Монументализъм/себе(само)изтъкване vs гъвкавост/себезаличаване

[nik1]

Монументализъм/себе(само)изтъкване vs гъвкавост/себезаличаване

Език и култура 3 - произход и значение "горд/гордост"

Взето от един друг пост

1. Културите със себезаличаване, и с гъвкавост, имат ниски нива на социални патологии, независимо дали са бедни или богати, били ли или са в момента социалистически страни , или не са били (не са в момента)..

2. Културите със себезаличаване, и с гъвкавост, имат по-скоро високи стойности на индекса на Джини, независимо дали са бедни ли богати, и така нататък..

3. Културите със себезаличаване, и с гъвкавост са по-слаборелигиозни (сравнено с културите с монументализъм и със себеизтъкване) , или в тези култури съществуват нетеистични религии..

4. В културите със себезаличване, с гъвкавост, има изключително висок процент на хора, които са скептични към авторитетите (вкл. Бог, Църква,Държава)

5. В тези култури хората са най-малко възприемчиви на индокринации от всякакъв тип (това е във връзка с 4, вижте също 3)

6. Хората в тези култури са самокритични и "нехаресващи" се, също така са скетични към своята култура, нация, етнос и т.н.. ("срамът от предишните две олимпиади е изтрит, има място за нов, Батето)

поради което отдават голямо значние на учението, усъвършенстването, както и са възприемчиви към чуждото (във връзка с нехаресването си)

7. В културите със себезаличване и с гъвкавост съществуват по-силни (сравнено) общи (включително икономически) егалитарни нагласи : хората, независмо от ранга си, статуса или богатството гледат да се слеят с другите, а не да изпъкнат; изпъкването не се толерира и не се възпитава,

Исторически и логически тази нагласа може да се проследи в конценциите и поговорките:

"Ако един пирон стърчи той ще бъде начунан" (японска поговорка)

"Преклонена глава сабя не я сече"

"Приказката за стълбата" (завистта е вид егалитарна санкция в нашата култура)

----

И като цяло ( в обобщение): ако говорим за социални държави, държавите при тези култури (сега) са такива, които наричаме "социални", и/или "егалитарни икономически", държави в които се решават прагматично и успешно социалните проблеми (пороади споменатите фенмени и нагласи)

Освен това, или казано по друг начин - наличието тази култура е необходимото условие за създаване и функциониране на всякакъв вид социлаизъм (европейски, или източен)

----

Една забележка: Британия е по-скоро кулрура със себезаличаване и гъвкавост;

Монументализмът и себе(само)изтъчкването при англоасаксонците се зараждат и започват да възпитават и съответно стават част от културата едва в и условията на колокониалния живот и среда (поради две основни причини и разлики с живота, с условията за живот и културата на Острова)..

Още малко теория, написана на високо ниво:

6.Стабилност/гъвкавост (monumentalism versus flexumility). В първата си книга “What makes us different and similar” 2002 Минков разглежда стабилност/гъвкавост като самостоятелно културно измерение, към което принадлежат себеизтъкването (гордост) и себезаличаването (скромност). Корелацията между стабилност(монументализъм) и гордост (себеизтъкване)е особено силна: r=0.90**. Във второто и преработено издание на книгата си авторът разглежда себеизтъкването и себезаличаването като отделно културно измерение, макар и да признава , че те силно корелират и се обясняват логически с монументализма. Дали ще ги разглеждаме по отделно или заедно зависи от това колко детайлно искаме да вникнем в тях и в свързаните с тях явления.

Под монументализъм (стабилност) се разбира тенденцията човешката личност да бъде монолитна: стабилна и непроменлива, като от гранит. Личността е праволинейна, а двойствеността се порицава остро. Навсякъде човек трябва да бъде един и същ, да следва едни и същи правила и норми, а изключения не се допускат. Пример затова са арабите: когато те са в чужда култура, очакват местната култура да се нагоди към тях или да ги толерира;нагаждането на арабина към местната култура (чрез спазване на чужди обичаи, смяна на името, изоставяне на собствените обичаи и др.) е немислимо. Общества и култури, при които се смята, че човек не е един и същ през целия си живот, промяната не само е допустима, но и желателна, и хората трябва да се нагаждат към условията както решат за добре се определят като гъвкави. Монументализмът корелира силно със себеизтъкване. В едни общества се приема, че себеизтъкването, стремежът да покажеш, че си нещо повече от другите, да надделееш над тях, се гледа с лошо око. Очаква се човек да е скромен, сравинително еднакво знаещ или незнаеш, еднакво успял или неуспял. В други култури стремежът за съвернование, себеизтъкване, себедоказване, да направиш впечатление и стремежът да се покажеш, е доста подчертан.

