Непризнати и частично признати държави

[Михов]

В тази тема мисля да пусна кратък обзор на непризнатите и частично признатите държави по света към настоящия момент, които имат всички признаци на държавност - фактически контрол над своята територия, собствена система на управление и фактически суверенитет. Тук ще обсъждаме и проблемите в системата на международните отношения, породени от появата, признаването и непризнаването на тези държави.

Започвам с най-признатата от непризнатите страни - Косово, чиято поява и признание от много държави послужи като прецедент.

Република Косово

До 17.02.2008 г. Косово юридически е автономна област в състава на Република Сърбия, макар фактически областта да не е под контрола на сръбското правителство от 1999 г. Формално Косово е част от Сърбия, но след Косовската война от 1999 г. се управлява като протекторат на ООН. През ноември 2006 г. в Сърбия се провежда референдум за новата конституция на републиката, според която Косово остава автономна област, но с по-широка автономия, като това е отхвърлено от предимно албанското население, което бойкотира референдума. Косово обявява независимостта си на 17.02.2008 г. и е признато към 21.12.2012 г. от 98 държави, членки на ООН, сред който и България. През октомври 2008 г. по инициатива на Сърбия ООН поисква от Международния съд в Хага да се произнесе дали едностранно обявената независимост от страна на Прищина не противоречи на международното право. На 22.07.2010 г. съдът излиза с решение, че този акт не е в нарушение на международното право. На 27.07.2010 г. Сръбският парламент приема резолюция, в която заявява, че въпреки това решение Сърбия няма да признае независимостта на Косово. Основният съюзник на Сърбия в борбата й за непризнаването на Косово е Русия. Косово не е признато също от гигантите Китай, Бразилия и Индия, а също от членките на ЕС Гърция, Испания, Словакия и Румъния. Признато е обаче на практика от всички развити страни като САЩ, Канада, Австралия, по-голямата част от ЕС, Япония, Южна Корея. Косово използва за своя парична единица еврото.

След края на ВСВ Косово получава статута на автономен район в Сърбия, а през 1963 г. става автономна провинция. С приемането на новата югославска конституция през 1974 г. Косово получава фактическо самоуправление. Правителството на провинцията въвежда албанска учебна програма в училищата в Косово, набавени и поставени в употреба са множество учебници от управляваната по това време от Енвер Ходжа Албания.

През 80-те години на ХХ в.напрежението между албанската и сръбската общност в провинцията нараства драстично. Албанската общност се застъпва за една по-голяма автономия на Косово. В този момент няма голямо желание за присъединяване на провинцията към Албания, тъй като последната е изостанала, управлявана от сталинистки режим и има значително по-нисък жизнен стандарт от този на Косово. През март 1981 г. започват протестите на косовските студенти от албански произход, чиято цел е Косово да стане република в рамките на Югославия. Тези протести бързо се разрастват до размирици, съпроводени с прояви на насилие; в тях участват около 20 хиляди души в шест града. Протестите са овладени със сила от югославското правителство. Същевременно неалбанците, живеещи в Косово, твърдят че са подложени на дискриминация, тъй като местните власти за поддръжка на реда (съставени от албанци) не наказват докладваните им престъпления срещу тях. През август 1987 г. по време на залеза на комунистическия режим в Югославия Косово е посетено от Слободан Милошевич, по това време изгряващ политик. Той се използва сръбския национализъм, за да осигури подкрепа на политическата си кариера. На митинга по случай годишнината от битката за Косово пред привлечената от него многолюдна тълпа той обещава тържествено на косовките сърби: „Никой вече няма да ви посегне”. Така Милошевич мигновено се превръща в герой в очите на косовските сърби, а до края на годината поема контрола на сръбското правителство.

През 1989 г. автономията на Косово и на Войводина е драстично намалена след всеобщ референдум в Сърбия. В резултат на референдума е приета нова конституция, която позволява въвеждането на многопартийна система, свобода на словото и защита на човешките права. Тя обаче значително намалява правомощията на провинциите, като позволява на правителството в Сърбия да упражнява директен контрол върху много райони, които преди това са имали самоуправление. В частност, конституционните промени предоставят на сръбското правителство контрола над полицията, съдебната система, икономиката, образованието и езиковата политика.

