СЪРБИЯ В ПОЛИТИКАТА НА КНЯЗ КНЯЗ БОРИС-МИХАИЛ (852-889) И ЦАР СИМЕОН ВЕЛИКИ (893-927)

[Monarh]

Статия на Пламен Павлов от сайта http://liternet.bg

Българо-сръбските отношения през ІХ-Х в., както и самата история на сърбите в онази епоха, са познати преди всичко благодарение на сведенията на Константин Багренородни в неговата знаменита книга "За управлението на империята" ("De administrando Imperio"). Това важи, разбира се, и за политиката на бележитите български владетели Борис-Михаил и Симеон. Наличната информация се базира почти напълно върху глава 32 на този първокласен енциклопедичен и историографски труд (Константин Багрянородный 1989: 140-149, библиография: 378-382; Максимовић 1979: 25-32) - един сравнително неголям, но наситен с информация текст. Върху гл. 32, както и върху другите "сръбски" и "хърватски" глави (29, 30, 31, 33, 34, 35 и 36), е писано многократно, вкл. от водещи сръбски, хърватски, български и европейски византолози и медиевисти, така че да се открие нещо ново, е почти невъзможно. Естествено, "разгадаването" на едни или други моменти от тези слабо познати взаимоотношения не трябва да бъде самоцел. И все пак, някои наблюдения, съчетани с новооткрити археологически паметници, дават известни възможности за преосмисляне на конкретни прояви в българо-сръбските отношения, с което по-ясно се откроява мястото им в българската политическа стратегия през ІХ-Х в.

Първият регистриран конкретен случай на българо-сръбски отношения е предприетият според Константин Багренородни безрезултатен опит на "архонта на България" Пресиан І (836-852) да завладее Сърбия с тригодишна военна кампания. Българската експанзия среща съпротивата на княз Властимир (около 825-860), който се явява най-видният представител на първата сръбска владетелска династия Вишеславичи. Не е тук мястото да се спираме върху тази война, нейните мотиви и резултати (Острогорски 1948: 24-29; Историjа 1981: 147-148; Божилов, Гюзелев 1999: 161), но е факт, че тя маркира една изключително трайна линия в геополитическото мислене на българските владетели, продължила до самата гибел на Първото българско царство. Войната, започната от кана сюбиги Пресиан І, вероятно е част от обширна външнополитическа програма за влияние в Централна Европа и Средиземноморието, като е свързана с мащабното разширение на държавата в западна посока през първата половина на ІХ в.

Княз Борис-Михаил (852-889) продължава линията на Пресиан І, което макар и в наивна форма (Борис "...искал да отмъсти за поражението на баща си..."), е специално подчертано от Константин Багренородни. При войната срещу западните съседи войските начело с престолонаследника Владимир Расате навлизат дълбоко в сръбска територия, но търпят поражение. Владимир заедно с дванадесет "велики боили" попада в плен. Този неблагоприятен обрат заставя княз Борис-Михаил да пристигне в района на крепостта Рас (до дн. Нови Пазар), тогава вероятно под българска власт, и да започне преговори с управляващия в Сърбия "триумвират" на братята Мутимир, Строимир и Гойник Властимировичи. Владимир Расате и "великите боили" са освободени, разменени са дарове и е сключен мир. До границата българският княз е придружен от Мутимировите синове Борен (Бран) и Стефан (Ферjанчић 1997: 24). Получените дарове са възприемани в България като данък ("пактон") и проява на политическата зависимост на сръбските князе от Борис-Михаил. Сред многото датировки на тази война най-приемливо е тя да бъде отнесена към времето около 880 г. (Максимовић 1979: 69-75).

