Защо Русия започва Освободителната война

[К.ГЕРБОВ]

РАЗВИТИЕ НА ИЗТОЧНАТА КРИЗА ДО ВОЙНАТА ПРЕЗ 1877-1878 Г.

СЪДЪРЖАНИЕ

Част първа

1.1. Въведение

1.2. Избухване на въстанието в Херцеговина и Босна

1.3. Първи съвместни действия на великите сили - международна комисия на консулите в Херцеговина

1.4. Нотата на австро-унгарския външен министър граф Дюла Андраши

1.5. Берлинско съвещание и неговият меморандум

Част втора

2.1. Обществени вълнения и държавен преврат в Турция

2.2. Потушаването на въстанието в България

2.3. Начало на Сръбско-турската война

2.4. Русия и Австро-Унгария се договарят за съгласувани действия - Райхщадско съвещание

2.5. Обрат в английската външна политика

Част трета

3.1. Европа срещу Турция в защита на християните

3.2. Ултиматум на Русия и мобилизация на руската армия

Част четвърта

4.1. Подготовка на Цариградската конференция

4.2. Предварителни заседания на Цариградската конференция

4.3. Обявяване на конституцията на Османската империя

4.4. Официални заседания на Цариградската конференция

Част пета

5.1. Будапещенска конвенция

5.2. Лондонски протокол

5.3. Откриване дейността на турския парламент

5.4. Русия обявява война на Турция

Бележки:

1. Относителните указания за времето на произтичане на събитията, например „в началото на месец...”, респ. „в края на месец...” - съответстват на датите по Юлианския календар (т. н. стар стил). Конкретните дати са посочени едновременно по Юлианския и Григорианския календар (т. н. нов стил). Датите на периодичните издания са посочени, както са отпечатани на тях: източноевропейските са по стар стил, западноевропейските - по нов.

2. Накрая на всяка част е посочена използваната литература.

________________________

Част първа

1.1. Въведение

В средата на 70-те години на ХІХ в. националноосвободителното движение на народите от Балканския полуостров, които се намирали под пряката власт на Османската империя или били политически зависими от нея, навлязло в етап, който се оказал решителен. През 1875 г. станали въоръжени стълкновения между християнското население и турските войски, при които проличало, че турското правителство, известно като Високата порта или само Портата, има трудности да се справи с народните вълнения, било чрез сила, било чрез реформи. Великите сили в Европа констатирали, че Османската империя очевидно е навлязла в политическа и икономическа криза.

Непрекъснатите смени на нейните министри, съпровождани с постоянно изменение на правителствената програма, показвали, че идващи и отиващи си бързо един след друг, съветниците на турския султан, макар и да се различавали по конкретните си виждания, еднакво осъзнавали необходимостта от предприемането на някакви реформи. Те предлагали такива, но резултатът от въвеждането им бил нееднозначен, понякога даже отрицателен.

В това отношение особено показателно било пребиваването на власт на великия везир Хюсеин Авни паша (3/15 февруари 1874 - 14/26 април 1875). Той имал точно определена програма и се стремял да я осъществи с настойчивост, почти не срещана сред турските държавници от по-ново време. Мечтаел за възраждане на миналото могъщество на Турция и за така нареченото „единство на Исляма”, което се изразявало в подчиняването на мюсюлманите от всички страни на властта на турския султан (управление, наричано „емират”) и в отнемането от турските християни на всички техни права, придобити от тях малко по малко през последното столетие. В тази програма влизало унищожението на автономията на Сърбия и Румъния, завладяването на Черна гора и може би в по-далечното бъдеще на възвръщане на съществувалото в миналото владичество на Турция над земите, влизащи в състава на тогавашното Кралство Елада (Гърция).

Тези „честолюбиви” замисли се нравели на султан Абдул Азис (13/25 юни 1861 - 23 май/4 юни 1876) и той поощрявал мероприятията на Хюсеин Авни, създаващи възможност за осъществяване на замисленото. Великият везир се грижел за увеличаването на числеността на армията, за нейното въоръжение и скоро повелителят на османците се оказал с налична силна и добре въоръжена войска. Хюсеин Авни се хвалел пред султана с постигнатите блестящи резултати и повтарял непрекъснато своето любимо изречение „Ислам кувелти” (Силен е Ислямът).

Същевременно разстройството в държавата непрекъснато растяло. Необходимите за военните реформи пари се придобивали чрез беззаконното увеличаване на и без това непосилните вече данъци. Надменността на великия везир настройвала против него чуждестранните кабинети, което довело на края до отстраняването му. Всички се надявали, че мястото му ще заеме Махмуд Недим паша, но това не станало и властта преминала в ръцете на хора, напълно неспособни да се справят с големите трудности, които тепърва предстояли. Скоро се видели и последствията от управлението на Хюсеин Авни: Турция обявила частичен банкрут.

През втората половина на 1875 г. в Османската империя произтекли конфликти и сътресения, които активизирали дейността на европейската дипломация. Между шестте велики европейски сили Австро-Унгария, Германия, Русия, Англия, Франция и Италия - от една страна, и Турция - от друга, възникнало постоянно поддържано противоборство, което се изразило в подчертан стремеж за промяна на политическата система в европейските владения на Турция и преразпределението на тези територии, без нейно участие. На дневен ред излязъл въпросът за ликвидиране на османското владичество на Балканския полуостров, наричан популярно Източен въпрос.

Настъпилата обстановка, съпроводена с тиха дипломация, мирни конференции и въоръжени стълкновения, продължила повече от три години и е останала в историята под името Източна криза. В периода, който ще бъде разгледан тук - от средата на 1875 г. до започване на Руско-турската война в 1877 г., основните въпроси, които излезли на преден план пред европейската политика, били два: 1. придобиване на пълна религиозна и политическа свобода и възможност за национално самоопределение и самоуправление на християнското население на Балканския полуостров, намиращо се под османско владичество; 2. действия на определени заинтересовани европейски държави към постигане на трайни сфери на политическо влияние сред това население, в които действия прозирали и намерения за преразпределение на съществуващите територии и граници.

1.2. Избухване на въстанието в Херцеговина и Босна

През лятото на 1875 г. първо в Херцеговина и по-късно в Босна възникнали революционни вълнения. Непосредствен повод за тях било поредното решение на турската власт да увеличи данъците, които станали непосилни за населението. Основният данък, наречен „десятък”, отдавна вече не съставлявал 10% от реколтата на селяните. Местните бейове, които били събирачи на данъците, вземали 40%, а съществуват сведения, че на места този процент непосредствено преди въстанието достигал до 80. При това годината се оказала неплодородна. В тежест на християнското население идвала и ангарията, която то било задължено да дава, пак в полза на бейовете и спахиите.

Непосилните задължения накарали селяните от няколкото села на Невесинска нахия в Южна Херцеговина, които били в съседство с австрийската Далмация и самостоятелната Черна гора, в края на юни да откажат изплащането на данъците и да се вдигнат на въоръжена борба. Избухнали стълкновения между селяните и представителите на местната турска власт, подкрепяна от мюсюлманското население. През юли и август бунтът се разпространил в Източна Херцеговина, а към средата на август въстанали и селяните в Северна Босна. Постепенно локалните конфликти прераснали във всеобщо въстание по цялата територия на двете турски провинции.

В началото се приемало, че подтик за вълненията дало посещението през пролетта на 1875 г. на австрийския император Франц Йосиф в подчинената му област Далмация, която била в съседство с Херцеговина и била населявана също от славяни. Тогава императорът се срещнал с представители на херцеговското католическо духовенство, които го приветствали като защитник на християните от мюсюлманското иго. За преки подстрекатели на бунтовете в Херцеговина пък, се сочели „придошлите елементи”. Под такива се разбирали лицата, които преминавали през австрийската граница и снабдявали херцеговците с оръжие и боеприпаси. Твърди се, че се появили банди, които развявали австрийско знаме, а водач на една такава банда бил католически свещеник. Въстаниците също били предимно селяни-католици, които издигали призив: „Да живее Франц Йосиф, крал на сърбите и хърватите!” Скоро, обаче, с разрастването на въстанието и включването в него и на православните жители от цяла Херцеговина и Босна, станало съвсем очевидно, че истинските причини за народното недоволство се криели в насилническата политика на турското правителство, в изострените както социални, така и национални противоречия в Османската империя.

Първите опити на Високата порта да потуши въстанието завършили с неуспех. Тогавашният губернатор на Херцеговина и Босна, Дервиш паша, не реагирал своевременно, което дало на бунтовниците възможност да засилят и разширят вълненията до такава степен, че достъпът до въстаналите места станал в един момент почти невъзможен по суша. Наложило се турските войски да се извозват по море до пристанището Клек на Адриатическо море и да се стоварват на австрийска територия. Междувременно вследствие на зачестилите нападения над турските малки укрепления, наричани кули или блокхаузи, които били създадени, за да потушават възникналите брожения сред славянското население, пътищата към тях били блокирани от въстаниците и обозите с хранителни припаси не можели да достигнат до турските войски в укрепленията.

Въстаниците получили горещо съчувствие от Сърбия и Черна гора, плод на стремеж на двете да завършат националното обединение на своите съплеменници, част от които все още били под турско владичество. Черногорският княз Никола започнал да подпомага бунта и за да придаде по-организиран характер на борбата и я вземе под свой контрол, позволил на черногорски чети да минат в Херцеговина. Независимо от колебанията на сръбското правителство доброволци от Сърбия начело с Мичо (Михаил) Любибратич също се притекли на помощ.

В подкрепа на въстанието освен в Черна гора и Сърбия възникнало и широко доброволческо движение в Хърватско и Словения. В Црни потоци в Хърватско бил създаден силно укрепен въстанически лагер. От Русия и Италия във въстаналите райони започнали да прииждат стотици доброволци, желаещи да се сражават за освобождението на балканските народи. Славянските комитети в Москва и Петербург и международният комитет в Париж, организиран по инициатива на сръбския митрополит Михаил и на хърватския епископ Йосип Щросмайер, събрали и изпратили значителни средства за подпомагане на населението на въстаналите райони.

Благотворителна дейност за подкрепа на въстанието развили и подобните комитети, създадени от западната демократична общност в Англия, Швейцария и др. страни. Българското човеколюбиво настоятелство също събрало значителни суми от българските емигранти в Румъния и ги дало на сръбския дипломатически представител в Букурещ с молба да ги предостави „на въстаналите братя в Босна и Херцеговина”.

Като последица от въстанието, в съседните страни Далмация и Черна гора пристигнали много емигранти от Босна и Херцеговина, боящи се да останат по родните места под постоянната угроза от евентуални насилия от страна на мюсюлманското население: бейове и башибозуци. Цели семейства се вдигали и емигрирали, оставяйки на произвола на съдбата своите домове. Това пък направило свободни въстаниците, които не се притеснявали за своите жени и деца. Което дало отражение впоследствие в ефикасността на техните действия.

1.3. Първи съвместни действия на великите сили - международна комисия на консулите в Херцеговина

Въстаническото движение, започнало в Херцеговина, станало причина да се раздвижат и европейските държави. В своите действия техните правителства от една страна се стараели да повлияят на Високата порта и въстаниците да постигнат взаимно споразумение и прекратят военните действия, а от друга страна се опитвали да възпрепятстват евентуалната намеса на Черна гора и Сърбия в конфликта на страната на своите съплеменници, което можело да доведе до разширяването на района на въоръжените действия.

Още в началото на конфликта черногорският княз Николай изпратил свой пратеник във Виена, който да ходатайства пред великите сили за тяхното посредничество пред Портата, за да бъде спряно кръвопролитието и да се подобри положението на славяните. В противен случай князът на Черна гора не поемал гаранции, че може да спре своите сънародници да не се притекат на помощ на бунтуващите се. По същия повод консултации във Виена направил лично и сръбският княз Милан.

В обстановката на въстание в западната част на Балканския полуостров и при неумението на Турция да ликвидира причините за неговото възникване, между управляващите кабинети на трите велики сили Русия, Германия и Австро-Унгария, които поели през 1873 г. чрез т. н. Съюз на тримата императори ролята на гаранти на мира в Европа, започнали дипломатически преговори. Те имали за цел да постигнат умиротворяване на въстаналите турски провинции и пресичане на разрастването на конфликта, с което да се запази мирът в Югоизточна Европа.

Ходът на преговорите скоро довел участниците до убеждението, че положението във въстаналите райони е станало доста сериозно и желаното омекотяване на сблъсъците там може да се постигне само с настоятелното искане към Турция да осигури ефикасни реформи във въстаналите райони, които да дадат пълна защита на християните от произвола и насилията на мюсюлманите. В австрийския и германския официозен печат се изказвали мнения, че е дошло време Турция да изпълни своите отдавнашни обещания и да „дари” християнските си провинции с административна автономия.

През август 1875 г. във Виена бил създаден координационен център за съглашение с представители на правителствата на Русия, Германия и Австро-Унгария. „Става дума не да се бъркаме във вътрешните работи на Турция, а да въздействаме на двете страни, т. е. да подтикнем въстаналите към покорство, а турците към милосърдие и справедливост”, обяснил позицията на своето правителство заместник-министърът на външните работи на Русия барон Александър Жомини. „Императорът [на Русия] не желае по Източния въпрос да се отделя от своите съюзници Германия и Австро-Унгария”, уточнил руският канцлер княз Александър Горчаков. Действията по-нататък на трите държави били съгласувани чрез техните представители във Виена, под ръководството на австро-унгарския министър на външните работи граф Дюла Андраши.

Инициативата за започване на координирани действия на трите държави е дошла от страна на Русия. Това ясно личи от един доклад от 10/22 ноември 1875 г. на руския посланик в Цариград граф Николай Игнатиев до император Александър ІІ, в който се споменава за „общото въздействие, предложено на виенския и берлинския кабинет от нас по заповед на Ваше императорско величество”. Стъпката на Русия за намеса в балканските дела е била продиктувана от нейното исконно желание да поддържа авторитета си сред славяните, намиращи се под опеката на Турция, като техен покровител и защитник. Но за да не встъпи в конфликт с Австро-Унгария, която също се интересувала от съдбата на славяните на Балканския полуостров, ръководителят на руската дипломация Горчаков решил да заложи на умерената и балансирана политика, която се предполагало, че ще провеждат съвместно тримата императори, водени от принципа за постигане на общо съгласие по решаване на възникналите проблеми.

Водещото на този етап място на Австро-Унгария при съгласуване на действията на трите сили е било продиктувано от обстоятелството, че тя била пряко заинтересована от политическите събития в съседна Босна и Херцеговина. Този интерес имал сложни измерения. Имало е среди в дуалистичната империя, които са искали разширяване на територията й за сметка на присъединяването на двете славянски области. Други пък са се опасявали, че при прекомерното нарастване на славянския елемент в империята, тя от дуалистична, можело да стане триалистична и с това да се отслаби влиянието на маджарите. Сериозни били опасенията и от обособяване на двете турски провинции в автономни области, което можело да накара австро-унгарските славяни също да поискат своята национална свобода. Редно било, смятал Горчаков, политическите фактори в Австро-Унгария сами да изработят линията на поведение към въстаналите си съседи.

След първите взаимни консултации дипломатическите представители на Австро-Унгария, Русия и Германия решили да се обърнат към Портата с настоятелни съвети тя по-бързо да удовлетвори справедливите жалби на християните в Херцеговина. С идентични призиви последвали техния пример Франция и Италия, а Англия отишла още по-далеч. Посланикът на кралица Виктория сър Хенри Елиът останал недоволен от обясненията на Портата и лично изложил на турския султан възгледите на своето правителство за положението в Турция, като го посъветвал настоятелно да вземе мерки за възможно най-бързото и този път сериозно премахване на всички вековни злоупотреби, от които страдали турските християни.

Съставът на държавите, участници в бъдещите съвместни действия на вмешателство във вътрешната политика на Портата, се изяснява от клаузите на Парижкия мирен договор от 1856 г. В които се казва, че всички подписали го държави са равноправни по отношение на Турция и се забранява самостоятелната намеса на всяка от тях. Дори всички държави едновременно нямали право да интервенират във вътрешните работи на Османската империя. Независимо от това „при общо съгласие на всички държави и при спазване на някои особени форми” последното правило било често нарушавано - твърди тогавашният руски посланик в Цариград генерал граф Николай Игнатиев.

В резултат на дипломатическите действия на шестте европейски държави Високата порта приела да изпрати в Херцеговина специален комисар, който на място да вземе мерки за умиротворяване на населението. Като такъв бил назначен турският министър Сервер паша. Едновременно с това в бунтуващите се области била организирана обиколка на специална международна комисия, съставена от консули на шестте държави. Те трябвало да проучат положението в размирните райони, да разберат причините за недоволството на християнското население и да внушат на въстаниците, че не трябва да се надяват на каквато и да е външна помощ. По-добре било да приберат оръжието и да чакат резултатите от застъпничеството на великите сили за тях пред Портата.

Акцията на консулите с обиколката на района, обхванат от въстанието, била бойкотирана от повечето главатари на бунтовниците, които отказали да се срещнат с членовете на международната комисия. Въпреки това, все пак бил постигнат някакъв резултат: консулите събрали подробни сведения за причините, които били накарали християнските поданици на Турция да вземат оръжието. Няколко от предводителите на бунтовниците от района на град Меткович предали записка, състояща се от 20 точки, съдържащи оплакванията на християните срещу насилничеството от страна на мюсюлманските земевладелци - бейовете. Въстаниците недоволствали и се оплаквали от тежестта на данъците и от произвола при събирането им, от безправието и беззащитността си пред съда, от обременяващото ги задължение безвъзмездно да превозват турските военни, да прокарват пътища, да пресушават блата - с други думи да правят много неща, от които турците били освободени. На някои консули било заявено от страна на въстаниците, че те са готови да изложат оплакванията си лично на турското правителство и да пристъпят към преговори, но желаят по време на провеждането им да бъдат преустановени военните действия. Намират и за необходимо, в случай, че бъдат дадени обещания за реформи в администрацията и данъчната система, великите държави да гарантират, че те ще бъдат осъществени.

Коментариите относно записката, получена в Меткович, били, че все пак тя съдържа гледната точка само на една малка част от въстаниците. Публикуваните в пресата мнения, изразени от повечето от останалите водачи на въстанието в Херцеговина, били в полза на даване на автономия на областта. От лагера на въстаниците се чувало: „Ние единствено искаме да бъдем свободни и да живеем с турците в братско съгласие под скиптъра на християнски господар. Нека Портата остане наша върховна покровителка; ние ще й плащаме определените данъци и ако турската империя бъде нападната, ще я защитаваме с кръвта си, така, както защитаваме и нашата свобода.”

Според сведенията на Николай Игнатиев, той, заедно с посланиците на другите велики сили в турската столица, на основа на отчетите на участниците в международната консулска комисия изготвили паметна записка със съвети към турската страна за необходимите административни и социални подобрения, които трябвало да се извършат в разбунтувалите се райони. Игнатиев, като доайен на дипломатическия корпус в Цариград, предал лично записката на Високата порта. В своя доклад до канцлера на Руската империя княз Александър Горчаков от 12/24 ноември 1875 г. посланикът твърди, че предложенията в записката били взети предвид при предприемане на следващата стъпка на турското правителство.

Тази стъпка била издаването на султански указ-ираде, който бил обнародван на 20 септември/2 октомври 1875 г. С него всички провинции на Турция се „дарявали” с доста радикални реформи. На първо място се отменяло последното увеличение на десятъка и се опрощавали всички стари данъчни задължения, натрупани и неплатени в провинциите след 1 март 1873 г. Обещавали се по-нататъшни преобразувания на цялата данъчна система. В провинциите щели да бъдат изпратени специални длъжностни лица, които да осигурят равномерно разпределение и вземане на данъците. Гарантирало се, че членовете на управляващите съвети в провинциите ще бъдат свободно избирани измежду хора, които имат доверието на своите избиратели. Делегати, избрани от провинциалните съвети, щели да имат право ежегодно да представят в Цариград желанията на своите избиратели и да дават на правителството обяснения, въз основа на които то да провежда реформи, осигуряващи спокойствието, благосъстоянието и прогреса на жителите. Споменавало се и за преобразуване на полицейското управление.

Общо казано, делата се насочвали към въвеждане в Турция на земска (общинска) автономия, с обещания за преобразуване на данъчната система и постепенното отстраняване на всички злоупотреби на тогавашната местна турска администрация. Указът предписвал на турския комисар в Босна и Херцеговина, Сервер паша, да пристъпи незабавно към прилагане на всички нови порядки във въстаналите провинции, като за времето на привеждане в действие на същите порядки в останалите провинции не се споменавало.

Излизането на указа за новите въвеждани или обещавани реформи било последвано с вземане от страна на правителството на нови финансови мерки, които били оценени от икономическите наблюдатели като обявяване на частичен банкрут на Турция. Портата обявила, че занапред, в продължение на 5 години, притежателите на облигации по държавните турски заеми ще получават само 3% в пари, а за останалата сума, според съответния процент ще бъдат давани нови облигации, носещи 5% годишно, които ще бъдат погасени към 1 януари 1881 г.

Последната мярка показала, че очевидно великият везир Махмуд Недим паша, който дошъл все пак на власт на 14/26 август 1875 г., забелязал накрая, че финансовите средства на Турция били напълно изтощени и решителната борба с бунтовниците може да бъде продължена, само ако се предприемат някакви извънредни финансови мерки. За обичайното осигуряване на финансовия ресурс на Турция при трудни моменти чрез външен заем тогава не можело да става и дума. Всичките опити за сдобиване с пари от западните капиталисти завършили неуспешно. Затова и турското правителство се решило на последното средство, което било частичен банкрут на държавата. Този полубанкрут направил огромно впечатление на Европа. Притежателите на турски облигации, които били особено много в Англия, Франция и Австро-Унгария, останали недоволни и енергично възроптали, а много от дотогавашните доброжелатели на Турция веднага се превърнали в нейни врагове.

Издаденото султанско ираде било посрещнато с недоверие от страна на бунтовниците в Херцеговина и Босна. Те изразили мнение, че предложените мерки няма да бъдат осъществени, както неколкократно ставало дотогава. И поискали гаранции, че обещаното ще бъде изпълнено от Високата порта. С това се заела Русия, която поела ангажимента да стане, както искали въстаниците, гарант, че европейските велики сили твърдо ще изискват от турското правителство да изпълни обещаните реформи. На 17/29 октомври 1875 г. руското правителство излязло в „Правителствен вестник” със следната декларация:

„Важните политически събития, извършващи се днес на Балканския полуостров, накараха Русия не сама, а в съюз с две държави, въодушевени еднакво с нея, да запазят и заздравят европейския мир. Чужд на всякакви користни политически цели, основаващ се на взаимното доверие на правителствата и скрепен със среща на тримата императори, този съюз се явява пред Европа не за да решава нейните съдби, а за да пази нейната свобода и да защитава нейното спокойствие. Достъпът в този съюз е отворен за всички, които искат мир.

Като участник в този съюз, Русия не е принесла в жертва съчувствието, което постоянно е хранила към подтиснатото население на Турция, и което е споделяла с нея и без съмнение споделя и днес цяла християнска Европа. Жертвите, които са принесени в жертва от руския народ за християните в Турция са толкова големи, че дават право на Русия да декларира и днес пред лицето на Европа това съчувствие.

Изпълнен, както преди със симпатии към християнското население на Балканския полуостров и със съзнаването на опасността, застрашаваща спокойствието на Европа, императорският кабинет днес, както и преди при същите обстоятелства, не може да остане равнодушен и безучастен зрител на ставащото в Херцеговина, застрашаващо да въвлече в неравна борба Сърбия и Черна гора и да разпали война, чиито граници трудно могат да бъдат предвидени. Той първи издигна глас в защита на бедстващото население в Херцеговина, доведено до крайно положение от прекомерно големите данъци, и в полза на запазването на мира, толкова необходим за Европа и особено за Турция. По негова покана правителствата на съюзните държави Германия и Австро-Унгария, движени със същото желание да предотвратят възникването на следващи междуособици в Турция, побързаха да му окажат съдействие за сключване на помирение на Високата порта с нейните въстанали поданици.

Правителствата на Франция, Англия и Италия, споделяйки възгледите на северните кабинети относно опасното за европейския мир положение на нещата в Турция, присъединиха своите старания за постигане на поставените цели. Миролюбивите съвети, предадени на Портата от представителите на държавите в Константинопол, имаха като първо последствие - изпращането в Херцеговина на консулска комисия, със задача да съдейства за помирение на въстаниците с правителството, а като второ - свободното и непринудено обнародване от негово величество султана на „ираде”, даряващо на неговите християнски поданици значителни облекчения на данъците, равноправие с мюсюлманите в съда, и по-добро административно устройство.

Никой, разбира се, не се съмнява в искреното желание на Негово величество султанът да подобри настоящето бедствено положение на неговите християнски поданици. Правителствата на всичките велики държави се отнесоха съчувствено към новото ираде, като несъмнено доказателство за постоянната грижа на султана за благото на тези поданици. Но примерите от недалечното минало, ясно сочещи, че подобни съчувстващи на християните волеизявления на султана са оставали без следа, и че тези, сравнително нищожни права, които имат християните в някои места в Турция, са им били дадени принудително, вследствие на настоятелната европейска дипломация, дават повод на общественото мнение в Европа да се отнася към новото султанско „ираде” не с това доверие, каквото то трябва да има - като израз на съчувствието на негово величество към бедственото положение на неговите християнски поданици. Доверието на последните към подобни правителствени актове е разколебано до там, че Портата трудно ще го възстанови изведнъж, без приятелското съдействие на европейските кабинети. Кабинетите, без съмнение, няма да откажат съдействието си на Портата; на свой ред и Портата не следва да отказва да даде на тези кабинети осезателни доказателства за твърдата и непреклонната си решителност да изпълни точно поетите тържествени задължения спрямо християните и с това да сложи край на ненормалното положение, внушаващо толкова опасения у Европа. Във всеки случай можем да бъдем уверени, че бедственият ред на нещата, продължаващ и досега в Турция в ущърб на интересите на Портата, нейните поданици и Европа, ще бъде прекратен.”

По това време в европейската преса се появяват коментарии, че действието на Русия е било съгласувано с Германия и Австро-Унгария и декларацията трябва да се разглежда като съвместен акт на трите държави. Сякаш за да потвърди това, на 4/16 ноември 1875 г. в „Правителствен вестник” се появило напечатано:

„Откриващите се в някои части на европейския печат опасения по повод сегашните размирици в Херцеговина не се оправдават нито от общото политическо положение в Европа, нито от изключителното състояние на нещата на Балканския полуостров. Никога досега Европа не се е намирала в по-благоприятно положение, отколкото сега, за успешното и мирно отстраняване на всичките затруднения, които могат да повлияят на спокойствието. Трите силни северни държави се стремят със съединени усилия, при съдействието и на другите европейски правителства, да намерят мирно разрешаване на трудностите, възникнали в Херцеговина, и никой не може да си помисли да наруши мира и да излезе срещу общите миролюбиви стремежи.

По този начин отново твърдо може да се каже, че колкото и сръбни да са размириците, които възникват днес на Балканския полуостров и нарушават спокойствието на Европа, - съединените усилия на трите държави, със съдействието на другите европейски кабинети, ще дадат изход от тези размирици, съответстващ на истинското миролюбиво настроение и че във всеки случай мирът в Европа се опира достатъчно здраво на доверието и съгласието на великите държави и няма никаква опасност за неговото нарушаване.”

1.4. Нотата на австро-унгарския външен министър граф Дюла Андраши

Почти веднага след публикуването на първата декларация на руското правителство, в пресата е съобщено, че на 23 октомври/4 ноември австро-унгарският министър на външните работи Дюла Андраши бил поканен от северните държави да разработи предложения за осигуряване на гаранции, че реформите в турското държавно управление ще бъдат изпълнени. На 28 октомври/9 ноември във вестниците се появява ново съобщение: на съвещание във Виена представителите на трите северни държави взели решение да попитат Портата, може ли тя на този етап да представи гаранции, че ще изпълни обещаните реформи. Счита се, че тогава по инициатива на Русия на граф Андраши било предложено да разработи проект за срочно провеждане от Турция на задължителен минимум от реформи, които да умиротворят обстановката в Херцеговина и Босна и да създадат условия за провеждане на мероприятията, заложени в султанския указ.

На 30 ноември/12 декември 1875 г. бил издаден ферман на султана, развиващ по-нататък въпросите по съдебната и административната реформи в Турция, които били повдигнати в предишния указ-ираде. Предвиждало се: даване на право на населението да избира членовете на провинциалните съдилища и провинциалните административни съвети; предоставяне на гражданските съдилища да решават съдебните процеси между турци и християни; отменяне на арестите без съдебна присъда; справедливо разпределение на данъците; еднообразна система за вземане на данъците; избор на събирачите на данъци от самото население. Обещани били още: реформа на постановлението за недвижимото имущество; защита на правата на собственост на всички поданици; отмяна на натуралната повинност; реформа на постановлението за отбиването на обществените задължения. Ферманът потвърждавал на патриарха и на другите духовни глави правото им свободно да прилагат духовната си власт. Допуска се на немюсюлманите достъп до всяка длъжност; понижава се размерът на заплащането за освобождаване от военна повинност; на всички поданици немюсюлмани се осигурява правото на придобиване на земеделска собственост; предоставя се на всички правото да подават заявления и жалби; обещава се строго определяне на правата и задълженията на губернаторите и чиновниците. Тези привилегии можели да се ползват само от покорните поданици, за другите те не се отнасяли. Накрая на фермана се заявявало, че специална комисия ще следи за привеждането в изпълнение на обещаните мерки.

Двата султански акта, издадени един след друг, били оценени от политическите среди в Европа като факт, че турското правителство е респектирано от действията на великите сили. Същевременно, обаче, се подозирало, че това ще е пореден опит на Османската империя да отклони намесата на европейските държави във вътрешните й работи. На практика в указите се оповестявали права, които Турция била дала на книга на християнското си население още с Хатихумаюна от 1856 г. Във ферманите от септември и декември 1875 г. нямало почти нищо ново. Австро-унгарският канцлер Бисмарк коментирал в този ду, че „в Турция имало хубави закони, които обаче не се прилагат”. Можело да се вярва, че реформите, обещавани от султана, ще бъдат изпълнени, само ако бъдат дадени някакви гаранции от страна на Високата порта.

Съмнението в изпълнението на обещаното идвало най-вече от факта, че то щяло да се реализира от мюсюлманската администрация, а самата мюсюлманска религия отхвърляла мисълта за равнопоставеност на християните с мюсюлманите: едните били правоверни, другите рая. Така че контролът, предвиждан да бъде осъществяван от европейските държави при изпълнението на реформите, можел да бъде гарантиран в пълнота, само при отстраняване на водещата роля на мюсюлманите от управлението във въстаналите провинции.

