ФАРЪТ НА ОСТРОВ ФАРОС

[Apofis]

Седмото чудо на света е в египетски води, в делтата на “реката, хранена от небето”. Фарът на остров Фарос край Александрия е изчезнал завинаги и без следа.

А може би някой се съмнява, че въобще го е имало? И ако го е имало, че наистина е бил такава великолепна постройка, та са го считали за чудо на света?

За него имаме сведения от древните и средновековните очевидци, които действително са го видели: той бил по-висок и от най-високата пирамида. Знаем кой го е построил: книдският архитект Сострат.

Всички исторически паметници в Александрия са изчезнали, с изключение на един: така наречената “Колона на Помпей”. Никой не знае защо се нарича така. Тя няма нищо общо с прочутия противник на Цезар, който преди да влезе в града, заповядал да убият Птолемей XIII. Според една по-стара версия колоната издигнал император Теодосий I в чест на “окончателната победа на християнството в Египет” през 391 г.; според по-новата, потвърдена от открития гръцки надпис на нейния пиедестал, тя била поставена от император Диоклетиан през 297 г., когато успял да потуши въстанието на египетския си противник Ахилес. Колоната се издига на хълма над затвора в Сереметон, издялана е от асуански червен гранит и е висока заедно с пиедестала и големия коринтски капител 26,9 м. Първоначално тя била една от многото колони, които образували колонадата на Сереметона; пиедесталът се състои от блокове, насъбрани от разрушените древноегипетски храмове. Пазят я три сфинкса, също от червен гранит; произходът и възрастта им са неизвестни.

Напоследък от изгледа на древната Александрия изчезват белите петна. Когато на 26 септември 642 г. арабите превзели Александрия, Амр ибн ал Ас, пълководецът на победоносната войска, докладвал на своя господар, халифа Омар, че в града има 4000 двореца, 4000 обществени бани, 400 театри и игрища и 1200 градини. Може да е преувеличил, но величието на Александрия било, общо взето безспорно. При това в онези времена Александрия била преживяла вече едно опустошение от персите (през 619 г.), унищожаването на Еврейския квартал по заповед на патриарх Кирил (през 415 г.) и разрушаването на редица храмове и паметници в резултат на противоезическите декрети на император Теодосий I (през 383 г.).

След като арабите превзели Египет и той престанал да бъде съставна част от Византийската империя, значението на Александрия като пристанище намаляло. Откакто през 1517 г. турците завладели Египет, областта около Нил също като Месопотамия и Гърция били управлявани от най-некадърните управници, които историята познава. Обеднявал Египет, обеднявала и Александрия. Тя западнала още повече, когато бил открит морският път на Изток около нос Добра надежда. Накрая пясъците затрупали запустелите пристанища и останките от древните сгради рухнали.

Александрия е проектирана от Дейнократ, който придружавал Александър Велики още от Македония. След като Александър станал господар на Египет, “там, близо до остров Фарос, при старото египетско селище Ракотис, между морето и езерото Мариут...царят забелязал едно естествено защитено пристанище, отлично място за пристанищен пазар, плодородна земя наоколо и ползата от река Нил” и заповядал на Дейнократ да построи град.

Дейнократ постлал на земята своята македонска военна наметка, чиято яка по форма съвпадала с двете издатини на сушата към морето, и внимателно я посипал с пясък. С показалеца си начертал успоредни и пресичащи се линии и ги посипал с брашно, това били улиците. Когато повикал Александър, за да одобри плана, долетяло ято гълъби и започнало да кълве брашното. Според тогавашните поверия това било щастлива поличба; царят не чакал да му се представи по-подробна документация за капиталните вложения и издал декрет (устен, понеже не държал много на канцеларските книжа) за построяването на града.

Страбон пише за Александрия: “Изгодно местоположение има този град, и то по много причини. От две страни граничи с водата: на север с Египетското море, а на юг с Матюрското езеро. В езерото се влива река Нил по много канали, по които се превозва повече стока, отколкото по море. Износът от морските пристанища е много по-голям, отколкото вносът. Градът се е разположил върху площ, която прилича на наметка; дълга е тридесетина стадия и е широка седем или осем. Надлъж и нашир е кръстосан от улици, по които може да минат коне и коли, а две от тях са особено широки; отдалечени са една от друга на стотина крачки. Улиците се пресичат под прав ъгъл.