Новата конституция намира силна опозиция в лицето на много от сръбските национални малцинства, които гледат на нея като на средство за налагане на етнически обусловено централизирано управление на провинциите. Косовските албанци отказват да участват в референдума, обявявайки го за незаконен. Правителствата на провинциите също се противопоставят на новата конституция. Тя трябва да бъде ратифицирана от тях, което на практика означава, че те трябва да гласуват собственото си разпускане. Първоначално косовкото събрание отхвърля конституцията, но през март 1989 г., когато то се събира да обсъди предложенията, сградата, в която се провежда заседанието, е обкръжена от танкове и бронирани автомобили - това принуждава делегатите да приемат измененията.

Новата конституция премахва официалните медии на отделните провинции, като ги интегрира в рамките на официалните сръбски медии. Въпреки че някои програми на албански език са запазени, на албанските държавни радио и телевизия също е забранено да излъчват от Косово.

Конституцията също прехвърля контрола върху държавните компании на сръбското правителство (по това време повечето от компаниите са държавни и де юре все още са такива). През септември 1990 г. близо 123 хиляди албански работници са уволнени от заеманите в управлението и медиите длъжности, подобна е съдбата и на много учители, доктори и работници в индустриите, контролирани от правителството. Това води до всеобща стачка и масови безредици. Въпреки че на тези уволнения се гледа като на чистка на етнически албанци, правителството поддържа тезата, че просто се отървава от стари комунистически кадри.

Старата албанска учебна програма и учебници са заменени с нови. В Прищинския университет, смятан за център на косовската албанска културна идентичност, образованието на албански език е отменено, а албанските учители масово са освобождавани от длъжност. Реакцията на албанците е бойкотиране на държавните училища и изграждане на неофициална паралелна система за образование на албански език.

Косовските албанци възприемат промените като посегателство върху техните права. В резултат на масови вълнения и безредици на албанците, както и на спорадично насилие между двете общности, през февруари 1990 г. е обявено извънредно положение и е увеличено присъствието на югославската армия и полиция, за да се потушат безредиците.

През 1992 г. са проведени неофициални избори, на които с мнозинство от гласовете е избран Ибрахим Ругова за „президент” на самообявилата се Република Косово. Тези избори не са признати нито от сръбското, нито от някое друго правителство. През 1995 г. хиляди сръбски бежанци от Хърватско се заселват в Косово, което допълнително влошава отношенията между двете общности в провинцията.

Ибрахим Ругова отначало е привърженик на мирна съпротива, но по-късно противопоставянето приема формата на сепаратистка агитация на опозиционните политически групи и въоръжени действия (от 1996 г.) на Армията за освобождение на Косово.

Армията за освобождение на Косово започва партизанска война и терористична кампания, която се изразява в постоянни бомбени и огнестрелни атаки срещу югославските сили за сигурност, държавни служители, граждани, които открито подкрепят националното правителство, включително албанци, които не симпатизират на АОК. През март 1998 г. части на югославската армия се присъединяват към сръбската полиция, за да се противопоставят на сепаратистите с военна сила.

През следващите месеци хиляди мирни жители от албански произход са убити, а повече от 500 хиляди напускат своите домове. Много албански семейства са принудени да изоставят домовете си под смъртна заплаха, тъй като в резултат на сблъсъците между националните сили за сигурност и силите на АОК много хора, асоциирани с паравоенни формирования, са изселвани.

След провала на преговорите между сръбските и албанските представители под егидата на НАТО, на 24.03.1999 г. без да е упълномощена за това от ООН, НАТО се намесва в конфликта и започва масирани бомбардировки над югославски военни цели, след което продължава с широкомащабни бомбардировки.

Конфликтът се превръща в истинска война, тъй като АОК продължава да атакува сръбските сили, а от своя страна сръбските/югославските сили продължават да се бият срещу АОК на фона на голямото разселване на мирното население в Косово. Повечето правозащитни и международни организации обвиняват правителствените сили в извършване на етническо прочистване. Една част от югославските управляващи и военни, включително президентът Слободан Милошевич, са по-късно обвинени в "престъпления срещу човечеството". Милошевич умира в ареста, преди да бъде произнесена присъда, след като преднамерено му е отказано лечение в Русия.