Нека, макар и накратко, се опитаме да "разгадаем" мотивите за действията на княз Борис-Михаил. Наред с очертаната вече българска стратегия в западна посока, включваща, в една или друга форма, подчиняването на сръбските земи и племена, предприетата война би следвало да има и по-конкретни причини. Според нас най-важната от тях е засилването на византийското влияние спрямо Западните Балкани през седемдесетте години на ІХ в. Началото е поставено с интервенцията на византийския флот, най-вече при обсадата на Дубровник от арабите (866-867 г.). След десетилетия на византийска слабост в басейна на Адриатика, император Василий І Македонец (867-886) се намесва решително в региона, като постепенно успява да възстанови и разшири някогашната византийска власт по крайбрежието. Около 872 г. архонтията Далмация е превърната в тема, коeто е директен израз на засилилото се византийско военно и политическо присъствие (Ферлуга 1991: 34 сл.). Граничещите с темата Далмация сръбски племенни държавици отчасти губят своята самостоятелност, като плащат данък на византийските власти (Jиречек 108 сл.). Нещо повече, военни контингенти от хървати, сърби, захумляни, травуняни и отряди от крайбрежните ромейски градове са прехвърлени от византийския флот по време на сраженията за крепостта Бари в Италия през зимата на 871 г. Именно през онези години е извършено покръстването на сърбите (Историjа 1981: 150-155). Факт е, че по време на българо-сръбската война някои от по-младите представители на княжеския род вече носят християнски имена.

В сръбската историография се приема, че "...византийската върховна власт във времето на Василий І не е имала само символичен характер" (Историjа 1981: 150-151). В този план българското нахлуване в Сърбия е имало за цел да елиминира или поне да ограничи силното в онези години византийско влияние. Независимо от конкретното развитие на войната, тя не би трябвало да се характеризира като поражение. Вярно е, че силите на Владимир Расате са разбити, че той и военачалниците му са пленени и т.н. От друга страна обаче, появата на самия княз Борис-Михаил, начело на значителни български войски, с положителност предопределя поразителната отстъпчивост и диалогичност на сръбските князе. Не на последно място, не бива да подминаваме отдавна доказаната от изследователите тенденциозност на Константин VІІ при отразяването на "сръбската тема". Самият текст е писан около 948-952 г. и носи отпечатъка на конкретните позиции на автора. Те са сполучливо обяснени от Г. Г. Литаврин със състоянието на нещата в средата на Х в. - във времето, когато самият Константин ръководи византийската държава, под заплахата на маджарските нашествия княз Чеслав Клонимирович отново се ориентира към България (Константин Багрянородный 1989: 382, бел. 53 с цитираната литература). С други думи, княз Борис-Михаил с тази война постига политическите цели, в името на които я е започнал - византийското влияние в Сърбия е ограничено.

В тон с посочената манипулативна линия Константин VІІ, който иначе е пестелив откъм подробности, се спира твърде обстоятелствено на сръбските "дарове" за княз Борис-Михаил: "...двама роби, два сокола, две хрътки и осемдесет скъпоценни кожуха, за което българите казват, че е данък..." (Константин Багрянородный 1989: 142-143, 380 - бел. 26). По този начин Константин полемизира с българските претенции за власт над Сърбия във времето на царете Симеон и Петър, иронизирайки въпросния "пактон". От друга страна, ако приемем теорията за "сръбската връзка" при написването на този в основата си компилативен текст (Максимовић 1982: 28-32), в него е отразена гледната точка на членове на сръбската династия (Захарий Прибиславлич, Чеслав Клонимирович) за естеството на събитията, поставили началото на неприемливата за тях българска опека над Сърбия. При всички положения зависимостта към България е имала и други конкретни измерения, които за съжаление остават неизвестни.

Няколко години след войната върховната власт в Сърбия е заета еднолично от княз Мутимир (860-891/892). Най-вероятно това става с българска подкрепа (Божилов, Гюзелев 1999: 187). За да си осигури вътрешна стабилност, князът изпраща по-младите си братя и дотогавашни съвладетели Строимир и Гойник в България. Той оставя при себе си единствено Петър, синът на Гойник (като заложник?), който не след дълго успява да избяга в Хърватия. Гойник умира скоро след това - във всеки случай през 893 г. претендент за сръбския престол е синът му Петър. Строимир продължава да живее в България заедно със семейството си. Неговият син Клонимир по волята на княз Борис се жени за знатна българка (това е подчертано специално от Константин Багренородни - "Борис му дал българка за жена..."), а от този брак се ражда бъдещият сръбски владетел Чеслав Клонимирович (931-около 960).

