Социалният антрополог Харалан Александров - за обединението на българската нация днес

[ISTORIK]

Интервю на сп. "Мениджър" със социалния антрополог Харалан Александров

- Господин Александров, какво обединява българската нация днес, на прага на втората декада на XXI век?

- Самата идея за национална цялост в късната модерност е поставена под въпрос. Все по-големи части от национални суверенитети се откъсват и принадлежат, от еднa страна, на наднационални образувания, каквото е Европейският съюз, а oт друга страна стои регионалното ниво, където общностите и териториите се обособяват като квазиавтономни цялости.

Същинската традиционна нация все по-малко съществува и все повече тази функция се поема от символни, обединяващи неща като език, култура, спорт. За разлика от другите европейски нации, където има много силна и безспорно позитивна обединяваща традиция, при нас тя е силно разколебана. По силата на цивилизационната промяна, която преживяваме, голяма част от заложените в традицията модели на самоорганизация, начин на живот, култура се оказват неадаптивни. За пример мога да посоча фамилизма като модел на общностна самоорганизация, при който основният етичен принцип е двойният стандарт: по един начин се отнасяш към близките си и по друг - с всички останали. Това е изключително успешен модел, за да оцелееш в режим на чуждо доминиране. По време на Османската империя българските общности, подкрепяйки се вътрешно, са успели да се справят, да оцелеят и дори - да се развият в рамките на една многонационална империя, доминирана от чужда сила. Днес тази вътрешнородова солидарност се превръща в проблем за развитието - тя се разчита като корупция, защото пречи на възможността да се излъчват на лидерски позиции хора на принципа на меритокрацията, т.е. - благодарение на своите качества и заслуги. Принципът на родова или партийна лоялност надделява, в резултат на което на ключови позиции в различните организации и институции се оказват хора без други качества, освен принадлежността си към някакъв клан. Това е един от многото примери как част от традиционната ни култура, която ни е съхранила като общност, сега спира да върши работа. Това налага да се разделим с част от своите традиции. Нещо, което много по-отдавна и много по-успешно се е случило в европейските страни, с нас се случва в момента.

- И какво трябва да направим, за да разберем и осъзнаем идентичността си и да се превърнем в модерно солидарно общество?

- Налага се да направим един сериозен, задълбочен и информиран преглед на силните и слабите страни на нашата национална традиция. Това не е толкова лесно. Ние или безусловно отхвърляме традицията и казваме, че всичко, що е българско, е калпаво, или я приемаме по един възторжено безкритичен начин. Сериозен разговор върху българската идентичност и култура няма. Това е едната драма. Другата драма е, че в момента социалната инфраструктура, която създава чувство за принадлежност и солидарност, се е разпаднала. Хората нямат усещането, че държавата е тяхна, че институциите им гарантират сигурност и защитават правата им. Следователно ние нямаме в ежедневието си реално, осезаемо проявление на социалната солидарност. Ако сте болен, беден или възрастен човек и разчитате на социалните институции да ви помогнат, сте загубен. Хората се научиха да не разчитат на публичните услуги, а - да решават проблемите си частно. Солидарността отново е свита до рамките на семейството. В този смисъл България няма основните обединителни системи на модерните граждански общества, каквито са социалното подпомагане, здравеопазването, публичното образование. Политиките в България се правят на едро, политиците нехаят за човешките потребности и погазват човешките права. Те са дълбоко нечувствителни към страданията и нуждите на хората. Затова хората възприемат държавата си като чужда и враждебна и е много трудно да се говори за реално съществуваща солидарност и усещане за национална принадлежност. В този смисъл може да се каже, че ние не съществуваме като модерно общество. Когато се разболее някой, не е нужно да се правят сърцераздирателни медийни кампании, даващи повод за нездрав популизъм, а трябва да има функционираща система, която да поеме лечението. Това е, което въплъщава националното единство. Печално е, но нас ни обединява не това, че се чувстваме защитени, подкрепени и приети, а - това, че се чувстваме отхвърлени и нежелани от собствената си държава. Ние сме обединени срещу, а не - от нещо. Отсъствието на осезаеми, действащи системи на солидарност, които конструират общността в ежедневието, не позволява да се идентифицираме с нацията като нещо реално и налично, налага се да се въобразим като общност на нивото на абстракциите. Затова и митотворчеството е толкова разпространено. Ние нямаме в настоящето причина да се гордеем с факта, че сме български граждани, и да се свързваме със себеподобните си по добър начин. Налага се да търсим повод за гордост в историческото ни минало.

