Любими стихотворения?

[Стоедин]

САМОТНИЯТ ЧОВЕК

(Борис Христов)

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.

Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,

остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и само

да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.

Докато другите крещят или говорят за изкуство,

самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави

една сълза в очите или драскотина в паметта ви...

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен

животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,

той може пепел да яде, но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял и под каква ютия -

за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,

самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

В едната си ръка той носи книга за душата болна,

а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

ДЯВОЛСКО

(Атанас Далчев)

Стрелките на отсрещния часовник

описват върху своя циферблат

дванайсетте кръга на моя ад

и жънат мойте часове отровни.

И аз лежа на дървения под

с коси от леден лепкав пот измокрени,

и аз умирам в стаята под покрива

тъй близко до самия небосвод.

А долу преминават автомобили,

трамваи като ветрове фучат

и смехове и крясъци звучат,

и тътнат кръчмите и публичните домове.

И за да заглуша във себе си скръбта,

понякога аз сядам на прозореца

и яростно оттам замервам хората

със пръст от старите саксии без цветя.

О, аз разбирам: този весел свят

със мене и със мойта смърт не свършва;

аз съм една ненужна жалка мърша

и мога ли да бъда техен брат?

Не искам състрадание от хората!

Аз имам всичко: моя е смъртта.

И аз ще се изплезя на света,

обесен върху черния прозорец.

1927 г.

Редактирано Септември 21, 2012 от Стоедин

[Mr.Shades]

The night my mistress

And the darkness my home

The moon my working light

And the knife my tome

The blood my water

And the flesh my meat

Crucified, sanctified

The target's death my heat

The wolf-howls my music

And the owls my companions

The garotte my mighty sword

And shadows my batallions

The task my god

And the gold my priest

Abandoned streets my church

And silence my final feast

Thus goes by my night

Of which I ponder at day

My spotless hands bloodied

By ghosts that guide my way

Thus goes by the life

Of I who live to kill

Death has never stopped before

With me it never will

Едно чуждестранно и малко мрачно, но също толкова добро.

[КГ125]

Интересно нещо. Изглежда, че най-хубавите стихотворения на нашите класици - тези, които помним лесно и със силно чувство - са все за война. Ние ли сме войнолюбци или просто националното ни чувство, изразено от поетите е най-искрено, когато става дума за тази разрушителна стихия, войната? По дяволите, дали наистина сме деструктивни типове или просто това е някакъв стар дух на прадедите у нас? Страшно е и да се мисли. Единствените неща, които лесно ми идват на ум от Ботев, Вазов, Дебелянов, Яворов, Милев, Христов - са все за война и бунтове. Дива българска кръв... А много от тези поети, особено Дебелянов и Яворов, имат и много нежни неща. Но тях помня по-трудно. И дори не съм служил в армията (която вече нямаме).

Както темата е за поезия, може би си струва да помислим над това - не е ли именно войната това, което ни вдъхновява да пишем и четем стихове? Страшно е и да се мисли. Или?

Като се замисля повече над това - историята пожелава българското възраждане през 19-ти век да достигне пика си във война. Културата върви с възраждането, а войната е върха му не само в геополитическо, ами и в народопсихологическо отношение. Чувствата са силни и бурни, творбите - и те.

Такива обстановки катализират творчеството, така, че това става и в България. Не е само войната, но българите се оказва, че я разбират издълбоко нея

[Gloster]

Просто е велико.

Somewhat musing

And more mourning,

In remembering

Th’unsteadfastness;

This world being

Of such wheeling,

Me contrarying,

What may I guess?

I fear, doubtless,

Remediless

Is now to seize

My woeful chance;

For unkindness,

Withoutenless,

And no redress,

Me doth advance.

With displeasure,

To my grievance,

And no surance

Of remedy;

Lo, in this trance,

Now in substance,

Such is my dance,

Willing to die.

Methinks truly

Bounden am I,

And that greatly,

To be content;

Seeing plainly

Fortune doth wry

All contrary

From mine intent.

