Позор ли е...?

[Don Quijote]

Преди няколко години ''спонтанно'' бе подхваната темата за семейството на Васил Левски и по специално за неговата майка и единият му по-малък брат. Подхваната за някои по един грозен, за други честен - и твърде закъснял - начин. История, която за едни е болезнена и гузно премълчавана през годините от българския академизъм истина, а за други е поредната евтина инсинуация, целяща бърза слава за своите ''откриватели''. История, която, ако е вярна буди болка и срам в душите на всеки човек и българин. Но дали тя е истина? ''Позор ли е или слава" - както гласи и Ботевата лирика - за България и нейният народ, живота и смъртта на тези най-близки на Апостола хора?

Това което се знае със сигурност и не може да бъде оспорено е, че родителите на Левски – Иван Кунчев и Гина Караиванова (по мъж Кунчева) имат пет деца: Яна, Васил, Христо, Петър и Мария. Мария умира на шестгодишна възраст. Христо след тежък хъшовски живот умира през 1870 г. Говори се и за още един брат на Левски Кунчо, който е роден полужив и живее около месец... Бащата – карловски бояджия и гайтанджия получава инсулт през 1847г. и умира (според някои от охтика) през 1851 г. Петър Иванов Кунчев-Левски (както сам се е подписвал) е деен участник в българското национално-освободително движение и активно съдейства на Левски в революционно-апостолската му мисия, а през метежната българска пролет на 1876 г. се включва в Ботевата чета.

''Позорната'' история.

Преди няколко години в бургаски вестник беше представен краят на живота на майката на Васил Левски Гина Кунчева и на брат му Петър Кунчев. Историята бе подета от хасковско издание, после от вестника на анархистите, от писателя Стефан Цанев във в. „Труд” в края на 2007 г., както и в статията на инж. Димитър Филипов, публикувана във в. „Жарава”, бр. 3 от 2009 г. Според тях, овдовялата Гина Кунчева успява да отгледа децата си, слугувайки по къщите на карловските чорбаджии. Най-малкият брат в семейството Петър е тежко ранен в сраженията на Врачанския балкан попада в турски плен и бива осъден на доживотна каторга в Диарбекир, Мала Азия, но съумява да избяга в Русия. Опълченец през Освободителната руско-турска война – в шипченските боеве го раняват в главата, гърдите и краката. Откаран за лечение в Харковската военна болница, ала се налага хирурзите да отрежат гангренясалия му десен крак. С крайно влошено състояние, непосредствено след Сан Стефанския мирен договор, пристига в родния си град Карлово – полусляп, почти глух, еднокрак и туберкулозен. Никой в града не откликва на молбите му да получи някаква що годе подходяща за инвалид работа, за да се прехранва. Петър протяга ръка за милостиня на чаршийските търговци и занаятчии и с оскъдните подаяния подпомага сестра си Яна, вдовица с четири деца. Гина Кунчева не може да се смири с нещастната съдба на сина и дъщеря си. Съсипаната от непосилен труд и срам българка се самоубива, хвърляйки се в един кладенец. През 1881 г. Петър Кунчев умира от туберкулоза, останал просяк до края на живота си в бленуваната от него свободна България!

"Официалната" версия.

След смъртта на Ботев на 20 май 1876 г. четата му се разпръснала. Петър Иванов Кунчев не е бил ранен, а заедно с Костадин Димитров след дълго скитане намерили подслон в София в продължение на няколко месеца. Веднъж, излязъл на улицата, Петър бил заловен от полицията, но преди да бъде отведен в конака успял да избяга. След султанската амнистия от 1 август той заминал за Цариград и оттам – за Кишинев, където постъпил в Българското опълчение. При тежките боеве на Шипка на 11 август десният му крак бил сериозно ранен и останал „повреден”, но не ампутиран. Ходел е с бастун, кашлял и накуцвал. Дошъл си в родния град от лечението в Харков към 22 февруари 1878 г. Карлово било освободено на 28 декември 1877 г., на 19 януари било обявено примирието, Сан-Стефанският мирен договор бил подписан на 19 февруари 1878 г. и тепърва започнали да се сформират държавни институции. Петър Кунчев, професионалният революционер, без занаят, почти неграмотен, молел за някаква работа в разореното по време на войната Карлово. Неговият първи братовчед Васил Караиванов бил избран за председател на градския съвет на 16 януари 1878 г. и полагал усилия да облекчи положението на най-нуждаещите се. Не се втурнал да урежда първо братовчед си.