Колкото и да е хипотетично, нека се запитаме коя би могла да бъде тази българка, чийто син през 931 г. възстановява сръбската държава след седемгодишно българско владичество. Ако вземем предвид честата практика внукът да носи името на дядо си, може би става дума за дъщеря на видния болярин Чеслав, споменат в житието на св. Климент Охридски сред най-доверените "приятели" на княз Борис-Михаил (Милев 1966: 122-123). Във всеки случай името "Чеслав"/"Часлав" не се среща сред по-ранните представители на сръбската княжеска династия. В такъв случай обстоятелството, че именно в дома на Чеслав през 886 г. пребивава славянският просветител Ангеларий, един "от корифеите" на доскорошната Моравска мисия (Милев 1966: 122; Андреев, Лазаров, Павлов 1999: 18, 394) би могло да се интерпретира и във връзка с някакви български планове за духовно влияние в наскоро покръстената Сърбия. Въпросът за българското културно-духовно влияние в сръбските земи се нуждае от специално внимание, което не влиза в рамките на тази малка студия. Трябва да отбележим обаче, че напоследък в сръбската медиевистика се очертава позитивен поврат към признаване и проучване на идващите от Плиска и Велики Преслав културни импулси във времето на княз Борис-Михаил и "Златния век" на цар Симеон Велики (Трифуновић 2001: 82-115).

Една от сензациите на сръбската история през лятото на 2006 г. е изненадващата поява на един малък златен конусовиден печат, принадлежал именно на Строимир. Той е откупен на търг в аукционната къща "Gorny&Mosch" в Мюнхен от сръбската държава чрез нейни дипломати в Германия. Събитието, чийто "сюжет" напомня сцена от евтин телевизионен сериал, включва анонимна информация от руски (?!) колекционер, наддаване за печата, в което участват анонимни българи (!), които естествено вдигат цената (от 6500 на 15 хиляди евро), опасения, че печатчето може да е фалшификат, и т.н. Така или иначе, в сръбската преса появата на този безспорно важен паметник предизвиква възторжени заглавия от рода на: "Сърбия придоби доказателство от ІХ в. за съществуването на своята държава" (Jevremovič 2006), "Печатът променя историята" (Вечернье новости 2006), "Държава на длан" (Latinović 2006) и т.н. В началото на 2007 г. печатът на Строимир отново е в центъра на вниманието, тъй като е акцент на една тематична изложба в Белград (Изложба 2007).

Не е установено как точно златният печат е попаднал във въпросната частна колекция. Пред сръбските медии археологът Дж. Янкович, председател на Сръбското археологическо дружество, отбелязва, че "...в България има подобни печати. Такъв е печатът на цар Симеон с лика на царя и надпис "Симеон", датиран към края на ІХ и началото на Х в. Цар Симеон завладява Сърбия през 924 г., при него като изгнаници са били Строимир и Гойник, прогонени от брат си Мутимир, който след гражданска война се възкачва на престола. Предполага се, че когато отиват в България, Гойник и Строимир получават територии за управление, т.е. те са управлявали територии в България...". Самата колекция, в която е бил печатът, според Янкович е включвала "...златни и други предмети с произход от Балканите. Става дума например за наушници, които се датират от VІ до ХІІ в., накити от римско, късноримско и византийско време...", а самото печатче е "...от ІХ в. и вероятно е изработено от византийски златари от Атина, Солун или Цариград. Съществуването на този печат доказва, че князът е имал придворна канцелария, архив и администрация, която представлява държавата (...) Самият вид на печата показва собствената му история през времето, в което той е преминавал от едни ръце в други. Една частица от него е отчупена, вероятно някой е откъснал малко злато за някаква позлата..." (Latinović 2006; Іstorija Вalkana 2006).

