Отиди на
Форум "Наука"

нашите котки


Recommended Posts

  • Глобален Модератор

Поставката на която е заснет е специално изработена за задоволяване на любопитството му. С часове прекарва на нея дебнейки врабчета и друга подобна летяща гад.

Link to comment
Share on other sites

  • Мнения 68
  • Създадено
  • Последно мнение

ПОТРЕБИТЕЛИ С НАЙ-МНОГО ОТГОВОРИ

  • Глобален Модератор

охо....работата е сериозна. Персиец ли е?

Персиец на 7 години, с родословие, класик /не с сплесната муцуна и увиснали мустаци/, клас – за развъждане. Имаше шанса да стане баща, но не се възползва от дадената му възможност. Дамата беше много недостъпна въпреки че бе разгонена.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор
Аз ще възразя, да на базата на това, което наблюдавам.Женските котки не обичат да скитат, когато имат храна в една къща. Още повече - те се привързват към мястото и са най-щастливи, когато са си в къщи. Водила към ги на "екскурзии" и на "курорт" и когато се приберат демонстрират блаженство, което нищо друго не може да им даде. Котките, гледани като домашни любимци живеят в пъти по-дълго, от дворните и безпризорни котки. Моята Маца е на 7 години и се надявам да изкара още толкова,а ако бяхме я оставили на село по общата статистика сега вече нямаше да я има.

Котките умеят да използват хората и да си доставят радости чрез тях - игри, грижи, храна...., така че според мен имат полза от това, че са домашни любимци.

Това, което наблюдавам е, че котките ми са доволни от живота, освен в периодите, когато са разгонени.

Предполагах, че това ще бъде възражението:) Но това е твърде логично - тези животни вече не могат да водят друг начин на живот, за тях другото е непознато, плашещо, чуждо. Въпроса е дали сме в правото си да се намесваме и да променяме някой неща в природата ( за някои е неминуемо ), дали не е твърде егоистично и задоволяващо нашите прищевки. Напомня ми на животните зад решетките в зоологическата градина, които изобщо не трябва да са там ( е за някои зоо е вече последния дом и единствена надежда да оцелеят като видове).

Всъщност може да пробваш да гледаш котка, която не е имала допир до домашна обстанова, а най- добре и до хора и ти гарантирам, че изводите от наблюдението ти ще са на 180 градуса... с тази разлика, че свободно живеещите животни вероятно са най- щастливи точно, когато са разгонени :) Все пак основна цел на всяко живо същество е да продължи съществуването на вида. Вероятно и затова природата е измислила чувството на щастие- нещо като захарче след добре свършената работа. Ей това захарче им отнемаме. Превръщаме ги в играчки, които вероятно са доволни, безгрижни, задоволени, но те просто съществуват. Не това е целта на живота.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Моята Маца е на 7 години и се надявам да изкара още толкова, а ако бяхме я оставили на село по общата статистика сега вече нямаше да я има.

post-2642-034449900 1344502091_thumb.jpg

Това е социалистическа котка, затова е толкова кльощава. Снимката е от 1965-1966 г.

post-2642-000258900 1344502101_thumb.jpg

Котката живееше в нашата къща в Търново (тази снимка е от 1973-1974 г.), намираща се в Асенова махала. Махалата, макар по едно време да се наричаше квартал „Асенов”, и днес има вид на село.

На долния етаж в къщата, почти срещу входната врата имаше мазе. Котката сама си влизаше и излизаше от там. През входната врата на къщата, обаче, можеше да излезе и влезе само, ако някой й отвори. Ако няма такъв в момента, лягаше пред вратата и чакаше някой да я пусне навън или да я прибере. Всъщност през по-голямата част от годината входната врата стоеше непрекъснато отворена.

Само през зимата котката се задържаше повече в къщи. Спеше в мазата, а ако я пуснем в кухнята, се свираше под кревата там. Иначе няма ли сняг, тя предпочиташе да е навън. Гонеше врабчета, плъхове, които се въртяха около кокошките в двора, заканваше се и на гълъбите. Веднъж беше довлякла цял смок. Обикаляше таваните и дворовете, а от снимката се вижда колко бяха обрасли те със зеленина. Там котката се изтягаше на сянка през лятото.