Бащиният дом на Петър не бил годен за живеене, приютил се при сестра си Яна, после от градската управа го настанили в изоставена турска къща. От това време е запазено следното негово писмо до Найден Геров:

"Просим Ви, господин Геров,

Падам пред вашето честно лице на колене [и] с кървави сълзи ида да Ви се оплача. Става трийсет и два деня откак си дойдох из Харку,108 из болницата, в Карлово. Никой ме не пита от де се прехранвам, когато не мога да ходя. Молим Ви, защото ми остана кракът повреден от шипченските битки. Поисках от полицията, за да оставят на хаджи Асан воденицата връз мене, да хвана един воденичар, каквото да мога да се прехраня, но те не дават никакво внимание. Заради това ви моля като защитник на българските страдалци, молим Ви наредете и нази на някаква работа.

Ваш покорни Петър Иванов Левски от Карлово.” (Стоянова, Р. и Н. Жечев, Неизвестни писма на Иванка Ботьо Петкова и на брата на Левски-Петър Иванов, до Найден Геров.- Известия на Института Ботев – Левски, кн. III, с., 1959, с. 328.)

Наскоро след това, в първите дни на април 1878 г., Петър писал отново на Найден Геров:

„Молим Ви, миналата неделя, като ме известиха, защото Ви са донесли жалбицата ми, за което Ви са бях оплакал за Хаджиасановата воденица. Защото майка ми, като са давила в гираня на Иван Фурнаджийски, само е останала сестра ми с четири момичета, как, молим Ви, можат да се прехранват, когато се надяват на мен. Заради това ви се моля като наши защитници ... да ма наместиш в Карлово на някоя служба.” (Пак там, с. 329).

Не е известно дали с помощта на Найден Геров, но Петър бил назначен за старши стражар в Карлово.

Когато състоянието му от белодробната туберкулоза се влошило, се преместил отново при сестра си, където през есента на 1881 г. починал. Никъде в спомени на очевидци не се среща информация, че е просил.

Гина Кунчева след обесването на сина ú Васил взела при себе си внучката си Софúя, за да не е сама. Преди Априлското въстание се поболяла и се преместила да живее при дъщеря си Яна и зет си Андрей, състоятелен занаятчия и търговец, чиято къща се намирала в източния край на площад „Св. Никола” (сега пл. „В. Левски”). През 1878 г. Гина Кунчева била на 61 г., Яна – на 43 г., Андрей – на 73 г. Той починал на 28.11.1907 г. на 102 г. Живите деца на Яна и Андрей били съответно на: Начо – 26 г., Гина – 21 г., Мария – 18 г., Софúя - 15 г., Елена – 7 г. Преди турските изстъпления в Карлово Гина, Софúя и Мария били прехвърлени пеш през Балкана, за да не бъдат поругани.

Гина Кунчева не е слугувала. Останала на 34 г. вдовица, тя денонощно предяла и тъкала чужда стока, за да се прехранва. Дори е успявала да задели платно за ризи, с което да дари по Коледа българи, продължили делото на сина ú, в Пловдивския затвор. Тя била давена от турците на 29 юни /Петровден/ 1869 г. след произшествието с Васил Левски в Сопот, когато в ръцете на властите останало палтото му с революционни книжа. Стражари намерили майката в къщата на най-малката ú сестра Мария Фурнаджиева, където отишла на имен ден, завързали я за кофата и я спуснали в герана. Един от тях бил с изваден ятаган, опрян на въжето, готов да го пререже, ако не изкаже къде е синът ú. По време на тези събития Петър не бил в Карлово. За тях той научил от близките си и ги споменал неясно в свое писмо до Найден Геров.

Неимоверното напрежение и притеснение за внучките довели до влошаване на състоянието на Гина Кунчева. С думите „Децата ми, децата ми!” тя издъхнала в дома на зет си от сърдечно заболяване около 27 януари 1878 г. Погребали я в двора на църквата „Св. Николай”, където лежали костите на починалите преди Освобождението нейни енорияши, в гроба, в който полагали покойниците от семейството на Андрей Начов. Кощунство към Яна и към всичките нейни 59 потомци, от които сега са живи 25, е да се пренебрегват грижите, които тя и съпругът ú са положили за майката и брата на Апостола.

Академичните историци иронично се ''гнусят'' от подобни ''срамни'' тези за гибелта на майката и братът на Левски, но и не пожелават да ги заклеймят като не-истини.

Конспиративните, реакционни, ''underground историци", пък, се позовават на ''еди-кои-си-много-достоверни'' източници, търсят евтина слава и инфантилно изопачават фактите.

Друг, съвсем реален и тъжен факт е, обаче, съдбата на голяма част от българските рвволюционни дейци през Възраждането и на техните семейства и близки след настъпване на така бленуваното освобождение. Излишно и тежко е да се припомня съдбата и на Ботев, който след като сам загива при неизяснени и твърде съмнителни обстоятелства в обкръжението на най-''верните'' си, трагична съдба спохожда не само тежко заболялата му дъщеря, но и Венета Ботева която трябва да се примирява с оскъдното си съществувание на фона на тогавшните новобогаташи и довчерашни турски мекерета.

