Макбет и Ричард III от Шекспир.

[Gloster]

Предлагам в тази тема да видим приликите и разликите между двете известни шекспирови трагедии.

Ричард III по-начало е образ на абсолютното зло и чак накрая се появява съвест в него.

При Макбет е различно. Може да се каже, че той е положителен образ, но изпада в изкушение, което го води до убийство. Веднъж извършено, за да се заздрави положението, трябва да бъдат извършени още и още убийства, но това не му дава покой и става все по-зле за него...

Редактирано Септември 2, 2012 от ISTORIK

[ISTORIK]

Ричард III е крал на Англия от 1483 до смъртта си през 1485 г. в битката при Босуърт. Произхожда от рода Йорк, потомък е на династията на Плантаженетите, на която е и последен представител. Заради природния си дефект е известен и като Ричард Гърбавия.

Битката при Босуърт на 22 август 1485 г. е предпоследната битка от Войната на двете рози, гражданска война между династията Ланкастър и династията Йорк, която бушува в Англия през втората половина на XV век. Битката е спечелена от ланкастърите. Техният лидер, Хенри Тюдор, граф на Ричмънд, става първият английски монарх от Тюдоровата династия чрез своята победа и последвалата му женитба с йоркска принцеса. Неговият опонент, Ричард III, последният крал от Йоркската династия, е убит в битката.

Ричард Глостър е роден 2 октомври 1452 година. Той е единадесетото дете на херцог Ричард Йоркски и Сесил Невил. Провъзгласен е за трети херцог на Глостър след коронацията на брат си Едуард IV през 1461 г. Служи вярно на брат си в борбата между родовете Йорк и Ланкастър.

След смъртта на Едуард IV, Ричард узурпира трона от племенника си Едуард V. Привържениците му обявяват престолонаследието на Едуард за невалидно. Повод за това е твърдението, че сватбата на крал Едуард IV и Елизабет Уудвил е незаконна, поради което и синовете им нямат права върху короната. Едуард V и брат му Ричард са затворени в Тауър и по- късно биват убити. Ричард Глостърски е коронясан за крал на 6 юли 1483 г. под името Ричард III.

Четири месеца след коронясването си Ричард е изправен пред бунта на бившия си помощник Хенри Стафорд, херцог на Бъкингам, който иска да качи на трона Хенри Тюдор, херцог на Ричмънд от името на рода Ланкастър. Въстанието е потушено, но Хенри Тюдор събита нови войски. В битката при Босуърт (22 август 1485 г.) кралят претърпява поражение и е убит. Той е последният английски владетел, намерил гибелта си в битка.

Босуъртското сражение слага края на Войната на розите. Хенри Тюдор се възкачва на трона под името Хенри VII. Англия се стабилизира след дългогодишните междуособни войни. Крал Ричард III има мрачна слава, дължаща се в голяма степен на прочутата Шекспирова пиеса Ричард III, където е представен като аморално чудовище. Приписват му се убийствата на брат му Кларънс и племенниците му Едуард V и Ричард.През краткото си управление се проявил като добър администратор, законодател, държавник с усет за търговския потенциял на Англия. Покровителства музиката и архитектурата. Ричард III има син от брака си с Ан Невил, вдовица на Едуард (синът на Хенри VI) и извъбрачни син и дъщеря.

Уилям Шекспир драматизира битката при Босуърт в пиесата си "Ричард III", в която тя е представена като дуел между Хенри Тюдор и Ричард III. Шекспир използва техния дуел, за да сложи кулминационен край на Войната на розите и я обрисува като „недвусмислен триумф на доброто над злото“. Шекспир преувеличава причината за неспокойната нощ на Ричард преди битката, като предлага версията, че кралят е бил преследван от призраците на всички онези, които е убил. Кралят възвръща увереността си, казвайки, че ще бъде зъл, ако е необходимо, за да задържи короната си.

[glishev]

Една от приликите е, че и двете трагедии имат политическа цел. "Ричард III" обговаря правата на Елизабет, а "Макбет" - тези на Джеймс.

