"Нацистът и фризьорът" от Едгар Хилзенрат

[deadface]

"Нацистът и фризьорът" от Едгар Хилзенрат

Един роман, който ще ви шокира и разтърси...

"Аз съм Макс Шулц, извънбрачен, но от чисто арийски произход, син на Мина Шулц... по време на моето раждане прислужница в дома на еврейския търговец на кожи Абрамовиц. Няма никакво съмнение в чистия ми арийски произход, тъй като родословното дърво на майка ми, въпросната Мина Шулц, искам да кажа, може да бъде проследено ако не чак до битката в Тевтобургската гора, то поне до Фридрих Велики. Кой е бил баща ми, не бих могъл да кажа със сигурност, но почти е сигурно, че е един от петимата: месарят Хуберт Наглер, ключарят Франц Хайнрих Виланд, помощник-строителят Ханс Хубер, кочияшът Вилхелм Хопфенщанге или слугата Адалберт Хенеман."

Така започва историята на Макс Шулц - син на германска проститутка и бъдещ масов убиец. Макс е роден в един и същи ден с Ицик Финкелщайн, син на еврейски фризьор. Двете момчета се сприятеляват и докато Ицик учи Макс на еврейските традиции, Макс учи Ицик как се изтезават плъхове. После и двамата овладяват тънкостите на фризьорския занаят от бащата на Ицик, но в навечерието на Втората световна война амбициите отвеждат Макс в редиците на СС, а оттам в полския концентрационен лагер Лаубвалде, където чистокръвният ариец прилага уменията си в изтезанията на плъхове върху безчет евреи.

Когато войната свършва, Макс се завръща в Германия с чувал, пълен със златни зъби и приема самоличността на стария си приятел Ицик, който е загинал в Лаубвалде. После заминава за Израел и става сержант от израелската армия, бие се за свободата на Йерусалим, а когато е прехвърлен в запаса, отваря собствен фризьорски салон. Така започва историята на фризьора-евреин Ицик Финкелщайн, бивш нацист и масов убиец...

Хилзенрат пише романа си през 1968–69 г. Над шейсет издателства в Германия отказват ръкописа. По това време темата за Холокоста е до голяма степен неудобна, а да се описват събитията от войната с чувство за хумор е направо кощунство. Преливащите от сексуални сцени страници в романа се възприемат като политически некоректни и ругателни. Романът излиза за първи път в САЩ през 1971 г. в английски превод. И се разграбва. Бурният читателски успех принуждава немските издатели да променят отношението си и книгата е пусната в оригинал през 1977 г. от издателство в Кьолн. Първите 10 000 екземпляра свършват за месец. Германия най-после се осмелява да оцени Хилзенрат. До този момент романът е продаден в тираж от над 250 000, издаден е в 22 страни на 16 езика, а авторът му е носител на осем престижни литературни награди.

"Сатира за евреите и SS. Авантюристичен роман, гротесков, причудлив, понякога ужасно лаконичен, разказващ с черен хумор за мрачните времена." - Der Spiegel

На 23 май 1907 година в дома на Финкелщайн се състоя нещо особено важно: обрязването на Ицик Финкелщайн. Предполагам, знаете какво представлява обрязването и ако сте евреин, не само сте разглеждали осакатения си, така да се каже, член, преценявали сте го, но и сте размишлявали относно символичната причина за липсващата кожичка. Прав ли съм? Обрязването е знак за съюза между Всевишния и народа на Израел и този завет така се и нарича: брит мила. Като старателен читател на енциклопедията установих, че обрязването на еврейското момченце е вид символична кастрация, знак, така да се каже, който трябва да онагледява следното: облагородяването на човека, опитомяването на животинските му инстинкти и страсти... символично действие, което аз като масов убиец горещо одобрявам.

