"Вакантен пост" от Дж. К. Роулинг

[deadface]

"Вакантен пост" от Дж. К. Роулинг

Когато Бари Феърбрадър умира на четирийсет и няколко години, градчето Пагфърд изпада в шок. На пръв поглед Пагфърд е олицетворение на английската идилия с калдъръмения си пазарен площад и древното абатство, но онова, което се крие зад красивата фасада, е град на бойна нога. Богати воюват с бедни, юноши воюват с родителите си, съпруги – със съпрузите си, учители – с учениците си... Пагфърд не е онова, което изглежда. А овакантеното от Бари място в градския съвет скоро разпалва най-голямата война, която градът е виждал. Кой ще вземе връх в избори, заредени със страсти, подмолност и неочаквани разкрития?

"Вакантен пост", големият роман за малкото градче, е първият роман за възрастни на Дж. К. Роулинг. Той е дело на една неподражаема разказвачка.

"Голяма, амбициозна, блестящо разказана, нечестива, забавна, силно смущаваща и магнетично красноречива история за съвременна Англия... Една разтърсваща книга от автор, който разбира еднакво добре човешката природа и природата на романа като жанр."

Лев Гросман, Тайм магазин

"Прекрасна творба. Като разказвач Дж. К. Роулинг не само не отстъпва на Р. Л. Стивънсън, Конан Дойл и Ф. Д. Джеймс. Тук умението й да разказва е съчетано със способността й да изгражда вълнуващи и запомнящи се персонажи, а резултатът е роман за положението в днешна Англия, просмукан от ярост и нежност."

Мелвин Браг, Обзървър

"Бодливо, трагикомично изложение, разкриващо истини за класовото общество. Една четивна и поучителна приказка за реалността, в която живеем."

Ема-Лий Потър, Дейли Експрес

""Вакантен пост" пресъздава по един изумителен, блестящ, безмилостно увлекателен и забавен начин съвременното британско общество. Дж. К. Роулинг си е поставила висока цел и успява да я реализира великолепно."

Хенри Сътън, Мирър

"Човек няма как да не е очарован от умението, с което Роулинг извайва характери и преплита съдбите им."

Кристофър Брукмайър, Дейли Телеграф

"Сърцераздирателно четиво – да прелистваш страниците на моменти е направо непоносимо, ала да оставиш книгата е още по-трудно."

Дийпти Хайела, Асоушиейтид Прес

"Мощна, на моменти покъртителна черна комедия… Напомня ми за тестване на злато с киселина – подозирам, всъщност, че романът би имал същия успех, ако авторът не беше Дж. К. Роулинг."

Дейвид Робинсън, Скотсман

Дж. К. Роулинг е авторка на поредицата, посветена на приключенията на Хари Потър: 7 книги, издадени от 1997 до 2007 г., продадени в над 450 милиона екземпляра в цял свят и разпространени в повече от 200 страни, преведени на 74 езика и претворени в осем филма блокбъстъри. Роулинг е наградена с множество отличия, в това число с Ордена на Британската империя за заслуги към детската литература, Наградата на Принца на Астурия за съгласие, Почетния легион на Франция и наградата "Ханс Кристиан Андерсен".

Откъси:

Работещата в "Социални грижи" Кей Бодън и дъщеря й Гая се бяха пренесли от Лондон едва преди четири седмици и бяха най-най-новите жители на Пагфърд. Кей нямаше представа за спорната история на "Фийлдс" – за нея това беше просто комплекс, в който живеят повечето й клиенти. А за Бари Феърбрадър знаеше само, че смъртта му бе предизвикала онази гадна сцена в кухнята, при която любовникът й Гавин бе побягнал и от нея, и от пържените й яйца, с което бе разбил всички надежди, създадени по-рано от любовните му ласки.

Кей прекара вторничната си обедна почивка в колата в една отбивка между Пагфърд и Ярвил: дъвчеше сандвич и преглеждаше купчина бележки. Една от колежките й се бе обадила, че поради силен стрес не може да дойде на работа, в пряк резултат от което прехвърлиха на Кей една трета от случаите й. Няколко минути преди един тя потегли към "Фийлдс".

Вече бе ходила няколкократно до комплекса, но не можеше да каже, че е опознала лабиринта от улички. По някое време все пак успя да открие "Фоли Роуд" и да определи отдалече коя къща вероятно принадлежи на семейство Уидън. Преписката я беше подготвила какво може да очаква, а първите й впечатления от къщата съответстваха на предварителната й представа.