Може и да е цинизъм, но, навярно, са щастливци онези които загинаха в Балкана, на бесилото и дори в турските затвори, във времена на идеализъм, борба и духовно възкресение, защото те наистина бяха ''чисти като ангели'' и защото в страната на джуджетата Гъливер винаги ще бъде убиван.Нагоре

[glishev]

"Бедни, бедни Македонски, защо не умря при Гредетин..."

[К.ГЕРБОВ]

Любомир Дойчев в „Сподвижнички на Апостола”, в очерка за „Майката Гина”, споменава за второто писмо, но го завършва с: „като се давила в герана на Иван Фурнаджиев”. По нататък спира цитата и продължава със свои думи: „сестра му Яна била останала с четири момичета”. Липсва „сàмо”, което би следвало да означава, че Гина се е удавила и е останала сàмо Яна с момичетата, без майка си.

След това Дойчев разсъждава по въпроса дали се е удавила Гина и стига до заключението, че: „Гина е правила опит да се удави, вероятно отчаяна от сполетялата я тежка болест - коремен тиф, от който се поминала в края на януари 1878 г. „Явно опитът й да се удави през януари в кладенеца на сестра си Мария Караиванова - Фурнаджиева не е успял, спасили са я!” - заключава авторът на "Сподвижничките".

Иначе Л. Дойчев и дума не обелва как е преживявала Гина Кунчева след смъртта на сина си. Завършва патетично: „Героичната майка Гина Караиванова - Иванова Кунчева притворила очи вследствие на коремен тиф съм края на януари, едва успяла да види освободена България, за която нейният син е увиснал на турската бесилка...”

[КГ125]

Проблеми със семейството на Левски не са изключени - веднага след освобождението за него, респективно за близките му се сещат само Захари Стоянов и различни бивши комити. През 1880 г. българската държава едва е прохождала и държавността и изобщо нещата не са били никак установени, така, че в хаоса след събитията от въстанието и войните е възможно братът и майката на Левски да са били пренебрегнати. Тази съдба постига не един човек от онова време - болести, бедност, разкарване на стари години да бягат от турците...

Не смятам първата версия изобщо за доказана - на какво се базира изобщо тезата, на чии спомен, на какъв документ??

Не смятам която и да е от версиите за позорна. Това са си житейски перипетии.

Не смятам и, че след освобождението богатите са бивши "турски мекерета", а бедните не, или обратно. Това са клишета от социалистическата историография, и то несериозната, масовата и ненаучната част от нея.

България не е страна на джуджета - 1 година след установяването й нима очаквате да се сети за всичко и да се оправи с всичко?

Редактирано 17, 2012 от КГ125

[andreiS40]

Карайно време беше да дойде тая тема във форума!

Дано само Глишев не я изтрие.....

СРАМНО, СРАМНО, СРАМНО ХИЛЯДОКРАТНО СРАМНО!СРАМНО, ОСЪДИТЕЛНО, ОТВРАТИТЕЛНО!

Това е отношението/реалното отношение/ на новооссвободените българи към семейството на Васил Левски...

Макар и да не харесвам писателя черногледец Христо Стоянов и да смятам, че е твърде скандален.....В ,,Другият Левски" накрая описва тая жална и страшна за нашия народ истина!Иначе останалите писаници на Стоянов са несъстоятелни...

За мизерията, нищетата и нечовешкото отношение към семейството на Гина Кунчева!

за Петър Кунчев да не говорим....Оставен е да се мъчи и гние жив като ранено, никому ненужно животно...

Без изобщо да съм краен.....казвам-НЕ ТРЯБВА ДА ОТБЕЛЯЗВАМЕ НИТО ГИБЕЛТА, НИТО РОЖДЕНИЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ!

Ние не го заслужаваме!С тия фиктивно-фалшиви церемонии, му трошим костите в незнайния гроб!

Отношението към Васил Левски и към неговото семейство е особено показателен за българската менталност, за българските нрави....

Това е България......Това сме ние българите....дребнави, тесногръди, неблагодарни конекрадци....които постоянни оцеляват!

Не се чудете, че ни е ерозирала държавността и нацията се разпада!

Не се чудете, че загубехме войните през 20 век...

Българинът сам си заслужи съдбата!

Това се случва в 1878г- месеци след Освобождението/1877-1878г./....Само пет години след обесването на Левски---

[Don Quijote]

Действително, една от интересните книги изследващи живота и делото на Апостола. Но и от цитираното е видно, че и тук се подкрепя тезата, че Гина Кунчева (Караиванова) не се е самоубила от скръб и отчаяние, хвърляйки се в кладенеца, а е починала "на легло". А това вече е стъпка - напред и нагоре - по калните баири на българската история. Иначе, въпросителните остават да "висят със страшна сила"... Интересно е и защо в повече от 130-годишната история на съвременна България никой от видните ни авторитети-историци, не е изказал категорично мнение по тези въпроси и кога някой "най-паче" ще се престраши и ще отсрами съсловието????(въпросителните не случайно са 4...)

