Процесът на производството на обществен консенсус (в парламента остават само две партии)

[bgman13]

Гласуващи "За" и гласуващи "Против". В тоя котел се извършват висшите стадии на производство на обществен консенсус и следователно, от многото идеи породени отдолу и имащи претенциите, че решават обществено най-значимите въпроси, опциите се свиват чрез броя на депуттите, докато накрая, във всеки отделен момент, си пробива път само една идея, която представлява компромис (разпределение) между всички желания и нужди и съответстващите им идеи на по-ниско равнище, чиито носители са хора и по-малки групировки.

Цялата тая теория, която излагам произтича от неизменната нужда от йерархическа система на организация. В движението надолу по йерархията, т.е. при управлението на елитът на власт е необходима нисходяща йерархия, където има и нива и съотношения между бройката на тези нива. Съответно и при демократичното назначение нагоре по йерархията, когато обществото изразява волята си за това, кои да са най-главните обществени въпроси и как да бъдат решени е безусовно необходима йерархическа система, в която има йерархически нива и съотношения. Тая йерархия обаче е възходяща и намаляваща, за разлика от обичайната, посредством която управлява и днешната власт.

Това означава, че принципно същината на партиите е, че са някакви, повече или по-малко, второстепенни търсещи консенсуса идеологии, идеи, начини, които подлежат на последна корекция именно в парламента. Където господстващото решение е наложено от партията на мнозинството - групата гласувала "за" или "против", без значение формалната партийна принадлежност. По тоя начин, от върха на йерархическата система, на обществото бива зададена поредната заповед, поредния импулс, който се предава в движението надолу по йерархията, което по същество представлява разделение на труда. На второ ниво при движението надолу, подчинените власти (изпълнителна, съдебна и пр.) могат да се контролират една друга, но те правят това, подчинявайки се на законодателната власт, в която има само две партии, но волята се налага от една.

Това ни най-малко не пречи на плурализма, на мнения и идеи, защото всеки депутат би трябвало ( ако системата е правилна) да напряга интелектуални сили, за да търси собствения си интерес единствено през призмата на обществения. И наградата за неговия труд би трябвало да произтича от добре свършената работа, от това, дали и доколко добре успява да намира общия знаменател.

Всъщност, при една правилна избирателна система, зад всеки депутат стои обединената воля, на по-ниската организация, т.е. на всеки депутат в парламента, би трябвало да съответства и съществуваща партия. По тоя начин, мажоритарният вот вкарва в парламента всичките партии, които съществуват на по-ниско равнище. Понеже съотношението идва от предварително зададена намаляваща геометрична прогресия, един депутат е точна мярка, представляваща наистина волята на неговия електорат-партия. Той е избран от мнозинството, което означава, че малцинството не е представено. Ако обаче той защитава интересите на базовото електорално мнозинство и ако системата работи ефективно, за това парламентът като цяло, да защитава електоралното мнозинство, повече от това няма, защото същината на всяко гласуване е , че мнозинството надделява над малцинството.

АРГУМЕНТАЦИЯТА ПОРАДИ КОЯТО СЪЩЕСТВУВАТ ПРОПОРЦИОНАЛНИТЕ ИЗБИРАТЕЛНИ СИСТЕМИ Е НАПЪЛНО НЕГОДНА.

Те съществуват, поради това, че посредством тях, обществото уж има по-голяма представителност в парламента, като броя на представителите от различните партии са пропорционални на броя на получените гласове. При мажоритарната избирателна стема, не е така, защото, в парламента влизат само представителите на мнозинството.

Обаче това е измама.

Като първо, мнозинството винаги диктува при гласуване и ако мажоритарните системи работят ефективно за налагането на неговите интереси, да се иска повече от това е празна химера.