- Това ли е основната причина в трудни моменти твърде много да се обръщаме към историята и там да търсим устоите си?

- Това, че се обръщаме към историята, е положително, доколкото можем да се поучим, да пренесем добрия опит към съвремието, но ние не го правим така. За съжаление не пренасяме добрите възрожденски практики, а използваме историята заклинателно. Мислим, че след като е имало множество велики българи в миналото, няма как да сме толкова лоши в настоящето. Получаваме лоша оценка от ЕС и решаваме, че ни мразят. Кандидатът за еврокомисар се проваля безславно на изпита пред Европарламента, а ние обявяваме, че има някакъв заговор срещу България. Някак си сме неспособни да поемем своя живот в собствените си ръце, да се ангажираме със социални каузи, не успяваме да напуснем собствената си черупка и да се свържем с другите хора. Кръгозорът на патриархалния човек стига до вратата на двора му, но не отива по-далеч; той е неспособен да се ангажира със състоянието на своята улица, на квартала, на общността. Това отсъствие на първична гражданска култура е наследство от комунизма, но - не само, защото поколението, израснало в прехода, възпроизвежда същите модели. То ни обрича да обясняваме своите неволи с конспирации, със злонамерени заговори, с лошо лидерство или с комбинация от тези неща. А всяка група има потребност да се чувства част от нещо, което е добро, но когато такова добро нещо не ни е дадено в реалността, ние трябва да си го въобразим. И тук вече е голямото предизвикателство към нацията - дали от въображението можем да преминем към реалността. Ние си въобразяваме, че ще се състоим като нация, че ще се случи обединението ни не като се свържем един с друг и едни с други, а - като се свържем магически с някоя героична лидерска фигура. Затова периодично нарочваме някой политик за наш спасител, натоварвайки го с абсолютно непосилната отговорност да свърши работа, която трябва да бъде свършена от много хора. И той предсказуемо се проваля, а с него - и ние - като общност.

- В този смисъл необходимо ли е винаги да има лидер, който да поведе гражданите към обединение, или една истинска кауза може да акумулира енергията на хората?

- За гражданската енергия не е нужно да има лидер. Всеки гражданин може да бъде лидер. Ние сме автономни същества, които могат да се свързват постоянно помежду си в много конфигурации, по повод на много различни задачи. Харизматично-героичното лидерство е необходимо на примитивните общности, които още не са достигнали до гражданския стадий на развитие. Те се идентифицират през лидерството, защото се провалят, като се свържат един с друг. Един ежедневен пример - двама съседи, които постоянно се карат и не могат да се разберат за елементарни неща... И двамата са си закачили в къщите портрета на поредния политик, който обещава да "оправи нацията". И след смяната на този политик с нов, свалят портрета на стария и го заменят с портрета на следващия. Именно поради провала да се свържат един с друг, те въобразяват връзката си през трета митологична фигура, което на практика саботира лидерството. Няма човек, който сам да може да се справи с предизвикателствата на постмодерния свят. Обожествяването на лидера е имало смисъл, когато племенният вожд е трябвало да поведе войската срещу съседното племе. В модерни времена то води до авторитарни и тоталитарни режими, които в дългосрочен план гарантират страдание и провал.

- Приема се, че нациите стават по-единни, когато изживяват труден период или - когато са изправени пред някаква пряка опасност. В каква степен важи това за българския народ?