Къщата ни е на 10 метра от Янтра. В края на лятото реката почти пресъхваше. Тогава котката обикаляше и дебнеше малките риби, които се въртяха между кямъните по плиткото. Виждал съм я да пляска с лапи във водата, но не си спомням дали е хващала нещо.

Затова пък аз ходех за риба и й давах по-дребните от уловените. Играех си с котката, като закачах на въдицата някое рибе и тя подскаше да го хване. Добре, но веднъж котката действително хвана такава закачена риба, даже успя и да я захапе. И тогава кукичката се закачи за долната й жука (устната, демек).

Добре, че майка ми не беше на работа. Взе едно бръснарско ножче и направи операция на котката. Кукичката се откачи, а раната скоро зарасна. Май съм правил по-горната снимка непосредствено след този злополучен случай, затова котката ме гледа сърдито.

Тук се сещам, че тя нямаше име. Викахме я да й дадем храна с „мацо” или „писе, писе”. Всъщност само аз си играех с нея от време на време. Тя се въртеше около нас, само когато беше гладна. Доколкото си спомням, обаче, всяка вечер се прибираше в мазата.

post-2642-057303600 1344502112_thumb.jpg

Когато котката остаря, баща ми реши да остави едно от новородените малки (те са снимани в рибарското ми кошче), а старата котка сложи в една торба, за да не гледа тя къде я водят и я занесе на два-три километра от къщата - при месокомбината. След три дена, както си седим пред къщата, чуваме нещо да мяука. Гледаме, нашата котка се задава от ъгъла на съседната къща, още повече изпусталяла.

Умря, след като живя в къщата петнадесет години. Намерихме я в „леглото” й в мазата: лежеше си там, но беше истинала.

На снимката с къщатата, вляво на вратата има пощенска кутия. На няколко пъти като си играех с котката, я затвярях в нея. Детска му работа! Сега си спомням за тези моменти, но не се сещам по какви точно причини съм затвярял животинчето. Явно някаква детска прищявка. Да, ама след това (поне два пъти стана това) съм забравил за котката. Отпрашил съм на реката, я за риба, я да се къпя с дечурлигата от махлата, без въобще да се сетя, че съм сложил нещо в пощенската кутия. Когато майка ми се връща от работа и отваря кутията, за да види дали няма получена поща, оттам изкача котката.

Спомням си как майка ми понякога се хвалеше пред комшийките: нашата котка, ако има месо на масата и няма хора, няма да се качи да яде от него. На времето нямаше котешки храни. Оттам и приказката: гледа като котарак на салам.

Нашата котка много обичаше риба. Когато майка ми чистеше уловената от мен, котката непрекъснато се галеше в краката й с навирена опашка, мяучейки умолително и доста настойчиво.

Сега пак ходя за риба - в езерата в парка. Веднъж се прибирам и гледам насреща си една от котките пред съседния блок: гледа ме и мяука жално. Гладна е казвам си и и давам една рибка. Помириса я оттук, помириса я оттам, обърна се и избяга конфузно.

post-2642-046486100 1344502120_thumb.jpg

Тази котка също е снимана в Търново, преди две години - в ресторанта до Туристическия дом. Въртеше се около нас, но със жена ми си бяхме взели варени картофи, залети със сметанов сос и запечени. За да убедя котката, че не ядем месо, подхвърлих парче от картофа. За моя голяма изненада котката го изяде и остана видимо доволна. Нямаше намерение да ни напуска и затова и дадох още от картофа. И жена ми й даде. Сетих се да снимам котката, когато картофите, благодарение на трима ни, свършиха. Затова и снимката ми не е така убедителна и се налага да се обяснява.