Златният печат на Строимир е личен, бил е прикрепен вероятно към гривна или огърлица. Приблизително от същото време и сходен като тип е пирамидалният печат на княз/цар Симеон Велики (Тотев 1993: 121-136), паралелът с който основателно е даден от сръбския учен. Изработеният от лазурит печат на Симеон е открит в постройка до Дворцовия манастир в столицата Велики Преслав при редовни археологически разкопки. Така е и с други печати от този тип, свързани с България и Византия (Тотев 1995: 271-283). Мястото и обстоятелствата на намирането на Строимировия печат обаче остават неизвестни. В сръбските информации, свързани с него, се изказва мъглявото предположение, че вероятно е намерен в днешна Метохия. Явно се прави връзка с тогавашната княжеска резиденция или "столица" Достиника, която остава нелокализираната и до днес, но най-често се търси именно в Косово и Метохия (Новаковић 1981: 61; Трифуновић 2001: 76-77). Презумпцията е, че печатът е носен от наследниците на Строимир - синът му Клонимир или пък неговият внук Чеслав Клонимирович. И двамата, макар и да имат твърде различна съдба, се завръщат в Сърбия.

В дискусиите около печата на Строимир основателно се отбелязва, че няма никакви сигурни данни за намирането му в Сърбия. Напротив, "колекцията", към която той принадлежи, най-вероятно е пристигнала по контрабандни канали в Мюнхен от България, като паметниците в нея поне отчасти произлизат или от самата Плиска (Іstorija Вalkana 2006) или изобщо от района на старите български столици. Без да навлизаме в дебрите на белетристиката и криминалните четива, все пак ще отбележим, че цялата история с откриването и аукционната "операция" отговаря на типичните незаконни иманярски и "колекционерски" похвати в България в края на ХХ - началото на ХХІ век. До каква степен обаче е възможно да бъде установена истината за откриването на печата и другите паметници, за които говори Дж. Янкович, не сме в състояние да отговорим.

Дали печатът на Строимир е директно свидетелство за сръбската държавност, въпреки безспорното й съществуване в онази епоха? Върху него отсъства каквато и да било титла, въпреки че няма съмнение кой е притежателят му. Несъмнено той има за цел да удостоверява както лична, така и официална кореспонденция и отразява високото положение на своя притежател. Строимир би могъл да го притежава още в Сърбия, както и да го е получил в България - кръгът от лицата, които са разполагали с такива печати е сравнително широк (Тотев 1995: 271 сл.). Евентуалното му намиране в Плиска, Велики Преслав или нейде в тогавашните български земи е напълно логично. Присъствието на бившия сръбски владетел (естествено, не при цар Симеон, а при княз Борис-Михаил) в България продължава много години, до края на живота му. Допускането на Дж. Янкович, че Строимир и Гойник са получили за управление някакви територии не може да бъде подкрепено с изворов материал. Има обаче и друго решение - Строимир, както и другите знатни сърби в България след него, да са били начело на сръбски военни контингенти към българската армия или на военизирани заселници по границите на страната.

Изказано е предположение, че в резултат на българо-сръбските войни през 50-те-началото на 80-те години на ІХ в. сръбско население е било преселено от югозападните балкански земи в онези между Карпатите и Днестър. На базата на непубликуван археологически материал, на някои сведения в изворите и на логически доводи като отправна точка се приема сръбската Травуния (Требине). Допуска се, че именно това, в основата си сръбско население, през Х в. е познато под името "тиверци" (Рабинович 1997: 5-6). За категорични изводи в тази посока е още рано. При това значима общност като племето тиверци надали може да бъде отъждествена с евентуално преселените по Днестър сърби, които надали са били толкова многобройни. Все пак за киевските летописци тиверците са племе, представено по аналогичен начин на големи източнославянски общности като древляните, дулебите, северяните, уличите и т.н. (Тельнов, Степанов, Руссев, Рабинович 2002: 55-58, 66). Ако действително по източната българска граница са разполагани сръбски военни заселници, те би трябвало да са най-вече не е от Травуния, а от самата Сърбия.