My life was lent

Me to one intent.

It is nigh spent.

Welcome Fortune!

But I ne went

Thus to be shent

But she it meant:

Such is her won.

[Monarh]

Само ти солдатино чудесни

Само ти, солдатино чудесни,

всичко снесе на плещи се здрави,

само ти, юнако неизвестни,

нас спаси, България прослави!

Крилат на си - планини префръкна,

герой не бе - как се мре, научи,

ти с ура пушкалата затъкна,

ти на щик победата набучи.

Храбри идат твойте капитани,

радува ме цветна им корона;

ала ти, войнико невенчани,

горди сълзи правиш ме да рона!

Плача, кат ви гледам, братя прости,

така бледни, дрипави и прашни...

Добре дошли, мои царски гости!

Добре дошли, лъвове безстрашни!

София, Декември 1885

[Monarh]

Хартман фон Ауе


НЯКОЙ ТЪЙ МЕ ПОЗДРАВЯВА

Някой тъй ме поздравява
(поздравът ме натъжава):
"Хартман, хайде да вървим,
знатни дами да следим!"
Оставете ме на мира,
но идете, кой ви спира!
Не очаквам аз награда -
само болка и досада.

В глупостта си, в скръб голяма,
заприказвах знатна дама:
"Ах, госпожо, сън не зная,
вашата любов желая!"
Тя погледна ме с насмешка.
Не повтарям тази грешка
и задявам се с жените,
дето чуват ми молбите.

Дамите ми вдъхват страх:
както с мен са, тъй съм с тях.
Времето да отшуми,
диря простички моми.
Вред са те, а ме ласкае
тази, дето ме желае
и жарта си с мен споделя:
Що високо да се целя?

ок. 1180


Превод от немски:
© ВЕНЦЕСЛАВ КОНСТАНТИНОВ

darl.eu/dichter/aue_h/01.htm

Редактирано Април 6, 2013 от Петър Петров

[Антон Батбаянов]

О, ДОБРУДЖАНСКИ КРАЙ

О, добруджански край,

ти наш си земен рай,

в теб златно жито зрей

и вакло стадо блей.

Орлите от възбог

в простора ти широк

и дунавската степ

ни спомнят все за теб.

В теб българският дух

цари от Аспарух,

в теб всеки житен клас

е боен меч за нас.

Един ли вятър вя

из златните нивя,

за твоя чернозем

кръвта си ще дадем!

[mecho1]

Махмуд Даруиш

Псалми-3 (Обичам ли те, не
те ли обичам, 1972)

Докато
словото ми беше

пръст...

приятел
бях на житото.

Докато
словото ми беше

гняв...

приятел
бях на белезниците.

Докато

словото ми беше

камък...

приятел
бях на бързея.

Докато

словото ми беше

бунт...

приятел
бях на земетръса.

Докато

словото ми бе

пелин...

приятел
бях на оптимиста.

Когато

словото ми стана

мед...

мухи
устата ми

покриха.

Редактирано Май 2, 2013 от mecho1

[Стоедин]

Пред посолството на Бразилия
след тридневен запой опиянен,
аз мечтая безсилен
за хубав равномерен тен.

Там, зад тежките дъбови врати
консула слуша самба сам.
Ще му споделя моите мечти
за да ми помогне да отида там

където има слънце и палми
където има само небе и вълни.
Където са всички сладки
и нереално щастливи.

Където възбуждащо сладко
леко поклаща бедра
докато се разхожда по плажа мулатка
склонна да бъде с всеки добра.

Там бездомните спят по пейки
на фона на безкрайно лято
и се вее знаме на рейка
в жълто-зелени багри и в светлина облято.

В слънчевия град, Христос
извисил каменна снага
бащински строго ни гледа
от планината Корковадо.

Там, в полумрака на хотелската стая
заслушан ритъма на китара
ще срежа с ножа за пури
върхът на скъпата си кубинска цигара.