Редактирано 17, 2012 от Don Quijote

[КГ125]

Не се палете, мислете исторически и логично! Няма основания за такива изводи!

Със същия успех можем да попитаме защо руските войски не са се погрижили за съдбата на близките на Апостола! Това са разсъждения вън от всякакъв контекст и реалност на събитията!

Идва си братът без крак, опълченец, ранен във войната и търси, както много други хора в онова ново за страната време, работа, като се обръща към познатите си. Получава длъжност старши стражар с протекцията на Найден Геров (полицай без крак, това може да се случи само в млада държава като България тогава!), заболява и умира.

Изтерзаната от преследвания, бягства, смъртта на сина си, възрастта и болести възрастна жена, отива да живее при дъщеря си, разболява се и умира, като може би прави, а може би не прави опит за самоубийство. "Дави се в кладенеца" може да значи и нещастен случай, съвсем спокойно може да е това.

И?

Някакъв вестник в Хасково излиза с полуфантастична версия и всички се ужасяват.

Не бива така, трябва да се мисли в детайли, конкретно и да се има идея за ситуацията и времето, в което събитията се случват.

Редактирано 17, 2012 от КГ125

[КГ125]

- по калните баири на българската история.

Защо да са кални? Баири като баири.

[andreiS40]

Преди няколко години ''спонтанно'' бе подхваната темата за семейството на Васил Левски и по специално за неговата майка и единият му по-малък брат. Подхваната за някои по един грозен, за други честен - и твърде закъснял - начин. История, която за едни е болезнена и гузно премълчавана през годините от българския академизъм истина, а за други е поредната евтина инсинуация, целяща бърза слава за своите ''откриватели''. История, която, ако е вярна буди болка и срам в душите на всеки човек и българин. Но дали тя е истина? ''Позор ли е или слава" - както гласи и Ботевата лирика - за България и нейният народ, живота и смъртта на тези най-близки на Апостола хора?

Това което се знае със сигурност и не може да бъде оспорено е, че родителите на Левски – Иван Кунчев и Гина Караиванова (по мъж Кунчева) имат пет деца: Яна, Васил, Христо, Петър и Мария. Мария умира на шестгодишна възраст. Христо след тежък хъшовски живот умира през 1870 г. Говори се и за още един брат на Левски Кунчо, който е роден полужив и живее около месец... Бащата – карловски бояджия и гайтанджия получава инсулт през 1847г. и умира (според някои от охтика) през 1851 г. Петър Иванов Кунчев-Левски (както сам се е подписвал) е деен участник в българското национално-освободително движение и активно съдейства на Левски в революционно-апостолската му мисия, а през метежната българска пролет на 1876 г. се включва в Ботевата чета.

''Позорната'' история.

Преди няколко години в бургаски вестник беше представен краят на живота на майката на Васил Левски Гина Кунчева и на брат му Петър Кунчев. Историята бе подета от хасковско издание, после от вестника на анархистите, от писателя Стефан Цанев във в. „Труд” в края на 2007 г., както и в статията на инж. Димитър Филипов, публикувана във в. „Жарава”, бр. 3 от 2009 г. Според тях, овдовялата Гина Кунчева успява да отгледа децата си, слугувайки по къщите на карловските чорбаджии. Най-малкият брат в семейството Петър е тежко ранен в сраженията на Врачанския балкан попада в турски плен и бива осъден на доживотна каторга в Диарбекир, Мала Азия, но съумява да избяга в Русия. Опълченец през Освободителната руско-турска война – в шипченските боеве го раняват в главата, гърдите и краката. Откаран за лечение в Харковската военна болница, ала се налага хирурзите да отрежат гангренясалия му десен крак. С крайно влошено състояние, непосредствено след Сан Стефанския мирен договор, пристига в родния си град Карлово – полусляп, почти глух, еднокрак и туберкулозен. Никой в града не откликва на молбите му да получи някаква що годе подходяща за инвалид работа, за да се прехранва. Петър протяга ръка за милостиня на чаршийските търговци и занаятчии и с оскъдните подаяния подпомага сестра си Яна, вдовица с четири деца. Гина Кунчева не може да се смири с нещастната съдба на сина и дъщеря си. Съсипаната от непосилен труд и срам българка се самоубива, хвърляйки се в един кладенец. През 1881 г. Петър Кунчев умира от туберкулоза, останал просяк до края на живота си в бленуваната от него свободна България!

"Официалната" версия.