- Това важи за всички групи. Едно от основните допускания, около което се формира примитивната група, е "бой - бягство", а именно, че има външна заплаха и трябва да се държим заедно. Другото допускане е зависимост от силна фигура, която ще ни поведе нанякъде, и всички се втурваме да я следваме. Но българският модел трябва да бъде разглеждан основно през страданието. Ние имаме т.нар victim identity - "идентичност на жертвата". В този смисъл сме много солидарни. В ежедневието си сме доста безразлични към страданието на малцинствата например, но реагираме, и то - травматично, на големи страдания. Класическите примери са два - солидарността първо с арменците и после - с евреите, които са жертва на геноцид. Ние самите имаме опит с това, защото сме били жертва на продължително потисничество. Свързваме се с жертвите чрез страданието и оцеляването. Въпросът е дали можем да бъдем солидарни през развитието и за целите на развитието. Това още не сме го постигнали. Оказва се, че икономическото благополучие не ни прави по-солидарни. В началото на прехода вярвахме, че като се замогнат, хората ще станат по-социални и по-граждански ориентирани. Оказа се, че не се случи това. Едно изследване на гражданския живот в различните малки и средни общини в България показва, че общините, в които има някаква гражданска активност, са по-бедните и тези по средата. Там хората успяват да се организират за колективно действие и да направят нещо добро. Това не се случва в най-богатите общини, където всички се надпреварват да демонстрират индивидуален просперитет. Тази нагласа да оцеляваш поединично и да гледаш на благополучието като на нещо, което ти е дадено, а не - като на нещо, което е социално придобито, е пагубна.

- След влизането на България в Европейския съюз като че ли останахме без ясен приоритет и това в някаква степен създаде вакуум в обществото. Защо се получи така?

- След влизането в НАТО и в Европейския съюз останахме без национална кауза и се отдадохме на индивидуална алчност и лакомия. Когато се водеха преговорите за влизане в ЕС, не можахме да определим ясни приоритети, както направиха други страни. Всъщност, скритият приоритет беше да надхитрим европейците, че отговаряме на техните стандарти, за да ни харесат и да ни приемат, и тук се справихме много добре. Постарахме се да изглеждаме приемливо за пред света, наместо да се обърнем навътре и да си свършим работата. Това е проблем не само на преговарящите политици, но - и на медиите, защото нямаше поле за такъв дебат. Разказваше се само кой политик къде и с кого се е срещнал, без да се акцентира върху важните въпроси и приоритетните ресори.

- А Вие как виждате ролята на медиите, когато говорим за обединение и за национални каузи?

- За съжаление, ролята на медиите е по-скоро разрушителна и деморализираща, отколкото - просветяваща, култивираща и развиваща. Нездравото фокусиране върху най-омерзителните и деструктивни проявления на живота, комбинирано с провинциална сервилност към силните на деня и с тежка икономическа и политическа зависимост, доведе до изчезването на критичната публичност в България. Медиите са част от проблемите на това общество, а не - от решението на тези проблеми. И са ясен симптом за болестта на обществото, точно като високата температура. Те не са болестотворния вирус, но са много силен симптом. Разбира се, има и изключения. Такъв е примерът с медицинските сестри в Либия. В този случай обединението на хората мина през медиите, но трябва да отбележим, че това е солидарност от типа "да спасим жертвите!", като случаите с арменците и с евреите. Сещаме се да се обединим и да реагираме като група, чак когато ножът опре до кокала. Както един мой приятел казва: "Ние реагираме само при изгаряне от трета и четвърта степен, когато положението е почти неспасяемо."...

- Можете ли да посочите събитие, което ни е накарало да се гордеем, че сме българи?

- Главно исторически събития ни дават повод за гордост. Ако изключим футболния триумф от 1994 г. или индивидуалните успехи на някой спортист или музикант, всички други неща са свързани със спасяването на евреите, с победите ни по бойните полета. Нямаме значимо съвременно събитие, което да бъде еднозначно разпознато като повод за гордост. Дори не сме в състояние да възприемем прехода към демокрация, с всички условности около това, как се случи той, като успех. Много хора смятат това за катастрофа. Приемането в ЕС също не е еднозначен повод за гордост, тъй като не бе заслужено, а - подарено, и както се разбра, тепърва ще берем срама от това. Все пак, като българи, нас ни свързват и някои добри неща - едно от тях е, че не се отчайваме и не се отказваме, постоянно експериментираме. Друга добра наша характеристика е, че имаме сравнително висока нагласа за предприемчивост. Но идеята да построим колкото може повече грозни бетонни хотели - за сметка на природата - очевидно не е добро предприемачество. Икономическото оживление се оказа кратко и измамно, а последиците от него са тежки и продължителни. Тепърва предстои да осъзнаваме мащабите и дълбочината на кризата и безпътицата, в която попаднахме. Надявам се да разберем причините за случилото се и да извлечем поуки от допуснатите грешки.