Граф Николай Игнатиев твърди, че турският султан Абдул Азис и неговият велик везир Махмуд Недим паша търсели сближение с Русия и имали желание да решат проблемите на християнското население на Балканите чрез преки преговори само с нея. Естествено при условие, че предложенията й няма да бъдат в посока на нарушаване на целостта на Османската империя. Двамата висши турски управници съзнавали необходимостта от провеждане на реформи в посока на даване на повече права и привилегии на християните в Босна, Херцеговина и България. (Въпросът за последната бил повдигнат от Игнатиев и бил възприет положително.) Султанът даже имал подготвена програма от реформи за подобряване на положението на християнското население, която искал да представи на руския император, тъй като Русия във всички времена била следвала великодушна политика по отношение на славяните. Фактът, че именно Абдул Азис и Махмуд Недим паша са инициатори за издаване на трите височайши указа от края на 1875 - началото на 1876 г. (за третия указ ще стане дума малко по-нататък), с които се правят опити да се уредят проблемите на обезправените християнски поданици на Османската империя, показва, че те действително са имали добри намерения.

В средата на ноември 1875 г. се случило нещо неочаквано: Англия, виждайки в произтичащите в Европа събития настъпателните действия на Русия и нейните съюзници, насочени срещу Турция, и съзнавайки, че е безсилна да попречи на осъществяването им, изкупила от хедива (вицекраля) на Египет акции на Суецкия канал, възлизащи на стойност 100 000 000 франка. По този начин островното кралство сложило ръка на морския път, осигуряващ му така необходимите за големия английски флот преки съобщения с Индия.

Коментариите били, че тази покупка ще измени коренно положението с делата в Югоизточна Европа. На практика с откриването на Суецкия канал изчезнали главните причини, заради които Англия поддържала запазването на Турция в нейния вид и се противопоставяла на опитите да бъдат отнети нейните европейски владения. Водният път, прокаран през Суецкия провлак, станал изходен пункт на ново морско трасе към Индия, несравнимо по-удобно и по-късо спрямо предишния път, минаващ през Цариград. Затова и турската столица престанала да бъде, поне за момента, ключов морски пункт за Изтока. Във вестниците почнали да се шегуват, че Средиземно море станало всъщност Английско езеро. Появили се и мнения, че преминаването на Суецкия канал под пълното разпореждане на англичаните, ще развърже ръцете на европейските велики сили и особено на Русия и ще им позволи да действат директно и открито.

В началото на 1876 г. положението по Източния въпрос било определено от европейските политически наблюдатели по следния начин:

Съседните на Турция велики държави Русия и Австро-Унгария, опирайки се на съчувствената подкрепа на граничещата с тях и сякаш защитаваща техния тил могъща Германия, твърдо били решени да приключат със съществуващото ненормално положение в европейския Изток. Тези три държави си поставили за цел да добият за всички турски християни достатъчна за нормалното им съществуване политическа, гражданска и имуществена сигурност. Франция и Италия съчувствали на този план. На Англия той не се харесвал, тъй като тя се опасявала, че в крайна сметка той ще доведе до разпадането на Османската империя. Чувствайки, че не може да попречи на това, обединеното кралство своевременно се погрижило да си осигури допълнителни облаги, като увеличи влиянието си в Египет. Предполагало се, че Турция ще се старае да отклони заплашващата я участ с редица отстъпки, разчетени да задържат в нейни ръце пряката власт над християнските поданици на султана. Това, по всяка вероятност нямало да й се отдаде, защото трите велики държави били твърдо решени да не се задоволяват само със обещанията и нямало да изпуснат от свои ръце нещата, докато не унищожат до корен всички поводи за периодичното възникване на вълнения на Балканския полуостров.

Съвсем в края на 1875 г. английският, френският и италианският кабинет получили официално копие от нотата на граф Андраши от 18/30 декември до Високата порта, съдържаща проект за минимални административни реформи. Които според мнението на автора, трябвало да бъдат въведени в Херцеговина, за да успокоят въстаналите там християни. Представителите на Русия и Германия при трите гореспоменати правителства заявили, че те напълно споделят възгледите на Австро-Унгария и желаят да ги видят одобрени от Англия, Франция и Италия.

Това било първата стъпка на колективна намеса, за която ставало дума още от есента и чиято необходимост била вече отдавна осъзната от цяла Европа. Нотата на граф Андраши вкарала Източния въпрос в нова фаза от неговото развитие. Тя предлагала на турския султан да извърши в Херцеговина и Босна реформи, насочени към даване на свобода на вероизповеданията, премахне на откупната система за събирането на данъците, създаване на специална комисия за провеждане на реформите, използване на събираните в областта данъци за нуждите на икономическото й развитие.

Държавите, на които било направено предложение да подкрепят нотата, се отнесли към него не съвсем еднакво. За Италия в пресата е съобщено, че съдържанието на нотата било предадено на външното й министерство на 23 декември 1875 г./4 януари 1876 г. и италианското правителство веднага дало съгласието си с вижданията на граф Андраши, поддържани от Германия и Русия. Във Франция разглеждането на нотата забавило отговора два или три дена, но той бил сходен с този на Италия. В Англия, под предлог, че ръководителят граф Дарби отсъствал, от външното министерство помолили за по-дълъг срок за отговор и обещали да го дадат към 2/14 януари.

Поисканата отсрочка забавила връчването на нотата на турското правителство, тъй като трите кабинета, участвали в нейното съставяне, се били уговорили предварително, че тя ще бъде предадена по назначение едва тогава, когато се получи съгласие от всички държави, подписали Парижкия договор през 1856 г. Кабинетите на трите северни държави взели всички мерки колективната им намеса да запази характер на приятелски дипломатически опит, не оказващ някакво морално насилие. За тази цел било решено проектът на реформите да бъде предложен не във вид на колективна нота на Русия, Австро-Унгария и Германия, а като три напълно идентични ноти на кабинетите на всяка от тези три държави. Останалите три велики държави трябвало да заявят на Турция, че напълно споделят възгледите, изказани в идентичните ноти и дружески да настоят тя да приеме даваните й съвети.

В крайна сметка Англия се присъединила към петте европейски държави, поддържащи необходимостта от сериозни и незабавни реформи в Босна и Херцеговина. Което довело до прискърбие Отоманската порта. Забавянето на английския отговор възбудило сред турските държавници лъжливата надежда за евентуална възможност да отклонят европейската намеса. Великият везир Махмуд Недим паша, още преди да получи по официален път нотата на граф Андраши, побързал да съобщи на френското посолство в Цариград, че Портата енергично ще протестира против намесата във вътрешните й работи.

Както се вижда от някои известия, публикувани в лондонската преса през първата половина на януари 1876 г., реакцията на дипломатите от обединеното кралство не се свеждала само до даване на съгласие, то да бъде част от екипа държави, които искат от Турция да осъществи реформите, изложени в нотата на граф Андраши. В броя на вестник „Tаймс” от 31 декември/12 януари било публикувано съобщение, в което се казвало, че Англия възнамерявала да даде съвет на Портата да вземе под внимание проекта на граф Андраши и да не изпраща от своя страна никаква дипломатическа нота. На 5/17 януари пак същият вестник уточнил, че Англия се присъединила към европейските държави за връчването на нотата на Андраши, като направила уговорката, че си „запазвала правото на пълна свобода относно наблюдаването на изпълнението на обещанията”, каквато била същността на съвместно приетия документ.

В последното съобщение „за наблюдаването на изпълнението на обещанията”, като че ли прозира убеждението, че Портата ще приеме нотата. Откъдето пък следва заключението, че английските дипломати са знаели вече това решение, преди още нотата да бъде връчена по предназначение. Действително, два-три месеца по-късно била обнародвана дипломатическата преписка между Цариград и Лондон по въпроса за нотата на Андраши. От преписката се виждало, че лорд Дарби я подкрепил, тъй като самата Турция пожелала в крайна сметка това.

Донякъде не съвсем очакваната подкрепа на Англия, дадена на нотата на Андраши, направила впечатление на политиците и те коментирали, че управляващият консервативен кабинет на кралството, показал, че умее да действа извън традициите на своята партия, разбирайки изолираното си положение, в което неминуемо щял да се окаже, ако не подкрепи съвместните действия на европейските държави.

На 19/31 януари нотата на граф Андраши била сведена официално до знанието на турското правителство. На практика това станало, като съгласно споразумението с останалите държави, в Цариград австрийският посланик граф Ференц Зичи прочел на турския министър на външните работи Рашид паша съдържанието на проекта на трите северни държави за необходимите политически реформи, които се искало да бъдат осъществени от Турция и предал копие от този проект. Същото направили веднага след това руският и германският посланик, които оставили копия от идентичните текстове на своите правителства. Стъпката била енергично подкрепена от присъстващите посланици на Великобритания, Франция и Италия, които обявили съгласието на своите правителства с възгледите, изложени в нотата. Според уверенията на вестник „Таймс” те заявили, че не виждат в австро-унгарския проект за реформи нищо, което да не е в съответствие с Парижкия мирен договор от 1856 г. Рашид паша обещал на граф Зичи да съобщи отговора на турското правителство след няколко дена.

Фактът, че турското правителство приело нотата и обещало да я разгледа и изкаже своето мнение по нея, е изтълкувано като признание, че великите сили, застанали като гаранти за изпълнението на реформите в Турция, имали право да сторят това. Те действали за пръв път заедно, а не както дотогава - някои от тях (главно Англия) да се възползват и дават на турските управници едни или други лични съвети. Всъщност именно заставането на Англия редом с останалите пет държави, било оценявано като факт, дал знак на Турция, че не си струва да се позовава, както досега, на клаузата в Парижкия договор, забраняващ на коя да е европейска държава да се меси във вътрешните й работи.

Случило се нещо повече. На 25 януари/6 февруари турското правителство съобщило на своите представители при управляващите дворове на шестте велики европейски държави и на шестимата посланици на тези държави в Цариград решението си относно нотата на граф Андраши. То имало следния вид: „Вследствие на преговорите между Портата и посланиците на трите северни държави, относно умиротворяването на херцеговинското въстание, правителството се реши да дари въстаналите области с реформите, споменати в петте точки на нотата на граф Андраши.”

На 1/13 февруари султанът подписал ираде за даряване с реформите, предложени в проекта на граф Андраши. Направено било само едно отклонение: в австро-унгарския проект се предлагало всички преки данъци, вземани от християнските провинции, да се дават изключително за задоволяване на собствените им нужди и потребности. В султанския указ било уточнено, че за задоволяването на тези нужди и потребности ще се заделя само една определена част от дохода, който Високата порта получава от провинциите. Решенията са съобщени на представителите на шестте държави към цариградския двор и по телеграфа са изпратени на представителите на Турция при дворовете на шестте държави.

В английските вестници от това време било публикувано и официалното съобщение на Портата: „Достигайки до убеждението, че европейските държави имат желание да окажат според възможностите си морален натиск, с цел по-скорошно умиротворяване на въстаналите провинции, и бидейки готов и този път да покаже своята отстъпчивост към приятелските съвети на великите държави, Негово величество султанът заповяда незабавно и без никакви промени да приведе в изпълнение четири от петте точки от проекта за реформи. Петата точка ще бъде заменена с комбинация, отговаряща на нуждите на въстаналите провинции и намеренията, изказани в нотата.”

На 10/22 февруари бил обявен нов ферман на султана, с който се потвърждавали всички реформи, обещани по-рано и се правели конкретни предложения за тяхното реализиране. За въстаналите области се правели известни отстъпки и се давали някои специални привилегии. В указа фигурирало: даване на пълна свобода на вероизповеданията на немюсюлманите; заменяне на откупната система при събирането на данъците с административна; продажба на държавните пустеещи земи, с предпочитане правото на придобиване на такава земя да имат безимотните; придобиване на недвижимо имущество със зачитане на равнопоставеността на поданиците.

Давала се и всеобща амнистия на „напусналите правия път поради вслушване в коварни съвети” (бунтовниците), които се върнат в родината си в четириседмичен срок и се подчинят на реда. Едновременно с това се обещавало, че турското правителство за своя сметка ще възстанови разрушените домове и църкви и ще осигури на завърналите се възможност отново да започнат работа. В двата централни града на Босна и Херцеговина Сараево и Мостар - под председателството на висш чиновник се предвиждало да бъде назначена смесена комисия от мюсюлмани и немюсюлмани, която да следи за изпълнението на реформите и разходването на средствата по възстановяването на разрушенията. Граничните власти трябвало да съобщят на въстаниците за тези мерки и да облекчат преселниците при завръщането в родината им.

С последният си акт турското правителство се задължило пред цяла Европа в определена, твърде категорична форма, да осъществи всички преобразования, които последната предложила като минимум подобрения, можещи да успокоят и задоволят турските християни въобще и в частност християните в Босна и Херцеговина. По-голямата част от реформите, отбелязани във фермана от 10/22 февруари били всъщност петте точки, записани в проекта (нотата) на граф Андраши, но имало и добавени нови. След издаването на фермана не настъпил някакъв ентусиазъм, тъй като се имало предвид, че през последните двадесет години Високата порта давала тържествено подобни обещания не веднъж, но после те оставали неизпълнени. Затова трябвало, докато не се появят някакви конкретни резултати от реформите, европейските държави да продължат да оказват натиска за изпълнението им. Предполагало се също, че обещаните реформи ще срещнат при реализирането им съпротива от мюсюлманското население

И докато в Цариград с утвърждаване на нотата на Андраши от страна на турското правителство нещата като че ли се прояснили, на 4/16 февруари от Херцеговина дошло съобщение за напълно противоположната реакция на въстаниците. Под председателството на Пейко Павлович предводителите им направили съвещание в Суторина, на което било обявено, че се отхвърлят реформите, предлагани от европейската дипломация. Те били окачествени като „дипломатическа интрига”. Въстаниците заявили също, че вече никога няма да се върнат под турското владичество, каквато и форма то да приеме и ще се борят докато не се сдобият с пълна независимост.

Политическа активност проявило и мюсюлманското население от размирните райони. На 8/20 февруари в Травник се провел събор на бейовете от Босна, на който те заявили, че отказват да приемат реформите, посочени в султанските укази. Решено било също, да бъде изпратена делегация в Цариград, която да представи желанията на мюсюлманите пред султана. Те искали в предвижданите смесени комисии християните да съставляват една трета, а не половината от състава. Бейовете били категорични, че никога и под никаква форма няма да допуснат християните в Босна да се ползват със същите права като мюсюлманите. Иначе революцията била неизбежна, смятали те. Водачът на мюсюлманите - шейх-ул-ислямът (папата на мюсюлманите), също не приел нотата на Андраши, а мюсюлманското население се вслушвало повече в неговите думи, отколкото в тези на султана. Без съгласието на мюсюлманския водач декретите на Портата оставали без внимание от страна на „правоверните”.

1.5. Берлинско съвещание и неговият меморандум

След като заявили, че не приемат предложените им реформи, в края на януари въстаниците в Босна и Херцеговина възобновили действията си. Отново възникнали стълкновения между тях и турските войски, които завършвали с променлив успех. Както пишат вестниците: „ту турците разбиват бунтовниците, ту бунтовниците нанасят решително поражение на турците - зависи от какъв източник черпите информацията”. В средата на февруари същите вестници констатират, че между въстаниците и турците се установило нещо като примирие: турските войски се събрали всичките в един пункт, оставяйки останалата част от страната в ръцете на бунтовниците. И двете страни се въздържали от военни действия.

В края на февруари австрийският генерал-губернатор на Далмация барон Георг фон Родич бил във Виена, където получил задача да склони въстаниците да приемат планът за реформи, отразен в нотата на Андраши, да се подчинят и сложат оръжие. На 22 февруари/5 март Родич организирал в Рагуза съвещание с вождовете на бунтовниците. Те обаче, категорично отказали да приемат реформите и обявили, че ще се подчинят на Портата, ако Турция изтегли от Херцеговина 40 батальона, допусне въоръжени техни представители да преговарят с бейовете и ако Австрия или някоя от другите държави извърши военна намеса. Губернаторът отговорил, че не може да се съгласи на подобни искания. Австрия щяла да запази своя строг неутралитет и строго ще наблюдава своите граници. Родич заплашил, че в края на март щели да бъдат прекратени всички помощи за бежанците, преселили се в Далмация вследствие на въстанието.

В крайна сметка, независимо от директната намеса на Австро-Унгария чрез посредничеството на нейния губернатор, работата по умиротворяването на въстаналите провинции не помръднала нито крачка напред. Водачите на въстаниците след като отхвърлили реформите, обявени в султанското ираде, се обърнали към европейските държави с възвание, и молейки за тяхната помощ, заявили, че няма да положат оръжие, докато не се освободят напълно.

Така на практика действията с нотата на граф Андраши, въпреки, че тя била подкрепена и от шестте велики държави и била приета от Портата, не довели до желания резултат, изразяващ се в промяна на обстановката в бунтуващите се райони. Нещо повече, с настъпване на пролетта действията на въстаниците се засилили, техният брой се оказал вече твърде значителен, също се увеличили и районите, в които те действали. Сочи се, че към края на април само в Босна и Крайна броят на въстаническите отряди нараснал на 27. В тях били включени към 30 000 въоръжени бойци.

Непрестанно се увеличавало и количеството на турските войски. Те предприели някои акции, при които конкретната цел била не да се принудят въстаниците да прекратят въоръжената си съпротива, а турците да се промъкнат до крепостта Никшич и да доставят провизии на обсадената там османска войска. За тази цел главнокомандващият на турската армия в Босна и Херцеговина Ахмед Мухтар паша съсредоточил в Гацко и Требине 25 батальона. На 1/13 април започнало настъплението им към Никшич. Настанали големи, няколкодневни сражения, които продължили до 18/30 април. В крайна сметка въстаниците не позволили на Ахмед Мухтар да стигне до Никшич и той се върнал обратно в Гацко.

Ескалацията на военните действия в Босна и Херцеговина накарала Русия отново да вземе инициативата и да предприеме действия, с които да се опита да подобри политическата обстановка в Югоизточна Европа. Руският канцлер княз Горчаков предложил на австро-унгарския външен министър Андраши и на германския канцлер Бисмарк да направят в Берлин консултативна среща, като времето на провеждането й трябвало да съвпадне с пристигането на руския император Александър ІІ на лечение в Германия. Предложението било прието. На срещата на тримата външни министри специално бил поканен и президента на сената в Черна гора Петрович.

Александър ІІ пристигнал в Берлин на 29 април/11 май и бил посрещнат на гарата от император Вилхелм ІІ. В същия ден започнала и срещата на дипломатическите представители на правителствата на Русия, Австро-Унгария и Германия. Тя се счита за акт, при който водещата до тогава роля при решаване на Източната криза, която изпълнявала Австро-Унгария, била поета вече от Русия. Което предвещавало по-решителни действия и вземане на по-радикални мерки за умиротворяването на конфликта на Балканите. Участниците постигнали съгласие по темата на съвещанието и приели съгласувано предложение до турското правителство.

В Берлин председателстващият заседанията Горчаков настоявал към Високата порта да бъдат предявени искания за даване на автономия на всички славянски области в Османската империя. Проектът, който руският канцлер представил за обсъждане и одобрение, бил с такава насоченост и се различавал коренно от предишната нота на граф Андраши. В хода на разискванията последният, обаче, направил към предложенията редица уточнения и поправки, тенденциозно насочени срещу освобождаването на славяните от турската опека. За тези се действия Андраши бил воден от съображенията, че осъществяването на предлаганото щяло да даде възможност на Русия да засили своя авторитет и влияние сред славяните. Като резултат от намесата на австро-унгарския външен министър искането за даване на автономия отпаднало и в края на краищата новият документ в основни линии повторил исканията, залегнали в предишната нота.

Окончателният документ, известен под името Берлински меморандум, бил приет от представителите на Русия, Австро-Унгария и Германия на 1/13 май 1876 г. Веднага след това на срещата били поканени посланиците на останалите велики държави, акредитирани в Берлин. Пред тях Горчаков заявил, че Портата не е изпълнила нито една от обещаните от нея реформи, затова бил изготвен Берлинския меморандум. Според думите на руския канцлер документът изразявал общата воля на тримата императори да се запази целостта на Османската империя, но да се облекчи участта на християните в нея. „Да се подобри статуквото”, с тези иронични думи Горчаков изразил основната идея на току що приетия документ. След това призовал Англия, Франция и Италия, на които бил предаден текста на меморандума, да се присъединят към него, за да се окаже по-осезаем натиск върху Високата порта да проведе реформите, предложени в интерес на балканските народи.

Съдържанието на самия меморандум не било публикувано, тъй като то трябвало да остане в тайна, докато зад него не застанат всичките шест държави. Все пак на 3/15 май били съобщени общите насоки на постигнатите от тримата външни министри решения. Предвиждало се да се осигури двумесечно примирие между въстаниците и турските войски в Босна и Херцеговина, през което време Турция трябвало да води преговори с официални представители от страна на бунтовниците. Темите, които трябвало да бъдат засегнати при тези преговори представлявали един по-развит вариант на проекта за реформи на граф Андраши, включващ някои допълнения, отразяващи исканията на въстаниците, представени пред барон Родич: прибиране на турските войски по гарнизоните им, въстаниците да запазят оръжието си и европейска комисия да надзирава приложението на реформите. На Русия била отредена ролята да осигури енергични мерки в подкрепа на споразуменията, сключени между трите империи. Предвиждало се също в турски води да навлязат германска, руска и австрийска ескадра.

За да няма спекулации около несподелената с обществото секретна част на меморандума, в информациите, изнесени в пресата все пак се намеквало, че „за даване на васална автономия на въстаналите провинции и за завземане на някоя от тях от европейските държави, изглежда не е ставало дума”. Накрая на меморандума се отбелязвало - добавят вестниците - че ако набелязаните в него стъпки не дадат резултати, трите северни държави ще се уговорят за допълнителни мерки „с цел предотвратяване на по-нататъшното развитие на злото.”

Пак на 3/15 май посланиците на Франция и Италия в Берлин съобщили официално пълното съгласие на техните правителства с решенията на берлинското съвещание. Англия, обаче, отказала да се присъедини към меморандума. Това било заявено официално пред английския парламент от министър-председателя Дизраели и външният министър лорд Дерби на 11/23 май. Последният обяснил, че Англия с „прискърбие” отказва да се присъедини към берлинското съглашение, защото намерила съставеният в Берлин план за „непостигащ своите цели”.

Поведението на Англия било прието като ориентиране на кралството към старата му политика за запазване на статуквото в Европейския югоизток. По-скоро, обаче, изглежда става дума за насочване на английската външна политика към действия в посока на гарантиране на първенствуващата роля на английския флот в Средиземно море и Суецкия канал, като се намали влиянието на Турция там и не се допусне Русия да получи свободен достъп до тези стратегически морски пътища, водещи към Индия и Далечния Изток. Англия вече била преценила, че опеката, която имала над Суецкия канал, не е достатъчна и трябвало проливите между Черно и Средиземно море също да се пазят от присъствието на конкуренти.

Николай Игнатиев споменава, че още през ноември 1875 г. в английския вестник „Таймс” била отпечатана статия, която определяла на Русия като сфера на влияние една значителна част от Турция , но правела уговорка за Цариград и Египет. Руският посланик възприел това, като вид предложение относно бъдещите действия на Русия по Източния въпрос, които се очакват и могат да бъдат приети от английска страна. Ръководителят на Канцеларията за граждански дела в България, княз Владимир Черкаски, в своята записка, представена през май 1877 г. на военния министър на Русия граф Дмитрий Милютин, формулира още по-точно проблема: „под издиганите опасения на Англия, в действителност се крие само един смъртен страх Русия да не направи така, че чрез завладяване на проливите да стане съвършено неуязвима за английското оръжие и изплъзвайки се изпод неговата заплаха, да се добере безнаказано до Индия в Средна Азия.”

На практика Англия видяла пряка заплаха за своите интереси с последната точка от меморандума, отнасяща се до навлизане на руски и германски военни кораби в Проливите, затова отказала да участва в Берлинското съглашение. Със своя отказ обаче, английският премиер Дизраели станал на почит в турската столица, а с действието си поощрил Турция към съпротива. Високата порта разбрала, че европейските велики сили не са единни.

Използвана литература:

1.1. Въведение: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХV, 1 января - 19 июня 1876 г., бр. № 365 - № 390, с. 5-6.

1.2. Избухване на въстанието в Херцеговина и Босна: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХV, 1 января - 19 июня 1876 г., бр. № 365 - № 390, с. 334; 2. Н. П. Игнатиев. Записки (1875 -1878). С., 1986, с. 77-78. 3. История на България, том 6, С., 1987, с. 353-354.

1.3. Първи съвместни действия на великите сили - международна комисия на консулите в Херцеговина: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХІV, 28 июня - 20 декабря 1875 г., бр. № 339 - № 364, с. 115, 122, 134, 151, 243, 259, 266, 314-315, 334, 350; 2. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХV, 1 января - 19 июня 1876 г., бр. № 365 - № 390, с. 6; 2. Н. П. Игнатиев. Записки (1875-1878). С., 1986, с. 13 -14, 76, 81, 85, 106, 117-119; 3. В. М. Хвостов. История дипломатии. Том II. М., 1963. - Герцеговинское восстание и европейская дипломатия. (Използвана е електронната версия на книгата).

1.4. Нотата на австро-унгарския външен министър граф Дюла Андраши: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХІV, 28 июня - 20 декабря 1875 г., бр. № 339 - № 364, с. 318, 331, 395, 438, 459; 2. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХV, 1 января - 19 июня 1876 г., бр. № 365 - № 390, с. 6, 26-27, 46-47, 87, 105, 126, 143, 146, 163, 178, 186, 372, 378; 3. Н. П. Игнатиев. Записки (1875 -1878). С., 1986, с. 91- 92, 100, 828 бел. 92.

1.5. Берлинско съвещание и неговият меморандум: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХV, 1 января - 19 июня 1876 г., бр. № 365 - № 390, с. 162-163, 179, 223, 291, 306-307, 327, 343, 351, 362-363, 379, 398; 2. Н. П. Игнатиев. Записки (1875 -1878). С., 1986, с. 17-18, 110; 3. Н. Р. Овсяный. Русское управление в Болгарии в 1877-1878-1879 г. г. Том І - Заведывавший гражданскими делами при главнокомандовавшем Действующей армии д. с. с. князь В. А. Черкаский. С. П., 1906.

[К.ГЕРБОВ]

РАЗВИТИЕ НА ИЗТОЧНАТА КРИЗА ДО ВОЙНАТА ПРЕЗ 1877-1878 Г.

Част втора

2.1. Обществени вълнения и държавен преврат в Турция

Към средата на март 1876 г. се появили признаци, че турската държава изглежда е вече в пълен фалит. Портата официално обявила, че няма да изплаща навреме облигациите, чийто падеж бил през април и юли. Съмненията на християните от Босна и Херцеговина, че Високата порта е в състояние да изпълни финансово обвързаните си обещания да възстанови разрушените им къщи, нараснали още повече.

Недоволството на мюсюлманското население в същите провинции срещу султанските укази, разширяващи правата на християните, като че ли започнало да обхваща и турските райони, намиращи се по-близо до Цариград. Един инцидент, станал в провинцията привидно на етническо-религиозна основа, бил последван след това от открити политически демонстрации на недоволство сред турското население в столицата, които завършили с държавен преврат.

На 24 април/6 май в Солун фанатизирана тълпа турски мюсюлмани убили в джамията Саатли, която била близо до конака, консулите на Германия - Хенри Абът, и Франция - Пол Мулен. Злодейството станало пред очите на валията (генерал-губернатора) на Тесалия. Консулите се опитали да се застъпят пред губернатора за едно българско момиче от Аврет Хисар (днес Женско в Егейска Македония), което било накарано насила да приеме исляма. Отивайки към конака, за да декларират застъпничеството си, представителите на двете велики държави били пресрещнати и хванати от тълпа мюсюлмани пред джамията, вкарани в нея и убити с железни пръти, изтръгнати от прозорците.

Събитията в Солун естествено произвели незабавен отзвук в Европа. Руски, френски и английски кораби веднага се отправили към Солунския залив. Засегнатите страни поискали удовлетворение от турските власти. Особено силно впечатление направил фактът, че убийството е не на случайни поданици на Германия и Франция, а на официални правителствени лица, което подсказвало, че фаталният завършек очевидно също не е бил случаен.

Станало ясно, че в борбата срещу турския фанатизъм европейските сили трябва да действат обединено. Още повече, че уж битовия инцидент бил последван от масови демонстрации против либералната политика към християните, водена в последните месеци от турското правителство. Политика, която, макар и на книга, се стремяла да угоди на натиска, оказван върху Портата от европейските държави.

Почти веднага след скандала в Солун, по всичко изглежда породени от негативните реакции на европейските държави, по улиците на Цариград започнали демонстрации, на които външните наблюдатели дали определението: „нещо като революция”. И припомнили, че такова явление не било виждано от времето на бунта на еничарите. Изпълнители на тази революция били софтите, т. е. студентите по богословие и право, които съставлявали основния влиятелен контингент, от който се набирали духовенството и съдебното съсловие в Турция. Условията на политическата програма, издигната от софтите, били: султанът да бъде задължен да върне на държавната хазна сумата от 5 милиона фунта стерлинги; сумата, отпускана за издръжка на султана да бъде съкратена на 1 милион фунта стерлинги; султанът да приеме титлата халиф; да бъде учреден национален съвет; за министър на финансите да бъде назначен европейски финансист.

На 29 април/11 май, подстрекавани от своите наставници - улемите и моллите, софтите се събрали в джамията „Света София”. Тълпа от около 30 000 правоверни, повечето от които били въоръжени, се явили пред двореца на султана и поискали от него отстраняването на великия везир и оставката на шейх-ул-ислама. Двамата били обявени като главни виновници за въстанията на Балканите, а великия везир Махмуд Недим също и за финансовия банкрут на империята. Софтите настоявали за велик везир да бъде назначен Мидхат паша, който искал Турция да има конституция и да се съкратят придворните разходи, но по това време бил в немилост, именно заради тези си позиции.

Преговорите между софтите и султана били проведени с посредничеството на военния министър Абдул Керим паша. Той успял да убеди демонстриращите да се откажат от искането си за назначаването на Мидхат паша на най-високия пост в империята. Великият везир Махмуд Недим паша, обаче, бил отстранен от длъжност на 30 април/12 май и на негово място застанал Мехмед Рушди паша. Като военен министър (сераскир) се завърнал Хюсеин Авни паша, а Абдул Керим паша бил назначен за сердар-екрем (главнокомандващ)..Бил сменен и духовният водач шейх-ул-ислама Хасан ефенди, който не подкрепил султанските укази, но не го направил настоятелно и в действията си проявявал веротърпимост и отсъствие на мюсюлмански фанатизъм.

След повторно настояване на софтите - в Министерския съвет да влезе и Мидхат паша, същият станал министър без портфейл. Възрадвани от този акт изпълнителите на „революцията” уверявали уплашените християни, да не се страхуват и подчертавали, че промените в правителството били победа на антируската политика. Освен искания за въвеждане на конституционен ред в Турция, поддръжниците на Мидхат паша настоявали и за обявяване на война на Сърбия и Черна гора.

