Любими стихотворения?

[AciDBurn]

Днес случайно попаднах на едно много любимо стихотворение, което бях открила като малка и се сетих как през годините съм попадала на много хубави стихове от различни автори.

Интересно ми е да прочета и вашите любими стихотворения и понеже не намерих подобна тема реших да създам една. Имаме тема за любими книги и цитати, нека споделим и любимите ни стихотворения.

Ако

Ако владееш се, когато всички

треперят, а наричат теб страхлив;

Ако на своето сърце едничко

се довериш, но бъдеш предпазлив;

Ако изчакваш, без да се отчайваш;

наклеветен – не сееш клевети;

или намразен – злоба не спотайваш;

но… ни премъдър, ни пресвят си ти;

Ако мечтаеш, без да си мечтател;

ако си умен, без да си умник;

Ако посрещаш краха – зъл предател

еднакво със триумфа – стар циник;

Ако злодеи клетвата ти свята

превърнат в клопка – и го понесеш,

или пък видиш сринати нещата,

градени с кръв – и почнеш нов градеж;

Ако на куп пред себе си заложиш

спечеленото, смело хвърлиш зар,

изгубиш, и започнеш пак, и можеш

да премълчиш за неуспеха стар;

Ако заставиш мозък, нерви, длани

и изхабени – да ти служат пак,

и крачиш, само с Волята останал,

която им повтаря: „Влезте в крак!

Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,

в двореца – своя прост човешки смях;

Ако зачиташ всеки, но не лазиш;

ако от враг и свой не те е страх;

Ако запълниш хищната Минута

с шейсет секунди спринт, поне веднъж;

Светът е твой! Молбата ми е чута!

И главно, сине мой – ще бъдеш мъж!

Автор: Ръдиард Киплинг

Превод: Стоян Медникаров

If by Rudyard Kipling

оригинала

If you can keep your head when all about you

Are losing theirs and blaming it on you;

If you can trust yourself when all men doubt you,

But make allowance for their doubting too;

If you can wait and not be tired by waiting,

Or, being lied about, don't deal in lies,

Or, being hated, don't give way to hating,

And yet don't look too good, nor talk too wise;

If you can dream - and not make dreams your master;

If you can think - and not make thoughts your aim;

If you can meet with triumph and disaster

And treat those two imposters just the same;

If you can bear to hear the truth you've spoken

Twisted by knaves to make a trap for fools,

Or watch the things you gave your life to broken,

And stoop and build 'em up with wornout tools;

If you can make one heap of all your winnings

And risk it on one turn of pitch-and-toss,

And lose, and start again at your beginnings

And never breath a word about your loss;

If you can force your heart and nerve and sinew

To serve your turn long after they are gone,

And so hold on when there is nothing in you

Except the Will which says to them: "Hold on";

If you can talk with crowds and keep your virtue,

Or walk with kings - nor lose the common touch;

If neither foes nor loving friends can hurt you;

If all men count with you, but none too much;

If you can fill the unforgiving minute

With sixty seconds' worth of distance run -

Yours is the Earth and everything that's in it,

And - which is more - you'll be a Man my son!

[Михов]

Супер темичка!

Започвам с едно мое любимо на Пърси Биш Шели:

Философия на любовта

Потоците се вливат във реката,

реките пък моретата намират,

а ветровете горе в небесата

във сладостно вълнение се сбират

И всички те се търсят и обичат,

от обич няма кой да ги лиши

Душите на нещата се привличат —

защо не нашите души?

Виж как върхът целува синевата,

вълна вълната гони и прегръща;

прокълнато е цветето, когато

на любовта на брат си не отвръща

И милва слънцето земята росна,

до океана, месецът трепти

Но всички тия ласки за какво са,

ако не ме целуваш ти?

Превод от английски: Цветан Стоянов

В оригинал:

Love's Philosophy

The fountains mingle with the river,

And the rivers with the ocean;

The winds of heaven mix forever,

With a sweet emotion;

Nothing in the world is single;

All things by a law divine

In one another's being mingle;--

Why not I with thine?

See! the mountains kiss high heaven,

And the waves clasp one another;

No sister flower would be forgiven,

If it disdained it's brother;

And the sunlight clasps the earth,

And the moonbeams kiss the sea;--

What are all these kissings worth,

If thou kiss not me?

[Last roman]

едно мое любимо стихотворение като бях малък. Естествено на класика Пушкин:

Обичах Ви - Пушкин

Обичах Ви. Навярно любовта ми

не е угасла в моята душа,

Но нека вече тя не ви тревожи.

Не искам с нищо да Ви натъжа .

Обичах Ви безмълвно, безнадеждно,

ту с ревност, ту със страх, необясним.

Обичах Ви, тъй искрено, тъй нежно

Дай, Боже, да Ви люби тъй любùм.

Я вас любил: любовь еще, быть может,

В душе моей угасла не совсем;

Но пусть она вас больше не тревожит;

Я не хочу печалить вас ничем.

Я вас любил безмолвно, безнадежно,

То робостью, то ревностью томим;

Я вас любил так искренно, так нежно,

Как дай вам бог любимой быть другим.

[Иванов]

- Кой лопа тъй посряд нущя?

- Яз лопам – речи Филю.

- Въри си. Яз ни съм такваз!

- Ни си ли!? – речи Филю.

- Си чул ти някуй уйдурма...

- Съм чул ми! – речи Филю.

- Възгеч бе! Въх, чи срамута...

- Ми... срам ма й! – речи Филю.

- Да зема ся да дода вън...

- Ила, де – речи Филю.

- На портата сидиш кат пън.

- Кат пън съм – речи Филю.

- Да флезиш, ама де да знам...

- Да фляза – речи Филю.

- Ши гръмни целия мигдан!

- Ши гръмни – речи Филю.

- Виднъш да скочиш тос дувар...

- Ши скоча! - речи Филю.

- Шта праа дармадан пужар.

- Напрай ма! – речи Филю.

- Шта пусна, ама глей сига...

- Пусни ма! – речи Филю

- Шми висниш утре сигур пак...

- Шти висна! – речи Филю.

- Пък утпудир да си мълчиш!

- Ш’ мълча, ми! – речи Филю.

- Оф, аз ши стисна май учи...

- Стисни ги – речи Филю.

[glishev]

Хубава тема, а и Киплинг ми е на сърце.

The Dead King

Who in the Realm to-day lays down dear life for the sake of a land more dear?

And, unconcerned for his own estate, toils till the last grudged sands have run?

Let him approach. It is proven here

Our King asks nothing of any man more than Our King himself has done.

For to him, above all, was Life good, above all he commanded

Her abundance full-handed.

The peculiar treasure of Kings was his for the taking:

All that men come to in dreams he inherited waking: --

His marvel of world-gathered armies -- one heart and all races;

His seas 'neath his keels when his war-castles foamed to their places;

The thundering foreshores that answered his heralded landing;

The huge lighted cities adoring, the assemblies upstanding;

The Councils of Kings called in haste to learn how he was minded --

The Kingdoms, the Powers, and the Glories he dealt with unblinded.

To him came all captains of men, all achievers of glory,

Hot from the press of their battles they told him their story.

They revealed him their lives in an hour and, saluting, departed,

Joyful to labour afresh -- he had made them new-hearted.

And, since he weighed men from his youth, and no lie long deceived him,

He spoke and exacted the truth, and the basest believed him.

And God poured him an exquisite wine that was daily renewed to him,

In the clear-welling love of his peoples that daily accrued to him.

Honour and service we gave him, rejoicingly fearless;

Faith absolute, trust beyond speech and a friendship as peerless,

And since he was Master and Servant in all that we asked him,

We leaned hard on his wisdom in all things, knowing not how we tasked him.