Мисля си, обаче: ега ти прехода, който направихме през последните години, щом котките вместо риба, се научиха да ядат картофи! Всъщност, те и пенсионерите не ядат мирославнайденовия салам „Стара планина”, а в скоро време може и въобще да откажат салама, независимо от какво е направен. Какви ли чудесии има да стават още в света на демокрацията?

post-2642-081799100 1344502130_thumb.jpg

Понеже стана дума за котки и компютри, аз пропуснах да покажа как любопитното коте обиколи и страната, която я няма на снимките: масата на фотографа, който в момента работеше и на компютъра. Разбира се, тези моменти не бяха заснети по разбираеми технически причини. Все пак ето един опит, от който се вижда котето (по точно веговите уши), настанило се в скута на фотографа, гледащо с неохота поканата, която му се отправя, да напуска вече кухнята и да си ходи в стаята.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

........

Умря, след като живя в къщата петнадесет години. Намерихме я в „леглото” й в мазата: лежеше си там, но беше истинала.

..........

Аз откакто се помня проявявам голям интерес към околните котки и по моите наблюдения свободните дворни котки живеят 3 до 6 години. Женските се изтощават от много раждания. Да не разправям какво става с ненужните малки. Мъжките след втората си година започват да скитат надалече и в един момент ги хваща липсата. Всичко това е от удовлетворения инстинкт за размножаване, за това аз този инстинкт не го уважавам.

Предлагали са ми и за двете котки да ги вземат на село. За голямата се съгласих, но децата си я взеха пак. А за малката не се съгласих, защото това си е моята котка.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Моите котешки снимки пак са в интернет - на сигурно място, а самите котки са се разпоожили на любимите си позиции - между монитора и клавиатурата. :smokeing:

сладури....малкото обича да гледа спорт :)

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Една приятелка имаше стар рижав котарак. Прибра от улицата и малко шарено коте. Котето се оказа женско, а старият котарак се оказа, че още го бива и се появи потомство, от което е първата ни котка - голямата рижава Маца. Веднъж Маца избяга , след няколко дни се върна и роди 5 котенца. Раздадохме 4 от тях, а последното оставихме - това , което гледа спорт на клипчето. Сега то е вече голяма котка на 4 години. Ето, че и ние си имаме родословие. :)

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Тази приказка за човека и неговите домашни любимци е написана от Ръдиърд Киплинг за неговите деца. За съжаление разказът се води на руски език. Но по-надолу давам българския превод на приказката. Мултфилмът се придържа дословно към оригиналния разказ. Тъй като във форума клиповете не могат да се гледат на цял екран, препоръчвам по заглавието да се потърси оригиналния сайт и на тамошния телевизор да се избере нужната функция.

http://www.youtube.com/watch?v=TPB75RFFWRc&feature=related

www.youtube.com/watch?v=TPB75RFFWRc Тук също е качено филмчето и може да се гледа на цял екран.

Котката, която си ходеше където си ще

Сега слушай, чувай и внимавай, о, мое Безценно съкровище, защото това беше, стана и се случи в онова далечно време, когато питомните животни бяха още диви. И Кучето беше диво, и Конят беше див, и Кравата беше дива, и Овцата беше дива, и Свинята беше дива — всички бяха съвсем диви и си ходеха и бродеха из Дълбоките диви дебри, където им очи видеха. Но най-диво от всички диви животни беше Котката. Тя ходеше-бродеше, където си ще, и където да идеше, й беше добре.

Разбира се, Човекът също беше див. Той беше ужасно див и навярно не би почнал да се опитомява, ако не беше срещнал Жената. Тя именно му каза, че този див негов начин на живот не й харесва, и веднага се запретна на работа: намери една удобна и суха пещера, в която се спеше много по-приятно, отколкото върху купчина мокра шума; посипа пода й с чист пясък; накладе чудесен огън от дърва в дъното й; закачи на отвора й една изсушена кожа от див кон с опашката надолу и каза:

— От днес нататък сме Мъж и Жена и имаме свой дом и домакинство. Изтривай си краката, когато влизаш, мили!

Тази първа вечер, о, мое Безценно съкровище, те ядоха дива овца, печена на горещи камъни и подправена с див чесън и див пипер; после дива патица, пълнена с див ориз и с див кимион, и с див магданоз; след това джолан от див вол; и накрая диви череши и диви портокали. Като се нахрани, Мъжът си легна край огъня и веднага заспа, но Жената остана будна. Тя си разпусна косите, взе една голяма плоска кост — това беше овнешка плешка, вгледа се в чудните знаци по нея, хвърли съчки в огъня и запя. Това беше Първата песен-магия на света.