До предната стена имаше купчина боклук: издути с гадости найлонови пазарски торби, примесени със стари дрехи и разпилени омърляни памперси. Тук-там по неравномерно окосената ливадка също се въргаляха парчета боклук, но основното количество си оставаше струпано под единия от двата партерни прозореца. Посред полянката лежеше износена докрай стара автомобилна гума, очевидно отскоро преместена там, ако се съдеше по жълто-кафявия кръг мъртва отъпкана трева на трийсетина сантиметра по-встрани. След като натисна звънеца, Кей забеляза току до краката си изхвърления използван презерватив, лъскав като фината какавида на някаква огромна ларва.

Изпита за кой ли път лекото предчувствие, което така и не успяваше да преодолее, макар и дума да не можеше да става за сравнение с първоначалното изнервено притеснение при изправянето пред непознати врати. Тогава, въпреки че беше получила необходимата подготовка и обикновено биваше придружавана от някой колега, понякога бе изпитвала и истински страх.

Зли кучета; размахващи ножове мъже; деца с уродливи наранявания – всичко това, че и по-лошо, вече й бе минало през главата в многогодишните и домашни посещения при непознати хора.

Никой не реагира на позвъняването й, макар че откъм открехнатия партерен прозорец вляво дочу детски хленч. Реши за всеки случай и да почука, при което от вратата се отлепи люспичка кремава боя и кацна върху върха на обувката й. Което пък й напомни за състоянието на собствения й дом. Все се надяваше Гавин да предложи да й помогне да го постегнат, но той и дума не обелваше по въпроса.

От време на време, като скъперник, преглеждащ разписките за раздадените от него заеми, Кей си изброяваше наум всички неща, които Гавин не бе казал или сторил, вкисваше се и се ядосваше, и се заричаше да получи своето си.

Повторно почука – по-рано, отколкото й беше обичайно, но имаше нужда да разсее мислите за собствените си проблеми – и този път чу нечий далечен глас:

– Идвам бе, д’еба.

Вратата се отвори и отвътре се появи жена с едновременно детски и древен вид, с навлечена мръсна бледосиня тениска и долнище от мъжка пижама. На ръст бе колкото Кей, но повяхнала; и костите на лицето, и гръдната й кост стърчаха изпод тънката й бяла кожа. Домашно боядисаната й коса бе чорлава и силно червена, приличаше на перука върху череп, зениците й бяха миниатюрни, а бюст почти й липсваше.

– Добър ден. Търся Тери. Казвам се Кей Бодън и замествам Мати

Нокс от "Социални грижи".

По крехките сиво-бели ръце на жената се виждаха сребристи дупчици, а отвътре на ръката й имаше и една гневно червена, открита рана. Големият наскоро зараснал белег върху дясната й ръка и в основата на врата й придаваше на кожата й лъскав пластмасов вид.

Сред клиентите си в Лондон бе имала и един наркоман, който, без да иска, беше запалил къщата си, така че Кей осъзна, макар и с известно закъснение, на какво точно се е натресла.

– Ъхъ. Д’бре – отвърна Тери след прекалено дълга пауза. Когато проговореше, изглеждаше доста по-стара заради липсата на няколко зъба. Загърби Кей и направи няколко залитащи крачки по тъмния коридор. Кей влезе подире й. Къщата вонеше на застояла храна, пот и неизхвърлен боклук. Тери въведе Кей през първата врата вляво в тясна всекидневна.

Там нямаше нито книги, нито картини, нито снимки, нито телевизор; нищо, освен две мръсни стари кресла и стара изпотрошена етажерка. По пода се въргаляха отпадъци. При което съвсем не на място изглеждаха струпаните до стената няколко чисто нови кашона.

Насред пода стоеше малко момченце по тениска и издути памперс гащи. От преписката на Кей й беше известно, че е на три годинки и половина. Хленченето му като че бе несъзнателно и немотивирано – нещо като шум на двигател, колкото да сигнализира присъствие. В ръката си стискаше миниатюрна кутийка от корнфлейкс.

– А това, предполагам, е Роби? – каза Кей.

Детенцето я погледна, когато чу името си, но продължи да хленчи. Тери бутна настрана оставената върху едното от мръсните окъсани кресла одрана стара метална кутия от бисквити, сви се отгоре му и взе да изучава Кей изпод спуснатите си клепачи. Кей приседна на другото кресло, на чиято странична облегалка балансираше препълнен пепелник. Част от фасовете се бяха посипали по самото кресло – усещаше ги през крачолите си.

– Здравей, Роби – рече Кей и отвори папката на Тери.

Детенцето продължи да хленчи и да размахва кутийката от корнфлейкс, в която нещо потракваше.

– Я да видим какво има вътре? – попита Кей.

То не отговори, но още по-енергично размаха кутийката. Излетялата отвътре пластмасова фигурка описа парабола и падна зад кашоните. Роби взе да вие. Кей наблюдаваше Тери, която с тъп израз се бе втренчила в сина си. По някое време Тери все пак успя да каже:

– К’во има, Роби?