For on him each new day laid command, every tyrannous hour,

To confront, or confirm, or make smooth some dread issue of power;

To deliver true judgment aright at the instant, unaided,

In the strict, level, ultimate phrase that allowed or dissuaded;

To foresee, to allay, to avert from us perils unnumbered,

To stand guard on our gates when he guessed that the watchmen had slumbered;

To win time, to turn hate, to woo folly to service and, mightily schooling

His strength to the use of his Nations, to rule as not ruling.

These were the works of our King; Earth's peace was the proof of them.

God gave him great works to fulfil, and to us the behoof of them.

We accepted his toil as our right -- none spared, none excused him.

When he was bowed by his burden his rest was refused him.

We troubled his age with our weakness -- the blacker our shame to us!

Hearing his People had need of him, straightway he came to us.

As he received so he gave -- nothing grudged, naught denying;

Not even the last gasp of his breath when he strove for us, dying.

For our sakes, without question, he put from him all that he cherished.

Simply as any that serve him he served and he perished.

All that Kings covet was his, and he flung it aside for us.

Simply as any that die in his service he died for us!

Who in the Realm to-day has choice of the easy road or the hard to tread?

And, much concerned for his own estate, would sell his soul to remain in the sun?

Let him depart nor look on Our dead.

Our King asks nothing of any man more than Our King himself has done.

[Elemag]

Не можем да минем и без Дж.Р.Р.Толкин

All that is gold does not glitter,

Not all those who wander are lost;

The old that is strong does not wither,

Deep roots are not reached by the frost.

From the ashes a fire shall be woken,

A light from the shadows shall spring;

Renewed shall be blade that was broken,

The crownless again shall be king.

Не всичко що е злато блясък има,

не е изгубен всеки що се скита,

не вехне силата със старостта

и корени дълбоки не стига ги слана.

От пепел огън нов ще пламне

и светлина от сенките ще бликне,

пак счупеният меч ще бъде цял

и кралят без корона отново ще е крал.

[glishev]

Елемаг, това чий превод е?

[Elemag]

Ползвам съм един превод от сп. Дъга, брой 38, който съм дообработил за да бъде в рима.

[glishev]

Добре се е получило. Този от Дъга трябва да е на Сотир Гелев и Кънчо Кожухаров

[Last roman]

- Кой лопа тъй посряд нущя?

- Яз лопам – речи Филю.

- Въри си. Яз ни съм такваз!

- Ни си ли!? – речи Филю.

- Си чул ти някуй уйдурма...

- Съм чул ми! – речи Филю.

- Възгеч бе! Въх, чи срамута...

- Ми... срам ма й! – речи Филю.

- Да зема ся да дода вън...

- Ила, де – речи Филю.

- На портата сидиш кат пън.

- Кат пън съм – речи Филю.

- Да флезиш, ама де да знам...

- Да фляза – речи Филю.

- Ши гръмни целия мигдан!

- Ши гръмни – речи Филю.

- Виднъш да скочиш тос дувар...

- Ши скоча! - речи Филю.

- Шта праа дармадан пужар.

- Напрай ма! – речи Филю.

- Шта пусна, ама глей сига...

- Пусни ма! – речи Филю

- Шми висниш утре сигур пак...

- Шти висна! – речи Филю.

- Пък утпудир да си мълчиш!

- Ш’ мълча, ми! – речи Филю.

- Оф, аз ши стисна май учи...

- Стисни ги – речи Филю.

хаха, това го има и в руски вариант, само дето героят се казва Матвей, и историята, разбира се, се въртеше около пиячката, а не около еб@чката.

Редактирано Септември 18, 2012 от Last roman

[Михов]

хаха, това го има и в руски вариант, само дето героят се казва Матвей, и историята, разбира се, се въртеше около пиячката, а не около еб@чката.

Е, бай ти Ганя по дефиниция е не само голям еб@ч, но и голям пияч! Нещо като две в едно - италианец и руснак въплътени заедно!

[Skubi]

Шандор Петьофи: СВОБОДА И ЛЮБОВ (1847)

Sandor Petöfi (1823-1849)

Szabadság, szerelem!

E kettő kell nekem.

Szerelmemért föláldozom

Az életet,

Szabadságért föláldozom

Szerelmemet.

Думи – смисъл и зов:

СВОБОДА и ЛЮБОВ!

За любовта

Бих презрял

И смъртта,

За Свободата

Бих пожертвал

Любовта ...

Freiheit und Liebe

sind all mein Streben!

Für meine Liebe

könnt' ich das Leben,

doch für die Freiheit

die Liebe selbst geben.

Freedom, Love!

I want those two things.

For love I sacrifice

life,

For freedom I sacrifice

My love.

Моят превод:

Шандор Петьофи: СВОБОДА И ЛЮБОВ (1847)

Szabadság, szerelem!

E kettő kell nekem.

Szerelmemért föláldozom

Az életet,

Szabadságért föláldozom

Szerelmemet.

СВОБОДА и ЛЮБОВ!

Те ми са нужни на мен

За любовта си

Бих жертвал живота

За Свободата ще

пожертвам

Любовта ...

Редактирано Септември 18, 2012 от Skubi

[Михов]

Шандор Петьофи: СВОБОДА И ЛЮБОВ (1847)

Sandor Petöfi (1823-1849)

Szabadság, szerelem!

E kettő kell nekem.

Szerelmemért föláldozom

Az életet,

Szabadságért föláldozom

Szerelmemet.

Думи – смисъл и зов:

СВОБОДА и ЛЮБОВ!

За любовта

Бих презрял

И смъртта,

За Свободата

Бих пожертвал

Любовта ...

Скуби, това прекрасно стихотворение има няколко превода в България. Тези два са най-известните:

Любов и свобода

Две неща ми трябват на земята ­

те са любовта и свободата.

Жертвал бих живота

безвъзвратно

за любов,

любовта да дам за свободата

съм готов.

(Превод Н. Стефанова)

Свобода, любов

Свободата, любовта

са ми всичко на света.

Любовта ми е с цената

на смъртта.

Бих отдал за свободата

любовта.

(Превод Р. Ралин)

[Last roman]

и нещо на Шекспир:

Сонети

66

Зова смъртта. На този свят съм сит:

достойнства — родено лицемерие,

нищожества, придаващи си вид,

и гаврата с човешкото доверие

и с чест удостоени подлеци,

и с девственост търгуваща нечестност,

и силата в ръцете на скопци,

и съвършенство в мрак и неизвестност,

и с вид на вещ, на сведущ глупостта,

и в глупост обвинена прямотата,

и творчеството с вързана уста,

и истината в служба на лъжата.

Отдавна бих напуснал тази кал,

но, друже мой, за тебе ми е жал.

[glishev]

Пък и в може би най-хубавия от българските преводи, Романе

---

Имам много хубав спомен с ето това стихотворение. Веднъж училищният ни хор пътуваше към Цариброд за 24 май. За мен тези места, макар бедни и диви, са мили, защото произходът ми е оттам. Времето беше влажно и мъгливо, едва ли не ноемврийско, а в рейса един възрастен човек неочаквано и без излишен патос започна да рецитира:

Новото гробище над Сливница

Покойници, вий в други полк минахте,де няма отпуск, ни зов за борба,

вий братски се прегърнахте, легнахте

и "Лека нощ" навеки си казахте -

до втората тръба.

Но що паднахте тук, деца бурливи?

За трон ли злат, за някой ли кумир?

Да беше то - остали бихте живи,

не бихте срещали тъй горделиви

куршума... Спете в мир.

Българио, за тебе те умряха,

една бе ти достойна зарад тях,

и те за теб достойни, майко, бяха

И твойто име само кат мълвяха,

умираха без страх.

Но кой ви знай, че спите в тез полета?

Над ваший гроб забвеньето цъфти.