И в двете пиеси няма "отдих" от злодеянията на тирана, а ако има някакъв катарзис (а ла Аристотел), той идва не от някакво пречистване на героя, а от външна намеса, която премахва изверга от трона.

В "Макбет" трагедията наистина е по-"чиста", защото зрителят може и да изпита някаква съпричастност към тана Макбет. Е, днес вече не сме в Шекспирово време и можем да си играем с търсенето на причините за злото у Ричард; та дори и да ги намерим в неговата физическа уродливост. Но за публиката от Шекспирово време това уродство не оправдава Ричард, а напротив - то доказва, че от такъв човек не може и да се очаква друго освен зло.

[Gloster]

Може и така да се е възприемало.

Но не мисля че е точно така за Ричард.След като взима короната,той губи и някаква част от отрицателния си образ.

Става по-слаб,отчаян,прави глупави грешки,губи чувството си за хумор.

Иначе в последната нощ,определено се пробужда съвест,макар че на сутринта е отслабнала пак,преди битката.

НО предишните му качества се връщат и последната му реч е по-силна от тази на Ричмонд и това не е неволно.

А на Макбет винаги съм му съчуствал.На мен ми се струва че той не е отрицателен герой,все пак.

Но лекотата с която нарежда убийството на Банко е страшна от друга страна.

Редактирано Септември 2, 2012 от Gloster

[glishev]

Значи - браво на Шекспир

[Gloster]

Ето в оригинал,когато за първи път се появява съвеста на Ричард.Това е монолога му преди битката,след като си отиват духовете.

KING RICHARD.

Give me another horse,—bind up my wounds,—

Have mercy, Jesu!—Soft! I did but dream.—

O coward conscience, how dost thou afflict me!—

The lights burn blue.—It is now dead midnight.

Cold fearful drops stand on my trembling flesh.

What, do I fear myself? there's none else by:

Richard loves Richard; that is, I am I.

Is there a murderer here? No;—yes, I am:

Then fly. What, from myself? Great reason why,—

Lest I revenge. What,—myself upon myself!

Alack, I love myself. Wherefore? for any good

That I myself have done unto myself?

O, no! alas, I rather hate myself

For hateful deeds committed by myself!

I am a villain: yet I lie, I am not.

Fool, of thyself speak well:—fool, do not flatter.

My conscience hath a thousand several tongues,

And every tongue brings in a several tale,

And every tale condemns me for a villain.

Perjury, perjury, in the high'st degree;

Murder, stern murder, in the dir'st degree;

All several sins, all us'd in each degree,

Throng to the bar, crying all "Guilty! guilty!"

I shall despair. There is no creature loves me;

And if I die no soul will pity me:

And wherefore should they,—since that I myself

Find in myself no pity to myself?

Methought the souls of all that I had murder'd

Came to my tent; and every one did threat

To-morrow's vengeance on the head of Richard.

Редактирано Септември 3, 2012 от Gloster

[glishev]

Всъщност не мога да реша дали това наистина е някакво съжаление да извършеното или просто страх пред поражението. Ричард за първи път знае, че ще загуби. Докато знае, че печели, той е нагъл.

[Gloster]

Определено е породено от страх от духовете.Но в шока има и съвест,не е просто страх.

Иначе до последно не го е страх от Ричмонд,плашат го предсказания,клетви,духове но не и Ричмонд.

Основното е че дори да беше победил,той няма да победи истински,защото постоянно ще живее в страх за короната и ще разчиства постоянно враговете си,дори тези които са му приятели всъщност.

Но това е част от "проклятието" на короната.Преди да я вземе Ричард просто е друг.При Макбет е подобно.

ISTORIK-истинският Ричард 3 не е бил много прегърбен.Това е по-късна пропаганда на Тюдорите.

Редактирано Септември 3, 2012 от Gloster

[ISTORIK]

ISTORIK, истинският Ричард III не е бил много прегърбен. Това е по-късна пропаганда на Тюдорите.

Да, възможно е. Съгласявам се.

[Gloster]

Имам един въпрос относно Макбет,който ми е бил винаги интересен.

Това е образа на богинята Хеката.

Той е отрицателен,но въпреки това несъмнено много величествен и силен.

