но си заслужава. Не знам друг, по-ерудиран да е писал исторически романи.

[glishev]

Не знам друг по-ерудиран да е писал исторически романи.

Името им е Легион. Но ако имаш предвид конкретно български автори - може и да си права. За беда, ерудицията на Мутафчиева не води до добри литературни резултати. Сещам се с какви отявлени анахронизми, пропагандизми, неточности и глупости е пълен, да речем, "Рицарят". Отблъскваща книга.

[Doris]

Рицарят го четох много отдавна, общо взето си спомням, че ми беше забавно. Харесват ми "Случаят Джем" и "Аз, Анна Комнина". В "Аз, Анна Комнина" най-хубави са едни глави, които започват като "Алексиада" с разточителни хвалебствия, но в един момент се променят в противоположното и започва разкриване на истината, все едно че дълго е била сдържана. Изобщо, показване на двете страни на историята, официалната и тайната.

[glishev]

"Случаят Джем" се ядва, особено на фона на другите нашенски исторически романчета. Но на фона на наистина добри книги като "Травнишка хроника" или "Капитан Михалис" издиша. "Аз, Анна Комнина" съм се опитвал да я чета и ми се вижда наивна. Просто Мутафчиева не беше писателка.

[Warlord]

Никой не спомена Фани Попова-Мутафова и нейната тетралогия "Асеновци", в които между другото съжо й се е наложило от цензурата да внесе поправки за да бъдат издадени и аз в този вид съм ги чел, но наскоро преди 2-3 години ги издадоха в оригиналния им вид.

[glishev]

Фани Попова-удари-Мутафова Боя се, че и тя ми е малко наивна. Но се чете. Както и Яна Язова.

[КГ125]

Да ви кажа, нещото, което трайно ми формира интерес към историята, в 4-ти клас, беше "Солунския чудотворец". Не съм явно толкова литературно претенциозен, но бях удивен така, както само едно лапе може да се удиви на това, че светът преди нас е бил различен.

Така, че, добре са си романите. А пък на Талев приносът за Македония е грандиозен просто.

[Frujin Assen]

Антон Дончев, ако се не лъжа е бил агент на ДС. Проблема не е толкова в прозата, проблема е, в историята която създава образи. Най големия български национален герой на всички времена е цар Иван Шишман. Народът ни явно го е обичал и е знаел името му. Но нашата историография която не е на това мнение му е създала крайно отрицателен образ. И съответно няма книги за него. А Самуил, който в народната памет е убиец на брат си е положителелен герой и съответно за него се пишат положителни книги. Ма кво да направи човек, падането на България под византийска власт е описано от ромейски историци, а под турска от турски с очевидно несъобразяване с действителността.

[glishev]

Тъй или иначе, историята може да се романизира по всякакви възможни начини. Може да се напише роман, в който съответният цар да е герой, чудовище или пък дори да не участва. Може всякак... ама трябва и писателят да е кадърен. Нашите автори, дори най-добрите от тях, обикновено просто нямат навика да пишат книги, каквито се харесват по света. А пък читателите ни, които са петимни да прочетат каквото и да било из родната история, си имат двоен аршин. Знаят, че Казандзакис, Дюма и Андрич са истинското мерило за писане на исторически романи, но са готови да приемат всяка боза, стига тя да е българска. Излиза, че и авторите, и читателите ни участват в нещо като неволен заговор, който търпи посредствеността, ако тя си е наша. И не говоря за достоверността, а за чисто художествената стойност на книгите. Вера Мутафчиева, Фани Попова, Димитър Талев и Димитър Димов наистина са най-високото ниво на нашата историческа проза и ние си ги тачим на фона на десетките тотални бездарници, които не могат да пишат като тях. Само дето дори и тези наши относително прилични автори могат само да задоволят едно детско любопитство, но не и вкуса на безкомпромисен читател. Българската публика трябва да спре да мисли дали дадена книга е българска. Ако ще и марсианска да е, това още не значи, че книгата е добра или лоша. Единственият истински критерий е този: може ли книгата да се сравни с най-доброто в жанра, било то българско или не. Един наистина хубав исторически роман сам ще се нареди до "Прокълнатите крале", "Червения змей", "Шогун" или "Велизарий". А един лош роман ще си остане лош, независимо колко е български. Това важи не само за историческите романи, а за литературата изобщо. Всеки дълбоко в себе си си дава сметка, че и най-любимата му историческа книга от наш автор далеч не струва колкото наистина най-доброто в историческия роман. Имаме в главите си две класации за литература - една за книгите по принцип и втора за българските книги. Това е порочна практика. Да, аз също мога да чета "Дрезгавини" и "Сватбите на Йоан-Асен" от Евгений Константинов. Както и "Мечътъ на хановетѣ" от Петър Карапетров, но няма да си изкривя душата и да кажа, че струват колкото кой да е от историческите романи на Сенкевич, Гор Видал или Бърнард Корнуел. Някой ще каже, че съм чуждопоклонник и не ценя българското. Това са глупости. Петимен съм да прочета хубав български исторически роман. Такъв просто няма.