Кои сте вий? Над сянката ви клета

не мисли никой днес освен поета

и майките свети.

Борци, венец ви свих от песен жива,

от звукове, що никой не сбира:

от дивий рев на битката гръмлива,

от екота на Витоша бурлива,

от вашето ура.

И тоз венец - той няма да завене,

и тая песен вечно ще гърми

из българските планини зелени,

и славата ще вечно пей и стене

над гробни ви хълми.

Почивайте под тез могили ледни:

не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,

ни славний гръм на битките победни,

към вечността е маршът ви последни.

Юнаци, лека нощ!

И ми идеше да ревна с глас. Не съм по тия работи, но и сега като го пиша, малко ме стяга гърлото. Но това е хубаво чувство.

[КГ125]

Напоследък по един повод попаднах на това: /символистът Славейков е влязъл много, много дълбоко в Пътя на войната.../

Напред към подвизи и слава

Напред и все напред! Към подвизи и слава

на робство и на гнет последний ден настава!

И слънцето изгря свободни да ни грей!

Тоз, който в бой умре, в смъртта ще оживей!

Напред и все напред! Да няма първи, сетен,

сплътени в строен ред, към идеал заветен,

към който е лице обърнал цял народ

и всякое сърдце, жаднееше живот.

Напред и все напред! Реки от кръв пред нази

и трупове безчет - ний тях ще ги прегазим!

И на желаний бряг ще минем ний отвъд-

на петвековний враг ний носим Божий съд!

Напред и все напред! Десница да не слабне!

Юнашки е завет – победата ще грабне,

когото обичта на подвиг вдъхнови,

от мечът на смъртта живот да обнови!

[КГ125]

И, без да изпадам в излишни емоции, ето от нашите две, които не знам защо винаги са ми допадали -

Цветарка

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –

като теменужен остров в лунносребърни води,

и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,

се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва

хиляди души разбити – глъхне празничния град

и под лунно наметало с шепот странен той разказва

повестите безутешни на вседневен маскарад.

А из улицата шумна, под гирлянди електрични,

ето малката цветарка бърза от локал в локал,

де оркестрите разливат плавни звукове ритмични

и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

С погледа смутен и влажен на прокудена русалка

между масите пристъпя и предлага плахо тя:

златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка

и усмивката смирена по рубинени уста.

Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна,

като черни пипала се плъзгат погледи отвред

и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,

че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.

И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,

гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,

понесат се нависоко волнокрили, смели, горди

и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.

Но от маса къмто маса свойта кошничка показва

светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,

а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва

хиляди души разбити – дебне каменния град.

----------------------

Луната, старата змия, съблича

- дълбоко в черни лесове - зелената

си кожа.

Студената

и влажна нощна тишина е пълна

с дъх на отровни бурени - в поличба

се сплитат немите далечни мълнии

и злобно гърчат мургавия лик

на кръгозора.

В миг

над тъмната стена на

света застана пурпурният Демон -

и в мрака пламна неговият вик:

- ОСАННА!

Ти спираш тук; оттук започвам аз.

Ще ти задама едно Защо - о колко земен

си ти, за да не чуеш своя глас!

да не останеш в някой миг без чувство!

Помни: магията не е изкуство -

и злато няма да намериш ти!

На дъното остава черен сок и яд

- мъчение - и с него ти си кръстен!

Затягай здраво пак жестокия

на свойта мисъл пръстен!

Без мечти

не ще останеш ти, но - те болят.

- О знаеш ли де води твоят път? - -

Нощта е без изходи. Аз съм ти.

Над кулата високо пропълзява

луната, старата змия, с корава

усмивка в жълтите очи...

[glishev]

Да, може би в поезията нашата литература (направо нашият език) се е разгърнала най-успешно.

Като стана дума за българската класика, от нея може би най-хубаво за мен си остават Дебеляновите:

Нощ към Солун

Пак тъй жадувана нощта се върна

и с майчин шепот и милувки свежи

съзва на отдих морните войници

и жалбите им с кротък здрач замрежи.Заглъхна Удово, където много

стоманни сили през деня кънтеха,

снегът на север почерня безмълвно

и сънищата звезден път поеха.

И в схлупената, обгорена хижа -

чер знак на лихата стихия бранна -

ний двама с него пак укрихме свойта

умора, в слубжа на дълга набрана.

Но край огнището у нас отново

припламна жаждата неутолима -

да си възвърнем с виното и мрака

това, що властно ни делят отнима.

И загрубелите ръце не спряха

да пълнят чашите - налей! наздраве! -

додето яснолик възторг в сърца ни

последен тъмен вопъл не сподави.

Поде се сплетен разговор, когато

отекват скъпи тайни гласовете

и в всеки девствен въздъх на душата

сълза от светла скръб проляна свети.

Той спомни нявгашна любов в Женева,

аз - своя бурен и отвъргнат полет,

а после писахме ... "мисли за мене"

... "не спомняй нашата далечна пролет!"

Когато той задряма, аз възлязох

на хълма над стаените землянки

и дълго слушах Вардар да нашепва

на милосърдните среднощни сянки

за тъмнините на нощта вековна,

за бликналия ден в тоз край неволен

и за настръхналата бъдна среща

на двата вражи вихъра пред Солун. . .

и това, което също е пълно с пътя на Воина, макар и в него да няма нищо жестоко:

Тиха победа

Денят за труд е отреден,за сласт и мирен сън - нощта,

а що е нощ и що е ден

за нас, изгнани из света?

Сурова вярност на дълга

смени живота пъстролик

и сля се радост и тъга,

сроди се малък и велик.

Вървим под тежките крила

на буреносна, мощна бран

и върху хиледи чела

чер жъртвен кръст е начертан.

Но няма мраз да заледи

топлик жадуващия кълн,

нито ще трепне пред беди

обуреваемият чълн.

Че светли тайни дух прозря

и аз обикнах тоя път,

по който земните недра

тъй властно мамят и зоват.

- Ти наш си, твоят дълг

е дълг на хрупкавия злак -

в земята майка опознал,

при нея да се върне пак.

Венци от слънчеви цветя

в долини слънчеви плете

и в кротък унес чака тя

да дойде нейното дете.

- Дойди, но с подвиг увенчай

ти свойта бренна суета

и нека бъде твоят край

една усмихната мечта!

Ноще, тъй светло примирен,

аз гледам звездния покров

и тихом се струи над мен

и крепне земната любов.

Разстлала се е ясна шир

и в нея странникът недраг

след много бури най-подир

намира своя роден бряг.

Там родни сенки с родна реч

посрещат брата и сина,

а нейде гордо и далеч

плющят победни знамена!...

Интересно нещо. Изглежда, че най-хубавите стихотворения на нашите класици - тези, които помним лесно и със силно чувство - са все за война. Ние ли сме войнолюбци или просто националното ни чувство, изразено от поетите е най-искрено, когато става дума за тази разрушителна стихия, войната? По дяволите, дали наистина сме деструктивни типове или просто това е някакъв стар дух на прадедите у нас? Страшно е и да се мисли. Единствените неща, които лесно ми идват на ум от Ботев, Вазов, Дебелянов, Яворов, Милев, Христов - са все за война и бунтове. Дива българска кръв... А много от тези поети, особено Дебелянов и Яворов, имат и много нежни неща. Но тях помня по-трудно. И дори не съм служил в армията (която вече нямаме).

Както темата е за поезия, може би си струва да помислим над това - не е ли именно войната това, което ни вдъхновява да пишем и четем стихове? Страшно е и да се мисли. Или?

[Skubi]

Имам едно на Дюла Иллеш (интересно гуглето препочита руски и сръбски сайтове да дава) и не намерих български превод.

Писано е в 1957г. И не е било много- много популярно...