Как е гледала църквата на това и на самата поява на древни богове и богини в литературата?

Явно не се знае отговорът.

Добре,Шекспир не е ли малко рискувал,като е включил древна богиня в пиесата?

Редактирано Септември 5, 2012 от glishev

[glishev]

Нищо не е рискувал. Всъщност Шекспир и Марлоу (пък и не само те) пишат за антични богове под път и над път. Античната митология си е част от ренесансовата култура, пък и "Макбет" е предназначена за двора, където античната култура е била на почит. Католическата и умерената англиканска Църква, пък и монархията нямат проблем с употребата на антични богове за литературни цели. Само крайните пуритани са били против тези неща, както и против театъра, против светската литература, а и против монархията изобщо. Но по времето на Шекспир крайните пуритани още не са били на власт (и слава Богу). Кралица Елизабет безпроблемно е плащала на поети, които редовно говорят за антични богове и герои, самата тя е била сравнявана с Артемида, а това не й е пречело да бъде "Защитник на вярата и Върховен глава на Църквата в Англия". Крал Джеймс е бил малко по-стриктен протестант от нея, но все пак е продължил да плаща за пиесите на мастър Уил. Грубо казано, проблемът на Църквата изобщо не е бил в литературните упражнения с имената на античните божества, колкото с ересите в самото християнско стадо. Артемида и Хеката не биха стреснали нито папата, нито англиканския архиепископ на Кентърбъри, защото двамата са твърде заети едновременно да меценатстват в полза на поетите и да се обвиняват един друг в ерес и отстъпничество

---------

П. П. Разбира се, това не пречи на лондонските сукнари да се увличат както по театъра, така и по съмнителните проповеди на пуританските варвари. Резултатът е, че достопочтените бизнесмени от Ситито обичат Елизабет и приемат Джеймс, сутрин отиват да видят новите приключения на добрия крал Хенри Пети в "Розата", слушат как поетът сравнява Хари с римския Марс и се опиват от патриотизъм (или от омраза към Франция, което е същото), а следобед ходят да трошат витражите и статуите на някоя нещастна стара готическа църквица. Синовете им директно ще спрат да ходят на театър, ще резнат главата на горкия Чарлс I, а ще почнат да гледат дори и на англиканската Църква като на прекалено слабо реформирана. Какво щастие, че Шекспир не е доживял тези времена. И цяло чудо, че не са резнали главата и на Милтън (който също е отличен поет, но неговите защити на кралеубийството, на Кромуеловата "република" и на пуританските крайности са си живо безобразие и изцяло противоречат на личната му ренесансова закваска). Били са объркани времена в Англия. Лично аз съм донякъде на страната на умерените реформатори а ла Хенри VIII и архиепископ Кранмър, защото те избягват крайностите както на пуританщината, така и на Контрареформацията, а запазват по нещо от духа и на Ренесанса, и на Лутер. Шекспир е възможен само в такава умерена среда, която не изхвърля нищо старо, но и не се отказва от нищо ново. Нито гниенето на католицизма от XV в., нито лудостите и мракобесието на пуританите от XVII в. могат да родят Барда.

Редактирано Септември 5, 2012 от glishev

[Gloster]

Да,съгласен съм.

Само ще кажа че управлението на Елизабет и дори това на Джеймс 1 са нещо като "златна епоха".

Преди тях от свалянето на Ричард 2 страната е във войни вътре и вън,които са доста опустошителни.

Те приключват 1471,но реално разни битки се водят до 1499.Ранното управление на Тюдорите поне според мен не е много успешно,чак до Елизабет.

Реално има реформи,относителен външен мир и т.н.,но ако Шекспир се беше развил при Хенри 8ми не съм много сигурен че ще му се размине,стига да разгневи Хенри 8 за нещо.

За Кървавата Мери не съм сигурен,но е много по-лоша от Елизабет.

По-времето на Чарлз първи разбра се пак почва хаоса,но този път е за последно.

След това гражданските войни са сравнтелно нискоопустошителни.

[glishev]

Шекспир има пиеса и за Хенри VIII (в съавторство с някакъв друг драмописец). Не е много добра.