Дори от дефиницията за монументализъм да не става ясно за същността на феномена, от явленията, които корелират с монумантализма, се придобива по-ясна представа. Монументализмът корелира изключително силно с гордост ( от каквото и да е – род, семейство, родина, нация, раса, религия, индивид и др) : r=0.90**, даването на бакшиши и щедростта, избягване на спестовност, стремеж към взаимопомощ и помагане на хора, които не са ни преки конкуренти (например помощ на инвалиди, слепи, отстъпване на място в автобуса и др) – корелацията между монументализъм и взаимопомощ е 0.87**. В монументалистките култури се отдава силно значение на труда, а дали наистина се работи е съвсем друг въпрос: r=0.76**, битува и схващането, че да се живее в охолство е срамно – r=0.54**. Монументализмът и стабилността на културата корелират силно негативно със стемеж към самоубийство – r= - 0.77**. Хората в стабилните и горди монументалистки култури имат много по-слаба склонност към самоубийство, защого виждат себе си в далеч по-положителна светлина, отколкото гъвкавите и скромни общества. Монументализмът корелира с постоянство на характера и мисленето: r=0.57**. В монументалистките култури е разпространено абсолютисткото(аналитично мислене), при което нещата се делят винаги на две категории – добро и лошо, правилно и неправилно, което представлява пренасяне на стабилността в начина на мислене. Междинни положения във възприятието на света не същестуват. В гъвкавите култури мисленето е холистично.

Едно от най-важните следствия от монументализма е силната религиозност (в една от близкоизточните религии, които учат на абсолютистко мислене). Корелацията между тях е 0.93**. Хората в стабилните монументалистки култури се харесват и имат положително мнение за себе си. В тези култури се приема добре идеята за съревнование, състезание между хората, приемат се добре всякакви предизвикателства, които доказват лични качества. Силно залегнало е желанието да се покаже лично превъзходство чрез съревнование. Бедността се счита за нормален резултат от съревнованието – щом едни печелят, други неминуемо губят. Затова има и голямо примирение със социалното разслоение и бедността. В стабилните култури се избягват смесените чувства и се приемат и следват сляпо определени норми за поведение, наложени от власти или религиозни водачи. Монументализмът корелира силно освен със висока религиозност, и със слаба образованост, силна консервативност и отхвърляне на новото, негативно отношение към промяната и личностното развитие и усъвършенстване. Негативни резултати от монументализма за обществото са бедността и слабото икономическо развитие, консерватизмът, ниската образованост. Ниското самочувствие път корелира с висока образованост, икономическо развитие, ниска религиозност и национализъм, стремеж към себеусъвършенстване. Все пак има доста богати, образовани и развити държави, като САЩ, които са и монументалистки, горди, релиозни и ориентирани към себеизтъкване и личностно съревнование. Причините за икономическото развитие на бедните и богатите държави са различни, просто няма едни рецепта за всички.

Един интересен резултат от монументализма са ниските нива на завист. Обикновено в монументалистки държави фактът, че някои е по-добър в нещо, или по-богат или успял се приема като естествен резултат от съревнованието. Успехът на другите може само да мотивира хората да се съревновават още повече, за да постигнат същия упех или да го отнема от победителя. Завистта се забелязва повече в скромни култури, които избягват съревнованието. В такива общества широките социални разслоения и различия между членовете им се считат за нещо лошо, за патологично състояние на обществото и сеят смут и несигурност. Ако някой изпъкне над другите, обикновено се наказва със завист, недоверие. Завистта може да се обясни и с липсата на възможноста за израстване и трупане на богатство, характерна за бедните държави, които избягват личностното съревнование. На тази тема може да се разсъждава още.

За логиката на тези кореланти може да прочете подробно в двете книги на доц. Минков: “What makes us different and similar” 2002 и “Защо сме различни” – второ преработено и допълнено издание 2007.