Egy mondat a zsarnokságról

Gyula Illyés

Hol zsarnokság van,

ott zsarnokság van,

nemcsak a puskacsőben,

nemcsak a börtönökben,

nemcsak a vallatószobákban,

nemcsak az éjszakában

kiáltó őr szavában,

ott zsarnokság van

nemcsak a füst-sötéten

gomolygó vádbeszédben,

beismerésben,

rabok fal-morse-jében,

nemcsak a bíró hűvös

ítéletében: bűnös! –

ott zsarnokság van,

nemcsak a katonásan

pattogtatott “vigyázz!”-ban,

“tűz”-ben, a dobolásban

s abban, ahogy a hullát

gödörbe húzzák,

nemcsak a titkon

félig nyílt ajtón

ijedten

besuttogott hírekben,

a száj elé kapott ujj

“pszt”-jében, hogy ne mozdulj,

hol zsarnokság van,

ott zsarnokság van

nemcsak a rács-szilárdan

fölrakott arcvonásban

s e rácsban már szótlan

vergődő jajsikolyban,

a csöndet

növelő néma könnyek

zuhatagában,

táguló szembogárban,

az van az éjben halkan

sikló gépkocsizajban

meg abban,

megállt a kapulajban;

abban, ahogy a “halló”

közben – érzed – a kagyló

csöndjén keresztül

figyel egy idegen fül;

nemcsak a telefondrót

közt vergődő Laokoon-mód:

vonat, repülő, sínpár,

gúzsbog, kötélszár,

mert zsarnokság van,

nemcsak a talpra álltan

harsogott éljenekben,

hurrákban, énekekben,

az ernyedetlen

tapsoló tenyerekben,

az operában,

a trombitában,

ott van az utca sarkán

az éppoly harsány –

vígan vagy kongó zordan

feszülő kőszoborban,

az van a derűtelen

tarkálló képteremben,

külön minden keretben,

már az ecsetben;

mert zsarnokság ott van

jelenvalóan

mindenekben,

ahogy a régi istened sem;

mert zsarnokság van

az óvodákban,

az apai tanácsban,

az anya mosolyában,

abban, ahogy a gyermek

dadog az idegennek,

ahogy, mielőtt súgtál,

hátrafordultál,

nemcsak a szögesdrótban,

nemcsak a könyvsorokban

szögesdrótnál is jobban

bénító szólamokban;

az ott van

a búcsúcsókban,

ahogy így szól a hitves:

mikor jössz haza, kedves,

az utcán oly szokottan

ismételt hogy-vagy-okban,

a hirtelen puhábban

szorított kézfogásban,

ahogy egyszercsak

szerelmed arca megfagy,

mert ott van

a légyottban,

nemcsak a vallatásban,

ott van a vallomásban,

az édes szómámorban,

mint légydög a borodban,

mert álmaidban

sem vagy magadban,

ott van a nászi ágyban,

előtte már a vágyban,

mert szépnek csak azt véled,

mi egyszer már övé lett;

vele hevertél,

ha azt hitted, szerettél,

tányérban és pohárban,

az van az orrba-szájban,

világban és homályban,

szabadban és szobádban,

mintha nyitva az ablak

s bedől a dögszag,

mintha a házban

valahol gázfolyás van,

ha magadban beszélgetsz,

ő, a zsarnokság kérdez,

képzeletedben

se vagy független,

fönt a tejút is már más,

határsáv, hol fény pásztáz,

aknamező; a csillag:

kémlelő ablak,

a nyüzsgő égi sátor

egyetlen munkatábor;

mert zsarnokság szól

lázból, harangozásból,

a papból, kinek gyónol,

a prédikációkból,

templom, parlament, kínpad,

megannyi színpad;

hunyod-nyitod a pillád,

mind az tekint rád;

mint a betegség,

veled megy, mint az emlék,

vonat kereke, hallod,

rab vagy, erre kattog;

hegyen és tavak mellett

be ezt lehelled;

cikáz a villám, az van

minden váratlan

zörejben, fényben,

szív-hökkenésben;

a nyugalomban,

a bilincs-unalomban,

a záporzuhogásban,

az égig érő rácsban,

a cellafal-fehéren

bezáró hóesésben;

az néz rád

kutyád szemén át,

s mert minden célban ott van,

ott van a holnapodban,

gondolatodban,

minden mozdulatodban;

mint víz a medret,

követed és teremted;

kémlelődsz ki e körből,

ő néz rád a tükörből,

ő les, hiába futnál,

fogoly vagy, s egyben foglár;

dohányod zamatába,

ruháid anyagába

beivódik, evődik

velődig;

töprengenél, de eszmét

tőle fogan csak elméd,

néznél, de csak azt látod,

amit ő eléd varázsolt,

s már körben lángol

erdőtűz gyufaszálból,

mert mikor ledobtad;

el nem tapodtad;

így rád is ő vigyáz már

gyárban, mezőn, a háznál;

s nem érzed már, mi élni,

hús és kenyér mi,

mi szeretni, kívánni,

karod kitárni,

bilincseit a szolga

maga így gyártja s hordja;

ha eszel, őt növeszted,

fiad neki nemzed,

hol zsarnokság van:

mindenki szem a láncban;

belőled bűzlik, árad,

magad is zsarnokság vagy;

mert már miattad dermed

dacba a gyermek,

s lesz az öledben ringó

feleség ringyó;

vakondként napsütésben

így járunk vaksötétben

s feszengünk kamarában

futva bár Szaharában;

mert ahol zsarnokság van,

minden hiában,

e dal is, az ilyen hű,

akármilyen mű,

mert ott áll

eleve sírodnál,

ő mondja meg, ki voltál,

porod is neki szolgál.

UNA FRASE SULLA TIRANNIA

Dove c'è tirannia

tirannia c'è

non solo nella canna del fucile

non solo nella prigione

non solo ove ha luogo la tortura

nella parola

urlata a notte dalla sentinella

tirannia c'è non solo

nella requisitoria

che comincia a crollarsi fumigando,

nel confessare

nel telegrafo a muro dei reclusi

nella condanna

fredda del giudice: colpevole!

tirannia c'è

non solo

nel ritmo militare dell'"attenti!"

nel "Fuoco!", nel rullio del tamburo,

nel modo in cui la salma

viene gettata nella fossa,

non solo nella timida notizia pavidamente

sussurata attraverso

una porta socchiusa,

nel dito che ammonisce - psss! -

sulle labbra

tirannia c'è

non soltanto nel volto atteggiato

rigido come un'inferriata

nell'urlo fioco che si affanna

contro quell' inferriata

o nel precipitare muto

delle lacrime che ampliano

il silenzio

nell'iride

fissa

tirannia c'è

non solo negli "evviva!" urlati

balzando in piedi

negli urrà nei canti

dove c'è tirannia

tirannia c'è

non soltanto nei palmi plaudenti

senza sosta

nel trombone a teatro

nel marmo delle statue

ugualmente inarmonico e falso

non solo nei colori delle mostre

in ogni singola cornice

fin nel pennello,

nel rombo sordo della macchina

che viaggia nella notte

e si ferma

davanti alla porta;

dove c'è tirannia

lei incombe

su tutti

come neanche il tuo dio una volta

tirannia c'è

non solo nell'asilo-nido

nelle parole del padre

o nel sorriso della madre

nel modo in cui il bambino

risponde agli stranieri

non nel filo spinato non soltanto

nelle file dei libri

non nei luoghi comuni

che piu del filo spinato inebetiscono

è nel bacio di saluto

mentre la moglie chiede

"quando rincasi, caro?".