След смъртта на Ботев на 20 май 1876 г. четата му се разпръснала. Петър Иванов Кунчев не е бил ранен, а заедно с Костадин Димитров след дълго скитане намерили подслон в София в продължение на няколко месеца. Веднъж, излязъл на улицата, Петър бил заловен от полицията, но преди да бъде отведен в конака успял да избяга. След султанската амнистия от 1 август той заминал за Цариград и оттам – за Кишинев, където постъпил в Българското опълчение. При тежките боеве на Шипка на 11 август десният му крак бил сериозно ранен и останал „повреден”, но не ампутиран. Ходел е с бастун, кашлял и накуцвал. Дошъл си в родния град от лечението в Харков към 22 февруари 1878 г. Карлово било освободено на 28 декември 1877 г., на 19 януари било обявено примирието, Сан-Стефанският мирен договор бил подписан на 19 февруари 1878 г. и тепърва започнали да се сформират държавни институции. Петър Кунчев, професионалният революционер, без занаят, почти неграмотен, молел за някаква работа в разореното по време на войната Карлово. Неговият първи братовчед Васил Караиванов бил избран за председател на градския съвет на 16 януари 1878 г. и полагал усилия да облекчи положението на най-нуждаещите се. Не се втурнал да урежда първо братовчед си.

Бащиният дом на Петър не бил годен за живеене, приютил се при сестра си Яна, после от градската управа го настанили в изоставена турска къща. От това време е запазено следното негово писмо до Найден Геров:

"Просим Ви, господин Геров,

Падам пред вашето честно лице на колене [и] с кървави сълзи ида да Ви се оплача. Става трийсет и два деня откак си дойдох из Харку,108 из болницата, в Карлово. Никой ме не пита от де се прехранвам, когато не мога да ходя. Молим Ви, защото ми остана кракът повреден от шипченските битки. Поисках от полицията, за да оставят на хаджи Асан воденицата връз мене, да хвана един воденичар, каквото да мога да се прехраня, но те не дават никакво внимание. Заради това ви моля като защитник на българските страдалци, молим Ви наредете и нази на някаква работа.

Ваш покорни Петър Иванов Левски от Карлово.” (Стоянова, Р. и Н. Жечев, Неизвестни писма на Иванка Ботьо Петкова и на брата на Левски-Петър Иванов, до Найден Геров.- Известия на Института Ботев – Левски, кн. III, с., 1959, с. 328.)

Наскоро след това, в първите дни на април 1878 г., Петър писал отново на Найден Геров:

„Молим Ви, миналата неделя, като ме известиха, защото Ви са донесли жалбицата ми, за което Ви са бях оплакал за Хаджиасановата воденица. Защото майка ми, като са давила в гираня на Иван Фурнаджийски, само е останала сестра ми с четири момичета, как, молим Ви, можат да се прехранват, когато се надяват на мен. Заради това ви се моля като наши защитници ... да ма наместиш в Карлово на някоя служба.” (Пак там, с. 329).

Не е известно дали с помощта на Найден Геров, но Петър бил назначен за старши стражар в Карлово.

Когато състоянието му от белодробната туберкулоза се влошило, се преместил отново при сестра си, където през есента на 1881 г. починал. Никъде в спомени на очевидци не се среща информация, че е просил.

Гина Кунчева след обесването на сина ú Васил взела при себе си внучката си Софúя, за да не е сама. Преди Априлското въстание се поболяла и се преместила да живее при дъщеря си Яна и зет си Андрей, състоятелен занаятчия и търговец, чиято къща се намирала в източния край на площад „Св. Никола” (сега пл. „В. Левски”). През 1878 г. Гина Кунчева била на 61 г., Яна – на 43 г., Андрей – на 73 г. Той починал на 28.11.1907 г. на 102 г. Живите деца на Яна и Андрей били съответно на: Начо – 26 г., Гина – 21 г., Мария – 18 г., Софúя - 15 г., Елена – 7 г. Преди турските изстъпления в Карлово Гина, Софúя и Мария били прехвърлени пеш през Балкана, за да не бъдат поругани.

Гина Кунчева не е слугувала. Останала на 34 г. вдовица, тя денонощно предяла и тъкала чужда стока, за да се прехранва. Дори е успявала да задели платно за ризи, с което да дари по Коледа българи, продължили делото на сина ú, в Пловдивския затвор. Тя била давена от турците на 29 юни /Петровден/ 1869 г. след произшествието с Васил Левски в Сопот, когато в ръцете на властите останало палтото му с революционни книжа. Стражари намерили майката в къщата на най-малката ú сестра Мария Фурнаджиева, където отишла на имен ден, завързали я за кофата и я спуснали в герана. Един от тях бил с изваден ятаган, опрян на въжето, готов да го пререже, ако не изкаже къде е синът ú. По време на тези събития Петър не бил в Карлово. За тях той научил от близките си и ги споменал неясно в свое писмо до Найден Геров.

