Черно-бялото наистина ли е липса на цвят?

[Emil z Lonneberg]

Защо Ансел Адамс говори за черно-бяла фотография, Картие-Бресон споменава, че за него фотографията е черно-бяла, Салгадо няма много известни цветни фотографии, докато Стив МакКъри е известен точно с цветните си фотографии?

Дали черно-белите фотографи от миналото биха прегърнали цветната идея?

Какъв е този цветен свят?

Подбор на цветове, осветление... въпросът за правилно експонирани цветове... знаете всички - това означава да не допуснем повече светлина върху даден цвят, така че да не се получи преекспониран (блед) или недоекспониран (тъмен).

Цветът се свързва със средата. В случая с МакКъри - с хората. И въпреки, че МакКъри предоставя палмата на първенството на Човека /ЧовекЪт заема главно място в неговата фотография, това е видно/, при него мисълта за "утрешния ден" не е толкова силно застъпен като при Салгадо. Даже се замислих сега какъв ли паралел може да бъде направен между тези двамата. Първото нещо, което ми се е набило в ушите е, че са снимали по купища филми във филмовите времена, а днес работят дигитално. За Бресон мога да кажа, че за погребението на Махатма Ганди, на което се случва да бъде "случаен" свидетел, е имал на разположение пет филма в задния си джоб.

Колко филма е изснимал МакКъри? Колко Бресон и колко останалите "дядовци"?

Нямам представа колко са снимали дневно, но гледайки Дуано, слушайки Кертес и Бресон, то предполагам, че границата от 5 филма дневно не я е минавал често. Дуано говори за онези години, когато мислел преди да щрака, щото филмите му били много "кът", броял стотинки и кадри. А и с механична Лайка е трудно да изпаднем в опиянението на младия дигиталист-колонизатор, особено ако кадрите не са резултат от единствено директната "щрак-брак" визуализация. Затова смятам, че Бресон е снимал в пъти по-малко от Салгадо или МакКъри, но и доста над средното за любители като мен, които имат на разположение само по някой друг час за снимки през седмицата. Но то и това са технически подробности, неща нито невидими за очите, нито съществени.

Тук аз бих припомнил призива на Бресон да не преяждаме. Да не се увличаме в безцелното щракане и в никакъв случай не искам да кажа, че Бресон не е имал случайни или грозни кадри, но е имал изградена философия, има изградена гледна точка. А това е най-важното. Защото, поставяйки своите кадри в контекста на определена философия, той доизгражда своя стил, развива и обогатява философията си, развива стила си. Философията зад фотографията е пътеводната светлина, която дава насока за развитие и служи за опора. А философията е отражение на ценностната система на автора.

На въпроса, който вероятно си задавате, защото аз си го задавам, - черно-бяла или цветна фотография? - някой би отговорил - Зависи вие какво търсите. Ако търсите връзката между човек и среда, или сте ориентирани към света в разнообразието от неговите проявления, то вероятно за вас по-вдъхновяваща е цветната фотография. Ако вие сте ориентиран повече към своето вътрешно Аз или наблюдавате своята душа, или желаете да преминете отвъд света на формите, то на вас вероятно повече ще допада черно-бялата фотография. Всичко е въпрос на ценности. На философия.

Разсъждавайки за черно-бялата фотография, която ме вълнува, за мен е изключително лесно да направя своя избор - филмова или дигитална фотография?

Матрицата е оптимизирана за цветна фотография - снимайки с цифров фотоапарат, аз бих се зачудил как да изглеждат кадрите ми. Какъв алгоритъм да използвам за транспониране на цветовете в съответстващите им естетически полутонове на сивото /защото тези съответствия в никакъв случай не са реални, механични, а се основават на цялостната идея за чиста черно-бяла фотография, развита от Ансел Адамс и Клуб f/64 преди милиони години/.

Тук идва един момент, който остава ненапълно оценен. При филмовата фотография ние не просто си купуваме памет-карта за еднократна употреба, която побира 36 пози, но и получаваме готови настройки, готови арт-филтри за черно-бяло или цветен профил за цветна фотография, защото филмът е носител на определена естетика. Десетилетия наред фирмите-производители са разработвали филмите си точно в търсене на най-доброто пресъздаване на цветовете в съответните им сиви или цветни полутонове, пресъздаване, което във всички случаи е далече от реалността - защото не е просто обезцветяване на цветовете посредством десатуриране и механичното им превръщане в сиви полутонове или "истински" цветове при цветните филми.

На въпроса - дали аз желая всяка моя фотография да следва един определен протокол /определен, фиксиран и еднакъв/, бих отговорил така: Нали аз събирам различни парченца от реалността, които да създадат една обща картина, една нова реалност, един нов свят? Вие представяте ли си всички тези парченца да са уж различни, а в действителност алгоритъма зад тяхното получаване да е един и същ - клониране, имитиране и прочие - еднаква композиция, еднакви сюжети, обработка и резултати? "Кадърът, който превърнах в стил?"

Това е едната страна на нещата - да не се въртим като кучета в кръг в желанието си да се захапем сами за опашката си. А от друга - за мен остава непонятен въпроса как бих получил желаната от мен естетика, ако нямах до себе си филм за изготвяне на алгоритъма? Да си го измисля сам, стоейка на компютъра? Самороден талант? Нещо като "орлов впряг"? Защото чувството за естетика се култивира, то се вгражда в човека. Не може да хванем някого от гората, да му пуснем една дигитална цъкалка и да очакваме да има рафинирано чувство за цветова хармония.