Почина Рей Бредбъри

[glishev]

http://io9.com/5916175/rip-ray-bradbury-author-of-fahrenheit-451-and-the-martian-chronicles?utm_campaign=socialflow_io9_facebook&utm_source=io9_facebook&utm_medium=socialflow

На 91-годишна възраст си отиде един от последните истински класици на фантастиката.

Авторът на "Марсиански хроники", "Дървото на Вси светии", "Вино от глухарчета", "451 градуса...", "От прахта родени", , безброй разкази и сценарии, сантименталният, нежен и великолепен Рей Бредбъри е мъртъв. Или е на Марс. Или е в страната на вечното момчешко лято, където си къса новите гуменки. Или пие вино от глухарчета.

Сбогом, лято!

[Last roman]

Мир на праха му. Любим автор.

[КГ125]

Бог да го прости. Без него 20-ти век не е 20-ти век. Няма друга такава поезия, няма друга такава фраза, няма друг такъв полет към красотата. Няма друг такъв Космос, няма друга такава планета, няма друго такова усещане за света, от тревата до Марс, каквото ни даде Рей Дъглас Бредбъри.

Август 1999

Лятна нощ

В каменните галерии хората стояха на групи, преливащи се в сенки между синкавите хълмове. Мека вечерна светлина падаше над тях от звездите и от двете марсиански луни. Отвъд мраморния амфитеатър, скрити в тъмнината и далечината, се разстилаха малки градове и вили, неподвижни сребристи езерца, а каналите блестяха от единия край на хоризонта до другия. Лятна вечер на спокойната, улегнала планета Марс. По зелената вода на каналите се плъзгаха лодки, изящни като бронзови цветенца. В безкрайните дълги редици от къщички, които се виеха около склоновете като вкаменени змии, влюбените лениво си шепнеха в прохладните нощни легла. По осветените от факли алеи още притичваха закъснели деца, стиснали в ръце златни паяци, които изплитаха тънка паяжина. Тук-там върху някоя маса, в клокочещата сребриста лава, се приготовляваше късна вечеря. В амфитеатрите на стотици градове, разположени откъм нощната страна на Марс, мургави марсианци с очи като златни монети се бяха събрали на забава и внимателно следяха естрадите,, откъдето тихите мелодии на музикантите се лееха като аромата на цветя.

На една естрада пееше жена.

Слушателите леко зашумяха.

Песента секна. Певицата сложи ръка на гърлото си. После кимна на оркестрантите и те започнаха отначало.

Оркестърът засвири и тя отново запя; този път слушателите ахнаха, наведоха се напред, неколцина изненадани мъже станаха на крака — сякаш над амфитеатъра се впусна зимен мраз. Защото сега жената пееше някаква странна, страшна, необикновена песен. Тя се помъчи да спре думите, които излизаха от устата й, ала те продължаваха:

Красива е тя като нощта,

озарена от звездни лъчи,

но най-красиви от всичко в света

са нейните сини очи.

Певицата притисна устата си. Тя се стъписа, онемя.

— Какви бяха тези думи? — недоумяваха оркестрантите.

— Каква беше тази песен? На какъв език?

Когато почнаха пак да надуват златните си инструменти, отново зазвуча тази странна мелодия и бавно се понесе сред слушателите, които сега високо разговаряха и напускаха местата си.

— Какво става с теб? — питаха се музикантите един друг.

— А ти що за мелодия свиреше?

Певицата се разплака и бързо изчезна от сцената.

Публиката се разотиваше. Навсякъде, по всичките смутени марсиански градове, се беше случило същото нещо. Над тях бе полъхнал студ, сякаш от небето се сипеше сняг. В тъмните алеи под факлите, децата пееха:

…тя дойде и намери шкафчето празно,

така че бедното й куче си остана гладно.

Хей, деца! — разнесе се нечий глас. — Каква е тази песничка? Откъде сте я научили?

— Ние просто си я измислихме така, изведнъж. Думи, които не разбираме!

Затръшкаха се врати. Улиците опустяха. Над синкавите хълмове изгря зелена звезда.

По цялата нощна страна на Марс мъжете се събуждаха от това, което лежащите до тях възлюбени си тананикаха в мрака.

— Каква е тази песен?

И ето че в хиляди вили посред нощ жените се събуждаха и надаваха вик. Обливаха се в сълзи и трябваше да бъдат успокоявани.

— Хайде спи! Какво има? Лош сън?

— Утре ще се случи нещо страшно.

— Нищо няма да се случи. При нас всичко е наред. Конвулсивен плач.

— То се приближава все повече и повече, и повече!

— Нищо не може да ни се случи! Абсолютно нищо. А сега спи!

Тихо беше в ранното, марсианско утро, тихо като в тъмен, прохладен кладенец; звездите блестяха във водата на каналите; и във всяка стая, свити на кълбо, дишаха децата, стиснали в ръце златните си паяци; влюбените лежаха прегърнати, луните бяха залезли, факлите изстинали, а мраморните амфитеатри обезлюдели.

И единственият звук преди пукване на зората идеше от далечна, самотна улица, където нощният пазач се разхождаше в сумрака и пееше някаква странна, непозната песен …

Юни 2001

Макар че светла е луната…

Когато излязоха от ракетата в нощния мрак, времето беше тъй студено, че Спендър започна да събира сухи марсиански вейки, за да накладе малък огън. Той не каза нито дума за това, че трябва да отпразнуват пристигането си на Марс; просто събра сухи вейки, подпали ги и застана да гледа как горят.

В заревото, което осветяваше разредения въздух, над пресъхналото марсианско море той погледна през рамо към ракетата, която бе ги донесла всички — капитан Уайлдър, Чероки, Хетъуей, Сем Паркхил и самия него — през безмълвни, тъмни звездни простори и бе ги стоварила сред този безжизнен, фантастичен свят.

Джеф Спендър чакаше да започне врявата. Той наблюдаваше другите мъже и чакаше всеки миг те да почнат да скачат, да крещят. И това ще стане, щом премине вцепенението от мисълта, че те са „първите“ хора на Марс. Никой не казваше нищо, но в дъното на душата си мнозина от тях очевидно се надяваха, че техните предшественици не са успели да стигнат Марс и че първенството принадлежи на тази, Четвъртата експедиция. С това те не желаеха никому нищо лошо. Обаче стояха и си мислеха за това, мислеха си за очакващите ги почести и слава, докато дробовете им привикваха на разредената атмосфера, от която главата ти почти се замайва, ако се движиш много бързо.

Гибс се приближи към току-що разгорелия се огън и попита:

— Защо си играете с тия дърва, нали в ракетата има химическо гориво?

— Не е важно — отвърна Спендър, без да вдигне глава.

Неучтиво, просто немислимо би било още през първата нощ на Марс да вдигат шум и да показват някаква непозната, глупава, светла играчка — наречена печка. Би изглеждало като някакво вносно богохулство, като подигравка. Ще му дойде времето и на това; ще имат случай да хвърлят празни кутии от кондензирано мляко в гордите марсиански канали; да се развяват, да подскачат и шумолят по самотните сиви дъна на марсианските морета страници от „Ню Йорк Таймс“; ще има време за банановите кори и мазните излетни опаковни хартийки да се затъркалят сред изящно очертаните развалини на древните марсиански градове. Всичко ще стане, за всичко ще има време. При тази мисъл той вътрешно потръпна.

Спендър подхранваше огъня с ръка по такъв начин, сякаш принасяше жертва на мъртъв исполин. Те бяха кацнали сред някакво огромно гробище. Тук бе загинала цяла една цивилизация. Елементарната вежливост изисква, щото поне първата им нощ тук да бъде прекарана в тишина и благоговение.

— Не. Според мен това не е никакво празненство! — обърна се Гибс към капитан Уайлдър. — Аз бих предложил, сър, да раздадем няколко бутилки джин и месо и да се повеселим.

Капитан Уайлдър гледаше към мъртвия град, който се простираше на една миля от тях.

— Всички сме изморени — каза той разсеяно, сякаш бе насочил цялото си внимание към мъртвия град и забравил своите хора. — Може би утре вечер. Сега трябва да се радваме, че се добрахме дотук през цялото това космическо пространство, че никой от нас не загина и че по ракетата няма ни следа от метеори.

Космонавтите се трупаха около огъня. Те бяха двадесет на брой, някои се подпираха върху раменете на другарите си, други си оправяха коланите. Спендър внимателно ги наблюдаваше. Те не бяха доволни. Бяха рискували живота си за едно велико дело. Сега им се искаше да се напият до полуда, да викат, да гърмят, да покажат какви прекрасни момчета са те — пробили път през космоса и пристигнали с ракета на Марс. На Марс!

Но сега всички мълчаха.

Капитанът даде нареждане. Един от космонавтите изтича в ракетата и донесе консерви, които бяха отворени и храната разпределена без много шум. Хората започнаха да разговарят. Капитанът седна и направи кратък преглед на полета. Те вече знаеха всичко това, но им беше приятно да го чуят със съзнанието, че то е вече минало, че всичко е завършило благополучно. За обратния път не им се говореше. Някой спомена за това, ала другите го заставиха да млъкне. В двойната лунна светлина бързо се мяркаха лъжиците; храната се оказа вкусна, виното — още по-вкусно.

На небето проблесна пламък и след миг спомагателната ракета кацна зад техния стан. Спендър гледаше как малкият трюм се отвори и оттам излезе Хетъуей, лекар и геолог — всеки един от тях имаше по две специалности, за икономия на място в ракетата. Хетъуей тръгна бавно към капитана.

— Е, какво ново? — попита капитанът.

Хетъуей се загледа към далечните градове, които мъждееха под звездната светлина. Сетне преглътна и втренчи поглед в Уайлдър.

— Онзи град там е мъртъв, капитане, мъртъв е вече от хиляди години. Също и онези три града горе в планината. Но в петия град, на двеста мили оттук …

— Е?

— През миналата седмица са живели хора … Спендър скочи на крака.

— Марсианци — добави Хетъуей.

— Къде са те сега?