И в памучни бели панталони
загледан в безкрая на океана
тъгата ще давя в чаша
на плажа Копакабана.

И с млади бразилки
страстни и жарки като лава
ще замръквам по барове
харчейки последното си сентаво.

Но пред посолството на Бразилия
гражданите газят намръщено
все същите локви унили,
И в понеделник пак ще е същото ...

Това е текст на песен на Слепаков. Превода е мой и не бих казал, че е добър, но горе-долу предава идеята, настроението, емоцията. Дори римата се позапази. По късно може да го намеря в оригинал и да го кача, за да можете да му се насладите изцяло...

сентаво-стотинка. Запазих оригинала заради римата, а и звучи някак добре. Ще е забавно ако Алвата го преведе на португалски

[scarecrow]

She walks in beauty, like the night

Of cloudless climes and starry skies;

And all that’s best of dark and bright

Meet in her aspect and her eyes;

Thus mellowed to that tender light

Which heaven to gaudy day denies.

One shade the more, one ray the less,

Had half impaired the nameless grace

Which waves in every raven tress,

Or softly lightens o’er her face;

Where thoughts serenely sweet express,

How pure, how dear their dwelling-place.

And on that cheek, and o’er that brow,

So soft, so calm, yet eloquent,

The smiles that win, the tints that glow,

But tell of days in goodness spent,

A mind at peace with all below,

A heart whose love is innocent!

[Mr.Shades]

Не е стихотворение, но надявам се ще ми простите. Несравнима красота за мен се лее от тези три реда.

I hate and I love. Why do I do it, perchance you might
ask?
I don't know, but I feel it happening to me and I'm burning up.

[Mr.Shades]

Още едно ще сложа.

ПРИКАЗКА

Заспиваш ли, аз май че те събудих,

прости ми, че дойдох при теб сега.

Душата ми се стяга до полуда

в прегръдките на свойта самота.

Самичък съм, а тъй ми се говори,

устата ми залепва да мълчи ...

Не ме пъди, ще си отида скоро,

аз дойдох тук на бурята с плача.

Ще седна до главата ти, ей тука

и ще ти разкажа приказка една,

в която е положил зла поука

един мъдрец от стари времена.

Един разбойник цял живот се скитал

и нивга не се връщал у дома,

вместо сърце, под ризата си скрита

той носел зла и кървава кама.

Преварвал той замръкнали кервани

и само денем криел своя нож,

а ножът му ръжда не хващал,

човекът като дявола бил лош.

Но кой знай, един път от умора

и той на кръстопът заспал.

Подритвали го бързащите хора

и никой до главата му не спрял,

а само малко дрипаво момиче

челото му покрило с листо.

Заплакал той за първи път обичан,

заплакал той, разбойникът, защо ?

Какво стоплило туй сърце кораво,

нестоплено в живота никой път !

Една ръка накарала тогава,

сълзи от поглед в кърви да текат.

Една ръка, по-топла от огнище,

на главореза дала онова,

което той не би откупил с нищо

ни с обир скъп, ни с рязана глава.

Но ти заспа, а тъй ми е студено,

туй приказно момиче, где е то ?

То стоплило разбойникът, а мене

ти никога не стопли тъй, защо?

[Стоедин]

Прости ми, мили,

но е време за раздяла

ще тръгна след трамвайните линии

към хоризонта,

където ще ми провърви или пък не.

Прости ми, мили,

но ми е време да тръгвам,

ще следвам далекопроводите,

и пътя на влаковете,

Тук и там, тук и там ...

Прости ми, мили,

но ние трябва да осъзнаем,

че не можем да променим нищо,

не можем да се изгубим нито да се намерим.

Прости ми, мили, съжалявам.

Съжалявам, миличък.

Твърде дълго се задържах тук.

Струва ми се, че вече не съм жива.

Искам да съм свободна

и да мога да видя света отвъд прозореца.

Не мисли, кой е прав,

Не мисли, кой греши.