Или по-скоро нямаше до скоро. Твърдя, че новите книги на Яна Букова и Милен Русков най-сетне са нещо смислено и наистина четимо. Без забележки. Подходящо за всякакъв читател. Разбира се, неграмотните ни читатели и дваж по-неграмотните издатели издигат на пиедестал умилителната скука на Фани Попова, простащините на Стефан Цанев и циничните гадости на Антон Дончев.

[Doris]

...Само дето дори и тези наши относително прилични автори могат само да задоволят едно детско любопитство, но не и вкуса на безкомпромисен читател. Българската публика трябва да спре да мисли дали дадена книга е българска....

Обаче никой чужбински гений не се хваща да пише за българската история, пък и няма да я опише през българския поглед.

Докато глобализацията не ни е съвсем заличила като различно светоусещане, дали една книга е българска ще има значение.

За мен най-велик в българската историческа художествена проза си остава Захари Стоянов.

Антон Дончев, ако се не лъжа е бил агент на ДС. Проблема не е толкова в прозата, проблема е, в историята която създава образи. Най големия български национален герой на всички времена е цар Иван Шишман. Народът ни явно го е обичал и е знаел името му. Но нашата историография която не е на това мнение му е създала крайно отрицателен образ. И съответно няма книги за него....

Има, "Последните Шишмановци" на Вера Мутафчиева (не съм я чела още), но и за Вера Мутафчиева имаше нещо с ДС, ако това е от значение за теб.

[glishev]

Никой не е гений, защото е чужбински - изобщо не твърдя това Както и никой не е некадърен, защото е българин. Просто е факт, че по редица обективни причини (двоен аршин във вкусовете, езикова бариера, различни нива на автоцензура и пр.) нашите автори на исторически романи обикновено или не стават за четене или пък просто не издържат при сравнение с най-доброто от световната литература в този жанр.

Не е вярно, че никой чужд автор не пише за България и българи. Преди броени седмици е излязла "Радослава и викингският принц" на британеца Кристофър Бъкстън. Сещам се за споменавания на българи и в "С огън и меч" на Сенкевич, и в "Червеният змей" на Бенгтсон, и в "Алексис Зорбас" на Казандзакис. А това са невероятни книги от безспорни Автори.

Отделно от това ние може би донякъде прекалено силно сме убедени, че трябва да има чужд интерес към страната ни (а същевременно - парадоксално - очакваме и да няма), така че се колебаем между гордостта, че си заслужаваме да се пише за нас и тревогата, че може би всъщност никой не ни знае. Това е непродуктивно колебание, защото колкото и често да бъдем споменати някъде, не го приемаме за достатъчно. Същевременно хем не знаем кога някой изобщо пише нещо за България, хем прекалено много ни се ще да ни забелязват. За мен това е тъжен парадокс - вместо добре да познаваме живата световна литература и по-малко да се тревожим дали присъстваме в нея, ние всъщност я познаваме зле, но страшно ни се иска да сме нейни герои.

Наистина няма значение откъде идва авторът, стига да е добър. Щом финландец може да напише хубав роман за древен Египет ("Синухе Египтянина" на Мика Валтари), значи вероятно и немец би се справил с български сюжет. Или пък българин - с френски или китайски. Но най-важното условие си остава това - авторът да не се съобразява с нищо, освен с професионалната си съвест.

Захарий Стоянов наистина е прекрасен писател. Но той първо не пише романи и второ - мъртъв е от доста време. А след него? Сериозно, можем ли да сравним някого от националния пантеон с Мороа или с Ремарк? Или дори само с авторите от съседни страни - Казандзакис, Андрич, дори Памук? Макар че и Памук е малко попрехвален. Смятам, че едва напоследък се появяват свободни от езикови пранги наши писатели. Докато авторите от литературния ни канон или не пишат романи, или когато се опитват да създадат роман, той излиза неумел, пълен с анахронизми и скучен. Дори Талев и Мутафчиева не са изключение.

Иска ми се да прочета роман за нашето Средновековие със задълбочеността на Дрюон, с ерудицията на Грейвз, с хумора на Франс Бенгтсон, с фантазията на Роберт ван Хюлик, с внушителността на Валтари, с атмосферата на Анджей Шчипьорски или с темпото и енергията на Бърнард Корнуел. Такова нещо все още не е написано.

Редактирано Ноември 3, 2011 от glishev