Индекси на монументализъм (Минков,2002). Като най-монументалистки държави се определят Мароко 338 , Египет 319, Йордания 316, Пуерто Рико 312, Венесуела 309, Ирак 307, Нигерия 306, Иран 291, Танзания 284, Алжир 277, Бразилия 266, Пакистан 262, ЮАР 254, Индия 225, Аржентина 207, САЩ 206, Албания 172, Румъния 171, Македония 166, Канада 166, Австарлия 163, Нова Зеландия 151, Испания 145, Сърбия 137, Босна 128. На дъното на класацията по монументализъм са Япония 46, Китай 51, Тайван 56, Естония 65, Северна Корея 74, Русия 74, Беларус 74, Украйна 76, България 86, Швеция 96, Финладия 114, Норвегия 117.

Причини за появата на стабилност/гъвкавост. Причините за това, защо някои общества са по-монументалистки и стабилни от други са комплексни. В най-широк смисъл ексклусионистките култури (колективистки) са по-монументалистки: корелацията между монументализъм и колективизъм е r=0.55**. Корелацията между монументализъм и себеудовлетворяване е 0.54** (Минков). Още по-силна е корелацията между монументализма и културното измерение secular versus traditional religious values на Inglehart : r= - 0.95**. Ако имаме предвид тези корелации бихме могли да обясним монументализма с колективизъм. Може да се предположи, че в обществата, които заботагяват и в резултат стават по-индивидуалистични, техните членове стават по-малко религиозни и вече не виждат толкова ясно разграничение между добро и лошо (т.е развиват холистично мислене). Това е резултат от по-високата образованост в тях. Индивидуалистките общества стават и по-малко ориентирани към съревнования, състезания и себеизтъкване, защото са богати, имат изобилие от блага и ресурси и не виждат смисъл да се съревновават за тях. Индивидуалистките народи стават и по-малко горди от нацията, историята, културата си, защото развитият индивидуализъм отхвърля идеята човек да се чувства горд от колективни ценности, като нация или история. В тези общества личната гордост е също по-ниска, защото колкото по-образован е един човек, толкова повече разбира колко малко знае и че не е съвършен. В тези общества хората имат и по-малък стремеж хората да правят родителите си горди, тъй като връзките с рода и колектива са се разпаднали. Всички тези явления корелират не само с монументализъм, но и с колективизъм (Минков, 2002).

По-високата образованост може да не е пряк резултат от намаляващ монументализъм в обществото. Навярно между двете съществува сложна двустранна причинно-следствена връзка, като първото да се явява и генератор на второто, и негов резултат. В образованите общества хората стават по-малко религиозни, по-малко горди и по-малко ориентирани към съревнование. Така развитието на образованието предизвиква спад на монументализма. От друга страна спадът на религиозността разбива абсолютистокот мислене и води до по-ниска гордост, така хората приемат, че не са съвършенни и търсят начини да се усъвършенстват чрез образование. В монументалистките култури хората обикновено се възприемат в положителна светлина и се харесват повече, отколкото тези в гъвкавите. Това е така, тъй като в монументалистките общества хората възприемат себе си като стабилни, постоянни и непроменливи, като промяната е невъзможна. Затова имат само една възможност – да се приемат в положителна светлина и да си кажат “Аз съм най-добрият”. Ако допуснат противното, това означава цял живот да живеят с мисълта, че са негодни, глупави, защото, понеже са със стабилен и непроменлив Аз, възможност за промяна няма. В гъвкавите култури хората са с по-ниско самочувствие, но и ориентирани към постоянна промяна. Затова те допускат, че не са съвършени, по пък могат постоянно да се усъвършенстват чрез образование.

Засега трудно може да се установи дали в последните 30 години монументализмът е намалял в обществата, които са забогатели и стават индивидуалистки, защото почни няма данни за тяхната гордост и религиозност към началото на 80-те. Въпреки това, тогава в определени държави WVS все пак задава въпроси, свързани с гордостта от работата, нацията и религиозността. Тези три въпроса имат много високи факторни тежести на един и същ фактор ( съответно 0.975, 0.869 и 0.857 – данни на Минков) за първата вълна на WVS между 1981-84 г. Това позволява да се изчислят техните индекси по този фактор. Корелацията между индексите по страни за споменатия фактор от 1981-84 г. и индексите за монументализъм на същите страни за 2000 г. е r=0.99**. Въпреки това става въпрос за сравнения между малък брой държави. Освен това въпросите задавани по-късно се различават от тези на първата вълна на WVS, затова е трудно да се изчислят индексите на монуменализъм за 1981-84 и тези за 2000 г. по един и същи начин. Затова е трудно да се вадят генерални изводи за развитието на монументализма между 1981-2000 г.