[Gloster]

След като низвергаха кардинал Уулзи просто не можах да я дочета,защото нищо съществено не ставаше.

Макар че при Джеймс 1 не би трябвало да е забранено да се пише негативно за Хенри 8,така че е странна самата драма.

А този друг автор май бил почти добър колкото Шеспир,но след 18 век го забравили незаслужено.

Нещо такова четох-името му е Флетчър-

http://en.wikipedia.org/wiki/John_Fletcher_%28playwright%29

Редактирано Септември 5, 2012 от Gloster

[Gloster]

Много са интересни двете последни речи на Ричмонд и Ричард.Предавам ги в оригинал,защото мисля че всеки чел "Ричард 3",ги има на български.Всеки да си прецени,коя е по-силна.

Ето я на Ричмонд.

RICHMOND.

Why, then 'tis time to arm and give direction.—

[He advances to the Troops.]

More than I have said, loving countrymen,

The leisure and enforcement of the time

Forbids to dwell on: yet remember this,—

God and our good cause fight upon our side;

The prayers of holy saints and wronged souls,

Like high-rear'd bulwarks, stand before our faces;

Richard except, those whom we fight against

Had rather have us win than him they follow:

For what is he they follow? truly, gentlemen,

A bloody tyrant and a homicide;

One rais'd in blood, and one in blood establish'd;

One that made means to come by what he hath,

And slaughter'd those that were the means to help him;

A base foul stone, made precious by the foil

Of England's chair, where he is falsely set;

One that hath ever been God's enemy.

Then, if you fight against God's enemy,

God will, in justice, ward you as His soldiers;

If you do sweat to put a tyrant down,

You sleep in peace, the tyrant being slain;

If you do fight against your country's foes,

Your country's fat shall pay your pains the hire;

If you do fight in safeguard of your wives,

Your wives shall welcome home the conquerors;

If you do free your children from the sword,

Your children's children quit it in your age.

Then, in the name of God and all these rights,

Advance your standards, draw your willing swords.

For me, the ransom of my bold attempt

Shall be this cold corpse on the earth's cold face;

But if I thrive, the gain of my attempt

The least of you shall share his part thereof.

Sound drums and trumpets boldly and cheerfully;

God and Saint George! Richmond and victory!

И тази на Ричард.

KING RICHARD.

A thing devised by the enemy.—

Go, gentlemen, every man unto his charge:

Let not our babbling dreams affright our souls;

Conscience is but a word that cowards use,

Devis'd at first to keep the strong in awe:

Our strong arms be our conscience, swords our law.

March on, join bravely, let us to't pell-mell;

If not to heaven, then hand in hand to hell.—

What shall I say more than I have inferr'd?

Remember whom you are to cope withal;—

A sort of vagabonds, rascals, and runaways,

A scum of Britagnes, and base lackey peasants,

Whom their o'er-cloyed country vomits forth

To desperate adventures and assur'd destruction.

You sleeping safe, they bring to you unrest;

You having lands, and bless'd with beauteous wives,

They would restrain the one, distain the other.

And who doth lead them but a paltry fellow,

Long kept in Britagne at our mother's cost?

A milk-sop, one that never in his life

Felt so much cold as over shoes in snow?

Let's whip these stragglers o'er the seas again;

Lash hence these over-weening rags of France,

These famish'd beggars, weary of their lives;

Who, but for dreaming on this fond exploit,

For want of means, poor rats, had hang'd themselves:

If we be conquered, let men conquer us,

And not these bastard Britagnes, whom our fathers

Have in their own land beaten, bobb'd, and thump'd,

And, on record, left them the heirs of shame.

Shall these enjoy our lands? lie with our wives,

Ravish our daughters?—Hark! I hear their drum.

[Drum afar off.]

Fight, gentlemen of England! fight, bold yeomen!

Draw, archers, draw your arrows to the head!

Spur your proud horses hard, and ride in blood;

Amaze the welkin with your broken staves!

A thousand hearts are great within my bosom:

Advance our standards, set upon our foes;

Our ancient word of courage, fair Saint George,

Inspire us with the spleen of fiery dragons!