В средата на май в Цариград бил извършен държавен преврат. През нощта на 17/29-ти срещу 18/30-ти май великият везир Мехмед Рушди паша, военният министър Хюсеин Авни паша, морският министър Кайзерли Ахмед паша и министърът без портфейл Мидхат паша се явили при султан Абдул Азис и му обявили, че поради необуздаността на народните маси животът му е в опасност, и че всяка минута можело да се очаква атака на двореца. Затова най-добре било да се оттегли в укрепения дворец Топ Капу, намиращ се близо да моста на сарая. Отначало султанът отказал да се вслуша в този съвет, но после се съгласил и бил отведен на посоченото място, където веднага бил задържан под стража. Немного време след това в същия дворец било доведено цялото семейство на вече бившия султан, в това число и неговия най-голям син Юсуф Изедин ефенди. През това време военният министър дал указание да бъде доведен законния наследник на престола Мурад ефенди и на 18/30 май в 6 ½ часа сутринта шейх-ул ислама го провъзгласил за султан под името Мурад V.

В ранното утро на същия ден целият Цариград вече знаел за това събитие. Към всички турски посолства в европейските държави полетели телеграми, оповестяващи, че по единодушното желание на населението, султан Абдул Азис хан е свален от престола. Законният наследник на престола, синът на покойния султан Абдул Меджид, Мехмед Мурад ефенди, е провъзгласен за султан под името Мурад V. Според мюсюлманския закон престолът преминавал винаги към най-старшия по години пряк потомък на Осман. Султан Мурад V е обявен и по европейски маниер за „по Божията милост и народната воля император на Турция”, което подсказвало, че ще стои зад идеята империята да се сдобие с конституция. Това личало и от издаденият от него султански хат (декрет).

По-нататък във времето станало ясно, че свалянето на Абдул Азис не било пряко дело на софтите. Тяхната прословута „революция” всъщност била инспирирана от Мидхат паша и извършена по неговите указания. Тя била необходима като предлог за действие на държавните мъже от министерствата, начело на които стоял формално Мехмед Рушди паша. Опирайки се на уличните вълнения и на анархията, която те предизвикали в Цариград, министрите-националисти, със съдействието на главата на мюсюлманското духовенство шейх-ул-ислама Хайрулах ефенди, обявили Абдул Азис за детрониран и поканили Мурад ефенди да заеме неговото място. Обикновеното население разбрало за това, едва когато работата била вече свършена. Тъй като сваленият султан не внушавал особени симпатии, никой и не помислил да протестира против извършения акт. Софтите и техните съмишленици, пък, ликували от радост. Това било достатъчно, да даде основание на изпълнителите на преврата смело да заявят, че актът бил извършен според „единодушното желание на населението”.

На 23 май/4 юни било оповестено, че бившият султан Абдул Азис се самоубил, прерязвайки с ножица вените на ръцете си. Погребението му било извършено с големи почести. В присъствието на всички министри тялото му било положено в мавзолея на неговия баща султан Махмуд ІІ. Веднага, обаче, тръгнали слухове, че Абдул Азис не е посегнал сам на живота си, а е бил убит по поръчка на тези, които са го отстранили от власт. На 25 май/6 юни излязло съобщение, че Мидхат паша е назначен за председател на държавния съвет на Турция. По-късно ще стане явно, че всъщност той е дал заповед да бъде убит Абдул Азис.

Макар и донякъде очакван, превратът в Цариград заварил Европа неподготвена. Никой не предполагал такава бърза развръзка. Напротив, дипломатите от континента се готвели именно на 18/30 май официално да връчат на правителството на Абдул Азис текста на Берлинския меморандум. Наложило се да се отложи връчването, докато се изясни новата политическа обстановка в Турция. На 25 май/6 юни все пак френското правителство предложило своите услуги за постигане на съгласие между Англия и трите северни държави. Дали те или Англия са отказали посредничеството, но на следващия ден германски проправителствен вестник, излизащ в Берлин, съобщавайки за отлагането, пояснил, че крайните цели, които имали предвид държавите по време на берлинската среща, трябвало да останат същите и при променените обстоятелства. За средствата, с които следвало да бъдат достигнати тези цели, щяло обаче, да има допълнително съгласуване по-нататък.

В началото на месец юни в Цариград се случило нещо невероятно - бил извършен терористичен акт. По време на съвещание при председателя на държавния съвет Мидхат паша, което продължило късно през нощта на 3/15-ти срещу 4/16-ти юни и на което присъствали всички министри, в салона се появил някой си майор Хасан, черкезин, роден в Цариград и възпитаник на тамошната военна школа. Влизайки, Хасан извадил револвер и убил на място първо военния министър Хюсеин Авни паша, а след това и министъра на външните работи Рашид паша. При опита да бъде хванат, майорът убил още трима души и ранил морския министър Кайзерли паша. Атентаторът бил все пак арестуван и обесен още на следващия ден.

Официалните обяснение за случилото се били, че Хасан убил Хюсеин Авни като лично отмъщение, а бил допуснат в залата на съвещанието понеже на времето бил негов адютант. По-наблюдателните и здравомислещите обаче, видели, че въпросното убийство отстранява от пътя на Мидхат паша двама от най-опасните му политически противници. Хюсеин Авни открито се противопоставял на плана на Мидхат да въведе конституционен ред в Турция и съпротивата му била толкова енергична, че едва не предизвикала министерска криза. Той и Рашид паша се възпротивили на намеренията на Мурад V да направи Мидхат паша велик везир, за това последният получил поста на председател на държавния съвет. С отстраняването на двамата си противници Мидхат ставал на практика първото политическо лице в държавата, защото великият везир Мехмед Рушди бил вече стар и не изявявал особено желание да играе първостепенна политическа роля.

За да затвърди своето положение и разшири влиянието си, чрез волята на симпатизиращият му Мурад V Мидхат паша успял да осигури в министерския съвет участието на своите довереници Абдул Керим паша и Сафвет паша. Първият бил назначен за военен министър, а вторият - за министър на външните работи. Тези промени веднага подсказали на европейските държави, че воденето на успешни дипломатически преговори с Портата вече ще бъде доста трудно, ако не и невъзможно.

Николай Игнатиев вижда причините за преврата в „религиозният фанатизъм, оскърбеното чувство за национална гордост на военната хунта на Хюсеин Авни паша, политическите страсти и конституционни измислици на „Млада Турция”, предвождана от Мидхат паша и Махмуд Дамат”, които се обединили в един общ заговор както срещу великия везир, така и лично срещу Абдул Азис, заради неговото намерение да избегне на всяка цена разрива с Русия. Според руския дипломат „революцията” в Турция станала под влияние на Англия. Нейният посланик Хенри Елиът бил в постоянна връзка с Мидхат паша и „Млада Турция”, а английският средиземноморски флот предварително пристигнал в залива Бесика (тур. Бешик), на входа на Дарданелите, и след това останал там да контролира морския път към Цариград. От Англия пристигали пари и оръжие за софтите.

Намесата на Англия е документирана с две съобщения в пресата от 19/31 май. В едното се казва, че се носят слухове за участието на английски агенти в преврата. В другото информацията е, че през последните дни Англия е подпомогнала Турция, като и е изпратила 700 000 златни флорина.

На 9/21 юни бил тържествено обнародван фермана, оповестяващ за възшествието на престола на Мурад V. Действието трябвало да бъде последвано от официалното признаване на акта от европейските правителства. До тогава само английското правителство било сторило това. В самата Турция върховна церемония по коронясването на султана била препасването със сабята на Осман, което не било извършено.

2.2. Потушаването на въстанието в България

Докато руското правителство полагало големи усилия чрез Берлинския меморандум да придвижи мирното уреждане на конфликта в Босна и Херцеговина по дипломатически път, в Санкт Петербург узнали за приготовленията на българското революционно крило в националноосвободителното движение за вдигане на въстание в България. За Русия в този момент въстанието било нежелано, тъй като то още повече щяло да усложни обстановката на Балканския полуостров в момент, когато руската армия не била подготвена за война и нямало как реално да помогне на въстаниците. И най-важното: руските политици не били наясно как ще реагират останалите европейски страни при една военна акция на Русия на Балканския полуостров. Затова лично руският военен министър Дмитрий Милютин разговарял с българина, полковник от руската армия Иван Кишелски, който сам участвал в подготовката на въоръжената борба срещу турците, съветвайки го да внуши на българските революционни дейци да не вдигат преждевременно въстание.

Няма информация дали Кишелски е изпълнил това, което му е предложено. Организаторите на въстанието не са възприемали никакви съвети и през април 1876 г. въстанически акции са осъществени, макар и само на отделни места в България. Най-масови са били действията на въстаниците в Пловдивския вилает. Мащабът на въстанието е определен в руското списание „Всемирная иллюстрация” като „слаби и разединени опити за въстание, произтекли в две или три български села”. Николай Игнатиев също пише: „През 1876 г. в България последваха избухвания и стълкновения между мюсюлманите и християните и предимно на юг от Балкана - клане на християните.”

Въстанието в България избухнало преждевременно, преди да бъде завършена подготовката за продължителна борба и не било съгласувано с никакви външни политически фактори. Изправени пред превъзхождащите ги турски сили, българските въстаници били бързо разбити, а при потушаването на въстанието били извършени големи жестокости от страна не само на башибозуците, черкезите и помаците, но и на редовната турска войска. В резултат, не в самото въстание, а при потушаването му, загиват към 30 000 невинни хора, сред които много жени и деца. Разграбени и разрушени са към 150 населени места.

Поради преждевременното избухване на въстанието в България и бързото му потушаване, когато в края на юни започва Сръбско-турската война и участниците в нея се надяват на помощ от България, очаквайки тя да въстане, българите вече са били морално смазани от насилието, с което е потушен плахият опит за опълчване срещу турците. Пак във „Всемирна илюстрация” от 28 август 1876 г. откриваме коментара: „Изминаха вече почти два месеца от времето, когато сърбите и черногорците започнаха война, но на техния призив никой не откликна. България, тероризирана от злодействата на башибозуците и черкезите, стои неподвижно.”

Потушаването на българското въстание е характеризирано в руския печат като „превръщане на плодородната и богата на природни дарове България в пустиня”. Последиците от него намират широк отзвук и по страниците на европейския печат. Поместени са много материали за извършените жестокости над българите от турските войски и турското население в България.

В аспекта за трудното съвместителство между турци и славяни, „българският въпрос” става първостепенен фактор при общата интерпретация на Източния въпрос. Европа се надига, за да предотврати в Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина, да не стане „като в България”. Терминът „Българските ужаси” става нарицателен. В Англия той е използван от либералната опозиция за дискредитиране на действията на управляващите консерватори.

2.3. Начало на Сръбско-турската война

Николай Игнатиев до известна степен преувеличава, когато казва, че е имало „добри” отношения между Русия и Турция по времето на Абдул Азис и Махмуд Недим паша. В добри отношения с турския султан и неговия велик везир на практика се е намирал най-вече руският посланик. Но определено вярно е, че при двамата турски управници е имало воля да бъдат решени по мирен път конфликтите на Портата с въстаниците. Първите действия на турското правителство след свалянето на Махмуд Недим и почти веднага след това на Абдул Азис, вече показват насочване на Турция към решаване на конфликтите с въстаналите нейни поданици чрез прилагането на сила.

Пишейки за началото на Източната криза, граф Игнатиев определя Хюсеин Авни паша като „водач на военната партия в Турция”. И изтъква неговата убеденост в схващането, че Турция можела да победи по-лесно и по-бързо Сърбия, отколкото да се справи с поддържаното от нея и Черна гора въстание в Босна и Херцеговина, в което вече се намесили и европейските държави. Воден от тази принципна позиция Хюсеин Авни се стараел да предизвика стълкновения със Сърбия и още през 1875 г. подготвял войски, струпвайки ги към нейната граница в Ниш, Видин и Нови Пазар..По-късно поради протест от страна на Сърбия те били изтеглени.

След падането на Махмуд Недим Хюсеин Авни отново излязъл на турската политическа сцена, макар и за кратко. Неговото сътрудничество с младотурците на Мидхат паша било продиктувано от еднаквата им неприязън към Русия и подкрепяните от нея славяни, живеещи под опеката на Високата порта. „Политическата програма на Хюсеин Авни е известна отдавна - пише „Всемирна илюстрация” на 8 май 1876 г. - Тя се състои в нахлуване в Сърбия и Черна гора и в повдигане на духа на мюсюлманите чрез фанатизирането им противопоставяне на християнското население на Турция.”

Без да губи време новият турски военен министър веднага започнал изпълнението на отдавна лелеяния си план за навлизане в Сръбското княжество. Турски войски започнали да се предвижват към границите на Сърбия, под предлог, че тя се въоръжава и се гласи да нападне Турция. Турското правителство даже направо поставило пред Сърбия въпроса, защо се въоръжава? На което белградското правителство отговорило, че военните приготовления имали отбранителен характер. Това до известна степен било вярно, защото още като научили вестта за завръщането на Хюсеин Авни, сърбите започнали да се готвят за отпор.

На 30 май/11 юни било съобщено, че под командването на Ахмед Мухтар паша 15 турски батальона вече приближавали сръбската граница, а 20 000 черкези се настанили на лагер пред Алексинац. Ново съобщение на следващия ден известява, че английският кабинет, съгласувано с турското правителство, е започнал разговори със Сърбия. Портата поискала от княжеството пълното и безусловното му разоръжаване, признаване на новия султан чрез изстрелване на 101 топовни залпа в чест на възшествието му, и изплащане на данъците, които страната дължала на своя сюзерен.

Сърбия не се съгласила нито на английските обещания, нито на турските искания. В обръщение към Турция княз Милан настоявал на необходимостта от присъединяване на Босна и Херцеговина към Сърбия с даване на двете провинции на права на васална автономия, еднаква с тази на княжеството. През юни 1876 г. Сърбия и Черна гора предявили ултиматум на Турция да спре изпращането на нови войски срещу въстаналите провинции. Портата отговорила на искането с отказ, а турски сили започнали да нарушават сръбската граница и да предизвикват погранични инциденти. Това накарало двете славянски княжества да отговорят на предизвикателствата и открито да се намесят в подкрепа на въстаниците в Босна и Херцеговина.

Допълнително за това решение повлияло и поведението на Англия. След като не се присъединило към Берлинския меморандум, английското правителство си позволило директно да нападне европейските държави. В средата на юни в парламента, обяснявайки отказа на кралството да се присъедини към меморандума, лорд Дерби заявил, че той не признава на Европа, следователно и на Англия, правото да се намесват в отношенията на султана към неговите поданици и васали. Това заявление подкопавало доверието към задружните усилия на европейските държави да умиротворят Европа. Така било разбрано то от Сърбия и развързало нейните ръце да действа самостоятелно.

Николай Игнатиев вижда причините за избухването на Сръбско-турската война така: „Фактът, че Сърбия беше нападаща страна, не може да й бъде вменено във вина, защото войната беше предизвикана от съсредоточаване на турски войски на границата на княжеството, от интригите на турската военна партия, от революцията, станала в Константинопол, и от възмутителния начин на действие на Портата по отношение на княжеството и християните в България преди началото на военните действия.”

На 18/30 юни княз Милан издал в Белград прокламация, с която Сърбия обявила война на Турция. В прокламацията като причина за сръбското въоръжаване се сочели въстанията в Босна, Херцеговина и България. Посочвало се, че Сърбия ще действа в съюз с Черна гора, ще поддържа въстаниците и ще очаква помощ от Гърция. Едновременно с това княз Милан, обръщайки се към бошняците и херцеговците заявил, че отива при тях за осъществяване на исканите от тях и обещани, но неизпълнени в действие реформи.

На 20 юни/2 юли пред двореца на княз Никола в Цетине бил отслужен молебен. След приключването му, на събралите се черногорци било съобщено, че е обявена война на Турция. После последвали реч на княза и връчване от него на знамето на строените в боен ред войски. След което княз Николай с армията си, съставена от три корпуса, се отправил по посока на Херцеговина.

Сърбия не била подготвена за война както във военно, така и във външнополитическо отношение. Старите договори на княз Михаил с Гърция и Румъния не били подновени и на сондажите на сръбското правителство тези страни отговаряли, че ще съблюдават неутралитет. Австро-Унгария не само не дала подкрепа на Сърбия и Черна гора, но им препоръчала да пазят неутралитет във възникналата криза. Русия се опитала да възпре управниците в Белград и Цетине и направо заявила, че няма да им окаже военна помощ.

Правителството на Сърбия успяло да постигне договореност за единодействие само с Черна гора. Войската й била слабо въоръжена и недобре обучена, тъй като от дълги години управляващите кръгове се придържали към пасивна политика и пренебрегвали военната подготовка на страната. За главнокомандващ на основните сръбски сили, действащи в източна и югоизточна посока, бил назначен руският генерал Михаил Черняев. Поддържани от славянските комитети в Русия и Австрия и като разчитали, че ако настане критичен момент, Русия въпреки всичко ще ги подкрепи, Сърбия и Черна гора решили да обявят война на Турция.

Двете славянски страни още преди войната вече били усетили голямата морална и материална подкрепа на населението и неправителствените организации в Русия. Още в начало на кризата в Османската империя - през 1875 г., и особено след задълбочаването й през пролетта на 1876 г. в Русия се разгърнала мощна кампания в подкрепа на балканските славяни и тяхното освободително дело. Кампанията била оглавявана от славянските комитети и славянофилските групировки, които активно настоявали пред правителството да предприеме настъпателни действия за радикалното разрешаване на Източния въпрос в полза на Русия.

Със започване на Сръбско-турската война в Русия се разгърнало мощно движение в подкрепа на сърбите и черногорците, босненците и херцеговците. Руската преса непрекъснато публикувала съобщения за пожертвованията, които правели за воюващите славяни жителите от различни места на страната. Тези прояви не били стеснявани от властите, които официално обявили, че не одобряват действията на Сърбия и Черна гора.

Общественият подем в Русия е изразен най-точно от Иван С. Аксаков в речта му, произнесена на заседание на Московския славянски комитет и публикувана във всички вестници:

„В миналото, когато избухваше така наречения Източен въпрос, Русия излизаше на историческата арена винаги като пряка защитничка на славянството, но това е било изразявано само чрез официалната власт... В сегашно време ние виждаме нещо съвсем друго. Събитията са неизмеримо по-важни, защото настъпва съдбовния час. Но кой е главният водещ, историческият фактор от страна на Русия? Откъде излиза зовът за съчувствие към въстаналите славяни, вопъла на негодувание към враговете на Христос и на славянската свобода? Кой ободри херцеговците нравствено и помогна на тяхната борба материално, осигурявайки семействата на доблестните борци? Руският народ! Не само образованите класи, но целият руски народ, включително и простолюдието. Това отношение към славянското дело, това състояние беше благодушно предоставено на руското общество от самото правителство. В помощта за въстанието, изразена чрез грижата за страдащите, е съвършено несправедливо да се обвинява руската държавна власт и чуждият печат извършва клевета, като упреква руското правителство в тайна поддръжка на въстаналите славянски племена. Не са ни известни висшите съображения, които ръководят действията на нашата дипломация, но ние не можем да не чувстваме искрена признателност към правителството, че то не ограничи обществото при изразяването на съчувствието.”

Освен парични пожертвования, от руската страна към театъра на военните действия били изпратени за зимата 7 000 полушубки и 4 000 чифта ботуши. За Сърбия потеглила и подвижна болница, 95 доктора и над 100 фелдшера. На 1 октомври от Белград за Кладово се отправили 350 донски казаци с конете, напълно въоръжени. Общо в Сърбия е имало около 4 хиляди руски доброволци, от които много офицери, които заели възлови места в командването на сръбската армия.

Към Сърбия се стекли доброволци и от другите славянски страни. Още в навечерието на войната и особено след нейното избухване натам се отправили стотици български доброволци. Към септември броят им достигнал до 2500 души.

Националното движение в Русия в защита на каузата на балканските славяни направило силно впечатление на запад. Дори белгийският вестник „Норд” публикувал на 9/21 август статия, в която се коментирало, че предвид събитията в Русия европейските страни трябвало да побързат в посредничеството си между воюващите страни. А за да разбере Турция, за промяната на политиката на Англия, трябвало да бъде отзован английският флот от Дарданелите.

В началото на войната сръбските сили били разпределени в четири армии, наречени според района на дислокация – Дринска (за действие в западно направление), Ибърска (за действие в югозападно направление), Моравска (за действие в югоизточно направление) и Тимошка армия (за действие на изток). Моравската армия, съсредоточена около Алексинац, под ръководството на генерал Михаил Черняев нахлула в България, избирайки за свои обекти турската крепост Ниш и пътя за София. Разчитало се това движение да бъде подкрепено от масово въставане на българите, което да затрудни движението на турската войска и това да даде възможност на сръбската армия бързо да напредне по пътя към Цариград. Първият успех бил завладяването на турската крепост Бабина глава.

Генерал Черняев отправил специална прокламация към българите, в която се казвало: „Ставайте всички българи като един човек, вече е настанал часа да сразим неприятеля и от робството му да се избавим. Ставайте братя... нашето дело е свято.” Българско въстание обаче не последвало. Българите останали бездействени, а турците изправили срещу сръбската армия, водена от руския генерал огромни и превъзходно-дисциплинирани сили. Сърбите на издържали на напора и започнали да отстъпват. Скоро театърът на бойните действия преминал в пределите на княжеството.

Тимошката армия също предприела настъпление. Тя преминала едноименната река и се отправила към Видин. Във Видинско българското население хванало оръжието и въстанало. Авангард на сръбската войска станали четите на българските доброволци. Скоро обаче, отрядът около Видин бил отблъснат от турските войски и бил принуден да се върне зад Тимок, на сръбска територия. Тогава Тимошката и Моравската армия били обединени под командването на генерал Черняев.

Черногорците, които настъпили към Мостар, нанесли тежко поражение на турците при Вълчи дол, но сръбското нахлуване в Босна се провалило. Било отчетено като грешка разхвърлянето на сръбската армия на няколко фронта. По-успешни щели да бъдат действията, ако основните сили действали в посока на Босна, където имало вече организирани въстанически отряди. Границата с България трябвало само да се защитава, защото навлезлите навътре войски не били подкрепени от страна на българите.

Станало ясно, че силите на Османската империя били по-големи и надеждите, че Сърбия и Черна гора могат да спечелят войната, бързо започнали да се изпаряват. Турските войски успели да завземат Зайчар и Княжевац и обсадили Алексинац. Очакванията, че към военните действия на страната на сърбите ще се присъединят и останалите християни на Балканите - българи, гърци и румънци, не се оправдали. „Цялата тежест на борбата за правата на християните на Балканския полуостров лежи, както и досега, на сърбите, херцеговците, бошняците и черногорците”, кратко и лаконично обяснява ситуацията „Всемирна илюстрация”.

2.4. Русия и Австро-Унгария се договарят за съгласувани действия - Райхщадско съвещание

Въстанието в Босна и Херцеговина към края на първата си година достигнало върха на ескалацията си. Виждайки безпомощността на турските власти да се справят с тях и неудовлетворени от предложените им от Високата порта реформи, за които така и не били дадени пълни гаранции, че ще бъдат осъществени, на 11/23 май въстаниците от двете славянски провинции се отрекли от предишните си отстъпки, поискали пълна независимост на областите, отказали се да сключат примирие и започнали подготовка за провъзгласяване на временно правителство. Малко по-късно, в края на юни 1876 г. Сърбия и Черна гора обявили война на Турция в подкрепа на исканията на въстаниците.

Както бе отбелязано, руското правителство направило своевременно опит да възпре управниците в Белград и Цетине от война с Турция, но самите ръководители на руското правителство се опасявали, че и на Русия може да се наложи да се намеси във военните действия. В едно свое писмо от това време руският военен министър Дмитрий Милютин споделя откровено: „Горчаков се опасява, че въпреки нашето твърдо намерение да избегнем на всяка цена войната, не е изключено да възникнат такива обстоятелства, които да я направят неизбежна.”

За политическото положение, в което се оказала Русия след държавния преврат в Турция и започването на Сръбско-турската война, граф Николай Игнатиев дава следната характеристика: „Сега имахме работа с мюсюлманския революционен елемент и фанатизъм, минали границите, в която се задържаха от добрите отношения, установени между Русия и Абдул Азис. От друга страна, бяхме принудени да поддържаме и двете въстанали сръбски княжества, още повече, че в редовете на нашите съплеменници и единоверци вече се сражаваха руски офицери и доброволци. Положението беше трагично.”

За да се подготви за евентуални, още по-големи усложнения по Източния въпрос, които можели да възникнат в резултат на Сръбско-турската война и за да избегне въвличането на Русия във военните действия, нейното правителство се договорило предварително и постигнало известно споразумение за съгласувани действия с главния си съперник на Балканите - Австро-Унгария. Изглежда преди уреждането на срещата между двете заинтересовани страни, Русия е провела предварителни сондажи и с Германия, защото руският император Александър ІІ, който бил от 2/14 май на водолечение в Емс, Германия, на 2/14 юни бил посетен от германския император Вилхелм ІІ. „Домакинът” посрещнал госта на гарата и после двамата се разходили из града. Няма информация какво са си говорили двамата членове от Съюза на тримата императори, но на 8 /20 юни е публикувано съобщение, че е съгласувана среща на Александър ІІ с третия член на Съюза - австрийския император Франц Йосиф, която щяла да се проведе на 26 юни/8 юли.

На срещата, която се състояла на уговорената дата в замъка Райхщадт в Бохемия (днес се казва Закупи и е в Чешката република), освен императорите на Русия и Австрия участвали и външните министри на двете държави - княз Александър Горчаков и граф Дюла Андраши. Съвещанието било тайно и официален договор или протокол за разговорите и евентуално за постигнатите договорености, подписан от участниците, не е съставен. Изглежда, че до окончателно пълно споразумение не се е стигнало. Налице са само две неподписани записки на руски и немски език, и се предполага, че първата е фиксирала мнението на Горчаков, а втората - предложеното от Андраши.

От записките е видно, че на Райхщадското съвещание са били обсъждани варианти на действие на Русия и Австро-Унгария в зависимост от резултатите от Сръбско-турската война. Този момент повдига основателния въпрос, дали точно това се е имало предвид, когато е насрочвана срещата между двете велики сили? По това време - 8 /20 юни, войната не е започнала. Тя е обявена по-късно: Сърбия обявява война на Турция на 18/30 юни, а Черна гора - на 20 юни/2 юли. Съдейки по повдигнатите на срещата въпроси, очевидно трябва да приемем, че участниците в срещата в Райхщадт са знаели предварително, че двете княжества Сърбия и Черна гора ще започнат военни действия срещу Турция.

Русия и Австро-Унгария в Райхщадт се споразумели „в настоящия момент” да пазят неутралитет и се въздържат от вмешателство, докато се водят военни действия между Сърбия и Турция. Ако обстановката се измени и се наложи активна намеса, щяло да се действа след допълнително съгласуване между правителствата на двете страни. Австро-Унгария поела ангажимент да затвори адриатическите си пристанища Клек и Котор, чрез които Турция прехвърляла войски и оръжие в Босна и Херцеговина.

Разгледани били и варианти за след войната. Те били два, в зависимост коя от воюващите страни ще победи.

В случай, че Турция спечели войната, двете държави се съгласили да действат съвместно за възстановяване на довоенното статукво на Балканите, изразяващо се в запазване на Сърбия като автономно княжество и оказване на натиск върху Турция да осъществи в Босна и Херцеговина предложенията, заложени в нотата на Андраши и в Берлинския меморандум. При втория вариант - победа на Сърбия и Черна гора, Австро-Унгария и Русия декларирали взаимно съгласие да не оказват съдействие за създаването на голяма славянска държава на Балканския полуостров. Затова Босна и Херцеговина щели да бъдат поделени между Сърбия, Черна гора и Австро-Унгария.

По този въпрос между руския и немския текст на записаното по време на съвещанието имало различия. Австро-Унгария, очевидно, под недопускане на създаване на голяма славянска държава е разбирала запазване на Сърбия в същите й граници и даване на право на Черна гора да получи малка част от Херцеговина. „Останалата част на Херцеговина и цяла Босна трябва да бъдат анексирани от Австро-Унгария”, било отбелязано в записката, диктувана от Андраши.

Русия от своя страна държала на Сърбия да се даде част от Босна и някои части от Стара Сърбия, Черна гора да получи цялата Херцеговина и да има пристанище на Адриатическо море (визирало се Спица), а Австро-Унгария да анексира останалата част от Босна и областите в Хърватско, намиращи се все още под турска власт. В този втори вариант - победа на Сърбия и разпределение на земите на Босна и Херцеговина между съседите, Австро-Унгария давала съгласие Русия да получи Югозападна Бесарабия и Батуми, отнети й с Парижкия мирен договор от 1856 г.

Участниците в Райхщадското съвещание се опитали да координират действията си и в случай, че в резултат на войната настъпи разпадане на Османската империя. Имало голяма вероятност да стане именно така, ако Сърбия и Черна гора успеят да преборят Турция, а въстанието в Босна и Херцеговина бъде доведено до успешен край. В този случай макар и различни, погледите и на двете договарящи се държави се насочвали за първи път към България и Румелия (т. е. Северна и Южна България). Русия предлагала те да образуват независими княжества, докато според Австро-Унгария двете турски провинции, заедно с Албания, трябвало да получат само автономия в рамките на Османската империя. Мислело се също Гърция да получи Тесалия и Епир, а според Андраши и Крит. „Цариград може да стане свободен град”, била също една от идеите на договарящите се.

По всичко изглежда, че граф Игнатиев е прав, когато окачествява съвещанието като: „райхщадската среща и станалата там размяна на мнения по Източния въпрос”. Изразени са били мнения, но не са постигнати конкретни договорености, разбираме от думите на руския посланик. В една бележка към своите „Записки” той споменава също как лично княз Горчаков го уверявал, че Русия била съгласна „да предаде” на Австро-Унгария единствено „турска Хърватия”.

След приключване на срещата в Райхщадт в печата е публикувано съобщение, че на съвещанието господарите на двете съседни на Турция велики империи и техните министри на външните работи решили окончателно въпроса за отношението им към Сръбско-турската война. Австро-Унгария и Русия се съгласили да спазват пълен неутралитет, и ако една от тях счете за необходимо да промени своя начин на действие, то преди да осъществи решението си, тя трябвало да уведоми за него другата страна и след това да извести за намеренията си и останалите велики европейски държави. Това условие било съобщено на всички кабинети, участващи в преговорите по Източния въпрос и всички те, включително и английския кабинет, го одобрили напълно.

Видимото пряко последствие от срещата на монарсите било, както е изтълкувано, постигането на международно съглашение, което осигурявало на славяните гаранции, че Англия и Австро-Унгария няма да се намесват враждебно спрямо тях. Отнемала се на Турция възможността да получи подкрепа отвън. Едновременно с това се правело невъзможно и славяните да получат помощ от тези, които им съчувствали.

Договореностите и техните алтернативи, които били уточнени от Русия и Австро-Унгария в Райхщадт, на практика не били приведени непосредствено в изпълнение, тъй като те отчитали евентуалните резултати от Сръбско-турската война. При това били взети предвид два от възможните варианти. Третият вариант - постигане на примирие между воюващите страни, както се случило на практика, очевидно не бил разискван на срещата.

Ефектът от двустранното съвещание, дошъл по-късно. Когато се оказало, че е време Източният въпрос да бъде решен и след Цариградска конференция се наложило Русия и Австро-Унгария да се срещнат отново. Тогава на базата на предварителните договорки били взети вече определени решения и се пристъпило към тяхното изпълнение.