Друг метод позволява не да се сравнява цялото измерение монументализъм за спомения период, а само някои от неговите кореланти. Така например корелацията между национална гордост зо 1981 и национална гордост за 2000 г. е r=0.53**. Корелацията между религиозността през 1981 и тази през 2000 г. е 0.90** по Spearman. Т.е страните, които са били горди и религиозни през 1981, са такива и през 2000 г., макар че са станали по-богати и образовани. Това означава, че монументализмът е много стабилно културно измерение, което не се изменило (т.е намаляло) значително през последните 30 години. Навярно икономическото развитие и образованието имат някакво влияние върху него, но те не са решаващия фактор. Доказателство за това е и фактът, че някои богати и образовани държави като САЩ са и доста монументалистки. (анализ на Минков, 2002).

Племена като бушмените или папуасите нямат нужда от икономическо развитие, забогатяване или образованост, за да бъдат скромни, себезаличаващи се и да избягват съревнованията. Turnbull (1983 г.) докладва, че децата на бушмените никога не играят на игри, в които има съревнование. В началото на темата бе казано, че колективистките общества се съревновават повече, защото ресурсите им са ограничени. Но много важно е да се разсъждава с кого се съревновават. Понеже в колективистките общества същестуват много силни и сплотени връзки между членовете на колектива, то хората в тях избягват съревнование с членове на същия колектив. Съревнованието е свързано с идеята, че ако някой победи, то друг ще изгуби, ако за един има, за друг няма да има, един тържествува, друг е унизен. Развитието на съревнования в рамките на един и същ колектив би застрашило целостта му, защото членове на колектива биха били накърнени, победени от членове на същия колектив. Членовете не един колектив гледат да се поддържат, да си помагат един други да се подкрепят. Затова съревнованията за ограничените ресурси в колективистичните култури са главно с членове на други колективи. Тази тенденция е подсилена от факта, че в традиционните колективистични култури личностното превъзходство и социалните позиции са предварително предрешен въпрос – социалното превъзходство се предава по наследство и няма смисъл от съревнование, за да станеш лидер. Ако членовете нямат някакви дадени по рождение привилегиии, нямат никакъв шанс да получат власт, ако се трудят усърдно и покажат лично превъзходство над останалите.

В такива общества обикновено не се трупат излишъци от оскъдите ресурси, а те се разпределят на равни дялове или порции за всеки член на колектива. Така се избягва съревнованието между членовете на групата , което би застрашило нейната цялост. На всеки се полага равна част от общото (улов, риба, месо) без да му се налага да се съревнова за него, дори и да не е участвал в лова. Т.е след като ловците уловят плячка, тя се разпределя по равно между всички. Хората избягват да трупат излишъци и така да развиват гордост или материално превъзходство и себеизтъкване, защото ако някой получи повече от дела, който му се полага, това означава, че за друг няма да има, и отново би застрашило целостта на колектива. Равномерното и справедливо разпределение на оскъдните блага трябва да предотврати възниккването на конфликти и разпадането на колектива. Така колектива сам по себе си не е фактор за развитие на ориентация към съревнование. А който се съревновава и печели, става по-горд. Основен генератор на съревнованията и гордостта в такъв случай е съревнованието с други колективи. За да развият компетитивните си способности, още от малки членовете на колектива се възпитават чрез съревнование, което ще им помогне да оцелеят по-късно срещу други колективи, чрез състезателни игри. Това обаче се отнася предимно за колективистки култури, които оцеляват с оскъдни ресурси и обитава територии със сурови природни условия.