А далече сред Дълбоките диви дебри всички диви животни се скупчиха на едно място, откъдето се виждаше светлинката на огъня, и почнаха да се чудят какво ли ще е това.

И Дивият кон тропна с дивото си копито и каза:

— О, мои приятели и мои неприятели, не ще е за добро тази голяма светлина, която Мъжът и Жената са направили в Голямата пещера!

Но Дивото куче вдигна дивата си муцуна, подуши миризмата на печено овнешко и каза:

— Аз пък мисля, че ще е за добро. Ще ида, ще видя и след туй ще ви кажа. Хайде, Котано, тръгвай с мен!

— Мяу! — каза Котката. — Аз съм Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре! Няма да дойда с теб.

— Тогава отсега нататък не съм ти приятел! — каза Дивото куче и се затича към Пещерата. Но когато то се отдалечи, Котката си каза: „Където да ида, ми е все добре. Защо пък да не ида да видя и да си дойда, когато си ща?" — И тя тръгна след Дивото куче леко, меко и безшумно и се скри съвсем до Пещерата, на едно място, откъдето можеше да чува всичко.

А щом стигна до входа на Пещерата, Дивото куче повдигна с муцуна изсушената конска кожа и шумно подуши приятната миризма на печено овнешко. Жената го чу, засмя се и каза:

— Ей го първото! Диво, дошло от Дивите дебри, какво искаш?

Дивото куче каза:

— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, какво мирише тъй приятно сред Дивите дебри?

Тогава Жената взе от земята един печен овнешки кокал, хвърли го на Дивото куче и каза:

— Диво, дошло от Дивите дебри, вкуси и опитай!

Дивото куче схруска кокала и той беше по-вкусен от всичко, което беше вкусвало дотогава. И то каза:

— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, дай ми още малко!

А Жената каза:

— Диво, дошло от Дивите дебри, помагай на моя Мъж, когато излиза на лов през деня, и пази Пещерата ни нощем, и аз ще ти давам печени кокали колкото искаш.

— Хм! — каза си Котката, която ги подслушваше. — Тази Жена е много хитра, но аз съм по-хитра от нея!

А Дивото куче пропълзя в Пещерата, сложи глава в скута на Жената и каза:

— О, Приятелко моя и Жено на приятеля ми, ще помагам на твоя Мъж, когато излиза на лов през деня, и ще пазя Пещерата ви през нощта.

— Фу! — каза си Котката. — Това Куче е ужасно глупаво!

И тя се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха. Но не каза никому ни дума. А на сутринта, когато се събуди, Мъжът каза:

— Какво дири тук Дивото куче?

И Жената каза:

— То вече не се казва „Диво куче", а „Първи приятел", защото ще ни бъде приятел, дорде свят светува. Вземи го със себе си, като тръгнеш на лов!

На следната вечер Жената донесе от лъката няколко зелени наръча сочна трева и когато ги сложи да се сушат край огъня, от тях замириса на прясно сено; и тя взе ремъци от конска кожа, седна на входа на Пещерата и първо изплете един оглавник, а после се вгледа в плоската овнешка плешка и запя. И това беше втората Песен-магия на света.

Далече сред Дълбоките диви дебри Дивите животни се питаха какво ли се беше случило с Дивото куче. И накрая Дивият кон тропна с копито и каза:

— Ще ида, ще видя и след туй ще ви кажа защо Дивото куче не се е върнало. Хайде, Котано, тръгвай с мен!

— Мяу! — каза Котката. — Аз съм Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е добре. Няма да дойда с теб.

Но когато Дивият кон се запъти към Пещерата, тя тръгна след него леко, меко и безшумно и пак се сгуши на онова местенце, откъдето се чуваше всичко.

А когато чу Дивия кон да тропа и да се препъва в дългата си грива, Жената се засмя:

— Ей го и втория! Диво, дошло от Дивите дебри, какво искаш? И Дивият кон каза:

— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, къде е Дивото куче? Жената се засмя, вдигна от земята плоската плешка, вгледа се в нея и каза:

— О, Диво, дошло от Дивите дебри, ти не си дошло заради Дивото куче, а заради сухото сенце.