Nei "come va" ripetuti

meccanicamente per strada

nella stretta di mano

d'improvviso allentata

nel modo in cui d'un tratto

il viso dell'amante

s'indurisce perché

lei è presente all'appuntamento

non solo nell'interrogatorio

nella dichiarazione d'amore anche

in quell'estasi dolce di parole

come la mosca nel vino

poiché solo non sei neanche

nei sogni, c'è lei

dentro al letto nuziale

ancora prima del desiderio

poiché giudichi bello solo quanto

appartenuto già alla tirannia

hai giaciuto con lei

quando credevi di fare l'amore,

è nel piatto, nel bicchiere

nel caso nella bocca

nel freddo nel buio

all'aria aperta nella tua camera

come dalla finestra spalancata

penetra il tanfo della carogna

come una fuga di gas

in qualche angolo della casa

se parli da solo

è lei che ti interroga, la tirannia,

neanche nella tua fantasia

sei libero

la Via Lattea si trasforma:

frontiera perlustrata

dai riflettori, campo minato;

la stella: uno spioncino,

la volta celeste che brulica:

un unico lager;

perché la tirannia parla

nella febbre nelle campane

tramite il prete e colui che egli assolve,

nelle prediche;

chiesa parlamento patibolo:

altrettanti teatri;

chiudi riapri gli occhi

sempre lei che ti guarda;

come la malattia

ti segue come il ricordo;

la ruota del treno, senti?,

schiavo, schiavo, ripete;

in montagna o al mare

respiri lei

il fulmine zigzaga, è lei

in ogni istantaneo

rumore, luce,

extrasistole,

nel riposo

nelle manette della noia

nello scrosciare dell'acquazzone

inferriata dal cielo alla terra

nella valanga che imprigiona

bianca

come il muro della cella;

attraverso l'occhio del tuo cane

è lei che ti guarda

poiché in ogni mèta è lei

lei è anche nel tuo domani

nei tuoi pensieri

in ogni movimento,

come l'acqua l'alveo

tu la segui e la crei;

spii fuori da questo cerchio?

è lei che ti guarda dallo specchio,

è lei che spia, invano vorrai correre via,

sei carcerato e insieme secondino;

penetra nel tabacco

nella stoffa deglio abiti

nel tuo stesso midollo;

tu vorresti riprendere coscienza

ma ti tornano in mente solo

le sue idee

vuoi guardare ma vedi solamente

quel che proietta lei davanti a te

già tutt'intorno brucia

per un fiammifero un bosco di fiamme

perché non l'hai pestato

nel gettarlo per terra;

cosi lei t'accudisce

nella fabbrica sul campo in casa

né piu sai cosa è vivere

carne e pane che sono

desiderare amare cosa sia

allargare le braccia

come lo schiavo tu

che fabbrica da sé le sue manette;

se mangi ingrassi lei,

per lei generi un figlio

dove c'è tirannia

tutti sono anelli della catena;

anche da te sorte un fetore

anche tu sei tirannia

come talpe in pieno sole

camminiamo brancolando

ci agitiamo in camera

come nel Sahara

poiché dove c'è tirannia

tutto è vano

anche il canto, seppure fedele come questo

non importa quale opera

poiché lei da sempre se ne sta

presso la tua tomba

è lei che ti dirà chi fosti

anche le ceneri tue le serviranno.

A SENTENCE ABOUT TIRRANY

Where tyranny exists

that tyranny exists

not only in the barrel of the gun

not only in the cells of a prison

not just in the interrogation block

or the small hours of the clock

the guard's bark and his fists

the tyranny exists

not just in the billowing black fetor

of the closing speech of the prosecutor,

in the "justified use of force"

the prisoners' dull morse

not merely in the cool postscript

of the expected verdict

there's tyranny

not just in the crisp military

order to "Stand!" and the numb

instruction "Fire!", the roll of the drum,

in the last twitch

of the corpse in the ditch

not just in the door half open

and the fearful omen,

the whispered tremor

of the secret rumour

the hand that grips,

the finger before the lips,

tyranny is in place

in the iron mask of the face

in the clench of the jaw

the wordless O

of pain and its echo

and the tears

of silence-breeding fears,

in the surprise

of starting eyes

tyranny supplies

the standing ovation, the loud

hurrahs and chanting of the crowd

at the conference, the songs

of tyranny, the breasts

that tyranny infests,

the loud unflagging

noise of rhythmic clapping,

at the opera, in trumpet cry,

in the uproarious lie

of grandiose statues, of colours,

in galleries,

in the frame and the wash,

in the very brush,

not just in the neat snarl

of the midnight car

as it waits

outside the gates

tyranny permeates

all manners and all states,

its omnipresent eyes more steady

than those of old Nobodaddy,

there's tyranny

in the nursery

in father's advice, in his guile,

in your mother's smile

in the child's answer

to the perfect stranger;

not just in wires with barbs and hooks

not just in rows of books,

but, worse than a barbed wire fence

the slogans devoid of sense

whose tyranny supplies

the long goodbyes;

the words of parting,

the will-you-be-home-soon-darling?

in the street manners, the meetings

and half-hearted greetings,

the handshakes and the alarm

of the weak hand in your palm,

he's there when your loved one's face

turns suddenly to ice

he accompanies you

to tryst or rendezvous

not just in the grilling

but in the cooing and the billing,

in your words of love he'll appear

like a dead fly in your beer

because even in dreams you're not free

of his eternal company,

in the nuptial bed, in your lust

he covers you like dust

because nothing may be caressed

but that which he first blessed,

it is him you cuddle up to

and raise your loving cup to

in your plate, in your glass he flows

in your mouth and through your nose

in frost, fog, out or in

he creeps under your skin

like an open vent through which

you breathe the foul air of the ditch

and it lingers like drains

or a gas leak at the mains

it's tyranny that dogs

your inner monologues,

nothing is your own

once your dreams are known

all is changed or lost,

each star a border post

light-strafed and mined; the stars

are spies at window bars,

the vast tent's every lamp

lights a labour camp,

come fever, come the bell

it's tyranny sounds the knell,

confessor is confession,

he preaches, reads the lesson

he's Church, House and Theatre

the Inquisition;

you blink your eyes, you stare

you see him everywhere;

like sickness or memory

he keeps you company;

trains rattling down the rail

the clatter of the jail;

in the mountains, by the coast

you are his breathing host;

lightning: the sudden noise

of thunder, it's his voice

in the bright electric dart,

the skipping of the heart

in moments of calm,

chains of tedium,

in rain that falls an age,

the star-high prison-cage

in snow that rises and waits

like a cell, and isolates;

your own dog's faithful eyes

wear his look for disguise,

his is the truth, the way

so each succeeding day

is his, each move you make

you do it for his sake;

like water, you both follow

the course set and the hollow

ring is closed; that phiz

you see in the mirror is his

escape is doomed to failure,

you're both prisoner and gaoler;

he has soaked, corroded in,

he's deep beneath your skin

in your kidney, in your fag,

he's in your every rag,

you think: his agile patter

rules both mind and matter

you look, but what you see

is his, illusory,

one match is all it takes

and fire consumes the brake

you having failed to snuff

the head as it broke off;

his watchfulness extends

to factories, fields and friends

and you no longer know or feel

what it is to live, eat meat or bread

to desire or love or spread

your arms wide in appeal;

it is the chain slaves wear

that they themselves prepare;

you eat but it's tyranny

grows fat, his are your progeny

in tyranny's domain

you are the link in the chain,

you stink of him through and through,

the tyranny IS you;

like moles in sunlight we crawl

in pitch darkness, sprawl

and fidget in the closet

as if it were a desert,

because where tyranny obtains

everything is vain,

the song itself though fine

is false in every line,

for he stands over you

at your grave, and tells you who

you were, your every molecule

his to dispose and rule.

<A name=lyrics_v571>Дюла Иллеш

СЛОВО О ТИРАНИИ

В чем тирания?