http://www.manager.bg/

[КГ125]

Точни думи!!! Доколкотго национализмът е естествен обединител на всяко общество, успяло да стане нация през 19-тти - 20-ти век, българският такъв днес може да се основе само на културно-историческата традиция. Затова и толкова много история в споровете, в т.ч. и тук.

Отчасти той би могъл да бъде и политически, но така или иначе без него няма да се мине. Кризата на прехода беше и криза на национализма, или ако щете, наречето го с мекото "национална самоидентификация".

Само че ми се струва, че ако има положително развитие в тази насока, то няма да дойде с "енергията на всеки", а с енергия, генерирана някак от централната власт. Със съжаление трябва да се каже, че след успешния удар върху българското общество от 1944 г. то вече не е способно на граждански иниацитиви "отдолу".

Такава е реалността.

Редактирано Август 26, 2012 от КГ125

[kramer]

Интервю на сп. "Мениджър" със социалния антрополог Харалан Александров

- Господин Александров, какво обединява българската нация днес, на прага на втората декада на XXI век?

- Главно исторически събития ни дават повод за гордост. Ако изключим футболния триумф от 1994 г. или индивидуалните успехи на някой спортист или музикант, всички други неща са свързани със спасяването на евреите, с победите ни по бойните полета. Нямаме значимо съвременно събитие, което да бъде еднозначно разпознато като повод за гордост. Дори не сме в състояние да възприемем прехода към демокрация, с всички условности около това, как се случи той, като успех. Много хора смятат това за катастрофа. Приемането в ЕС също не е еднозначен повод за гордост, тъй като не бе заслужено, а - подарено, и както се разбра, тепърва ще берем срама от това.

http://www.manager.bg/

Не съм съгласен с автора, че еди кво си не било повод за гордост, не било заслужено.

Та като мряхме в Ирак, излиза че е било бъдива, бе аланкоолу?

Това, че държавата е влязла в НАТО и байчовците от текеесето и пазарите са влезли в ЕС, да не се е дължало на някой друг бе, а?

Редактирано Август 26, 2012 от kramer

[КГ125]

О, разбира се, че поводите за гордост са заслужени!!! Тая лявоинтелигентска теза, че всички събития са само въобразени поводи за гордост е време да отива в историята и да се изследва като отклонение.

[Южняк]

Ами, Историк, това е по-скоро за темата, която отворих по-рано днес. Обществените дисциплини са болни, и от болната глава - на здравата. Харлан Александров е малко по-разумен - и доста по-начетен от болшинството социоантрополози. Което го прави поносим, но токлова. Не е болно обществото, обществените науки боледуват, и една по една предават Богу дух. В доста университети сляха департаментите по социо- и културна антропология с тези по литература; чакам кога ще се случи същото и с департаментите по история, което е едно признание, че тези дисциплини, иначе с богато минало, поизлязоха от графата "науки" и малко по малко се наместиха в графа "литература" (т.е. fiction, може и сайнънс фикшън)

И Александров така, само че малко по-интелигентно, като мислещ човек.

Но, свято място празно не остава, на на опразнените от историята и антропологията територии малко по малко се наместиха някои по-точни науки - математика,еволюционна биология, популационна генетика, археология. Историци и антрополози в момента са твърде заети да деконструират каквото им попадне пред очите, та нямат време за занимания с антропология и история. Като деконструират всичко, най-накрая ще деконструират и себе си и ще мине Фортинбрас ли, кой беше, не помня вече, с голямата метла, и те така те.