И Дивият кон — като тропаше и застъпваше гривата си — каза:

— Истина е. Дай ми да си хрупна от него. А Жената каза:

— Диво, дошло от Дивите дебри, наведи си дивата глава и носи отсега нататък това, което ще ти сложа; и тогава ще имаш сухо сено три пъти на ден!

— Хм! — каза си Котката, която ги подслушваше. — Тази Жена е много хитра, но аз съм по-хитра от нея!

Л Дивият кон наведе дивата си глава и Жената му нахлузи оглавника от ремъци и Дивият кон дъхна в краката й и каза:

— О, Господарко моя и Жено на господаря ми, ще ви служа честно заради това чудесно сенце.

— Фу! — каза си Котката. — Този Кон е ужасно глупав!

И тя се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха. Но не каза никому ни дума. А когато Мъжът и Кучето се върнаха от лов, Мъжът каза:

— Какво дири тук Дивият кон?

И Жената каза:

— Той вече не се казва „Див кон", а „Верен слуга", защото ще ни пренася от място на място, дорде свят светува. Качи се на гърба му, като тръгнеш на лов!

На другия ден — като си държеше вирната дивата глава, за да не й се закачват дивите рога о клоните на дивите дървета — пое към Пещерата Дивата крава; и Котката тръгна след нея и се скри както предишните пъти; и всичко се случи, както с Кучето и с Коня; и Котката си каза същите думи и когато чу как Дивата крава обеща да дава на Жената своето мляко в замяна на чудесното сенце, тя пак се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха. И пак не каза никому ни дума. И когато Мъжът и Кучето се върнаха от лов и запитаха за Кравата същото, както преди, Жената каза:

— Тя вече не се казва „Дива крава", а „Добра хранителка", защото ще ни дава топло бяло мляко, дорде свят светува; и аз ще се грижа за нея, докато ти и Първият приятел, и Верният слуга ходите на лов.

На другия ден Котката почака, повъртя се да види дали някое друго Диво животно няма да тръгне към Пещерата, но всички си стояха в Дълбоките диви дебри; и тя се попита защо пък да не й се доще да походи и поброди сама около Пещерата. Като стигна до нея, видя, че Жената доеше Кравата, съзря огъня в дъното на Пещерата и подуши мириса на топлото бяло мляко.

И тогава тя каза:

— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, къде отиде Кравата?

А пък Кравата беше там. И Жената се засмя и каза:

— О, Диво, дошло от Дивите дебри, поемай си обратно към тях! Вече съм си заплела косите и скрила магическата плешка. Не ни трябват други приятели и слуги.

А Котката каза:

— Аз не съм приятел и не съм слуга. Аз съм Котката, която ходи и броди, където си ще, а сега ми се ще да вляза във вашата Пещера.

А Жената каза:

— Тогава защо не дойде с Първия приятел още на първата нощ? Като чу това, Котката се ядоса и каза:

— Сигурно Дивото куче ти е надрънкало глупости за мен! А Жената й каза през смях:

— Разбрах, че си Котката, която ходи и броди, където си ще и където да иде й е много добре. Сама казваш, че не си нито приятел, нито слуга. Тогава нека ти е добре другаде!

Тогава Котката се престори на обидена и каза:

— Нима няма да ме пускаш никога да влизам в Пещерата ви, или да се погрея на огъня или да си близна от топлото бяло млечице? Вярно е, че аз съм само една бедна Котка, но ти си такава умница, такава хубавица, нима е възможно да бъдеш тъй жестока към мен?

Като чу тези думи, Жената каза:

— Знаех, че съм умна, но никой не ми е казвал, че съм хубава. За награда да сключим договор: ако и аз кажа една добра дума за теб, ще можеш да влизаш в Пещерата, когато си щеш.

— А ако кажеш две думи? — каза Котката.

— Това едва ли ще се случи — каза Жената. — Но ако кажа две добри думи за теб, ще можеш и да се грееш на огъня.

— А ако кажеш три? — каза Котката.