Upon them! Victory sits on our helms.

Редактирано Октомври 2, 2012 от Gloster

[Gloster]

За да не отварям нова тема,ще направя сравнение между шекспировите Ричард Трети и Хенри Болинбрук.

Ричард иска короната от началото и е ясно,че ще убива.Той убива синът на Хенри Шести,Хенри Шести,брат си Кларънс,трима от роднините на кралицата и Хейстингс.Това преди да стане крал.

След това игнорира Бъкингам,Бъкингам необмислно вдига бунт,при провала на който е екзекутиран.Също така убива и двата принца.

Сега да видим Хенри Болинбрук.Отначало той е положителен герой.

Без големи кроежи.

Но след смъртта на баща му,той нахлува с малка армия.Уж да си върне заграбеното от Ричард Втори отначало.

Скоро обаче се получава друго.Той започва да екзекутира фаворитите на Ричард.

Това е началото.Може би те заслужават донякъде съдбата си,но Болинбрук действа твърде бързо и брутално.

След това започва с интригите.Той вече иска да бъде крал,макар че не го казва ясно.

Ричард Втори е толкова отчаян,че е просто кученце в ръцете на Хенри.

След това с изключителна наглост Хенри го вкарва в затвора,след като Ричард "доброволно" се е отрекъл от трона.

После с ясен намек,Хенри нарежда Ричард да бъде убит.

И разбира се,си измива ръцете най-нагло и показно-наказва физическия убиец на Ричард.

В същото време избухва първия бунт срещу него.Потушава го с много кръв.

Изобщо Хенри вече не е същия като в началото на драмата.

В следващата драма Хенри е още по-мрачен и студен.

Той подготвя кръстоносен поход,единствено с корисната цел да държи вътрешните си врагове в шах,а и част от тях да паднат в боевете,без да мисли за по-висши цели.

Време е да се обърне срещу тези,които са го издигнали.Той започва да игнорира горделивите Пърси и те вдигат естествено бунт.

Те обаче са с много малко сили и разбира се нямат шанс,както е предвидил и Болинбрук.

Той изобщо не се изненадва от бунта им-очаквал го е.

Отново потушава бунта с много кръв.Но този път,цялата власт е в него и в синовете му.

Останалите благородници са просто безлични,които са с него.

Редактирано Октомври 26, 2012 от Gloster

[Gloster]

Според българския коментар на изданието,което имам на Шекспировите драми(старо е от социализма) Ричард Трети,преди да стане крал е много различен от периода след това.

Той губи най-силните си качества,в мига в който слага короната.

Ричард преди този момент с лекота се справя със всички проблеми и то без трудности.

След като я слага,обаче започва да се страхува от всичко,дори и от това,че някакви рицари,някъде си въстанали срещу него.

Също така,това продължава до сутринта преди последната битка-когато се съвзема и става пак "стария" Ричард и ако не друго у него няма страх.

Нещо подобно може да се забележи и у Хенри Болинбрук.

Редактирано Октомври 31, 2012 от Gloster

[glishev]

Ричард е много способен водач, но не е държавник. Хенри Седми се оказва много по-ловък.

Но темата тук е за пиесите. И, да, в пиесата Ричард е много по-енергичен преди да стане крал.

[Gloster]

Аз говоря само за пиесите,а не за историческите личности.

Идеята ми е също,че и Хенри Болинбрук става мрачен и студен,като става крал и дори е много по-жесток от преди.

Веднага след като слага короната,започва да се страхува за трона си и започва да убива всеки опасен,също като Ричард.

Макбет също-преди това убива само Дънкан с много угризения.

След като става крал той губи много от останалата му човещина и енергия-убива приятеля си Банко.

Същото става с Ричард и Бъкингам-може Ричард да е убиец отпреди,но едва ли е мислел да премахне и Бъкингам-тази мисъл е едва след като става крал.

Редактирано Ноември 1, 2012 от Gloster

[glishev]

Един полски литератор наричаше това "машината на Съдбата". Короната у Шекспир действа като Пръстена на Саурон