Во всем тирания, -

Не только в ружейных стволах,

Не только в тюремных глазках,

Не только в камерах пыток,

Не только в охраны криках,

Рвущих покой ночи,

Во всем тирания звучит!

Не только в мрачных словах

Громовой обвинительной речи, -

В стуках, в тюремных стенах,

В признаниях бесконечных.

Не только в разящих словах

Приговора судьи: "Виновен!"

Во всем тирания, во всем, -

Свободен ты, не свободен.

В резкой команде: "Огонь!"

В строю, в барабанном бое,

И в том, как труп волокут

В яму, что наготове.

Не только тайком, в щели

Слегка приоткрытой двери,

В шепоте новостей,

От страха слышных еле.

И в пальце, прижатом к губам,-

"Не двигайся! И молчи!"

В чем тирания? Во всем тирания!

Во всем тирания звучит!

................................

В чем тирания? В тебе - тирания!

Каждый - звено в цепи,

Смрад изнутри исходит,

Ты сам тирания, - терпи!

Ведь только из-за тебя

Застынет ребенок упрямо,

И любящая жена

Уйдет на панель, как в яму!

Ходим в кромешной тьме,-

Кроты при солнечном свете,

Ерзая ль на скамье,

Мчась ли как вольный ветер,

Все напрасно, везде,

Где тирания правит,

Даже эти слова

От власти ее не избавят.

И у могилы твоей,

Заранее, как наважденье,

Поведает, кем ты был,

И прах твой - ей в подтвержденье!

Ей от тук: http://www.antiwarsongs.org/printpreview.php?id=39&lang=en

<BR style="CLEAR: right">

[glishev]

Италианският превод не е лош.

[КГ125]

Както темата е за поезия, може би си струва да помислим над това - не е ли именно войната това, което ни вдъхновява да пишем и четем стихове? Страшно е и да се мисли. Или?

Доста много, доста много. Естествено, не само тя. Целия европейски 19-ти век минава в блаженото, уникално и дълбоко време на мира

[Михов]

Имам едно на Дюла Иллеш (интересно гуглето препочита руски и сръбски сайтове да дава) и не намерих български превод.

Писано е в 1957г. И не е било много- много популярно...

Egy mondat a zsarnokságról

Gyula Illyés

Hol zsarnokság van,

ott zsarnokság van,

nemcsak a puskacsőben,

nemcsak a börtönökben,

nemcsak a vallatószobákban,

nemcsak az éjszakában

kiáltó őr szavában,

ott zsarnokság van

nemcsak a füst-sötéten

gomolygó vádbeszédben,

beismerésben,

rabok fal-morse-jében,

nemcsak a bíró hűvös

ítéletében: bűnös! –

ott zsarnokság van,

nemcsak a katonásan

pattogtatott “vigyázz!”-ban,

“tűz”-ben, a dobolásban

s abban, ahogy a hullát

gödörbe húzzák,

nemcsak a titkon

félig nyílt ajtón

ijedten

besuttogott hírekben,

a száj elé kapott ujj

“pszt”-jében, hogy ne mozdulj,

hol zsarnokság van,

ott zsarnokság van

nemcsak a rács-szilárdan

fölrakott arcvonásban

s e rácsban már szótlan

vergődő jajsikolyban,

a csöndet

növelő néma könnyek

zuhatagában,

táguló szembogárban,

az van az éjben halkan

sikló gépkocsizajban

meg abban,

megállt a kapulajban;

abban, ahogy a “halló”

közben – érzed – a kagyló

csöndjén keresztül

figyel egy idegen fül;

nemcsak a telefondrót

közt vergődő Laokoon-mód:

vonat, repülő, sínpár,

gúzsbog, kötélszár,

mert zsarnokság van,

nemcsak a talpra álltan

harsogott éljenekben,

hurrákban, énekekben,

az ernyedetlen

tapsoló tenyerekben,

az operában,

a trombitában,

ott van az utca sarkán

az éppoly harsány –

vígan vagy kongó zordan

feszülő kőszoborban,

az van a derűtelen

tarkálló képteremben,

külön minden keretben,

már az ecsetben;

mert zsarnokság ott van

jelenvalóan

mindenekben,

ahogy a régi istened sem;

mert zsarnokság van

az óvodákban,

az apai tanácsban,

az anya mosolyában,

abban, ahogy a gyermek

dadog az idegennek,

ahogy, mielőtt súgtál,

hátrafordultál,

nemcsak a szögesdrótban,

nemcsak a könyvsorokban

szögesdrótnál is jobban

bénító szólamokban;

az ott van

a búcsúcsókban,

ahogy így szól a hitves:

mikor jössz haza, kedves,

az utcán oly szokottan

ismételt hogy-vagy-okban,

a hirtelen puhábban

szorított kézfogásban,

ahogy egyszercsak

szerelmed arca megfagy,

mert ott van

a légyottban,

nemcsak a vallatásban,

ott van a vallomásban,

az édes szómámorban,

mint légydög a borodban,

mert álmaidban

sem vagy magadban,

ott van a nászi ágyban,

előtte már a vágyban,

mert szépnek csak azt véled,

mi egyszer már övé lett;

vele hevertél,

ha azt hitted, szerettél,

tányérban és pohárban,

az van az orrba-szájban,

világban és homályban,

szabadban és szobádban,

mintha nyitva az ablak

s bedől a dögszag,

mintha a házban

valahol gázfolyás van,

ha magadban beszélgetsz,

ő, a zsarnokság kérdez,

képzeletedben

se vagy független,

fönt a tejút is már más,

határsáv, hol fény pásztáz,

aknamező; a csillag:

kémlelő ablak,

a nyüzsgő égi sátor

egyetlen munkatábor;

mert zsarnokság szól

lázból, harangozásból,

a papból, kinek gyónol,

a prédikációkból,

templom, parlament, kínpad,

megannyi színpad;

hunyod-nyitod a pillád,

mind az tekint rád;

mint a betegség,

veled megy, mint az emlék,

vonat kereke, hallod,

rab vagy, erre kattog;

hegyen és tavak mellett

be ezt lehelled;

cikáz a villám, az van

minden váratlan

zörejben, fényben,

szív-hökkenésben;

a nyugalomban,

a bilincs-unalomban,

a záporzuhogásban,

az égig érő rácsban,

a cellafal-fehéren

bezáró hóesésben;

az néz rád

kutyád szemén át,

s mert minden célban ott van,

ott van a holnapodban,

gondolatodban,

minden mozdulatodban;

mint víz a medret,

követed és teremted;

kémlelődsz ki e körből,

ő néz rád a tükörből,

ő les, hiába futnál,

fogoly vagy, s egyben foglár;

dohányod zamatába,

ruháid anyagába

beivódik, evődik

velődig;

töprengenél, de eszmét

tőle fogan csak elméd,

néznél, de csak azt látod,

amit ő eléd varázsolt,

s már körben lángol

erdőtűz gyufaszálból,

mert mikor ledobtad;

el nem tapodtad;

így rád is ő vigyáz már

gyárban, mezőn, a háznál;

s nem érzed már, mi élni,

hús és kenyér mi,

mi szeretni, kívánni,

karod kitárni,

bilincseit a szolga

maga így gyártja s hordja;

ha eszel, őt növeszted,

fiad neki nemzed,

hol zsarnokság van:

mindenki szem a láncban;

belőled bűzlik, árad,

magad is zsarnokság vagy;

mert már miattad dermed

dacba a gyermek,

s lesz az öledben ringó

feleség ringyó;

vakondként napsütésben

így járunk vaksötétben

s feszengünk kamarában

futva bár Szaharában;

mert ahol zsarnokság van,

minden hiában,

e dal is, az ilyen hű,

akármilyen mű,

mert ott áll

eleve sírodnál,

ő mondja meg, ki voltál,

porod is neki szolgál.