— Мъртви — каза Хетъуей. — Влязох в една къща. Предполагах, че и тя, както другите къщи в останалите градове, е била изоставена преди много столетия. Но, о, небеса! Колко трупове имаше там! Сякаш ходех сред купища есенни листа! Като сухи съчки и парченца изгоряла хартия — това беше останало от тях! И съвсем пресни. Умрели са най-много преди десет дни.

— А в другите градове? Не видяхте ли нещо живо?

— Абсолютно нищо. След това проверих още няколко града. От пет града четири са напуснати преди хиляди години. И аз съвсем не мога да си представя какво се е случило с техните обитатели. Обаче във всеки пети град намирах същото нещо. Трупове. Хиляди трупове.

— А от какво са умрели? — Спендър дойде по-близо.

— Вие няма да повярвате.

— Какво ги е убило?

— Дребна шарка — отговори кротко Хетъуей.

— Невъзможно!

— Да. Направих анализи. Дребна шарка. Морбили. Действието на тази болест върху марсианците съвсем не е било като при земните хора. Предполагам, че тяхната обмяна на веществата е реагирала по друг начин. Всички са почернели като въглени и изсъхнали, превърнали са се в крехки люспи. Но причината е дребна шарка. Изглежда, че и Йорк, и капитан Уилямс, и капитан Блек — и трите експедиции — са пристигнали на Марс. Но какво е станало с тях; след това, един бог знае. Ала ние поне знаем какво те съвсем неволно са причинили на марсианците.

— И никакъв друг признак на живот?

— Възможно е, разбира се, неколцина марсианци — ако са били достатъчно съобразителни — да са избягали в планините. Но дори и така да е, готов съм да се обзаложа, че тук вече не съществува проблем, свързан с туземци. С Марс всичко е свършено!

Спендър се обърна и отново седна до огнището, загледан в огъня. Дребна шарка, господи! Само като си помисля! Една раса се развива за милиони години, усъвършенствува се, строи градове като онези там, прави всичко възможно да утвърди своите представи за достойнство и красота и накрая умира! Една част умира бавно, естествено, още преди нашето време, срещнала смъртта с достойнство. Но останалата! Дали останалите марсианци умират от болест с някакво изискано или ужасно, или възвишено име? Не, дявол да го вземе, нищо подобно! Те загиват от дребна шарка, детска болест, болест, която на Земята не погубва дори и децата! Това не е честно, не е справедливо. Това е все едно да се каже, че древните гърци са загинали от заушка или че гордите римляни на своите хълмове са били покосени от гъбички по краката! Поне да бяхме дали на марсианците време да си приготвят погребалните дрехи, да легнат по-удобно, да изглеждат по-хубави, да измислят някоя друга причина за смъртта си! Така не може — от някаква мръсна, глупава дребна шарка! Та това е съвсем несъвместимо с тяхната архитектура, с целия техен свят!

— Добре, Хетъуей, сега се нахрани. — Благодаря, капитане.

Само след миг всичко се забрави. Мъжете заговориха за други неща.

Спендър не сваляше очи от тях. Той не се докосна до храната си в чинията, останала в ръцете му. Почувствува как наоколо ставаше студено. Звездите се спускаха по-близо, светеха по-ярко.

Когато някой заговаряше много високо, капитанът отговаряше тихичко и другите неволно понижаваха глас, стараейки се да му подражават.

Въздухът беше чист и свеж. Спендър дълго седя и вдишваше с наслада необикновения аромат. В него имаше неща, които той не можеше да разпознае: цвят, химически вещества, прах, вятър …

— … Или пък онзи път в Ню Йорк, когато пипнах оная блондинка … как се казваше? … Джини! — говореше Бигз. — Гадже и половина!

Спендър целият настръхна. Ръката му затрепери. Очите му неспокойно заиграха под тънките редки мигли.

— Тогава Джини ми каза … — продължи Бигз. Избухна дружен смях.

— Пък аз я мляснах! — извика Бигз, без да изпуска бутилката от ръката си.

Спендър остави чинията си настрана. Заслуша се в шепота на прохладния вятър. Любуваше се на белите марсиански сгради, пръснати като парчета лед по дъното на пресъхналото море.

— Какво гадже, ах, какво гадже! Барут! — Бигз изпразни бутилката в широко отворената си уста. — Имал съм ги много, ала на такова нещо не бях попадал!

Във въздуха се понесе острият мирис на потното тяло на Бигз, като погледна за миг към Спендър, после отново към бутилката си. — И така, една нощ ние с Джини …

Един от космонавтите, на име Шенке, донесе акордеона си и започна да свири някакъв ситен танц; тутакси наоколо му се заиздигаха облаци прах.

— Ихаа! — извика той. — Жив съм!

— Еха-хаа! — изреваха останалите мъже, хвърляйки на тревата празните си чинии. Трима от тях застанаха един до друг, заповдигаха крака като гърли от музикално ревю и пускаха солени шеги. Другите пляскаха с ръце и викаха в очакване да се случи нещо. Чероки свали ризата си и се завъртя, показвайки голите си потни гърди. Лунната светлина блестеше върху ниско подстриганата му коса и младежките му, гладко обръснати бузи.

Вятърът подгони лека пара на дъното на пресъхналото море, огромни, изваяни от камък фигури гледаха надолу към сребристата река и мъждукащия огън.

Шумът и врявата се усилваха, числото на играчите растеше, някой засвири на устна хармоника, друг пък задуха на гребен, обвит в тънка хартия. Отворени и изпити бяха още двайсет бутилки. Бигз се клатушкаше наоколо и се опитваше да ръководи танците, като пляскаше и размахваше ръце.

— Хайде, командире, ставайте! — извика Чероки на капитана и затананика някаква песен.

Капитанът трябваше да се хване на хорото. Той направи това без желание. Лицето му бе мрачно. Спендър го гледаше и си мислеше: „Горкият! Каква нощ! Те не знаят какво правят. На тях би трябвало още преди полета да им се обясни как да изглеждат, как да ходят и как да се държат прилично на Марс поне през първите няколко дни.“

— Достатъчно! — Капитанът се извини с това, че е изморен, и седна. Спендър се загледа в гърдите на капитана. Те не се повдигаха по-често от обикновено. И лицето му не беше изпотено.

Акордеон, хармоника, вино, викове, танци, вопли, глъч, блъсканица, дрънкане на съдове, смях.

Залитайки, Бигз се добра до брега на марсианския канал. Той носеше шест празни бутилки и почна да ги хвърля една след друга в дълбоката синя вода. Потъвайки, бутилките издаваха глухи, кълколещи звукове.

— Аз те кръщавам, кръщавам те, кръщавам те… — мърмореше Бигз с набъбнал език. — Кръщавам те, Бигз, Бигз, канал Бигз …

Преди някой друг да успее да се помръдне, Спендър скочи на крака, прескочи огъня и изтича към Бигз. Той удари Бигз по зъбите, сетне по ухото. Бигз залитна и падна във водата. Чу се плясък. Спендър мълчаливо чакаше Бигз да се покатери обратно по каменистия бряг. Но в това време останалите мъже вече държеха Спендър за ръцете.

— Хей, Спендър, какво става с теб? Какво правиш? — питаха те.

Бигз се добра до брега и се изправи на крака; от него течеше вода. Той видя, че другите държат Спендър.

— Така значи — каза той и запристъпва напред.

— Стига! — извика капитан Уайлдър.

Мъжете пуснаха Спендър. Бигз се спря, загледан в капитана.

— Добре, Бигз, иди се преоблечи. Вие, момчета, продължавайте да се веселите. А вие, Спендър, елате с мен!

Веселбата продължи. Уайлдър отиде настрана и се обърна към Спендър.

— Можете ли да ми обясните това, което току-що се случи? — каза той.

Спендър погледна към канала.

— Не зная. Просто ме хвана срам. От Бигз, от нас самите, от целия този шум. Господи, каква картина!

— Пътят ни беше дълъг. Трябва да им олекне и на душата.

— Но къде е тяхното уважение, сър? Къде е чувството им на достойнство?

— Вие сте изморен, Спендър, и гледате на нещата съвсем другояче, не като тях. Налагам ви глоба от петдесет долара.

— Слушам, сър. Не е толкова неприятно, като си помисля, че те може да ни гледат как се правим на глупаци.

— Те ли?

— Марсианците. И все едно — дали са живи, или мъртви.

— По-вероятно е, че са мъртви. — - каза капитанът. — Знаят ли те според вас, че ние сме тук?

— Старото нещо не знае ли винаги за появяването на новото?

— Така предполагам. Човек може да си помисли, че вие вярвате в духове.

— Аз вярвам в нещата, произведени с труд; а има доказателства, че на Марс са били извършени много неща. Има улици и къщи, и книги, предполагам; и широки канали, кули с часовници, обори, може би не за коне, но все пак за някакви домашни животни, да речем дори … с дванайсет крака. Защо не? Накъдето и да погледна, навсякъде — предмети и съоръжения, които са били използувани.

До тях са се докосвали, употребявали са ги в продължение на много столетия. Попитайте ме дали вярвам в духа, вложен в тия неща от хората, които са ги ползували, и аз ще кажа: да. А те са тук, около нас. Нещата, които са имали свое предназначение. Планините, които са имали свои имена. И ние винаги ще се чувствуваме някак неловко, когато речем да ползуваме тези неща и предмети. И имената на планините ще ни звучат някак неестествено; ние ще ги назовем с нови имена, ала старите ще си останат, ще съществуват някъде във времето, през което планините, както и представите за тях са били свързани именно с тези имена. Названията, които ние ще дадем на каналите, на върховете и градовете, ще им допаднат като звънец на свиня. Ние можем да се свързваме с Марс, колкото си щем, ала никога няма да установим истинска връзка. В края на краищата това ще ни ядоса и знаете ли какво ще направим тогава с Марс? Ще го разпердушиним, ще му съдерем кожата и ще го преустроим според нашия вкус.

— Ние няма да разрушим Марс — рече капитанът. — Той е много голям и прекрасен.

