Издирването на библиотеката на московските князе

[Galahad]

На 21 юни 1547г. Москва била сполетяна от бедствие, което е останало в летописите като „Великия пожар”. Пламъците не пощадили нито катедралния храм, нито княжеския дом, опустошавайки всичко от покрива до подземията, включително и хазната. Самия митрополит едва не загинал по време пожара докато самоотвержено спасявал иконата „Пречиста” дело на Петър Чудотворец.

Навярно дворцовата библиотека е последвала съдбата на целия княжески дом изгорял от покрива до основите. Във фрагментарния опис на имуществото на цар Иван Василевич само е отметнато след изброяване на няколко книги, че „другите книги ги няма записани, тъй като старите книги на Господаря…” и текста прекъсва. Предполага се, че е следвало съобщение, че та са били изгорели. И всичко би приключило до тук.

През 1777г. професора от Московския университет Христиан Фридрих Матеи (1744-1811) успял да задигне от Синодалната библиотека ценен ръкопис съдържащ освен няколко песни от „Илиада” и най-пълната сбирка с Омирови химни от намираните до тогава. През 1780г. текста бил издаден от холандския филолог Рункен въз основа на изпратен му от Матеи препис. Що се отнася до оригиналът, то той бил продаден от професора на Лейденската библиотека. По-точно в случая не става дума за целият сборник, а само за половината, т.е. втората част съдържаща Омировите химни и „Илиадата” от 435 стих на VІІІ песен насетне. Другата половина от сборника, в която „Илиада”прекъсва на 434 стих от същата VІІІ песен обаче се е съхранявала в Московския главен архив на Министерството на Външните работи. Според знаците на хартията ръкописът се отнася към първата четвърт на ХVв.

Ценната находка обаче възпламенила професора от Страсбургския университет Едуард Тремер и през 1891г. той пристигнал в Москва с надеждата да открие още ценни ръкописи на произведения смятани за отдавна за изгубени за световната наука. Но още в началото се сблъскал с разочарование. Оказало се, че ръкописът с „Илиадата” и Омировите химни не е принадлежал на библиотеката на великата княгиня София Палеологина, както смело бил оповестил самия директор на архива на министерството на външните работи княз М. Оболенски. Ръкописът принадлежал на йеромонах Дионисий от Янина, който през 1690г. завръщайки се от Москва в Албания починал в Нежин. Така ръкописът попаднал в Русия и се озовал във Външното ведомство.

Професор Тремер обаче съвсем не бил предприел далечното пътуване неподготвен. Той бил открил и други сведения, които също следвало да се проверят.

В Ливонската летопис на Франц Ниенштедт (Franz Nyenstedt) се съдържат интересни сведения, според които може да се предположи, че въпреки унищожителния пожар библиотеката може и да е оцеляла:

„…великия княз, който даже благоволил в Москва да му покаже своята библиотека, която се състояла от книги на еврейски, гръцки и латински езици, и която великия княз в древни времена е получил от константинополския патриарх, когато московците приели християнската вяра по гръцкото изповедание. Тези книги, като драгоценно съкровище, се съхранявали зазидани в две сводести подземия. Тъй като великия княз бил сушал за този отличен и учен човек, Йоан Ветерман, много добри неща за неговите добродетели и знания, затова заповядал да отворят великолепната му библиотека, която не били отваряли повече от сто години както се чуло и повикал чрез своя висш канцлер и дяк Андрей Солкан (Щелкалов) Никита Висроват (Висковатов) и Фуник (Фуников), гореспоменатия Йоан Ветерман и с него още няколко лица, които знаели московския език, някой си: Тома Шревен, Йоахим Шредер и Даниел Бракел и в тяхно присъствие наредил да изнесат няколко от тези книги. Тези книги били предани в ръцете на магистъра Йоан Ветерман за преглед. Той намерил там много хубави съчинения, на които се позовават нашите писатели, но които ги няма у нас, тъй като те са били изгорели и унищожени по време на войните, както станало с птоломеевата и другите библиотеки. Ветерман заявил, че, макар да е беден, но би дал цялото си имущество, даже [и имуществото на] всички свои деца, само тези книги да бъдат в протестантските университети, тъй като, по негово мнение, тези книги биха принесли много ползи на християнството…”. Според хрониката на пастора било предложено да преведе някои от книгите, като му била обещана заплата, храна, напитки и помощници. Ветерман обаче отказал, защото се опасявал, че ще бъде задържан да превежда до края на живота си и ще бъде лишен от възможността да обгрижва паството си. Това обяснение на летописеца изглежда доста странно след обясненията, че пастора е бил готов да пожертва цялото имущество само за да се снабди с някои от книгите, както и че грижата за паството е взела връх над ползата за цялото християнство. Но всичко приключило с новото зазиждане на библиотеката в сводестото подземие.