Из стаята, мили, са разпръснати писма

опаковки от бонбони и графици за срещи.

събери всичко и го изгори.

Изхвърли цветята и всички стихове,

Разбиха се мечтите ми като шишенце от парфюм.

Толкова съм уморена от думите, които си казахме.

Съжалявам, скъпи, и ти благодаря.

По стълбите или с асансьора, с метро или със такси ...

аз тръгвам, мили, прости.

Не казвай "сбогом" или "довиждане"

Не го прави по трудно от колкото е.

Не мисли за нищо,

не говори.

Затвори вратата и заключи.

Купи си билет за кино и седни на седмия ред,

може би и аз ще бъда там...

Ужасен превод, простете, но който иска може да потърси оригинала в тубата. Позволих си малка волност и смених пола на лирическия герой, че нещо много гей ми звучеше...

Автора е отново Слепаков.

[Monarh]

Фридрих Шилер

СОБСТВЕНИЯТ ИДЕАЛ

Твоята мисъл е обща; но собствено само е чувството.
За да е твой, ти почувствай и бога, когато го мислиш.

1796

http://darl.eu/dichter/schill_f/07.htm

[Monarh]

Пак великият Шилер :

Фридрих Шилер

СИЛАТА НА ЖЕНАТА

Силни сте вие с добрата магия на свойто присъствие;

Всичко постигате с благост, никога нищо със гняв.
Мощ диря аз у мъжа, достойнството той отстоява, Ала жената владее - и нека! - единствено с чар.

Вярно, владели са някои с мощ на ума и делата,
Ала на тях им е липсвал пък този най-царствен венец.
Истински властна е само женската хубост в жената:
Щом появи се, в появата вече е нейната власт.

1796

http://darl.eu/dichter/schill_f/05.htm

Редактирано Юли 11, 2013 от Петър Петров

[T.Jonchev]

Ние може да имаме много жени,

но една ще е отначало до края:

тази, която не ще ни вини,

ако от чужда любов сме замаяни.

Ние може да имаме много жени,

но една ще бди над живота ни.

Тази, която ще викне "Стани!",

ако клекнем, когато се целят в челото ни.

Ние може да имаме много жени,

но една ще ни обича истински:

тази, която ще ни измени,

ако превърнем в пари мечтите си.

Мисля, че е на Христо Фотев, но не съм сигурен. Дори не зная дали го предавам точно - чух го преди доста години и само това съм запомнил.

[hristo_serafimov]

Гугъл казва, че е на Стефан Цанев

Има го и като песен в изпълнение на Михаил Белчев.

[T.Jonchev]

Гугъл казва, че е на Стефан Цанев

Има го и като песен в изпълнение на Михаил Белчев.

Така ли? Е, сигурно, щом Гугъл казва така.

Аз си мисля за Фотев може би затова, защото го чух в изпълнение на една бургазлийка, която обикновено рецитираше местна лирика.

[T.Jonchev]

Ето още едно - съвсем кратко:

Сиви делници насреща ми идат.

Като стрели ме връхлитат: с хиляди мръсни ръце.

Уморен от живот, машинално пак щита си вдигам

с равнодушно, изчерпано, уморено от маски лице.

[Mr.Shades]

When I heard the learn’d astronomer,
When the proofs, the figures, were ranged in columns before me,
When I was shown the charts and diagrams, to add, divide, and measure them,
When I sitting heard the astronomer where he lectured with much applause in the lecture-room,
How soon unaccountable I became tired and sick,
Till rising and gliding out I wander’d off by myself,
In the mystical moist night-air, and from time to time,
Look’d up in perfect silence at the stars.

[mitaca]

Да се завърнеш в бащината къща

Да се завърнеш в бащината къща
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.

Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо..мамо..
Смирено влязъл в стаята позната
последна твоя пристан и заслона
да шъпнеш тихи думи в тишината
впил морен поглед в старата икона
аз дойдох да дочакам мирен заник
че мойто слънце своя път измина.