— Сигурен ли сте? Ние, земните хора, имаме тая дарба да разрушаваме огромното и прекрасното. И ако не открихме щанд за кренвирши в храма на Карнак в Египет, то беше само защото мястото се намира настрана от главния път и няма голяма търговска стойност. Но Египет е само една малка част от Земята. Обаче тук … тук всичко е древно и необикновено, ние все трябва да се установим някъде и да почнем да го замърсяваме. И ето че този канал ще наречем в чест на Рокфелер, планината ще назовем с името на крал Джордж, морето ще стане море Дюпон, ще има и градове с имена като Рузвелт, Линкълн и Кулидж, но всичко това ще бъде неправилно, защото тук всяко място вече си има свое собствено подходящо име.

— Това е вече ваша работа, на археолозите, да откриете старите имена, а ние… ще ги използуваме.

— Шепа хора като нас … срещу всички търговски интереси? — Спендър погледна към пълните с метални руди планини. — Те знаят, че ние дойдохме днес, за да им напакостим; и сигурно ни мразят.

Капитанът поклати глава.

— Не виждам никаква омраза. — Той се заслуша във вятъра. — Съдейки по вида на градовете им, марсианците са били добри, красиви и мъдри хора. Приемали са съдбата си като нещо неизбежно. Очевидно те са се помирявали с това, че измират, и в отчаянието си не са почнали да воюват, не са разрушили своите градове. Всички селища, които видяхме досега, са останали непокътнати. И, струва ми се, че ние, с нашето присъствие тук, не им пречим повече, отколкото биха им пречили някои играещи на поляната деца, защото те са познавали и разбирали децата. И кой знае, може би всичко това ще ни направи по-добри хора. Вие не забелязахте ли, Спендър, необикновено тихото поведение на нашите хора, докато Бигз не ги накара насила да се веселят? Колко смирено, дори плахо се държаха те! Поразмислиш ли се искрено върху всичко това, ще разбереш, че ние не сме чак толкова силни; че сме просто деца в широки гащеризони, шумни, пъргави деца, които се хвалят със своите ракетни и атомни играчки. Но един ден, някога, Земята ще стане такава, какъвто е Марс сега. Тази среща с Марс ще ни накара да изтрезнеем. Нагледен урок от история на цивилизацията. Ние ще се учим от Марс. А сега — горе главата! Да се върнем и се повеселим! И глобата си остава в сила.

Но веселбата някак не вървеше. Откъм мъртвото море непрестанно духаше вятър. Той се виеше в кръг около космонавтите, около капитана и Джеф Спендър, когато те се върнаха при групата. Вятърът вдигаше прах и напираше срещу лъскавата ракета, разтягаше акордеона; а прахът задръсти изтърканата хармоника. Прахът влезе в очите им, а вятърът подхвана висока, звучна нота. Изведнъж той утихна тъй неочаквано, както се бе появил.

Но и веселбата бе утихнала.

Хората стояха прави и неподвижни под тъмното студено и равнодушно небе.

— Хайде, момчета, скачайте! — Бигз в чисти, сухи дрехи излезе от ракетата, мъчейки се да не гледа към Спендър. Гласът му заглъхна като в празна аудитория. Самотно. Сякаш наоколо нямаше никой. — Хайде да се веселим!

Никой не се помръдна.

— Хей, Уайти, какво става с твоята хармоника?

Уайти изсвири някаква трела. Тя прозвуча някак смешно и фалшиво. Уайти изтръска влагата от хармониката и я прибра в джоба си.

— Що за увеселение е това? — пожела да узнае Бигз. Някой прегърна акордеона. Той простена като умиращо животно. И това бе всичко.

— Добре, тогава ние с моята бутилчица ще се повеселим двамката! — Бигз приклекна до ракетата и надигна плоската джобна бутилка към устата си.

Спендър го наблюдаваше, без да се помръдне дълго време. После пръстите му бавно запълзяха нагоре по треперещите му бедра, напипаха пистолета и започнаха да милват кожения кобур.

— Които искат, могат да дойдат с мен в града — съобщи капитанът. — Тук при ракетата ще оставим охрана и ще отидем въоръжени за всеки случай.

Желаещите се строиха и преброиха. Четиринадесет от тях искаха да отидат; Бигз също застана в строя, смееше се и размахваше бутилката. Шестима решиха да останат.

— Но да тръгваме! — извика Бигз.

Отрядът мълчаливо закрачи под лунната светлина. Те стигнаха в покрайнините на дремещия мъртъв град, залян от светлината на двете надбягващи се луни. И сенките, които започваха от нозете им, бяха двойни сенки. Космонавтите притаиха дъх, сякаш спряха да дишат цели няколко минути. Чакаха нещо да се размърда в този безжизнен град, да се възправи някаква сива фигура, да се зададе в галоп по безлюдното морско дъно някакъв побелял призрак, яхнал на обвит в броня древен кон, с незнайна кръв, от невиждана порода.

Въображението на Спендър изпълни улиците с живот. Като призрачни синкави светлинки се движеха хора по каменните настилки, чуваше се неясно мърморене, чудновати животни препускаха по сивочервените пясъци. На всеки прозорец стоеше човек и навеждайки се над перваза, бавно протягаше ръка, сякаш потъваше в морето на вечността и махаше към някой, който се движеше в бездънното пространство в подножието на посребрените от луната кули. Някакво вътрешно ухо долавяше далечна музика и Спендър се помъчи да си представи как изглеждат инструментите, които могат да свирят така. Цялата околност беше пълна с видения.

— Хей! — извика Бигз, като се изправи и сложи длани около отворената си уста. — Хей, има ли хора в този град?

— Бигз! — смъмри го капитанът.

Бигз млъкна.

Те крачеха надолу по павираната с плочи улица. Сега всички разговаряха само шепнешком, защото имаха чувството, че са навлезли в някаква огромна читалня или гробница, където вятърът се разхождаше и звездите светеха. Капитанът говореше полугласно. Чудеше се къде се бяха дянали жителите на града, що за хора са били, кои са били техните крале и от какво са загинали. Той тихичко се питаше: как са могли да построят такъв дълготраен град и дали някога са ходили на Земята? Дали те не са били родоначалниците на земната раса преди десетина хиляди години? Като нас ли са били глупави, когато са вършили глупости?

Никой не се помръдваше. Луните сякаш ги бяха оковали, замразили. Вятърът тъпчеше бавно около тях.

— Лорд Байрон — каза Джеф Спендър.

— Какъв лорд? — капитанът се обърна и го изгледа.

— Лорд Байрон, поет от деветнадесетия век. Преди много-много години той написал едно стихотворение, което много подхожда на този град и изразява чувствата, които би трябвало да изпитват марсианците, ако от тях е останало нещо за изпитване на чувства. Такива стихове би могъл да напише последният марсиански поет.

Мъжете стояха неподвижни, сенките им също.

— Какво е това стихотворение? — попита капитанът. Спендър пристъпи от крак на крак, вдигна ръка, за да си спомни, и мълчаливо зажумя за миг; после, спомняйки си, той започна бавно и тихо да произнася думите на стихотворението, а другите го слушаха най-внимателно.

И няма веч ръка в ръката

ний с теб да бродим във нощта;

макар че светла е луната

и още жива — любовта.

Градът беше пепелносив, висок и неподвижен. Лицата на мъжете се обърнаха към светлината.

От ножа ножницата гине,

душата в огън се топи.

Сърцето иска да почине,

Венера трябва да поспи.

Макар че светла е луната

и че нощта е за любов —

ний няма веч ръка в ръката

да бдим под лунния покров.

Земните хора мълчаливо стояха в центъра на града. Нощта беше ясна и безоблачна. Не се чуваше никакъв звук, само вятърът. Пред тях се простираше площад, чиято плочна мозайка изобразяваше древни животни и хора. Космонавтите се навеждаха и ги разглеждаха.

Изведнъж Бигз болнаво се оригна. Очите му потъмняха. Ръцете му се издигнаха към устата; той преглътна конвулсивно, затвори очи, наведе се; гъста струя напълни устата му, изхвръкна навън, бликна с плясък на плочите и заля изображенията. Това се повтори два пъти. Остра винена миризма изпълни прохладния въздух.

Никой не се помръдна да помогне на Бигз. На него продължаваше да му е лошо.

Спендър го изгледа за миг, после се обърна и тръгна из улиците на града сам-самичък, под лунната светлина. И нито веднъж не се спря, не погледна назад към мъжете на площада.

Те се прибраха към четири часа сутринта. Излегнаха се на одеялата, затвориха очи и вдишваха неподвижния въздух. Капитан Уайлдър седеше до огъня и го поддържаше със съчки. Два часа след това Мак Клюр отвори очи.

— Не спите ли, капитане?

— Чакам Спендър. — Капитанът леко се усмихна. Мак Клюр се позамисли.

— Знаете ли, капитане, на мене ми се струва, че той никога няма да се върне. Сам не зная защо, но просто чувствувам, че няма да се върне.

Мак Клюр се обърна на другата си страна. Огънят изпращя и замря.

Измина цяла седмица, а Спендър не се мярна. Капитанът изпрати няколко групи да го търсят, но те се върнаха и доложиха, че не знаят къде може да е отишъл Спендър. Той щял сам да се върне, когато му дойде времето, казваха те. И въобще той знаел само да охка и пъшка. Отишъл си и много му здраве!

Капитанът премълча, но записа всичко в корабния дневник.

Настана утро — би могло да бъде понеделник или вторник, или който и да е друг ден на Марс. Бигз седеше на брега на канала, провесил крака в прохладната вода — да киснат — и подложил лице на слънцето.

Отдолу покрай канала идеше човек. Неговата сянка падна върху Бигз. Бигз погледна нагоре.

— Е, проклет да бъда!… — възкликна Бигз.

— Аз съм последният марсианец — рече човекът и извади пистолета си.

— Какво каза? — попита Бигз.

— Ще те убия.

— Стига! Що за шега е това, Спендър?

— Изправи се и умри като мъж!

— За бога, прибери този пистолет!

Спендър натисна спусъка само веднъж. Бигз поседя за миг на ръба на канала, после се наведе напред и падна във водата. Изстрелът беше тих като шепот. Бавно, небрежно трупът се понесе по ленивото течение на канала, издавайки глух, бълбукащ звук, който скоро утихна.