Когато обрязваха Ицик Финкелщайн, празнично настроение завладя дома на Финкелщайн. Фризьорският салон "Финяга" бе затворен. Прислужницата на Финкелщайн, мършавата Хилда, помоли майка ми да й помогне, тъй като била затрупана с работа, и майка ми, която държеше на доброто съседство, отиде у Финкелщайн и се зае да помага на мършавата Хилда в кухнята. Там се печаха медени сладкиши и ябълков щрудел, сладки питки със стафиди и бадеми и всякакви други вкусотии. Не пестяха и шнапса, та майка ми и мършавата Хилда, които по принцип нямаха нищо против ракията, пиха за добруването на евреите и за добруването на Ицик Финкелщайн.

В кухнята майка ми се чукна за добруването на евреите и за добруването на Ицик Финкелщайн просто защото обичаше да си пийва ракийка и защото й беше драго, но иначе нямаше ни най-малка представа защо толкова много гости прииждат към къщата и що за странен празник е този, който честваха Финкелщайн, а когато най-сетне поразпита мършавата Хилда, мършавата Хилда само се изхили и рече:

– Че какъв ще е? Нашият малък Ицик днес става на осем дни. Затова днес му рязват пишлето! Така е при евреите. Винаги на осмия ден след раждането.

– Но това е ужасно – каза майка ми. – Ами че малкият няма да може да пикае... а пък след това и да оправя момите.

– Не е чак толкова ужасно – каза мършавата Хилда. – Пишлето му ще зарасне. – И после мършавата Хилда обясни на майка ми как става. – Слушай, Мина – каза мършавата Хилда, – така се прави: има един мъж, наричат го мохел. Той носи дълъг нож, заострен и от двете страни. С него рязва пишлето на малкото момче. След това измънква няколко заклинателни думи и отрязаното пишле зараства и пораства... нито прекалено дълго, нито много късо... тъкмо правилната дължина... но пък дебело и яко. Затова еврейските семейства са благословени за деца.

– Ама как може – каза майка ми. – Не съм чувала досега подобно нещо.

– Като знак за свързване между народа на Израел и Всевишния – каза мършавата Хилда, – поне неотдавна така рече господин фризьорът Хаим Финкелщайн. А и господин равинът, който скоро бе тук, и той рече нещо подобно. Дори говори за пророк... който се казвал, струва ми се, Йеремия... той бил казал на евреите: "Обрежете се заради Господа и отнемете краекожието на сърцата си."

– Само кожичката отпред ли? – попита майка ми.

– Да, кожичката отпред – рече мършавата Хилда.

– Тогава и на малкия Ицик трябва да му отрежат само кожичката – каза майка ми – ... а не всичкото му... също като при сърцето.

– Ами да – отвърна мършавата Хилда, – така е... но пишката не е сърце... тя пак ще порасне... това вече ти го обясних. – И се изсмя лукаво.

Майка ми поклати глава:

– Ама как може. Никога не съм и помисляла, че е възможно.

– На колко е твоят, малкият Макс? – попита мършавата Хилда.

– На осем дни – каза майка ми – ...също колкото малкия Ицик, по-точно разликата им е две минути и двайсет и две секунди.

– Тогава на твое място бих обрязала и неговото пишле – каза мършавата Хилда. – Виж, Мина, то после пак със сигурност ще си порасне, както става при евреите, нито прекалено дълго, нито много късо, тъкмо правилната дължина, но пък дебело и яко.

Вероятно на това място ще се запитате откъде знам всичко така точно, но и при най-добро желание не мога да ви обясня.

След обрязването на Ицик Финкелщайн майка ми дотича развълнувана вкъщи, вдигна по тревога моите петима бащи, измъкна ме от люлката и ме сложи на кухненската маса с намерението да ме лиши от члена ми, да го клъцне, така да се каже. Семейство Абрамовиц не си беше у дома... и аз, клетото безпомощно и беззащитно червейче, бях изцяло в ръцете им. Трябва нещо да съм заподозрял, защото се разпищях като луд, та нито майка ми, нито петимата ми бащи можаха да ме успокоят. Ключарят здраво бе хванал ръчичките ми, помощник-строителят крачетата, майка натика биберона в устата ми, слугата и кочияшът стояха угрижени, а месарят усмихнат извади нож.

– Не му го режи – рече внезапно майка ми. – Беше само шегичка.

– Няма тука шеги – каза месарят. – Това си е напълно сериозно.