По преценка на ООН по време на Косовската война близо 640 хиляди албанци са напуснали Косово или са били изгонени оттам между март 1998 г. и края на април 1999 г. Повечето от бежанците се установяват в Албания, Македония и Черна гора. Правителствените служби за сигурност конфискуват и унищожават документите и разрешителните на много от бягащите албанци. Това се разглежда като опит за изличаване на самоличността на бежанците и сериозно затруднява идентифицирането на тези от тях, които се завръщат в Косово след края на войната. Сръбски източници твърдят, че много албанци от Македония и Албания - според някои изчисления броят им достига до 300 хиляди - са мигрирали в Косово, представяйки се за бежанци. Определянето на самоличността на завръщащите се не би трябвало да е толкова голям проблем, тъй като регистрите за раждане и смърт са оцелели през войната.

Войната приключва на 10.06.1999 г. с подписаното от сръбското правителство споразумение в Куманово, изразяващо съгласие управлението на провинцията да бъде предадено на ООН. След края на Косовската война международни сили под егидата на НАТО (КФОР) навлизат в провинцията, за да осигурят безопасност за мисията на ООН в Косово (ЮНМИК). Преди и по време на предаването на властта около 100 хиляди сърби и роми напускат провинцията поради страх от репресии. Много от тях напускат заедно с изтеглящите се сръбски сили за сигурност, страхувайки се, че ще станат жертва на връщащите се албански бежанци и бойци от АОК, които ги обвиняват в насилие по време на войната. След края на войната, докато КФОР се опитва да възстанови реда, хиляди неалбански жители на провинцията са принудени да напуснат Косово поради заплахи, нападения и вълна от престъпления.

На 17.03.2004 г. сериозни безредици в Косово довеждат до смъртта на 19 души и до унищожението на 35 сръбски православни църкви и манастири в провинцията, след като албанците започват погроми срещу сърбите. Още няколко хиляди косовски сърби напускат домовете си, за да търсят убежище на сръбска земя или в доминираната от сърби северна част на Косово.

През 2006 г. започват международни преговори за определяне на статута на Косово, в изпълнение на резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН, с която през 1999 г. приключва косовския конфликт. Въпреки че международната общност признава сръбския суверенитет над Косово, мнозинството сред населението на провинцията предпочита независимост.

През февруари 2006 г. започват подкрепени от ООН преговори, водени от специалния пратеник на ООН за Косово Марти Ахтисаари. Въпреки че е постигнат напредък по техническите въпроси, двете преговарящи страни остават на противоположни позиции по отношение на статута на провинцията.През февруари 2007 г. Ахтисаари представя пред лидерите в Белград и Прищина предложение за решение на статута на Косово. То става основа на проекторезолюция на Съвета за сигурност на ООН, която предлага да се установи "наблюдавана независимост" за провинцията.

От началото на юли 2007 г. проекторезолюцията, подкрепена от САЩ, Великобритания и други европейски членове на Съвета за сигурност на ООН, е променяна четири пъти, за да се отговори на руските опасения, че тя ще подкопае принципа за държавния суверенитет.Руската федерация, която има вето в Съвета за сигурност, като една от петте постоянни членки, обявява, че няма да подкрепи резолюция, която е неприемлива и за Белград, и за Прищина.

На 17.02.2008 г. Косово обявява едностранна независимост. На 9 април Парламентът на Косово приема конституция на страната, която влиза в сила на 15.06.2008 г. Съгласно нея Косово е обявена за "независима и суверенна държава" под името Република Косово с форма на държавно устройство "парламентарна република". Столицата е Прищина, а официалните езици са албански и сръбски.

Редактирано Януари 6, 2013 от Михов

[monte christo]

Добре, Михов, много добре! Като намериш свободно време може да понахвърляш и за другите държавици (по Кавказ, по Африка и т. нат.)

[БатеВаньо]

Малък поглед в бъдещето - Вчера покрай инцидента в НДК ми направи впечатление речта след това. " Котвите ", на които трябваше да се обърне внимание бяха:

Конституция, промяна, права, малцинство, Кърджали

а от предишни речи:

експерти, управляващ елит, власт

........................................................всеки да си прави извода!!!

[Михов]

Добре, Михов, много добре! Като намериш свободно време може да понахвърляш и за другите държавици (по Кавказ, по Африка и т. нат.)

Благодаря! Да, ще обхвана всички непризнати и частично признати държави по света, просто тия дни имах доста ангажименти.