В града има много обществени сгради и царски дворци, които заемат една четвърт, а може би и една трета част от неговата площ... Всички сгради са взаимно свързани, свързани са и с пристанището, което се намира от външната страна на града.

В едната част на царският дворец е Музеят, там има и една голяма зала с колонада, където човек може да се поразходи, и помещения за заседания; до Музея е и голямата сграда, където е трапезарията за учените, които работят в Музея. На тяхната група плаща държавата; начело стои един жрец, настоятел на Музея, назначаван по-рано от царя, а сега от императора.

В другата част на двореца е така наречената Сема, където са поставени саркофазите на царете, а също и на Александър... Птоломей заповядал да се погребе тялото на Александър в Александрия. То се намира тук и досега, само че не е в първоначалния ковчек, сегашният е стъклен, а предишният бил златен. Плячкосал го Птоломей Кок, наричан също Парейсакт, който дошъл от Сирия, но твърде скоро го изгонили, така че нямал никаква полза от кражбата.

Близо до голямото пристанище, от дясната страна на входа, се намират островът и Фарът (обърнете внимание, че Страбон говори в сегашно време). Отляво са подводните скали и полуостровът Лохий с крепостта. Като се влезе в пристанището с кораб, отляво се виждат други царски дворци, свързани с крепостта на същия полуостров, а наоколо много и различни сгради и градини. Зад тях е пристанището, което използвали само царете, но сега е затлачено и затворено. По-нататък е малкият остров Антиродос, където се намира още един царски дворец и пристанище. Нарича се така, защото прилича на някакъв умален остров Родос. Зад него е театърът и храмът на Посейдон, който се издига на ъгъла на така нареченото тържище. Тук Антоний заповядал да се издигне насип и постройка за царя, която нарекъл Тимонион... По-нататък е храмът на Цезар, после пазарът и пристанищните складове, които стигат чак до кея, наречен Седемстадиен. Такива са околностите на Голямото пристанище...

От другата страна на канала се виждат Серапейонът и други свещени сгради... Там също се намират театърът и стадионът, където веднъж на пет години се провеждат спортни игри. Най-представителната постройка е гимназионът с гимнастическите салони, който е по-дълъг от един стадий; наблизо са съдебната палата и паркът. Зад тях се издига Панионът, изкуствен конусообразен хълм, приличен на скалист връх, на който можем да се изкачим по спираловидно стълбище. От него се открива възхитителна гледка по целия град... Накратко казано, градът е пълен с дворци, обществени сгради и храмове.”

Философът Деметрий Фалерски предложил на Птоломей, владетелят на Александрия , да се построи великолептна институция, която нарекъл “Храм на музите”, т.е. Музей; там можело да се съберат всички съкровища на писмеността, а освен това и учени, които да се грижат за тях, да ги изследват и множат. На учените трябвало да се плаща от държавните средства.

Идеята харесала на Птоломей I Сотер и през 308 г. пр. н. е. Музеят бил тържествено открит. Разбира се негов пръв директор станал Деметрий Фалерски. Заприиждали ценни ръкописи от целия елински свят, а заедно с тях и най-даровитите представители на елинистическата култура.

Музеят достигнал върха на славата си през царуването на Птоломей II Филаделф. Той решил да събере в александрийския Музей и библиотеката всичко, което било написано на гръцки и имало някаква стойност. Купувал най-редките ръкописи по възможност в оригинал и не жалел парите. Понякога дори ги придобивал по не съвсем честен път. Той събрал в Музея 200 000 свитъка, а неговите наследници и потомци продължили делото му. По времето на Цезар в Александрия вече имало общо 700 000 свитъка.

Музеят имал не само библиотека и изследователски отдел, но и собствена зоологическа и ботаническа градина. От научните области тук се изследвали философията, историята, географията, астрономията, физиката, медицината, математиката, филологията, литературната критика и особено много поезията, която се смятала както за наука, така и за изкуство.

След Деметрий Фалерски уредник на Музея и библиотеката станал поетът Калимах, автор на 120-томния каталог “Списък на всичко, което е създадено в която и да е област на човешките знания, и неговото описание” и на около 800 други съчинения в областта на историята, литературознанието и поезията.