Като второ, електоратът при пропорционалните избирателни системи, не е представен в парламента, поради една много проста причина и тя се казва "Недостатъчен максимален възможен дебит на избирателната система", поради което, законодателната власт е подконтролна на едно малобройно малцинство от правоимащи. Поради това, както и някои други особености в механизма на действащите избирателни системи (както пропорционални, така и мажоритарни), правото на всеки гражданин да бъде избиран в народното събрание, и в крайна сметка, правото на цялото общество, да избира държавна власт е напълно илюзорно. Оттам малцинството правоимащи, да се разпореждат със законодателната власт е напълно скъсало със защитата на обществените интереси и резултатите са очевидни - мен, тия в парламента не ме представляват. Вас също. Те представляват себе си и собствените си интереси. Поради това, както и поради обстоятелството, че в парламента, по обективни причини съществуват само две партии и управлява една, безпринципните и най-чудновати коалици на които сме се нагледали, са винаги възможни и неизбежни.

Ще оставя обаче настрана, днешните измекярски избирателни ситеми и ще се концентрирам в същината на понятието "партия", и това, как истински демократичната избирателна система би трябвало да свива опциите, в резултат на което в парламента също има само две партии, а законите също винаги са наложени от една партия. Опциите, както казах биват свити според тая логика и при псевдодемократичните избирателни системи. Обаче мен ме интересува, как и защо да бъде извършена въпросната трансформация на свиване на опциите, за да бъде основателно наречена правилна и демократична.

Основното е, че процесът трябва да започва най-отдолу. А не от средата или както е сега от още по-високо. Вкарва се цялата съществуваща човешка инициатива в един филтър. Ако филтърът е измислен правилно от него излиза качествен продукт. Същината на тоя процес на свиване на опциите, в името на обществения консенсус, означава, че идеите, които нацелват най-висшите обществени потребности, макар и все още на ниско ниво, излизат от тясната партийност на малката група и има смисъл, да бъдат избутвани към по-голямата, към крайната фаза на производството на обществен консенсус.

Тоя начин на говорене, е на по-висок език и има формата на идеология, поради което, сме свикнали само него да смятаме за партийно. Но то е следствие от говоренето в по-малката група.

Понятието "партия" означава част от електората. Тя е обединение, поради общи интереси. Тя е йерархическа система, но обратна, възходяща йерархическа система. Защото мнозинството е това, което диктува, посредством гласуване и избира лидер. Тоя лидер в рамките на своята партия, има правото само да говори, да убеждава своите съпартиици. Той иска тяхното позволение, тяхната воля, за да направи нещо, влизайки в дебат с всички съществуващи опоненти, които също имат равни права (възможности) да говорят. Той няма правото да се разпорежда, и другите не би трябвало да му се подчиняват. При днешните партии не е така, защото партиините централи разполагат със значителни финанси, посредством които те се разпореждат над долните нива. Посредством парите си и наложените правила, те държат и монопола над пропагандата. Именно това те правят, плащайки. Крайният резултат е че никой не ги избира, а те си се преизбират. А електоратът седи и гледа безучастно, защото не съществува начин, как да се организира тая човешка маса, за да изрази волята си.

Демокрацията е фукция на цялото, а не на частта от електората. Поради това, трябва да бъде разглеждан цялостния механизъм на взаимодействие на обществото и съответно, да бъде изяснен статута фукционирането взаимодействието и пропорцията между отделните му части, като се започне от най-малката. А най-малката е отделната електорална единичка - човекът. В рамките на цялостния обществен механизъм, лявото движение на горе по йерархията се извършва посредством партии - по-висши и по-нисши. А наложените идеи, на най-високото възходящо йерархическо ниво, започват да работят надолу посредством коренно различна нисходяща (дясна) йерархия. Човекът и хората, които правят това, казват "Аз съм президент на всички българи!"," Аз съм цар на всички българи!", "Ние сме депутати на всички българи!" и т.н. Те обаче подразбират, че защитават интересите на партията на мнозинството.