Патриархалния характер на българското общество е прекспониран от Александров, както и оглеждането за лидери; това преекспониране е традиция. Напротив, обществото ни изобщо не обича лидери и е много ехидно към всеки, който влезе в ролята на лидер. Спомнете си хилядите вицове за "Бай Тошо" от социализма. Търсенето на "лидер" изобщо не съществува и се чудя докога ще му минава номера на това клише, за лидероманията на българина. И сега не е по-различно, и винаги е било така - напротив, българите се еднаантилидерска и антипатриархална нация/етнос до едно самоубийствено ниво - но дет се вика - характер. А характера, това е съдбата. Съдба.

Няма по- лидерска и патриархална нация на света от японската - там отчетливата структура, подчинението на лидера от горе до долу и уважението към старшия по години - или- вишестоящия - и родителя - е закон. И в същото време Япония е най-успялата, може би най-модерната нация на света. И патриархалността и лидроманията и, напълно чужда на българина, никак не и е попречила да бъде такава. Патриархалността и лидероманията по правило е изключително чужда на Европа, а ние сме европейци. Това, което социоантрополога Александров казва е, "ах, ако само вземете да намразите майките и бащите си, и само ако знаете как всичко ще се оправи!"

Нищо няма да се оправи, и сега си третираме възрастните хора като кучета.

Патриархалните общества - т.е. с един властен патриарх начело, който се движи насам натам с отроците си, и всичко мъжко под покрива/шатрата му му е рода до девето коляно, са най-типични за близкия изток, не за европа. В библията патриарсите и лидерите играят на прескочикобила. С лопата да ги ринеш. Та затова казвам - от болната глава - на здравата.

Там, където държавите - и респективно етносите са стари - като в средиземноморието и близкия изток - там обществата са непотистични; в европа най-големите шуробаджанаци са италианците. Колкото по-стар един етнос, толкова по-голям непотизма и шуробаджанащината му; и обратното; колкото по-млад, толкова по-меритократичен; но това са неща., чужди на Александров и социоантропологията; бъдещето не е меритократично, то е непотистко, защото човечеството остарява. Там, където цивилизациите не са в първа младост, меритокрации няма.

В същото време това има твърде малко общо с икономическия успех на един етнос.

Още нещо -Александров приписва хероическите фигури, култа към личността и непотизма към "примитивните" общества; Но всъщност тоталитарните системи не са никак примитивни - напротив, комунизма и фашизма са в крайната, постмодерната фаза на цивилизацията ни; в същото време едва ли има по-подчертан култ към личността от комунизма и фашизма, които са ноторни с обожествяването/преклонението пред ленин, сталин, хитлер и т.н., което е толкова неевропейско.... интересна работа, изглежда социализъм и култ към личността вървят като дупе и гащи; нявсякъде, където се появи социализъм се появяват елементи на култ към личността - ким сен, мао, сталин и т.н.; а днес , в съвременна америка, със забавление и удивление забелязвам, че успоредно с увеличаването на социалистическия елемент в ам. политика и икономика, се появяват и елементи на ... култ към личността на Обама :biggrin: - то не беше веене на вятър, та тениски, та чаши, та чак и така наречената "Обамамания", дирижирана в обществото - и на американците може да им е смешно и странно поради нетипичността, си, но аз, поради социалния си опит, виждам раждането на култа към личността, и злорадствам.

Бъдещето не е това, което си представя Александров. Но Александров е умен човек и не мисля, че си вярва; просто ги говори без особен мускулен тонус. Бъдещето е много различно. Но поне не се увлича прекомерно и не си вярва особено. Тия - така наречените социалисти - ще екстерминират омразната им западна демокрация и като спечелят един ден властта навсякъде с малко, но завинаги - ще спретнат една образцова тоталитарна държава и за всеобщо изумление ще си сложат един цар най-отгоре, един истински близкоизточен монарх, в противоречие с всичките празни прокомунистически приказки, които изприказваха и изписаха в течение на повече от век и половина. И ще поемем плувката както никога не сме я поемали.програма на глобализаторите, която бутат под илюзията за обективност, поне според мене.