Какво става обаче ако по различни причини липсват други колективи, с които едно племе да се съревновава за оскъдните ресурси. Такъв е примерът с бушмените, които живеят изолирано и рядко имат контакт с други племена, но също така и с ескимосите инуит и нециклик, които практически са единствените обитатели на северните територии. Ако не им се налага да влизат в контакт и съревнование за ресурси с други племена, или подобни срещи са оскъдни, членовете на колектива просто не развиват умения за съревнование, а оттук и гордост. Всъщност, поради факта, че никога не са били заплашени от други племена, ескимосите така и неразвиват уменията си за водене на война. Стремежът за себезаличаване, скромността и избягването на съревнования, регистриран при бушмените, е документиран и сред ескимосите нециклик и инуит от български антроположки експедиции. Навярно това се дължи просто на тяхната изолация – племена като бушмени и ескимоси обитават сами огромни територии и рядко влизат в контакт с други племена. Тази тенденция се засилва и ако племето е малобройно, няма сериозни вътрешни деления или има субколективни образувания, които живеят изолирано и имат редки контакти с други.

Съществуват доста надеждни исторически сведения, че някои бедни и необразовани европейски общества се придържат строго към скромност, себезаличаване и избягване на съревнованията дори през Средните векове. Почни няма персонаж в средовековната скандинавска литература от 900-1 500 г. сл.н.е, който да не е подигран, наказан или усмян заради своята нескромност. Това се случва дори на Тор, богът на боговете,, който е унижен след като демонстрира лично превъзходство и нескромност (Минков, 2002). Трагична е съдбата и на Гретир, героят, победил чудовището Беоулф, който е наказан, защото се е възгордял от подвига си.

Старонорвежката литература е създадена в Норвегия и Исландия, относително негостоприемни земи, където гладът е бил чест гост. Суровите условия и силно ограничените ресурси навярно са накарали хората, за да оцелеят, да разчитат повече на сътрудничеството и подтискането на съревнованията и гордостта си, а не на съревнованията и себедоказването. Това навярно обяснява и особеностите на ескимоската култура.

Обществата с интензивно земеделие, които изграждат широкомащабни съоръжения, като напоителни системи за напояване на оризовите полета или земни тераси, също се характеризират по-скоро със скромност, сътрудничество и себезаличаване, отколкото с междуличностно съревнование, гордост и себедоказване. Според Организацията по Изхранване и земеделие на ООН отбелязва (2004): “Както в древността, така и днес, тежката работа, която се изисква при отглеждането на ориз – обработване на земята, земни тераси и насипи, редуване на реколтите за поддържане на плодородието и изягване на земната ерозия, дрениране, заводняване и др. – изисква да работят заедно цели селища. Стремежът към сътрудничество и кооперираност, които налага отглеждането на ориз, са особено видни в делтата на Меконг, където селища с различни култури, често и с различни етноси, с обединени усилия култивират земята и отглеждат ориз” (Минков,2002).

Друга възможна причина за развитие на себезаличаване и скромност в обществото може да е установяването са силно деспотичните режими. През 1877 г. 80% от обработваемата земя в Русия е собственост на аристокрацията, докато селяните владеят една 6 % (Ленин, 2004). При тези условия безимотните маси просто нямат основа за съревнование. Освен това, руските селяни, както и японските по времето на шогуната, а и след това, са на практика роби на своите феодали – крепостните селяни нямат парво да напускат земята на феодала без специално разрешение. Затова не е странно, че чувството на скромност е типично за руските и япоските селяни. Положението в България не е по-различно: народни поговорки учат че “преклонената глава сабя не я сече”. Произходът на руската дума за гордост е имала силно негативна коннотация в миналото. Тя поризлиза от славянската дума “грд” – грозен, и силно наподобява английското “ugly”, което има същото значение. Тя е близка и до латинското “gurdus”- глупак (Vasmer,1986). Всъщност, до сравнително скорото заемане на същата дума (гордьi) от руския, българският език няма дума за гордост в положителен смисъл. Идеята за гордост просто не съществува в българската култура (Минков,2002).