– Но може пък да не порасте пак – рече майка ми, – в края на краищата той не е евреин. Освен това нямаме тук мохел, за да измънка заклинателните си думички.

– Да му сера на мохела и на заклинателните му думички – каза месарят.

– Недей – каза майка ми. – Всички ще ни тикнат в дранголника.

Месарят тъкмо се канеше да хване члена ми, когато се случи нещо странно. Аз, Макс Шулц, на осем дни, внезапно с крясък скочих към гушата на месаря, захапах го силно, въпреки че все още нямах никакви зъбки, после паднах на пода, със скоростта на вятъра запълзях към прозореца, хванах се за дъската на перваза, изправих се и за първи път в живота си видях... улицата... съвсем обикновена улица... с тротоар и канавка, и павета... и тухлени къщи със стръмни пъстроцветни покриви, видях превозни средства и навалица от двукраки и четирикраки същества, също така видях и небето... пепелявосиво и черно... забулено, зацапано, замазано с облаци... видях кръжащи кръгли птици... но никакви ангелчета, съвсем никакви ангелчета.

Долу на улицата хора ходеха насам-натам. По едно време някой извика:

– Какво, по дяволите, става там горе?

И майка ми, която междувременно бе дошла до прозореца и ме бе взела на ръце, отвърна:

– Че какво толкова да става!

Вероятно си мислите, че нещо ви се присмивам? Или не ми вярвате и ще си кажете: "Макс Шулц си измисля! Въобразява си, че са искали да го убият... защото си беше копеле... уж един вид обрязване, както е прието при евреите: на осмия ден след раждането. Какво иска Макс Шулц? Какво иска да каже? Кого да изкара виновен? Майка си? Евреите? Или Господ Бог? А това със самозащитата на кърмачето, бягството му, гледката от прозореца... Глупости! Няма такова нещо! Бълнуване! Това е!" Но аз просто искам да ви разкажа историята си... в систематичния порядък... може ли така да се изразя?... въпреки че не ви разказвам всичко, така да се каже: само най-важното или това, което аз, Ицик Финкелщайн, тогава още Макс Шулц, смятам за най-важно.

Петимата ми бащи всяка вечер посещаваха майка ми. Заставаха на опашка пред вратата й. Обикновено най-силният, значи месарят, влизаше първи, после идваше ред на ключаря, след това помощник-строителят, кочияшът, накрая слугата. Да, слугата винаги беше последен, защото беше най-слабият, нежничък дребен мъж с писклив гласец, комуто не оставаше нищо друго, освен да си топне куреца в семето на другите ми четирима бащи.

Еврейският търговец на кожи Абрамовиц, естествено, не одобряваше, че аз, Ицик Финкелщайн, тогава още Макс Шулц, разбирах някои неща. Търговецът на кожи Абрамовиц по принцип нямаше нищо против мен и съществуването ми, което значи: докато все още смяташе, че съм син на неговия кочияш Вилхелм Хопфенщанге или на слугата му Адалберт Хенеман, тъй като и двамата, така да се каже, спадаха към семейството. Едва когато търговецът на кожи взе да става недоверчив, избухна скандал. Един ден той каза на майка ми:

– Вижте какво, Мина. Така повече не може да продължава. Мислех, че са само кочияшът и слугата ми. Но петима мъже на опашка вече е прекалено. В края на краищата това е почтен дом.

– Както се казва: всичко хубаво до три пъти.

– Но петима вече са много – рече търговецът на кожи. – Петима със сигурност не. Това е почтен дом и се налага да ви уволня.

Един дъждовен юлски ден... бях вече на седем седмици... майка ми си събра багажа, взе ме на ръце и напусна дома на Абрамовиц. Петимата ми бащи, разбира се, помагаха при изнасянето. Багажът на майка ми се състоеше от три куфара, раница, пазарска мрежичка и чадър. Месарят носеше най-тежкия куфар, жълт дървен куфар с желязна закопчалка и ремъци, ключарят взе кафявия кожен куфар, помощник-строителят синия брезентов куфар, кочияшът раницата, а слабоватичкият слуга помъкна само чадъра и пазарската мрежичка, която беше яркозелена на цвят и пълна с хранителни продукти и други необходими вещи като например: ластици за чорапи, ролки за коса, панделки и други подобни джунджурии.