О скрити вопли на печален странник
напразно спомнил майка и Родина.

[Doris]

УТЕС

Лермонтов

Ночевала тучка золотая
на груди утеса-великана;
Утром в путь она умчалась рано,
по лазури весело играя;

Но остался влажный след в морщине
старого утеса. Одиноко
он стоит, задумался глубоко
и тихонько плачет он в пустыне.

[mitaca]

ПАРУС

Белеет парус одинокой

В тумане моря голубом!..

Что ищет он в стране далекой?

Что кинул он в краю родном?..

Играют волны — ветер свищет,

И мачта гнется и скрыпит...

Увы! он счастия не ищет,

И не от счастия бежит!

Под ним струя светлей лазури,

Над ним луч солнца золотой...

А он, мятежный, просит бури,

Как будто в бурях есть покой!

Ееххх Татяна Бурцова (не не тя автора, тя ми беше даскалка по руски в НМГ-то)!

Дали пък не ме хваща меланхолията?

Бородино

— Скажи-ка, дядя, ведь не даром

Москва, спаленная пожаром,

Французу отдана?

Ведь были ж схватки боевые,

Да, говорят, еще какие!

Недаром помнит вся Россия

Про день Бородина!

— Да, были люди в наше время,

Не то, что нынешнее племя:

Богатыри — не вы!

Плохая им досталась доля:

Немногие вернулись с поля...

Не будь на то господня воля,

Не отдали б Москвы!

Мы долго молча отступали,

Досадно было, боя ждали,

Ворчали старики:

«Что ж мы? на зимние квартиры?

Не смеют, что ли, командиры

Чужие изорвать мундиры

О русские штыки?»

И вот нашли большое поле:

Есть разгуляться где на воле!

Построили редут.

У наших ушке на макушке!

Чуть утро осветило пушки

И леса синие верхушки —

Французы тут как тут.

Забил заряд я в пушку туго

И думал: угощу я друга!

Постой-ка, брат мусью!

Что тут хитрить, пожалуй к бою;

Уж мы пойдем ломить стеною,

Уж постоим мы головою

За родину свою!

Два дня мы были в перестрелке.

Что толку в этакой безделке?

Мы ждали третий день.

Повсюду стали слышны речи:

«Пора добраться до картечи!»

И вот на поле грозной сечи

Ночная пала тень.

Прилег вздремнуть я у лафета,

И слышно было до рассвета,

Как ликовал француз.

Но тих был наш бивак открытый:

Кто кивер чистил весь избитый,

Кто штык точил, ворча сердито,

Кусая длинный ус.

И только небо засветилось,

Все шумно вдруг зашевелилось,

Сверкнул за строем строй.

Полковник наш рожден был хватом:

Слуга царю, отец солдатам...

Да, жаль его: сражен булатом,

Он спит в земле сырой.

И молвил он, сверкнув очами:

«Ребята! не Москва ль за нами?

Умремте же под Москвой,

Как наши братья умирали!»

И умереть мы обещали,

И клятву верности сдержали

Мы в Бородинский бой.

Ну ж был денек! Сквозь дым летучий

Французы двинулись, как тучи,

И всё на наш редут.

Уланы с пестрыми значками,

Драгуны с конскими хвостами,

Все промелькнули перед нам,

Все побывали тут.

Вам не видать таких сражений!

Носились знамена, как тени,

В дыму огонь блестел,

Звучал булат, картечь визжала,

Рука бойцов колоть устала,

И ядрам пролетать мешала

Гора кровавых тел.

Изведал враг в тот день немало,

Что значит русский бой удалый,

Наш рукопашный бой!..

Земля тряслась — как наши груди;

Смешались в кучу кони, люди,

И залпы тысячи орудий

Слились в протяжный вой...

Вот смерклось. Были все готовы

Заутра бой затеять новый

И до конца стоять...

Вот затрещали барабаны —

И отступили басурманы.

Тогда считать мы стали раны,

Товарищей считать.