— Това няма да го бъде никога — каза Жената. — Но ако кажа три добри думи за теб, ще имаш и три пъти на ден топло бяло млекце, дорде свят светува.

И тогава Котката изви гръб и каза:

— Нека помнят Завесата на входа на Пещерата и Огъня в дъното й, и Гърнето с мляко край него, какво е казала моята Неприятелка и Жената на неприятеля ми!

И тя се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха.

Вечерта, когато Мъжът и Конят, и Кучето се върнаха от лов, Жената не им каза за договора, който беше сключила с Котката, защото я беше страх, че те няма да го одобрят. А Котката отиде далече-далече в Дълбоките диви дебри и се кри там, додето Жената съвсем забрави за нея. Само малкият Прилеп, който висеше с главата надолу от тавана на Пещерата, знаеше къде се крие тя и всяка нощ прелиташе до нея и й носеше новини от Пещерата.

Една нощ той каза:

— В Пещерата се появи Детенце. То е новичко, мъничко, розовичко и дебеличко и Жената много го обича.

— А какво обича Детенцето? — каза Котката.

— То обича нещата, които са пухкави и гъделичкат — каза Прилепът. — Обича да заспива с нещо топличко в ръце. И обича, когато си играят с него.

— Тогава моят час е дошъл — каза Котката.

И на следната нощ тя напусна Дълбоките диви дебри, скри се близо до Пещерата и зачака да се съмне. На сутринта Мъжът, Кучето и Конят отидоха на лов и Жената остана сама с Детенцето. Тя имаше да готви, а то плачеше и й пречеше на работата. Тя го изнесе навън и му даде шепа камъчета да си играе, но то продължи да плаче.

Тогава Котката протегна лапка и с меките й възглавнички погали Детенцето по бузата. И Детенцето загука. Котката се потърка о дебеличките му коленца и погъделичка брадичката му с опашката си. И Детенцето се засмя с глас. И Жената го чу от Пещерата и се усмихна.

Тогава малкият Прилеп, който беше увиснал с главата надолу при входа на Пещерата, каза:

— О, хазайко моя и Жено на моя хазаин, и Майко на сина на хазаина ми, едно Диво е дошло от Дивите Дебри и да знаеш как чудесно играе с Детенцето ти.

— Благословено да е това Диво, което и да е! — каза Жената, като изправяше уморения си гръб. — Защото имах работа тази сутрин и то ми направи услуга.

И в същия миг и секунда, о, мое Безценно съкровище, Завесата от изсушена конска кожа, която закриваше входа на Пещерата, се свлече на земята —фшшшшт! - защото помнеше за договора между Жената и Котката. Ии когато Жената отиде да я закачи — гледай чудо! — Котката вече се разхождаше преспокойно из Пещерата.

— Здравей! — каза тя. — Ти каза една добра дума за мен и аз мога да влизам в Пещерата, когато си искам. Но знай, о, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми и Майко на моето неприятелче, че аз си оставам Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре!

Жената се ядоса, но стисна устни и седна на чекръка да преде. Но Детенцето пак заплака, защото Котката го беше изоставила и Жената не знаеше как да го усмири — то се дърпаше и риташе, и цяло посиня от плач.

— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми и Майко на моето неприятелче — каза Котката, — откъсни от конеца, който предеш, завържи с него глиненото пръстенче от вретеното си, повачи го малко по пода, и аз ще ти покажа една Магия, от която Детенцето ти ще се засмее така силно, както сега плаче!

— Ще го сторя — каза Жената, — защото ми дойде до гуша да го слушам. Но няма да ти благодаря, да си знаеш!

Тя измъкна от вретеното пръстенчето му, върза го с конец и го повлече по пода на Пещерата. К Котката скочи подире му и започна да си играе с него, като го буташе насам-натам с лапи, и го затискаше, и се премяташе презглава, и си го прехвърляше над гърба, и го търкаляше между задните си крака, и го закачаше с нокти, и се преструваше, че го е изпуснала, и отново скачаше отгоре му. И накрая Детенцето се разсмя така силно, както преди беше плакало, и полази след Котката и лудя с нея из Пещерата, докато се умори и легна да спи, без да я изпуска от ръцете си.