Започвайки от отделния човек, в рамките на когото няма да разсъждавам, как действа кръговратът на йерархическото взаимодействие, минавайки през обединяването му в по-големи групи, национални държави и глобално общество. Виждаме, че националните държави, според тая логика също са партии - ха, при това националистически. Но първата партия, първата базова конгломерация, би трябвало да бъде избирателната секция. Когато е правилно структурирана в рамките на една правилна избирателна система, именно избирателната секция е базисната клетка, на демокрацията, която също е и базисна партия. Съвсем ествествено в нея има две партии - гласуващите "за" и гласуващите "против", а решенията се налагат от една, от мнозинството.

Тя може да бъде сравнена с някогашното племе, в което всички се познават и поради това, взаимодействието е произтичало от равното право на всеки член на племето, да бъде информиран. Те са се познавали и именно това ги е правило информирани, а от там и равнопоставени. Вижте само, колко е просто!

В това племе, вождът е имал известна власт над останалите, но тя не е била, поради това, че на обществото му е липсвал начин, да се организира , за да смени вожда на племето. Племето е било малко и за това такъв проблем няма. Когато вождът обаче заповядва, той се движи в нисходящото йерархическо движение. В рамките на едно малко племе, последователността между дясното движение, при което вождът заповядва и лявото движение, при което племето се противопоставя на вожда или избира нов вожд е много бърза. В това племе уж няма части от племето (партии), посредством които да се извършва лявото движение. Обаче груповото противодействие възниква като стихийно организиарне на групички (партии), ту оттук, ту оттам.

Към днешно време обаче, ние би трябвало, да наричаме това малко племе избирателна секция или партия. В тая партия, членовете на племето избират вожд, когото могат да сменят по всяко време. Това става посредством стихийно организиране на групички ту оттук, ту оттам...

Т.е. лявото обществено движение си е съвсем реално. В рамките на племето, от различните му членове се пораждат идеи, които имат за цел да търсят общия знаменател на обществото, а крайният резултат е решен от финалния двубой на точно две партии (два отбора) в базовата избирателна секция-партия - гласуващите "за" и гласуващите "против". Трансформацията, еволюцията от отделните воли на индивидите, към обединената обществена воля минава през компромис, който всеки отделен индивид, прави по отношение на личните си желания. А идеологът, предводителят, който е мотивирал, болшинството за този върховен компромис в името на общата цел е именно вождът. Той има визия, има ноухау. Посредством него, по-многобройният отбор е постигнал обединение.

Така опциите биват свити на предпоследен етап към две партии и накрая само към една - решението на мнозинството.

Когато разсъждавам по тоя въпрос, аз имам пред себе си, избирателната система, която съм предложил, и с която се предполага, че сте запознати. Съотношението , което съм избрал е сто към едно. Защото предполагам, че сто човека могат да се познават и относително добре да комуникират в рамките на своята група, и същевременно да се наговарят, когато трябва понякога да се съберат по политически причини.

На второ ниво отделните партии са общинските съвети. Тук опциите от многото потенциално възможни идеи (т.е. съществуващи хора, на които съответно е дадена възможност да инициират управление), породени на електорално ниво са свити сто пъти, поради съотношението и дори повече, поради липсата на изискуем квором при заседанията на об. съветите. Причината за тая особеност на избирателната ми система е, че една част от електоратът може да не е политически мотивирана, да участва, а второто ниво е ниво от назначени народни представители, което трябва да работи стабилно. Освен това, трябва да има възможност, гъвкаво да бъде определяна най-правилната цена за въпросната обществена услуга. Волята на неактивния електорат обаче има възможност, да бъде изразявана ефективно във всеки един момент и без ограничение.

От друга страна, на най-ниско електорално ниво вероятно ще се появят не повече от 5 или 10% кандидати за съветници и съответно носители на управленски идеи (въпроси за референдуми). Поради което опциите ще бъдат свити само, примерно десет пъти. Но това не е важно. Важното е че принципно, процесът на производството на обществен консенсус е процес на свиване на опциите и процес, който допуска до конкурс всички инициативи, породени най-от долу.