Неимоверното напрежение и притеснение за внучките довели до влошаване на състоянието на Гина Кунчева. С думите „Децата ми, децата ми!” тя издъхнала в дома на зет си от сърдечно заболяване около 27 януари 1878 г. Погребали я в двора на църквата „Св. Николай”, където лежали костите на починалите преди Освобождението нейни енорияши, в гроба, в който полагали покойниците от семейството на Андрей Начов. Кощунство към Яна и към всичките нейни 59 потомци, от които сега са живи 25, е да се пренебрегват грижите, които тя и съпругът ú са положили за майката и брата на Апостола.

Академичните историци иронично се ''гнусят'' от подобни ''срамни'' тези за гибелта на майката и братът на Левски, но и не пожелават да ги заклеймят като не-истини.

Конспиративните, реакционни, ''underground историци", пък, се позовават на ''еди-кои-си-много-достоверни'' източници, търсят евтина слава и инфантилно изопачават фактите.

Друг, съвсем реален и тъжен факт е, обаче, съдбата на голяма част от българските рвволюционни дейци през Възраждането и на техните семейства и близки след настъпване на така бленуваното освобождение. Излишно и тежко е да се припомня съдбата и на Ботев, който след като сам загива при неизяснени и твърде съмнителни обстоятелства в обкръжението на най-''верните'' си, трагична съдба спохожда не само тежко заболялата му дъщеря, но и Венета Ботева която трябва да се примирява с оскъдното си съществувание на фона на тогавшните новобогаташи и довчерашни турски мекерета.

Може и да е цинизъм, но, навярно, са щастливци онези които загинаха в Балкана, на бесилото и дори в турските затвори, във времена на идеализъм, борба и духовно възкресение, защото те наистина бяха ''чисти като ангели'' и защото в страната на джуджетата Гъливер винаги ще бъде убиван.Нагоре

Редактирано 17, 2012 от КГ125

[andreiS40]

Не се палете, мислете исторически и логично! Няма основания за такива изводи!

Със същия успех можем да попитаме защо руските войски не са се погрижили за съдбата на близките на Апостола! Това са разсъждения вън от всякакъв контекст и реалност на събитията!

Идва си братът без крак, опълченец, ранен във войната и търси, както много други хора в онова ново за страната време, работа, като се обръща към познатите си. Получава длъжност старши стражар с протекцията на Найден Геров (полицай без крак, това може да се случи само в млада държава като България тогава!), заболява и умира.

Изтерзаната от преследвания, бягства, смъртта на сина си, възрастта и болести възрастна жена, отива да живее при дъщеря си, разболява се и умира, като може би прави, а може би не прави опит за самоубийство. "Дави се в кладенеца" може да значи и нещастен случай, съвсем спокойно може да е това.

И?

Някакъв вестник в Хасково излиза с полуфантастична версия и всички се ужасяват.

Не бива така, трябва да се мисли в детайли, конкретно и да се има идея за ситуацията и времето, в което събитията се случват.

Ако обичаш вземи си свали розовите очила!!!!!!!!!

[КГ125]

Че какви основания има за това да свалям очила? Тук няма нито един доказан факт, това е от вестник.... днешен.

[Don Quijote]

Идеята беше в навечерието на поредното почитане на паметта на Апостола да заговорим за него, а това е тема която виси от години, а и е твърде тежка, но и важна и показателна не толкова за Левски или дори за близкие му, колкото за българите като нация, народ, племе или... общонст... Във всеки случай народ, който се страхува да рискува робския си животец за да освободи своят "един син" при депортирането му под стража от Търново до София, народ, който иска от титана Ботев и четниците му, м/у които е и същият този Петър Левски, да платят агнето с което трябва да се нахранят, народът, който като един бай Ганьо уби своя Алеко... това наистина не е народ, а мърша, дори Ботев пише, че този народ може бъде проклет, ако не въстане с/у своя поробител. И заради тази черта на българите примерите за унижени и мизерстващи български поборници(прекрасна дума) са неизчерпаеми.

[Don Quijote]

Винаги съм бил особено гнуслив към т. нар. практични "хора", които мислят първо за тоалетната хартия, а после за тази на която се печата словото... Казано иначе когато житието ти се ограничава между леглото, масата и тоалетната чиния, не е ясно дали си "човек или скот"??? Когато за теб Ботев и Раковски са просто револщционери, Матей Преображенски е н'екъв поп, а братът на Апостола, четник на Войводата Ботев и мъченик за България и свободата изобщо като всечовешки идеал(изв. т'ва май не е много за теб...) е просто "един от хиляди ветерани". И нагло се задава въпроса: "И какво от това?" Е, нищо. За скота единственото което има значение е нужника...