Нека в обратна ретроспекция се опитаме да си обясним какво се е случило, когато през 924 г. многобройни български сили окупират Сърбия и я превръщат в българска провинция. Както разказва Константин Багренородни: "Българите съобщили на жупаните да дойдат и да приемат Чеслав за свой архонт. Те ги извикали с помощта на клетвени уверения, но ги закарали до първото село и веднага ги оковали, влезли в Сърбия и подбрали със себе си цялото население от мало до голямо и го закарали в България. Някои обаче успели да избягат и отишли в Хърватия. Така страната опустяла. (...) След седем години Чеслав избягал от България заедно с други четирима, от Преслав отишъл в Сърбия, но не намерил в страната повече от петдесет мъже, останали без жени и деца и прехранващи се с лов...". По-нататък се разказва как с помощта на Византия Чеслав завзел страната, а "...сърбите, които пребивавали в Хърватия и България и другите страни, прогонени от Симеон, като чули това, се завърнали при него [Чеслав]. Мнозина от бегълците от България дошли и в Константинопол, тях василевсът на ромеите ги изпратил при Чеслав, като ги облякъл и облагодетелствал..." (Константин Багрянородный 1989: 146-149).

Ако отново обръщаме внимание на този добре познат пасаж от "De Administrando Imperio", то е защото той показва използвана и по-рано от българите практика, достатъчно известна от походите на Крум през 811-813 г. спрямо византийското население от Източна Тракия. Ако в случая Константин VІІ е толкова обстоятелствен, като безспорно хиперболизира последиците от българските действия през 924 г., то е защото е пряк съвременник на събитията и защото в конкретната ситуация тези действия със сигурност са били много по-радикални и мащабни. Дали обаче тази практика не е прилагана от българите още във времето на Пресиан І? Отговор на този въпрос може да даде бъдещото проучване на визирания от Р. Рабинович археологически материал, както и евентуални нови находки.

Около 893 г. Петър Гойникович, идвайки от Хърватия, сваля княз Прибислав (892-893). Дали тази узурпация е имала българска подкрепа, най-малкото да е станала в условия на доброжелателен български неутралитет? С оглед на контактите на княз Владимир Расате (889-893) с германския крал Арнулф такава позиция не е лишена от логика. Същото важи и ако това е станало в началото на управлението на новия български владетел Симеон Велики (893-927). Във всеки случай обстоятелството, че години по-късно синът на Прибислав, Захарий, живее в Константинопол и е тясно свързан с византийската политика, дава отговор за политическата ориентация на Прибислав.

В началните години на своето управление Петър Гойникович е имал добри отношения с България. Нарушаването на реда на престолонаследието амбицира и други представители на княжеския род да предявят претенции към сръбската корона. Около 895 г. Петър Гойникович е атакуван от своя чичо Бран Мутимирович, който на свой ред идва от Хърватия. Изказано е мнение, че в случая Хърватия следва "провизантийска, най-малкото антибългарска политика" (Ферлуга 1971: 80). Ще се въздържим да коментираме българо-хърватските отношения в конкретния момент, както и през ІХ-ХІ в. като цяло. Те имат своята специфика, но политическата линия на българските владетели към Хърватия е сходна с онази към сърбите. Така или иначе, Петър побеждава, пленява Бран и го наказва с ослепяване. В тази ситуация сръбският княз продължава да е тясно свързан с България - както разбираме от събитията десет години по-късно, Павел, синът на Бран, е изпратен във Велики Преслав.