— А сега — каза Котката — ще изпея на Детенцето ти една приспивна песен, каквато още не е чувало.

И тя замърка ту тихо — ту силно, ту силно — ту тихо, докато Детенцето заспа. Жената се усмихна, като ги гледаше, прегърнати край огъня, и каза:

— Добре го направи. Хитруша си, Котано!

И в същата минута и секунда, о, мое Безценно съкровище, димът на Огъня се спусна на гъсти кълба от тавана на Пещерата — буххх! — защото помнеше за договора между Жената и Котката — и когато се разсея — гледай чудо! — Котката се беше разположила преспокойно до огъня.

— Здравей! — каза тя. — Ти каза втора добра дума за мен и аз отсега мога да се грея на огъня, дорде свят светува. Но знай, о, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, и Майко на моето неприятелче, че аз си оставам Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре.

Жената много се ядоса и разпусна косите си, хвърли съчки в огъня, взе плоската плешка и започна да прави една Магия, за да се предпази да не каже трета добра дума за Котката. Но тази Магия беше Мълчалива магия и вътре стана тъй тихо, че едно мишле излезе от дупката си и пресече Пещерата.

— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми и Майко на моето неприятелче — каза Котката, — дали това мишле спада към твоята Магия?

— Ай! Ой! Не, не! — извика Жената и изпусна плешката, скочи върху пънчето и прибра нагоре косите си, за да не полази мишлето по тях.

— Щом не спада към Магията ти — каза Котката, — нали няма да ми навреди, ако го изям?

Няма! Няма! — каза Жената, като сплиташе косите си. — Изяш го веднага и ще ти бъда завинаги благодарна!

Котката скочи и сграбчи мишлето и Жената каза:

— Много ти благодаря! Дори и Първия приятел не лови тъй майсторски мишки. Наистина много те бива, Котано!

И в същата минута и секунда, о, мое Безценно съкровище — ффффт! — гърнето с млякото край огъня се разпука през средата — защото помнеше за договора между Жената и Котката — и когато Жената скочи от пънчето на земята — гледай чудо! — Котката вече лочеше преспокойно топло бяло млекце от едно от счупените парчета.

— Здравей! — каза тя. — Ти каза третата добра дума за мен и аз отсега ще мога да лоча топло бяло млекце по три пъти на ден, дорде свят светува. Но знай, о, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, и Майко на моето неприятелче, че аз си оставам Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре.

Тогава Жената се засмя, сложи пред Котката паничка с топло бяло мляко и каза:

— О, Котко, ти си наистина много хитра, но помни, че Мъжът и Кучето не са сключвали договор с теб и не зная какво ще направят, като се върнат.

— Няма значение — каза Котката. — Аз да си имам местенце в Пещерата до огъня и млекце три пъти на ден, пък Мъжът и Кучето да правят каквото си щат!

И вечерта, когато Мъжът и Кучето се върнаха в Пещерата, Жената им разправи за договора си с Котката, а докато тя разправяше, Котката си седеше край огъня и се усмихваше. Тогава Мъжът каза:

-- Да, но тя не е сключвала договор с мен и с всичките истински Мъже след мен!

И той събу двете си обувки от волска кожа, сложи до тях каменната си брадвичка и станаха три неща (до тях сложи една цепеница и едно друго малко секирче), така че станаха пет неща, и като ги нареди и петте в редица, каза:

— А сега ще сключваме нашия Мъжки договор. Ако ти, Котко, не ловиш мишки, когато си в Пещерата ни, всеки ден, дорде свят светува, аз, щом те видя, ще хвърлям по теб тези пет неща. И тъй ще правят всички истински Мъже след мен!

И като чу това, Жената си каза:

— Тази Котка е хитра, но моят Мъж е по-хитър от нея!

А Котката преброи наредените неща (бяха пет и доста ръбести) и каза:

— Добре, ще ловя мишки, когато съм в Пещерата. Но все пак ще си остана Котката, която ходи и броди където си ще, и където да иде, й е много добре!