Изглежда, че страната на джуджетата процъфтява с пълна сила... (върху трупа на Гъливер)

Редактирано 17, 2012 от Don Quijote

[КГ125]

Дон Кихот, вникни в реалностите тогава! За Левски не е знаел цял народ, той е действал конспиративно и то много конспиративно.

Темата не виси изобщо нито пък е твърде тежка. Това, което си постнал в първия пост е просто драматизъм от един вестник, а не история.

Всичко се резюмира в поста на Стинката.

Бай Ганьо не уби своя Алеко, уби го един селски кмет, по погрешка, мислейки го за местния депутат. След което е осъден на смърт, мисля.

Да платят агнето иска не народът, а един идиот, на когото са попаднали.

Изобщо, това е една такава необоснована черногледност, която не намира опора в никакви факти.

Да не мислиш, че на Робин Худ не са му искали да им плаща агнетата! Ти си представи един овчар от 19-ти век, който нито знае да чете, нито да пише, нито какво става, защото с месеци е по балкана. Идват някакви с пушки и искат агнета.

Няма и грам основание да се генерализират нещата по такъв начин. Човек ще си рече, че Одрин, Люлебургас, Косово и Букурещ са превзети от китайци.

[КГ125]

Винаги съм бил особено гнуслив към т. нар. практични "хора", които мислят първо за тоалетната хартия, а после за тази на която се печата словото... Казано иначе когато житието ти се ограничава между леглото, масата и тоалетната чиния, не е ясно дали си "човек или скот"??? Когато за теб Ботев и Раковски са просто револщционери, Матей Преображенски е н'екъв поп, а братът на Апостола, четник на Войводата Ботев и мъченик за България и свободата изобщо като всечовешки идеал(изв. т'ва май не е много за теб...) е просто "един от хиляди ветерани". И нагло се задава въпроса: "И какво от това?" Е, нищо. За скота единственото което има значение е нужника...

Изглежда, че страната на джуджетата процъфтява с пълна сила... (върху трупа на Гъливер)

Извинявай, тук си отскоро, но това, което си написал са пълни щуротии. Ако си на 14 години, имаш извинение, но иначе... Идеализмът се преплита с историята по много специфичен начин, далеч не така директно.

[andreiS40]

Идеята беше в навечерието на поредното почитане на паметта на Апостола да заговорим за него, а това е тема която виси от години, а и е твърде тежка, но и важна и показателна не толкова за Левски или дори за близкие му, колкото за българите като нация, народ, племе или... общонст... Във всеки случай народ, който се страхува да рискува робския си животец за да освободи своят "един син" при депортирането му под стража от Търново до София, народ, който иска от титана Ботев и четниците му, м/у които е и същият този Петър Левски, да платят агнето с което трябва да се нахранят, народът, който като един бай Ганьо уби своя Алеко... това наистина не е народ, а мърша, дори Ботев пише, че този народ може бъде проклет, ако не въстане с/у своя поробител. И заради тази черта на българите примерите за унижени и мизерстващи български поборници(прекрасна дума) са неизчерпаеми.

Това е квинтесенция на тази тежка не толкова историко-документална, колркото психологическа тема!

МРАЧНИ СА РАЗМИСЛИТЕ И ИИЗВОДИТЕ ЗА Българската народопсихология и душевност!

[КГ125]

Няма нищо мрачно. Ако някой иска да се чувства мрачен, то няма какво да го спре, но българската народопсихология не предизвиква мрачност.

Може да има някои основателни критики към нея, защото тя е понесла тежки исторически удари, но от друга страна, негативите при българите никак не са толкова големи, колкото изглеждат в някои критични и бедни исторически периоди.

Вместо да се вайкате над измислени вестникарски жълти и метаисторически версии, просто се запитайте кой превзе Одрин, или, например, колко българи са се върнали в страната за да се запишат в армията след като избухва балканската война.

Няма нужда от големи ходове на махалото - българите не са японци или германци, но си имат своето.

Редактирано 18, 2012 от КГ125

[Last roman]

Браво КГ, както винаги позитивизмът ти цепи мрака. То така и трябва.))

[КГ125]

По-скоро опит за обективизъм, Романе. В началото на Балканската война командването е приятно изненадано (и притсенено поради нуждата от още оръжие и снабдяване) от факта, че мобилизационните планове са надвхърлени с мисля 30% - явяват се хора, които не са мобилизирани и хиляди българи от чужбина... Няма да съм точен в цфрите но се оказва, че вместо 400 000 души армията има около 600 000. Пак казвам, може грубо да бъркам цифрите, но нещата стоят точно така - маса народ се прибира.

Сега да изпаднем в див възторг от тези факти ли? Не, но говорят достатъчно добре. Даже известна доза възторг не е излишна.