2.5. Обрат в английската външна политика

Събитията, произтекли през април, май и юни 1876 г. в Европейска Турция, накарали не само политиците, но и голяма част от населението на останалата част от Европа, да се заинтересува какво става в Османската империята, да вземе отношение по него и изрази своето желание за промяна.

В Англия отказът на правителството да се присъедини към Берлинския меморандум раздразнило обществото. То не приемало ръководството на кралството, водено от Дарби-Дизраели, по какъвто и да е начин да подкрепя Портата, която в него момент била под влияние на уличната диктатура на мюсюлманските семинаристи и в Цариград царял страх сред християнското население. От друга страна след демонстративния си акт на неподкрепа на европейското съглашение, Англия се оказала самотна сред останалите европейски държави, което не се харесало на либералната опозиция в английския парламент. Към това се прибавило и започването на Сръбско-турската война, което „преляло чашата” и довело до неочакван обрат в английската външна политика.

Оказало се, че Англия също била засегната от войната, водена толкова далече от нея. След Кримската война обединеното кралство, както и Франция, нееднократно предоставяли на Турция твърде значителни заеми върху които се трупали значителни печалби. Заемите били отпускани с 5-6% лихва, което било значително повече от средния процент по това време. От своя страна банкерите вземали 6-7% комисионна. Един от заемите бил пуснат по курс 43,5 за 100. При такива условия до 1875 г. турското правителство се издължило с около 200 милиона фунта стерлинги. Тези финансово-лихварски операции направо разорявали Турция.

Финансовият банкрут на Турция и отлагането от нейна страна на изплащането на лихвите, разтревожило заинтересованите от турските заеми капиталистически кръгове в Англия. Затова те изисквали от ръководителя на правителството да натиска длъжника Турция. А Дизраели на практика я подкрепял, тъй като я приемал за щит срещу Русия, считана за потенциален конкурент на Англия в Средиземно море. Отказът на английският министър-председател да се присъедини към Берлинския меморандум бил резултат именно на тази политика. Което още повече раздразнило кредиторите на Турция, възприемащи избухването на Сръбско-турската война като следствие от нерешаването на конфликта в Босна и Херцеговина по мирен път.

През юли консервативното правителството на Дизраели и поддържаната от него външна политика в подкрепа на Турция, станали обект на много енергични нападки от страна на либералната опозиция, водена от Уилям Гладстон. Основна тема, използвана при нападките, била насилията и зверствата, извършени от турците, при потушаване на въстанието в България. На 19/31 юли в английския парламент започнали дебати относно политиката на правителството по Източния въпрос. Дебатите се водели едновременно в палатата на лордовете, където от страна на правителството отговарял министърът на външните работи лорд Дерби. В палатата на общините давал обяснения министър председателят Дизраели.

На никое от двете места не бил повдигнат въпросът за изразяване на недоверие на правителството. Опозицията имала за цел само да поиска обяснение за водената от него до тогава политика и да получи обещание, че по време на лятната парламентарна ваканция то няма да въвлече страната във война на страната на Турция. И двете цели били постигнати. Дизраели при отговорите си на нападките на Гладстон говорел с недомлъвки и избягвал всякакви положителни обещания. Но Дарби направо обявил, че Англия ще промени своето неутрално поведение и то в полза на едно миролюбиво посредничество между воюващите страни, осъществявано заедно с останалите европейски държави. От думите на английския външен министър, произнесени по време на дебатите, станало ясно, че той няма желание да се застъпва за Турция, не одобрява туркофилските действия на Дизраели и занапред Англия няма да се противопоставя на бъдещите опити на европейските държави да спрат кръвопролитието на Балканите.

Английското правителство се предало окончателно, когато в парламента били огласени данните за зверствата, извършени от турците при потушаване на въстанието в България. На 26 юли/7 август в палатата на общините съветникът на министъра на външните работи - Борк, отговаряйки на въпрос на депутата Андерсон за българските събития, прочел доклада на секретаря на английското посолство в Цариград Уолтър Беринг, изпратен в България за да проучи събитията. От доклада се видяло, че само в Пловдивския санджак, където имало надзираващи турски чиновници, броят на християните, убити от турците, достигал цифрата 12 000, а броят на изгорените села възлизал на 60.

Оповестените данни накарали Дизраели да престане да се меси открито в Източния въпрос, тъй като съобщенията за зверствата в България го компрометирали. Преди това той твърдял, че насилията, извършени от турците били незначителни. Така му бил съобщил посланикът в Цариград Хенри Елиът. В хода на дебатите станало ясно, че последният е действал по командата на Дизраели, а не на непосредствения си началник Дарби. Което довело до решението на правителството - в Пловдив да бъде изпратен специален английски консул, който да докладва направо във външното министерство.

Резултатът от тези разкрития бил, че английската журналистика веднага променила тона си и вестник „Таймс” почнал енергично да пише за ползата от застъпничеството на Европа за Сърбия, допускайки даже, че то трябва да бъде възложено едновременно на Русия и Австрия. При закриването на парламентарната сесия на 3/15 август било прочетено тронното слово на кралицата. В него се подчертавали приятелските отношения с чуждестранните държави и готовността при удобен случай и в съгласие с тях да се поеме посредничеството между воюващите страни на Балканския полуостров.

В края на август Уилиям Гладстон издава брошура, в която описва зверствата и насилията, които били извършени от турците на Балканите и изтъква, че нови такива зверства могат да бъдат предотвратени, само като се освободят Босна, Херцеговина и България от турското управление. Англия, заедно с останалите държави, трябвало да съдейства за това освобождение. Заглавието на брошурата на либерала Гладстон - „Българските ужаси и Източният въпрос”, станало един от лозунгите на политическата кампания, насочена срещу съперника - консерватора Дизраели.

Завоят в английската политика е впечатлил Николай Игнатиев и той коментира по този повод: „...изстъпленията и зверствата на башибозуците в България стигнаха дотам, че даже английското правителство счете за нужно под натиска на общественото мнение в Англия, възбудено от журналистическите кореспонденции и красноречието на Гладстон, да се намеси официално и да тури край на безредията и гоненията на християнското население”.

Използвана литература:

2.1. Обществени вълнения и държавен преврат в Турция: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХV, 1 января - 19 июня 1876 г., бр. № 365 - № 390, с. 250-251, 342, 362, 379, 399, 414-415, 450-451, 470; 2. Н. П. Игнатиев. Записки (1875 -1878). С., 1986, с. 140 -141; 3. Освобождението на България. Кореспонденции и материали на руския печат 1876-1879, том І. С., 1988, с. 55, 58-60, 65, 69, 102.

2.2. Потушаването на въстанието в България: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХVІ, 26 июня - 18 декабря 1876 г., бр. № 391 - № 416, с. 87, 158, 435; 2. Н. П. Игнатиев. Записки (1875 -1878). С., 1986, с. 18-20, 140.

2.3. Начало на Сръбско-турската война: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХV, 1 января - 19 июня 1876 г., бр. № 365 - № 390, с. 363, 471; 2. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХVІ, 26 июня - 18 декабря 1876 г., бр. № 391 - № 416, с. 2-3, 6, 19-20, 86, 123,174, 227; 3. Н. П. Игнатиев. Записки (1875 -1878). С., 1986, с. 20, 99-100; 4. История на България, том 6, С., 1987, с. 422.

2.4. Русия и Австро-Унгария се договарят за съгласувани действия - Райхщадско съвещание: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХV, 1 января - 19 июня 1876 г., бр. № 365 - № 390, с. 363, 379, 435, 451; 2. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХVІ, 26 июня - 18 декабря 1876 г., бр. № 391 - № 416, с. 35; 3. Н. П. Игнатиев. Записки (1875 -1878). С., 1986, с. 21-23, 141, 164; 4. В. М. Хвостов. История дипломатии. Том II. М., 1963. - Рейхштадское свидание. (Използвана е електронната версия на книгата).

2.5. Обрат в английската външна политика: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХVІ, 26 июня - 18 декабря 1876 г., бр. № 391 - № 416, с. 19, 87, 107, 123, 159 ; 2. Н. П. Игнатиев. Записки (1875 -1878). С., 1986, с. 174; 3. В. М. Хвостов. История дипломатии. Том II. М., 1963. - Антитурецкая кампания в Англии. Дизраэли и вопрос о судьбах Турции. (Използвана е електронната версия на книгата).

[К.ГЕРБОВ]

РАЗВИТИЕ НА ИЗТОЧНАТА КРИЗА ДО ВОЙНАТА ПРЕЗ 1877-1878 Г.

Част трета

3.1. Европа срещу Турция в защита на християните

За първите, близо два месеца на Сръбско-турската война, успехите на черногорците били по-осезаеми. Те успели да се настанят трайно в Херцеговина, но турците непрекъснато ги атакували от всички страни. На 4/16 август при местността Кучима, край тогавашната граница на Черна гора с турска Албания, станало едно от най-големите сражения. Дават се сведения за участие в него на 20 хилядна турска войска, съставена от низами и башибозуци. Под ръководството на новоназначения главнокомандващ Махмуд паша (старият по това време бил обкръжен в Требине), те се отправили към границата на Черна гора, но били пресрещнати от черногорците и настанал ръкопашен бой. Половината от състава на турската армия били избити или ранени. Пленени били 6 турски знамена. Черногорците дали 600 убити.

Остатъкът от армията на Махмуд паша отстъпил към Подгорица, но при опита след няколко дена отново да нападнат черногорците, турците отново били разбити при крепостта Медун, където в намиращата се там пропаст загинали 3500 от тях. От този момент Черна гора била напълно защитена от турски нападения, а цяла Херцеговина и Стара Сърбия били в ръцете на славяните.

Добри новини имало и на югоизточния фронт. Турското настъпление било спряно и сърбите преминали отново в атака. На 13/25 август след едноседмична тежка битка, водена в Моравската долина срещу турската армия, предвождана от главнокомандващия Абдул Керим паша, сръбските сили под командването на Михаил Черняев и с участието на много новодошли руски запасни офицери и доброволци, успели да изтласкат противника обратно до турската граница и да освободят почти цялата територия, заета до тогава от противника.

На другия ден 14/26 август сръбският княз Милан, посъветван от английския генерален консул в Белград Уайт, в присъствието на министър-председателя на Сърбия Йован Ристич заявил в сръбската столица на представителите на европейските велики сили, че е съгласен да започне преговори за прекратяване на военните действия, с цел да се избегнат по-нататъшните безполезни кръвопролития. Времето за предлагане на мир не било избрано случайно. Сърбия заставала донякъде като равностоен участник в преговорите, а не като победена страна. Консулите незабавно съобщили решението на своите правителства, които предложили още преди това посредничеството си за водене на мирни преговори.

Пак по това време приключило пребиваването на султан Мурад V на турския престол, без той да препаше сабята на Осман. Казват, че десет дена след възкачването си, получил психично заболяване. Вероятно за това допринесъл шокът с убийството на двамата негови министри. По предложение на Мидхат паша съветът на министрите на Турция в присъствието на висши сановници, решил да обяви промяна на престола и да прогласи за султан брата на Мурад V - Абдул Хамид ефенди. На 18/30 август шейх-ум-исламът чрез манифест тържествено обявил, че съгласно турските държавни закони и корана, дотогавашният султан е признат за неспособен да продължи царстването си и на негово място на престола е възкачен султан Хамид ІІ.

На следващия ден новият султан, след като направил тържествено посещение (селямлик) на древната джамия Еюб, встъпил в длъжност и утвърдил министерския съвет в същия вид, в който той бил дотогава. На 23 август/4 септември, била направена все пак една промяна, като за военен министър бил назначен Редиф паша, а Абдул Керим паша останал само главнокомандващ. Церемонията по опасване със сабята на Осман била извършена на 26 август/7 септември.

След смяната на държавния глава на Османската империя представителите на великите държави в Цариград пристъпили към осъществяване на посредничеството си за сключване на мир между воюващите страни. На основата на „тъждествените” (еднакви) инструкции, които получили от своите правителства, посланиците трябвало да връчат официално на турското правителство „тъждествени ноти”. В тях се заявявало, че държавите-гаранти на Парижкия мирен договор от 1856 г. поемат посредничество за установяване на примирие между Сърбия и Турция и възлагат на своите представители в Цариград да направят предложение за това пред Портата. Нотите били връчени от всеки посланик индивидуално на 21 август/2 септември. При оформянето на условията за сключване на мира Сърбия и Турция нямали право на глас, те били длъжни да приемат решението на държавите-гаранти. Временните успехи на някоя от армиите не трябвало да оказват влияние върху окончателните решения.

За политическата ситуация в този момент в записка до Александър Горчаков Николай Игнатиев пише: „Не бива да се отдаваме на илюзията, че при сегашното положение на нещата в Турция преговорите с Портата ще бъдат лесни. Подчинявайки се на влиянието на невежата и фанатизирана тълпа, ръководена от политически интриганти, отличаващи се с липса на принципи и убеждения и със своята необузданост, османското правителство с труд ще се вслуша в съветите на Европа. Ще трябва да се говори смело, твърдо и решително, като исканията на държавите се подкрепят със заплаха за действително прекъсване на отношенията и може би даже с незабавни военни демонстрации. Всяка слаба и нерешителна постъпка [на посланиците] в Цариград, която не е придружена от истински мерки за сплашване, само би подготвила нов неуспех и окончателно би компрометирала достойнството на държавите, особено пък на Русия, на която източните християни възлагат всички свои надежди.”

Игнатиев не присъствал на началото на преговорите в Цариград. В средата на юли той заминал в отпуск, който донякъде бил и принудителен, тъй като след преврата в Турция и промяната на политическия курс на Портата, руският посланик получил заплахи за живота си. „Моето положение стана извънредно тежко - пише той, - дори опасно, а скоро и непоносимо, когато руските доброволци се явиха на турска територия в първите редове и начело на сръбските войски.” Игнатиев не успял дори да връчи акредитивните си писма на новия султан Мурад V. През цялото време до средата на октомври руското посолство в турската столица се управлявало от Александър Нелидов.

Непосредственото водене на преговорите между европейските държави-гаранти и Портата било поето от Англия. След обществения натиск, оказан върху английското правителство, то самò предложило да поеме тази роля, а останалите държави приели. Английският посланик в Цариград Хенри Елиът се явил пред великия везир и му съобщил искането на европейските държави Турция незабавно да обяви примирие, след което да започне преговори със Сърбия и Черна гора за уреждане на траен мир. Примирието трябвало да се отнася също и за Херцеговина и Босна. Следвайки дадените му инструкции, Елиът предупредил, че ако Портата реши да откаже, то след протеста, възникнал в Англия по повод турските ужаси в България, неговата страна нямала да има никаква възможност да попречи на намесата на „една друга държава”. Намекът бил ясен: ставало дума за Русия.

Изявленията на английския посланик изумили великия везир и той не можал да даде някакъв определен отговор. Впоследствие от турска страна били представени определени възражения и изисквания, все израз на несъгласие с действията на посредничеството. Едно от възраженията било, че колективната намеса на „съюза на християнските държави” във вътрешните работи на Турция, щяло да раздразни мюсюлманските й поданици. Разговорите по този въпрос продължили цяла седмица.

Докато английският парламент бил в почивка, в кралството продължила мощната кампания на общественото движение срещу действията на действащото консервативно правителство на Дарби-Дизраели. На многобройни митинги изявени деятели на опозиционната либерална партия призовавали правителството да се откаже от туркофилската си политика. На един от митингите маркиз Хартингтон - водач на Либералната партия, предложил Англия по отношение на Източния въпрос да действа заедно с Русия. Уилям Гладстон на друг голям митинг, провел се в Блакхийт на 28 август/9 септември, в присъствие на 12 000 души отишъл по-далеч, и призовал в случай на необходимост Англия сама да предложи съдействието си на Русия.

В речта си на митинга Гладстон говорил за зверствата и насилията, извършени от турците срещу българите и продължил: „Замесено ли е в тях отоманското правителство? Да, то е могло да ги предвиди, защото е познавало хората, които са били на служба при него. Но наказало лицата, които се стремили да доведат до знанието на всички извършените злодеяния и наградило главните престъпници. Сега искат да постъпят със Сърбия, както с България... Необходимо е да се прекратят зверствата и тези, които имат възможност, но не им попречат, трябва до носят отговорност за това. Европейските държави трябва да сложат край на жестокостите и слава на тази държава, която стори това на практика.”

Германското общество също подкрепяло действията срещу Турция. На 31 август/12 септември в берлинския вестник „Национал цайтунг” било публикувано възвание, призоваващо германския народ на митинги за съставяне на петиция до император Вилхелм с призив към него: да сложи колкото се може по-скоро край на неспособното и жестоко турско управление.

На 1/13 септември в Цариград се провел голям съвет, в който участващите министри, висши сановници, генерали и пр. разгледали предложението на европейските държави за незабавно преустановяване на военните действия. На другия ден Портата отговорила на английския посланик, че за момента на турското правителство не било изгодно да сключи примирие, но то било съгласно да започне преговори за траен мир, при изпълнение на следните условия: 1. заемане от турски гарнизони на всички сръбски крепости, които до 1857 г. били в ръцете на турците; 2. събаряне на крепостите, построени от сърбите след тази година; 3. признаване на Турция правото да запази или не княз Милан на сръбския престол; 4. съкращаване на личния състав на действащата сръбска армия до 10 000 човека; 5. построяване на железен път през Сърбия, свързващ австрийската с турската железопътни линии; 6. заплащане от Сърбия на разходите за издръжката на турската армия до момента (контрибуция) или при недостатъчност на средствата - увеличаване на данъка на васалното княжество към сюзерена Турция.

По отношение на Черна гора Портата предлагала да се възстанови нейното статукво преди войната. За Босна и Херцеговина въобще не се споменавало. Отговорът на Турция завършвал със заявлението, че при приемането на тези условия, тя веднага ще преустанови военните действия.

Условията, били на практика неизпълними, или както се изразили някои - „нарочно неизпълними”. Действително, абсурдно е на търсещата своята независимост, подкрепяна и от много европейски страни Сърбия, да й се предлага да се върне в условията на 1857 г. По-интересно е предложение 5, с което изглежда Турция се е опитала да привлече на своя страна Австро-Унгария. По това време австрийският капитал живо се е интересувал от построяването на железница, свързваща Виена с Цариград.

Представяйки своите абсурдни условия, Турция обявила, че ще преустанови военните си действие в продължение на осем дни и намекнала, че срокът може да бъде продължен в зависимост от продължението на предварителните преговори. Сключено било и официално примирие за времето от 4/16 до 12/24 септември. Макар на практика то да не било спазвано строго от страна на турците, преговорите в Цариград продължили, като усилията на представителите на европейските държави били насочени за постигане на по-продължителен срок на прекратяване на военните действия.

В същото време между правителствата на шестте държави-гаранти протичал усилен обмен на мнения относно съдържанието на програмата с условията, която те трябвало да предложат на Турция, за да се постигне траен мир на Балканите. В изказаните мнения имало сближения и различия. Всички кабинети единодушно признали, че в основата на преговорите трябва да бъде заложено безусловното запазване на политическите и териториалните права, с които се ползвали Сърбия и Черна гора до началото на войната, като едновременно с това се подобри максимално участта на християните в Херцеговина, Босна и България.

Разногласията били по някои съществени детайли. Русия, подкрепяна от Германия, Франция и Италия приемала запазването в Сърбия на статуквото от преди началото на войната, но считала, че на Черна гора трябвало да бъдат направени известни териториални отстъпки. А за трите славянски провинции държала, те да имат същата автономия, с каквато се ползвали до тогава Сърбия и Румъния.

Англия считала, че „подобряване на участта на турските християни” можело да бъде постигнато, като на трите славянски провинции се даде реформирано (преустроено) управление, със запазване на неговата пряка зависимост от правителството в Цариград. Австро-Унгария също била против даването на автономия на Босна и Херцеговина. Такава постановка била заложена и в нотата на граф Андраши, която вече била приета от Турция. Дуалистичната монархия се стремяла да не допусне на нейните граници да се образуват полунезависими славянски държави, тъй като това щяло да даде основание на славяните от намиращите се тогава под австрийска власт Хърватия, Далмация и Илирия да поискат и те същите политически права.

Накрая било постигнато съгласие „върху почвата на английските предложения”. Техен автор бил Дизраели, станал през лятото на 1876 г. лорд Бийкънсфийлд. В писмо до лорд Дарби от 23 август/4 септември 1876 г. той изложил своите виждания за по-нататъшното развитие на Източната криза. Дълбоко съмняващ се в бързото постигане на съгласие между европейските държави-гаранти и Турция, първият министър на британското кралство предполагал, че преговорите между двете страни ще се проточат до пролетта. До тогава Русия и Австрия щели вече да постигнат споразумение и да придвижат армиите си към Балканите, за да решат чрез военна намеса Източния въпрос.

Британският премиер считал, че кралството непременно трябва да участва в това „решаване” и то като водеща страна. „Разделянето на балканските земи между Русия и Австрия трябва да стане с приятелската помощ на Англия”, била идеята на Дизраели. На тази основа той предлагал: на Сърбия да се признае статуквото от преди войната, а на Босна, Херцеговина и България да се даде административна автономия. В заключителната част на своя план записал: „Цариград със съответните му райони да бъде обявен за неутрален град и да бъде превърнат в свободно пристанище под защитата и опеката на Англия.”

Това било веруюто на Дизраели, с което той запознал Дарби конфиденциално. Последният естествено, предложил като програма за урегулиране на мира в Европа, която да бъде официално издигната от Англия за разглеждане в Цариград, само това, което било казано за княжеството и трите провинции. Тук не се третира въпроса за Черна гора, тъй като нейния статут на автономно княжество се възприемал без възражения, но това не било отразено в официален документ.

В пресата е публикувана информация за казаното от лорд Дарби по време на срещата с депутацията, излъчена от големия митинг, състоял се на 30 август/11 септември в лондонското Сити, на който била издигната идеята за даване на автономия на Босна, Херцеговина и България. Пред членовете на депутацията, водена от кмета на Лондон и включваща трима члена от палатата на общините, английският външен министър споделил, че правителството поддържало териториалната неприкосновеност на Турция, тъй като без война нямало как да се прекрати нейното съществуване. Никой в Англия не противоречал на желанието за разширяване на автономните права на турските провинции, но това било свързано с преодоляването на значителни препятствия от местно естество. На този етап великите държави трябвало по-бързо да достигнат до общо съгласие помежду си, за да накарат воюващите страни да сключат примирие и след това да започнат преговори за осигуряване на траен мир.

По въпроса за извършените жестокости от страна на турците в България, лорд Дарби отговорил на депутацията твърде формално: щели да бъдат взети мерки, за да бъдат наказани престъпниците и така да се възпрепятства повторението на такива случаи. По повод на издигнатото предложение за пълно изгонване на турците от Европа, министърът казал, че това било неосъществимо. Щяла да започне всеобща религиозна война, съпроводена с още по-големи жестокости.

Дарби се изказал остро и против предложението за преждевременно свикване на английския парламент за разглеждане на въпроса за бъдещата източна политика на кралството с оглед започването на преговорите с Турция (по това време парламентът бил във ваканция). Членовете на депутацията се опитали неколкократно да прекъснат външния министър, тъй като неговите отговори преминали в дълга реч. Все пак накрая били направени опровержения на неговите думи и му било препоръчано Англия да действа на изток заедно с Русия.

Според граф Игнатиев в началото на септември Хенри Елиът връчил на Портата предложение мирните условия да се базират на следните принципи: 1. възстановяване на status quo в сръбските княжества, като всякакво влошаване на тяхното предишно положение е немислимо; 2. започване в Босна и Херцеговина на административни реформи, насочени към местно самоуправление; 3. даване за България на подобни гаранции срещу връщането на предишното лошо управление в тази област.

Както се вижда, първоначалната идея на Дизраели за „даване на местно самоуправление” на Босна, Херцеговина и България, е видоизменена с формулировките: „започване на административни реформи за местно самоуправление” за първите две провинции и „даване на гаранции срещу лошо управление” за България. От бележките на граф Игнатиев и изказванията на лорд Дарби става ясно, че под „реформи за местно самоуправление” се разбирало: предоставяне на населението на възможност да контролира правителствените чиновници; даване на свобода на християните, еднаква с тази на мюсюлманите; осигуряване на населението на защита срещу прояви на произвол от страна на турските власти. Формулировката „даване на гаранции” за България се среща в съобщенията от това време и като: „даване на България на гаранции за опазването й от избухване на мюсюлмански фанатизъм”; също и „даване на действителни гаранции срещу възобновяването на жестокостите”. Прилагането на предлаганите мерки трябвало да се наблюдава от специална европейска комисия.

Идеите за управлението в Босна, Херцеговина и България на този етап били по-общо формулирани. Все пак било полезно да се разбере дали Турция ги признава предварително в този вид. Ако Портата се окажела сговорчива, следвало да се продължи по-нататък с уточняване на подробностите. Но ако първоначалните предложения не бъдат приети, тогава трябвало да се помисли за използване на по-енергични мерки, за да бъде принудено турското правителство да изпълни волята на великите сили.

На 12/24 септември Портата съобщила на Елиът, че е съгласна да спре военните действия на 20 септември/2 октомври, но се отказва да сключи формално примирие при посредничеството на държавите. Три дена по-късно сръбският премиер Ристич изпратил до консулите нота с отказа на Сърбия да преустанови военните действия при тези условия. Белград държал чрез посредничеството на европейските държави да се сключи не просто, а официално (формално) примирие между двете воюващи страни, като се определи демаркационна линия между тях и срокът на действието на примирието се установи на шест седмици. Като довод се изтъквало, че при обикновеното преустановяване на действията, воюващите страни имали право да придвижват своите войски, което при конкретната ситуация облагодетелствало Турция. Тя използвала съществуващото примирие, за да увеличи армията си по фронтовете и почти да удвои силите си.

Освен това в нотата си министрите на Сърбия заявили, че могат да сключат дълготраен мир с Турция, само при присъединяване към княжеството на Босна и Стара Сърбия. На мир, без увеличаване на територията си, Сърбия щяла да се съгласи само при въоръжена намеса срещу нея на европейските държави. За разбиране на тази позиция, трябва да се отчита, че по това време сръбската армия е удържала успешно своите позиции и е излизала победител в почти всяко сражение с турските войски. Вероятно по-важно обаче е било обстоятелството, че съгласно Парижкия мирен договор Турция не е имала право да навлиза в сръбска територия.

На 20 септември/2 октомври станало известно, че Портата е отклонила условията за мир, предложени й от Англия. Като аргумент за това свое решение, турското правителство изтъкнало, че изготвя контрапроект за реформи, с които ще даде големи права на всички свои християнски поданици. Тъй като реформите щели да се отнасят за цялата империя, било напълно безполезно да се говори за „административна автономия” на Босна, Херцеговина и България.

Очевидно, че обяснявайки причините за отказа си, Портата е визирала проектът за конституция, който по това време е бил съставян под ръководството на Мидхат паша. Но тъй като това още не е било известно на широката публика, се счело, че приказките за бъдещите мащабни реформи е било блъф. Затова отрицателният отговор на предложените условия за мир се приел като оскърбителен за европейските държави-гаранти, защото изглеждал като отхвърляне на правото им да се месят във вътрешните работи на Турция.

Руското правителство, очаквайки отказът, предварително сондирало мнението на Австро-Унгария и Англия за евентуален следващ ход, който трябвало да се изрази в употреба на сила, за да бъде накарана Турция да изпълни мерките, предложени от държавите-гаранти. Имайки предвид, че на Райхщадското съвещание Австро-Унгария изявила склонност да действа заедно с Русия при решаване на въпроса за славяните в Босна, Херцеговина и България, на 10/22 септември Александър ІІ изпратил във Виена генерал-адютант граф Феликс Сумароков-Елстон със собственоръчно писмо до император Франц Йосиф. То било връчено на 12/24 септември и съдържало предложение, ако Портата откаже да приеме дадените й вече от Англия мирни условия, да се осъществят едновременно следните действия: да се окупират Босна и Херцеговина - от австрийските войски, и България - от руските, а морски десант от съединена ескадра на Англия и Франция да заеме Босфора. Същото предложение било представено на 14/26 септември от руския посланик в Лондон граф Пьотър Шувалов на лорд Дарби.

И двете държави, потърсени за съдействие от Русия, отклонили предложението й. От отговора на Франц Йосиф до Александър ІІ от 21 септември/3 октомври се видяло, че Австро-Унгария не се задоволявала само с временната окупация на Босна, а искала нейното присъединяване към империята, както било желанието на граф Андраши, изразено в Райхщадт. Англия пък се съпротивлявала на влизането на руски войски в България и на обединен морски десант в Цариград, тъй като виждала в тези действия възможност Русия да се намеси в борбата за владеенето на турската столица и на Проливите.

3.2. Ултиматум на Русия и мобилизация на руската армия

Генерал Черняев възобновил военните действия на 15/27 септември. Това решение било предизвикано от непрекъснатото увеличаване на състава на турската армия. Портата използвала примирието, за да придвижи и реорганизира войските си по фронта.

Преценявайки, че силите на Сърбия няма да бъдат достатъчни, за да отбиват непрекъснато турските атаки, княз Горчаков започнал да настоява по-енергично за незабавното прекратяване на кръвопролитието. Великобритания, която преди отклонила предложението на Русия за морска демонстрация в Босфора, на 23 септември/5 октомври подкрепила искането за примирие, при условие, че то трае не по-малко от месец и предложила свикването на конференция за обсъждане на мирните условия. Предложенията на Лондон били приети от останалите държави-гаранти.

Убедена от доводите на Хенри Елиът, че Великобритания желае действително да помогне на Турция при очертаващата се нейна конфронтация с Русия, на 1/13 октомври Портата съобщила на великите държави в Цариград, че признава по принцип възстановяването на мира със Сърбия и Черна гора на основание на старото статукво. Едновременно с това тя предложила на държавите да им предостави за преценка условията, изработени от нея за умиротворяването на Балканския полуостров. Турското правителство приемало също и искането за сключване на формално примирие със Сърбия, но с условие то да трае шест месеца.

На водещият преговорите Елиът било съобщено съдържанието на проекта за конституционни реформи, които да облагодетелстват цялото население на Османската империя, така както искали англичаните. Турското правителство държало също, по време на преустановяването на военните действия европейските държави да предприемат мерки срещу прилива на доброволци в сръбската армия, а на Сърбия и Черна гора да бъде забранено да помагат на жителите във въстаналите провинции.

Англия и Австро-Унгария приели идеята за шестмесечно примирие, но то било отхвърлено от Горчаков като необосновано по времетраене, тежко за изпълнение от Сърбия и Черна гора, и обременяващо цяла Европа в търговско и финансово отношение. Сърбия също не приела предложенията на Портата. Затова държавите-гаранти се разбрали да настояват турското правителство да се съгласи на примирие, траещо два и половина месеца, на колкото била съгласна Сърбия.

