Битката при Аргенторат

[Last roman]

Битката при Аргенторат /съвр. Страсбург/ била ключовото сражение между римските войски, командвани от цезар Флавий Клавдий Юлиан и превъзхождащите ги по численост пълчища на алеманите, оглавени от Хнодомар. Според описанието на Амиан Марцелин, вероятно се провела през август 357 г. и решила изхода на римо-германската война 356-360 г.

Предистория

Разселването на алеманите през 3-5 век и по-важните битки

През 3 век малките и разпокъсани германски племена започнали да се сливат, образувайки конфедерациите на франките /в Северозападна Германия/, алеманите /югозападна Германия/ и бургундите /Централна Германия/. Тези племенни обединения могли да мобилизират значителен брой боеспособно население и представлявали сериозна заплаха за римската власт в по поречието на реките Рейн и Горен Дунав.

Под наименованието алемани /от древногерм. alle manner — всички хора/ били обединени племената на свевите, маркоманите и ютунгите. Първо упоменание за тях датира от управлението на император Каракала /211-217 г./, когато последният предприел военни действия в земите им, опитвайки се да ги подчини. Алеманите се появили на историческата сцена отново през периода 260-268 г., когато в римската държава царял хаос – на изток персите разгромили римската войска при Едеса и пленили император Валериан; западните провинции се отцепили в т. нар. „Галска империя“, управлявана от местни магнати, а по-голямата част от войсковите контингенти били съсредоточени на Балканите /срещу готите и появяващите се непрестанно узурпатори/. Възползвайки се от това, през 260 г. алеманите, оглавени от техния крал Крок, плячкосали провинция Реция, и нахлули в Италия, обсаждайки Медиолан /дн. Милан/. Император Галиен /синът на Валериан/ с общо 30,000 легионера и мобилизирани местни жители успял да разгроми нашествениците, като според ромейския историк Зонара, в битката загинали 300 000 алемани /несъмнено силно завишена цифра/. За това, че победата не била окончателна говори и фактът, че инвазията на алеманите принудила римските власти опразнят т. нар. Десетинни поля /Agri Decumates/ между горните течения на реките Рейн и Дунав, евакуирайки цивилното население и разквартируваните там войски. Алеманите се настанили на тази територия и оттам започнали периодични набези в Галия и Италия.

През 268 г. алеманите отново проникнали в Северна Италия. В началото на 269 г. император Клавдий II и Аврелиан предприели поход срещу тях и победили варварите при езерото Бенак. Използвайки ангажираността на римляните на Балканите, през 271 г. алеманите, маркоманите и ютунгите разграбили Норик, преминали Алпите и отново нахлули в Северна Италия, превземайки Плаценция. Армията им наброявала 40 000 и първоначално постигнала успехи, разбивайки легионите на император Аврелиан. Впоследствие той реорганизирал войската си и скоро след това нападнал лагера на алеманите при река Метавър, с което ги изненадал и им нанесъл решително поражение. След като привидно им обещал примирие, Аврелиан пресрещнал оттеглящите се германци при Тицин и ги унищожил напълно. През 298 г. цезар Констанций Хлор /управител на Галия и Британия/ разбил нахлулите в Галия алемани в две последователни битки, а дългогодишния противник на римляните - крал Крок постъпил на служба в щаба му и след смъртта на Констанций през 306 г. инициирал провъзгласяването на сина му Константин за император. Алеманите били усмирени за период от 50 и нападнали империята чак, когато в нея отново избухнали междуособици.

Въпреки че населението на „Алемания“ се изислява само на 120-150 000 жители, това било войнолюбиво общество свикнало на непрестанни конфликти със съседните племена и Римската империя. Управлението било oсъществявано от военни кланове, начело всеки от които стояли вождове /които римският историк Амиан Марцелин нарича принцове - reguli/ - благородници, избирани за бойни заслуги. Всеки клан притежавал участък от територия, наречен pagus /кантон/, няколко кантона образували кралство /regna/, начело с крал. Структурата на това военизирано общество може да се проследи от разказа на Амиан Марцелин - нахлулите през 350 г. в Галия алемани били командвани от двама старши крале – Хнодомар и Вестралп. Хнодомар – мъж със забележителен ръст, сила и енергия бил обрисуван от Амиан Марцелин като „злият гений“ стоящ зад инвазията на варварите на римска територия. Подчинени на старшите крале били още 5 краля /reges/, които управлявали кралствата /reges/, а по-долу в йерархията стояли принцовете /reguli/. Под кралската класа стояли съсловията на клановите благородници /наречени от римляните оптимати/ и воините /armati/. Воините били професионални или набрани сред свободното население. 