В избирателната система, която съм предложил, общинските съвети изпълняват две роли - те упралвляват общините (дясно движение) и същевременно избират и сменят депутатите (ляво движение).

Има коренна разлика между сегашните партийни централи, които се разпореждат и общинските съвети, които съм предложил аз. Общинските съвети са назначени да управляват от електората, а партийните централи, електоратът не ги е назначавал. Откъде накъде, те ще спускат отгоре кандидатите за народни представители? На най-високо ниво, партийните централи са частните финансови централи. Те могат да действат, имитирайки ляво обществено движение, посредством уж независими кандидати за народни представители. Фактически управляват избирателния процес, така както управляват и държавите.

Та бяхме стигнали, до второто ниво, където опциите са свити повече от сто пъти - общинските съвети.

На това второ (партийно) ниво, в рамките на всеки общински съвет се търси най-добрия консенсус, според същите механизми и на трето ниво ( в народното събрание) се изпраща продукта минал през ситото на общинските съвети. В народното събрание се извършва последният стадии, на тоя процес НА СЪЕДИНЕНИЕ НА ОБЩЕСТВЕНАТА ВОЛЯ. Където в рамките на българската национална държава от многото партии, които се пораждат от целия български електорат, остават само две, а окончателните решения представляват волята само на една. Името и е написано върху фасадата на парламента "СЪЕДИНЕНИЕТО ПРАВИ СИЛАТА!"

Това е същината на демокрацията, на лявото организирано обществено движение, което никога не е било факт, поради неправилния действащ механизъм на демокрацията. Защото на финалният стадии, в парламента, може да ги имаме номинираните за финалисти две партии, които излъчват победител; обаче регламентът на това състезание изобщо не е допуснал, до участие огромната маса народ. Състезанието не започва от долу, не започва първо с излъчването на квартални и общински шампиони, така както би трябвало да бъде. Този регламент, не допуска тренировка на обществения интелект по специфичните проблеми на управление на държавата. По тоя начин един огромен ресурс остава неизползван.

Ако сме организирани правилно можем много; ако не сме, ще стоим и ще гледаме, как ни скриват топката! Това е квинтесенцията на всичко което говоря.

Веднага след влизането в сила, на законите от парламента, започва обратният процес - разделението на труда. Така както и моментът на най-голямо сгъстяване при който буталото в един двигател е стигнало до горна мъртва точка, е и момент на началото на коренно различно движение - на работен такт, на експлозия. Може би трябва да бъде уточнено, кога точно е момента на преход в горна мъртва точка? Т.е. дали парламентът при взимането на решения работи, в края на движението нагоре или в началото за движението надолу? Т.е. дали парламента е част от разделението на труда, на когото е господар или е част от производството на обществен консенсус, на което е функция. Зависи от степента на точност при самото измерване. Абсолютната точност никога не е възможна. А и не е необходима. Най-общо обаче може да се каже, че когато депутатите са само проводник на конкретно изразена обществена воля чрез референдум, те действат като финал на движението нагоре. А когато взимат самостоятелни решения, те действат, като начало от движението надолу.

Цялостният кръговрат на йерархическото взаимодействие в рамките на българската национална държава представлява движение което отдолу-нагоре започва от най-долу и минава през горна мъртва точка (парламента); след това е познатият ни работен такт на управление на държавата. На ниво общини има по-малки кръгообороти. Самите общини са също йерархически кръгооборотни системи, според същите принципи. В рамките на всяка община, върховната власт е общинския съвет. Който обаче е подчинен на по-висшата държавна власт и се съобразява с нея, когато е нужно. Общинският съвет, т.е. нисшествоящата кръговратна единица, е мотивиран, да се съобразява с по-висшестоящата, защото там някъде, в тоя голям кръговрат на обществените интереси, са отчетени и интересите на малките кръговрати. И затова правните закони ще се спазват.