Лорд Дарби в телеграма до княз Горчаков изразил съжаление, че предложеното шестмесечно примирие, напълно съответствуващо според него на желаната цел, било отхвърлено. Затова той смъквал от себе си отговорността и се отказвал да предостави нови предложения. Като изразил съгласие да съдейства на другите държави в усилията им да въдворят мира, той заявил, че си запазва пълната свобода на действията при нарушаването от когото и да било на правата и интересите на Великобритания. По този начин Англия предоставила воденето на преговорите в Цариград на Русия.

На 2/14 и 3/15 октомври при руския император Александър ІІ, който по това време бил на почивка в Ливадия (Крим), се състояло съвещание, на което присъствали канцлерът Александър Горчаков, военният министър Дмитрий Милютин и посланикът в Цариград Николай Игнатиев. Разгледана била програмата за бъдещите действия след отказа на Турция да приеме условията за омиротворяването на Европа, предложени от Англия.

Княз Горчаков представил записка-анализ на ситуацията, в която били набелязани два пътя за по-нататъшни действия. Първият бил вече започнатият: да се осигури действително подобряване на положението на християните на Балканския полуостров, като им се предостави самоуправление на достатъчно широка основа, без да се променя политическия строй на Турция. Вторият път бил да се предизвика разпадането на Оманската империя, с последиците, които били вече дискутирани при Райхщадското съвещание и по които били постигнати някои договорености с Австро-Унгария.

Извършеният от участниците в съвещанието анализ довел до извода, че усилията, осъществявани от Русия в посока на обединяване на Европа за оказване на общ натиск върху Портата, завършвали с неуспех. Кабинетите на великите сили по принцип били съгласни, че е необходимо да се направи нещо за обезправените християни, но отхвърляли мисълта за извършване на принудителни действия спрямо Турция. Това поощрявало упорството на турците и те отказвали да изпълнят исканото от тях или пък се измъквали с обещания, които оставали без гаранции за изпълнението им.

Било заявено, че докато при тази ситуация другите държави можели да се ограничават на практика само с деклариране на съчувствие към онеправданите, Русия не можела да си позволи такова поведение. Щели да бъдат засегнати вековните й традиции и постигнатата репутация на покровител, съюзник и защитник на единородците славяни и единоверците християни, намиращи се под турска опека. Руският народ вече взел присърце тяхната съдба и той нямало да прости на своите водачи отказът им да помогнат на онеправданите.

Като че ли най-изгодно изглеждало Русия да започне война срещу Турция незабавно. Още повече, че в него момент турските войски била ангажирани с воденето на военни действия срещу Сърбия и Черна гора и въстаналите Босна и Херцеговина. Но докато още се водели преговорите и се говорело за мир, като при това предстояла международна конференция, не било ясно как ще реагират останалите държави. Нямало и формален повод за скъсване на дипломатическите отношения с Турция.

В крайна сметка се решило посланик Игнатиев да се завърне в Цариград и да вземе водещо участие в мирните преговори на основата на английската програма, приета вече от Русия. В същото време трябвало да се демонстрира заплашително отношение към Турция и се мобилизира част от руската войска. Окончателното решение за по-нататъшните действия зависело от отговорите, който трябвало да се получат от Берлин и Виена, и от които трябвало да се изясни тяхното отношение към евентуални бъдещи военни действия само на Русия или съвместни военни действия на Русия и Австро-Унгария срещу Турция. Както обяснява Николай Игнатиев, генералният въпрос, който трябвало да бъде решен до ноември бил: „ще действаме ли заедно с цяла Европа за постигане на желания мир; ако се споразумеем с Австро-Унгария да започнем ли военни действия от пролетта на 1877 г.; или да обявим война на Турция още през ноември 1876 г.?”

Програмата за действие през следващите месеци била формулирана от княз Горчаков в следния вид:

„Освен войната, към която следва да прибегнем само в най-краен случай, изглежда, че най-реалното средство за противодействие срещу нерешителността, лошото предразположение и предразсъдъците на кабинетите е да им внушим опасения за възможността от самостоятелни действия. Ако се убедят в нашата решителност и готовност да постигнем, даже със сила и без чуждо съдействие, изпълнението на една умерена програма, възможно е държавите да се решат да я приемат и подкрепят и така да избягнат да ни оставят в единоборство с Турция и да възбудят обща европейска криза. Изглежда, това е последната възможност за мирен изход.

С тази цел, за да не предизвикваме Европа, е необходима умереност в нашите искания; но тези искания трябва да бъдат подкрепени от военни мероприятия, свидетелствуващи за нашите твърди намерения, или да се споразумеем с кабинетите, или пък бързо да противодействаме на враждебната коалиция, в случай че мирното разрешение се окаже невъзможно.”

Решението на руското правителство да извърши частична мобилизация на армията си не е целяло да има единствено сплашващ ефект. Очевидно висшите управници на Руската империя вече са предусещали, че при сложилите се политически обстоятелства в Европа бъдещата война с Турция е неизбежна. Затова се предвиждало извършването на мобилизацията да стане в края на октомври в ония части на Русия, където зимата би могла да затрудни бързото съсредоточаване на войските, за да могат в случай на нужда военните действия да започнат още през ноември. За целите на мобилизацията, в записката, съставена от княз Горчаков и барон Жомини, представена на съвещанието в Ливадия, е казано:

„Няма съмнение, че е жалко да се изразходват средства за мобилизация, без да сме убедени в неизбежността на войната. Но тези разходи няма да бъдат безплодни. Твърдата позиция, заета от нас, ще окаже силно влияние върху хода на мирните преговори, особено ако в същото време нашите искания бъдат справедливи и умерени. По такъв начин ние можем да избегнем тежката необходимост от война. А ако бъдем заставени да я започнем, то можем със сигурност да изберем удобния момент и да действаме с нужната бързина. Всички тези бележки се правят, като се има предвид, че ще има примирие и преговори за мир.

Ако не съумеят [Турция и Сърбия] да се споразумеят за примирие, а военните действия продължат и дипломатическото въздействие се окаже очевидно безсилно, и то тогава, когато заедно ще действуват шест държави, също така, както и когато бяха само три, императорският кабинет би получил достатъчно основание да се откаже от по-нататъшното продължаване на преговорите и да предяви своите окончателни проекти (ултиматум) пред Портата и държавите. Резултатът от тази решителна крачка би бил мир, отговарящ на нашите планове или необходимостта, ако се споразумеем с Австро-Унгария, да изчакаме пролетта или в краен случай незабавно да започнем военните действия.”

На 4/16 октомври граф Игнатиев отпътувал от Ливадия за Цариград с инструкция - при несъгласие на участниците с руските идеи, направени на основа на „английските предложения”, той да напусне конференцията. Пристигайки в турската столица, руският посланик трябвало да връчи акредитивните си писма на 9/21 октомври, но представянето било отложено за 12/24 октомври. Политическите наблюдатели отчели, че едновременно със завръщането на Игнатиев, от Букурещ било получено съобщение, че княз Карл лично поел командването над румънската армия, която заела позиции на турската граница, под предлог, че осъществява есенните си маневри. От Атина пък съобщили, че гръцкото правителство се обърнало към европейските държави с меморандум, че не може да сдържа чувствата на хората, показващи враждебност към Турция. В същото време кралят на гърците, който очаквал в Триест среща с Франц Йосиф, внезапно и неочаквано се завърнал в Атина, без да се срещне с австрийския император.

Още при първата си официална аудиенция при Абдул Хамид Игнатиев изпълнил дадените му в Ливадия инструкции и твърдо поставил искането на руското правителство за незабавно прекратяване на кръвопролитието и установяване на мир, изгоден и за двете воюващи страни. Искането било подкрепено от Германия и Франция. След лични преговори на Игнатиев със султана, великия везир и министъра на външните работи, Портата съобщила, че по принцип била съгласна на примирие за шест седмици. Едновременно с това, обаче, турското правителство преценило, че преговорите с Русия могат да доведат до разширяване на войната и решило предварително да приключи със Сърбия и Черна гора. Затова турските сили се насочили от всички страни към двете княжества.

Армията на Абдул Керим паша на 16/28 октомври настъпила по всички сръбски позиции. На 17/29 октомври тя успяла да завземе Джунис, с което пред нея се откривал пътя към Белград. Това било последното място на Сърбия, което можело да се защитава. След него свършвали планинските клисури и започвала равнина, в която нямало никакви средства да се спре настъпващата турска армия. Положението на Сърбия станало критично. Княз Милан отпътувал от Белград за Делиград, конвоиран от руски офицери. Господстващото мнение било, че спасение можело да дойде, само ако Русия обяви война на Турция. В случай на най-малко протакане, Сърбия щяла да бъде изтрита от лицето на земята и славянското дело да загине.

Тогава дошла реакцията от страна на Александър ІІ, който на 18/30 октомври с телеграма заповядал на своя посланик в Цариград: „да обяви на Портата, че ако тя в двудневен срок не приеме примирие, траещо шест седмици или два месеца, и ако незабавно не даде заповед за прекратяване на военните действия, то той (посланикът) с цялото посолство ще напусне Цариград и дипломатическите отношения ще бъдат прекъснати”. Николай Игнатиев веднага предал ултиматума на турското правителство, и за да демонстрира решимост за изпълнение на заплахата в определения срок докрай, в следващите двадесет и четири часа опаковал вещите си, а имуществото на посолството било натоварено на кораб, който застанал в Буюк дере точно пред сградата на посолството.

На 21 октомври/2 ноември в един часа през нощта руският посланик получил официалната нота на Портата, удовлетворяваща руските искания. В нотата се изразявало съгласие за сключване на двумесечно примирие, считано от предишния ден 20 октомври/1 ноември. На началника на отоманските войски била дадена заповед за незабавно прекратяване на военните действия на театъра на войната. Портата си запазвала правото да определи по-късно с Русия и представителите на останалите държави подробните условия относно това примирие.

За да бъде възприета заплахата сериозно от Турция, било решено да се обяви мобилизация на руската армия. На 19/31 октомври канцлерът княз Горчаков изпратил до руските посланици в чуждестранните държави циркулярна телеграма (почти веднага след това тя била официално публикувана), в която се казвало:

„Печалните събития, обагрили с кръв Балканския полуостров, направиха дълбоко впечатление на цяла Европа. Правителствата, след постигането на съгласие, счетоха за необходимо в името на човеколюбието и общото благо да сложат преграда пред такъв развой на събитията. Те прекратиха кръвопролитието, настоявайки за сключване на примирие между двете воюващи страни и се разбраха да положат основите на мир, който би предоставил на християнското население необходимата сигурност срещу непоправимите злоупотреби на турската администрация и необуздания произвол на отоманските власти, осигурявайки с това избягването на периодичните възобновявания на кръвопролитията в Европа.

Императорското правителство се стремеше с всички сили към укрепване на единодушието между великите държави, имайки непрестанно пред вид, че по въпроса политическите интереси трябва да отстъпят място на по-възвишените интереси на цялото човечество и на спокойствието в Европа. То [правителството] ще насочи всички зависещи от него средства, това единодушие да доведе накрая до трайни, съществени последици, съгласувани с изискванията за справедливост и общ мир.

Но докато дипломацията води в продължение на година преговори, имащи за цел да доведат европейското споразумение до действителното му осъществяване, Портата се възползва от възможността да извика от дълбините на Азия и Африка тъмните сили на най-необузданите елементи на ислямизма, да възбуди фанатизма на мюсюлманите и да смаже численото превъзходство на християнските народи, започнали борба за своето съществуване. Виновниците за ужасните избивания, справедливо възмутили цяла Европа, продължават да бъдат ненаказани, и в днешно време, следвайки техния пример, по цялото протежение на Османската империя се извършват пред очите на негодуваща Европа повторения на същите насилия и на същото варварство.

Предвид тези усложнения господарят император, обзет от твърдата решимост да преследва и да постигне с всички зависещи от него средства целта, предначертана от великите държави, прие за необходимо да мобилизира част от своята армия. Господарят император не желае война и ще направи всичко да я избегне. Но Негово величество в своята решимост няма да се спре, докато принципите за справедливост и човеколюбие, към които народът в Русия се е привързал с неудържима сила, не се сдобият с трайни гаранции за тяхното осъществяване.”

Едва ли турското правителство е изпълнило исканията на Русия, опасявайки се от последващи военни действия от нейна страна. Реакцията на руското правителство е била разчетена вероятно с оглед да внесе смут в действията на европейските държави-гаранти, тъй като заплахата му би следвало да бъде подкрепена от тях. Съгласно Парижкия мирен договор Турция не е имала право да нарушава границите на Сърбия без да има предварителното съгласие на всички велики държави.

Връчването на руския ултиматум на Турция накарало Англия да предприеме срочни мерки, за да отклони вниманието и не се стигне до съвместни европейски действия за санкциониране на нарушението на Портата. Затова на 23 октомври/4 ноември Дизраели изпратил циркулярна телеграма, с която уведомил, че английският кабинет кани великите сили на конференция в Цариград, като всяка страна бъде представена от двама пълномощници. Посочено било, че разискванията ще се водят по темите за независимостта и териториалната цялост на Османската империя, статуквото на Сърбия и Черна гора и даването на локална административна автономия на Босна, Херцеговина и България.

Няколко дена след това станало известно, че за специален представител на обединеното британско кралство на конференцията е определен маркиз Солсбъри, министър за Индия и колониите в кабинета Дарби-Дизраели. Назначението изненадало мнозина, тъй като маркизът, макар и член на правителството, не одобрявал някои от политическите възгледи и най-вече източната политика на Дизраели. Солсбъри дълбоко се възмущавал, че тази политика била в посока на запазване на властта на мюсюлманите над християните в Европейска Турция.

Не знаейки конкретните причини за назначаването на маркиза, политическите наблюдатели стигнали до извода, че това е станало по личното желание на кралицата и със съгласието на министъра на външните работи лорд Дарби (бихме добавили: а защо не и по негова инициатива?), даващи си сметка за опасното за спокойствието на английското общество туркофилско поведение на първия министър. Който, не закъснял да отвърне на удара, нанесен по неговия авторитет.

Изборът на маркиз Солсбъри станал известен на 27 октомври/8 ноември, а на следващия ден Дизраели произнесъл по време на традиционния годишен банкет при лондонския кмет, реч, изпълнена с високомерни нападки и открити заплахи към Русия. Той настоявал на необходимостта трудностите на изток да се решат на основа на клаузите от Парижкия мирен договор от 1856 г., гарантиращи целостта и неприкосновеността на Отоманската империя. И обявил, че Англия се противопоставила на завземането на въстаналите провинции от руските и австро-унгарските войски, тъй като това било нарушаване на договора. Дизраели се разгорещил по време на речта си и обявил, че Англия била напълно готова за война и щяла да я започне не за друго, а за да подкрепи справедливото дело.

С тези си думи английският премиер на практика зачеркнал всички дотогавашни заявления, че Портата повече не трябва да разчита на поддръжката на Англия. В случая Дизраели направо заявил, че ако Русия като принудителна мярка спрямо упоритата Турция изпрати войски, които да заемат турските територии, то Англия с оръжие щяла да подкрепи „справедливостта”, която била на страната на Портата. Така английският министър-председател на практика окуражил турското правителство да бъде неотстъпчиво на предстоящата конференция, която вече станала неизбежна, за да се направи на нея опит да се потушат възникналите конфликти вече между великите сили.

Предизвикателните нападки към Русия, отправени в навечерието на Цариградската конференция, предизвикали гневен отговор от страна на руския император, който още на другия ден след речта на английския първи министър заявил, че ако предстоящата конференция не удовлетвори справедливите искания на славяните, то Русия щяла да бъде принудена да вдигне оръжие в защита на правата им. Александър ІІ казал тези думи също във вид на реч, произнесена на 29 октомври/10 ноември в Москва, на прием на московското дворянство и обществото на града, състоял се в подкрепа на страдащите на Балканите. В речта си руският император отбелязал:

„Благодаря ви, господа, за чувствата, които вие желаете да ми изразите по случай настоящите политически обстоятелства. Те сега станаха по-ясни и затова аз съм готов да приема адреса ви с удоволствие.

На вас вече е известно, че Турция се подчини на моите искания за незабавно сключване на примирие, за да се сложи край на безсмисленото клане в Сърбия и Черна гора. Черногорците се показаха в тази неравна борба, както винаги, като истински герои. За съжаление, това не може да се каже за сърбите, независимо от присъствието в техните редици на наши доброволци, много от които заплатиха с кръвта си за славянското дело.

Аз знам, че цяла Русия, заедно с мен, взема най-живо участие в страданията на нашите братя по вяра и произход; но за мен интересите на Русия са по-скъпи от всичко и аз бих желал до край да щадя скъпоценната руска кръв. Ето защо аз се старах и продължавам да се старая да достигна по мирен път до действително подобряване на бита на всички християни, населяващи Балканския полуостров.

Тези дни трябва да започнат съвещанията в Цариград между представителите на шестте велики държави за определяне на мирните условия. Много искам ние да достигнем до общо споразумение. Ако това не стане и аз видя, че ние не можем да постигнем гаранции, които осигуряват изпълнението на това, което имаме право да искаме от Портата, то аз имам твърдото намерение да действам самостоятелно и съм сигурен, че в този случай цяла Русия ще се отзове на призива ми, когато счета това за необходимо и честа на Русия го изисква. Уверен съм също, че Москва, както винаги, ще даде пример в това отношение. Да ни помогне бог да се изпълни нашето свято призвание.”

Мобилизацията на руската армия започнала на 1/13 ноември и приключила за седемнадесет дена. Мобилизиран и съсредоточен в Бесарабия бил 4-ти армейски корпус. На 23 ноември/5 декември главнокомандващият руската действуваща армия княз Николай Николаевич пристигнал в Кишинев с всички полеви управления и поел управлението на армията.

На практика в края на октомври - началото на ноември 1876 г. Русия, Турция и Англия започват да се готвят за война.

Николай Игнатиев пише, че в началото на юли 1876 г. турските сили на Балканския полуостров според военните сведения на руския, френския и австро-унгарския посланици в Цариград, се разпределяли по следния начин: срещу Сърбия, от Видин до Ниш, били разположени от четиридесет и осем до петдесет хиляди души; към тях отивали подкрепления от София и Одрин - от двадесет и две до двадесет и шест хиляди души. В Северна България във Варна, Русе и Търново били разположени от десет до осемнадесет хиляди души. Между Сърбия и Черна гора стоял корпус от двадесет и три хиляди души, към него отивали подкрепления от Солун в състав от три до единадесет хиляди души. Срещу южната граница на Черна гора, около Подгорица, били разположени тринадесет хиляди души. В Херцеговина действали от двадесет до тридесет и пет хиляди души, а в Босна - петнадесет хиляди души.

По този начин Турция имала редовна войска, съставляваща по-малко от двеста хиляди души, разхвърляни по целия Балкански полуостров. След обявяване на руския ултиматум всички сили на Османската империя се раздвижили, чувствайки опасността надвиснала над нея. От този момент въоръжаването й продължило с още по-голяма сила по цялата територия на империята. Войски се събирали и формирали в Мала Азия, Арабия, Египет, Тунис и пр.

Игнатиев привежда въпросните сведения, за да обоснове тезата си, че „ако към края на лятото на 1876 г. Русия се беше отказала от споразумението между трите империи... и беше поставила самостоятелно решителни искания към Портата, изпращайки макар сто и петдесет хилядна войска през Дунава към Търново, в подкрепа на Сърбия и преминавайки с не по-малко от сто-сто и петдесет хиляди души кавказката граница за едно бързо и неумолимо настъпление към Карс и Ерзерум и по-нататък към Босфора, то Турция щеше да бъде неподготвена и нямаше да бъде в състояние да се съпротивлява така продължително, както в 1877 г.”

След изявлението на Александър ІІ, че ако не се стигне до общо споразумение за съдбата на християните в Европейска Турция, Русия ще действа самостоятелно, приготовленията на Турция за война претърпели известни корекции и се ускорили. „Още на другия ден след приемането на нашия ултиматум - пише Игнатиев за събитията в Цариград, - в Съвета на министрите при султана беше решено да се поръча голямо количество патрони в Америка и Англия, снаряди в Магдебург, да се закупят достатъчно барут и оръдия, да се сформират до сто нови батальона и да се позволи вербуването на желаещи за постъпване в опълчението.”

На 1/13 ноември станало известно, че турски войски вече се струпват усилено в Шумен, където се сформирал укрепен лагер, готвещ се да посрещне евентуалната атака на руските войски, които се събирали в Кишинев. В Шумен трябвало да бъдат пренасочени 15 000 човека от армията на Дервиш паша, намираща се в Ниш. Пак към укрепения лагер в България се насочвали батальоните от Йемен, Дамаск и Халеб, които вече пребивавали в Цариград. Турският брониран флот трябвало да бъде разделен на четири ескадри, от които една да остане в Босфора, друга да се отправи към Черно море и две да патрулират в Средиземно море. Малко преди започване на Цариградската конференция, на 22 ноември/4 декември станало ясно, че редовната турска войска от Босна е получила заповед се придвижи до Цариград и от там - също до Шумен.

Направило впечатление, че Портата се грижела да съсредоточи редовната си войска най-вече в България, оставяйки съвсем открита границата си с Австрия. С това си действие Турция сякаш намеквала на мюсюлманите в Босна и Херцеговина да стягат редиците си отсега и да не разчитат, че редовна войска ще дойде да ги защитава, ако на австро-унгарски войски нахлуят в западните турски провинции.

Военни приготовления предприела и Англия. Известно количество английски войски били съсредоточени в Малта. На 17/29 октомври военното министерство изпратило група английски офицери да инспектират турските укрепления в Тракия и да проучат възможността за изпращане на английски въоръжени сили в Цариград. Всичко това се правело с цел да се набележат мерки, които трябва да се предприемат, „за да си осигури Англия постоянната окупация на двата бряга на Дарданелите - европейския и азиатския, в случай, че това се наложи”.

Използвана литература:

3.1. Европа срещу Турция в защита на християните: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХVІ, 26 июня - 18 декабря 1876 г., бр. № 391 - № 416, с. 107, 122, 138-139, 158-159, 174-175, 178, 190-191, 210, 211-214, 226-227, 246, 399; 2. Н. П. Игнатиев. Записки (1875 -1878). С., 1986, с. 141, 159, 164, 168, 170-171, 186; 3. В. М. Хвостов. История дипломатии. Том II. М., 1963. - Антитурецкая кампания в Англии. Дизраэли и вопрос о судьбах Турции. (Използвана е електронната версия на книгата).

3.2. Ултиматум на Русия и мобилизация на руската армия: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХVІ, 26 июня - 18 декабря 1876 г., бр. № 391 - № 416, с. 211, 227, 262-263, 283, 298-299, 338-339, 418, 442; 2. Н. П. Игнатиев. Записки (1875 -1878). С., 1986, с. 24, 141-142, 172-174, 175-183, 190-191, 193-194 ; 3. В. М. Хвостов. История дипломатии. Том II. М., 1963. - Русский ультиматум. (Използвана е електронната версия на книгата).

[К.ГЕРБОВ]

РАЗВИТИЕ НА ИЗТОЧНАТА КРИЗА ДО ВОЙНАТА ПРЕЗ 1877-1878 Г.

Част четвърта

4.1. Подготовка на Цариградската конференция

Времето за примирие от 20 октомври/1ноември до 19/31 декември, което било сключено между Сърбия и Турция, трябвало да бъде използвано за подготовка и провеждане в Цариград на конференция с участието на официални пълномощници на страните-гаранти на Парижкия мирен договор от 1856 г. Дипломатите трябвало да се съберат не за да обсъдят и решат условията, при които могат да прекратят своите действия воюващите страни, а за да определят новия ред, който трябвало да се установи в Европейския изток, където живеели заедно християни и мюсюлмани. Ред, който да създаде гаранции в бъдеще отношението на Портата към балканските християни да не застрашава мира и спокойствието в Европа.

Мястото на провеждане на конференцията и предложението в нейната работа да участват и представители на Османската империя, били инициатива на Англия. Основната дискусия на конференцията, както бе казано, щяла да бъде съсредоточена около „английските предложения” относно статута на княжествата Сърбия и Черна гора, и на провинциите Босна, Херцеговина и България. Според въпросните „предложения” на двете княжества трябвало да бъде признато „статукво”, каквото те имали преди началото на Сръбско-турската война (status quo ante bellim), а провинциите трябвало да получат „местно самоуправление”. Задачата на конференцията трябвало да бъде: да се развият в подробности дадените общи насоки и да се посочат начините за тяхната реализация.

Считало се, че за княжествата спор можело да възникне само относно Черна гора: дали да й бъде дадено известно териториално разширение. По-труден бил въпросът със самоуправлението на Босна, Херцеговина и България.

Доколкото можем да вярваме на записките на граф Игнатиев, към самоуправлението на България е имало някакви по-специални съображения, защото в предложенията, които били предадени от Хенри Елиът на Портата в началото на септември, фигурирало определението: „на България да бъдат дадени подобни гаранции [като на Босна и Херцеговина] срещу предишното лошо управление в тази област”. За съжаление бившия руски посланик не дава обяснение, защо България е отделена от Босна и Херцеговина и защо за нея не е предложено „местно самоуправление”, както за другите две провинции.

Пак Николай Игнатиев ни информира, че преди да се отправи на 4/16 октомври отново към Цариград, бил получил записка с инструкции за бъдещата си работа по време на конференцията, която записка била направена на основа на решенията, взети на съвета, състоял се на 2 и 3 октомври в Ливадия. В записката отново срещаме България, отделена от Босна и Херцеговина.

За последните две се говори доста подробно в точка 3, в която всъщност са доразвити „английските предложения”. Предлагало се на населението да се предостави възможност за контрол върху дейността на местните правителствени чиновници и се осигури защита от евентуален техен произвол; да се отстранят всички чиновници, назначени от Портата; редовните войски да се съсредоточат само в крепостите; да се наложи забрана за използване на нередовни войски; привеждането на реформите в действие временно да се наблюдава от специална европейска комисия. „Страната, управлявана от местни чиновници, избрани от самото население, би получила истинска автономия”, е заключението на Горчаков, което показва колко ограничени и минимални са всъщност реформите, около чието провеждане и приемане на Цариградската конференция е имало консенсус в Европа.

В точка 4 на записката, отнасяща се за България, се казва само: „Същите бележки са приложими и към България. В нея трябва да бъдат въведени реформи, съобразени с местните условия, които ще изяснят сведущи хора.” Като потвърждение, че България преди началото на Цариградската конференция е третирана отделно от Босна и Херцеговина, идва една бележка на Николай Игнатиев в неговите записки. В които той заявява: „Удаде ми се [на конференцията] да наложа исканията на Русия за България и Черна гора на цяла Европа.”

Преди конференцията да започне своята работа интересът бил насочен към позициите, с които участващите държави имали намерение да се явят на нея. В пресата се появили съобщения за споделените нагласи и очаквания.

Несъмнено най-голямо било любопитството към Англия и нейният специален пълномощник, английският министър по въпросите на Индия и колониите лорд Роберт Сесил маркиз Солсбъри. Преди да пристигне в Цариград той обиколил столиците на четирите западни велики държави с надежда да си осигури подкрепата на едно или две правителства в борбата против Русия. Англия не вярвала, че на конференцията всички континентални държави ще застанат зад предполагаемите идеи на руското правителство.

Обиколката на английския пълномощник завършила с пълен неуспех. Френското правителство му отказало своята подкрепа и демонстрирало твърдата си решимост да застане зад справедливите искания на Русия. В Берлин Солзбъри видял, че и Германия ще бъде на страната на кабинета в Санкт Петербург. Във Виена разбрал, че Австро-Унгария при всичкото си желание не може да действа заедно с Англия, защото се опасявала от Германия и от своите славянски поданици. Накрая италианското правителство се обявило съвсем решително в подкрепа на турските християни и действията на Русия в тази насока.

Лорд Солсбъри имал пълната възможност лично да се убеди, че ако английското правителство реши да излезе на предстоящата конференция като защитник на Турция и противник на Русия, то ще се окаже напълно изолирано и лишено от подкрепата на кабинетите от континента. Но това не било всичко, защото станал широко известен един факт, който окончателно дискредитирал твърденията на английските туркофили, че руската политика по Източния въпрос била заплаха за мира в Европа.

В началото на ноември английското правителство обнародвало съдържанието на телеграмата от 21 октомври/2 ноември на своя посланик при руския царски двор лорд Аугустус Лофтус. На този ден посланикът провел разговор с руския император Александър ІІ в Ливадия и веднага предал на лорд Дарби по телеграфа информация за говореното. Текстът на телеграмата раздразнил лорд Бийкънсфийлд и след последвалото след няколко дена назначаване на маркиз Солсбъри за пълномощник на Англия в Цариград, двете събития предизвикали заплашителните думи, казани от английския премиер срещу Русия по време на обяда у лондонския кмет. Дълго време съдържанието на телеграмата било скривано от английската публика и едва на двадесетия ден от получаването й, след като станало скандално нейното прикриване, съдържанието й е публикувано.

От разказа на лорд Лофтус за беседата му с Александър ІІ се виждало, че последният директно и откровено изложил всички свои намерения и възгледи по Източния въпрос и в тях не се съдържали никакви заплахи за Европа. Държавният глава на Русия заявил, че няма никакви териториални претенции на Балканския полуостров и счита за немислимо образуването на отделни кралства от Сърбия и Румъния. Руският император гарантирал с честната си августешейша дума, че ако Русия бъде принудена да окупира България, то руските войски ще останат там само до окончателното й омиротворяване, и че правителството не възнамерява в никакъв случай да завзема Цариград. Целта била изключително насочена към осигуряване за славянските провинции на Балканския полуостров на здрави и необратими гаранции срещу злоупотребата на цариградската власт. Русия била твърдо решена да достигне тази цел, дори и с цената на въоръжена намеса, предпочитайки да действа, обаче, заедно с Англия и с цяла Европа.

На 23 ноември/5 декември станала ясна и ролята, която Германия ще играе в предстоящите събития. Бисмарк, отговаряйки на въпрос на депутат в Райхстага, относно позицията на германското правителство по конкретната политическа ситуация в Европа, засегнал естествено и конференцията в Цариград. Канцлерът заявил, че Германия отговорила с решителен отказ на всички опити да я склонят към политика на противодействие на плановете на Русия на изток. Германското правителство било твърдо убедено в безкористните намерения на руския император и на руското правителство и считало за необходимо заедно с тях на конференцията да настоява за сериозно подобряване на участта на жителите на въстаналите турски провинции. Никой не можел да разстрои дружбата на Германия с Русия.

Германия ще се старае за мирен изход на преговорите, продължил Бисмарк и уточнил, че ако не постигне своите цели, държавата ще поддържа неутралитет, като ще съчувства на Русия и ще настоява за „локализация” на войната, т. е. на неучастие в нея, на която и да е от западно-европейските държави. И ако западно правителство с военни действия се опита да подкрепи Турция, в този случай Германия ще излезе от своя неутралитет и може да се притече на помощ на Русия, ако я грози опасност.