Алеманите били непримирими врагове на империята, но археологическите находки показват, че те били романизирани, живеели в къщи наподобяващи римските, носели римски дрехи и украшения.

Алемански воин /3-4 век/

Положението в Галия в навечерието на кампанията на Юлиан

Към януари 350 г. Римската империя била разделена между двамата сина на Константин Велики – Констант, управляващ западните провинции и Констанций II – владетел на изтока. Въстанието на комит Магн Магненций /командващ полевата армия в Галия/, който узурпирал престола и убил Констант, довело до продължителна и кървава гражданска война. Имератор Констанций II, който по това време водел дългогодишна война с персийския цар Шапур II, прекъснал военните действия и прехвърлил 60 000-та си армия в Илирия. Магненций мобилизирал галската полева армия /около 25 000 войника/, подсилена с франкски и саксонски федерати, с което оголил Рейнския лимес.  В битката при Мурса /351 г./ Констанций II успял да нанесе поражение на узурпатора, който изгубил около 24 000 войника. Загубите на Констанций в тази пирова победа достигали около 30 000.

От отсъствието на римски войски в Галия се възползвали франките и алеманите, които разрушили римските крайбрежни укрепления в Германия и Реция и се настанили на западния бряг на Рейн. Около 20 000 римляни били пленени и накарани да обработват земите на варварите.

Гражданската война продължила до 353 г., когато Констанций II най-накрая успял да разбие остатъците от армията на Магненций в Алпите, а последният се самоубил. Римските загуби от двете страни възлизали на над 60 000 отбрани войници и Констанций нямал достатъчно сили да води сам война на два фронта. На изток персите отново подновили настъплението си и считайки за по-важна войната с тях, императорът отделил за защита на Галия около 13 000 войника, под командването на магистъра на конницата Силван /франк по произход/. От щаба си в Медиолан императорът предприел поход с около 30 000 армия и си възвърнал контрола над Реция и принудил кралете на Южна Алемания – Вадомар и Гундомад да сключат мирен договор с него. В това време обаче Силван се разбунтувал, провъзгласявайки се за император, и Констанций изпратил срещу него отряд протектори доместици начело с Урзицин /сред тях бил и римският историк Амиан Марцелин/, които успели да го заловят и екзекутират. За да предотврати последващи опити за узурпация, Констанций II назначил 23 годишния си братовчед Юлиан за цезар и му поверил отбраната на Галия.

Задачата, стояща пред Юлиан била изключително трудна. Според историка Амиан Maрцелин Могонциак /Майнц/, Агренторат /Страсбург/ и прилежащите им градове били в алемански ръце. Франките превзели легионната база Колония Агрипина /Кьолн/ и с изключение на няколко форта, държани от римляните, останалите крайречни укрепления били унищожени, а разквартируваните в тях гранични гарнизони /limitanei/ избити. Източните и централни части на Галия били наводнени от варварски банди, които грабели мирното население и опожарявали градове и села.