Две години по-късно (около 897 г.) Петър Гойникович е нападнат от Клонимир, синът на Строимир, който дори успява да превземе княжеската резиденция Достиника. Несъмнено това е сериозен успех, но в последвала битка с войските на Петър Гойникович претендентът загива. В почти всички изследвания се приема, че Клонимир навлиза в Сърбия от българска територия, респективно, че се ползва с българска подкрепа (Златарски 1927: 392-393; Историjа: 156-157; Трифуновић 2001: 76). Това означава, че скоро след 895 г. се е случило нещо, което е заставило Симеон да промени отношението си към Петър Гойникович.

Трябва да отбележим, че на съответното място Константин Багренородни не споменава за българска намеса, напротив - твърди, че Клонимир е избягал от България: "След две години Клонимир, бащата на Чеслав, също така избягал от България, и като достигнал Сърбия, влязъл с войската си в една от нейните крепости, Достиника, с намерение да завземе властта. Воювайки срещу него, Петър го убил и управлявал още двадесет години, започвайки да управлява при царстването на Лъв, благочестивият и свят василевс, имайки подчинение и служба към него..." (Константин Багрянородный, 164-165).

Писалият в средата на Х в. император не е имал достатъчно информация за въпросните събития. Воден от общата канава на своя разказ и доминиращата в него линия (сърбите изначално са подчинени на Византия, а не на България!), той излага собствената си представа си за византийско-сръбските отношения при своя баща Лъв VІ (886-912). И все пак как да разбираме твърдението, че Клонимир е избягал от България? Това е можело да стане по време на българо-византийската война през 894-896 г., когато България е жертва на две маджарски нашествия. Както е известно, княз Симеон търпи поражение и търси убежище в Дръстър. При набезите си маджарите преминават Дунав с изпратени за целта византийски кораби (Божилов 1983: 89).

В тази ситуация Клонимир е можел да се изплъзне от контрола на българските власти, но семейството му е останало в България. Явно сръбският принц в конкретния момент е бил някъде извън българската столица. Ако той стоял начело на сръбски военни колонисти по североизточната българска граница, това би могло да стане с помощта на византийския флот. От друга страна обаче, имаме ясното указание, че Клонимир е разполагал с войска (за разлика от Чеслав с неговите четирима души през 931 г.!), и то достатъчно значителна, за да превземе резиденцията на своя противник. Ако това е осъществено с византийска помощ, би трябвало все пак да е известно на автор като Константин Багренородни, който не е "обикновен" хронист, а император и син на Лъв VІ, по чието време е въпросната война. Има и трета възможност - сръбският контингент, начело на който е стоял Клонимир, да е участвал в българските действия в посока на Драч (т.е. в днешна Албания), за които се споменава в едно от известните писма на Лъв Хиросфакт. В такъв случай Клонимир, в една или друга форма, се отделил самоволно от българските сили, за да атакува Сърбия. Или пък това е наистина българска акция против Петър Гойникович, за която Константин VІІ е нямал по-пълна информация?

Както е известно, Лъв Хиросфакт загатва, че в самия край на ІХ в. Симеон осъществява настъпателни действия в югозападна посока. Българската армия завладява земи в района на Дирахион/Драч (дн. Дуръс, Албания), но след преговори Симеон връща на империята "тридесет крепости в областта на Дирахион с тяхното богатство..." (Гръцки извори 1963: 183).