Продължаваме с Косово...                                                    

                

                                

Местоположение на Република Косово в Югоизточна Европа

                                        

                

                                                        

         знаме

                                                                                                    

         герб        

Основни данни:

Площ - 10 908 km²

Столица - Прищина

Климат - умерен

Официални езици - албански, сръбски

Население (2011, оценка) - 1 733 872

Гъстота на населението - 159 д./km²

БВП (ППС, 2011 г.) - 12 859 млн. $ (по МВФ)

БВП на човек (ППС) - 7 043 $ (по МВФ)

Индекс на човешкото развитие - 0,700

Валута - Евро

Часова зона - CET

Телефонен код - 381

[Last roman]

тия чукундури верно ли са на евро?

[Михов]

Следващата частично призната държава, която ще разгледам, играе важна роля в геополитиката на нашия регион, а може да се каже и в Европа (Европейския съюз). Тя, както и Косово, подхранват страховете на част от гражданите и политиците на балканските християнски държави като опасен прецедент. Става дума за Севернокипърската турска република.

Севернокипърска турска република

Местоположение на Севернокипърската турска република в северната част на остров Кипър (в червено)

знаме

герб

Основни данни:

Площ - 3 355 km²

Столица - Никозия (фактически северната част от града)

Климат - субтропичен (средиземноморски)

Официални езици - турски

Население (2011, оценка) - 294 906 (оспорвани от Република Кипър, поради многото преселници от Турция)

Гъстота на населението - 86 д./km²

БВП (по номинал) 2008 г. - 3 900 млн. $

БВП на човек - 16,158 $

Валута - Турска лира

Часова зона - ЕЕТ

Телефонен код - 90 392

Севернокипърската турска република заема северната част на остров Кипър. От 1975 до 1983 г. територията на Северен Кипър се нарича Турска федеративна държава Северен Кипър. Като Севернокипърска турска република тя обявява своята независимост през 1983 г. Единствената страна, признала независимостта на Северен Кипър е Република Турция. Съгласно международното право, Република Кипър запазва суверенитета си над цялата територия, влизаща в състава й до турската инвазия 1974 г. На 01.05.2004 г. гръцката част на Кипър влиза в Европейския съюз. Всички привилегии и средства от фондовете на съюза, произтичащи от членството на Република Кипър в ЕС, са в сила само за гръцката част на острова. Европейският съюз продължава да разглежда територията на Северен Кипър като територия на ЕС, намираща се под чужда военна окупация. Република Кипър има 6 места в Европейския парламент, които са определени на базата на цялото население на острова, но към момента населението СКТР не участва в изборите за тях.

СКТР не се признава от нито един член на международната общност, освен Република Турция, която от своя страна не признава легитимността на правителството на Република Кипър. Поради непризнатостта, не могат да се смятат за легитимни никакви държавни органи на властта, създадени от страна на СКТР. Северен Кипър изцяло зависи от военната и икономическа помощ на Турция. В качество на национална валута се използва турската лира. Всички експортно-импортни операции (и връзки) се осъществяват чрез Турция.

СКТР е отделена от останалата част на Кипър чрез т.нар. „буферна зона“. Линията, разделяща острова на два сектора („Зелена линия“), се охранява от контингент на ООН.

Столицата на СКТР е разделения град Никозия, чиято южна част съответно е столица на Република Кипър.

Населението на Северен Кипър наброява почти 300 хил. души. Мнозинството от населението са етнически турци, които се делят на две общности: на местните кипърски турци и анадолски турци, преселници от Турция. В Северен Кипър има и малък брой кипърски гърци и араби-маронити, но мнозинството от кипърските гърци след 1974 г. са принудени да избягат в южната част на острова. Много кипърски турци пък емигрират в Западна Европа, а от Турция идват многобройни преселници (според кипърските власти преселниците от Анадола са повече от половината от населението на СКТР).

Севернокипърската турска република се отделя от Република Кипър, която пък е създадена през 1960 г. след предоставянето й на независимост от Великобритания. На гръцката и турска общност са гарантирани равни възможности за участие в управлението на новата държава. Осигурени са им места в правителствените и граждански институции. Според Договора от 1960 г. гаранти за съществуването на новата държава са Великобритания, Гърция и Турция.