Галският поход на цезар Юлиан

Монета на император Юлиан в пълно бойно снаряжение

Юлиан се оказал способен пълководец. През зимата на 355-356 г. той съсредоточил войски във Виена /дн. Виен/ и установил връзка с командващият конницата /magister equitum/ Марцел, чийто комитат /мобилна армия/ зимувал в Реми /дн. Реймс/. За да се съедини със силите на Марцел, Юлиан предприел рискован поход през гъмжащата от алемански банди територия, той даже изненадал и разбил значителен техен отряд, обсаждащ Аугустродунум /дн. Отен/. След като съединил силите си с тези на Марцел, Юлиан решил да възстанови римския контрол в провинцията, но попаднал в засада при Decem Pagi /дн. Диез/. Ариегардът му, съставен от два легиона бил атакуван внезапно от голяма германска банда. От пълно унищожаване ги спасил отряд ауксилия палатина. Достигайки Бротомаг /дн. Брюмат/ Юлиан разгромил друг алемански отряд. Решил обаче, че силите му са недостатъчни за по-нататъчно напредване срещу алеманите, той се върнал нагоре по поречието на Рейн, за да възстанови римските укрепления и стените на опустошената Колония Агрипина. След като сключил мир със франките, цезарят подсигурил провинция Долна Германия и събрал всичките си сили, за да се разправи с алеманите. За зимен лагер той избрал град Сенони /дн. Сенс/, но разквартирувал част от войските си в Реми. Възползвайки се от това алеманите обсадили Сенс, но тъй като не могли да превземат града, след месец отстъпили. През това време намиращият се наблизо Марцел не се притекъл на помощ на обсадения Юлиан, за което впоследствие бил обвинен в страхливост и освободен от поста си.

Рейнският лимес през 4 век

През 357 г. Констанций планирал да проведе голяма настъпателна операция срещу алеманите. Юлиан трябвало да атакува противника откъм Рейн, а командващият пехотата /magister peditum/ Барбацион с 25 000 армия да напредне откъм Августа Раурика /в Реция/. В това време голям отряд алемани успял да премине между двете римски армии и да нахлуе дълбоко в Галия чак до Лугудунум /дн. Лион/, разграбвайки долината на р. Рона. Гарнизонът на града обаче им оказал достоен отпор и след като не могли да превземат Лугудунум, варварите започнали да се изтеглят обратно към Рейн. Юлиан ги пресрещнал и унищожил по-голямата част от тях. Много от варварите се пръснали по рейнските острови, затова римските помощни войски и флота организирали прочистване и унищожаване на укрилите се там бегълци.

За да спре бъдещи набези, Юлиан възстановил стратегическата крепост Tres Tabernae /дн. Саверн/. В това време Барбацион бездействал и не се опитал да нападне минаващите покрай него грабителски отряди. Вероятно от завист към военната слава на младия цезар, той по всякакъв начин се опитвал да противодейства на Юлиан и да предотврати обкръжението на основните сили на противника. А когато алеманите нападнали армията му, докато последната все още строяла лагерни укрепления и събирала фураж, той безславно я изтеглил обратно в Италия, оставяйки по-голямата част от обоза си в ръцете на противника.

 Силите на Юлиан

Останал сам в Галия, Юлиан разполагал с армия от около 13 000 човека. От приблизителното описание на Амиан, можем да заключим, че в нея участвали следните подразделения:

3 палатински легиона /Ioviani, Herculiani, Primani/ и 2 полеви легиони /legio comitatenses/, които Амиан именува под общото име Moesiaci. Легионите в късната армия били отряди с численост 1000-1200 войника.

7 единици ауксилия от по 500 човека: елитните auxilia palatina на Heruli, Batavi, Reges, Cornuti, Brachiati, Petulantes и Celtae, които били съставени в по-голямата си част от варвари на римска служба.

Стрелци - в късноримската армия те били зачислени към всеки легион.

Кавалерия - 4 отряда дворцови схоли /Scholaе palatinae/ - две подразделения тежковъоръжени катафракти /Equites cataphractarii/ с обща численост 360 кавалериста, Equites Gentiles, Equites scutarii и леки конни стрелци: Equites Dalmatae и Equites sagittarii - вероятно от по 500 конника

Балистарии - подразделение, разполагало с метателни машини.

При описанието на битката, Амиан Марцелин споменава, че на левия фланг на построената армия се разполагал Север с три подразделения ауксилия, но не дава информация за имената на тези части. Възможно е това да са били местни галски отряди.

Юлиан имал и конен отряд от 200 схолария – неговата лична охрана.

 Битката

Седемте алемански крале – старшите Хонодомар и Вестралп и подчинените им Урий, Урзицин, Серапио, Суомар и Хортар успели да съберат при Аргенторат /дн. Страсбург/ около 35 000 воина /от тях 6000 кавалерия/. От дезертьори те узнали за малобройността на римската войска и изпратили на Юлиан посланици с ултиматум, в който искали да се признаят завоеванията им в Галия. Юлиан задържал пратениците и след като завършил строежа на укрепленията по поречието на среден Рейн, изминал с армията си 21 км. до позициите на варварите. Виждайки врага, войниците му настояли да влязат веднага в бой, въпреки че било пладне и те не били отпочинали от марша. Въодушевлението на войниците било подкрепено и от командния състав, и Юлиан, след като произнесъл окуражаваща реч пред войската, заповядал настъпление.