Спендър прибра пистолета си в кобура и безшумно се отдалечи. Слънцето грееше над Марс. Лъчите му пареха по ръцете на Спендър и се плъзгаха по непроницаемото му лице. Той не се втурна да тича, а крачеше така, сякаш нямаше нищо ново освен дневната светлина. Отиде към ракетата; някои от мъжете гълтаха току-що приготвената закуска под навеса, изграден от готвача.

— А, ето го и нашия Самотник — каза някой.

— Здравей, Спендър! Отдавна не сме се виждали!

Четиримата мъже до масата внимателно разглеждаха човека, който от своя страна мълчаливо ги наблюдаваше.

— Ти с твоите проклети развалини! — присмя му се готвачът, който разбъркваше някаква черна течност в едно гърне. — Също като гладно куче, попаднало сред куп кокали.

— Може и така да е — каза Спендър. — Но аз все пак пооткрих някои неща. Какво ще кажете, ако ви съобщя, че видях един марсианец да се промъква насам.

Четиримата мъже оставиха вилиците си.

— Вярно ли? Къде?

— Това не е важно. Но позволете ми да ви задам един въпрос. Как бихте се чувствували вие, ако бяхте марсианци и ако във вашата страна се появят някакви чужденци и почнат да я разрушават?

— Аз знам точно как бих се чувствувал — каза Чероки. — В жилите ми има малко кръв от племето чероки. Моят дядо ми е разказвал много неща от историята на Оклахома. Така че, ако тук се намира някой марсианец, аз съм на негова страна.

— А вие? — предпазливо попита Спендър останалите мъже.

Никой не отговори; тяхното мълчание беше достатъчно красноречиво. С други думи: граби, колкото можеш и както можеш, каквото намериш — все е твое; ако ближният ти си обърне бузата, цапни го здравата … и тъй нататък …

— И така — рече Спендър, — аз срещнах един марсианец.

Мъжете недоверчиво го гледаха.

— Там, в едно от мъртвите селища. Не очаквах, че ще го срещна. Нямах никакво намерение да го търся. Не знам какво правеше там. Цяла седмица прекарах в едно малко градче, мъчех се да разчета древната им писменост, изучавах тяхното старинно изкуство. И ето че един ден видях марсианеца. Той се появи за миг и после изчезна. Ден-два не се мярна никакъв. Аз седях и се занимавах със старите писмени знаци, когато той отново се появи. Това се повтори няколко пъти и всеки път той се приближаваше все повече и повече. И в деня, когато аз най-после разгадах и усвоих марсианския език — това е тъй просто, а има и пиктограми, които много помагат, — марсианецът застана пред мене и рече: „Дайте ми вашите ботуши!“ Аз му дадох ботушите си, а той рече: „Дайте ми вашите дрехи и всичките си принадлежности“. Аз му дадох всичко, а той пак: „Дайте ми и вашия пистолет“. Аз му дадох и пистолета. Тогава той каза: „А сега елате с мен и вижте какво ще се случи“. И така, марсианецът дойде в лагера и сега е тук.

— Не виждам никакъв марсианец — възрази Чероки.

— Много съжалявам.

Спендър извади пистолета си. Разнесе се слабо бръмчене. Първият куршум прониза мъжа отляво; вторият и третият повалиха крайния отдясно и този, които седеше в средата. Ужасеният готвач се обърна и бе сразен от четвъртия куршум. Той падна възнак в огъня и остана да лежи там, докато дрехите му се подпалиха.

Ракетата блестеше под слънцето. Трима мъже седяха на масата, ръцете им не се помръдваха, закуската им изстиваше пред тях. Само Чероки, невредим гледаше Спендър с тъпо недоумение.

— Можеш да дойдеш с мен — каза Спендър. Чероки не отговори.

— Ти можеш да ми станеш сътрудник. — Спендър чакаше.

Най-сетне Чероки можа да проговори.

— Ти ги уби — каза той, осмелявайки се да погледне мъжете край него.

— Те си го заслужиха.

— Ти си полудял!

— Възможно е. Но ти можеш да дойдеш с мен.

— Да дойда с теб? За какво? — извика Чероки, мъртвоблед, със сълзи на очи. — Махай се, махай се оттук!

Лицето на Спендър стана свирепо.

— А пък аз си помислих, че ти ще ме разбереш.

— Махай се! — Чероки посегна към пистолета си. Спендър стреля за последен път. Чероки вече не се помръдна.

Спендър се олюля. Прокара длан по потното си чело. Погледна към ракетата и изведнъж започна целият да трепери. Едва не падна, тъй силна беше физическата реакция. Лицето му изглеждаше като лице на човек, който се пробужда от хипноза, от сън. Той седна за миг и заповяда на треперенето да изчезне.

— Спри! Спри веднага! — заповяда той на тялото си. Всяка негова клетка конвулсивно се тресеше. — Престани!

Той притисна тялото си със силата на своята воля, докато изстиска от него и последната тръпка. Ръцете му спокойно се отпуснаха върху кротките колене.

Спендър стана; безшумно и сръчно пристегна на гърба си раница, пълна с продукти, Ръката му отново затрепери само за миг, но той решително каза: „Не!“ и тя се укроти. И с твърди стъпки той навлезе сред нагорещените червени хълмове. Сам.

Жарещото слънце се издигна високо на небето. Един час по-късно капитанът излезе от ракетата да закуси шунка с яйца. Той тъкмо отвори уста да поздрави четиримата космонавти, седнали до масата, когато усети във въздуха лекия мирис на пистолетен дим. Видя, че готвачът лежи на земята, покрил с тялото си цялото огнище. Четиримата мъже седяха пред изстиналата вече храна.

В това време от ракетата слязоха Паркхил и още двама. Капитанът стоеше на пътя им; той може би нямаше сили да свали поглед от мълчаливите мъже до масата, от тяхната странна поза.

— Съберете хората, всички до един! — заповяда капитанът.

Паркхил изтича надолу към канала.

Капитанът докосна Чероки. Чероки бавно се прегъна и падна от стола. Слънцето искреше в острата му, късо-подстригана коса, върху скулестото му лице.

Екипажът се събра.

— Кой отсъствува?

— Само Спендър, сър. Бигз намерихме в канала… — Спендър.

Капитанът погледна възправените към светлото небе планини. Слънцето си показа зъбите в жежка гримаса.

— Дявол да го вземе! — уморено каза капитанът. — Защо не е дошъл да поговори с мен?

— Трябваше да поговори с мен! — извика Паркхил; очите му яростно святкаха. — Щях да му пръсна мозъка с един куршум, това щях да направя аз!

Капитан Уайлдър кимна към двамата космонавти.

— Донесете лопати! — каза той.

Горещо беше за копаене на гробове. Откъм пресъхналото море духаше топъл вятър и хвърляше прах в очите им, докато капитанът обръщаше страниците на библията. Когато той затвори книгата, някой вдигна лопата и върху увитите в платно трупове потекоха бавни струйки от пясък.

Те се върнаха при ракетата, защракаха затворите на винтовките си, окачваха гранати на коланите си и проверяваха дали пистолетите им излизат лесно от кобурите. На всеки бе даден определен участък от хълмовете. Капитанът нареждаше кой къде да отиде, без да повишава глас, без да помръдне ръце, които висяха отпуснати на бедрата му.

— Да вървим! — рече той.

Спендър видя как на различни места в долината се издигат облачета прах и разбра, че преследването бе започнало, и то организирано. Той сложи настрана тънката сребърна книга, която бе чел, седнал удобно върху един плосък камък. Страниците на книгата бяха тънки като цигарена хартия, от чисто сребро, изрисувани на ръка в черно и златно. Това беше философски трактат от преди десет хиляди години; той го бе намерил в една от вилите на марсианското градче в долината. Спендър неохотно остави книгата настрана.

Отначало той си бе помислил: „Има ли смисъл? Ще си седя тук и ще чета, докато те дойдат и ме убият.“

Сутринта, след като бе застрелял шестимата мъже, Спендър почувствува някаква тъпа празнота, после му стана болно и накрая го завладя странно спокойствие. Но и това чувство на спокойствие започна да преминава, когато видя праха, който се издигаше над следите на неговите преследвачи, и в душата му отново нахлу ожесточението.

Той пи малко студена вода от походната си манерка. После стана, протегна се, прозя се и се заслуша в успокоителната тишина на окръжаващата го долина. Колко хубаво би било, ако той и неколцина измежду неговите познати на Земята можеха да се заселят тук и да доживеят живота си без шум, без тревоги…

Спендър взе в една ръка книгата, а в другата — пистолета си и тръгна. Наблизо течеше бързоструен поток, с дъно от бели гладки камъчета и големи скали на брега. Спендър се съблече на скалите и влезе във водата да се поизкъпе. Без да бърза, той се облече и отново стисна пистолета си.

Престрелката започна около три часа следобед. По това време Спендър се намираше вече високо в планината. Потерята го следеше през три марсиански планински градчета. Над градчетата, пръснати като бели камъчета, бяха разположени летните вили на някоя зелена поляна, до някой поток, където древните марсиански семейства си бяха изградили басейни, облицовани с плочки, библиотеки и разработили дворове с бликащи фонтани. Спендър си позволи да поплува половин час в един напълнен с дъждовна вода басейн в очакване да го настигне потерята.

Когато напускаше малката вила, наблизо се разнесоха изстрели. На около двадесет фута зад него се пръскаха парчета керемиди. Спендър изтича, скри се зад скалистите издатини, обърна се и още с първия си изстрел повали едного от преследвачите си.

Спендър знаеше, че те ще образуват обръч и той ще попадне в клопка. Ще го обкръжат от всички страни, ще започнат да се приближават и ще го хванат. Странно, че те още не си служат с гранатите… Капитан Уайлдър лесно би могъл да заповяда това.