Над националната държава е глобалната държава. Разстоянието до нея е само една крачка. Според същия всеобщ принцип.

Това може да става посредством глобален виртуален парламент, където да има квоти на националните парламенти за време с което да разполагат, за да се изказват, в зависимост от броя им, а гласуването на всеки международен закон, да става единствено от всички парламенти на националните държави. Които да участват в международната дискусия, като определят време за международен дебат. Примерно един ден в седмицата. Това време, трябва да е променливо. според нуждата.

По тоя начин, депутатите на всички национални държави по отношение на глобалната ще бъдат демоса, близък до оня смисъл, който се е съдържал в това понятие, по времето на атинската робовладелска демокрация. С тая разлика, че те не трябва да произтичат от имуществен ценз, т.е. не трябва да произтичат от капиталистическото натрупване. То може да бъде аргумент, само при дясното обществено движение надолу по йерархията, където всеки е сам срещу другите, всеки е собственик на своя дял от обществения капитал, и само от тая база може да съществува и размяната, парите и пазара. Нагоре има два отбора, две партии, има възходяща йерархия на дебатиращи. А правилното разпределение на частните собствености между отделните субекти, произтича от баланса между двете главни обществени движения (ляво и дясно).

Всъщност разделението на труда и частната собственост са едно и също. Разделението на труда произхожда от различното място. Аз съм тука, на моето място и в моето тяло, а ти си там. Затова и процесите са различни. Над твоето място, ти си господар, над моето място аз съм господар. Ето ти разделение на труда, ето ти и частна собственост. Двете работни места не са независими едно от друго, а си взаимодействат - те представляват йерархическа система и са част от по-голяма йерархическа система. При това взаимодействие правата може взаимно да се признават, но и взаимно да се отричат.

Движението на горе по йерархията, не е нито частна собственост, нито размяна на стоки, правата над които произтичат от правото на собственост - движението нагоре е размяна на идеи и подлагане на съмнение на елита на власт. Което означава че няма защо да се съобразяваме нито с частната собственост, нито пък обмяната на идеи да става посредством парите. Т.е. няма защо да се съобразяваме с досегашните привилегии и досегашното властово статукво.

Стоковата размяна представлява най-малките кръгообороти на общественото взаимодействие, в рамките на движението надолу по йерархията. На определен етап от развитието на цивилизацията, правилните пари са били онова ноухау, което е било нужно, за да се извършват ефективно малките десни кръгообороти. Днес взаимодействието е спънато в общия кръговрат. Липсата на правилна избирателна система, днес е онова ноухау, което спъва главния кръговрат на обществено взаимодействие.

П.П.

Искам, да допълня, избирателната система, която съм предложил с едно пояснение:

Депутатската работна заплата, която се дава в края на всеки работен ден, трябва да бъде определена за депутат; а не за целия парламент и после да се дели на броя на присъствалите депутати. Защото ако при заплащането на труда на общинските съветници, целта е, те да работят стабилно и икономично, при работата на парламента, целта е, да има достатъчно голям максимален възможен дебит, който се смята на базата определен минимум от депутати (един депутат на десет хиляди електорат ). Затова както изискуемият кворум при заседанията на парламента, така и начинът на заплащане на депутатския труд, трябва да стимулира депутатското присъствие.

Ако в парламента се определи общ ежедневен бюджет за заплати на депутатите, който да се дели между присъствалите в края на всеки работен ден, тогава депутатите биха се разбрали, да не ходят на работа всеки трети делничен ден, като по тоя начин поддържат постоянно две трети присъствие. Работните им заплати биха били същите, както ако ходят на работа всеки ден.

Дори намаляването на броя на контролиращите законодателната власт на две трети от около 600, т.е. около 400 е недопустимо. А изключително монополните привилегии на сегашния конституционен съд в комбинацията с претенцията за демократичност са направо смешни.