Римската армията напреднала към предварително избраното от Хнодомар място на сражение край Аргенторат – леко полегат хълм на няколко километра от река Рейн, покрит с жито. Германският крал бил предупреден от съгледвачите си за приближаването на римляните и построил войската си на билото на хълма, за да им даде предимство при атака. Десният фланг на алеманите опирал в гора, където в засада били разположени допълнителни отряди. Германците изградили и ровове, за да препятстват римското настъпление. Тук командвал племенникът на Хнодомар – Серапио, който въпреки младостта си бил утвърден военен авторитет. Самият Хнодомар, наясно със заплахата от римската тежка кавалерия, командвал левия фланг на германците, където разположил цялата си конница, между които скрил и лека пехота. Комбинираните действия между пехотинец и конник били изпитана германска тактика още от  1 в. и те успешно се противопоставяли на по-добре въоръжения и защитен противник, както отбелязва Амиан. Строят на германците вероятно бил разделен на отряди /pagi/ от по 800 човека, командвани от своите принцове.

От своя страна Юлиан разположил пехотата си в две линии. Първата била съставена от легионите на Ioviani, Herculiani, и вероятно два легиона Moesiaci. Откъм десния фланг се разполагали отрядите на ауксилията - Cornuti, Brachiati, а левия фланг прикривали Heruli и Petulantes. На дясното крило на армията били съсредоточени всички конни подразделения: Equites cataphractarii, Equites Gentiles, Equites scutarii, Equites Dalmatae и Equites sagittarii. Юлиан много разчитал на тях да осъществят бърз пробив в редиците на противника и да решат веднага изхода на битката. Следвали излъчените от всеки легион стрелци, а в резерв били наредени legio Primani, и ауксилиите на Batavi, Reges и Celtae. На левия фланг се намирал и Север с неговите отряди.

Това била стандартна римска тактика: втората линия същевременно е служела и за резерв, който да е в състояние да се намеси както ако врагът заплашва да пробие предната, така и да се възползва от възможностите, които възникват /например да направи обход и да обкръжи противника/. Самият Юлиан с 200-те си конника явно се намирал между двете линии, за да дава наставления и да поддържа духа на войниците в критичните точки.

След като двете армии били строени по този начин алеманите поискали от кралете и вождовете си да слязат от конете и да се бият в строя с тях. Хнодомар и другите се подчинили, но по този начин германското ръководство изгубило мобилността си и не можело да реагира бързо на променливата обстановка по време на боя.

Сражението започнало със обстрел и съвместно нападение на германската кавалерия и пехота върху римските катафракти. Тактиката на германците дала резултат – няколко ездача били свалени, командващият поделението трибун бил убит, а римляните се паникьосали и разбягали. Пълното помитане на дясното крило било предотвратено от помощните войски на Корнутите и Брахиатите, които удържали строя си плътен. Катафрактите били спрени с укори от Юлиан и се прегрупирали зад пехотната линия. Според Зосим един от отрядите, който не се подчинил и отказал да се върне в боя, впоследствие бил наказан да носи женски дрехи.

Въпреки, че римската кавалерия избягала, германските конници и пехота не успели да се възползват и да заобиколят римския фланг, тъй като на помощ на първата линия се притекли помощните войски от резерва – Batavi и Reges. Но в центъра германците, окрилени от напредването на лявото крило, атакували яростно римската линия, с надеждата да пробият стената от щитове, използвайки физическата си сила и численото превъзходство. Римляните обаче запазили строя си като направили дори костенурка, обсипвайки врага с многочислени метателни оръжия и нанасяйки му тежки загуби.

В отчаян опит да вземе превес в битката елитен алемански отряд /съставен от отбрани воини, предвождани от вождовете си/, вероятно направил клин /или т. нар. свинска глава - caput porcinum/, с което успял да пробие първата редица. Въпреки това линията на римляните не се разпаднала и двете половини съумели да запазят строя си. Пробилите германци били посрещнати от втората линия, оглавена от легиона на Приманите. Те се сражавали /според описанието на Амиан/, както това правели класическите легионери: прикривайки се зад щитовете, поразявали враговете с мушкащи удари. Приманите изтласкали оределия и обезкървен противник обратно и запълнили пролуката в строя.