Последното насочило Тремер към Теремния дворец като евентуалното местонахождение на библиотеката. Изследванията на И. Забелин, че подземията са били по-стари, а след това дворецът само се надстроявал също давали основание да се предполага, че там може да се е запазил тайник с библиотеката. Тремер така и не открил библиотеката, но пък предизвикал разкопки и бурна полемика сред руските учени, тъй че се появили още интересни данни.

Така Забелин съобщава за документи намерени от М. Демини, според които в донесение на бившия клисар на храма „Св. Йоан Предтеча” Конон Осипов до Канцеларията по фискалните дела в Москва под Кремъл имало две зали пълни със сандъци до сводовете. Като източник се сочат сведенията на дяка Василий Макарев, който бил огледал тайника през прозореца му през 1682г. при управлението на София Алексеевна, но тъй като царевната не наредила да се отворят помещенията, това не било сторено. Тези данни все пак довели до издирвания през 1725г. и 1734г., но също без никакъв резултат.

Наред с намерените сведения се появила и една мистификация. Професора от Дерптския университет Дабелов публикувал в “Jahrbuch für Rechtsgelerte in Russland”, I Band, Riga, 1822 статията “Ueber die Juristen-Fakultät zu Dorpat”, в която съобщил анонимен опис на книгите в библиотеката. Според началото на този опис в библиотеката имало 800книги, повечето на гръцки. Имало и на латински, сред които Историята на Тит Ливий, Цицероновите „За държавата” и „История” в 8 книги, Светонивиете животописи, Историята на Тацит, Сборниците на респондентите Улпиан, Папиниан, Паул и други. Сред книгите бил и Юстиниановия кодекс написан на тънък пергамент със златна украса. В списъка наред с Полибий, Аристофан и Пиндар са посочени и някои автори, чиито съчинения се смятат за изгубени завинаги: Хелиотроп, Заморет, Замолей, Ефан и др. Сведението разбира се е много интересно, но проблемът е, че ръкописът, т.нар. “Colectanea Pernaviensia № 4» тъй и не бил намерен. Според Дебелов текстът бил на 1-2страници, изписан на простонароден немски с малки букви, а ръкописът се намирал в Перновския Градски съвет. Но въпреки издирванията ръкописа не бил открит, а професор Дабелов дори не можел със сигурност да си спомни името на автора.

Сведенията на Ветерман може обаче да са достоверни, тъй като той не е разглеждал цялата библиотека, а само няколко книги. А че в Москва е имало чуждоезични книги и че те са превеждани има и други сведения. Така например през 1522г. Дмитрий Толмач превел една латинска граматика, а през 1534г. по поръчка на митрополит Даниил бил преведен от немски „Травник-Лечебник” (по Любекското печатно издание от 1492г.). Във връзка с преводите от гръцки от този период изпъква фигурата на монаха от манастира Ватопед Максим Грек (светското му име било Михаил Триволис,ок. 1470-1555г.). Според „Сказанието за Максим Философ” великият княз Василий Иванович извикал Максим Грек и му показал „безчислено множество от гръцки книги”. Максим бил дотолкова удивен от огромната сбирка, че „С клетва рече пред благочествия господар, че никъде в Гърция не е виждал толкова много книги”. Максим превел няколко книги на славянски, сред които и Тълковния псалтир. Максим Грек обаче не знаел достатъчно добре славянски и затова ползвал помощта на други преводачи. Сказанието е написано както посочва самият му автор след смъртта на Максим Грек, когато вече мнозина не знаели кой е той. Тъй че част от сведенията може и да не са съвсем точни. За щастие обаче за Максим Грек не е останало да свидетелства единствено сказанието. Запазена е грамотата на княз Василий до Атонската прота, с която е бил повикан преводач. Според нея повикания да извърши превода е бил монаха Сава – проигумен на манастира Пантелеймон. Но тъй като Сава бил в лошо здраве, то според отговора до княза при него е бил изпратен въпросният Максим. Максим пристигнал в Москва през 1518г. Според една летописна бележка обаче Максим не пристигнал сам, а с него били още двама „старци” свещеноинока Неофит Грек и Лаврентий Българин. За съжаление сведенията за последния са оскъдни, но е възможно не просто да е придружавал Максим за да събира милостиня, както се сочи в бележката, а да е от преводачите, които са подпомагали превода от гръцки на славянски. Самият Максим обаче не споменава, че от него е искано да направи преглед на княжеската библиотека, а само че е превел Псалтира и е поправил някои по-раншни преводи. Но и той самия все пак споменава за заключена библиотека, че тълковния псалтир бил: „от много години заключен в книгохранилището, без да принася никаква полза на човеците…” (Соч. Максима Грека, ч. ІІ, стл. 382-386). Съдбата на Максим Грек потвърждава и още нещо – опасенията на пастора Ветерман не били неоснователни – атонският монах след като завършил работата си по превода така и не успял да се завърне в Света гора, а бил задържан и останал в Русия до края на живота си.