В сложния триъгълник на българо-византийско-сръбските взаимоотношения през ІХ-ХІ в. Драч играе особена роля, която не е напълно изяснена. Връзката между темата Драч и темата Далмация е много важна, което на свой ред поставя някои въпроси за мястото й във византийската провинциална уредба по адриатическите брегове (Ферjанчић 1991: 19-20; Margetić 1991: 49-50, 56-57). Показателна е активността на драчкия стратег Лъв Равдух в темата Далмация през 916-917 г. (вж по-долу). В сходен порядък се развиват събитията и в края на Х - първите две десетилетия на ХІ в. Не случайно цар Самуил (997-1014) полага толкова усилия за подчиняването на Драч - като се започне от сродяването му с тамошния елит (царица Агата, майката на Гаврил Радомир е дъщеря на драчкия протевон Йоан Хрисилий) и се стигне до поставянето на града под български контрол чрез царския зет Ашот Таронит. В днешните албански планини са някои от силните български крепости (Белград/Берат, резиденцията Копринища и др.), които играят важна роля при последните двама владетели на Първото българско царство, Иван Владислав (1015-1018) и Пресиан ІІ (февруари - август 1018). Цар Иван Владислав ликвидира дуклянския княз Иван Владимир заради контактите му с Византия чрез Драч, който след 1005 г. отново е под властта на империята. Както е известно, "българският самодържец" загива пред стените на Драч през февруари 1018 г. в двубой със стратега Никита Пигонит. Пресиан ІІ оказва съпротива на Василий ІІ, като заема планината Томор (Павлов 1999: 31-35, 41). С други думи, именно Драч в качеството си на опорна база на византийския флот в Адриатика, както се оказва, е "ключът" към Далмация. Възможно е повечето български военни кампании към сръбските земи (както към самата Сърбия, така и по отношение на Дукля, Захумие, Травуния) и Хърватия да имат връзка с конкретните български позиции спрямо Драч. Най-ярката проява на тази политика е "дългият поход" на цар Самуил през Дукля, Захумие, Котор, Дубровник и т.н. чак до хърватската Зара (Задар) в края на Х в. (Живковић 2002: 9-25; Пириватрић 2005: 91-99). Тогава Драч е под български контрол, така че няма директна опасност за удар в тила на Самуил откъм важното адриатическо пристанище. Още нещо, когато се изследват тези въпроси, трябва да се има предвид реалното положение на тогавашните земи, населени със сърби (Новаковић 1981; Jанковић 1993), а не по-късните представи за техния характер и обхват.

Независимо от конкретиката на събитията, свързани с Клонимир, засилването на българските позиции в направление на темите на Драч и Далмация несъмнено е оказало влияние над сърбите. Княз Петър Гойникович кани българския владетел за свой кум, с което в "роднински" маниер е обоснована зависимостта на сърбите от далеч по-силната в онази епоха България. "Приятел" и съюзник на Симеон става и захумският княз Михаил Вишевич, а може би и други поместни князе по същото време.

След изострянето на българо-византийските отношения през 914 г. е направен опит княз Петър Гойникович да бъде привлечен към изграждащата се коалиция против България. За целта стратегът на Драч Лъв Равдух се среща с него в Пагания (или Нерентания, сръбската племенна "славиния" северно от Дубровник), която тогава "архонтът на Сърбия" владеел. Византийският стратег уговарял Петър Гойникович да нападне България заедно с маджарите. За поведението на сръбския владетел българският цар научава именно от захумския княз Михаил Вишевич. Въпреки че няма данни за сръбски действия против България, а самите маджари да са привлечени на българска страна, цар Симеон сваля доверието си от Петър Гойникович. Скоро след победата при Ахелой (20 август 917 г.) срещу Сърбия се отправя силна българска армия, водена от Теодор Сигрица и Мармаис. Сръбският княз е пленен и хвърлен в затвора във Велики Преслав. На негово място е поставен доведеният от България Павел Бранович (917-921) (Златарски 1927: 426-427; Димитров 1998: 58-59).

След около три години новият княз е нападнат от изпратения от Византия Захарий Прибиславич, когото той побеждава и изпраща във Велики Преслав. На свой ред Павел е привлечен от новия византийски император Роман Лакапин, след което Захарий с българска подкрепа заема сръбския престол. Това без съмнение е грешка на цар Симеон, тъй като Захарий, от много години протеже на империята, скоро отхвърля българската зависимост. Поведението на княз Захарий (921-924), както и на неговите предшественици със сходна съдба (Петър Гойникович и Павел Бранович), вероятно е обусловено и от идейнополитическите измерения на българо-сръбските отношения (Живковић 2005: 86-89). И все пак на преден план стои геополитиката - очевидно през ІХ-Х в. България е по-опасна за независимостта, относителна или не, на Сърбия в сравнение с Византия.