Да, были люди в наше время,

Могучее, лихое племя:

Богатыри — не вы.

Плохая им досталась доля:

Немногие вернулись с поля.

Когда б на то не Божья воля,

Не отдали б Москвы!

[mitaca]

Et si tu n'existais pas



Et si tu n'existais pas,

Dis-moi pourquoi j'existerais ?

Pour traîner dans un monde sans toi,

Sans espoir et sans regrets.



Et si tu n'existais pas,

J'essaierais d'inventer l'amour,

Comme un peintre qui voit sous ses doigts

Naître les couleurs du jour.

Et qui n'en revient pas.



Et si tu n'existais pas,

Dis-moi pour qui j'existerais ?

Des passantes endormies dans mes bras

Que je n'aimerais jamais.



Et si tu n'existais pas,

Je ne serais qu'un point de plus

Dans ce monde qui vient et qui va,

Je me sentirais perdu,

J'aurais besoin de toi.



Et si tu n'existais pas,

Dis-moi comment j'existerais ?

Je pourrais faire semblant d'être moi,

Mais je ne serais pas vrai.



Et si tu n'existais pas,

Je crois que je l'aurais trouvé,

Le secret de la vie, le pourquoi,

Simplement pour te créer

Et pour te regarder.

Quand j'etais petit garcon,
Je repassais mes lecons
En chantant

Et bien des annees plus tard,
Je chassais mes idees noires
En chantant.

C'est beaucoup moins inquietant
De parler du mauvais temps
En chantant

Et c'est tellement plus mignon
De se faire traiter de con
En chanson.

La vie c'est plus marrant,
C'est moins desesperant
En chantant.

La premiere fille de ma vie,
Dans la rue je l'ai suivi
En chantant.

Quand elle s'est deshabillee,
J'ai joue le vieil habitue
En chantant.

J'etais si content de moi
Que j'ai fait l'amour dix fois
En chantant

Mais je n'peux pas m'expliquer
Qu'au matin elle m'ait quitte
Enchantee.

L'amour c'est plus marrant,
C'est moins desesperant
En chantant.

Tous les hommes vont en galere
A la peche ou a la guerre
En chantant.

La fleur au bout du fusil,
La victoire se gagne aussi
En chantant.

On ne parle a Jehovah,
A Jupiter, a Bouddha
Qu'en chantant.

Qu'elles que soient nos opinions,
On fait sa revolution
En chanson.

Le monde est plus marrant,
C'est moins desesperant
En chantant.

Puisqu'il faut mourir enfin,
Que ce soit cote jardin,
En chantant.

Si ma femme a de la peine,
Que mes enfants la soutiennent
En chantant.

Quand j'irai revoir mon pere
Qui m'attend les bras ouverts,
En chantant,
J'aimerais que sur la terre,
Tous mes bons copains m'enterrent
En chantant.

La mort c'est plus marrant,
C'est moins desesperant
En chantant.

Quand j'etais petit garcon,
Je repassais mes lecons
En chantant.

Et bien des annees plus tard,
Je chassais mes idees noires
En chantant.

C'est beaucoup moins inquietant
De parler du mauvais temps
En chantant

Et c'est tellement plus mignon
De se faire traiter de con
En chanson.

Michel Sardou (в изпълнение на Брель)

[mitaca]

И ако ти не съществуваше,

Кажи ми - за какво бих съществувал аз?

За да се влача в един свят без теб,

Без надежди и без съжаления…



И ако ти не съществуваше ,

Аз бих измислил любовта –

Като художника, който вижда как под пръстите му

Се раждат цветовете на деня,

Но не разбира как става това…



И ако ти не съществуваше,

Кажи ми – за кого бих съществувал аз?

За минаващите, заспиващи в прегръдките ми,

Които не бих могъл да обичам никога?



И ако ти не съществуваше,

Аз не бих бил нищо повече от една точка –

В този свят, който идва и си отива,

аз бих се чувствал изгубен,

бих имал нужда от теб.