Съюзът на тримата императори ще остане непоколебим, подчертал германският канцлер. Не трябвало да се вярва на намеците, че съюзът се е разстроил и Австрия била излязла от него. Тя нямало защо да постъпва така. Германия гарантирала на Австрия, че събитията на изток не я заплашват и обещавала, че ако се появи някаква опасност, ще й се притече на помощ. Така, че на виенското правителство не му било необходимо да се подсигурява срещу някаква мнима бъдеща опасност, като сключи съюз с Англия. На последната, пък, Бисмарк препоръчал, на конференцията да влезе в споразумение с Русия, защото географското положение на Англия не позволявало тя да води сухопътна война с нея без съюзници, каквито обаче нямало да намери на континента.

В самото навечерие на Цариградската конференция в обединеното британско кралство се случило още едно събитие с голяма значимост. Най-известните представители на английската интелигенция от либералния политически лагер организирали така наречената „Национална конференция по Източния въпрос”. На 26 ноември/8 декември участниците в нея се събрали на дискусия в голямата зала „Сейнт Джеймс Хол” в Лондон, под председателството на първия богаташ в Англия, херцога на Уестминстър.

Още на първото заседание изказващите се издигнали своите категорични искания: в Цариград английското правителство да действа съвместно с Русия. И да не отстъпва, дори ако се наложи с оръжие да защитава правата на християните във въстаналите провинции. В този смисъл били речите на председателят на конференцията и на Уилям Гладстон. Последният подчертал, че няма никакво основание да не се вярва на руското правителство, когато то заявява, че не храни никакви завоевателни цели на изток.

В „националната конференция” участвали 710 депутата, представители на 117 града, профсъюзни, обществени, религиозни и научни организации. Сред участниците били няколко лорда, 75 члена на английската палата на общините и много от най-известните представители от всички кръгове на английската интелигенция: учени, писатели, богослови, артисти и пр. Ясно станало, че подобна политическа манифестация не трябвало да остане без внимание от правителството. Още повече, че едновременно с нея се възобновили митингите по Източния въпрос и многолюдни такива били проведени в Бирмингам и Манчестър.

През това време Портата също проявила активност. Тя изпратила на кабинетите на великите държави текста на изработения от нея проект за конституция на цялата Османска империя и на 19 ноември/1 декември разпространила циркулярна телеграма, в която се изразявала надежда, че на конференцията европейските кабинети ще се въздържат от всякакви предложения, нарушаващи неприкосновеността на върховните права на султана, отнасяйки към тези предложения и това за военна окупация на коя да е част от турската територия. Добавяла също, че обезоръжаване на мюсюлманите и изселване от европейска Турция на заселилите се там черкези, било „неосъществимо на практика”.

4.2. Предварителни заседания на Цариградската конференция

В работата на Цариградската посланическа конференция великите държави били представени както следва: Англия – лорд Роберт Сесил маркиз Солзбъри (Lord Robert Cecil Marquess of Salisbury), английски министър, специален пратеник и сър Хенри Елиът (Sir Henry Elliot), посланик в Цариград, втори делегат; Русия – генерал-адютант граф Николай Игнатиев, посланик в Цариград; Франция – граф Жан Баптист де Шодорди (Count Jean-Baptiste de Chaudordy), специален пратеник и граф Франсоа де Бургоан (Count Jean-François de Bourgoing), посланик в Цариград, втори делегат; Германия – барон Карл фон Вертер (Baron Karl von Werther), посланик в Цариград; Австро-Унгария – барон Хайнрих фон Каличе (Baron Heinrich von Calice), специален пратеник и граф Ференц Зичи (Count Ferenc Zichy), посланик в Истанбул, втори делегат; Италия - граф Луиджи Корти (Count Luigi Corti), посланик в Цариград. По-късно в официалните заседания се включили и представителите на Османската империя – Сафвет паша (Safvet Paşa), министър на външните работи, който председателствал официалните заседания и Едхем паша (Edhem Paşa ) – посланик в Берлин. Според съобщенията в пресата Мидхат паша (Midhat Paşa) бил посочен от Портата също като неин официален представител. Секретар на предварителните и официалните заседания бил граф де Муи, секретар при френското посолство в Цариград.

За да се избягнат различията, които можели да се появят между пълномощниците на великите сили на официалните заседания, представителите на Англия, Русия, Франция, Германия, Австро-Унгария и Италия решили да постигнат предварително споразумение по темите на конференцията. Затова от 29 ноември/11 декември до 10/22 декември те провели в руското посолство в Цариград предварителни заседания под председателството на граф Николай Игнатиев, който бил доайен на дипломатическия корпус в Цариград. Секретар, както бе посочено, бил чиновникът от френското посолство граф де Муи. На тези предварителни заседания не присъствали турски представители.

На първото предварително заседание бил обсъден план за възстановяване на мира между Турция, от една страна, и Сърбия и Черна гора, от друга. Било констатирано единодушно, че черногорската войска, предвождана от княз Никола, през цялото време на войната е побеждавала противостоящите й турски сили. За това Черна гора имала право на сериозни териториални отстъпки. Предложено било към княжеството да бъдат присъединени дванадесет граничещи с него окръга от Южна Херцеговина и Северна Албания. Княз Никола в качеството си на владетел на тези земи следвало да се яви в Цариград и да засвидетелства почитта си към султана. Пълномощниците се съгласили, че на черногорците трябва да се даде право на свободно плаване по устието на една от реките, вливащи се в Адриатическо море на австрийска територия, но водеща своето начало от княжеството. Така то щяло да има така желания от него достъп до морето. На следващото заседание австро-унгарските пълномощници съобщили, че правителството им изпратило телеграма с разрешение да приемат предложените условия за сключване на мир с Черна гора. Окончателно този въпрос бил решен на осмото заседание.

За Сърбия се предлагало да запази статуквото си от преди войната, като към нейната територия се присъедини Малък Зворник на река Дрина, който сърбите успели да отвоюват от турците. Автономните права на княжеството трябвало да останат напълно неприкосновени. Сръбската територия трябвало да бъде освободена от турските войски и пленените сърби, върнати в родината им. Необходимо било също да се продължи примирието до сключването на траен мир.

На второто предварително заседание председателят граф Игнатиев внесъл за разглеждане няколко важни за българския въпрос материали и документи: обнародваните в турските вестници публикации, осветляващи насилията и жестокостите, извършени от турците в Пловдивски, Сливенски и Търновски санджак при потушаване на Априлското въстание; протокол на двама чуждестранни агенти за поведението на башибозуците в Пловдивски санджак; няколко български колективни изложения до конференцията. Прочетени били сведения за турските жестокости в Сърбия и Македония.

Следващите заседания били посветени на реформите, които трябвало да бъдат прокарани в Босна, Херцеговина и България. Общото становище било тези провинции да бъдат преобразувани в три области (вилаети) с местна административна автономия (местно самоуправление). Областите трябвало да се управляват от главни управители - валии, и изборно областно събрание.

За Босна и частта от Херцеговина, която нямало да бъде придадена на Черна гора, се приело да се съединят в една самоуправляема област. Планът за България предвиждал разделянето й на две самоуправляеми области: източен вилает - с главен град Търново и западен вилает - с главен град София. Границите на двата вилаета били разположени в рамките на Българската екзархия. В източния вилает влизали тогавашните санджаци Русенски, Търновски, Тулчански, Варненски, Сливенски, Пловдивски (без казите Султан-Ери и Ахъ-Челеби ) и казите Къркклисийска (Лозенградска), Мустафапашовска (Свиленградска) и Къзълагачка (Елховска) от Одринския санджак. В западния вилает били включени санджаците Софийски, Видински. Нишки, Скопски, Битолски (без двете южни кази), трите северни кази на Серския санджак и казите Струмица, Велес, Тиквеш и Костур.

Особен момент в административното устройство и управлението на самоуправляемите области бил прокарването на принципа за пропорционалност в управлението според вярата на населението. На съвещанието в Ливадия, състояло се през октомври, било отчетено, че изборното начало в част от България ще бъде съпроводено със затруднения, тъй като в местата, където преобладавал мюсюлманският елемент, след избора щяло да се получи господство на бейовете в съветите. Затова и дошла идеята за обособяването на кантони на етнически принцип. В проекта за органически правилник на вилаетите в България било отбелязано, че „като се запазва, доколкото е възможно, съществуващото административно деление, ще се положат усилия да се групират християните и мюсюлманите в отделни кантони”.

Кантонът (нахия-мюдюрлик) била основната административна единица в самоуправляемите вилаети, в която трябвало да се групират общини с общ брой на населението пет до десет хиляди жители. Всеки кантон трябвало да има съвет, съставен от представители на всяка община, избирани за срок от 4 години без разлика на вероизповеданието. Те от своя страна избирали из между себе си кмет, също за срок от 4 години. Общините запазвали съществуващата си организация. Градовете и по-големите села, които имали население повече от десет хиляди жители, щели да имат общинско управление, като кантоните.

Няколко кантона щели да бъдат събрани в санджаци, управлявани от мютесарифи или каймаками, които трябвало да бъдат християни или мюсюлмани според мнозинството на населението в санджака. Назначаването им трябвало да става от Високата порта по предложение на главния управител на областта за срок от 4 години. Съставът на двата вилаета в България, т. е. определянето кои санджаци в кой вилает да влязат, бил предложен от английския представител също с отчитане на по-масовото присъствие на турско и гръцко население в Източния вилает.

Главният управител на всяка област (валия) трябвало да бъде назначаван от Високата порта със съгласието на държавите-гаранти за срок от 5 години. Той можел да бъде турски поданик или чужденец, но християнин. Предвиждало се членовете на областното събрание да бъдат свободно избирани за срок от 4 години от съветите на кантоните, след предварителното им групирани на околии, имащи средно от 30 000 до 40 000 жители. Всяка една такава група ще избирала един депутат в областното събрание.

Изборът на депутати следвало да се извърши измежду всички жители над 25 години - без разлика на раса и вяра, имащи определено имущество и плащащи за него данък. На областното събрание се давало право да избира за срок от четири години административна комисия с функции на постоянен съвет при главния управител. Предвиждало се да бъде изработен правилник за организиране на правосъдието; да се гарантират свободата на вероизповеданието и правото на всяка община сама да урежда своите религиозни и училищни дела.

Редовната турска армия трябвало да се съсредоточи в крепостите и по-големите градове, като освен нея се създаде милиция от християни и мюсюлмани пропорционално на общия им брой. Нисшите офицери трябвало да се назначават от главния управител на областта, а висшите - от султана. В областите следвало да се организира и жандармерия, изпълняваща полицейски функции. Заселените в европейските владения на империята черкези следвало да бъдат прехвърлени в Мала Азия. 70% от приходите на областите трябвало да остават за местни нужди, а 30% да се изпращат в Цариград. Всички реформи трябвало да се прилагат, като в продължение на една година се наблюдават от международна комисия.

Слабо място в приетите решения за така наречената „административна автономия” бил посочения принцип за недопускане на мюсюлманско мнозинство в районите със смесен етнически състав. Затова, независимо от отбелязаното в правилника, че международната комисия щяла да има грижата да намери решения, които да осигурят в управлението на кантоните да участват и представители на малцинствата, на Цариградската конференция Сафвет паша заявил, че не могат да се приемат предложенията за кантоните и вилаетите, тъй като „расовият признак” противоречал на новата конституция.

Предложенията на пълномощниците станали известни, преди още официално да бъдат съобщени на Портата, и турските либерални кръгове в съюз с Англия предприели бързи мерки за тяхното осуетяване. На 19 декември 1876 г. бил съставен нов кабинет начело с Мидхат паша, който започнал подготовката за обявяване на конституцията.

Пълномощниците на европейските държави постигнали пълно съгласие едва на 10/22 декември. Най-големи трудности били срещнати при решаването на въпроса за „гаранциите”. Ставало дума за намирането на начините и средствата, с които Портата да бъде накарана да осъществи реално исканите от конференцията реформи, а не само да обещае, че ще ги изпълни. Умерените действия на Русия и в този случай помогнали да бъдат отстранени всички възражения на онези дипломати, които били настроени да отстояват неприкосновените върховни права на Портата, които тя имала според Парижкия договор от 1856 г.

Руският пълномощник Игнатиев, настоявайки, че само присъствието на чуждестранни войски в турските провинции, където ще се провеждат реформите, е в състояние да доведе до осъществяването на последните, заявил, че неговото правителство не държи в България обезателно да бъдат настанени руски войски. Макар и напълно готова за такова мероприятие, Русия била съгласна и на друго, равностойно на това действие. Например, на настаняване в България на войски от някоя друга държава, като Белгия или Швейцария.

Това заявление веднага дало резултат. Маркиз Солсбъри имал предварителни указания от Лондон да настоява пред Турция за провеждането на реформи, но да се противопоставя на окупацията на турските провинции от чужди войски, най-вече руски. Предложението на Игнатиев относно тази точка дало възможност дебатите за гаранциите да продължат на база на признатата по принцип от всички пълномощници необходимост от някакво чуждестранно присъствие. След това работата тръгнала по-бързо. Скоро била намерена и формата на това присъствие, което да засяга най-малко чувствителността на турците. Конференцията решила, че наблюдаването на въвеждането в действие на реформите в България трябвало да бъде възложено на международна комисия, съставена от дипломати от всички велики държави. В разпореждане на тази комисия следвало да бъде предоставен „конвой”, състоящ се от 6000 белгийски войника, разбира се, ако Белгия се реши да ги даде.

Всички пълномощници се съгласили с това предложение, включително и лорд Солсбъри, който не пропуснал, обаче, да добави, че Англия се присъединява към споразумението, само защото вижда, че то е единственото средство да се избегне войната. Това било намек, че Англия дава съгласието си неохотно и не е предразположена към следващи отстъпки, ако Русия поиска такива. Макар и с изречената уговорка, все пак било видно, че английското правителство в лицето на Солсбъри добре съзнавало, че без чуждестранно присъствие в каквато и да е форма, войната ще бъде неизбежна.

Европейските дипломати се обърнали веднага към брюкселското правителство с въпрос дали може да се заеме с предлаганата му роля, но не получили категоричен отговор. За да бъдат сигурни в действията си пълномощниците веднага намерили резервен вариант: ако Белгия все пак откаже, конвоят за международната комисия в България да бъде сформиран в състав от по 1000 войника от всяка от великите държави.

В пресата се дава любопитното сведение, че по въпроса за обезоръжаването на мюсюлманите били срещнати трудности при намиране на удовлетворително решение как да стане това. Пречката била, че оръжието е можело да се съхранява в харема, където естествено, че на проверяващите щял да бъде отказан достъп. Затова било прието предложението мюсюлманите да не могат да носят оръжие извън дома си, а на християните да се разреши да имат оръжие в къщата си.

След като постигнали пълно съгласие членовете на конференцията се обърнали към Портата със заявлението, че са готови да бъдат открити официалните заседания и поискали да бъде назначен ден за откриването им. Министърът на външните работи на султана, Сафвет паша, предложил откриването на заседанията да стане на 11/23 декември.

4.3. Обявяване на конституцията на Османската империя

Междувременно, докато траели предварителните заседания на пълномощниците на великите държави, в състава на турското правителство настъпила важна промяна. Още на 16/28 ноември произтекла министерска криза, предизвикана от великия везир Мехмед Рушди паша, който от принципни съображения отказал да даде гласа си в полза на проекта за конституция, изработен по инициатива на президента на държавния съвет Мидхат паша и поискал разрешаването на спора да бъде предоставено на султана. Тогава се предвиждало до седмица конституцията да бъде прогласена с голяма тържественост. Което не станало и се предположило, че съпротивата срещу нея е била значителна. На 7/19 декември все пак Мехмед Рушди паша подал оставка и за велик везир бил назначен Мидхат паша. Това било сигнал, че в скоро време конституцията ще бъде обнародвана. Вече било ясно, че тя ще бъде използвана като средство за отклоняване на намесата на великите сили във вътрешните работи на Портата.

И действително, когато пълномощниците се събрали на 11/23 декември на първото официално заседание на конференцията и нейният председател по право Сафвет паша я обявил за открита, внезапно се чули топовни гърмежи. След което турският министър на външните работи се обърнал към дипломатите и с тържествена усмивка обявил, че гърмежите възвестявали събитие с голяма важност: в този момент Отоманската империя ставала конституционна държава. След което заявил, че не тежкото положение на християните, а чуждата пропаганда била причина за вълненията в империята и турското правителство сàмо е изпълнило дълга си, като е взело мерки против бунтовниците в България и Сърбия. А тъй като предстояло основно реорганизиране на империята чрез въвеждане на конституция и парламент, предлаганият от европейските държави план за реформи бил ненужен.

Заявлението не направило впечатление на дипломатите, тъй като те го очаквали. Затова, след като изслушали вежливо с мълчание думите на министъра, пълномощниците веднага пристъпили към четене на документа, в който били изложени резултатите от предварителните съвещания: единодушно приетите искания на великите сили към Портата. Сафвет паша също хладнокръвно не продължил да убеждава колко било безполезно, след като Турция имала вече конституция, да й се предлага да осъществява административни реформи в своите провинции, че и да дава гаранции за изпълнението им. Вероятно турският министър също е бил подготвен за невъзмутимата реакция на пълномощниците. Без да възрази, той приел връчения му текст с исканията на Европа и помолил за няколко дни за размисъл. Решено било следващото заседание на конференцията да стане в средата на следващата седмица.

На тържествената церемония по обявяване на конституцията на Османската империя Мидхат паша прочел указа на султана. „Силата на нашата империя отслабна, казвал Абдул Хамид в него, но причината за това е главно, защото в работите по вътрешното управление бе извършено отклонение от правия път, вследствие на което връзките, свързващи народа с правителството, се прекъснаха. Моят августейши родител, дарявайки страната с Танзимат, съдържащ началото на реформи и съгласуван с шериата, даде възможност на държавата да се придържа до сега по пътя на реда и безопасността и благодарение на него ние днес можем да прогласим конституцията, която е резултат от идеите и вижданията, изразени в Танзимата.”

По-нататък в указа на султана се казвало, че принципите, положени до тогава в основата на турското правителство, не отчитали промените, които настъпили в провинциите и не били съобразени с новите изисквания, предизвикани от разширението на външните отношения. За да се премахнат всички препятствия пред по-нататъшното развитие на народа и страната, било необходимо османските поданици да се ползват от всички неотменими права, принадлежащи на всяко цивилизовано общество и интересите на всички да се слеят в идеята за прогрес, който да бъде постигнат чрез общо съгласие. За постигане на правилното функциониране на държавната организация било необходимо да се предоставят еднакви права на членовете на различните общини, да им се определят еднакви задължения и да се даде на всичките възможност да се ползват от изгодите и преимуществата на свободата, правосъдието и равноправието.

„С този документ, се казвало накрая на указа на Абдул Хамид, се утвърждават неотменимите права на върховната власт, утвърждава се гражданската и политическа свобода на османците пред закона и отговорността на министрите и длъжностните лица, определят се правата и задълженията на парламента, установява се пълна независимост на съда и балансираност на бюджета, а също и на децентрализация в управлението на провинциите, с подчиняването им на надзора на централното правителство. Всички тези положения ни най-малко не нарушават шериата и се съгласуват напълно със стремежите и с горещото желание да бъде осигурено щастието и благоденствието на нашите поданици.”

Прочитайки указът, Мидхат паша произнесъл кратка реч във възхвала на Абдул Хамид. След като свършил и нея, веднага 101 топовни гърмежа възвестили осъществяването на великото събитие. Едновременно с това свирел военен оркестър, разположен около трибуната. Присъстващите на нея турски сановници побързали да поздравят великия везир. След прекратяване на салютите, конституцията била прочетена още веднъж от всеки от трите балкона на сградата, където била тържествената трибуна. Вечерта били устроени илюминации, а софтите провели факелно шествие и викали: „война!”. Султанът не присъствал на церемонията под предлог, че бил болен, а дипломатическият корпус въобще не бил поканен.

Пренебрежителното отношение на представителите на великите държави към конституцията, обявена в Цариград на 11/23 декември, ставало съвсем обяснимо при запознаване с текста на въпросния акт, с който турските посолства в европейските столици побързали да запознаят местните вестници. Конституцията на Мидхат паша не била нищо друго, освен компилация на няколко от най-ефектните клаузи на различни европейски конституции, без наличие и на най-малка загриженост за прилагането на тези мерки към конкретните етнографски и политически особености на Турция.

Султанът се обявявал за неотговорен за нищо и недосегаем конституционен господар. Управлението на страната се връчвало в ръцете на първия-министър и на двете палати на турския парламент: сенат - съставен от членове, назначени от султана; и палата на депутатите, избирани чрез всеобщо гласуване. По-нататък конституционният акт признавал пълното равноправие на всички поданици на султана, без разлика на религията. Декларирали се свобода на печата, децентрализация на административната власт, пропорционално разпределение на данъците, публичност и независимост на съда и пр.

В конституцията нямало и дума относно частите на империята, населени с полудиви и чергарски племена, не се споменавало на какъв език ще се водят дебатите в палатите. Всички поданици на империята се обявявали за „османци”, независимо от вероизповеданието, а самата империя - за неделимо цяло, което не може да бъде разделено при никакви условия. По този начин османският законодател се стремял да увековечи господството на турците над угнетените народи в империята, без да удовлетвори най-умерените им искания за отстояване на националната им идентичност.

Едновременно с декларирането на права и свободи за населението, новият документ, обявен за продължител на Танзимата, давал право на султана да екстернира всяко лице, което счетял „вредно за безопасността на държавата”. В правомощията на турския държавен глава било възможността да преустановява действието на конституционните текстове в дадена област на империята, да обявява обсадно положение. Най-неприемливият момент си оставала, обаче, законовата форма, в която били завоалирани стремежите на турските либерали за тюркизация на покорените народи в империята и така се препятствала тяхната националноосвободителна борба. Затова поредният висш османски акт бил посрещнат със законно недоверие в поробените провинции.

Записаното в конституцията показва, че сам нейният творец не е вярвал, че тя може да се осъществи на практика. Измислен от Мидхат паша, новият висш държавен акт му е бил нужен като предлог да отклони за момента намесата на Европа в делата на Турция, каквато била целта на Цариградската конференция, и в по-далечен аспект - да бъде фасада на Турция като страна, в която няма дискриминация.

В действията си по налагането на конституцията „новите османи” от „Млада Турция” били най-активно подкрепяни от английския посланик Хенри Елиът, който поддържал туркофилската политика на Дизраели и имал преки контакти с него. Последният факт обяснява и защо Англия е станала инициатор за Цариградската конференция. Прегръщайки тази идея, дипломатите на кралицата предварително са знаели, че работата на посланическата конференция ще бъде компрометирана чрез обявяването на конституцията на Османската империя.

С течението на времето станало ясно, че отказът на Портата да приеме решенията на Цариградската конференция бил пряко следствие на двойнствената политика на Англия. Докато на самата конференция маркиз Солсбъри енергично и напълно искрено настоявал Турция да изпълни предложените й необходими реформи, Хенри Елиът, действайки по внушение на лорд Бийкънсфийлд, окуражавал турското правителство и го подтиквал към съпротива, като твърдял уверено, че ако то съумее да реагира достатъчно твърдо и не се изплаши от демонстрираното само на външен вид единодушие на пълномощниците, конференцията ще завърши безрезултатно.

4.4. Официални заседания на Цариградската конференция

Пълномощниците на великите държави не приели толкова бързо и безрезултатно да приключи Цариградската конференция, за чиято подготовка отделили немалко време. На 14/26 декември те обявили на Портата, че ще прекъснат дипломатическите си отношения с нея, ако тя не се съгласи, постановленията, които били изготвени на предварителните съвещания, да бъдат приети за основа на официалната конференция. По този повод маркиз Солсбъри провел срещи със султана и Мидхат паша.

В резултат Портата се съгласила да продължи участието си в конференцията и на провелото се на 16/28 декември нейно второ заседание заявила готовност да изпълни исканията на държавите и да разгледа техните предложения „по принцип”, възразявайки вече само против някои второстепенни подробности. След постигането на съгласие, пълномощниците решили преговорите да бъдат продължени, като за това бъде съответно удължен и срока на примирие до 17 февруари/1 март 1877 г. На заседанието от 18/30 декември Портата представила свои контрапредложения и заявила, че по нейно мнение всички искания, формулирани в предложенията, изработени на предварителните съвещания на пълномощниците, или били предвидени в конституцията или били в противоречие с нея.

Въпросните „контрапредложения” били реакция, която Николай Игнатиев обяснява като вид отстъпка пред непоколебимостта на европейските държави, искащи реформи в славянските провинции. Убедили се, че обявяването на конституцията не произвело някакво впечатление на участниците в Цариградската конференция, на каквото разчитали Мидхат паша и другите водачи на „Млада Турция”, турските сановници се досетили, че е по-добре да допуснат все пак някаква намеса на Европа във вътрешните дела на Османската империя, тъй като след неуспеха на конференцията идвал рискът европейските държави да упражнят сила, за да наложат исканията си..

„Контрапредложенията” на Портата или както ги нарича още граф Игнатиев - „граници на отстъпленията”, били: съгласяване с искането за „специално управление” на трите области Босна, Херцеговина и България, но това да станело с „получаване на колкото е възможно по-големи отстъпки от кабинетите” и това управление да се разпространи само в областите на Европейска Турция, но не и в Азия; предложеното от европейските държави обезоръжаване на мюсюлманите да се разшири, като се забрани навсякъде и на всички носенето на оръжие; в никакъв случай да не се допуска военна окупация, тъй като навлизането на чужди войски щяло да оскърби националната гордост на турците, пък и малоброен отряд от европейци нямало да може да се справи с многобройното мюсюлманско население; международните гаранции да се приемат в еднаква степен за всички области на Европейска Турция.

Четвъртото заседание на конференцията, състояло се на 21 декември 1876 г./2 януари 1877 г., пак не довело до някакъв резултат. Турските делегати не се съгласили с нито едно от предложенията на европейските пълномощници и заявили, че всички те трябва да бъдат разгледани от Министерския съвет. Пълномощниците определили последен срок 23 декември/4 януари и обявили, че ако на този ден не получат решителен отговор, всички ще се разотидат. Била извикана по телеграфа руската императорска яхта „Ериклик”, която да отведе генерал Игнатиев.

Междувременно станало известно, че английският посланик Хенри Елиът действал в разрез с официалната политика на държавата си. Той непрекъснато противоречал на официалния английски представител на конференцията маркиз Солсбъри и както става известно към края на декември, уверявал турските министри, явно задкулисно, че Солсбъри превишавал своите пълномощия и не спазвал дадените му в Лондон инструкции. Кабинетът Дерби-Дизраели въобще нямал намерение да изпълни заплахите, отправяни от маркиза към Турция, твърдял Елиът. В един момент антагонизмът между двамата английски представители придобил остър характер и английският посланик заявил, че ще напусне конференцията.

Посланик Елиът всъщност защитавал интересите на една част от английския парламент - туркофилската фракция, водена от премиера Дизраели лорд Бийкънсфилд. Тя открито изказвала своето недоволство от енергичните действия на маркиз Солсбъри, който в Цариград се обявил против прекомерните претенции на Портата и наглото изопачаване от турските министри на добре известните факти за положението в Европейска Турция.

За да изясни обстановката великият везир Мидхат паша използвал арменеца Одиана ефенди, който посещавайки Лондон под предлог за сключване на нов турски заем, повдигнал въпроса за пълномощията на Солсбъри. По този повод било свикано заседание на Министерския съвет на кралството, на което бил поставен въпросът: одобряват ли съветниците на кралица Виктория действията на английския пълномощник в Цариград или са съгласни с мненията на лорд Бийкънсфийлд, че действията на Солсбъри са твърде резки, непочтени по отношение на Портата и благоприятстващи целите на Русия? Лорд Дерби поддържал първото мнение и то било официално одобрено и съобщено на турския пратеник.

На заседанието на Цариградската конференция, което трябвало да се проведе на 3/15 януари, пълномощниците на великите сили решили да предложат на Портата вариант на исканията си със смекчени клаузи. Ставало дума за снемане от първоначалната програма на въпросите за жандармерийската стража, разквартируването на турските войски в славянските провинции само в крепостите и разделянето на България на две провинции. Всъщност турските участници в конференцията, когато излагали своите контрапредложения уточнили, че за тях България обхваща само земите от Дунав до Балкана. Споменатите теми изобщо нямало да присъстват в новия проект.

Комисията, която трябвало да наблюдава реформите, щяла да бъде предложена в олекотен вариант, като се запазел само основния принцип, а кръгът на наблюдаване щял да бъде съкратен. Вместо европейска, комисията можела да стане смесена от европейци и мюсюлмани. Накрая, по отношение на назначаването на губернаторите се предвиждало искането на съгласието на държавите да бъде поставено като условие само при първия път. Но впоследствие и това било изоставено и било предложено Портата сама да назначава губернаторите на провинциите с местна автономия за срок от пет години.

Преди петото заседание маркиз Солсбъри представил на султана лично при аудиенцията си, провела се при него, минималните искания на европейските пълномощници. Мидхат паша обаче, отклонил категорично и тези предложения-минимум, обосновавайки се, че според новата конституция султанът не можел да решава сам държавните въпроси. Когато Солсбъри на 2/14 януари представил новите условия вече на самото заседание на конференцията, пълномощниците заявили устно, че получили от своите правителства заповед при отказ на Портата незабавно да напуснат Цариград, като оставят в посолствата си свои упълномощени заместници. Сафвет паша отговорил, че ще предаде новите предложения на своето правителство, но се съмнявал, че то ще отговори на тях утвърдително. Предвиждало се този въпрос да бъде разгледан на специален съвет на висшите турски сановници и тогава можело да се оповести резултатът.

Според Николай Игнатиев проектът с предложенията на европейските пълномощници, които предложения били обявени за неподлежащи на намаляване (програма-минимум), съдържал следните искания: 1. незабавно да се сключи мир с Черна гора с изменение на границата на княжеството, като към него се присъединят - Баняни, Пива, Пиклич, Дробняк, част от Тараща, Колонисткия окръг, Куча, Дрекалович, Куча-Крайна, от Зивна до Лим, Мало Велико Бърдо, Спуж, Жабляк и се осигури свободно плаване по река Бояна, като се неутрализират турските фортове по нея; 2. поемане на формално и определено задължение да се изпълнят безусловно провъзгласените реформи, като незабавно се вземат мерки за осигуряване на безопасността и подобряване на участта на християнското население, пострадало по време на последните събития на Балканския полуостров; 3. в течение на един месец да бъдат наказани виновниците за извършените в България и другите области зверства, и най-вече тези, чиито имена били съобщени на османското правителство от чуждите представители, най-вече от английския посланик, по поръчение на неговото правителство; 5. да се преразгледат присъдите на извънредните комисии, да се освободят от затворите самоволно хвърлените там християни; 6. да се разпуснат и върнат по домовете им в течение на месец нередовните войски и се разоръжи населението в онези местности, където обществената безопасност може да бъде нарушена; 7. да се поеме задължението за запазване на правата и привилегиите, дадени по-рано на църковните общини.

Министерският съвет на Турция, събрал се на заседание на 5/17 януари, решил да предложи на свикващия се на следващия ден върховен съвет да отклони изцяло предложенията на европейските държави. На съвета на 6/18 януари присъствали повече от 200 члена. Поканени били също гръцкия и арменския патриарх, както и българския екзарх, но те се оправдали, че били болни и изпратили свои заместници.