– Дали да не се опитаме да го извадим? – зарадва се Кей на възможността да се изправи и да отупа задните си части. – Чакай да видим сега къде точно падна.

Опря глава в стената да надникне в процепа зад кашоните. Фигурката се бе загнездила високо. Пъхна ръката си в процепа. Кашоните тежаха и й беше трудно да ги отмести. Успя да извади играчката, която се оказа ниско, дебело, изцяло боядисано в ярколилаво приличащо на Буда човече.

– Заповядай – подаде я на детето.

Роби млъкна; взе фигурката, пъхна я обратно в кутийката от корнфлейкс и пак взе да я размахва.

Кей се огледа. Две миниатюрни автомобилчета бяха захвърлени с колелата нагоре под изпотрошената етажерка.

– Обичаш ли коли? – посочи ги тя на Роби.

Момченцето изобщо не проследи накъде сочи пръстът й, а я изгледа с присвити очи, съдържащи смес от пресметливост и любопитство. После изщапука, грабна една от количките и й я показа.

– Бррр – каза. – Ко’а.

– Точно така – потвърди Кей. – Браво на теб. Кола. Бррр. Бррр.

Пак седна и извади бележника от чантата си.

– Добре, Тери. Кажи ми как вървят нещата при теб?

Настъпи известна пауза, преди Тери да отвърне:

– Д’бре.

– Първо искам да ти обясня: Мати отсъства по болест, така че я замествам временно. Ще се наложи да хвърля едно око на оставената ми от нея информация, за да се убедя, че няма промени, откакто ви е посетила предишната седмица, нали може? Такааа: виждам, че Роби вече ходи на детска градина четири сутрини и два следобеда седмично, нали така?

Гласът на Кей като че стигаше до Тери много отдалече. Все едно говореше на човек, намиращ се на дъното на кладенец.

– Ъхъ – каза след известна пауза.

– Как се чувства той там? Харесва ли му?

Роби натика количката в кутийката от корнфлейкс. После взе един от падналите от панталона на Кей фасове и го набута върху количката и лилавия Буда.

– Ъхъ – рече сънливо Тери.

Кей обаче бе стигнала до последната от омачканите бележки, оставени й от Мати, преди да се разболее.

– Но, доколкото виждам, Тери, той трябва и в момента да е на детска градина. Нали вторник е един от дните, в които ходи?

Тери като че се бореше с все сила да преодолее съня. Главата й току се килваше към едно от раменете й. Накрая успя да изрече:

– Кристъл тря’аше да го заведе, но не успя.

– Кристъл е дъщеря ти, така ли? Тя на колко години е?

– Четиринайсе – промълви сънливо Тери – и пол’ина.

Според наличните бележки Кристъл трябваше да е на шестнайсет. Нова продължителна пауза.

До крака на креслото на Тери стояха две нащърбени порцеланови чаши за кафе. Мръсната течност в едната приличаше на кръв. Ръцете на Тери бяха скръстени пред плоската й гръд.

– Хем го бях облякла – измъкна с труд Тери думите отнякъде дълбоко в съзнанието си.

– Извинявай, Тери, но съм длъжна да те попитам: боде ли се тази сутрин?

Тери прекара разкривената си като птичи крак длан през устата си.

– Ъъ.

– Шес’насеръ – обяви Роби и се понесе към вратата.

– Няма ли нужда от помощ? – попита Кей, след като Роби се изгуби от погледа й и го чу как изтрополи нагоре по стълбите.

– Ня’а нужда. Ше’с’опраи – отвърна завалено Тери.

Подпря клюмащата си глава върху юмрука си, с опрян в страничната облегалка на креслото лакът. От стълбищната площадка Роби нададе вой.

– Отв’и! Отв’и!

Чу се как блъска по дървената врата. Тери обаче не помръдна.

– Да му помогна ли? – предложи Кей.

– Ъхъ – съгласи се Тери.

Кей изкачи стълбите и завъртя заяждащата ръкохватка на вратата.

Тоалетната вонеше отвратително. Ваната беше сива, с редица кафяви пръстени от кир, а водата в тоалетната не бе пусната. Кей я пусна, преди да даде на Роби да се покатери върху седалката. А детето разкриви лице и се напъна шумно, без да се притеснява от присъствието й. Чу се силен плясък, а към вече гнилата смрад се добави и нова зловонна нотка. Слезе и си вдигна издутите памперс гащи, без да се избърше; Кей го накара да се върне и се помъчи да го убеди сам да свърши тази работа, но самото действие очевидно му беше напълно непознато. В крайна сметка се наложи да го избърше тя. Дупето му беше изранено, силно зачервено и раздразнено. Памперсът му вонеше на амоняк. Опита се да му го махне, но детето изкрещя, замахна да я удари, после се изскубна от ръцете й и се втурна обратно надолу към всекидневната с провиснали гащи. Кей понечи да си измие ръцете, но не видя сапун.