Трябва да си представите, че майка ми беше яко женище, за което хората казваха, че тежала два тона, макар и с тънки крачка. Приличаше на бирена бъчонка на кокили, ама такива кокили, които й даваха възможност да носи с достойнство огромното си туловище. Нека спомена също буйната руса коса на майка ми, стоманеносивите очи и чипия нос, смешен като двойната й гуша със светлокафявата брадавица. Имаше чувствени устни. Зъбите й бяха бели и силни, зъби, които всеки път всяваха страх у месаря, та той редовно казваше на майка ми:

– Жено, Мина, като ти видя зъбите, все се плаша, че ще ми отхапеш кура.

А майка ми му отвръщаше:

– О, глупости, Хуберт, това може да се случи само на слугата Адалберт Ханеман, защото неговият е все мек. Твърдия като стомана никога не бих отхапала. Да не мислиш, че ме блазни да си счупя зъбите?

– Не, Мина – казваше месарят. – Със зъбите шега не бива.

*

Славицки пожела още първата нощ да обладае майка ми. Но майка ми беше в мензис и се отбраняваше с тънките си крачка и тлъстите си ръце.

– Не може сега – каза горката ми майка. – Дошло ми е. В такива случаи не може.

Но Славицки не щеше и да чуе. Пробваше отново и отново, беше развързал ластика, стоеше гол пред новото брачно ложе, показваше члена си, побъркваше горката ми майка, караше се с нея, вмъкваше се под завивката, пазареше се, опитваше се да я убеди, накрая взе да я проклина, после да реве.

Майка ми остана непреклонна. С Божията помощ! Така си беше. Което не може, не може и толкова. Човек трябва да има принципи.

Когато Славицки най-сетне загря, че е изгубил играта, гневът му мина всякакви граници. Той скочи като луд от новото брачно ложе, гол, с надървен член, пяна на устата, пот на челото, слепната коса... и успокои гнева и мерака си върху мен.

Можете ли да си представите мащабите на престъплението? Аз, Макс Шулц, едва на седем седмици, бъдещ масов убиец, по това време все още невинен, лежах като ангелче в новата си люлка, мивката, където Славицки по навик пикаеше, която обаче сега бе суха, тъй като майка ми я бе избърсала, бях увит в топли пелени... и едно одеялце, спях кротко, сънувах своите колеги ангелите, сънувах и се усмихвах... изведнъж бях събуден, вдигнат нагоре... исках да извикам ангелите на помощ, но глас не ми излизаше, ужасен отворих очи, от страх се напиках в пелените, задавих се, получих пристъпи на задушаване, повърнах кърма върху ръката на Славицки, опънах краченца и ръчички, исках да защитя невинността си, зърнах огромния член на Славицки, помислих, че сигурно е грамадна тения, изфъфлих някакви спонтанни молитви, въпреки че още не бях се научил да се моля, исках да умра, копнеех да се върна обратно в тъмната, но сигурна утроба на майка ми... и най-накрая се пльоснах по корем върху фризьорския стол, който се намираше пред мивката.

Майка ми стоеше до походното легло: тежка два тона, зъзнеща, с раздърпана нощница, тежко увиснали цици... стоеше на своите слаби, дълги, обезкосмени женски крака като на щъркел, не трепереше, а само зъзнеше, стоеше и гледаше, гледаше сънена със стъклен поглед, видя Славицки, видя фризьорския стол, видя копринената ми кожа... арийска, белоснежна, невинна... облиза устните си, докосна с език зъбите си, понечи да захапе, но размисли и се отказа, потърси цигара, накрая я откри зад дясното си ухо, а не зад лявото, сложи я в устата си между силните здрави зъби, вдигна тънкия си крак, левия, тръкна кибритената клечка в подметката на пантофа, погледна пламъка, запали цигарата, дръпна, загледа се в мамутските кокали на фризьора Славицки, усмихна се смутено, изкикоти се, защото Славицки се потеше... и после внезапно се свлече надолу.