Междуличностното съревнование и себеподсилващи (self-enhancing) чувства и поведения са позволени и се развиват наблюдават между членовете на един колектив в някои традиционни общества, които се характеризират с някаква, средна или по-ниска, степен на изобилие на храни и ресурси. Така например североамериканските индианци от североизточния бряг на Северна Америка (ирокези и някои други) практикуват patlatches – публични церемонии, на които мъжете се сравняват по престиж и богатство, демонстрирайки статусни символи или своето богатство (Франц Боаз). В някои племена от Екваториална Африка определени дни на годината мъжете също се съревновават един друг в боя или чрез различни упражнения за издържливост, за да заслужат съпруга или да преминат от едно социално стъпало в друго. Такъв е случаят с племето хамар, обитаващо плодородните низини на р. Омо в Южна Етиопия. За да станат мъже, момчетата хамар трябва да демонстрират способността си да претичат няколко пъти по гърбовете на говеда. Мъжете от племето имат по две стада, съставени от говеда, бикове и кози – едно на далечни пасища, и друго в дома. Мъжете от различни кланове на племето динка в плодородните земи на Южен Судан се състезават по борба, за да спечелят булка, но само тогава, когато има изобилие от храна, която да ги направи силни. Мъжете от това племе плащат и зестра за съпругата си във вид на крави – получава я този, който предложи най-много крави на рода на булката (предлагат се средно 400-500 крави на род). Всъщност, младите жени са основен източник на забогатяване за семейството си – красивите момичета означават повече добитък като зестра. И в двата цитирани случая демонстрацията на превъзходство – повече добитък, богатство, сила – носи някаква облага за победителя, например заслужават съпругата си. Но материалното превъзходство е възможно само ако има излишък от ресурси. Племето динка рядко убиват кравите си за храна – използват ги за мляко, кръв и зестра при брачни споразумения. Основен източник тези племена са сорго, царевица, мляко, мед, кръв, кафе. Маите от Мексико и Гватемала се конкурират за карго – различни услуги, които предлагат на другите, което гарантира социален престиж и се явява възможност да се демонстрира социален статус и богатство, като се финансират общи проекти (мъжете се състезават един с друг да помагат на племето и да се грижат за другите). Тази структура е пирамидална и те имат въможност да се състезават за определен вид помощ или услуги, които оказват на племето, и така печелят определено ниво на престиж. По принцип всички мъже участват в тези съревнования (Haviland,1990). Силен стремеж към съревнование и себеизтъкване развиват и членовете на племето масаи-салеи в Танзания. Мъжете от това племе се делят на две групи – воини и старейшини, а социалните контакти са маркирани от силната военнизация на колектива. Дори и при тези общества обаче, членовете избягват съревнование с други членове на колектива си когато става въпрос за прехрана. В този случай се наблюдава сътрудничесто и взаимопомощ. Това би могло да се обясни и с факта, че имат известен излишък на блага и ресурси и не им се налага да се борят за тях. Така съревнованията се развиват и практикуват в традиционни общества, които се характеризират с определено излишество на ресурси. Членовете на тези колективистични култури се съревновават по между си, демонстрирайки материално превъзходство или социален статус, за да спечелят някаква облага за себе си – нов социален статус или предимство в брачни споразумения. В същото време се съревновават с други кланове или племена (колективи) за прехрана (в случая с племето динка съревнованието е с други кланове за пасища на добитъка си).

Обществата, които позволяват полигиния, като централна Африка, също се съревновават за жените си, като плащат за тях (Schwimmer,2003). За да бъде избран за младоженец, мъжът трябва да демонстрира статус, трупайки състояние, с което после откупува булката от нейните роднини (зестра). В моногамните общества като тези на Европа и Източна Азия, обикновено булката е тази, която носи някакви предмети (чеиз) в дома на съпруга си. Няма данни за съревнование за булката, въпреки, че финансовият статус на мъжа определено е бил важен фактор. В съвременните индивидуалистични култури на Западна Европа и Северна Америка на мъжете също не се налага да се съревновават за съпруга, тъй като това е въпрос на личен избор, които налага взаимно съгласие и не зависи от одобрението на членовете на колектива (които да оценяват материалното или физическо състояние на претендентите).

Гордостта и монументализма на англосаксоните общества извън Европа може да се дължи, поне до известна степен, на факта, че техните основатели са били относително свободни да се съревноват за природните ресурси на новите земи, които не са били никак ограничени. Този съревнователски дух е запазен и до ден днешен в САЩ.