Преди време бях постнал една мисла на едно друго място, да я повторя и сега - не мисля различно.

В Илиадата някакъв прави пресказание, че първия от гърците, който стъпи на троянска земя, със сигурност ще загине; когато корабите на ахейците стигат Троя, никой не иска да излезе от тях, защото се страхуват от предсказанието. Тогава хитрягата Одисей, за да подведе ахейците да излязат, хвърля на троянска земя щита си и стъпва върху него. Войниците не забелязват щита, мислят си, че Одисей е първият, стъпил на земя, т.е. първия глобализирал се, зарязал щита, наречен протекционизъм, етносолидарност, собствен език, собствена култура, собствена армия - и без страх изскачат от кораба - и загиват - защото Одисей не е стъпил на земя.

Политическото ляво играе играта на глобализация по правилата на Одисей - тези, които най много думкат тъпана на глобализацията, т.е. на отказа от неща като етнос, нация, пол, семейство, религия, семейни взаимоотношения и т.н. са като Одисей, стъпил върху щита си и претендиращ, че е първият стъпил върху троянска земя - а не е - просто иска другите да стъпят там, а той да остане на сигурно върху щита си - своя етнос, своята култура, своето семейство, своята религия - от която няма никакво намерение да се отказва. И докато другите войници/нации, повярвали на Одисей, захвърлят щитове, за да влязнат в прекрасния нов свят на глобализацията, захвърлят етноса си, захвърлят религията си, захвърлят пола си,захвърлят историята си, захвърлят семейството си, Одисей стиска своите. И когато всички нации, етноси, граници, икономики, раси, религии, семейства, роднински връзки се разтворят една в друга и изчезнат, само Одисей ще има своите, и тъй като ще ги е запазил, зашото е стъпил на щита си, а не в глобалния свят, ще бъде най силния в него.Последния, който се глобализира, чисто и просто няма да се глобализира. А за останалите ще бъде късно.

[nik1]

Интервю на сп. "Мениджър" със социалния антрополог Харалан Александров

Не мога да разбера за какво е тази тема и публикация? Какво искате да се дискутира?

Това е дискутирано десетки пъти във форума.. Всичко което за което се пише, се дължи на културни особености, формирани в далечно минало; културни особености, феномени и явления, които се изследват в съпоставаителното културознание от 20 -30 години; много сериозно и задълбочено през последните 5-7 години..

Няма как да се очаква "всеки да е лидер" в едно неравновластно общество, или - да се очаква солидарност и "работене" на институциите - в едно колективистично (неуниверсалистко) обшество (култура), в което степента на обществен инститиционален колективизъм е ниска (изключения правят източноазиатите, при които е висока).

Никога в България не е имало развито гражданско общество или "критичната публичност" (според автора "критичната публичност" е съшесвувала преди прехода, но това е просто негова илюзия). Няма и как тези особености да се променят в близките 100 години, така че да се очаква да изгрее някакво слънце на хоризонта

Що се отнася до т.н. "криза"..Държавата спря да определя и нарежда (кои е правилно да се прави и мисли) и да се грижи за всичко, и си дойдохме в ественото си състояние, но това не е криза..Когато се пише за криза - трябва да се уточни как се измерва т.н. криза, с какви стойности/велични, къде са публикациите, на какво е криза?

Да не би преди хората да са считали че парите са по-маловажни, отколкото сега считат за тях (че да се говори за криза)?

Да не би хората сега да смятат, че децата са по-маловажни, отколкото са смятали за децата преди?

Да преди децата ставаха и отстъпваха място на старите хора в автобуса; всички излизахме на ленински съботници; ходихме и на бригади, но това не доказва нещо. Защото заслугата беше на ОФ, и на Държавата, (и на германския ред, и на германското чудо "марксизсъм", наречено ленинизъм или социализъм), а не а не на народа ни, или на културата ни..

Редактирано Август 27, 2012 от ISTORIK

[ISTORIK]

Просто ми стана интересно интервюто и реших да го споделя във форума.

---

За Одисей... Ще направя едно уточнение.