Аз, Макс Шулц, бъдещ масов убиец, по това време все още невинен, издадох пронизителен до мозъка на костите писък, изправих се, вкопчих се в пълнежа на разкъсания фризьорски стол, опънах главицата си, която бе доста зачервена, продължих да пикая, без да искам, пръцкаше ми се, но не можех, защото отворът бе запушен, затреперих, чух ангелчетата да пеят, чух тяхното "Алилуя", видях носещи се из въздуха арфи и панфлейти, видях крачка, катерещи се по музикалната стълбица, видях различни ключове, нотни ключове и други, видях също така големия железен ключ на праотеца си Хаген Ключаря, чух ключа да дрънчи и скърца, видях златния колан на целомъдрието на господарката му, видях срамното й място, чух кискане и шушукане, видях греха, извършен върху музикалната стълбица, видях свърталището на порока, но не зърнах никакви ангели, не зърнах никакви арфи и панфлейти, чух Господ Бог да се смее, исках да се помоля и не издържах повече...

*

Като малък правех странни прескундаци. Можех да ходя на ръце, естествено, да кълча крайниците си, да стоя на една ръка, на челна стойка, да правя шпагат, можех да си смуча големия пръст на крака, да си кривя лицето в разни гримаси, често се смеех без причина, заеквах, замервах с камъчета малките момичета, ритах по задниците по‑слабите от мен момчета, чупех прозорци, катерех се по покривите, пикаех от тях върху улиците и така нататък.

Веднъж доведеният ми баща каза на майка ми:

– Знаеш ли, Мина, струва ми се, че на момчето му хлопа дъската.

А майка ми отвърна:

– Знаеш ли, Антон. Това е от първия път.

– Какво искаш да кажеш? – попита пастрокът ми.

– Просто членът ти беше прекалено голям – каза майка ми – и прекалено дълъг. Стигна чак до мозъчето му. Или до покривчето му отгоре. И какво сега: хлопа му дъската.

– Хлопа му дъската – каза Славицки.

– Да, Антон – рече майка ми сериозно. – Хлопа му дъската.

*

Ицик Финкелщайн знаеше, естествено, че доведеният ми баща от време на време ме изнасилваше, но не знаеше, че ме и биеше. Един ден му показах дебелите червени резки на задника си.

– И как го прави? – попита приятелят ми Ицик Финкелщайн.

– С ратанова пръчка – отвърнах – ... и то черна. Имаме и жълта, но тя е само за майка ми. След боя мястото или местата болят още няколко часа. Това не е толкова лошо. Не. Изобщо не е лошо. Лошо е, когато бие майка ми. Всеки път, когато бие майка ми, и мен ме заболява задникът! И още как!

– Това не го разбирам – каза Ицик.

– И аз не го разбирам – рекох аз.

Много неща разбирах, но много и не разбирах. Например сънищата си: често сънувах дълъг нож. С него отрязвах члена на Славицки, залепвах си го на себе си, защото беше по‑дълъг от моя, тичах из детската стая с неговия, правех цигански колела, шпагат, стоях на една ръка, на челна стойка, втурвах се в дневната, после в спалнята, виждах обезчленения Славицки в леглото до майка ми, виждах завистливия му поглед, виждах го как се смалява, изсулва се, прави ми място, виждах как майка ми се радва, започва да ме гали, гали члена ми, дългия, пипа го с дебелите си пръсти, след което се събуждах.

Също така сънувах жълтата и черната пръчка, и двете ги виждах в ръката си. В съня си не виждах Славицки, но го чувах да реве... съвсем ясно... чувах гласа му, знаех за кого са предназначени ударите, чувах плясването на пръчката в плътта.