Очевидно причините за зараждането на монументализма са разнообразни и трудно би могла да се търси една основна първопричина. Избягването на съревнованията и себедоказването у богатите западни държави се обяснява с техния развит индивидуализъм. Скромност и себезаличаване развиват бедни родови култури, които живеят в негостоприемни условия, неплодородни земи и силно ограничени ресурси. За да запазят целостта на колектива си, те практикуват равномерно и справедливо разпределение на ресурсите между всички членове на in-group – ата. Ограничените ресурси и тежките природни условия, в които живеят, ги карат да търсят сътрудничество и взаимопомощ един с друг. Съревнование и стремеж към себедоказване и изпъкване се наблюдават у някои родови култури, които живеят в средна или по-ниска степен на излишък от ресурси. Въз основа на излишъците, членовете на колектива се съревновават едни с други, за да спечелят някаква облага за себе си, и с други колективи, родове и племена – за прехрана.

Повечето културни явления в обществата са сложни – често те се обуславят от няколко фактора или причини, силно вплетени един в друг. Все пак един сериозен и задълбочен анализ би спомогна кълбото да се разплете, поне донякъде. Самият процес на анализ също е особено полезен.

----

Още за това културно измерение (особеност)

https://docs.google.com/viewer?a=v&q=cache:h8QsAbBK4AcJ:www.sietar-europa.org/congress2007/files/congress2007_paper_Michael_Minkov.doc+minkov+monumentalism&hl=bg&gl=bg&pid=bl&srcid=ADGEESj5wuK3Opy7zcv9oxBbP2LXaKJGf_39QfD7gd13Z5WuCvZchnPqI8cQcRdBwfVrsxvm6Y0wjtSFliWlpqjXh4FayfKBeb4GuIevNjkyzwwXNPI508yrKRq3mAFRWqGUrlRPCK3e&sig=AHIEtbQMdMUmAM1jC-UF-4ZkXXiFmccXPQ

http://books.google.bg/books?id=C_zLfq0q3j8C&printsec=frontcover#v=onepage&q&f=false

-------

И така, каква е етимологията на думата "горд/гордост"?

Кога е заета (в славянските или в българския език)?

Произходът на руската дума за гордост е имала силно негативна коннотация в миналото. Тя поризлиза от славянската дума “грд” – грозен, и силно наподобява английското “ugly”, което има същото значение. Тя е близка и до латинското “gurdus”- глупак (Vasmer,1986). Всъщност, до сравнително скорото заемане на същата дума (гордьi) от руския, българският език няма дума за гордост в положителен смисъл. Идеята за гордост просто не съществува в българската култура (Минков,2002).

[Христо Тамарин]

И така, каква е етимологията на думата "горд/гордост"?

Кога е заета (в славянските или в българския език)?

Фасмер не е информативен. Довечера ще видя в Българският етимологичен речник.

В свещените текстове на старобългарски (старославянски) се употребяват думи с корен -ГРЪД- за превод на гръцките думи υπερηφαν..

Днешните ни думи "ГОРД/ГОРДОСТ/.." са руски заемки от 19-ти век.

Спомням си, че в Рибният буквар думата ГОРД се пояснява с влашката дума ФУДУЛ, която ще да е била по-известна тогава на децата. Между другото, тази влашка дума има отрицателна конотация.

[alvassareiro]

В текста си по-горе който Ник е публикувал, съм описал, че в българския дума горд няма до 19 век, и че горд е заемка от руския. Gordo пък на испански и поргугалски значи дебелак. Мисля, че връзката между душевно горд и физически надут е очевидна.

Произходът на руската дума за гордост е имала силно негативна коннотация в миналото. Тя поризлиза от славянската дума “грд” – грозен, и силно наподобява английското “ugly”, което има същото значение. Тя е близка и до латинското “gurdus”- глупак (Vasmer,1986). Всъщност, до сравнително скорото заемане на същата дума (гордьi) от руския, българският език няма дума за гордост в положителен смисъл.

Редактирано Януари 10, 2012 от alvassareiro

[nik1]

Тази особеност влияе на езика и по други начини , някои влияния тепърва предстоят да се открият (посочат) и анализират..

Най-общо казано: културите, и езиците на гъвкавите нации и народи, нямат достъчно съпротивителни сили да се справят с външните "цунамита" и въздействия.. В "езиковия" случай това са чуждите думи и имена, чуждиците демек..

Няколко интересни и показателни в тази насока примера:

Имаме дума "банка", но никоя банка в момента доколкото имам предства, не се нарича "банка" в името си: всички български банки имат в имената си английската дума "банк", изписана на кирилица /"...банк","..банк"/

Аналогично: "охрана" е "заместено" със "секюрити"

Около 30 процента от имената в столичните детски градини през 2009 година са били английски/американски ("Памела" и други)..Това напомня на тайвано-сингапуро-конгконския синдром/случай: първите имена на голяма част от китайците в тези страни, са английски/американски..