Мистериозната библиотека доста разпалила въображението относно съдържанието й, като освен ценните книги посочени по-горе, предположенията добавяли сиджилите на хановете от Златната орда, княжески грамоти и още ред ръкописи повече желани да бъдат открити, отколкото обосновани със сведения, че са били във въпросното хранилище. Има и виждане, че напразно се е търсело под земята онова, което е било над нея. Според последната хипотеза, ръкописите от „княжеската хазна” впоследствие са били предадени на Посолския приказ, а от там са минали към архива на Външното министерство. Естествено без ръкописите на съчиненията, които днес се смятат за изгубени. Последното се обосновава с обстоятелството, че са запазени ред документи от онова време принадлежали на архива на Посолския приказ, а от друга страна хората, които са видели библиотеката по собствените им думи не са могли да се запознаят в детайли с нея.

Несъмнено в Русия са били открити ред ценни и дори уникални текстове. Но също така като че ли се забравя, че и Русия не е била пощадена от войни, пожари, наводнения и други бедствия, които са пагубни за тъй лесно унищожимите ръкописи.

Литература:

Ливонская летопись Франца Ниенштедта // Сборник материалов и статей по истории Прибалтийского края. Том III-IV, 1880-1883

Н. Лихачевъ, Библиотека и архивъ Московскихъ Госудалей в ХVІ ст., С-Петербург, 1894г.

Ed. Thräпеир “Auf der Suche nach der Bibliothek Iwans des Schrecklichen”, “Beilage”, 1892, 1-3

А. Попов, „Описанiи рукописей А. И. Хлудова”, М., 1872г., стр. 159-161

[КГ125]

Кой знае колко български текстове си стоят някъде в Русия....

[Galahad]

Ами както стана дума при пътуването си из Русия монахът Дионисий е носел доста ценен сборник с Илиадата и Омировите химни. Тъй че и българинът Лаврентий, който пътувал с Максим Грек може също да не е пристигнал с празни ръце, а да е носел славянски, т.е. български книги. Те разбира се най-вероятно са били с религиозно съдържание, но ако са били по-стари, то в тях е можело да има ценни летописни бележки.

Всъщност именно летописните бележки са онова, дето тепърва може да се открива. Сборниците са описани, но е отделяно в описите внимание на основните текстове. Но на практика много често преписвачи и читатели са оставяли бележки на празните листи на книгите. Така са се оформяли кратки хроники, а ако книгата е ползвана дълго време и не чак толкова кратки. Но тези бележки са отбелязвани в описите само ако на съставителя някои от тях са му са се сторили интересни. За щастие често именно те са публикувани при опис на книга с утвърдено съдържание (евангелия, псалтири). Но в ред случаи по ред причини са останавали настрана от вниманието - за разлика от основния текст понякога са трудночетливи и т.н.

[КГ125]

Именно! Отделно още Светослав е отнесъл Симеоновия сборник в Русия, после през 19-ти век за Григорович има сигурни данни, че е отнесъл от една запустяла църква в една гора в Ломско доста стари книги, като не е ясно дали те са сред известните, пренесени от него.

[Galahad]

Интересно е примерно и дали Киприан и Цамблак са занесли нещо повече от собствените си съчинения. а също тези бежанци, които са търсили тяхното покровителство и подкрепа. Книгите са били доста скъпи и от тях можело да се препечели като от накитите. Имаше една бележка за един свещенник, който за да плати за преписа на богуслужебна книга е трябвало да продаде обеците на попадията.

Но за съжаление текстовете оцеляват не толкова благодарение на запазването на прототипа, колкото на преписите. А при преписването е отпадало онова, което е свързано с България като по-безинтересно за руските читатели. Особено пък онова, което е било и по-обемно.

Тъй че една зазидана библиотека под Кремъл може да съдържа доста нови и непознати неща. Но за съжаление благодарение на пожарите няма да научим много неща не само за България, но и за самата Русия.