„Но аз съм много фин човек, за да ме пръснат на парчета — мислеше си Спендър. — Това е мнението и на капитана. Иска му се да ме погуби само с една дупчица в тялото ми. Не е ли това чудно? Иска моята смърт да бъде чиста, за да умра прилично. Никаква мръсотия! Но защо? Защото той ме разбира. И защото ме разбира, той е готов да рискува своите добри момчета, само и само да ме улучи с точен изстрел в главата. Не е ли така?“

Десетина изстрели се разнесоха един след друг и камъните около Спендър заподскачаха. Той стреляше систематично, понякога дори и без да вдига поглед от сребърната книга, която не изпускаше от ръка.

Капитанът се показа под жарките слънчеви лъчи с винтовка в ръка. Спендър насочи пистолета си към него, ала не стреля. Вместо това той се прицели в друга посока и ожули върха на една скала, зад която се криеше Уайти. Оттам се разнесе яростен вик.

Изведнъж капитанът се изправи. В ръката си държеше бяла носна кърпа. Той каза нещо на хората си, остави винтовката настрана и тръгна нагоре по склона. Там лежеше Спендър. Той също се изправи на крака с готов пистолет в ръка.

Капитанът се приближи и седна на един горещ камък, избягвайки да погледне към Спендър.

Капитанът бръкна в джоба на куртката си. Спендър стисна здраво пистолета.

— Цигара? — предложи капитанът.

— Благодаря. — Спендър взе една цигара.

— Огън?

— Имам си.

Те всмукнаха един-два пъти в пълна тишина.

— Горещо — каза капитанът.

— Много.

— Добре ли се чувствуваш тук?

— Отлично.

— И колко време мислиш, че ще издържиш?

— Колкото е нужно, за да очистя една дузина хора.

— Защо не изби всички ни тая сутрин, когато имаше възможност? Можеше спокойно да свършиш това.

— Зная. Загубих кураж. Когато много ти се иска да завършиш нещо, ти започваш сам себе си да лъжеш. Казваш си: другите не са прави, само ти си прав. Но скоро, след като бях започнал да убивам онези хора, аз разбрах, че те са прости глупаци и че не е трябвало да ги убивам. Ала беше вече късно. Тогава не можех да убивам повече, затова дойдох тук, където бих могъл отново да поизлъжа себе си и да се ядосам, да си възвърна нужното настроение.

— И възвърна ли го?

— Не съвсем.

Капитанът огледа цигарата си.

— Защо го направи?

Спендър спокойно сложи пистолета в нозете си.

— Защото разбрах, че ние можем само да мечтаем за всичко това, което марсианците са притежавали. Те са спрели там, където ние би трябвало да спрем преди сто години. Аз походих из техните градове, опознах тия хора и бих бил щастлив да ги нарека мои прадеди.

— Да, там са имали прекрасен град. — Капитанът кимна с глава към едно от многото селища.

— Но не е само това. Разбира се, градовете им са добри. Те са знаели как да съчетават изкуството със своя начин на живот. За американците изкуството винаги е било отделно, странично — нещо, което намира място само в таванската стая на побъркания син. Нещо, което се приема, така да кажем, в неделни дози, примесено с малко религия, А тези марсианци са имали всичко — и изкуство, и религия, и прочие…

— И ти мислиш, че те са знаели за какво е всичко това?

— Сигурен съм.

— И затова почна да убиваш хората?

— Когато бях дете, родителите ми ме заведоха да видя Мексико Сити. Никога няма да забравя как се държеше баща ми — шумно и надменно. А пък майка ми не харесваше тамошните хора, защото рядко се миели и кожата им била мургава. Сестра ми — тя въобще избягваше да говори с тях. Само на мен ми хареса всичко. И аз съм напълно уверен, че ако баща ми и майка ми попаднеха на Марс, те и тук биха се държали по същия начин. Средният американец извръща поглед от всичко необикновено. Ако не носи чикагска дамга, значи нищо не струва. Само като си помисля! Боже мой, само като си помисля! Ами войната? Вие сте слушали речите в Конгреса преди нашето излитане… Значи, ако всичко излезе добре, ако експедицията успее, на Марс ще бъдат открити три атомни лаборатории и склад за атомни бомби. Което ще рече — край на Марс! И всичките тия чудеса ще изчезнат. Но, кажете ми, как бихте се чувствували вие, ако някой марсианец се избълва на пода в Белия дом?

Капитанът мълчеше и слушаше.

Спендър продължи.

— Ами представителите на другите търговски интереси? На минната промишленост, на пътническите бюра… Спомняте ли си какво стана с Мексико, когато Кортес и неговите мили приятели пристигнаха от Испания? Цяла една култура бе унищожена от алчни, праведни фанатици! Историята никога няма да прости на Кортес!

— Но и ти не постъпи много етично днес — забеляза капитанът.

— А какво друго можех да сторя? Да влизам в спор с вас? Аз съм сам-самичък срещу цялата тази подла ненаситна шайка долу на Земята. Те ще започнат да хвърлят тук мръсните си атомни бомби, да се борят за бази за нови войни. Малко ли е това, че са разорили вече една планета, та трябва да разорят и друга? Да замърсяват чужди води? Празни глави! Когато попаднах тук, на мен ми се стори, че съм се избавил не само от тяхната така наречена култура, но и от тяхната етика и обичаи. Помислих си, че тук техните правила и закони не ме засягат. Оставаше ми само да ви убия всичките и да си живея по моему.

— Обаче не излезе така — каза капитанът.

— Не. След като убих петия долу на закуска, аз открих, че не съм успял да се обновя напълно, че не съм станал истински марсианец. Не е така лесно да се отърсиш от всичко, което си усвоил долу на Земята. Но сега душевното ми равновесие се възвърна. Ще ви убия всички до един. Това ще забави изпращането на следващата експедиция най-малко с пет години. Засега няма друга готова ракета освен нашата. На Земята ще чакат новини година, две и понеже няма да чуят нищо от нас, ще се побоят да изпратят друга експедиция. Ще им трябва два пъти повече време да построят нова ракета, да направят стотина извънредни опитни конструкции, за да се застраховат срещу нови неуспехи.

— Тук си прав.

— От друга страна, ако вие се върнете и представите благоприятен отчет, това ще ускори масовото нашествие на Марс. Ако имам късмет, аз ще живея до шейсет години и ще посрещна всяка нова експедиция. Ще пристига само по една ракета, и то не повече от веднъж в година-две и екипажът й няма да наброява повече от двадесет души. Аз, разбира се, ще се сприятелявам с тях, ще им разказвам, че нашата ракета неочаквано е експлодирала — аз ще я хвърля във въздуха още тази седмица, след като се справя с вас, — а след това ще ги убивам всичките до един. По този начин Марс ще остане непокътнат още половин век. А след време може би земните жители ще прекратят опитите. Спомняш ли си как хората загубиха желание да строят цепелини, които винаги се подпалваха и падаха на земята?

— Ти всичко си премислил и запланувал — призна капитанът.

— Точно така.

— И все пак: ние сме повече. Подир час кръгът около теб ще се стесни и ти ще бъдеш мъртъв.

— Аз успях да открия един подземен проход и едно скривалище, което вие никога няма да намерите. Ще отида да прекарам там няколко седмици. Докато вашата бдителност отслабне. Тогава ще дойда и ще ви очистя един по един.

Капитанът кимна с глава.

— Разкажи ми нещо за тази твоя цивилизация тук — рече той, като показа с ръка към разположените по възвишенията селища.

— Те са знаели как да живеят в съгласие с природата, как да се спогаждат с природата. Не са си давали много зор да открият къде точно е границата между човека и животното. Тази грешка направихме ние, когато се появи Дарвин. Ние се ухилихме и притиснахме в обятията си него, и Хъксли, и Фройд. После открихме, че Дарвин и нашата религия не се спогаждат. Или поне на нас така ни се струваше. Защото бяхме глупави! Опитахме се да поотместим настрана Дарвин, Хъксли и Фройд. Ала те не искаха много да се помръднат. Тогава като същински идиоти ние се заехме да разрушим религията. И успяхме доста добре. Загубихме вярата си и започнахме да си блъскаме главата: какъв е смисълът на живота? Щом изкуството не е нищо друго освен изразяване на неудовлетворени страсти и религията е само една самоизмама, тогава за какво живеем? Вярата ни даваше отговор на всички въпроси. Но с появяването на Дарвин и Фройд тя отиде на бунището. Ние си бяхме и все още сме загубени хора.

— А тези марсианци, изглежда, са „намерени“ хора? — попита капитанът.

— Да. Марсианците са знаели как да съчетават науката и религията така, че те да не се отричат една друга, а взаимно да си помагат, да се допълват.

— Та това е просто идеално!

— Така е било. Много бих желал да ви покажа как всичко това е изглеждало в действителност.

— Моите хора ме чакат.

— Само за половин час. Предупредете ги, капитане.

Капитанът се поколеба, после стана и с висок глас даде нареждане на хората си, пръснати под хълма.

Спендър го заведе в едно малко марсианско селище, изградено от чист прохладен мрамор. Те видяха големи фризове с изображения на прекрасни животни, някакви котки с бели лапи, жълти кръгове — символи на слънца, статуи на животни, напомнящи бикове, статуи на мъже и жени и на огромни кучета с благородни черти.

— Ето ви отговора, капитане.

— Не разбирам…

— Марсианците са познавали тайната на живота сред животните. Животното не се пита в какво се състои смисълът на живота. То живее. Живее единствено заради самия живот. То се радва и наслаждава на живота. Вижте само тези статуи: навсякъде символистични изображения на животни.

— Езически култ.

— Напротив, това са символи на бога, символи на живота. На Марс също е било време, когато у Човека е имало и твърде много от човека и твърде малко от животното. Но хората на Марс разбрали, че за да продължават да живеят, те трябва веднъж завинаги да престанат да си задават въпроса: Защо живеят? Животът сам по себе си е бил отговорът. Целта на живота е била продължението на живота и живеенето колкото се може по-добре. Марсианците забелязали, че те си задавали въпроса: „Защо въобще живеем?“ — най-често в разгара на войни и бедствия, когато не можело да се намери отговор. Но когато цивилизацията си възвръщала своето равновесие и спокойствие, когато войните спирали, тогава въпросът ставал безсмислен. Животът ставал хубав и нямало защо да се спори върху него.