Както е известно, при опита за отстраняване на княз Захарий вече "стандартната процедура" с войските на Теодор Сигрица и Мармаис търпи провал. Явно през предишните години Сърбия е увеличила военните си сили, така че този път двамата български пълководци са разбити. Главите им и тяхното лично оръжие са сръбски "подарък" и трофей, изпратен на император Роман Лакапин. Следва унищожителен удар от българска страна - нови сили, водени от трима висши командири (единият от тях е т.нар. "ичбоклия", т.е. ичиргу-боила Мостич) (Андреев, Лазаров, Павлов 1999: 76), нахлуват в Сърбия. Българите водят със себе си Чеслав, синът на покойния Клонимир и българската му съпруга. При респектиращата мощ на българските сили Захарий напуска страната, търсейки убежище в Хърватия. Доведеният с българските войски Чеслав изненадващо не е поставен на престола, а изиграва ролята на примамка. Когато сръбските жупани пристигат, за да приемат новия си господар, те са оковани във вериги и отведени в България. Сърбия е опустошена, част от жителите й са изселени, а страната е превърната в българска провинция (Златарски 1927: 461-462; Историjа 1981: 158-159).

Разгледаните случаи на българска намеса в сръбските вътрешни дела, вкл. смяната на сръбски владетели от българския цар Симеон, показват несъизмеримостта на двете балкански държави като военна мощ, стопански и демографски ресурси, изграден модел на управление, държавна идеология и т.н. Редно е да се запитаме обаче - различават ли се принципно методите, прилагани от цар Симеон Велики, от действията например на кан Омуртаг през двадесетте години на ІХ в.? Както знаем, тогава българският владетел прогонва племенните князе на славяните тимочани, преденеценти (браничевци) и ободрити, като ги заменя с верни на Плиска управители. Възможно е тези управители също да са били славяни, хора от "смесено" потекло и т.н. Както знаем, през 886 г. Белград е управляван от български таркан (бори-таркан), чието име обаче според т.нар. Второ житие на св. Наум Охридски е било Радислав. Онова, което става през 924 г., прилича на радикално отстраняване на местната върхушка. На нейно място явно идва българска администрация, която поне отчасти има същата славянска или българо-славянски етническа природа, но за съжаление нямаме повече данни за тези събития.

Нека се запитаме все пак какво би станало (въпросът "ако" в историческата наука често се третира като проява на "ерес"), ако българската власт над сърбите бе продължила по-дълго, примерно няколко десетилетия или век? Да отговорим на този въпрос с друг въпрос - съществуват ли през следващите векове тимочани, браничевци, севери, стримонци, берзити, драговити, смоляни и т.н.? Поне от Х век нататък тези славянски племена са неразделна част от средновековния български народ. Представата, че българските владетели са ограничавали своята политика само до славянските племена от т.нар. българска група е предпоставена теза на някои историци. Вярно е, че българските славяни, заселили се в Мизия, Тракия, Македония, Поморавието, отчасти днешните Косово и Албания, са се отличавали езиково от западните си съседи сърби и хървати. Различията обаче не са били нито толкова големи, нито биха могли да се запазят напълно и безкрайно в условията на една централизирана държава със своя църква, образование, развита култура. Наистина, какво би станало, ако сръбските (а защо не и хърватските?) славянски племена бяха включени трайно в границите на Първото българско царство?

[loxley]

Статия на Пламен Павлов от сайта http://liternet.bg

Хубава статия, която завършва с един много еретичен въпрос... Какво би станало? Вероятно България щеше да граничи с Италия.

Освен ако не приемем, че т.нар. "славяни от българската група" са били по близки с "пра"българите отколкото със сърбите и хърватите... Кой знае как точно е било?!

[КГ125]

Интересно би било - защото тогава на фронта на православието с католицизма щеше да е България. Нямаше да го има своеобразният сръбски "буфер".