Славата на александрийския Музей залязва заедно с Птоломеите. През 48 г. пр. н. е., когато потушавали бунтовете на местното население, римските войници го подпалили. Твърди се, че уж част от свитъците били спасени от пламъците на пожара, а Клеопатра поискала от Антоний, своя нов господар и любовник, да попълни колекцията; по-късно уж била получила някакви дубликати от Пергам. Император Август заповядал да се пренесе библиотеката заедно с новите попълнения в Серапеума, който станал ново, макар и не дотолкова значително средище на учените. През 391 г. александрийският патриарх поискал от император Теодосий I позволение да изгони езическите философи от града. В Серапеума нещастните старци се били барикадирали. Войниците на Теодосий нападнали храма... и това, което последвало, не било битка, а избиване.

Другата велика постройка на Птоломеите е фарът на остров Фарос. Страбон описва остров Фарос в седемнадесетата книга на “Географията”: “Фарос е малък продълговат остров съвсем близо до сушата и образува с нея пристанище, което има два входа. Тук крайбрежието е образувало залив, от който се вдигат в морето два тесни полуострова, а остров Фарос се простира от единия до другия, така че затваря залива.

Остров Фарос има два носа, единият от тях е насочен към сушата, към полуострова, който се вдава от сушата в морето. Този нос или полуостров се нарича Лохиас и дотолкова се вдава в морето, че оставя само един тесен вход за пристанището. Освен това наоколо в морската теснина има скали, някои под, а други над водата, в които непрекъснато се разбиват морските вълни. Най-издадената част на острова представлява една скала, заобиколена от водата. На тази скала се издига достойна за възхищение многоетажна кула, построена от бял камък, която се нарича също като острова. Построил я е Сострат, приятел на царете, за да бъде плаването безопасно, както гласи надписът: “Сострат от Книд, син на Дексифан, закрилник на моряците в името на бога”. Крайбрежието и от двете страни няма пристанище, а освен това е ниско, заобиколено от скали и плитчини; затова тук е нужен висок, добре забележим откъм морето фар, за да могат моряците да намерят лесно входа за пристанището.”

180 метра бил висок фарът от основата до върха, както отбелязал Йосиф Флавий, еврейски историк от I век на н. е. Но такава е само приблизителната височина, защото е невъзможно да се проверят данните на Флавий. В четвъртата книга на своето съчинение ”За еврейската война” той пише: “през нощта огънят на открито, запален с дърва на най-горната площадка на фара, дава знак на приближаващите кораби на разстояние 300 стадия”, т.е. на разстояние 50 до 56 километра.

Птоломеите, разбира се, не построили фара само от “чисто практични съображения”. Той бил символ на тяхната могъща империя, на тяхното богатство и великолепие, а като светлина в мрака и символ на тогавашната Александрия.

Според Страбон, а по-късно Лукиан и особено Плиний, който е описал фара в някакво загубено вече съчинение, той имал квадратна основа със страни, дълги 180-190 метра. Върху тази основа се издигал, както изглежда, голям едноетажен дворец с четири кули, по една на всеки ъгъл. Над него се издигала кула, висока 70-80 метра, която постепенно се стеснявала нагоре и завършвала със зъбчата стена като крепост. Над нея стърчала втора кула, по-тясна и вероятно също толкова висока, тя пък завършвала с каменна площадка. На площадката имало кръгло помещение с колонада вместо стени, където нощем се палела голяма клада с дърва. Колоните поддържали висока пирамидална кула, на върха на която също имало площадка с пиедестал за статуята на “боговете-покровители на моряците”, вероятно на първите двама Птоломеи. “Белият камък” за който споменава Страбон, бил според Флавий и Плиний мрамор.

По времето на императорите Клавдий и Нерон през 41-65 г., фарът бил реконструиран. По времето на византийците през IV в. го засегнало земетресението и огънят на неговата площадка загаснал завинаги. След идването на арабите през средата на VII в. той служел за дневен фар, понеже се белеел отдалеч. По времето на фатимите в края на X в. го засегнало ново земетресение; от високата постройка останала да стърчи едва една четвърт. По времето на първите мамелюкски владетели от средата на XIII в. той станал излишен дори като дневен фар: сушата дотолкова се приближила до острова, че пристанищата на Птоломеите се превърнали в песъчливи плитчини. В началото на XIV в. населението започнало да го разрушава и разграбва малко по малко, за да си строи къщи. Земетресението през 1326 г. довършило останалото.