*

Какво правих... в Полша... през зимата? Искате ли да знаете? Скучаех. Нищо не се случваше! Поне не и в нашата част. Трябваше да охраняваме няколко села... и няколко гробища... и гората... да, и нея... и един селски път... близо до новата руска граница или не много далече оттам. Нищо не се случваше. Партизани не видях. Поне не в нашата част. Полският офицерски елит отдавна бе ликвидиран... от другарите от СС, които бяха дошли преди нас... ликвидираха го, казвам ви... също както и другите антигермански и враждебни на Райха елементи... искам да кажа, там, в нашата част, близо до новата руска граница или не много далече оттам. Беше си много спокойна част. Нашата част. И нищо не се случваше. От скука стреляхме по шишарките на дърветата, случайно утрепахме и неколцина евреи, защото нямаше какво да правим... утрепахме ги... в гората и на гробищата. Всичко си беше просто упражнение за сръчност.

Почти не мога да се сетя какво се случваше там... толкова малко неща се случваха... в нашата част... в Полша... тогава, през декември 39-а...

Имаше само един инцидент. Няма да го забравя: подкарахме няколко евреи към едно от гробищата, за да ги разстреляме там. Но се оказа грешното гробище. По гробовете имаше кръстове. Евреите трепереха пред кръстовете и от страх не можеха дори да плачат. А на един от кръстовете, на най-малкия, най-простия кръст, висеше Исус Христос. И той плачеше. Казах на моя унтерщурмфюрер:

– Не съм искал да стане така! Проклех ги, да! Но исках само да ги изплаша! За да приемат правата вяра!

А господин Христос плачеше и не казваше нищо.

А моят унтерщурмфюрер се ядоса и изстреля няколко куршума в корема на плачещия Христос. И Христос падна от кръста, но не умря.

А моят унтерщурмфюрер ми каза:

– Макс Шулц! Накарайте го най-сетне да млъкне този фалшив светец. Вие го умеете най-добре.

И го направих.

След като разстрелях Христос, изкарахме евреите от християнското гробище, защото моят унтерщурмфюрер каза:

– Сигурното си е сигурно!

А аз рекох:

– Да. И майка ми така казваше – сигурното си е сигурно!

– Никога не се знае – каза моят унтерщурмфюрер, – такъв перко като Исус Христос, той си е направо фокусник. Като нищо може внезапно отново да възкръсне.

После закарахме евреите на тяхното гробище. Там нямаше кръстове. И там ги разстреляхме. Но не бяха много.

Страхотно стана, когато тръгнахме към Русия. Айнзацгрупа D в южноруската част. Но това беше по-късно. През 1941 година.

Знаете ли как се разстрелват 30 000 евреи в една горичка? И знаете ли какво означава това за непушача? Там се научих да пуша.

Можете ли да смятате наум? Можете ли светкавично да умножавате числа? Ако го умеете, тогава трябва да знаете, че не е никак лесно дори и за този, който го може.

Отначало броях жертвите; правех го така, както в детските години броях плочките, докато скачах на куц крак по тях – от време на време човек се обърква. По-късно вече не ставаше така. Беше прекалено мъчително.

Да. И какво се случи след това? След това получих лек инфаркт... от многото курви и многото пушене, както си мислех тогава. Преместиха ме в тила. Това означава: още по‑назад, защото по онова време бодро се напредваше, а пък нашата част беше в Южна Русия: което си беше тил.

Преместиха ме в Полша. Отново се озовах в Полша. Всичко ми беше познато. Там гробищата бяха със странни кръстове. Известен ли ви концентрационният лагер Лаубвалде? По-рано мястото е имало полско име. Ние го прекръстихме:

Лаубвалде!

Прекрасно място, заобиколено от гора.

В Лаубвалде имаше 20 0000 евреи. Всичките ги убихме. 20 0000! Обаче лагерът си беше малък, защото повечето пленници биваха унищожавани веднага след доставката им. Така беше по‑практично. Понеже по този начин никога не ни се налагаше да бдим повече от необходимото. Както казах: малък лагер!

20 0000. Число с пет нули. Знаете ли как се задрасква нула? Или две нули? Или три нули? Или пет нули? Можете ли да си представите как се анулират нули? И накрая цифрата 2... въпреки че тя изобщо не е нула? Знаете ли как се прави всичко това?

Аз го знам, защото тогава, така да се каже, "съучаствах", въпреки че днес не мога съвсем точно да си спомня колко пленници тогава разстрелях, утрепах или обесих.