— Изглежда, че марсианците са били доста наивни.

— Само тогава, когато наивността им намирала оправдание. Те се излекували от стремежа си всичко да разрушават, всичко да развенчават. Те слели в едно религията, изкуството и науката, защото по начало науката е само едно изследване на чудото, което ние не можем да си обясним, а изкуството — тълкуване на това чудо. Те никога не позволявали на науката да съкруши етичното, красивото. Всичко това е въпрос на мярка. Земният човек разсъждава: „В тази картина цветът като цвят не съществува. Науката може да докаже, че цветът — това е само начинът, по който са разположени клетките в дадено вещество, така че да могат да отразяват светлината. Следователно цветът не е никаква действителна част от предмета, попаднал в полето на моето зрение.“ А марсианецът, като много по-умен, би казал: „Това е прекрасна картина. Тя е създадена от ръката и мозъка на вдъхновен човек. Нейната идея и цветове са взети от живота. Хубаво нещо.“

Настъпи пауза. Седнал под лъчите на следобедното слънце, капитанът с любопитство разглеждаше безмълвното мраморно градче.

— Аз с удоволствие бих останал да живея тук — каза той.

— Можете, ако искате.

— Ти предлагаш на мене?

— Има ли някой измежду вашите подчинени, способен да разбере всичко това? Те са професионални циници и вече непоправими. Защо искате да се върнете на Земята заедно с тях? За да не останете назад от разните Джонсовци? Да си купите вертолет също като на Смит? Да слушате музика не с душата си, а с портмонето си? Тук, в едно дворче, намерих запис на марсианска музика, изпълнена преди не по-малко от петдесет хиляди години. Тя все още звучи. Музика, която вие никога не ще чуете. Останете и я чуйте! Тук има и книги. Аз вече ги чета доста свободно. И вие бихте могли.

— Всичко това изглежда доста забележително, Спендър.

— Тогава няма ли да останете?

— Не. Но за поканата все пак ти благодаря.

— Вие разбира се, не ще позволите и на мен да остана мирно и тихо. Аз ще трябва да ви убия всичките до един.

— Ти си оптимист.

— Аз имам за какво да се боря и за какво да живея; това ме прави и по-добър убиец. Сега в мен се породи нещо като религия, така да се каже: аз отново се уча как да дишам, как да лежа на слънце, за да почернея, как да усещам слънчевите лъчи, как да слушам музика и да чета книги. А какво може да ми предложи на мен вашата цивилизация?

Капитанът пристъпи от крак на крак и поклати глава.

— Много съжалявам, че се случи така. Съжалявам за всичко.

— Аз също. А сега мисля, че е време да ви заведа обратно, за да можете да подновите атаката си.

— Да, струва ми се.

— Капитане, аз няма да ви убия. Когато всичко се свърши, вие ще останете жив.

— Какво?

— Още отначало реших да ви пощадя.

— Хм …

— Аз ще ви избавя от тях, от другите. Когато те бъдат убити, тогава вие може би ще поразмислите.

— Не — каза капитанът. — В моите жили тече премного земна кръв. Ще трябва да те преследвам докрай.

— Дори и ако имате тая възможност да останете тук?

— Да, смешно наистина, но дори и тогава. Не зная защо. Никога не съм си задавал този въпрос. Но ето че пристигнахме.

Те се бяха върнали на мястото, където се бяха срещнали.

— Ще дойдеш ли с мен доброволно, Спендър? Предлагам ти това за последен път.

— Не, благодаря. — Спендър подаде ръката си. — Искам да ви помоля нещо. Ако вие победите, направете ми една услуга. Постарайте се, доколкото силите ви позволяват, да отложите разрушаването на тази планета поне с петдесет години, докато археолозите се потрудят както трябва. Обещавате ли?

— Обещавам.

— И още едно нещо: просто си мислете за мен като за някой безнадежден психопат, който в един летен ден окончателно се побърква и никога вече не идва на себе си. Може би така ще ви бъде по-леко…

— Ще помисля. Сбогом, Спендър. Всичко хубаво.

— Вие сте странен човек — каза Спендър, когато капитанът заслиза надолу по пътеката срещу топлия вятър.

Най-после капитанът се завърна при своите прашни хора, които бяха престанали да вярват в неговото завръщане, той премигаше срещу слънцето и дишаше тежко.

— Има ли нещо за пиене? — попита капитанът. — Той сети как някой сложи в ръката му прохладна бутилка. — благодаря.

Той пи, сетне изтри устата си.

— И така — каза той, — внимавайте! Няма защо да бързаме, имаме достатъчно време. Не искам ние да даваме повече жертви. Трябва да го убиете. Той отказа да дойде с мен. Постарайте се да го повалите с един куршум. Не го правете на решето. Това трябва да се свърши.

— Ще му пръсна проклетия мозък — каза Сем Паркхил.

— Не, само в гърдите — каза капитанът. И той видя пред себе си суровото, пълно с решителност лице на Спендър.

— Проклетият му мозък! — каза Паркхил. Капитанът му върна бутилката с трепереща ръка.

— Чухте какво ви казах. Само в гърдите. Паркхил си промърмори нещо под носа.

— Хайде! — каза капитанът.

Те отново се разгънаха; ту ходеха бавно, ту се впускаха бегом и пак започваха да крачат нагоре по нажежения склон, където изведнъж навлизаха в прохладни, дъхащи на мъх пещери или пък попадаха сред ярко осветени полянки, които ухаеха на сгорещени камъни.

„Колко противно е да бъдеш умен и похватен — мислеше си капитанът, — когато в дъното на душата си не чувствуваш, че си умен и похватен, пък и не искаш да бъдеш такъв. Да се промъкваш тайно, да измисляш всякакви хитрости и да се гордееш с тези свои хитрости. Мразя това чувство, че съм прав, когато в дъното на душата си не съм уверен, че съм прав. Кои сме ние в края на краищата? Мнозинство? … Това ли е отговорът. Мнозинството е винаги безпогрешно, не е ли така? Винаги, винаги! То не може дори и за един кратък миг да сгреши, нали? И не е сгрешавало нито веднъж в десет милиона години, нали?“

Той си мислеше: „Какво представлява това мнозинство и кои влизат в него? За какво мислят те и защо са станали именно такива и никога ли няма да се променят, и още… Кой дявол ме тласна и мене в това проклето мнозинство? Не се чувствувам добре. И каква е тук причината: клаустрофобия, страх от тълпата или просто здрав смисъл? Може ли един човек да бъде прав, когато целият свят е уверен в своята правота? Но да не мислим за това. Нека пълзим по корем, дебнешком и натискаме спусъка… Ей така! И така!“

Неговите хора притичваха и падаха, отново притичваха, приклякваха в сенките и показваха зъбите си, отваряйки уста за въздух, защото разреденият въздух не беше подходящ за тичане и те трябваше да си почиват по цели пет минути, да дишат тежко — с черни искри пред очите си, да гълтат бедния въздух, без да могат да се наситят, да притварят очи и накрая да се изправят пак на крака и да вдигат винтовките си, за да раздират този летен разреден въздух с огън и гръм.

Спендър лежеше там, където го остави капитанът и стреляше само при удобен случай.

— Ще пръсна проклетия му мозък по камънаците! — крещеше Паркхил, тичайки нагоре към върха.

Капитанът се прицели в Сем Паркхил. Сетне отпусна пистолета си и с ужас го заоглежда.

— Какво правите вие? — попита той изтръпналата си ръка и пистолета.

Той насмалко щеше да застреля Паркхил в гърба.

— Господи помилуй!

Той видя как Паркхил продължаваше да тича, после падна, търсейки прикритие.

Около Спендър бавно се затягаше тънка, движеща се мрежа от хора. Той лежеше на върха зад две канари, уморено кривейки уста от недостиг на въздух, с цели локви пот под мишниците си. Капитанът видя двете канари. Между тях имаше пролука, широка около четири инча, която оставяше гърдите на Спендър незащитени.

— Ей, ти! — извика Паркхил. — Ето ти един куршум за твоя череп!

Капитан Уайлдър чакаше. „Хайде, Спендър, бягай — мислеше си той. — Бягай, както беше намислил. Остават ти само няколко минути. Бягай сега, а след време се върни, Хайде! Нали каза, че ще избягаш? Скрий се някъде в катакомбите, които, казваш, си открил, остани там и си живей месеци, години, чети си твоите забележителни книги и се къпи в твоите храмови къпални. Хайде, човече, бягай, преди да е станало късно.“

Спендър не се помръдна от мястото си.

— Какво става с него? — попита се капитанът.

Той вдигна пистолета си. Наблюдаваше как хората му прибягваха и се укриваха. Погледна към кулите на малкото чисто марсианско селище, които приличаха на остро изрязани шахматни фигури, огрени от следобедното слънце. Погледна канарите и пролуката между тях, откриваща гърдите на Спендър.

Паркхил се впусна напред и яростно закрещя.

— Не, Паркхил! — извика капитанът. — Не мога да ти позволя да извършиш това. Нито който и да е от вас. Само аз!

Той вдигна пистолета и се прицели.

"Ще ми бъде ли чиста съвестта след това? — запита се капитанът. — Ще постъпя ли правилно, ако аз сам извърша това? Да, безспорно. Аз знам какво върша и защо го върша, и всичко е наред, понеже съм уверен, че аз съм правият. Аз се надявам и вярвам, че с целия си живот ще оправдая тази своя постъпка.

Той кимна с глава на Спендър.

— Бягай! — извика той с шепот, който никой друг не чу. — Давам ти още трийсет секунди да избягаш. Само трийсет секунди!

Часовникът цъкаше върху китката на ръката му. Капитанът следеше как се движи стрелката. Хората му притичваха напред. Спендър не се помръдваше. Часовникът цъкаше доста дълго време и доста силно в ушите на капитана.

— Хайде, Спендър, бягай, изчезвай! Тридесетте секунди изтекоха.

Пистолетът бе насочен към целта. Капитанът пое въздух.

— Спендър — каза той, въздишайки. И дръпна спусъка.