Отново била разиграна театрална сцена, чийто режисьор пак бил Мидхат паша. С дълга реч той открил заседанието и в нея „предупредил” членовете на съвета за последствията, които ще има едно отхвърляне на исканията на Европа. Такова отхвърляне не само можело да постави Турция в напълно изолирано положение, но и да настрои войнствено срещу нея Австро-Унгария, у която живеели към 15 000 000 поданици от славянски произход, съчувстващи на славяните в Босна, Херцеговина и България.

Ораторът не подминал нито финансовите трудности на Портата, нито пълната невъзможност тя да си намери съюзник в Европа. На тези лицемерни „предупреждения” участниците в съвета отговаряли с викове: „по-добре смърт, отколкото позор”. Първоначално било гласувано предложението не само да се отклонят исканията на европейските държави, но и да бъдат оттеглени контрапредложенията, внесени на конференцията от Турция. Представителят на арменския патриарх тук отбелязал, че е по-добре да не се връзват ръцете на правителството и да бъде оставено то самото да реши как да постъпи. Но върховният съвет енергично отхвърлил това предложение и решил, че правителството трябва да отговори с безусловен отказ. В края на заседанието, обаче, това решение било изменено и съветът предложил на правителството да продължи разговорите, но ако пълномощниците на държавите се съгласят да пренесат дискусията на основа на турските предложения.

Последното заседание на Цариградската конференция се състояло на 8/20 януари. На него Сафвет паша с дълга реч официално оповестил решението на върховния съвет и отказа на турското правителство да се ангажира с някакви гаранции за исканите реформи. В отговор маркиз Солсбъри заявил, че съвещанията не са постигнали своята цел и участниците в конференцията трябва да се разотидат. Към тези думи на английския представител се присъединил и руския посланик граф Игнатиев, който добавил, че цялата отговорност за провала на конференцията лежи върху Портата.

След което пълномощниците на великите държави решили да закрият конференцията и в знак на протест да напуснат Цариград, като постановили, че „упорството на турското правителство прави нищожна силата на международните договори, опазващи съществуването и териториалната неприкосновеност на Отоманската империя”. Отказът на турското правителство да изпълни исканията на държавите-гаранти на Парижкия мирен договор от 1856 г. фактически повече не ги задължавал да изпълняват неговите клаузи.

Така великите държави отговорили на оскърблението, което им нанесла Турция. Пълномощниците на тези държави я обявили тържествено за поставена извън международното право. От този момент нататък всички договори, връзващи свободата на действие на европейските държави по отношение на Турция, губели своята сила. Не съществувало вече и задължението на тези държави да опазват териториалното и политическото статукво на Балканския полуостров.

На 9/21 януари по време на бала, даден от граф Зичи, европейските делегати подписали протокола за закриване на Цариградската конференция. Турските делегати не присъствали на бала: единият бил болен, другият имал неотложни дела. За съжаление не знаем какво точно е било записано във заключителния протокол, защото по-късно Дарби и Дизраели продължавали да определят руските действия като нарушение на Парижкия мирен договор.

Ден преди това, на последното заседание граф Игнатиев казал в заключение, че ако Портата възобнови военните действия срещу Сърбия и Черна гора въпреки заявленията на пълномощниците, че искат прекратяване на войната или пък ако личната безопасност на християните в турските провинции бъде заплашена, Европа щяла да счете това за предизвикателство и да вземе необходимите мерки. В резултат турското правителство се обърнало към сръбското и черногорското с предложение да започнат преговори за мир. На 16/28 февруари бил подписан сръбско-турският мирен договор с признаване на статуквото на Сърбия от преди войната. С Черна гора такъв договор не бил подписан, тъй като тя изявила териториални претенции, на които Турция не се съгласила.

Обобщението на събитията, свързани с Източната криза от нейното начало в средата на 1875 г. до завършването на Цариградската конференция в първите дни на 1876 г., показва, че европейските велики сили, подтиквани от Русия, се опитвали в продължение на година и половина да се намесят във вътрешните работи на Османската империя, съобразявайки се с Парижкия мирен договор. Когато избухнало въстанието в Босна и Херцеговина, което подтикнало Русия да се застъпи за онеправданите славяни, руското правителство счело, че договорът от 1856 г. не й позволява да действа самостоятелно и тя се обърнала към останалите държави-гаранти да вземат колективно в свои ръце делото за реформите, които се налагало да направи Портата, за да облекчи участта на християнските си поданици. Държавите, виждайки че делото е справедливо, пристъпили към неговото осъществяване. След консулската комисия в Херцеговина, нотата на Андраши и Берлинския меморандум, Цариградската конференция била последната възможност да се въздейства върху Турция съгласно правилата на Парижкия договор. Неуспешният й завършек, всъщност развързвал ръцете на Русия за самостоятелни действия.

Въпреки, че е неуспешна с преките си резултати, Цариградската конференция е един уникален в историята опит за сътрудничество на европейските страни в търсенето на мирен път, по който да бъдат преодолени сложните политически и обществени проблеми, пред които бил изправен старият континент. Макар впоследствие да се оказало, че действията на пълномощниците на някои държави били оценени като незадоволителни от страна на съответните правителства, постигнатото е преломен етап в развитието на Източната криза. За краят на конференцията и за положителните моменти в нея, водещата фигура при нейното провеждане Николай Игнатиев пише:

„Европейските пълномощници въпреки всички интриги на турците и техните съучастници, отхвърлиха единодушно турските контрапредложения, между които и това за ограничаване на България до Балкана. Те сметнаха, че изработената от англо-турската партия конституция, насочена предимно срещу Русия и нейните единоверци, няма никакво значение; произнесоха единодушна, строга присъда над турската администрация и гръмогласно оправдаха всичко, което руското правителство и неговите агенти в Турция по-рано напразно твърдяха и което така упорито по-рано Европа не признаваше. Накрая завършиха с това, че предявиха на Портата общ ултиматум, съдържащ накратко същността на първоначалните предложения на Русия за Черна гора, България, Босна и Херцеговина; прекъснаха конференцията и всички заедно заявиха, че ще напуснат столицата на Турция.

По-такъв начин се оказа, че държавите, даже ония три, които през 1856 г. сключиха съюз, насочен срещу Русия в полза на Турция, не застанаха този път, както е ставало преди, на страната на султана, а преминаха в руския лагер, като приеха еднаква гледна точка и еднакво положение. Не Русия беше изолирана, както се домогваше сър Хенри Елиът и предсказваха маджарите, а Турция. Такова блестящо дипломатическо положение на Изток Русия още никога не бе постигала. Тя можеше сега смело и самостоятелно да излезе, опирайки се, ако не на съчувствието на Европа, то на общата програма, предявена от държавите и отхвърлена от Турция.”

Тук посланик Игнатиев не е съвсем прав. Впоследствие се оказало, че Хенри Елиът напуснал Цариград не в знак на протест. Още преди да приключи конференцията той подал молба за отпуск по здравословни причини и неговото напускане на Цариград, макар и да станало едновременно с останалите посланици било поради „отпуск по болест”.

Използвана литература:

4.1. Подготовка на Цариградската конференция: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХVІ, 26 июня - 18 декабря 1876 г., бр. № 391 - № 416, с. 318, 381-382, 399, 419; 2. Н. П. Игнатиев. Записки (1875 -1878). С., 1986, с.185, 187-188, 194, 235.

4.2. Предварителни заседания на Цариградската конференция: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХVІ, 26 июня - 18 декабря 1876 г., бр. № 391 - № 416, с. 359, 419, 443, 463; 2. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХVІІ, 1 января - 18 июня 1877 г., бр. № 417 - № 442, с.107.

4.3. Обявяване на конституцията на Османската империя: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХVІ, 26 июня - 18 декабря 1876 г., бр. № 391 - № 416, с. 382, 463 - 466; 2. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХVІІ, 1 января - 18 июня 1877 г., бр. № 417 - № 442, с. 54; 3. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХІХ, 1 января - 17 июня 1878 г., бр. № 469 - № 494, с. 6; 4. История на България, том 6, С., 1987, с. 430-431;

4.4. Официални заседания на Цариградската конференция: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХVІ, 26 июня - 18 декабря 1876 г., бр. № 391 - № 416, с. 466; 2. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХVІІ, 1 января - 18 июня 1877 г., бр. № 417 - № 442, с. 7, 26, 27 -28, 30, 46-47, 159; 3. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХІХ, 1 января - 17 июня 1878 г., бр. № 469 - № 494, с. 6; 4. Н. П. Игнатиев. Записки (1875 -1878). С., 1986, с. 197, 221, 237 бележка с две звезди; 5. История на България, том 6, С., 1987, с. 430-431.

[К.ГЕРБОВ]

РАЗВИТИЕ НА ИЗТОЧНАТА КРИЗА ДО ВОЙНАТА ПРЕЗ 1877-1878 Г.

Част пета

Руските дипломати, съвременници на събитията, изказват становища, че Русия до Цариградската конференция е предпочитала да запази целостта на Турция, стига тя да е дадяла гаранции, че ще облекчи положението на християните в нейните провинции. Такава е била и позицията на Англия по решаването на така наречения „Български въпрос”, който всъщност се е отнасял и за Босна и Херцеговина. Става дума за предотвратяване на бъдещи масови насилия и зверства, като извършените от мюсюлманското население над българите след Априлското въстание.

Граф Николай Игнатиев, също е считал, че след конференцията в Цариград много по-безопасно и по-удобно е било руското правителство да се откаже от придаването на изключително значение за авторитета на Русия на решаването на повдигнатите в Босна, Херцеговина и България въпроси. Достатъчно било да се поддържа европейския характер на започнатото дело и да се полага старание то да се насочи към по-добър и благоприятен изход, без цялата тежест на борбата да се стоварва само на плещите на руската държава, са считали доста руски политици.

„Щом като сме заявили на Европа, че възнамеряваме да действаме безкористно и да не се стремим към никакви изгоди за Русия, войната няма да ни донесе никаква непосредствена полза, а между другото тя ще наложи грамадни жертви, съпроводени със значителен риск - пише по това време бившият руски посланик в Цариград. -. Англичаните ще заемат Дарданелите под предлог да помогнат на Турция и тогава ще ни бъде трудно да ги изкараме оттам. А за нас това е най-съществената част на Източния въпрос.”

Николай Игнатиев е принадлежал към кръга от руски политици, които са считали, че ако Русия обяви война на Турция, то това трябва да стане с цел да се завоюват Проливите, свързващи Черно море със Средиземно море, което означавало да се да завладее Цариград. При ситуацията в началото на 1877 г. Игнатиев е виждал, че това било невъзможно, поради очевидното преимущество на Англия, която в качеството си на съюзник на Турция с мощния си флот много лесно и бързо е можела да блокира подстъпите към турската столица. Изказването на въпросните идеи за завладяването на Проливите дава основание и днес да се твърди, че Руско-турската война от 1877-1878 г. е започната именно с тази цел. Развоят на събитията обаче показва, че въвлечена от честолюбиви чувства, Русия е продължила да действа пак водена от етични, а не от материални подбуди.

5.1. Будапещенска конвенция

След ултиматума на Александър ІІ и последвалата мобилизация на руската армия, произтекли в края на октомври 1876 г., руското правителство или по-скоро една част от него, започнала да мисли по-сериозно и за война срещу Турция като последна мярка за решаване на проблемите на Балканите. Още преди завършване на Цариградската конференция в Санкт Петербург предвиждали вече какъв ще бъде нейният краен резултат. Атмосферата по това време в руския кабинет е добре предадена от заместник-министъра на външните работи Николай Гирс, който в едно свое писмо от 5/17 януари 1877 г. до граф Игнатиев отбелязва:

„Не знам какво да кажа за сегашното положение. Всички очакват края на вашите заседания. Никой не се съмнява, че те ще завършат с отказ на Портата и отпътуване на посланиците. Какво ще последва след това? Този въпрос смущава всички. Канцлерът се грижи преди всичко цяла Европа, а не само Русия, да възприеме като обида наглия отказ на Портата и да се застъпи за християните с вземането на принудителни мерки. Струва ми се, че такъв блестящ резултат е твърде труден, за да не кажа невъзможен да се постигне, и че по силата на обстоятелствата ще бъдем въвлечени във война с Турция. Във всеки случай към този изход, колкото и да е неприятен, трябва непременно да се готвим... считам, че не е излишно да ви повторя, че канцлерът извънредно много желае да избегне войната.”

Независимо от желанията, с оглед да избегне евентуален конфликт с Австро-Унгария, която имала претенции за някои славянски области, руското правителство подновило контактите си с нейното правителство, установени в средата на 1876 г. Основната цел била да се осигури неутралитета на Австро-Унгария при една война на Русия с Турция.

Разговорите започнали, след като било получено мнението на третата страна от Съюза на императорите - Германия. На поставения въпрос - в случай на евентуална война между Русия и Австро-Унгария, дали Германия ще запази неутралитет - на 11/23 октомври Бисмарк отговорил дипломатично, че Германия няма да подкрепи Русия, но няма и да допусне Австро-Унгария да бъде разгромена. И направо препоръчал на Русия да си осигури неутралитета на Австро-Унгария, като й даде да завладее Босна. От отговора проличало желанието на Бисмарк да раздели Балканите на зони на влияние между Австрия и Русия и че всъщност той подкрепял една война на Русия срещу Турция.

След отговора на Бисмарк, „генералният въпрос”, възникнал по-рано по време на императорския съвет в Ливадия, по който въпрос трябвало да се вземат определени решения след получаване на „отговорите на Берлин и Виена”, бил поставен отново на дневен ред, но вече от него отпаднал варианта „война през ноември 1876 г.” Отивало се на другите два алтернативни варианта: нов опит за умиротворяване на Изтока чрез общи действия на държавите или действия с Австрия от пролетта на 1877 г. За изясняване на ситуацията трябвало да се узнае и отговора на Виена, дали е съгласно австро-унгарското правителство да сключи с руското формален и ясен договор за бъдещи действия. Този отговор бил положителен.

През ноември 1876 г. Русия и Австро-Унгария подновили преговорите си. Отклонявайки преди това предложението на Русия за временна окупация на Босна, Франц Йосиф намекнал, че може да се разговаря на базата на позициите, които били оповестени вече в Райхщадт, т. е. на присъединяване на тази турска провинция и на част от Херцеговина към северната империя. Връщайки се отново на тази основа, Австро-Унгария използвала затрудненото положение на Русия и успяла на новите преговори да вкара предишните си пожелания в конкретни споразумения.

Тези преговори продължили дълго и окончателните договорености били постигнати на два етапа. На 3/15 януари 1877 г. в Будапеща била подписана тайна конвенция, според която Австро-Унгария поемала задължението в случай на руско-турска война да пази „доброжелателен неутралитет” и да оказва дипломатическо съдействие на Русия. За което получавала право да окупира със свои войски Босна и Херцеговина. Австро-Унгария се задължавала да не разпростира своите военни действия в Румъния, Сърбия, Черна гора и България, а Русия - в Босна, Херцеговина, Сърбия и Черна гора. Австро-Унгария давала съгласието си Сърбия и Черна гора да участват във войната на страната на Русия.

След нови преговори и уточнения на 6/18 март конвенцията била допълнена с още някои постановления, които регламентирали териториалните изменения след евентуалната победа на Русия. След войната Австро-Унгария трябвало да получи Босна и Херцеговина, без Ново-пазарския санджак, отделящ Сърбия от Черна гора. Русия добивала право да си върне Южна Бесарабия в границите от преди 1856 г. На Балканите не трябвало да се създава голяма славянска държава, като България, Албания и „останалата част от Румелия” можели да станат независими държави. Потвърдено е присъединяването на о-в Крит, Епир и Тесалия към Гърция, както и формулировката, че „Цариград може да стане свободен град”.

Двете части на конвенцията - основната и допълнителната - били подписани от австро-унгарския външен министър граф Дюла Андраши и руския посланик във Виена граф Евгений Новиков. До този акт се стигнало, защото Горчаков поддържал тезата, че присъединяването на Босна и Херцеговина към Австрия не било толкова опасно за славяните. Изобилието им в границите на Австро-Унгария щяло да навреди на самата империя, считал руския канцлер, тъй като те така или иначе щели да си извоюват своите права извън нея. Защо е имало пауза между двете съглашения, ще стане дума в следващата подточка

5.2. Лондонски протокол

Макар и заявила вече намерения за военни действия, след Цариградската конференция руското правителство се колебаело и не се решавало да ги започне, защото било очевидно, че страната трябвало да ги води самостоятелно и при наличие на опасност някоя от европейските сили да подкрепи Турция и да застане срещу Русия. Колебанието, обаче, не можело да продължава дълго, тъй като руската армия била мобилизирана и съсредоточена по границата с Румъния и очаквала някакви решения. Издръжката й изисквала много пари от държавния бюджет и това действало разорително.

Особено настойчиви за водене на война били висшите военни. Показателно за настроенията сред тях е писмото, което началник щаба на мобилизираната южна армия генерал Артур Непокойчицки изпратил на 13/25 януари от Кишинев до граф Игнатиев, който го получил при завръщането си в Петербург. Генералът изяснявал позицията на главнокомандващия Николай Николаевич, според когото най-добрият изход бил: „съюз с Англия за съвместни действия”. Последните трябвало да бъдат насочени към Цариград, с цел: „великобританският флот да заеме Дарданелите и Босфора, за да срещне руснаците в османската столица в качеството на приятели и съюзници”.

Непокойчицки написал още: „Благодарение на вашия талант и предвидливост вие съумяхте да доведете до такова неочаквано съгласие всички европейски участници в Цариградската конференция, че ги заставихте да направят грамадна крачка към разрешаването на важния Източен въпрос. Съглашението между Русия и Англия ще има грамадно значение в разрешаването на тази трудна задача.”

Руското правителство също решило да направи постъпки да се раздвижат европейските кабинети за продължаване на натиска над Портата с отчитане и на присъствието на мобилизираната руска войска на румънската (де юре турска) граница. В случай, че не се постигнел положителен отклик, „честта на Русия” изисквала политиката й да се основава на самостоятелни, в краен случай и военни действия. Налагало се, все пак, да бъдат „неутрализирани” предварително радетелите за запазване на целостта на Османската империя Англия и Австро-Унгария, за което били потърсени подходящите форми.

На 19/31 януари 1877 г. княз Горчаков изпратил циркулярна телеграма до руските посланици при германския, австро-унгарския, френския, английския и италианския управляващ двор. Съдържанието на телеграмата било публикувано на 23 януари/4 февруари в „Правителствен вестник” и така станало ясно, че руското правителство отново повдига въпроса за омиротворяването на Босна, Херцеговина и България, който въпрос изпаднал в известна неопределеност след несполучливият завършек на Цариградската конференция.

Руският канцлер напомнял на правителствата на западните велики държави, че неуспехът на конференцията е поставил Източния въпрос в още по-незавидно положение, отколкото той се е намирал при откриването й. Европа останала обидена от действията на турското правителство, което отказало да тури край на конфликтите в своите провинции, с което се създавало постоянна заплаха за европейския мир. Вземайки предвид тези обстоятелства, Русия считала за необходимо да узнае какви са бъдещите намерения по въпроса на държавите участнички в Цариградската конференция, обяснил Горчаков целта на телеграмата. Руското правителство имало желание да продължи и за напред колективното въздействие върху Портата, основано на постигнатите предварителни споразумения. Но ако другите държави не желаят да продължат, Русия нямала намерение да остава бездейна и щяла да продължи да действа самостоятелно.

Първата реакция на телеграмата на Горчаков идва от Англия. През февруари лорд Дарби и руския посланик в Лондон граф Шувалов започват тайни преговори за уточняване на предложения, които да бъдат представени на Турция и се поиска тя да ги изпълни. Няма сведения при тези контакти да се е работело според препоръките на великия княз Николай Николаевич, т. е. да се уговарят съвместни военни действия. По-всичко изглежда телеграмата на Горчаков е взета под внимание от ръководителите на английския кабинет и действието от негова страна би трябвало да е следствие на опасенията, че Русия действително може да вземе решение за война с Турция. Последната изглежда също е имала такива опасения.

Развитието на събитията по-нататък показва, че английската дипломация е предприела действия, подобни на тези, свързани с провеждането на Цариградската конференция: привидно взема участие в съвместните мирни инициативи, като едновременно с това провежда подмолни действия, насочени за провалянето им. В основата на новите съвместни действия на европейските сили лорд Дарби предложил на Турция да се препоръчат за изпълнение реформите, които самото турско правителство представило, като поставило условието, че то ще ги осъществява самостоятелно, без военна окупация и наблюдение от страна на Европа. За целта Дарби и Шувалов подготвили предварителен протокол, който да бъде съгласуван с държавите-гаранти.

Пресата не е успяла да научи за разговорите между Дарби и Шувалов и затова нямаме информация какво е имало записано в този съвместен протокол - дори в общи линии. Но най-вероятно това са били въпросните реформи, които Портата сама предложила. Пак развоят на събитията ни води до логиката, че в случая имаме съгласувана акция между Турция и Англия, каквато била и Цариградската конференция.

В началото на март агенция Ройтер публикувала съдържанието на една телеграма, която била изпратена през февруари от турския министър на външните работи Сафвет паша до турския посланик в Лондон. В телеграмата се съобщавало, че Портата е съгласна незабавно да пристъпи към някои реформи и те били подробно описани. Реформите били част от тези, които пълномощниците на великите сили предложили за изпълнение от Турция по време на Цариградската конференция.

Естествено е, съдържанието на телеграмата да попадне там, където трябва - в ръцете на лорд Дарби. Само така логично се обяснява защо така неочаквано Англия и Русия започват диалог. Преговорите, които Дарби е започнал с Шувалов трябва да са третирали именно реформите, предложени от Цариград. А те били: образуване на редовна жандармерийска стража, всеобщо разоръжаване на населението, поемане на задължението за вътрешната полицейска служба да не се използват извънредни войски (башибозуци и черкези), отказване от създаване на нови черкезки колонии в християнските провинции, разделяне на тези провинции на кантони, допускане във военните училища на християни, признаване на християните на правото на поземлена собственост и пр.

Въпреки, че предложенията на пръв поглед правели съществена крачка напред в облекчаване на участта на християните в турските провинции, те били съпроводени с някои уговорки, които донякъде намалявали тяхното реално действие. Така например, забраната за носене на оръжие щяла да се отнася до всички турски поданици без разлика на етнос и религия. Забраната обаче не важала за тези, които имали „специално разрешение”. Отказвайки се от създаването на нови черкезки колонии, турското правителство обещавало, че то вече няма да заселва черкезите на големи маси. Което подсказвало, че за сметка на това Портата ще се насочи към по-малобройни черкезки селища, които ще разхвърля сред християнското население и така ще замени големите колонии.

На 10/22 и 12/24 февруари Александър ІІ провел Коронен съвет, на който присъствали престолонаследникът цесаревич Александър Александрович (син на императора), великите князе Владимир Александрович (син на императора) и Константин Николаевич (брат на императора), канцлерът Горчаков, министрите на финансите Рейтерн, на вътрешните работи Тимашьов и на държавните имоти Валуев, военният министър Милютин, руският посланик в Цариград Игнатиев. Дневният ред на съвета бил да се обсъди положението с Източния въпрос и се вземе решение за бъдещите действия.

Както се изразил княз Горчаков, давайки насока на дискусията: честта и достойнството на Русия изисквали или да се извади меч, ако държавите не са съгласни да прибягнат към съвместни действия срещу Турция, или пък, което било още по-добре, да се издаде височайши манифест и министерски циркуляр, в които да се заяви, че тъй като нито тройното съглашение (нотата на Андраши и Берлинският меморандум), нито Цариградската конференция на шестте държави са довели до някакъв практически резултат, и понеже въпросът не е чисто руски, то Русия се отказва от по-нататъшни преговори и общи действия и разпуска армията си, запазвайки за в бъдеще пълна свобода на действията си.

При обсъжданията министрите на финансите, вътрешните работи и държавните имоти, се обявили изцяло против войната поради недостига на финансови средства и отрицателните икономически и вътрешни последици от нея. Затова те съветвали да се намери някакъв изход, за да се избегне необходимостта от прибягване до оръжие. Военният министър пък, настоявал да се действа енергично и да не се остава дълго в изчаквателно положение, което било пагубно за Русия във всички отношения.

Милютин прочел докладна записка, в която се констатирало, че общото въздействие на Европа върху Турция било безрезултатно. И пасивното европейско съгласие на практика обричало балканските християни в жертва на турците. При това положение бездействието на Русия било гибелно за влиянието й сред населението на Балканския полуостров, което можело съвсем да се стопи. „Другите държави могат да се колебаят, но ние не можем, ние сме ангажирани пред Русия и пред християните в Турция и пред цяла Европа с думите на нашия император”, подчертал военният министър и продължил:

„Ние извършихме мобилизация на нашата армия, която пред очите на целия свят е вдигнала меч за защита на нашата чест... И ако сега ние разпуснем тази армия без достатъчно удовлетворителен мир, това би означавало... да подроним доверието към нея както у нас, така и пред външния свят. Подобна мобилизация без никакви резултати би съответствувала на втора загубена Кримска война, което би имало за нашите външнополитически отношения най-сериозни последици... И историята, и станалите напоследък събития безусловно подсказват, че ние трябва да играем главна роля в решаването на Източния въпрос. И ние скъпо ще заплатим, ако се откажем от тази задача.”

Военният министър развил също идеята, че безсилието на колективните европейски действия можели да окуражат Турция. И ако Русия се отдръпнела, това щяло да се изтълкува като слабост, което можело да поощри Османската империя към най-безразсъдна политика. И от слаба държава, тя да се превърне в оръжие срещу Русия.

Изказванията по време на съвета очертали дилемата: или рискована война в името на съмнителни и ненужни придобивки, или въздържане от война с риск да бъдат загубени съществуващите руски позиции на Балканите. Както сполучливо определя ситуацията проф. Константин Косев: „ако руското правителство не е имало никакъв интерес от една завоевателна война срещу Османската империя, стараейки се с всички сили да я избегне, то в същото време въздържанието му от военна намеса и подкрепа на балканските народи създавало реална заплаха да загуби и това, което има”. Действията по-нататък показват, че без да очаква някакви особени териториални придобивки (дотогава се е говорело само за връщането на Южна Бесарабия), Русия решила да продължи дипломатическите си усилия. И ако с тях не се постигнел успех, да се започне война.

След като изслушал всички изказали се на съвета, руският император одобрил начинът за действие, предложен от Николай Игнатиев, който бил в споменатата насока. Според последния не трябвало да се изчакват евентуалните отговори на циркуляра на княз Горчаков, защото не се знаело колко дълго още чуждите правителства ще бездействат и ще бавят отговора си. Освен това, понеже се питало за техните намерения, възможно било другите държави да предложат идеи, които Русия не споделя. Затова руският посланик в Цариград предложил да се състави проект за съвместен протокол. В него трябвало да се посочат предложения, изгодни за Русия, които са приемливи и за останалите държави, след което да се направят необходимите дипломатически усилия новият документ да бъде подписан от правителствата и на шестте държави-гаранти.

В протокола трябвало да се включат и препотвърдят онези решения на конференцията, около които имало изгледи да бъде постигнат консенсус за приемането им. Според граф Игнатиев единодушието, постигнато от конкретния състав на пълномощниците на великите сили в Цариград в конкретния тогава момент, вече не било налице. „Почти невъзможно е да се постигне [сега] съгласието на кабинетите за реална подкрепа решенията на конференцията, с общи действия на някои държави”, е било заключението на руския посланик, изказано по време на съвета при императора. То било съпроводено с признанието: „Съзнавах, че с личното си влияние и авторитет, спечелени в Изтока, аз увлякох не само Солсбъри, но и граф Зичи, по-далеч от желанията и инструкциите на техните правителства и се опасявах, че кабинетите ще се възползват от първия удобен случай, за да се отрекат от постановленията на конференцията, които от тяхна гледна точка бяха твърде изгодни за руската политика.”

Игнатиев споделя, че опасенията му се оправдали и нещата действително се изменили след конференцията. Както констатирал руският посланик, след несполуката в Цариград европейските държави отново почнали да проявяват „закоравелите” си предразсъдъци: въпросът за Проливите, необходимостта да се противодейства на Русия и да не се съчувства на славяните. Решенията на конференцията били твърде изгодни за руската политика, било мнението на някои от европейските кабинети, затова в съвместния протокол било най-удачно да се запишат като искания за осъществяване от Портата „контрапредложенията”, които самата тя поставила на масата на преговорите по време на третото официално заседание. Това напълно съвпадало и с предложенията на лорд Дарби да препоръчат на Турция реформите, които самото турско правителство вече било предложило.

След изготвянето на протокола, в който трябвало да бъдат закрепени задълженията и отговорността на Високата порта, а следователно и правото на Европа за надзор и намеса при изпълнението им, бъдещите действия на Русия зависели от реакциите на шестте държави и самата Порта. Ако се подпишел протоколът, се създавали условия за демобилизация на руската армия. Това можело да стане чрез издаването на височайши манифест, заедно с подписването на протокола. Трябвало, обаче, да се получи известно съгласуване с действията на Турция: тя да се съгласи да разпусне веднага мобилизираните запасни войски (редифи) и да оттегли част от редовните войски, което трябвало да стане малко преди или поне едновременно с напускането на Кишинев от руската армия.

В случай на неуспех на дипломатическите преговори - протоколът не бъде подписан или Портата откаже да го изпълни, следвало Русия веднага да започне разговори с Германия и Австро-Унгария за следващи решителни действия. Обявяването на война трябвало да бъде предхождано от ултиматум към Турция, основан на програмата на конференцията. Така руската позиция не можела да бъде атакувана от Англия или от което и да е друго правителство.

Възможността за избягване на войната, дала основание на Игнатиев да препоръча забавянето за известно време на преговорите, които се водели с Австро-Унгария и вече била достигната уговорката, тя да не се намесва пряко във военните действия. Всичко трябвало да се изясни до края на март и в началото на април трябвало или да започне навлизането на руските войски в Румъния, или пък в средата на април да се пристъпи към демобилизиране на руската армия.

Протоколът бил изготвен от Министерството на вътрешните работи на Русия и на 18 февруари/2 март посланик Игнатиев тръгнал с него на обиколка в столиците на европейските държави, за да получи одобрението му и събере необходимите подписи. Разчетите били да се върне не по-късно от 15-18/27-30 март.

В протокола великите държави изразявали убеждение, че установилото се между тях съгласие е най-доброто и вярно средство за умиротворяване на Изтока и вследствие на това още един път те съвместно изразяват желанието си да участват в подобряването на съдбата на турските християни и в реформите, които Портата се е съгласила да проведе в Босна, Херцеговина и България. Те считат, че при сключването на мира с Черна гора е желателно да се „изправи границата” й (т. е. да се присъединят към нея споменатите по-рано съседни окръзи) и да й се осигури свободно плаване по река Бояна. Портата се приканвала още: първо, да приведе войските си в мирновременно положение като разпусне мобилизираните войски, оставяйки на бойна нога само нужното количество за поддържане на реда. И второ: да приведе възможно най-бързо в изпълнение реформите, необходими за спокойствието и благосъстоянието на упоменатите провинции.