Одисей скача пръв от кораба на сушата, но преди това е хвърлил щита си, и скача върху него, понеже троянците имали обичай да убиват първия от нашествениците, стъпил на сушата им. Така вторият ахеец (елин, грък), който скочил след него, бил застрелян с лък. Идеята тук е да не стъпваш пръв на сушата. А Одисей по този начин предразположил другите също да стъпят на нея, но само първият, скочил след него, бил убит от троянски "снайперист" (?! ), въоръжен с лък.

Редактирано Август 27, 2012 от ISTORIK

[КГ125]

В тази тема, Ник1, се дискутира ясно и точно това, което виждаш написано. И не, ставането в трамвая на възрастните хора не е от марксизма, а е откакто има трамваи в София. А преди трамваите, правенето на път на стария човек е било част от кодекса за поведение - дори и в последното село и най-вече там! Марксизмът, знаеш, е доста добър рушител на традиции, но и той има еволюция в едно социалистическо общество. За да има ред, последното парадоксално се беше опряло донякъде точно на патриархалността.

Пореден респект от мен за Южняка!!!!

Може да се добави, че в света има още две силно патриархални или, хайде, във втория случай - традициионни общества. И двете бележат тотален прогрес - Китай и Израел. Вместо да умуват сума ти квазиинтелигенти по света, да вземат да вземат (sic!) пример от тях и от тяхната реалност, как се устройва общество.

България по душа е патриархална и традиционна - или дори бих казал доста балансирана в това отношение - спомнете си времето до 1944 г., когато има доста харомоично съчетание на модерност и патриархалност. Това винаги води до прогрес.

Дали днес промените са фатални или просто българите се намират в една чужда им социокултурна среда?

Хуманитаристиката, наистина, като се до-деконструира и науката си, и себе си (надявам се някой виден мислител да не деконструира и някоя носеща колона на университета си), ще загине.

Празнината на знаниетго наистина ще се запълни, но от кого ли? От чужди хуманитаристи, които не са забравили обективността. Как ще се ползват знанията от чуждия народ за другия е друг въпрос.

ПП

А, да - и ленинският съботник не от марксизма! Само са го прекръстили - иначе и преди учениците са ходели да засаждат дървета. Над селото ми има една огромна борова гора, засадена през 30-тте години от учениците и учителите.....

Редактирано Август 27, 2012 от КГ125

[alvassareiro]

И в какво се изразява модерността до 1944?

[КГ125]

В творбите на Светослав Минков!

[Пандора]

Дали днес промените са фатални или просто българите се намират в една чужда им социокултурна среда?

Може би българите все още се адаптират към новата културна среда,все пак за това се иска време.Проблема е че,не създаваме оригинален модел,а се нагаждаме към чужд и тъкмо да се адаптираме не се знае какво ще се случи .

О, разбира се, че поводите за гордост са заслужени!!!

Българите имат много неща за които да са горди,но понякога се съмнявам че наистина осъзнават най-ценните такива.

[alvassareiro]

В творбите на Светослав Минков!

там си и остава. На хартия.

[КГ125]

Глупости. От 1878 г. до 1944 г. София е застроена 3 пъти. Т.е. обновила се е три пъти.

[Михов]

И в какво се изразява модерността до 1944?

Ти нали беше от Перник? Ами с разработването на Пернишкия въглищен басейн например.

[alvassareiro]

Глупости. От 1878 г. до 1944 г. София е застроена 3 пъти. Т.е. обновила се е три пъти.

няколко сгради тип сецесион нищо не са. Важен е средният стандарт.

[alvassareiro]

Ти нали беше от Перник? Ами с разработването на Пернишкия въглищен басейн например.

то голямо разработване е било.

[ISTORIK]

Колкото - толкова! Важното е да е от сърце.

[Frujin Assen]

Ми Алва, като ти е кратка паметта, ето и в темата си писал... http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=13811

Като съм говорил с възрастни хора, които не са комунисти, всички споменаваха с особена гордост многото строежи и модернизация на България през тези години. Комунистите пък си знаят само бригадирското движение и не обелват думичка за тези строежи. Политика, кво да правиш...