Ефирно облаче каменен прах се издигна под слънцето — това бе всичко, което се случи. Ехото на изстрела заглъхна.

Капитанът се изправи и извика към хората си:

— Той е мъртъв!

Другите не повярваха. От техните места не можеше да се види пролуката между канарите. Те видяха как капитанът им изтича сам нагоре към върха и си помислиха, че той или е много храбър, или пък се е побъркал.

Изминаха няколко минути, преди те да го последват.

Те се събраха около тялото и някой продума:

— В гърдите ли? Капитанът погледна надолу.

— В гърдите — каза той. Той забеляза как се променяше цветът на камъка под тялото на Спендър. — Не мога да разбера защо не избяга, както бе намислил. Защо остана и позволи да бъде убит.

— Кой знае? — каза някой.

А Спендър лежеше пред тях, едната му ръка стискаше пистолета, а другата — сребърната книга, която ярко блестеше на слънцето.

„Може би заради мен? — мислеше си капитанът. — Защото отказах да се присъединя към него? Може би на Спендър му е било противно да ме убие? Или пък се различавам с нещо от тези, другите? Това ли е било причината? Той навярно е смятал, че може да разчита на мен… Какъв друг отговор може да има?“

Никакъв. Той коленичи пред безжизненото тяло.

„Аз трябва да оправдая някак си тази своя постъпка — мислеше си той. — Сега не мога да го измамя. Ако той е смятал, че в известно отношение аз приличам на него и затова не ме е убил, тогава мен ме чака огромна работа! Да, разбира се, така е. Аз също съм Спендър, той остава да живее в мен, само че аз мисля, преди да стрелям. Аз въобще не стрелям, не убивам. А направлявам хората. И той не е могъл да ме убие, защото е видял в мен самия себе си, само че при малко по-други условия.“

Капитанът усети как слънцето стопля врата му. Той чу собствения си глас:

— Ех, ако само беше поговорил с мен, преди да почне да убива, ние щяхме да поразмислим и да намерим някакво разрешение.

— Какво разрешение? — каза Паркхил — Какво бихме могли ние да разрешаваме заедно с такива като него?

Равнината, скалите, синьото небе излъчваха зной, който сякаш пееше в ушите.

— Може и да сте прав — рече капитанът. — Ние никога не бихме могли да се разберем. Спендър и аз … може би. Но Спендър и вие, и вам подобните — не, никога! За него е по-добре така. Дайте да пийна малко от манерката.

Именно капитанът предложи да погребат Спендър в празната гробница. Бяха открили едно древно марсианско гробище. Те положиха Спендър в един сребърен ковчег, скръстиха ръцете му на гърдите и сложиха до него восък и вина от преди десет хиляди години. И последното нещо, което видяха, беше неговото спокойно лице.

Те постояха малко в древната гробница.

— Мисля, че ще бъде добре за вас от време на време да си спомняте за Спендър — каза капитанът.

Те излязоха от гробницата и плътно затвориха мраморната врата.

На другия ден Паркхил започна да стреля в един от мъртвите градове, като се прицелваше в кристалните стъкла на прозорците, в нежните върхове на изящните кули и ги пръскаше на парчета. Капитанът хвана Паркхил и му изби зъбите.

Редактирано Юни 6, 2012 от КГ125

[КГ125]

Посвещавам на Уолтър И. Бредбъри, но не на чичото и не на братовчеда, а преди всичко на добрия редактор и приятел

Беше тиха ранна утрин, градът тънеше в мрак и блажено кротуваше в леглата. Въздухът вече лъхаше на лято, вятърът галеше приятно, природата дишаше дълбоко, топло и спокойно. Стигаше само да скочиш от леглото, да надзърнеш през прозореца и тутакси да разбереш, че ей сега, в този миг, започват свободата и волният живот, че изгрява първото утро на лятото.

Дъглас Споулдинг, дванадесетгодишен, отвори сънливо очи и остави лятото да го полюшква на своите утринни вълни. Отпуснат сред завивките в спалнята си, горе, в купола на третия етаж, той усещаше надмощието, което му даваше най-високата кула в града, облъхвана сега от юнския ветрец. Нощем, когато всички дървеса се сливат в едно, от тази кула той обхождаше с фара на погледа си безбрежното море от бряст, от дъб, от клен… А пък сега…

— Ах, чак да не повярваш! — прошепна Дъглас.

Едно цяло, едно дълго лято, което да отмята на календара ден по ден. И той се видя, също като богиня Шива от книгите с пътеписите, с безброй много ръце, които шарят навсякъде, късат ту недозрели ябълки, ту праскови, ту сини сливи. Да стане едно с дърветата, с храстите и с реките. Блажено да се заледи върху скрежната мустаката врата на ледника. Да се пече и препича със стотиците пилета в бабината си пещ.

А сега, хайде бързо напред — чакаше го едно приятно задължение.

Веднъж в седмицата му позволяваха да оставя баща си, майка си и братчето си Том кротко да спят в малката им съседна къщица, а той се измъкваше, изтичваше нагоре по тъмната вита стълба до дядовия купол и тук, в тази магьосническа кула, заспиваше с мълниите, и виденията, за да се вдигне преди звънтящото потракване на бутилките с мляко и да извърши своя магически обред.

Той застана пред отворения прозорец в мрака, дълбоко пое дъх и го изпусна.

Уличните лампи, подобно свещи по празнична шоколадова торта, изгаснаха в миг. Той духна пак, и пак — звездите започнаха да чезнат.

Дъглас се усмихна. Насочи пръст напред.

Тука, после там. Ето сега оттатък, и отвъд…

В здрачния свят на зазоряването блеснаха жълти квадрати — в домовете светваха лампи. Изведнъж полето долу се изпъстри със светлинки.

— Хайде сега — прозейте се! Станете!

Големият дом под него се размърда.

— Дядо, измъквай зъбите от чашата! — Той почака колкото трябваше. — Бабо и стара майко, започвайте да пържите мекиците!

Горещ аромат на пържено тесто се завъртя из ветровитите коридори, за да подмами наемателите и лелите, чичовците и гостуващите братовчеди навън от стаите им.

— Улице на старците, събуди се! Мис Хелин Лумис, полковник Фрийли, мис Бентли! Изкашляйте се, станете, глътнете си лекарствата, размърдайте се! Мистър Джоунъс, впрягайте коня и поемайте с вехтошарския фургон!

Тъмните сгради отвъд дефилето изцъклиха зли змейски очи. След малко долу по утринните улици две старици ще се понесат в тяхната електрическа Зелена машина, ще се усмихват и ще махат дружелюбно на псетата.

— Мистър Тридън, тичайте в депото!

Скоро и градският трамвай, под дъжд от зелени искри, ще заплува по тухлените улици.

— Джон Хъф, и ти, Чарли Удман, готови ли сте? — пошушна Дъглас към Улицата на децата. — Гответе се! За футболни топки, наквасени в росата на ливадите, за празните въжени люлки, провиснали от клоните.

— Мамо, тате, Том — хайде, събуждайте се!

Долетя далечен звън на будилници. Часовникът на Градския съд отекна тежко. Като някаква мрежа, запратена нагоре от ръката му, от дърветата с чуруликане пръкнаха птички. Дъглас размаха ръка като диригент и я насочи на изток.

Слънцето се показа на небето.

Той скръсти ръце и се усмихна загадъчно, като магьосник. Да, драги мой, каза си Дъглас, викна ли, всичко живо скача и се втурва напред. Ще бъде чудно лято.

Накрая той щракна с пръсти над града.

Вратите се отключиха; хората пристъпиха навън.

Започна лято хилядо деветстотин двадесет и осмо.

[kravolok]

Безспорно един от най-добрите фантасти.

Почивай в мир....

Живея в кладенец. Живея като дим в кладенец. Като пара в каменно гърло. Не се помръдвам. Не правя нищо, само чакам. Виждам над себе си студените звезди на нощта и утрото, виждам слънцето. И пея понякога старите песни на този свят. От времето, когато бе млад. Мога ли да ви кажа какво съм, след като не зная? Не мога. Просто чакам. Аз съм мъгла, лунна светлина и памет. Тъжен съм, и стар. Понякога падам като дъжд в кладенеца. Паяжини се образуват върху водната повърхност, където падат бързите ми капки. Чакам в прохладната тишина. И ще дойде ден, когато чакането ще свърши.

Утро е. Чувам мощна гръмотевица. Надушвам огън в далечината. Чувам дрънчене на метал. Чакам. Слушам.

Гласове. Далечни.

— Добре!

Един глас. Чужд глас. Чужд език, който не мога да знам. Нито една позната дума. Слушам.

— Пуснете хората!

Скърцане на пясък.

— Марс! Това значи е Марс!

— Къде е знамето?

— Ето, сър.

— Добре, добре.

Слънцето се е издигнало високо в синьото небе, златните му лъчи изпълват кладенеца и аз увисвам като прашец, невидим и стелещ се като мъгла в топлата светлина.

Гласове.

— От името на Земното правителство обявявам това място за Марсианска територия, поделена поравно между държавите-членки.

Какво казват? Въртя се в слънчевите лъчи като колело, невидим и търпелив, златист и неуморен.

— Какво е онова там?

— Кладенец!

— Не!

— Хайде стига. Да, разбира се!

Приближава топлина. Три неща се навеждат над ръба на кладенеца и моята прохлада се издига към тях.

— Страхотно!

— Мислиш ли, че водата е добра?

— Ще проверим.

— Някой да донесе лабораторна бутилка и въже.

— Отивам!

Бягащи стъпки. Връщат се.

— Ето.

Чакам.

— Пускай. Полека.

Отгоре проблясва стъкло и бавно се спуска с въжето. Водата леко се раздвижва, когато съдът я докосва и се пълни. Издигам се в топлия въздух към ръба на кладенеца.

— Готово. Искаш ли да опиташ водата, Риджънт?

— Дай да я видя.

— Ама че красив кладенец. Вижте само как е изграден. Колко стар е според вас?

— Един Бог знае. Вчера, когато кацнахме в другия град, Смит каза, че от десет хиляди години на Марс няма живот.