UNA FRASE SULLA TIRANNIA

Dove c'è tirannia

tirannia c'è

non solo nella canna del fucile

non solo nella prigione

non solo ove ha luogo la tortura

nella parola

urlata a notte dalla sentinella

tirannia c'è non solo

nella requisitoria

che comincia a crollarsi fumigando,

nel confessare

nel telegrafo a muro dei reclusi

nella condanna

fredda del giudice: colpevole!

tirannia c'è

non solo

nel ritmo militare dell'"attenti!"

nel "Fuoco!", nel rullio del tamburo,

nel modo in cui la salma

viene gettata nella fossa,

non solo nella timida notizia pavidamente

sussurata attraverso

una porta socchiusa,

nel dito che ammonisce - psss! -

sulle labbra

tirannia c'è

non soltanto nel volto atteggiato

rigido come un'inferriata

nell'urlo fioco che si affanna

contro quell' inferriata

o nel precipitare muto

delle lacrime che ampliano

il silenzio

nell'iride

fissa

tirannia c'è

non solo negli "evviva!" urlati

balzando in piedi

negli urrà nei canti

dove c'è tirannia

tirannia c'è

non soltanto nei palmi plaudenti

senza sosta

nel trombone a teatro

nel marmo delle statue

ugualmente inarmonico e falso

non solo nei colori delle mostre

in ogni singola cornice

fin nel pennello,

nel rombo sordo della macchina

che viaggia nella notte

e si ferma

davanti alla porta;

dove c'è tirannia

lei incombe

su tutti

come neanche il tuo dio una volta

tirannia c'è

non solo nell'asilo-nido

nelle parole del padre

o nel sorriso della madre

nel modo in cui il bambino

risponde agli stranieri

non nel filo spinato non soltanto

nelle file dei libri

non nei luoghi comuni

che piu del filo spinato inebetiscono

è nel bacio di saluto

mentre la moglie chiede

"quando rincasi, caro?".

Nei "come va" ripetuti

meccanicamente per strada

nella stretta di mano

d'improvviso allentata

nel modo in cui d'un tratto

il viso dell'amante

s'indurisce perché

lei è presente all'appuntamento

non solo nell'interrogatorio

nella dichiarazione d'amore anche

in quell'estasi dolce di parole

come la mosca nel vino

poiché solo non sei neanche

nei sogni, c'è lei

dentro al letto nuziale

ancora prima del desiderio

poiché giudichi bello solo quanto

appartenuto già alla tirannia

hai giaciuto con lei

quando credevi di fare l'amore,

è nel piatto, nel bicchiere

nel caso nella bocca

nel freddo nel buio

all'aria aperta nella tua camera

come dalla finestra spalancata

penetra il tanfo della carogna

come una fuga di gas

in qualche angolo della casa

se parli da solo

è lei che ti interroga, la tirannia,

neanche nella tua fantasia

sei libero

la Via Lattea si trasforma:

frontiera perlustrata

dai riflettori, campo minato;

la stella: uno spioncino,

la volta celeste che brulica:

un unico lager;

perché la tirannia parla

nella febbre nelle campane

tramite il prete e colui che egli assolve,

nelle prediche;

chiesa parlamento patibolo:

altrettanti teatri;

chiudi riapri gli occhi

sempre lei che ti guarda;

come la malattia

ti segue come il ricordo;

la ruota del treno, senti?,

schiavo, schiavo, ripete;

in montagna o al mare

respiri lei

il fulmine zigzaga, è lei

in ogni istantaneo

rumore, luce,

extrasistole,

nel riposo

nelle manette della noia

nello scrosciare dell'acquazzone

inferriata dal cielo alla terra

nella valanga che imprigiona

bianca

come il muro della cella;

attraverso l'occhio del tuo cane

è lei che ti guarda

poiché in ogni mèta è lei

lei è anche nel tuo domani

nei tuoi pensieri

in ogni movimento,

come l'acqua l'alveo

tu la segui e la crei;

spii fuori da questo cerchio?

è lei che ti guarda dallo specchio,

è lei che spia, invano vorrai correre via,

sei carcerato e insieme secondino;

penetra nel tabacco

nella stoffa deglio abiti

nel tuo stesso midollo;

tu vorresti riprendere coscienza

ma ti tornano in mente solo

le sue idee

vuoi guardare ma vedi solamente

quel che proietta lei davanti a te

già tutt'intorno brucia

per un fiammifero un bosco di fiamme

perché non l'hai pestato

nel gettarlo per terra;

cosi lei t'accudisce

nella fabbrica sul campo in casa

né piu sai cosa è vivere

carne e pane che sono

desiderare amare cosa sia

allargare le braccia

come lo schiavo tu

che fabbrica da sé le sue manette;

se mangi ingrassi lei,

per lei generi un figlio

dove c'è tirannia

tutti sono anelli della catena;

anche da te sorte un fetore

anche tu sei tirannia

come talpe in pieno sole

camminiamo brancolando

ci agitiamo in camera

come nel Sahara

poiché dove c'è tirannia

tutto è vano

anche il canto, seppure fedele come questo

non importa quale opera

poiché lei da sempre se ne sta

presso la tua tomba

è lei che ti dirà chi fosti

anche le ceneri tue le serviranno.

A SENTENCE ABOUT TIRRANY

Where tyranny exists

that tyranny exists

not only in the barrel of the gun

not only in the cells of a prison

not just in the interrogation block

or the small hours of the clock

the guard's bark and his fists

the tyranny exists

not just in the billowing black fetor

of the closing speech of the prosecutor,

in the "justified use of force"

the prisoners' dull morse

not merely in the cool postscript

of the expected verdict

there's tyranny

not just in the crisp military

order to "Stand!" and the numb

instruction "Fire!", the roll of the drum,

in the last twitch

of the corpse in the ditch

not just in the door half open

and the fearful omen,

the whispered tremor

of the secret rumour

the hand that grips,

the finger before the lips,

tyranny is in place

in the iron mask of the face

in the clench of the jaw

the wordless O

of pain and its echo

and the tears

of silence-breeding fears,

in the surprise

of starting eyes

tyranny supplies

the standing ovation, the loud

hurrahs and chanting of the crowd

at the conference, the songs

of tyranny, the breasts

that tyranny infests,

the loud unflagging

noise of rhythmic clapping,

at the opera, in trumpet cry,

in the uproarious lie

of grandiose statues, of colours,

in galleries,

in the frame and the wash,

in the very brush,

not just in the neat snarl

of the midnight car

as it waits

outside the gates

tyranny permeates

all manners and all states,

its omnipresent eyes more steady

than those of old Nobodaddy,

there's tyranny

in the nursery

in father's advice, in his guile,

in your mother's smile

in the child's answer

to the perfect stranger;

not just in wires with barbs and hooks

not just in rows of books,

but, worse than a barbed wire fence

the slogans devoid of sense

whose tyranny supplies

the long goodbyes;

the words of parting,

the will-you-be-home-soon-darling?