— Освен там, където съм аз! — каза ядосано Мъжът. — Да не беше казала това последното, щях да оставя тези пет неща на мира, но сега знай, Котано, че щом те зърна, ще хвърлям по теб обувките си и каменната си брадвичка (значи три неща на брой). И тъй ще правят всички истински Мъже след мен.

Тогава Кучето каза:

— Чакай малко! Ти не си сключвала договор с мен и с всички истински Кучета cлед мен!

И то показа зъбите си и продължи:

— Ако ти, Котано, не занимаваш Детенцето, когато си в Пещерата ни, всеки ден, дорде свят светува, аз ще те гоня, докато те стигна, а щом те стигна, ще те хапя. И тъй ще правят всички истински Кучета след мен!

И като чу това, Жената си каза:

— Тази Котка е хитра, но Кучето е по-хитро от нея!

А Котката преброи зъбите на Кучето (бяха много и доста остри) и каза:

— Добре, ще занимавам Детенцето, когато съм в Пещерата, стига то да не ми дърпа прекалено силно опашката. Но все пак ще си остана Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре!

— Освен там, където съм аз! — каза ядосано Кучето. — Да не беше казала това последното, нямаше да използувам зъбите си, но сега знай, Котано, че щом те зърна, ще те карам да се катериш по дърветата. И тъй ще правят всички истински Кучета след мен!

И тогава Мъжът — без да губи време — хвърли двете си обувки и каменната си брадвичка по Котката и Котката хукна навън от Пещерата, и Кучето я погна и я накара да се изкатери на най-високото дърво.

И от този ден, о, мое Безценно съкровище, от всички Мъже поне трима — ако са истински мъже, — щом зърнат Котката, хвърлят по нея каквото им е подръка. И всички Кучета я гонят, дордето я накарат да драска но стъблата на дърветата. Но и Котката си знае правата по договора. Тя лови мишки и занимава дечицата, когато си е в къщи, стига да не й дърпат прекалено силно опашката, но щом свърши работата си или открадне някой миг и особено когато се стъмни и Луната изгрее, тя си остава пак старата дива Котка, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре. И тогава тя се измъква тихо-тихо от къщи и поема към Дълбоките диви дебри или пък към Високите сиви покриви, като маха своята дива опашка и скита, дето зелените й очи видят.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Да Дорис, поздравления за фотките. Много ме накефиха тези с клавиатурата. Даже, с твое позволение, бих си сложил такава (съответно подрязана) за аватар :)

а моята няма ли да си я сложиш?? :post-20645-1121105496: :post-20645-1121105496:

Link to comment
Share on other sites

  • 1 месец по късно...
  • Глобален Модератор

Много ме кефят котките. Не знам защо.

И аз не знам защо, но котките яко ме кефят! А като се замисли човек, освен симпатичната им визия и интелект, котките не блестят с други особени качества.

* * *

Сириус, страхотна снимка! И котето е миличка физиономия! :biggrin:

* * *

Колега Иванов, имаш много симпатичен приятел!

Link to comment
Share on other sites

  • Модератор Инженерни науки

Много изчерпателно, единстано бих добавил че е много крсиво животно. Това последното може да е субективно, но аз виждам грация във всяко движение и поза на котката - когато ходи и когато дебне, когато скача.. Имах един огромен рижав котарак някога, отгледахме го от мъничко и глупавичко котенце. Изпитал съм нещата които описваш. Но за съжаление идва един тъжн момент за всеки който има домашен любимец. Животинчето живее много по-молко от човека и сигурно така трабва да бъде. Радвайте им са докато са с вас и им осигурете необходимото за да се чувстват добре, защото ние сме тези които сме избрали да сме с тях, а не обратното, и следователно сме отговорни за тях.

Редактирано от Joro-01
Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

* * *

Радвайте им са докато са с вас и им осигурете необходимото за да се чувстват добре, защото ние сме тези които сме избрали да сме с тях, а не обратното, и следователно сме отговорни за тях.

Доколкото знам, котките са се самоодомашили, а не обратното. Вярно ли е?

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...
×

Подкрепи форума!

Твоето дарение ще ни помогне да запазим и поддържаме това място за обмяна на знания и идеи. Благодарим ти!