— Леле!

— Как е водата, Риджънт?

— Чиста като сребро. Пийни една чаша.

Плисък на вода в горещата слънчева светлина. Сега се рея като прах, като канела на лекия ветрец.

— Какво има, Джоунс?

— Не знам. Страшно ме заболя глава. Съвсем неочаквано.

— Пи ли от водата?

— Не, не съм. Не е от нея. Просто се наведох над кладенеца и изведнъж главата ми сякаш щеше да се разцепи. Сега ми е по-добре.

Вече знам кой съм.

Казвам се Стивън Ленард Джоунс, двайсет и пет годишен, току-що долетял с ракета от планета на име Земя. Стоя с приятелите си Риджънт и Шоу край един стар кладенец на планетата Марс.

Поглеждам златистите си пръсти, загорели и силни. Поглеждам дългите си крака, сребристата си униформа, приятелите си.

— Какво има, Джоунс? — питат те.

— Нищо — отвръщам им аз. — Абсолютно нищо.

Храната си я бива. От десет хиляди години не бях ял. Докосва нежно езика ми, а виното сгрява. Заслушвам се в гласовете. Изговарям думи, които не разбирам, но и някак разбирам. Вкусвам въздуха.

— Какво има, Джоунс?

Накланям тази своя глава и отпускам ръцете си, държащи сребърните прибори за хранене. Усещам всичко.

— Какво искаш да кажеш? — изговаря гласът, тази моя нова придобивка.

— Дишаш странно. Кашляш — казва другият.

— Може малко да съм настинал — произнасям дума по дума.

— После се обади на доктора.

Кимам. Приятно е да се кима. Приятно е да се правят няколко неща след десет хиляди години. Приятно е да дишаш, приятно е да усещаш как слънцето навлиза дълбоко в плътта ти и продължава още по-надълбоко, приятно е да усещаш структурата от кост, финия скелет, скрит в затоплената плът, приятно е да чуваш звуците много по-ясно и близко, отколкото бяха в каменните дълбини на кладенеца. Седя омагьосан.

— Хайде, Джоунс. Събуди се. Трябва да се размърдаме!

— Да — отвръщам аз, хипнотизиран от начина, по който се образува думата — като вода на езика, след което се отронва с бавна прелест във въздуха.

Вървя. Приятно е да се върви. Извисявам се и земята е далеч, когато я гледам с очите на главата си. Като да живееш на върха на отвесна скала и да си щастлив от това.

Риджънт застава до каменния кладенец и гледа надолу. Останалите са отишли да мърморят на сребърния кораб, от който се излезли.

Усещам пръстите на ръката си и усмивката на лицето си.

— Дълбок е — казвам.

— Да.

— Нарича се Кладенец на душите.

Риджънт вдига глава и ме поглежда.

— Откъде знаеш?

— Нима не ти прилича на такъв?

— Никога не съм чувал за Кладенец на душите.

— Място, където чакащи неща, имали някога плът, чакат и чакат — казвам аз и докосвам ръката му.

Пясъкът е огън, корабът е сребърен огън в дневната жега. Приятно е да се усеща жега. Звукът от стъпките ми по твърдия пясък. Слушам. Звукът на вятъра и слънцето, изгарящо долините. Долавям миризмата на кипналата по пладне ракета. Стоя под люка.

— Къде е Риджънт? — пита някой.

— Видях го при кладенеца — отвръщам.

Един от тях тича към кладенеца. Започвам да треперя. Ситна тръпка, скрита дълбоко, но изведнъж станала много силна. И едва сега го чувам, сякаш е бил много добре скрит в кладенеца. Глас, викащ дълбоко в мен, тънък и уплашен. Изплаква Пусни ме, пусни ме и имам чувството, сякаш нещо се опитва да се освободи, блъскане по врата на лабиринт, втурване по тъмни коридори, ехо и викове.

— Риджънт е в кладенеца!

И петимата се втурват. Тичам с тях, но ми е зле и се треса целият.

— Сигурно е паднал. Джоунс, ти беше с него. Видя ли нещо? Джоунс? Говори, човече.

— Какво има, Джоунс?

Падам на колене от силната треска.

— Болен е. Някой да ми помогне.

— От слънцето е.

— Не, не е от слънцето — промърморвам.

Слагат ме да легна, пристъпите идват и си отиват като земетресения, а скритият дълбоко в мен глас крещи Аз съм Джоунс, аз съм, това не е той, не е той, не му вярвайте, пусни ме, пусни ме! Вдигам очи към наведените фигури и клепачите ми потрепват. Докосват китките ми.

— Пулсът му е ускорен.

Затварям очи. Писъците спират. Треперенето престава.

Издигам се като в прохладен кладенец, освободен.

— Мъртъв е — казва някой.

— Джоунс е мъртъв.

— От какво?

— От шок, на това прилича.

— От какъв шок? — казвам аз. Името ми е Сешънс, устните ми са сковани, аз съм капитан на тези хора. Стоя сред тях и гледам надолу към тялото, което лежи и изстива на пясъка. Хващам се за главата.

— Капитане!

— Няма нищо — казвам и изстенвам. — Просто главоболие. Ще се оправя. Ето — прошепвам. — Вече всичко е наред.

— По-добре да се скрием от слънцето, сър.

— Да — казвам аз, загледан надолу към Джоунс. — Изобщо не трябваше да идваме. Марс не ни иска.

Отнасяме тялото при ракетата и дълбоко в мен започва да вика нов глас и да настоява да бъде пуснат.

Помощ, помощ. Виковете идват някъде далеч от влажните дълбини на плътта. Помощ, помощ! Червени, отекващи, умоляващи.

Този път треперенето започва много по-рано. Контролът е по-слаб.

— Капитане, по-добре идете на сянка. Изобщо не изглеждате добре, сър.

— Да — казвам. — Помощ — казвам.

— Какво, сър?

— Нищо не съм казал.

— Казахте „помощ", сър.

— Така ли, Матюс? Това ли казах?

Тялото е оставено в сянката на ракетата, а гласът крещи в дълбоките подводни катакомби от кости и алени приливи. Ръцете ми се тресат. Устата ми се отваря и устните се напукват. Ноздрите ми се разширяват. Очите ми се обръщат. Помощ, помощ, ох, помощ, недей, недей, пусни ме, недей, недей.

— Недей — казвам аз.

— Какво, сър?

— Няма значение. Трябва да се освободя — казвам. Затварям уста с ръката си.

— В какъв смисъл, сър? — възкликва Матюс.

— Влизайте вътре, всички! Връщайте се на Земята! — изкрещявам аз.

Държа пистолет. Вдигам го.

— Недейте, сър!

Гърмеж. Бягащи сенки. Писъкът е прекъснат. Чува се свистене от падане през пространството.

Колко приятно е да умреш след десет хиляди години. Колко приятно е да почувстваш внезапната прохлада, отпускането. Колко е приятно да си като ръка в ръкавица, която се изпъва и става чудно студена върху горещия пясък. О, този покой и прелест на сгъстяващата се, притъмняваща смърт! Но моментът не може да се продължи.

Пукане, трясък.

— Боже мой, та той се самоуби! — викам аз, отварям очи и виждам капитана, облегнат на ракетата; главата му е пръсната от куршум, очите — изцъклени, езикът му се е показал между белите зъби. Кръв тече от главата. Навеждам се и го докосвам. — Ама че глупак — казвам. — Защо го направи?

Мъжете са ужасени. Стоят над двамата мъртъвци, обръщат глави да видят марсианските пясъци и далечния кладенец, където Риджънт се поклаща в дълбоките води. От сухите им устни се отронват дрезгави звуци, хлипане, детинско негодувание срещу кошмарен сън.

Обръщат се към мен.

— Сега ти си капитан, Матюс — след дълго мълчание казва един от тях.

— Знам — бавно отвръщам аз.

— Останахме само шестима.

— Господи, така бързо стана всичко!

— Не искам да оставам тук, да се махаме!

Вдига се врява. Отивам и ги докосвам с увереност, която едва ли не пее в мен.

— Чуйте — казвам и докосвам лакти, ръце или длани.

Всички замлъкваме.

Всички сме едно.

Не, не, не, не, не, не! — крещят вътрешни гласове, дълбоко вътре в затворите си.

Споглеждаме се. Ние сме Самюъл Матюс и Реймънд Моузес, Уилям Споулдинг и Чарлз Евънс, Форест Коул и Джон Съмърс. Не казваме нищо, само гледаме белите си лица и треперещите си ръце.

Обръщаме се като един и поглеждаме към кладенеца.

— Хайде — казваме.

Не, не! — крещят шест гласа, скрити долу в пластовете, прибрани завинаги.

Краката ни вървят по пясъка, сякаш огромна длан с дванайсет пръста се движи по горещото морско дъно.

Навеждаме се, гледаме надолу. От прохладните дълбини към нас се взират шест лица.

Един по един се навеждаме още повече, докато не губим равновесие, един по един падаме в устата на кладенеца и политаме през прохладния сумрак към студените води.

Слънцето залязва. Звездите се въртят в нощното небе. Далеч горе намигва светлина. Идва друга ракета, оставя червени следи в космоса.

Живея в кладенец. Живея като дим в кладенец. Като пара в каменно гърло. Не се помръдвам. Не правя нищо, само чакам. Виждам над себе си студените звезди на нощта и утрото, виждам слънцето. И пея понякога старите песни на този свят. От времето, когато бе млад. Мога ли да ви кажа какво съм, след като не зная? Не мога.

Просто чакам.

[Last roman]

Спендър си е номер едно. Последният марсианец.

[Р. Теодосиев]

http://nauka.bg/a/%D1%80%D0%B5%D0%B9-%D0%B4%D1%8A%D0%B3%D0%BB%D0%B0%D1%81-%D0%B1%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%B1%D1%8A%D1%80%D0%B8-memoriam

Поклон!

[Б.Богданов]

мир на праха му

[Frujin Assen]

Бог да го прости! Един от малкото наистина талантливи писатели.

[DendroaspisP]

Мир на праха му! Голям писател бе!