in the street manners, the meetings

and half-hearted greetings,

the handshakes and the alarm

of the weak hand in your palm,

he's there when your loved one's face

turns suddenly to ice

he accompanies you

to tryst or rendezvous

not just in the grilling

but in the cooing and the billing,

in your words of love he'll appear

like a dead fly in your beer

because even in dreams you're not free

of his eternal company,

in the nuptial bed, in your lust

he covers you like dust

because nothing may be caressed

but that which he first blessed,

it is him you cuddle up to

and raise your loving cup to

in your plate, in your glass he flows

in your mouth and through your nose

in frost, fog, out or in

he creeps under your skin

like an open vent through which

you breathe the foul air of the ditch

and it lingers like drains

or a gas leak at the mains

it's tyranny that dogs

your inner monologues,

nothing is your own

once your dreams are known

all is changed or lost,

each star a border post

light-strafed and mined; the stars

are spies at window bars,

the vast tent's every lamp

lights a labour camp,

come fever, come the bell

it's tyranny sounds the knell,

confessor is confession,

he preaches, reads the lesson

he's Church, House and Theatre

the Inquisition;

you blink your eyes, you stare

you see him everywhere;

like sickness or memory

he keeps you company;

trains rattling down the rail

the clatter of the jail;

in the mountains, by the coast

you are his breathing host;

lightning: the sudden noise

of thunder, it's his voice

in the bright electric dart,

the skipping of the heart

in moments of calm,

chains of tedium,

in rain that falls an age,

the star-high prison-cage

in snow that rises and waits

like a cell, and isolates;

your own dog's faithful eyes

wear his look for disguise,

his is the truth, the way

so each succeeding day

is his, each move you make

you do it for his sake;

like water, you both follow

the course set and the hollow

ring is closed; that phiz

you see in the mirror is his

escape is doomed to failure,

you're both prisoner and gaoler;

he has soaked, corroded in,

he's deep beneath your skin

in your kidney, in your fag,

he's in your every rag,

you think: his agile patter

rules both mind and matter

you look, but what you see

is his, illusory,

one match is all it takes

and fire consumes the brake

you having failed to snuff

the head as it broke off;

his watchfulness extends

to factories, fields and friends

and you no longer know or feel

what it is to live, eat meat or bread

to desire or love or spread

your arms wide in appeal;

it is the chain slaves wear

that they themselves prepare;

you eat but it's tyranny

grows fat, his are your progeny

in tyranny's domain

you are the link in the chain,

you stink of him through and through,

the tyranny IS you;

like moles in sunlight we crawl

in pitch darkness, sprawl

and fidget in the closet

as if it were a desert,

because where tyranny obtains

everything is vain,

the song itself though fine

is false in every line,

for he stands over you

at your grave, and tells you who

you were, your every molecule

his to dispose and rule.

<A name=lyrics_v571>Дюла Иллеш

СЛОВО О ТИРАНИИ

В чем тирания?

Во всем тирания, -

Не только в ружейных стволах,

Не только в тюремных глазках,

Не только в камерах пыток,

Не только в охраны криках,

Рвущих покой ночи,

Во всем тирания звучит!

Не только в мрачных словах

Громовой обвинительной речи, -

В стуках, в тюремных стенах,

В признаниях бесконечных.

Не только в разящих словах

Приговора судьи: "Виновен!"

Во всем тирания, во всем, -

Свободен ты, не свободен.

В резкой команде: "Огонь!"

В строю, в барабанном бое,

И в том, как труп волокут

В яму, что наготове.

Не только тайком, в щели

Слегка приоткрытой двери,

В шепоте новостей,

От страха слышных еле.

И в пальце, прижатом к губам,-

"Не двигайся! И молчи!"

В чем тирания? Во всем тирания!

Во всем тирания звучит!

................................

В чем тирания? В тебе - тирания!

Каждый - звено в цепи,

Смрад изнутри исходит,

Ты сам тирания, - терпи!

Ведь только из-за тебя

Застынет ребенок упрямо,

И любящая жена

Уйдет на панель, как в яму!

Ходим в кромешной тьме,-

Кроты при солнечном свете,

Ерзая ль на скамье,

Мчась ли как вольный ветер,

Все напрасно, везде,

Где тирания правит,

Даже эти слова

От власти ее не избавят.

И у могилы твоей,

Заранее, как наважденье,

Поведает, кем ты был,

И прах твой - ей в подтвержденье!

Ей от тук: http://www.antiwarsongs.org/printpreview.php?id=39&lang=en

<BR style="CLEAR: right">

Ха, сега като четох английския и руския текст (щото унгарския не ми е сила ), забелязах приликата с един текст на група "Контрол":

Тирания

Не само в затворите,

в дулата на пушките.

В стаите за разпити,

във викът на пазачите!

Не само в признанието,

в ужасът на нощта.

В студената присъда

на съдията - "Виновен"!

Припев:

Не само в тях има тирания!

не само в тях има тирания!

И във войнишки отсеченото -

"Напред, в огъня! На нож! Убивай! "

В безумното натрупване

на труповете в ямите... .

Припев:

Не само в неизтръпващите длани,

проблясващи навсякъде,

в каменните плочи, в сградите,

в платната и в четките!

И в изправените на крака

възторжени възгласи,

в ура-та и в песните -

има, има тирания!!!

Не само в тях има тирания.

Не само в тях има тирания.

Текстовете на "Контрол" ги пишеше Владо Унгареца, който е наполовин унгарец. Сега видях откъде е черпил.

Ето го и парчето:

http://vbox7.com/play:8468431e

[Skubi]

Ха, сега като четох английския и руския текст (щото унгарския не ми е сила ), забелязах приликата с един текст на група "Контрол":

Тирания

Не само в затворите,

в дулата на пушките.

В стаите за разпити,

във викът на пазачите!

Не само в признанието,

в ужасът на нощта.

В студената присъда

на съдията - "Виновен"!

Припев:

Не само в тях има тирания!

не само в тях има тирания!

И във войнишки отсеченото -

"Напред, в огъня! На нож! Убивай! "

В безумното натрупване

на труповете в ямите... .

Припев:

Не само в неизтръпващите длани,

проблясващи навсякъде,

в каменните плочи, в сградите,

в платната и в четките!

И в изправените на крака

възторжени възгласи,

в ура-та и в песните -

има, има тирания!!!

Не само в тях има тирания.

Не само в тях има тирания.

Текстовете на "Контрол" ги пишеше Владо Унгареца, който е наполовин унгарец. Сега видях откъде е черпил.

Ето го и парчето:

http://vbox7.com/play:8468431e

И доста добре е хванал напрежението на стихотворението...Незнам занимавал ли се е с превод но това е ОК.

Ей малко от унгарската Контрол група.

Иначе плоча с заглавие БУМММ са издали Локомотив ГТ (1973)

[mnoogo]

Копнение

Все туй копнение в духът

все туй скиталчество из път

на който не съзирам края.

И поглед вечно устремен

напред, към утрешния ден

без там пристанище да зная...

Яворов

[Mr.Shades]

ПРИКАЗКА

Дамян Дамянов

Заспиваш ли, аз май че те събудих,

прости ми, че дойдох при теб сега.

Душата ми се стяга до полуда

в прегръдките на свойта самота.

Самичък съм, а тъй ми се говори,

устата ми залепва да мълчи ...

Не ме пъди, ще си отида скоро,

аз дойдох тук на бурята с плача.

Ще седна до главата ти, ей тука

и ще ти разкажа приказка една,

в която е положил зла поука

един мъдрец от стари времена.

Един разбойник цял живот се скитал

и нивга не се връщал у дома,

вместо сърце, под ризата си скрита

той носел зла и кървава кама.

Преварвал той замръкнали кервани

и само денем криел своя нож,

а ножът му ръжда не хващал,

човекът като дявола бил лош.

Но кой знай, един път от умора

и той на кръстопът заспал.

Подритвали го бързащите хора

и никой до главата му не спрял,

а само малко дрипаво момиче

челото му покрило с листо.

Заплакал той за първи път обичан,

заплакал той, разбойникът, защо ?

Какво стоплило туй сърце кораво,

нестоплено в живота никой път !

Една ръка накарала тогава,

сълзи от поглед в кърви да текат.

Една ръка, по-топла от огнище,

на главореза дала онова,

което той не би откупил с нищо

ни с обир скъп, ни с рязана глава.

Но ти заспа, а тъй ми е студено,

туй приказно момиче, где е то ?

То стоплило разбойникът, а мене

ти никога не стопли тъй, защо?

За пръв път го чух от чичо ми и ми хареса много.