Мъчейки се да не диша, затвори след себе си вратата на банята.

Преди да слезе, хвърли по един поглед на спалните помещения.

И на трите съдържанието стигаше чак до разхвърляната стълбищна площадка. Всички спяха на матраци право върху пода. Роби, изглежда, спеше в стаята на майка си. Сред разпилените по пода мръсни дрехи се въргаляха и две-три играчки – евтини, пластмасови, прекалено прости за възрастта му. Но за своя най-голяма изненада Кей установи наличието на калъфки както на юргана, така и на възглавниците.

Долу, във всекидневната, Роби отново бе подел хленча си и блъскаше с юмруче по камарата кашони. Тери го наблюдаваше през полузатворени клепачи. Кей изтупа седалката на креслото си, преди да седне отново.

– Доколкото разбирам, Тери, участваш в метадоновата програма на клиниката "Белчапъл", нали така?

– Мм – изрече сънливо Тери.

– Е, как е? Върви ли?

И Кей зачака със замръзнала във въздуха химикалка, като че отговорът не седеше пред очите й.

– Продължаваш ли да посещаваш клиниката, Тери?

– Мин’л’та сед’ца. В петък хо’я.

Роби блъскаше с юмручета по кашоните.

– Можеш ли да ми кажеш на каква доза метадон си?

– Сто и петнайсе м’лграма.

Кей ни най-малко не се изненада от това, че Тери помни дозата, но не и възрастта на дъщеря си.

– Мати е записала тук, че майка ти ти помага да се грижиш за Роби и Кристъл; това все още ли е така?

Роби се блъсна с цялото си твърдо, набито телце в кашоните и успя да разклати купчината.

– Внимавай, Роби – рече Кей, след което и Тери се обади:

– Внима’ай. – Първата проява на живост в мъртвия й досега глас.

Роби пак захвана да блъска с юмручета по кашоните; изглежда, му беше приятно да слуша глухото им бумкане.

– Тери, майка ти продължава ли да ти помага да се грижиш за Роби?

– Не майка, баба.

– Бабата на Роби ли?

– Мойта баба, ’начи. Ама нещо е... болна.

С химикалка в ръка, Кей отново огледа Роби. Нямаше вид на недохранван; личеше си, а и го беше усетила, докато го вдигаше полугол да му обърше дупето. Тениската му беше мръсна, но, надвесена отгоре му, бе установила с изненада, че косата му ухае на шампоан.

Нямаше охлузвания по млечнобелите си ръчички и крачка, но все още ходеше с издути памперс гащи; а беше вече на три и половина.

– Дай д’ям – провикна се момченцето и нанесе последен, безрезултатен удар по кашона. – Дай д’ям.

– Зе’и си ’сквита – изфъфли Тери, но не помръдна.

Крясъците на Роби преминаха в шумни хлипове и писъци. Тери изобщо не направи опит да стане от креслото си. Шумът обаче не позволяваше да се разговаря с нея.

– Да му дам ли една? – провикна се Кей.

– Ъхъ.

Роби се шмугна покрай Кей в кухнята. Мръсотията там можеше да се сравни с онази в банята. Липсваше всякаква техника с изключение на хладилника, готварската печка и пералнята; около мивката имаше само купища мръсни чинии, втори препълнен пепелник, найлонови пазарски торбички и мухлясал хляб. Мръсният линолеум лепнеше по подметките на Кей. Кофата за боклук беше препълнена, а отгоре й се мъдреше едва балансираща кутия от пица.

– Там – сочеше Роби едно стенно шкафче, без изобщо да погледне Кей. – Там.

Количеството храна в шкафа надмина очакванията й: консерви, пакет бисквити, буркан нескафе. Извади от пакета две шоколадови бисквити и му ги подаде; той ги грабна и пак побягна – обратно при майка си.

– Харесва ли ти в градината, Роби? – попита го Кей.

Малкият седеше на пода, тъпчеше се с бисквитите и не пожела да й отговори.

– Ъхъ. Мно’о му х’ресва – намеси се поразсънилата се Тери. – Нали, Роби? Мно’о му х’ресва.

– Той кога за последно беше на градина, Тери?

– Последния път. Вчера.

– Вчера беше понеделник. Няма начин да е бил там – рече Кей, водейки си бележки. – Не му е ден за ходене.

– К’во?

– Питам за градината. Роби трябваше да е там днес. Искам да знам кога за последно е бил.

– Нали ти казах? Последния път.

Най-после беше поотворила по-широко очи. Тембърът й все още беше бездушен, но антагонизмът започваше да избива на повърхността.

– Ти да не си лесбо? – попита.

– Не съм – отвърна Кей и продължи да пише.

– Приличаш ми на лесбо – потвърди Тери.

Кей не спираше да пише.

– Сок! – изкрещя Роби с размазан по брадичката шоколад.

Този път обаче Кей не помръдна. След нова дълга пауза Тери успя да се изправи и със залитане излезе в коридора. Кей се пресегна и отвори капака на тенекиената кутия, която Тери бе махнала от креслото си, преди да седне. Вътре имаше спринцовка, топче мърляв памук, ръждясала лъжица и прашен найлонов плик. Пред погледа на Роби Кей затвори плътно капака. След известно далечно тракане, Тери се върна с порцеланова чашка сок, която тикна в ръцете на малкия.

– На – рече, по-скоро на Кей, отколкото на сина си, и пак седна.

Но при първия опит не улучи креслото и се стовари върху страничната му облегалка; Кей чу как костта й се тресна с дървото, но Тери не даде признак да е усетила болка. Намести се върху продънените възглавнички и огледа жената от "Социални грижи" с размазано безразличие.

Кей беше прочела досието й от кора до кора. Знаеше, че почти всяко ценно нещо в живота на Тери Уидън е било засмукано от черната дупка на наркоманията й; че заради нея й отнели първите й две деца; че едва-едва оставаше вкопчена в сегашните две; че проституирала, за да има пари за хероина; че била замесена в какви ли не дребни престъпления; и че в момента за енти път се подлагаше на лечение.

Но това, да не усещаш нищо, да не ти пука... И все пак, мина й през ума на Кей, в момента тя е по-щастлива от мен.

*

Легнала по гръб в тъмната стая, Сухвиндер чуваше какво правят всички останали членове на семейството й. Точно изпод нея идваше далечният ромон на телевизора, накъсван от приглушения смях на брат й и баща й, които гледаха комедийното шоу в петък вечер. През стълбищната площадка дочуваше и гласа на по-голямата си сестра, разговаряща по мобифона с някоя от многобройните си приятелки.

Най-наблизо бе майка й, която потракваше и шумолеше из гардероба от другата страна на стената.

Сухвиндер бе спуснала пердетата на прозореца си, а долния процеп на вратата бе закрила с уплътнение под формата на дакел. Поради липсата на ключалка, кучето пречеше да се отвори докрай вратата и я предупреждаваше, ако някой влиза. Макар да бе сигурна, че никой нямаше да дойде. Тя е там, където трябва, и върши онова, което следва. Или поне те така си мислят.

Току-що бе изпълнила един от отвратителните си ежедневни ритуали: отворила бе страницата си във фейсбук и бе премахнала поредния пост от непознатия изпращач. Но след всяко блокиране на лицето, което я бомбардираше с тези послания, то сменяше профила си и пак пращаше. А тя не знаеше кога да очаква следващото. Днешното бе черно-бяло копие от цирков плакат от деветнайсети век.

La Vеritable Femme a Barbe, Miss Anne Jones Elliot.

Снимката беше на жена в дантелена рокля, с дълги черни коси и буйна брада и мустаци.

Беше убедена, че й ги праща Фатс Уол, макар да допускаше, че може и да е друг. Някой като Дейн Тъли и приятелите му например, които тихичко грухтяха като маймуни, щом тя почнеше да говори на английски. Но те щяха да се отнесат по същия начин и към всеки друг с нейния цвят на кожата; в "Уинтърдаун" почти не се срещаха кафяви лица. Тези им действия я унизяваха и я караха да се чувства тъпа, а пък господин Гари изобщо не си правеше труда да ги спре.

Преструваше се, че не ги чува или че до ушите му стига най-обикновен шумов фон. Нищо чудно и той да смяташе Сухвиндер Каур Джаванда за маймуна – космата маймуна.

Сухвиндер лежеше върху завивките и копнееше с цялата си душа да е мъртва. Ако можеше да се самоубие само с усилие на волята, щеше да го направи без капка колебание. Нали смъртта бе споходила господин Феърбрадър? Какво й пречи и нея да я сполети? И нямаше ли да е още по-хубаво, ако можеха да си разменят местата? Ниъх и Шевон щяха пак да си имат татко, а тя, Сухвиндер, просто щеше да престане да съществува: щеше да бъде изтрита напълно, начисто.

Усещаше самоотвращението си като костюм от коприва, от който всяка частица на тялото й я жилеше и пламтеше. Използваше цялата си воля във всеки отминаващ миг, за да търпи, да не помръдне; да не се втурне да извърши едното, единственото нещо, което би й помогнало. Трябваше да изчака всички да си легнат, преди да се задейства.

Но това лежане и причиняваше агония: да чува собственото си дишане, да усеща безполезната тежест на грозното си и отвратително тяло върху леглото. Приятно й бе да си представя как се дави, как потъва в хладните зелени води и как бавно бива смачкана в нищото...

Великият хермафродит е застинал в покой...

Легнала в мрака, усети как срамът премина по тялото й като парещ обрив. За пръв път чу тази дума от устата на Фатс Уол в часа по математика в сряда. Но нямаше да може да я потърси в тълковния речник, понеже страдаше от дислексия. Не й се наложи обаче, след като той бе така добър да й я разясни.

Този космат мъж-жена...

А той е по-гаден и от Дейн Тъли, чиито подигравки поне са еднообразни. А злият език на Фатс Уол й поднасяше при всяка среща ново, специално сътворено за нея мъчение, срещу което тя не можеше да си запуши ушите. Всяка негова обида и подигравка прогаряше своя белег в паметта на Сухвиндер и се задържаше там по-трайно и от най-полезния факт. Ако я изпитаха по всички епитети, които беше й лепвал, щеше да изкара първата отлична оценка в живота си. Цици и так, Хермафродит, Брадатата тъпачка.

Космата, дебела, глупава. Проста и непохватна. Мързелива дори според собствената й майка, която ежедневно я заливаше с критики и упреци. Бавничка според баща й, чиято нежност на израза ни най-малко не смекчаваше пълната му липса на заинтересуваност.

Какво му пречи да е снизходителен по отношение на слабите й оценки, след като си има Джасвант и Раджпал – пълни отличници.

– Горката Джоли – произнасяше мимоходом Викрам, докато й преглеждаше бележника.

И все пак предпочиташе бащиното безразличие пред майчиния гняв. Парминдер сякаш не можеше да си обясни, нито да възприеме факта, че е родила ненадарено дете. И посрещаше триумфално и най-малкия намек от някой учител, че Сухвиндер би могла да полага повече усилия.

– "Сухвиндер лесно се предава, а трябва да вярва повече в своите възможности." Чуваш ли, Сухвиндер? И учителката ти смята, че не се стараеш достатъчно!

По единствения предмет, по който Сухвиндер бе стигнала до второто ниво – информатиката, понеже Фатс Уол не беше в същия поток, та тя се осмеляваше сегиз-тогиз да вдигне ръка и да отговори на някой въпрос – Парминдер се бе изказала с пълно пренебрежение:

– Като знам по колко часа се мотаете из тоя интернет, очаквах да си стигнала вече до най-горното ниво.

На Сухвиндер изобщо не й бе минавало и през ум да спомене дори пред единия от родителите си за маймунското грухтене или за безконечните злобни изказвания на Стюарт Уол. Което щеше да е равносилно на признание, че и извън семейството се срещат хора, които я смятат за нестандартна и некадърна. На всичко отгоре Парминдер бе приятелка с майката на Стюарт Уол. Понякога Сухвиндер се чудеше защо Стюарт Уол не се стряска от връзката между майките им, но очевидно той не се притесняваше, че тя ще го издаде. За него тя бе отворена книга. Ясно му беше, че тя се бои, известна му бе и всяка най-лоша мисъл, която тя таеше относно себе си, и бе способен да артикулира всичко това за забавление на Андрю Прайс. По едно време взе да харесва Андрю Прайс, до момента, в който осъзна, че е непригодна да харесва когото и да било; и си даде сметка, че е смешна и странна.

Сухвиндер чу засилващите се гласове на баща й и Раджпал, които се качваха по стълбите. Смехът на Раджпал се извиси до кресчендо току пред вратата й.

– Късно стана – чу как извика майка й от спалнята. – Той трябваше вече да си е легнал, Викрам.

Гласът на Викрам се разнесе през вратата на Сухвиндер – съвсем наблизо, силен и топъл.

– Спиш ли, Джоли?

Този прякор, изпълнен с ирония, й беше останал от детството. На Джасвант викаха Джази, а на Сухвиндер – вечно хленчещото, нещастно, рядко усмихващо се бебе – Джоли, Веселушка.

– Не – викна в отговор Сухвиндер. – Току-що си легнах.

– Предполагам, че би ти било интересно да научиш, че брат ти...

Но стореното от Раджпал се изгуби сред шумния му протест и смеха му; чу как Викрам се отдалечава, продължавайки да се занася с Раджпал.

Сухвиндер зачака къщата да утихне. Вкопчила се бе в перспективата за единственото й утешение така, както би стискала спасителен пояс, и чакаше, чакаше всички да си легнат...

(И както чакаше, си спомни за онази неотдавнашна вечер, когато след края на тренировката цялата осморка се бе отправила в мрака към паркинга до канала. Човек толкова се уморяваше на тези тренировки. Болят те и ръцете, и коремните мускули, но болката бе приятна, чиста. След гребане винаги спеше хубаво. И точно тогава Кристъл, която вървеше най-отзад със Сухвиндер, я нарече тъпа факистанска кучка.

Ударът й дойде изневиделица. Поначало будалкането им бе съсредоточено върху господин Феърбрадър. Кристъл сигурно си мислеше, че говори смешки. Обичаше да използва "факинг" вместо "много" и като че не виждаше никаква разлика между двете прилагателни. И сега я нарече "факи" така, както би я нарекла "заспа" или "задръстена". Сухвиндер усети как кожата на лицето й се смъкна и как в нещо парещо се смъкна в стомаха й.

– Какво? Какво каза?

Господин Феърбрадър се бе извъртял рязко с лице към Кристъл.

За пръв път го виждаха толкова ядосан.

– Нищо не съм казала – отвърна Кристъл, полустресната, полупредизвикателна. – Занасях се само. И тя знае, че беше шега. Нали знаеш? – обърна се тя към Сухвиндер, която измърмори малодушно, че знаела.

– Да не съм те чул повече да използваш тази дума.

На всички им беше известно, че той имаше определена слабост към Кристъл. И че беше плащал от джоба си разходите й за някои от пътуванията им. И че никой не се смееше по-силно от него на шегите на Кристъл, а тя можеше да е много смешна.

Продължиха по пътя си, но всички бяха като попарени. Сухвиндер не смееше да погледне Кристъл; както винаги, изпитваше чувство за вина.

Почти бяха стигнали до микробуса, когато Кристъл й каза, но толкова тихо, че и господин Феърбрадър не можа да я чуе:

– На майтап го казах.

А Сухвиндер бързо отвърна:

– Знам.

– Хубаво. Из’ня’й.

Излезе като сдъвкано двусричие и Сухвиндер реши, че ще е тактично да се престори, че не го е чула. Но това не й попречи да се почувства някак си пречистена. Да възвърне достойнството си. И по пътя към Пагфърд поде за пръв път инициативата да изпеят песента – талисман на екипажа, като помоли Кристъл да почне с рап солото на Джей Зи.)

Бавно, ужасно бавно семейството се прибираше по леглата. Джасвант прекара цяла вечност да трака и блъска из банята. Сухвиндер изчака Джаз да свърши с пудренето си, родителите й да се наприказват в спалнята си, къщата да притихне.

Най-после можеше да действа в безопасност. Седна в леглото и от дупката в ухото на старото си плюшено зайче извади ножчето за бръснене. Откраднала го бе от запасите на Викрам в банята. Стана от леглото, намери опипом фенерчето на етажерката, взе и шепа хартиени салфетки и се оттегли в най-отдалечената част на стаята си – в малката кръгла ниша в ъгъла. Беше изчислила, че лъчът на фенерчето няма да пробие от тук през процепа под вратата. Седна и опря гръб в стената, нави ръкава на нощницата и разгледа на светлината на фенерчето белезите по ръката от последния си опит – все още видими, кръстосани и тъмни, но завяхващи. И като потръпна леко от страх, което й донесе благословено облекчение със своя тесен, непосредствен фокус, опря острието на половината път от лакътя и сряза плътта си.

Острата пареща болка и кръвта бликнаха мигновено; когато срезът стигна до самия лакът, притисна стиската салфетки към дългата рана, та да не капне и капка върху нощницата или по килима. След още една-две минути направи нови срезове, хоризонтални, напряко през първия, та се получи нещо като стълбичка; от време на време спираше да попие. Острието отвлече болката от пищящите й мисли и я видоизмени в животинско горене на нерви и кожа – облекчение и отдих след всеки срез.

Накрая обърса ножчето и огледа бъркотията, която бе създала – пресичащите се рани, кървящи и толкова силно болящи, че по бузите й течаха сълзи. Ако болката не я държеше будна, сигурно щеше да заспи; но изглежда, ще трябва да изчака десетина-двайсет минути кръвта от новите срезове да се съсири. Сви нозе, затвори мокри очи и се облегна о стената под прозореца.

[Doris]

Благодаря за откъсите. Ето още един:

*****************************************

Неделя

Бари Феърбрадър нямаше никакво желание да излизат за вечеря. Цял уикенд го мъчеше главата, а на всичко отгоре гонеше и срока за редакционното приключване на местния вестник.

Но по вдървеното и необщително поведение на съпругата му по време на обяда бе заключил, че картичката му за годишнината от брака им не бе смекчила престъпното му усамотяване от сутринта в работния кабинет. Не помагаше и фактът, че пишеше не за някой друг, а за Кристъл, която Мери, въпреки всичките си твърдения, никак не обичаше.

- Изгарям от желание да те изведа някъде на вечеря, Мери – излъгал бе той, за да стопи леда. – Деветнайсет години, деца! Деветнайсет години, а майка ви изглежда по-хубава от всякога.

Мери поомекна и му се усмихна, при което Бари се беше обадил в голф клуба – хем беше наблизо, хем със сигурност щяха да им запазят маса. Стараеше се да създава поне дребни удоволствия на жена си, особено откакто беше осъзнал, че след близо две десетилетия съвместен брак редовно я разочароваше по отношение на по-важните неща. Не че го правеше умишлено. Просто двамата имаха коренно различни възгледи по това, кое е най-важното в живота.

Четирите деца на Бари и Мери отдавна бяха надраснали възрастта, в която да се нуждаят от гледачка. Бяха зяпнали в телевизора, когато за последен път си взе довиждане с тях; единствен Деклън, най-малкият, се извърна, погледна го и махна с ръка за сбогом.

Главоболието не спираше да блъска зад ушите му, докато изкарваше колата на заден ход от дворната алея и подкара през симпатичното им градче Пагфърд, където се бяха преместили след сватбата. Спуснаха се по "Чърч Роу" – стръмната улица, по чиито две страни се редяха най-скъпите къщи в цялата си викторианска пищност и солидност, свърна покрай псевдоготическата черква, в която навремето гледаха двете им близначки в мюзикъла "Йосиф и фантастичната му пъстра дреха", и прекоси площада, откъдето ясно се виждаше черният скелет на порутеното абатство – доминантата в силуета на градчето, кацнала на върха на хълма и сливаща се с теменуженото небе.

Въртеше волана по познатите му завои, но в главата му се въртяха единствено неминуемите грешки, допуснати от бързане да довърши дописката, която току-що бе пратил по имейла до редакцията на "Ярвил енд Дистрикт Газет". Трудно му се удаваше някак си да предаде в писмен вид словоохотливостта и чара си.

Голф клубът бе на някакви си четири минути път от площада, току зад онази граница, в която градчето правеше последните си издихания под формата на стари селски къщи. Бари паркира микробусчето пред клуб-ресторанта "Бърди" и изчака за секунда до автомобила Мери да си мацне пак червило. Хладният вечерен въздух погали лицето му. Загледа как контурите на голф игрището се разтапяха в здрача и се запита защо всъщност продължава да поддържа членството си. Слаб играч беше – и замахът му не струваше, и хендикапът му беше висок. Да не говорим колко много други неща му запълваха времето. Не помнеше друг път така да го е боляла главата.

Мери угаси лампичката над огледалцето на сенника, слезе и затвори вратата. Бари натисна вграденото в ключодържателя бутонче за автоматично заключване; токчетата на жена му затракаха по асфалта, системата за заключване на автомобила изписука, а Бари си рече, че може и да спре да му се повдига, след като похапне.

В този миг мозъкът му се разцепи от неизпитвана никога дотогава болка, сякаш през главата му премина топуз за рушене на сгради. Почти не усети как се охлузиха коленете му, когато опряха в студения асфалт; черепът му се обля в огън и кръв; агонията бе непоносима, при все че му се наложи да я понесе, тъй като все още му оставаше минута до пълното забвение.

Мери изпищя – и не спря да пищи. Откъм бара дотичаха неколцина мъже. Един се върна на спринт да види дали в сградата не е останал някой от пенсионираните лекари, които членуваха в клуба. Като чуха суматохата, съпружеската двойка познати на Бари и Мери зарязаха ордьоврите си и хукнаха да помогнат с нещо, ако могат. Съпругът повика по мобифона 999 "Спешна помощ".

На линейката й бяха нужни двайсет и пет минути, тъй като идваше от съседния град Ярвил. Когато най-сетне синята й пулсираща светлина обля мястото на събитието, Бари лежеше неподвижен и нереагиращ с глава в локвата, която бе повърнал; до него клечеше Мери с разкъсан на коленете чорапогащник, стискаше ръката му, ридаеше и шепнеше името му.

*************************************************

http://www.dnevnik.bg/razvlechenie/2012/12/15/1969484_otkus_ot_vakanten_post_-_purviia_roman_za_vuzrastni_ot/

[deadface]

А хареса ли ти?

[striker]

доста различна е от стила на Роулинг, но ми се стори прекалено цинична, дори и за мен. все пак си струва да се прочете