През декември 1963 г. правителството на Кипър се разпада. Започва конфликт между кипърските гърци и кипърските турци. В резултат на правителствената криза кипърските турци губят постовете си в правителствените институции. С продължаването на конфликта кипърските турци, които населяват предимно селските райони, са блокирани в етнически анклави, заобиколени от компактно гръцко население. Това положение продължава 11 години до момента на разделянето на острова. В този период между двете кипърски общности избухват множество конфликти, в резултат на които на няколко пъти изострят отношенията между Турция и Гърция, които са на границата на обявяването на война, особено по времето на инцидента в град Кокина (Erenköy), а също и през 1967 г., когато кипърски гърци нападат районите с кипърско турско население в южната част на острова.

През юли 1974 г., при поддръжката на гръцката военна хунта, на острова се извършва военен преврат. Кипърският президент архиепископ Макариос ІІІ е отстранен от власт, а контролът преминава в ръцете на Никос Сампсон, представител на гръцката организация ЕОКА, която се бори за присъединяването на Кипър към Гърция – т.нар. еносис. Опасявайки се от действителното присъединяване на острова към Гърция и в съответствие с Договора от 1960, на 20.07.1974 г., Турция изпраща свои военни части в Кипър. След турското нахлуване военния преврат претърпява поражение, което на свой ред довежда до падането на кипърската гръцката военна хунта и връщането на власт на архиепископ Макариос III. Въпреки възстановяването на статуквото Турция отказва да изтегли войските си, с аргумента за необходимостта от защита на кипърските турци. Този отказ е възприет от международната общност като нарушение на Договора за гаранциите и така остров Кипър се оказва разделен на северна част, контролирана от Турция и южна част, намираща се под контрола на кипърските гърци. През 1983 г. Севернокипърската турска република обявява независимост, но единствената държава, която я признава е Турция.

През 1975 г. е провъзгласена Турска федеративна държава Северен Кипър, с което кипърските турци се опитват да поставят гръцката общност на острова пред необходимостта на създаването на нова обща федерална държава. Тази идея не намира подкрепа нито сред кипърската гръцка общност, нито в ООН и международната общност. След осем години неуспешни преговори с Република Кипър Северът обявява своята независимост през 1983 г. Новата самопровъзгласила се държава се нарича Севернокипърската турска република. Декларацията за независимост на Севернокипърската турска република е отхвърлена от Република Кипър и от ООН.

Преговорите за обединение на острова продължават отдавна, но така и не носят резултат. Последният опит за обединение се проваля на референдума, който се провежда на 26.04.2004 г. под егидата на ООН. Против обединението гласуват 75 % от кипърските гърци, за разлика от кипърските турци, мнозинството от които гласуват за плана на Генералния секретар на ООН Кофи Анан (трябва да се отбележи, че на този референдум участват не само кипърските турци, но и преселниците от Турция, които според гръцките власти в Република Кипър превишават числеността на самите кипърски турци).

Планът за уреждане на кипърския проблем, предложен от ООН (Планът "Анан" - Annan Plan), предвижда създаването на острова на двуобщностна и двузонална държава вместо унитарната Република Кипър, което според кипърските гърци означава фактическото признаване на турската окупация на северната част на острова.

Според този план Турция получава правото да запази своя военен контингент на острова. Освен това планът Анан предвижда юридическото узаконяване на договорите, сключени между СКТР и Турция, които позволяват на турската армия правото да използва всички кипърски пристанища, да се придвижва по цялата територия на острова и на турските ВВС да летят над кипърското въздушно пространство.

Турската страна получава право на вето в бъдещото обединено кипърско правителство, като всички държавни структури на обединен Кипър трябва 95 % да се финансират от гръцката страна. Планът предвижда ограничения за кипърските гърци да оперират с имоти в северната част на острова, докато жизненото равнище в двете общности не се изравни.

След референдума официалните контакти между ръководителите на гръцката и турска общност са прекратени, а надеждите, че влизането на Кипър в Европейския съюз ще ускори разрешаването на кипърския въпрос, не се оправдаха.

Към днешно време, възможността островът отново да се обедини е илюзорна.

Редактирано Януари 20, 2013 от Михов

[Михов]

тия чукундури верно ли са на евро?

Да, на евро са. Но принципно всеки може да бъде на евро, долар и т.н. На евро са и Черна гора, а в Латинска Америка има страни, използващи долара.

Въпреки, че използват еврото, Косово и Черна гора не са част от Еврозоната, защото не участват в управлението на Европейската централна банка, т.е. нямат глас при решенията и администрирането на еврото.