(културите на китайците и на българите са гъвкави/със себезаличане)

[nik1]

Една забележка: Британия е по-скоро кулрура със себезаличаване и гъвкавост;

PS

Тези особености - себезаличаване/гъвкавост, на британците (на британската култура), са описани от Оруел:

(...)

Но обыкновенные люди во всех обществах должны жить более или менее вопреки существующему порядку. Подлинно народная культура Англии есть нечто существующее под поверхностью, не официально, и власти смотрят на нее скорее неодобрительно. Приглядевшись к простым людям, особенно в больших городах, замечаешь, что они отнюдь не пуритане. Они неутомимые игроки, пьют столько пива, сколько позволяет заработок, обожают грязные анекдоты и сквернословят, наверно, больше любого народа на свете. Эти свои вкусы они вынуждены удовлетворять при наличии поразительно ханжеских законов (законы о продаже спиртного, закон о лотереях и т. п.), которые написаны так, чтобы вмешиваться в жизнь каждого, но на практике ничему не мешают. Кроме того, простые люди лишены определенных религиозных убеждений — и таковы уже не первый век. Англиканская церковь никогда не имела над ними настоящей власти, она была просто заповедником мелкопоместного дворянства, а нонконформистские секты влияли только на меньшинство.

--

--

Нет, например, популярных стихотворений о Трафальгаре или Ватерлоо. Отчаянные арьергардные бои армии сэра Джона Мура в Корунье и ее эвакуация морем (совсем как в Дюнкерке!) привлекают гораздо больше, чем какая-нибудь блестящая победа. Самое волнующее английское батальное стихотворение — о кавалерийской бригаде, атаковавшей на неправильном участке. А из прошлой войны по-настоящему запечатлелись в народной памяти четыре названия: Монс, Ипр, Галлиполи и Пашендаль — катастрофы. Названия великих битв, сокрушивших, в конце концов, германские армии, широкой публике неизвестны.

(...)

В Англии хвастовство, размахивание флагами, вся эта «Правь, Британия» — занятие крохотного меньшинства. Патриотизм простых людей — не гласный и даже не сознательный. В их исторической памяти не удержалось ни одного названия выигранной битвы. В английской литературе, как и в других литературах, множество стихотворений о битвах, но надо заметить, что во всех, снискавших какую-то популярность, рассказывается о катастрофах и отступлениях.

(...)

Ни один политик не вылезет наверх, посулив завоевания или воинскую «славу». Никакой гимн ненависти еще не находил у людей отклика. В прошлой войне песни, которые сочиняли и пели по собственной воле солдаты, были не воинственными, а насмешливыми и мнимо-пораженческими(1). Единственным врагом, которого называли вслух, был старшина.

---

---

(...)

Есть громадное неравенство доходов, но образ жизни на разных уровнях приблизительно одинаков — в рационально спроектированных квартирах, в муниципальных домах, вдоль бетонных дорог и в голой демократии плавательных бассейнов. Это довольно суетливая, малокультурная жизнь, атрибуты которой — консервированная пища, «Пикчер пост», радио и двигатель внутреннего сгорания. Это цивилизация, где дети досконально знают магнето и совсем не знают Библии

(...)

Даже разница между богатыми и бедными не так заметна, когда смотришь на народ со стороны.

(...)

В каком бы виде ни вышла из войны Англия, ей все равно будут присущи характеристики, о которых я говорил выше. Интеллектуалы, надеющиеся увидеть нас русифицированными или онемеченными, будут разочарованы. Мягкость, лицемерие, бездумность, почтение к закону и отвращение к мундиру останутся — вместе с пудингами на сале и мглистым небом. Чтобы уничтожить национальную культуру, требуется колоссальная катастрофа, такая, как длительное подчинение иностранному врагу. Фондовая биржа рухнет, конный плуг уступит место трактору, сельские дома превратятся в детские лагеря отдыха, матчи Итон-Харроу канут в прошлое, но Англия останется Англией, вечным организмом, простирающимся в будущее и в прошлое, и, как всякое живое существо, обладающим способностью изменяться до неузнаваемости и при этом оставаться собой.