И ако ти не съществуваше,

Кажи ми – как бих съществувал аз?

Бих могъл да се преструвам, че съм аз,

Но нямаше да бъда истински..



И ако ти не съществуваше,

Аз вярвам, че бих я намерил,

Бих открил тайната на живота –

Само за да те създам и за да те гледам..

Това е превода на Дасен!

ПАРИЖКИЯТ ДЪЖД, ВЪЗПЯТ ОТ ЕДНА ШАРМАНКА




Това е история стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник по тротоара

рисуваше момиче с цветя.



– Сбогом – бе казало то на прощаване. –

Аз си отивам.

Няма вече обич, хляб и платна.

От боите остава ни
само черна боя.

От Париж – само улици, водещи в Сена.

– Остани – бе отвърнал художника. –

От боите имам трите бои на лицето ти.

Златна, синя, червена.

От Париж – цяло небе светлина

и един тротоар,

дето падат едри монети,

щедри монети.



Това е история стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник по тротоара

рисуваше момиче с цветя.



– Господин Тротоар – тихо каза художника

и коленичи. –

Позволи да рисувам върху твойто голямо платно

едно малко момиче.

Ще го рисувам в синьо, в златно, в червено.

С моите три тебешира.

И за да не му е студено,

когато на теб се намира,

доведи ми парижкото слънце да свети

през целия ден,

доведи покрай мен

стъпки, очи и ръце,

хвърлящи едри монети,

щедри монети.



Това е история стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник по тротоара

рисуваше момиче с цветя.



Той постави своята шапка встрани

и й каза:

„Проси!“

После много внимателно,

сложи на плочите златни коси,

тежки и гъсти,

после – сини очи,

после – казващи сбогом уста

и ръка, стиснала в своите пръсти

цветя

с аромат на асфалт.

– Остани – каза той и погали едва

своето русо момиче. –

Ще ти купя легло, по-добро от това,

и цветя, по-красиви от тези.

И когато довечера

заедно с черните шлепове

слънцето слезе

надолу по Сена,

ние ще бъдем богати.

Ние ще имаме много монети,

едри монети,

щедри монети.



Това е история стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник по тротоара

рисуваше момиче с цветя.



Падаха сенки на птици, на облаци.

Падаха сенки на хора,

зачеркващи бързо рисунката.

Падаха мъртви листа и кори от банани.



После падна дъждът изведнъж.

Ах, парижкият дъжд!

Шегобиецът дъжд, който весело чука и свети,

черен и лъскав!



Той единствен се спря и започна да пръска

свойте едри монети,

свойте сребърни щедри монети.

– Спри – тихо каза художникът. – Тя ще замине.



– Тя ще замине – сърцето му страшно простена.

А момичето тъжно заплака

със сълзи златни, червени и сини

и тръгна към Сена.



Това е история стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник на тротоара

рисуваше момиче с цветя.

А това е едно от любимите ми!

И единствени ми опит за превод (на френски разбира се), ама няма да го поствам, ще ми се смеете (което не е някаккъв проблен де ).

Ето още едно:

За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина;
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята връщаща богато
и облаци, и птици, и листа.
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно всяка вещ да се роди
и всеки образ, който в теб попада,
да свети с блясък непознат преди,
и мислите да правят в тебе рани,
мъчително и дълго да тежат
и всяка мисъл в тебе да остане
като зарастнал белег в твойта плът.
Как иначе това, което вземаш,
стократно оплодено ще дадеш
в горещи багри, в щик или поема,
в космичен полет и в чугунна пещ?
Как то ще стане дирене сурово
и кратък залез, и другарска реч,
и падане, и ставане отново,
и тръгване отново надалеч,
и ласка по косата и засада,
и хоризонти с мамещи звезди?
О, трябва този свят да се изстрада,
повторно трябва в теб да се роди
и всяка вещ и образ покрай тебе
сърцето твое да пресътвори,
за да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори.