"Убивай ги нежно" от Джордж Хигинс

[deadface]

"Убивай ги нежно" от Джордж Хигинс

Джаки Коган е наемен убиец, работещ за мафията, на когото възлагат най-трудните и опасни задачи. След извършване на мащабен обир по време на игра на покер, мафиотските босове се обръщат към него за пореден път. Разполагащ с ограничено време, Коган трябва да намери парите и да елиминира всички свързани с обира.

"Хигинс заслужава да сподели компанията на Чандлър и Хамет като представител на самородните иноватори в сферата на добрата криминална литература." – Скот Търоу

"Хигинс безспорно е надарен със забележителен талант да пресъздава запомнящи се персонажи, всеки със свой собствен глас." – The New Yorker

"Един от майсторите на криминалния жанр на XX век." – Kansas City Star

Джордж Хигинс е автор на над двайсет романа, повечето от които са се превърнали в бестселъри. Завършил е право в юридическия факултет на Бостънския университет и е работил като разследващ журналист за Providence Journal и Associated Press. От 1969 до 1973 г. е бил адвокат към канцеларията на главния прокурор на Масачузетс и помощник-прокурор в Бостън. По-късно е бил преподавател по творческо писане. Умира през 1999 г.

Откъс от романа

Колата се движеше с около сто и трийсет километра в час по Шосе 128 на север.

– Беше наистина страхотна – каза Ръсел. – Ама наистина. Яки големи цици и се чука така, сякаш й е за последно. Ей, това наистина е страхотна кола, нали? Все едно да чукаш собствената си спалня, но си е страхотна кола.

– Едно от нещата, които страшно ми се искат, е да имам такава кола – обади се Франки.

– Задръж тази.

– Това, което ми трябва, е кола звяр. Не, не мога да се сдобия с такава, а и наоколо няма нито една, която да е в достатъчно добро състояние, за да си я купя. По дяволите. Разкажи ми още нещо за оная мацка.

– Искаш ли направо да издивееш? – попита Ръсел. – Още не си чукал нищо, нали?

– За утре вечер имам уговорена работа – отговори Франки. – Всичко е точно. Тази вечер ми е последната като монах. Тъй че бъди спокоен. Имам къде да си го топна.

– Е, ти си печен в тая работа.

– Приятно ми е да го чуя от човек като теб, дето си го е завирал на воля в дъртия гъз на оня педал. Въобще добре ги редиш.

– Първото правило е да намериш някой чист дъртак.

– Кой казва, че дъртакът е бил чист? – запита Франки.

– Не съм аз – отговори Ръсел. – Това е следващото правило. Ако наоколо няма никакъв чист дъртак, вземи някакъв мръсен.

– Трябваше да ги накарам да ти намерят някаква коза – каза Франки. – Аз имах връзки с пазачите, можех да го уредя. И останалите можехме да гледаме. Ти нали не се таковаш с кучетата, както подметна Джони?

– Кучетата обикновено хапят. Познавах едно хлапе на времето, дето имаше дакел... както и да е, позволи ми да ти дам един добър съвет, Франки – стой далеч от кучетата. Може да те ухапят, чувал съм, че боляло. По-добре си имай работа с момичетата. Стига само да можеш да си намериш някоя.

– Знаеш ли – каза Франки, – не съм сигурен дали мога.

– Намират се момичета. Дето не се различават по нищо от нас. Момичета винаги могат да се намерят. След като твоят човек иска да свършим някаква работа, значи знае къде може да ни открие. Ние отиваме, свършваме работа, а той през това време си пие някъде питието и получава същия дял като нашия. Знае къде се намираме. Момичетата ли? Те са същата работа като нас. Луди са не по-малко от нас. Тази, за която ти разправям, е хубава, ама луда, а като я гледаш, изобщо няма дори да ти мине през главата, че е такава. Мозъкът и тялото й сякаш нямат нищо общо помежду си. Обаче имат. Тя е абсолютно куку.

Ръсел се изхили, после продължи.

– Живее горе на хълма. Отивам горе, тя отваря вратата абсолютно гола, ей така, направо щях да падна. Наистина добре изглежда. Парчетата, с които излизам, не че са лоши, нали разбираш? Ходя отдавна с такива. Тази обаче беше нещо много специално. Стоя така и само я зяпам. А тя ми вика: "Ще правим ли нещо или ще стоим цял ден така?". И аз влизам и я чукам като луд. Беше страхотно чукане. И след това ние си лежим така и аз си играя с нея, а тя има някаква много здрава трева и стана много готино. Само дето е абсолютна откачалка. Пълно кукуригу.

– Дай ми номера й – каза Франки – и не се връщай повече там. Не искам повече да си имам работа с откачени жени. Аз ще отида там горе и ще й прочета Библията или нещо такова.

– Не съм казал, че няма да се връщам там. Казах само, че е побъркана.

– Не мисля, че трябва да се връщаш там. Само ще си навлечеш неприятности и ще объркаш работата. Дай ми я на мен. Аз ще й дам точен съвет какво трябва да направи. Ще я накарам да се чувства по-добре.

– Точно така – съгласи се Ръсел. – И тогава тя ще направи онова, което казва, че ще направи. Тогава ще бъдеш виновният и това ще бъде краят ти. Тя ще се самоубие.

– Те всички казват това. Това е първото нещо, което изтърсват повечето от тях. Не знам защо го правят. Сигурно са ходили в католическо училище или нещо такова. Няма значение. Преди години излизах с едно момиче, приятелка на Санди. Гащите й бяха залепени за задника й, можеш ли да си го представиш? Хубаво гадже беше. Имаше малко едри зъби. Задникът й беше вълшебен. Искаше да се омъжи. Аз не мислех нищо. Исках само да чукам. Бях готов да се оженя, да отида в панделата, да си отрежа крака, ако трябва. Всичко щях да направя. Толкова ми се чукаше, че бих направил всичко, за да я изчукам. Излизах и гледах да паркирам някъде с това парче. Вземах таратайката на стареца ми и карах, карах, карах, само и само да стигна някъде, където никой не познава баща й и може да ни види. Ходихме чак до Чикатобът, водната кула. Бях почти на двайсет години, а тя беше, не знам, може би на седемнайсет, и аз цели часове прекарвах, мъчейки си се да се докопам до голата й цица. Мисля, че мина почти цяла година, докато успея да го направя. Водех я къде ли не, на танци, купувах й пиене, дишах й в шибаното ухо и единственото, което можех да направя, бе да я опипам отвън. През пуловера, през блузата, а когато беше здраво къркана, успявах да вмъкна ръката си вътре и да я опипам през сутиена. За Бога! Онази нощ най-накрая успях да вмъкна ръката си в сутиена. Представяш ли си? Вътре. Не го разкопчах или нещо такова, просто само си вмъкнах ръката вътре. Изпразних се в гащите.

Ръсел започна да се смее.

– Да, изпразних се – продължи Франки. – И трябваше да се прибирам в тоя вид, целия лепнех в гащите. Тогава имах една компания в Хауди, там се навъртахме. Всички разправяха, че имало парчета, които пускали на всички. И аз им повярвах. Те ми дадоха имена. Ама истински имена. И аз да не направя нищо. Когато работех в нефтената компания, си мислех как ще стана монтьор, как ще ми дадат един малък камион и ще правя около десет бона на година и как ще ми се налага всяка сутрин да ставам в три часа сред някоя шибана зимна виелица, о, това щеше да е страхотен шибан живот. И тогава си мислех, че трябва да си намеря момиче, което да уважавам. Не ми трябваше никоя от ония курви. Истинска любов, шибана истинска любов. Не ми трябваше някакво момиче, на което само чукане й е в акъла. Исках момиче, което иска да се чука само с мен. Знаеш ли какво щяхме да направим? Щяхме да се оженим и да си живеем щастливо. Това щяхме да направим.

– С една купчина пищящи дечурлига, шибана къща и всичко останало, което върви в комплект – уточни Ръсел.

– Точно така – отговори Франки. – А през това време не знам защо, ама баща й вече не й позволяваше да излиза с мен повече от два пъти седмично – само в петък и събота. Можех да я посещавам в сряда, но винаги трябваше да има някой с нас и трябваше да съм си тръгнал до десет часа, тъй като тя на другия ден трябваше да ходи на училище.

– Колеж ли?

– Колеж. Аз съм на двайсет години и излизам с парче, по което съм си загубил ума, а тя ходи в колеж.

– Надявам се един ден да не бъдеш повече такъв задник.

– Не съм сигурен – каза Франки. – Спомням си една вечер, като я връщах у дома, тя трябваше да се е прибрала до единайсет и половина в петък вечер, а в събота можеше да седи до полунощ. Тогава обаче я върнах към два сутринта. Не помня дали беше петък вечер или събота вечер. Ходихме до мотела на Блу Хилс и се целувахме, като си бъркахме с езици в устите, и вероятно още два пъти в колата и аз направо подлудявах, направо изкрейзвах. Топките ми се надуваха като балони. Три пъти седмично. И аз я връщам и дъртото му копеле застава на прага и се развиква като луд: "Правихте ли го?". И ми пищи право в ушите. Аз естествено се правя на луд: "Да сме правили какво?". Трябваше да му видиш физиономията. Цяло чудо е, че не получи инфаркт или нещо такова, а тя стои до мен. "Чука ли я, ти мръсно дребно копеленце?" Направо ми бръмна главата. Устата ми провисна, не мога да кажа нищо. Мисля, че онази нощ пак се изпразних в гащите и не смея да погледна надолу да видя дали е избило отгоре, щото направя ли го и той се усети, нещата направо щяха да се сговнясат. "Ти какво си мислиш, че не знам какво ти е на ума ли бе, дребно шибано копеленце? Мислиш, че не знам ли?" Помислих си, че е на косъм да ме убие. Тя обаче, таз дребна кучка, и на него не му цепеше басма, точно както на мен. "Тате, вика тя, говориш мръсотии." И изтропа нагоре по стълбите, а ние двамата с него останахме втренчени един в друг. И той ми затръшна вратата в лицето.

Франки се ухили и продължи.

– След тоя случай ми забраниха повече да се виждам с нея в сряда. Само през уикендите, можеш ли да си представиш, всеки път, когато отивах при нея, очаквах да напъхат стареца в колата при нас. И тогава се събрах с една компания момчета, с които изобщо не трябваше да се събирам. Там се запознах с двама от тях, а единият от тях познава Джони, и тъй аз се запознах с него и започнах да му върша разни работи. И знаеш ли какво? Още бях хлътнал лудо по оная побърканата. Сигурно щях да се оженя за нея. Не знам дали старецът щеше да ми позволи да я чукам, но сигурно щях да се оженя за нея. Срещахме се в петъчните и съботните дни. Редовно я връщах все в полунощ. И тогава ме спипаха и ме осъдиха, изкарах вътре цялото време докато траеше следствието, и те идваха редовно на съдебните заседания, дъртакът и той се изтърсваше по някое време и си получих присъдата. Санди, майка ми, Дженис и всички останали. Десет години. Какво са десет години? Не знаех къде съм. Нямах навършени още двайсет и една години. Някой съобщи, че присъдата ми е десет години. Какво означава това? Оня съдия ми каза: "Ако продължите по този път, млади човече, ще имате сериозни неприятности". И после ми лепна десет години. Жестока работа. Сигурно е нещо като да ти отрежат топките и да те накарат да си ги изядеш. И те ме откарват, шибания му шериф, със залятата му от супа униформа, всички реват, майка ми реве, Санди реве, Дженис реве, тя направо изпадна в истерия. Трябваше да й кажа да излезе и да си излее мъката навън, винаги ми е помагала, когато ми се сговнясваха нещата, а сега аз не мога да й помогна. Шерифът пък не им позволява да говорят с мен, а аз съм още с белезниците, седя до него. Току-що са ми лепнали десет годинки, а Дженис още не ме е пипнала за оная ми работа и сега ме очаква цялата тази гадост? Кръвното ми се вдигна. И му казвам: "Махни ме оттук". А тя през цялото време нарежда как щяла да направи това, щяла да направи онова. Едвам се изтрайва. И някъде след три месеца Санди идва да ме види и ми изтърсва, че Дженис се омъжила. Ми така стават нещата.

– Нещата сега са различни – каза Ръсел. – Ти си прекарал вътре прекалено дълго. Това парче е много сериозно в намеренията си. Човек може да го види. Така ще си удържи на думата и когато го направи, онзи пич, дето е с нея, ще трябва да обяснява на ченгетата сума ти работи, а на мен това сега най-малко ми трябва. Нито пък на тебе. Тя трябва да остане известно време сама, за да размисли.

– Аз сам мога да реша.

– Тя не ми даде никакъв шанс. "Ще го направим ли още веднъж?" "Разбира се – казва ми тя. – Дай ми само да поема глътка въздух и ще го вдигна още един път." "Аз ще ти го вдигна", вика тя и ми прави една свирка. Тя не знае, че съвсем скоро съм излязъл от панделата и не мога да се стискам. И ми е ясно какво ще се случи. Тогава не й казах и след секунди минута изригнах в устата й. Тя, разбира се, едвам не се задави, после се изправи и седна на леглото, избърса си устата, гледа ме и вика: "Благодаря ти много, гадно копеле". А аз й казвам: "Виж, не знаех. Искам да кажа, че го правиш така, сякаш знаеш какво правиш". "Да – отговаря тя. – Да не мислиш, че спермата ти е някаква шибана амброзия?"

Ръсел изсумтя и продължи.

– И тогава й казах, че духачът винаги я гълташе. На шибания дърт педал никога не му беше достатъчно. Казваше, че това го поддържало млад. "И аз самият не обичам да се празня в устата, викам й, ама той умираше за сперма." А тя ми казва: "Ти си лайно. Всички сте лайна. Няма един от вас, дето не е лайно". После пък беше страхотно на оная дългата песен или танца. Лежим си така, в един много як апартамент, по стените му накачени всякакви африкански маски и какво ли още не, а тя само мрънка и се оплаква, за пръв път ми вдигна кръвното, и какво се оказва? Тоя апартамент дори не бил неин. А аз си мислех, че бил нейният. Той пък да се окаже, че бил на оня, дето ходела с него, стереоуредбата и всичко останало било негово. Учел в университета. Щял да получи не знам ква си диплома, щял да направи не знам кво си, да, ама щяло да му отнеме много години, и на нея й оставало само да го духа, така че тя почнала да звъни на разни пичове, да пуска обяви по вестниците, и всичко останало. Не че ми ги каза всички тези неща, но така стоят нещата. И аз й разправям: "Стига с тия лайна. Нали искаше да си начешеш оная работа? Ето ме тук, чеша ти я. Другото го махни от главата си". А тя продължава да ми вдига кръвното. Казва ми: "Той си мисли, че знае всичко. И си мисли, че си нямам хабер за нищо. И че може да се отнася с мене като с парцал. Само че да има да взема". И тогава ми рече, че щяла да се самоубие. Гледам я и виждам, че е съвсем сериозна. Спомняш ли си как изглеждаше Грийнън, бяха го вдигнали на мушката и той ходеше навсякъде с една желязна пластина под ризата, нали си спомняш как изглеждаше?

– Той беше наясно, че полза от тая пластина няма никаква.

– Така си и беше – съгласи се Ръсел. – Не може да се къпеш с пластината. Та и тая изглеждаше по същия начин. Истина ти казвам. Така изглеждаше. Боже Господи, само това ми трябваше на главата. Представям си как щях да разправям на някое шибано ченге как съм се озовал в чужд апартамент, чийто собственик дори и не съм го виждал, и тая се е самоубила и аз не знам нищо за тази работа. За такава работа направо биха ме сложили на стола. И тогава й викам: "Спокойно, недей бърза, пак ще го направим, нали така?". И след това изчезвам. Тая е пълно куку. На твое място не бих се приближил до нея и на десет километра, Франки.

– Ще си помисля.

– Добре. Ще й кажа. Тя трябва да ми се обади. Нали разбираш, ти не можеш да й звъниш, щото явно нейният човек понякога се отбива там. Така че тя трябва да ти се обади. Трябва да ми се обади утре. Всъщност трябваше да ми позвъни днес, но бях излязъл. Господи, трябва да видиш какво получих тая сутрин. Тая сутрин се сдобих с една огромна шибана немска овчарка. Един познат ми се обади. Снощи. Следял една къща в Нийдхам. За собственика й се знаело, че притежава много яка колекция от монети. Сега продавал някакви медали. Направени от сребро и там другите работи. "Мога да се вмъкна там, все едно, че влизам в спалнята си – хвали ми се той. – И двамата работят и нямат деца. Само че там са оставили онова шибано куче, дето мяза на някакъв вълк." Така че ми казва, ако мога да го отърва от кучето, щяло да бъде мое. Освен това ще ми даде една пета от печалбата. И тъй, отивам там. Къщата е доста отдалечена от улицата, много дървета, все едно, че е сред някоя шибана гора. Направо мечта. Минаваме отзад, а там оня пес подскача, ръмжи и се пеняви, сякаш е полудял. Лае и всичко останало. "Добре – казвам му, – пусни го тоя юнак." Нямам никакво намерение да влизам вътре и да устройвам борби с този звяр. "Да го пусна? – вика човекът. – Ти трябва съвсем да си изкукуригал, бе. Че то ще ни сдъвче и двамата." Както и да е, той вдигна прозореца и шибаното му псе изскочи оттам като ракета. Бях си увил две вълнени ризи на ръката. То ме връхлетя и ме събори на земята, но аз успях да вдигна ръката и то само дъвче ризите. Нагълта разръфаните краища и се мъчи да ги изплюе, ама аз не му давам. И ръмжи като някое подивяло чудовище. И тогава му пъхнах една пръчка в устата. Сега вече то не дъвче, а само се дави. Тогава му натиках шест фенобарбитала в гърлото и измъкнах пръчката, и то, де да ходи, ги глътна, и после отново му я пъхнах. Малко остана да я прегризе на две. А аз малко

остана да напълня гащите. После извадих въжето и направих един възел. Завързах му устата около пръчката. Завързах му краката, пичът ми помогна. После го пъхнах в колата. Бях взел колата на Кени. Страхотен пес. Ще го продам на някого, дето търси куче убиец.

– Колко изкара онзи с монетите и останалото? – запита Франки.

– Нищо – отговори Ръсел. – Можеш ли да си представиш, оня ги бил сложил в банката.

– Хайде бе.

– Без майтап. Познавам го добре човека. Само след минути се измъкна от къщата. Показа ми какво е намерил. Две камери, портативни цветни, две-три сребърни украшения. Беше намерил документа от банката, дето пише, че онзи оставил монетите и медалите там. Някои хора оставят монети и медали в банката като залог срещу заем. Случва се.

– Това трябваше и аз да направя – каза Франки. – Трябваше да отида в банката и да тегля някакъв заем. Те сигурно нямаше да имат нещо против. Последния път, когато го направих, отидох в панделата, защото използвах пищов за тегленето на заема.

Франки зави към изхода на детелината на Шосе 128. След мантинелата зави наляво по Шосе 12 и пресече 128 през непрекъснатата линия. Шосе 12, за разлика от 128, беше тъмно.

– А бе те само като те видят къв готин пич си, всичко ще се уреди от раз.

– Има си хас. Имам си и добра работна характеристика, от рехабилитацията. Нека първо само да приключим с тая работа.

Франки свърна в петата пресечка след излизането от Шосе 128. Крайслерът навлезе под оголените корони на високи дъбове. Шосето изви по малък хълм, след което сви надясно, където видяха малка бяла табела, на която пишеше ИНИСХЕЙВЪН.

– Тука сигурно провеждат курсове по голф и всичко останало, а? – попита Ръсел.

– О, всичко е пълен комплект – каза Франки. – Джони ми разправяше, че имали зала за фитнес, сауна и салон за масаж. Първо се изморяваш яката, после се потиш и се напарваш и накрая за десерт те издухват.

Франки завъртя крайслера в паркинга зад северния край на двуетажния мотел. Мястото беше слабо осветено.

– Дай малко да променим сценария – предложи Ръсел. – Вместо да влизаме вътре, можем просто да изчакаме юнаците тука и да им претършуваме джобовете.

– Аха, и да напълним цял чувал с писалки и запалки от леваците, нали? Заеби я тая.

Франки паркира колата на входа на алеята, обърна с предницата към изхода, след което угаси фаровете.

Ръсел се пресегна към задната седалка и отвори една пазарска чанта. Извади две сини вълнени скиорски маски и подаде едната на Франки, а другата нахлузи на главата си. После измъкна два чифта жълти найлонови градинарски ръкавици. И двамата си ги сложиха.

– Много са дебели тия гадости – оплака се Франки.

– В магазина имаше само такива – обясни Ръсел. – Нямат от тънките. Щото дебелите паралии събират с тях клечки, листа и гледат да не се набодат. Искам да внимаваш много. Рязаната пушка ли ще използваш или нещо друго?

Ръсел измъкна от чантата 12-калиброва двуцевка "Стивънс". Дулата бяха отрязани точно преди предния край на приклада. Той пък беше отрязан зад ръкохватката. От пушката не бяха останали и трийсет сантиметра. Беше заредена с два патрона. Краят на всеки патрон стърчеше на пет милиметра от отрязания край.

– Господи! – зарадва се Франки.

– Нали ми каза, че искаш лупара? – запита Ръсел. – И аз му казах на човека: "Искам лупара". А той ми разправя, че имал една лупара за мен, дето никога не съм виждал такава. И ми я даде.

– Брей, бива си я.

– Специална изработка. Ченгетата от Лос Анджелис много си падат по нея. За нула време можеш да изчистиш от лошите цяла зала. Вземаш ли я?

– Вземам я – каза Франки.

Ръсел измъкна един 38-калибров "Смит и Уесън" от чантата и го пъхна под колана си. После закопча якето, за да го скрие, и излезе от колата.

Франки също се измъкна от колата и напъха дръжката на лупарата под колана си от лявата страна. Дулата с посребрени ръбове по отрязаната част прилепнаха плътно към тялото му. Той дръпна ципа на якето си и затвори вратата на колата.

Двамата закрачиха с умерен ход през паркинга. Приближиха външното стълбище, което водеше към втория етаж на мотела. Стъпалата бяха дървени. Почти никакъв шум не се чуваше.

От стаите на втория етаж се процеждаше светлина, която се промъкваше през сини пердета на стаите с четни номера и през оранжеви на тези с нечетни номера. Пред всяка стая имаше поставени по два стола от алуминий и дърво, облегнати на первазите на прозорците.

– Четвъртата – прошепна Франки.

Вратата на стая 26 беше леко отворена.

Франки измъкна лупарата изпод якето си. Стисна ложата с дясната си ръка, а остатъка от приклада – с лявата. Държеше оръжието на нивото на кръста си.

Ръсел издърпа револвера от колана си и приглади скиорската маска по врата си. Изрита вратата и връхлетя в стаята.

*

Според мен книгата е далеч по-добра от филма. Стилът на Хигинс трудно може да се пресъздаде на лента - нещо, което навярно сте усетили, докато четете горния откъс.