[resavsky]

Надявам се че правите разлика между Княжество България и Източна Румелия.Така че вижте в коя държава е Карлово към 1881 г. и тогава съдете България.Поборнически пенсии Княжество България е плащало.

Редактирано 18, 2012 от resavsky

[Last roman]

По-скоро опит за обективизъм, Романе. В началото на Балканската война командването е приятно изненадано (и притсенено поради нуждата от още оръжие и снабдяване) от факта, че мобилизационните планове са надвхърлени с мисля 30% - явяват се хора, които не са мобилизирани и хиляди българи от чужбина... Няма да съм точен в цфрите но се оказва, че вместо 400 000 души армията има около 600 000. Пак казвам, може грубо да бъркам цифрите, но нещата стоят точно така - маса народ се прибира.

Сега да изпаднем в див възторг от тези факти ли? Не, но говорят достатъчно добре. Даже известна доза възторг не е излишна.

Да, тези хора /пасионарии/ измряха за една загубена кауза, а скатавките се наплодиха. Затова сме на такова дередже.

[resavsky]

Защо да е загубена кауза?

[КГ125]

Тогава никак не е била изгубена. Народите ги усещат тия неща...

Според мен не може да се преценяват исторически категории (при цялата разтегливост народопсихологията е такава категория) извън историческата конкретика.

Тя е, че България преживява големи сривове на националната идентичност, поради външни въздействия и вътрешни дадености.

Снощи гледам по ТВ един филм за писателя Змей Горянин - Светозар Димитров. Ето лаконичното описание на българската уикипедия, което обаче може да накара някои по-в час да се позамисли... http://bg.wikipedia.org/wiki/Змей_Горянин..... твърдо отказва да се "покае" публично, за да му разрешат да печата отново; притежател на езотерична библиотека. Любимото му място, на което в края на краищата е погребан, е това: http://bg.wikipedia.org/wiki/Седемте_престола

Едно от големите имена на българската литература, известен преди 1944 г. еднакво с Йордан Йовков и Елин Пелин, приятел на последния, автор на много историческа проза, която мисля, е крайно време да се възроди в България.

Ако не са били последвалите събития, щехме да го четем в учебниците по литература (защо това не става сега е "заслуга" на велемъдрите ни власти от 1990 г. насам.... )

Осъден от народния съд на няколко години затвор за" АНТИСРЪБСКИ ШОВИНИЗЪМ - защото активно е писал за българската кауза в Македония. След излизането си от затвора единствените, които му печатат стихотворенията са един религиозен вестник за бабички.

До смъртта си продава вестници на една будка в София.

За да стане ясно на незапознатите, това е все едно Елин Пелин да продава вестници до смъртта си.

Всичко това е за единият твърд патриотизъм, прокарван в едно в литературно отношение доста качествено творчество с всички белези да стане класика, както на приятеля му Елин Пелин например.

Е, какво да прави народ, в който такива хора се преследват?

Таман се свестява от националните катастрофи (които са заложени в народпсихологията му и във фаталния ход на обективните събития) и ето, че идва могъщия идеологически удар на социализма.

И после почва един период на двоемислие, генериращ голям житейски цинизъм...

Знаете ли тука защо е без вратовръзка? Сега всички втори ходи така, но тогава това е значело едно единствено нещо - че е арестуван. Снимката е от съда. За антисръбски шовинизъм.

Част от архива му била в архива на Николай Хайтов, което е страшно притеснително.....

http://www.youtube.com/watch?v=QK4AzuHnm4M

http://www.youtube.com/watch?v=APTDqHN5lFI&feature=related

Редактирано 18, 2012 от КГ125

[DendroaspisP]

По-скоро опит за обективизъм, Романе. В началото на Балканската война командването е приятно изненадано (и притсенено поради нуждата от още оръжие и снабдяване) от факта, че мобилизационните планове са надвхърлени с мисля 30% - явяват се хора, които не са мобилизирани и хиляди българи от чужбина... Няма да съм точен в цфрите но се оказва, че вместо 400 000 души армията има около 600 000. Пак казвам, може грубо да бъркам цифрите, но нещата стоят точно така - маса народ се прибира.

Сега да изпаднем в див възторг от тези факти ли? Не, но говорят достатъчно добре. Даже известна доза възторг не е излишна.

Някъде бях чел, че с доброволците, включително и от чужбина, стават 800 000 души. Това позволява да се направи още една армия, извън планираните. Дори вещевите резерви на армията не стигат да облекат и въоръжат всички, та се налага да внасят спешно оръжие, а една част от доброволците до края на войната се бият с цивилни дрехи.

[КГ125]

Точно. Това мисля са спомените на ген. Ковачев или на ген. Никола Иванов. Отиват на фронта с бомбета и със сака ) опасани обаче с колани и въоръжени с пушки.

Редактирано 18, 2012 от КГ125