Държавите, които подкрепяли протокола, предлагали посредством своите представители в Цариград и своите местни агенти да наблюдават отблизо осъществяването на обещанията от турското правителство. В случай, че тяхната надежда бъдела още веднъж излъгана и положението на християнските поданици на султана не се подобри дотолкова, че да предотврати възобновяването на безредиците, които периодично смущавали спокойствието на Изтока, кабинетите смятали за необходимо да обявят, че ще им бъде невъзможно да търпят по-нататък положението, несъответствуващо нито на техните интереси, нито на правата на човека. В такъв случай държавите си запазвали правото съвместно да обсъдят и да определят мероприятията, които ще бъдат сметнати от тях за необходими за осигуряване на благосъстоянието на християнските народи и интересите на общия мир.

В първоначалния вид на протокола, изготвен в Петербург, били споменати конкретни реформи, които се искало да бъдат изпълнени от Турция: забрана да се използва нередовна войска освен в случай, когато неприятел нахлуе в пределите на Турция; прекратяване колонизацията на емигранти от Кавказ (черкези) в християнските области; пълна свобода на вероизповеданието; реформиране на полицията и местната автономия, като територията се раздели и преустрои, както било посочено на конференцията; създаване на наблюдателна комисия, председателствана от един от представителите на Портата; забрана да се носи оръжие в ония местности, където въстанието е спряло; опрощаване на данъчните недобори. Няма сведения, обаче, дали всичките тези предложения са останали в окончателно одобрения от европейските сили протокол. Възможно е някои да са изменени или отпаднали.

Няма яснота относно реалното протичане на събитията, свързани с телеграмата на Горчаков, протоколът, който изготвили Дарби и Шувалов, и протоколът, изготвен от Министерството на външните работи на Русия. Едно вметване в записките на Николай Игнатиев ни дава възможност да направим някои предположения. Става дума за отбелязаното, че протоколът, който бил съставен в Русия, се различавал от този на Дарби и Шувалов. Тонът на руския протокол бил „смекчен”, в него имало „сговорчивост и смирение” и си личало „безкрайното желание” на Русия да избегне войната, твърди руският дипломат.

Горните бележки подсказват, че протоколът в Русия е бил нарочно съставен, за да се неутрализира другият - от Лондон. Изглежда Игнатиев нарочно не дава подробности в тази насока, защото инициативата с новия протокол на практика претърпява провал. И в случая Дарби и Дизраели изиграват руската дипломация, която уж със своя протокол е искала да избегне английската инициатива, виждайки в нея нещо, което не е одобрявала.

Тъй като в пресата не били публикувани съобщения за разговорите между Дарби и Шувалов, състояли се през февруари, журналистите останали донякъде изненадани, когато в края на месеца узнали, че заместник министърът на външните работи на кралството Борк съобщил в английската палата на общините, че правителството било вече готово с отговора на телеграмата на княз Горчаков, но не я изпратило. Причината за задържането на отговора била молбата на руското правителство да изчака някои нови обяснения, които то щяло да даде на британското правителство. „Щом руското правителство счита за необходимо да моли за отлагане на отговора на Англия на своя въпрос, това означава, че то знае предварително какъв е този отговор и определяйки го като неудовлетворителен, се надява да накара английското правителство да измени приетото вече от него решение” - коментира ситуацията „Всемирна илюстрация” от 5 март 1877 г. Въпросният отговор на Англия трябва да е бил протоколът, съставен от Дарби и Шувалов.

Според Николай Игнатиев той изпълнил успешно възложеното му поръчение. „Протоколът беше приет от всички кабинети”, е отбелязано в неговите записки. Някои от кабинетите направили незначителни редакционни изменения, най-вече за смекчаване на по-силните изрази. При проведените разговори руският посланик се убедил, че нито една държава не проявявала и най-малкото желание да застане докрай на решенията, постигнати на Цариградската конференция и да приеме необходимостта от общо решително въздействие. Което да придаде европейска значимост на въпроса и да застави Турция да се подчини. Така нямало да има необходимост Русия сама да излиза на борба с Турция.

Успехът на Игнатиев, обаче, бил само в постигането на първоначалното устно одобрение на съдържанието на протокола. В последния момент лорд Бийкънсфийлд осъществил поредната си провокация, като повдигнал въпроса за демобилизацията на руската армии. Незабавното й започване било поставено като задължително условие за подписването на протокола от страна на Англия. Граф Игнатиев обяснил, че руското правителство възнамерявало да води отделни преговори за демобилизацията на руската армия непосредствено с Турция. На лорд Дерби и граф Шувалов той заявил, че считал споменаването на въпроса за руските войски в какъвто и да е дипломатически акт за несъобразено с достойнството на Русия и че никога нямало да сложи подписа си под такъв документ.

В записките си Игнатиев обяснява, че веднага след като възникнал въпросът за демобилизацията на руската армия, той отпътувал от Англия, като предоставил на Шувалов възможността да действа както намери за добре. Можем да предположим, обаче, че реакцията на руския посланик най-вероятно е била не заради това, че се посягало на „достойнството на Русия”, а защото е разбрал, че Англия отново е изиграла руската дипломация, примамвайки я на въдицата с поредното „мирно решаване на въпроса за Черна гора, Босна, Херцеговина и България при доброволното съдействие на Турция”.

5.3. Откриване дейността на турския парламент

Междувременно в края на февруари дошъл краят на управлението на Мидхат паша, с което се започнала и развръзката на въпроса с конституцията на Османската империя. На 23 февруари/4 март великият везир бил обвинен в измяна на върховната власт: имал намерение да свали Абдул Хамид и да постави отново на престола Мурад. Мидхат не знаел предварително за повдигнатите срещу него обвинения. Извикали го през нощта по заповед на султана в двореца и поискали да даде големия държавен печат. Султанът предоставил на своя велик везир сам да избере: дали да бъде съден по обвинение в държавна измама или да замине на заточение. Изпадналият в немилост предпочел заточението и бил изпратен в Бриндизи.

Не били дадени обяснения защо се е наложило великият везир да бъде отстранен толкова скоропостижно. Най-логичното предположение било смразяването на отношенията на Портата с европейските кабинети, което дошло след неуспешния завършек на Цариградската конференция. По това време станало ясно, че маркиз Солсбъри бил дал заповед английският флот да се оттегли от входа на Дарданелите в Малта.

За велик везир бил назначен Едхем паша, били сменени почти всички министри. Единствен на предишния си пост останал само Сафвет паша. Издаден бил султански хат с обявление на новите назначения. В него се отбелязвало още, че за обсъждане в парламента щели да бъдат внесени няколко законопроекта, отнасящи се до организиране на вътрешното управление на основа на децентрализацията, по-правилен избор при назначаване на помощник губернаторите на провинциите и за преобразуване на финансовата система. За работа в последната щели да бъдат привлечени европейски финансисти.

На 10/22 февруари примирието било удължено с две седмици до 3/15 март. Но още на 16/28 февруари мирният договор между Турция и Сърбия бил подписан. В протокола било споменато, че за княжеството се запазва status quo, дава се амнистия за турските пленници и се предвиждало в дванадесет дневен срок турската армия да освободи завзетите сръбски територии. Сърбия се задължавала да не строи нови укрепления, турският флаг щял да се издига наравно със сръбския, спирало се формирането на въоръжени банди. Не се споменавало за въдворяване на турски комисар в Белград, нямало и дума за Малък Зворник.

По повод откриването на сръбската скупщина, която трябвало да ратифицира протокола с основите на мира, сръбският вестник „Изток” се обърнал към депутатите, убеждавайки ги да не осъждат приключилата война. Тя била водена за честта на Сръбското княжество и била само част от многото кървави битки, които славяните водили за своето освобождение след тази при Косово поле. „Ако Сърбия - отбелязва вестникът - не предизвика с тази война нищо друго, освен война на Русия с Турция, то и това вече би бил много голям резултат и жертвите, принесени от Сърбия ще се окажат незначителни в сравнение с ползата, която ще придобият балканските християни.”

Мирните преговори между Черна гора и Турция, обаче, не потръгнали. Княжеството се опряло на решенията на Цариградската конференция и поискало Портата да ги изпълни. Ставало дума за изправяне границите на Черна гора с присъединяване на някои съседни области, включително и на пристанището Спица; устрояване в родината им на бежанските семейства; предоставяне на правото за свободно плаване по езерото Скутари и река Бояна. Последното условие черногорците считали за второстепенно, но всички техни искания били определени от турският министерски съвет, състоял се 23 февруари/7 март, като прекомерни.

След като били проведени избори за двете камари на турския парламент, на 7/19 март 1877 г. той бил тържествено открит. Пищната церемония се провела в двореца „Долма бахче” в Цариград в присъствието на министри, граждански, военни и духовни сановници, сенатори, депутати и чуждестранни дипломати, с изключение на германския и руския посланик. Тронната реч на Абдул Хамид била прочетена от първия секретар на султана Саид паша. В речта бил направен исторически обзор на причините за тревожното положение в Турция и се завършвало с обещание за реформи.

Сафвет паша се обърнал към представителите на чуждите държави, присъстващи на церемонията. Говорейки от името на султана, той изразил надежда за благоприятен изход на мирните преговори с Черна гора, както и че след обещанията, дадени от негово величество, Европа няма да сметне за необходимо да иска други задължения от Турция. Турският външен министър, както в началото на Цариградската конференция, така и при откриването на парламента се опитал да увери европейските дипломати, че прословутата „конституция” правела напълно ненужна намесата на Европа в работата на Отоманската порта.

Очакванията на турското правителство, че парламентът ще подкрепя неговите предложения, не се оправдали. В палатата на депутатите, където имало избрани и българи, преобладавала опозицията. Първото заседание на палатата се провело на 8/20 март и още тогава отношенията между правителството и депутатите се очертали като враждебни. Председателят на палатата Ахмед Вефик почнал да се дразни и да прекъсва депутатите, лишавайки ги от правото им на дума. Последните от своя страна не щадели в критиките си нито министрите, нито държавните чиновници.

Сред депутатите преобладавал „фанатичният елемент”. Най-добрите оратори били улемите и привържениците на Мидхат паша. Затова още при първите гласувания проличало, че парламентът няма да допусне никакви отстъпки и реформи, насочени за подобряване на положението на християните. Предложението за „изравняване” на границата на Черна гора било отхвърлено с огромно мнозинство, а законът за вилаетите бил приет с подчертаване на централизацията на властта и съсредоточаването й в ръцете на мюсюлманите.

След 12/24 април, когато Русия обявила война на Турция, депутатите започнали да критикуват военната политика на правителството. На 16/28 юни, след като се разбрало, че руските войски са преминали река Дунав, Абдул Хамид разпуснал парламента.

5.4. Русия обявява война на Турция

На 19/31 март в Лондон шестте велики държави Германия, Австро-Унгария, Франция, Англия, Италия и Русия все пак подписали съвместния протокол, с който се правел опит да се прикани Турция да започне реформи за подобряване на участта на християните в нейните европейски провинции. За съжаление крайният резултат и от това съвместно мероприятие не довел до мирно разрешаване на въпроса.

Парадоксалното по своята същност искане на Англия - Русия да пристъпи веднага към демобилизиране на армията си, и затрудненията, които кралството създало в последния момент, преди протоколът да бъде подписан от държавите-гаранти, е отбелязано във „Всемирна илюстрация” от 19 март 1877 г. със следния коментар: „Английският кабинет поставя Русия пред необходимостта да се откаже от последната надежда за продължаване на колективното европейско въздействие върху Турция и да прибегне към самостоятелно действие, към което тя вече се е приготвила в случай на необходимост още от миналата есен, съсредоточавайки част от своите войски на турската граница. Да се откаже от предприетата от него мярка руското правителство очевидно не може, докато не получи сигурна гаранция, че целта, заради която е предприета тази мярка, не може да бъде достигната по друг начин. Протоколът беше предложен именно като средство за постигане на тази цел. Русия се надяваше, че великите държави, потвърждавайки с подписването на този документ своето единодушие, ще принудят по този начин Портата да направи необходимите отстъпки и тези отстъпки ще дадат основание за отзоваване на руските войски от турската граница. Англия съвсем обръща въпроса. Тя е съгласна да подпише протокола само при условие на незабавна демобилизация. Т. е. иска едновременно с подписването на протокола да изчезне единствената материална гаранция, че той ще постигне своите цели и ще подтикне Турция към отстъпките, които се желаят от нея.”

Преди да пристъпи към подписване на протокола, представителят на Русия генерал-адютант граф Шувалов направил следното заявление: „Ако бъде сключен мир с Черна гора, ако Портата приеме съветите на кабинетите, изкаже готовност да се върне към мирно положение и пристъпи на дело към изпълнение на реформите, споменати в протокола, то нека тя изпрати в Петербург специален пълномощник за преговаряне относно разоръжаването, на което в този случай също ще се съгласи от своя страна и Негово величество господарят император. Разбира се, че ако станат нови избивания, подобни на тези, които обагриха с кръв България, то мерките за разоръжаване по необходимост ще бъдат спрени.” От своя страна лорд Дарби от името на Англия обявил, че ако „целта на подписването на протокола, състояща се по мнението на английското правителство „в разоръжаването на Русия и Турция”, не бъде постигната, то протоколът ще бъде признат от Англия за недействителен”.

По този начин Англия изразила особено мнение, спрямо останалите европейски държави. Докато те виждали протокола като средство за осъществяване на натиск над Турция да извърши тя реформи за умиротворяване на Черна гора, Босна, Херцеговина и България, то за обединеното кралство важно за момента било руската и турската войска да се оттеглят от заетите по границата позиции и демобилизират армиите си. Английското правителство искало всъщност връщането на политическото положение в Европа отпреди Цариградската конференция.

Случилото се при подписването на Лондонския протокол веднага дало повод на коментаторите категорично да заявят, че при това положение Османската порта, виждайки че европейските държави не са единни, ще откаже да приеме решенията на европейските държави. Което и станало.

На 29 март/10 април в циркулярна телеграма, адресирана до всички нейни посланици в европейските държави, чието съдържание те трябвало да предадат на съответните правителства, Портата отхвърлила Лондонския протокол, като го анализирала критично, точка по точка. Основната теза била, че правителството не можело да допусне намеса във вътрешните работи на Турската държава, защото принизявало достойнството й. Високата порта гледала на взаимното незабавно разоръжаване едновременно в Русия и Турция като на единствено сигурно средство да се предотврати опасността, застрашаваща всеобщия мир. Турция не можела да се разоръжи едностранно, докато била заплашена от Русия.

В телеграмата си турското правителство изказало съжаление, че не било взето предвид неговото мнение преди подписване на протокола и изразило искрено желание да бъде запазен мирът. Портата категорично отказвала да изпрати в Санкт Петербург специален посланик за преговори относно демобилизацията, но била съгласна в преговорите да участва турският посланик, пребиваващ тогава в руската столица и поставяла задължително условие Русия да изпрати в Цариград дипломатически представител със същия ранг.

Турция отхвърляла чуждестранната намеса в нейните вътрешни дела, но допускала контрол от страна на чуждестранните посланици в размерите, установени с Парижкия договор. Повторението на убийства, подобни на станалите в България, било невъзможно, благодарение на мерките, приети от правителството, твърдяла Портата. Тя не искала преговорите с Черна гора да се смесват с исканията в протокола, тъй като това бил неин вътрешен въпрос. В заключение в циркулярната телеграма се заявявало, че мирната развръзка на затрудненията на деня била възможна, само ако държавите подписали протокола се откажат от него.

Отхвърлянето на Лондонския протокол от страна на Високата порта водело до морално оправдание на руската военна намеса и направило неизбежно избухването на Руско-турската война. Вероятно пак се е провело съвещание при император Александър ІІ. За съжаление няма публикувани данни как точно са протекли събитията. Но налице са три документа, в които най-точно се обяснява защо Русия започва с Турция война, която ще бъде наречена Освободителна.

На 7/19 април руският държавен канцлер княз Александър Горчаков изпратил следната циркулярна телеграма до руските посланици в Берлин, Виена, Париж, Лондон и Рим:

„Императорският кабинет безрезултатно изчерпваше от самото начало на Източната криза всички подвластни му средства, за да постигне със съдействието на великите държави в Европа омиротворяването в Турция. Всички предложения, последователно направени на Портата след постигане на споразумение между кабинетите, срещнаха непреодолима съпротива от нейна страна. Протоколът, подписан в Лондон на 19-ти (31-ви) март тази година, беше последният израз на съвместната воля на Европа. Императорският кабинет го предложи като последен опит за помирение. Той заяви с декларация от същия ден, съпровождаща протокола, условия, които ако бяха честно приети и изпълнени от османското правителство, можеха да възстановят и заздравят мира. На всичко това Портата отговори с нов отказ.

Това обстоятелство не беше взето предвид в Лондонския протокол. Изразявайки желанията и решенията на Европа, той се ограничи само с поставянето на условието, че великите държави оставят за себе си правото съвместно да обсъдят средствата, които признаят за най-удобни за осигуряване на благосъстоянието на християнското население и за запазването на общия мир, в случай, че се излъжат в надеждата си за енергично изпълнение от страна на Портата на мерките, които да доведат до подобряване на положението на това население. Последното бе единодушно признато като необходимо за спокойствието на Европа. С други думи кабинетите предвиждаха случай на неизпълнение от страна на Портата на обещанията, които тя евентуално ще даде, но не предвидиха случай на неин отказ да изпълни исканията на Европа.

Едновременно с това в декларацията, направена от лорд Дарби след подписването на протокола, се заявява, че тъй като правителството на Нейно величество кралицата се е съгласило да подпише този акт, имайки предвид само осигуряването на общия мир, то протоколът следва да се счита за недействителен и нямащ значение в случай, че предложената цел - а именно съвместното разоръжаване и запазване на мира между Русия и Турция - не бъде постигната.

Отказът на Портата и подбудите, на които се основава той, не оставят никаква надежда, че тя ще уважи желанията и съветите на Европа, и не дават никаква гаранция, че реформите, предложени за подобряване на участта на християнското население ще бъдат въведени. Те правят невъзможен мира с Черна гора и изпълнението на условията, които могат да доведат до разоръжаване и омиротворяване. При тези обстоятелства опитите за помирение губят всякаква вероятност за успех и остава едно от двете - или да се оставят нещата да продължат в положението, което е признато от държавите като неотговарящо на техните интереси и на интересите на Европа въобще, или да се опитаме да постигнем по пътя на принудата това, което единодушните усилия на кабинетите не успяха да получат от Портата по пътя на убеждението.

Нашият августейши монарх реши да поеме върху себе си завършването на делото, което той призоваваше държавите да извършат заедно с него. Той даде заповед на своите войски да преминат границата на Турция. Благоволете да доведете това решение до знанието на правителството, при което сте акредитирани.

Поемайки това бреме, нашият августейши монарх изпълнява дългът, наложен му от интересите на Русия, чието мирно развитие се забавя поради постоянните размирици на Изток. Негово императорско величество е уверен, че заедно с това той действа съгласно с чувствата и интересите на Европа.”

На 8/20 април руският император отпътувал за действащата армия. По пътя в някои места направил преглед на армията, разположена в Бесарабия. На 12/24 април в Кишинев Александър ІІ подписал поднесения му от канцлера Горчаков манифест за обявяване на война на Османската империя. Пълният текст на манифеста гласи:

„На всички наши любезни верноподаници е известно живото участие, което винаги сме вземали в съдбините на подтиснатото християнско население на Турция. Желанието да се подобри и подсигури неговото положение разделяше с нас и целият руски народ, изразяващ сега своята готовност на нови жертви за облекчаване на участта на християните на Балканския полуостров.

Кръвта и имуществото на нашите верноподаници винаги са ни били скъпи; цялото наше царуване свидетелствува за постоянната ни грижа Русия да пази благословията на мира. Тази загриженост бе проявена и при скръбните събития, които станаха в Херцеговина, Босна и България. Първоначално ние си поставихме за цел да постигнем подобряване на положението на източните християни по пътя на мирните преговори и споразумения със съюзните и приятелски нам велики европейски държави. В продължение на две години ние не преставахме да се стремим, да склоним Портата на преобразования, които могат да защитят християните в Босна, Херцеговина и България от произвола на местните власти. Извършването на тези преустройства изцяло произтичаше от предишните задължения, които Портата тържествено пое пред лицето на цяла Европа. Нашите усилия, поддържани от общите настоявания на дипломатите на другите правителства, не доведоха обаче до желаната цел. Портата остана непреклонна в своя категоричен отказ да създаде някаква реална сигурност на своите християнски поданици и отхвърли решенията на Цариградската конференция. В желанието си да изпробваме за убеждаване на Портата на всички възможни начини на споразумение, ние предложихме на другите кабинети да съставим специален протокол, в който да се запишат всички най-съществени решения на Цариградската конференция и да поканим турското правителство да се присъедини към този международен акт, изразяващ последният предел на нашите миролюбиви настоявания. Но очакванията ни не се оправдаха: Портата не се отнесе с внимание към единодушното желание на християнска Европа и не се присъедини към заключенията, изложени в протокола.

Изчерпвайки до край нашето миролюбие, ние сме принудени от високомерното упорство на Портата да пристъпим към по-решителни действия. Това го изисква чувството за справедливост и чувството за собствено достойнство. Със своя отказ Турция ни принуди да се обърнем към силата на оръжието. Дълбоко проникнати от убеждението в правотата на нашето дело, ние, уповавайки се смирено на помощта и милосърдието на Всевишния, обявяваме на всички наши верноподаници, че дойде времето, предвидено в изречените от нас думи, на които се отзова цяла Русия. Ние изразихме намерение да действаме самостоятелно, когато счетем, че това е необходимо и честта на Русия ще изисква това. Сега, призовавайки божията благословия върху доблестната наша войска, ние й заповядваме да влезе в пределите на Турция.”

Същият ден - 12/24 април 1877 г.- с нота до дипломатическия представител в С. Петербург Тефик Бей руският канцлер уведомил турското правителство, че Русия прекратява дипломатическите си отношения с Турция. В нея се казва:

„Тъй като особено важните преговори, които императорският кабинет проведе с османската Порта относно трайното омиротворяване на Изтока, не доведоха до желаното споразумение, в резултат Негово императорско величество, моят августейши повелител, за съжаление се видя принуден да прибегне до силата на оръжието. Благоволете да уведомите вашето правителство, че Русия от днес се счита във война с Турция.

Първото последствие от това е прекратяването на дипломатическите отношения между двете държави. Най-покорно ви моля да доставите сведения за броя и званията на лицата, съставляващи отоманското посолство в С. Петербург, за да можем да ви изпратим нужните паспорти. Що се отнася до живеещите в Русия отомански поданици, тези от тях, които пожелаят, са свободни да напуснат страната; тези пък, които предпочетат да останат в нея, могат с пълна сигурност да се доверят на покровителството на законите.”

Турция и Англия до последно не са вярвали, че Русия ще започне война срещу Турция. Прав е граф Игнатиев, когато казва, че протоколът, изготвен в Петербург, в противовес на този от Лондон, бил толкова „смирен и сговорчив”, че турците видели в това „слабост и безкрайно желание” на Русия да избегне на всяка цена войната. В Лондон и Цариград са мислели, че Русия няма да обяви толкова скоро война. Английските туркофили препоръчали на турското правителство да изчака известно време, за да се види дали ще се предприеме нещо повече от струпването на руските войски в Бесарабия. Дори когато Александър ІІ потеглил за Кишинев, английските вестници продължавали да твърдят, че войната все още не е неизбежна и мирът може да се уреди с посредничеството на държавите-гаранти.

Едва, когато войната била обявена, турското правителство чрез циркулярна телеграма потърсило ходатайството на европейските държави, основавайки се на чл. 8 от Парижкия договор. Действието, обаче, било закъсняло и отговор не последвал. Европа решила да остане неутрална по отношение на двубоя между Русия и Турция.

Действията на Дизраели били по-хладнокръвни. Твърди се, че той имал намерения да използва началото на руско-турската война и да окупира с британския флот Дарданелите. Този план, обаче, не бил приет от влиятелните членове на английския парламент. Все пак реакция от Лондон имало. На 24 април/6 май Дарби връчил на Шувалов нота, в която се съобщавало, че Англия няма да допусне Русия да блокира Суецкия канал и Египет - дори и временно, да завладее Цариград и да измени статута на Проливите.

В отговор на английската нота руското правителство заявило, че няма никакви намерения спрямо Суецкия канал и Египет, а за съдбата на турската столица и проливите обещало да не решава въпроса еднолично, а по общо съгласие на държавите.

Та 15/27 юни руските войски минали Дунав при Свищов. За известно време дипломатите отстъпили водещото си място на военните.

Използвана литература:

5.1. Будапещенска конвенция: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХVІ, 26 июня - 18 декабря 1876 г., бр. № 391 - № 416, с.; 2. Н. П. Игнатиев. Записки (1875 -1878). С., 1986, с. 32-33, 53, 176, 213; 3. В. М. Хвостов. История дипломатии. Том II. М., 1963. - Миссия генерала Вердера; Будапештская конвенция. (Използвана е електронната версия на книгата).

5.2. Лондонски протокол: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХVІІ, 1 января - 18 июня 1877 г., бр. № 417 - № 442, с. 86, 199, 255; 2. Н. П. Игнатиев. Записки (1875 -1878). С., 1986, с. 36, 37, 199, 213-214, 229, 234 бел. с две звезди, 235-236, 242 бел. с една звезда, 248-249, 250, 251-253, 255-256, 274; 3. История на България, том 6, С., 1987, с. 431; 4. В. М. Хвостов. История дипломатии. Том II. М., 1963. - Франко-германская военная тревога 1877 г. и Лондонский протокол. (Използвана е електронната версия на книгата).

5.3. Откриване дейността на турския парламент: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХVІІ, 1 января - 18 июня 1877 г., бр. № 417 - № 442, с. 87, 126, 159, 179, 199, 219, 234, 318;

5.4. Русия обявява война на Турция: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХVІІ, 1 января - 18 июня 1877 г., бр. № 417 - № 442, с. 234, 258, 275, 310-311, 330; 2. Н. П. Игнатиев. Записки (1875 -1878). С., 1986, с. 255-256; 3. В. М. Хвостов. История дипломатии. Том II. М., 1963. - Русско-турецкая война. (Използвана е електронната версия на книгата).

[Frujin Assen]

Гербов, ти си човека, чета с голямо удоволствие. ОГРОМНО БРАВО за положения труд и хубавата книга.

Редактирано Юни 6, 2012 от Frujin Assen

[КГ125]

Великолепно! Това е забележителен труд, поздрави! При това илюстриран с любимите ми графики от епохата!

[crimson]

Браво!

[ISTORIK]

Аз този капитален труд ще си го принтирам направо. Много е интересен текстът.

[Warlord]

Чудно! Адмирации за положеният огромен труд. Статията може да бъде включена и в списанието, но може би на части като поредица в няколко броя защото обемът й е доста голям.

[kramer]

Защо статия, това си е труд.

[Frujin Assen]

Гербов, ако имаш път към Карлово, обади се ще те черпя. Между другото, това как може да се съхрани в оригинален вид с картинките, в уърд ще стане ли или да го мъча с пауър пойнт, там пдф или нещо друго?

[К.ГЕРБОВ]

При мен оригиналът представлява пет папки за всяка част. В тях илюстрациите съм поместил в отделни изображения от вида PNG, защото в JPEG може да се размаже текстът. Отделно пак в папката за всяка част имам DOC с текста, като изображенията в него са намалени. Сага може да се маркира вяка част във форума и да се копира в DOC, а отделно да се изтеглят изображенията, като се отворят.

Благодаря за поканата, но в Карлово може да ме бият. Ще изчакам да мине честването на Левски и тогава ще си помисля.

Радвам се, че се прие добре материалът. Според мен вестниците и списанията напълно могат да заместят документалните архиви, особено когато последните липсват. Естествено, ако се попадне на сериозно написани политически коментари. Сега в интернет има качени много автентични издания от 19 век, които в българските библиотеки ги няма.

[andreiS40]

ПОЗДРАВЛЕНИЯ ЗА ПОЛОЖЕНИЯ МНОГО ПОЛЕЗЕН И ОГРОМЕН ТРУД ОТ ТВОЯ СТРАНА ГЕРБОВ!

НАИСТИНА БЛАГОДАРЯ! :good: :good:

[КГ125]

Наистина, за пореден път - страхотен материал!

[Alexander_Nevski]

браво на автора за труда ...

искам само да вметна личното ми мнение - при войните има разлика между причина и повод ...

причината Русия да започне конкретната война се крои в плановете и за експанзия на Балканите, а защо не и прихващане на Босфора (наивно, но факт, простата истина е, че големите никога не биха го позволили) ...

поводите по правило са съвсем други и звучат много по приемливо от политическа и вестникарска гледна точка ...

разграничението е важно, като е валидно и до момента, ако разгледате големите въоръжени конфликти през последните 30г. ще видите, че между причина/цели и официално представените поводи за започване на военни действия няма нищо общо ...

[glishev]

Това наистина е отличен материал, моите закъснели поздравления.

[ISTORIK]

Според мен този труд трябва да излезе и в списанието.

[Sturmmann]

Пускам го да се принтира. Frujin Assen word 2010 имам и като копирам някакъв текст от интернет страница worda направо си запазва картинките и форматирането, пробвай така.

[Skubi]

Здрасти!

Нямах още време да прочета внимателно....

Дали ще има отговор на въпросът ми незнам още.

Но интересно е, че великите сили одобряват руските интереси за излез на топло море/впрочем това им е мечтата още от времето на Цар Петър Велики..../и после.....и после все пак остават под контрол на турците Босфора и Дарданелите.

Какво се е случило в промеждутъчното време?

[К.ГЕРБОВ]

Мога да проуча, как стои въпросът с желанието на Русия да излезе на топлите морета, ама чак от Петър І ще ми отнеме няколко месеца.

Честно казано не съм се интересувал от тази тема. Опитвам се най-вече да си изясня отношението на Русия към България.

[Last roman]

Мога да проуча, как стои въпросът с желанието на Русия да излезе на топлите морета, ама чак от Петър І ще ми отнеме няколко месеца.

Честно казано не съм се интересувал от тази тема. Опитвам се най-вече да си изясня отношението на Русия към България.

отношението е най-дружелюбно. Все пак сме братя славяни.

[К.ГЕРБОВ]

Така излиза и според документите.

[Skubi]

отношението е най-дружелюбно. Все пак сме братя славяни.

Хммм, питай поляци, украинци.....

Нали все пак е епохата на панславизма. нещо като контра точка на пангерманизмът....И Русия нали се самоизлъчва като пряк наследник на византийската империя и православието.

Не случайно англия, франция винаги се стараеше да не се обединят немските, славянските държави....

Редактирано Септември 1, 2012 от Skubi

[Last roman]

Хммм, питай поляци, украинци.....

Нали все пак е епохата на панславизма. нещо като контра точка на пангерманизмът....И Русия нали се самоизлъчва като пряк наследник на византийската империя и православието.

Не случайно англия, франция винаги се стараеше да не се обединят немските, славянските държави....

поляците са си поляци. Тяхната война с Русия е дълга и сложна. Украинците са си руснаци. Нещо като нашите македонци. Ти го гледаш диалект, а той за език претендира.