Литературни куриози и находки

[glishev]

Кризата отново извади на бял свят книготърговците "на кашон". Домашни библиотеки, избегнали първото голямо разпродаване от деветдесетте години и началото на новия век най-сетне излизат отново на полуантикварния-полувехтошарски пазар. Ужасно оформени, но блестящо преведени през 1990-1993 романчета от втория ешелон европейски класици, фундаментални издания от епохата на зрелия соц, по нещо, промъкнало се през цензурата от петдесетте, достолепни книжки на Игнатов, Смрикаров и Х. Г. Данов, парцаливи комикси, партитури и книги-игри се завръщат. В последните хубави дни на октомври и ноември търпеливият ловец-търсач може да попадне на истински съкровища, "бисер, скрит в кална мида", напълно неочаквани неща. Това е тема за такива находки.

Откривам с:

„Червеният змей" в трийсетте години

Зигридъ Ундсетъ, Пѣсеньта на фиорда, прев. Бориславъ Вечеровъ, изд. М. Г. Смрикаровъ (Библиотека „Свѣтовни романи", г. 3, кн. 10), София, без дата, 318 с.

Почитателите на викингската епоха познават „Роби за Халифата" на Артур Лундквист и „Червения змей" на Франс Бенгтсон – изключителната книга за подвизите на скониеца Орм Тостесон в началото на XI в. из Скандинавия, Испания, Британските острови и Рус. Тя заслужено е сравнявана направо с Клавеловия „Шогун". Скоро у нас излезе и „Вледенен" на Рой Якобсен, която впечатлява с тона си, подобен на мрачните исландски родови саги. Най-популярни си остават поредиците „Арн, рицарят-тамплиер" на Ян Гиу и „Викинг" на Тим Северин, известен и със своите въстановки на исторически и легендарни пътешествия. Има ги и забавни куриози като „Радослава и викингският принц" на Кристофър Бъкстън или дори „Викинг" на Кони Мейсън. Освен романи, у нас поне от осемдесетте години са достъпнии няколко превода на оригинални скандинавски текстове от XIII в., както и специализирани изследвания от наши и чужди историци. Викингската епоха и скандинавското Средновековие си имат своите български фенове. Оказва се, че средновековната скандинавска тематика не е била напълно непозната за тукашната публика и през трийсетте години. Това само по себе си е новина.

Действието на „Пѣсеньта на фиорда" от Сигрид Ундсет се развива в Норвегия, в последните години от царуването на Хаакон IV и началото на управлението на Магнус VI, тоест в шейсетте години на XIII в. Подобно на „Червения змей" и „Вледенен", книгата очевидно нарочно е написана почти изцяло в стила на скандинавските средновековни саги. Героите са представяни с имената, родословията и именията си; за подбудите им говорят повече техните думи и постъпки отколкото някакъв опит за авторов психологизъм с описание на чувствата. Използвани са изрази, типични за редица еднотипни ситуации в кралските саги на Снори, както и в исландските родови саги. Толкова по-любопитно е, че всъщност романът проследява не само семейни конфликти, вендети, двубои, паметни думи и събития като гощавки, събори или съдебни процеси в типичната сагова последователност, а и любовната история на главните герои. Вероятно точно това е накарало Смрикаров да включи иначе доста екзотично изглеждащия като за публиката от трийсетте години роман „Пѣсеньта на фиорда" в издателския си план редом например с „Благословена земя" на Пърл Бък. Куриоз в тогавашните книжарници, книгата е преведена (неуточнено от какъв език, но предвид предаването на имената вероятно е от немски) на онзи романтичен български от епохата между войните, който превръща действието по-скоро в приказка. Може би издателят е сметнал разказа за достатъчно „сагов" в модерния смисъл, та да се впише между книгите не само на Пърл Бък, но и на Джон Голсуърти, Ерих-Мария Ремарк, Вики Баум, Дафни де Морие и Съмърсет Моъм. Струва си да се отбележи, че година преди „Пѣсеньта на фиорда" поредицата „Свѣтовни автори" е включила и „Сага за Йоста Берлинг" (под заглавие „Гьоста Берлингъ") на Селма Лагерльоф.

„Пѣсеньта на фиорда"всъщност е приятно четиво. Препреведена на по-модерен български език, би се продала успешно и днес. Но е забавно, че и буржоазните ни баби са можели да въздишат по любовта на Ингуна Стейфинсдотир към младия Олаф Аудунсон, който никога не излиза от дома си без своята секира „Родопазителя".

Бързо вървѣше играта на мечоветѣ,

Синоветѣ на Аслаугъ искаха

Да вдигнатъ Хилдъ на орѫжие

Храбро: где сѫ да ме видятъ?

Силна храна дадохъ на моитѣ синове,

Да засиля тѣхното мъжество!

Бързо вървѣше играта на мечоветѣ!

Близъкъ е вече краятъ!

У дома живите ме зоватъ,

Изпратени отъ Одинъ,

Отъ дворцитѣ на Хериянъ

Весело ще седна на високия столъ,

Пиво ще пия съ Езиръ.

Изчезна надеждата на моя животъ,

Съ усмивка отивамъ на смърть!

– Ехъ, друго е това хоро, не е като сегашното ви тропане и подскачане... Сигурна съмъ, старитѣ пѣсни сѫ много груби за васъ, каквито сте нѣжни копринени кукли!

Редактирано Ноември 3, 2011 от glishev