На левия фланг магистърът на кавалерията /magister equitum/ Север командващ три поделения помощни войски, заподозрял засадата в гората запазил изходната си позиция. Амиан не споменава повече участието му битката, но най-вероятно той се е присъединил към съратниците си от центъра в победното им настъпление срещу бягащия противник.

След упорита ръкопашна схватка постепенно римските флангове обхванали германците, които сломени от понесените загуби в края на краищата побягнали в безпорядък, преследвани и избивани от римляните. Много от тях били посечени от римската кавалерия и пехота /според Амиан на полето останали 6000 човека/, а голяма част панически се издавила при опит да преплува Рейн. Либаний посочва общо число на загиналите – 8000.

Римляните изгубили 243 войника и 4 трибуна /двама от които командвали катафрактите/.

Последствия

Хнодомар със свитата си се опитал да се спаси в бившата римска крепост Конкордия /на около 40 км. от Аргенторат/, където бил приготвил в случай на поражение съдове за евакуация през реката. Отрядът му обаче бил настигнат от римляните и се предал. Помилван от Юлиан, германският вожд бил изпратен в двора на Констанций в Милан, където не след дълго умрял.

След решителната си победа Юлиан бил провъзгласен от въодушевената си войска за Август /император/, но отказал титлата, опасявайки се, че така ще възбуди завистта на Констанций II.

Римляните възстановили разрушените укрепления по Рейн и дори прехвърлили реката, опустошавайки владенията на алеманите. В изоставените Декуматски поля /Agri Decumates/ Юлиан построил форт, където настанил гарнизон и сключил примирие с варварите.

На следващата година Юлиан разорил селищата на франкските племена салии и хамави по поречието на долен Рейн и ги задължил да плащат данък на империята. След това той отново се прехвърлил в земите на алеманите, където новите старши крале Хортар и Суомар му засвидетелствали покорството си, обещавайки да снабдяват войската му с продоволствие и да му върнат всички пленени римляни.

През 359 г. Юлиан възстановил седем укрепления по Рейнския лимес, използвайки доставените му от алеманите строителни материали и работници. След това прекосил отново реката и опустошил земите на Урий, Урзицин и Вестралп, които също били принудени да сключат мирен договор и да върнат отвлечените от Галия римски граждани. Така по-голямата част от Алемания била омиротворена.

Категоричната победа на римското оръжие усмирила алеманите и франките по Рейнския лимес за близо 10 години, а опитите им да проникнат в Северна Италия завършили с катастрофални поражения, нанесени им от императорите Валентиниан I /през 368 г./ и Грациан /през 378 г./.

Редактирано Март 14, 2016 от Last roman

[Aspandiat]

Ааах, Аецияне, кеф ми направи с това повествование на подвизите на любимия ми император Юлиян. Значи все пак добрият стар Гор Видал (лека му пръст) не е писал врели-некипели за тази битка, а стриктно е следвал Марцелин.

  Цитирай

Легионите в късната армия били отряди от по 1000 човека.

Това ми беше много важно уточнение, щото от бая време се чудя защо през 372 г. римският генерал Теренций (пак по Марцелин) навлиза в Армения срещу Сасанидите с цели 12 легиона. Чинеше ми се, че 70 000 и кусур легионери + ауксилиите им е прекалено за подобна операция, а то се оказа, че тия 12 легиона са били общо 12 000 легионери + 6000 спомагателни части.

[Last roman]

то и 1000 човека са малко идеализирана цифра, като се има предвид, загубите на легионите по време на мирно време, или разквартируването им по места с цел доставка и охрана на снабдяването.

[Aspandiat]

  On 5.03.2013 г. at 16:57, Last roman said:

то и 1000 човека са малко идеализирана цифра, като се има предвид, загубите на легионите по време на мирно време, или разквартируването им по места с цел доставка и охрана на снабдяването.

Абе и 15 000 да са били под командването на Теренций, съвсем е реалистично, защото през 298 г. Галерий атакува Сасанидите в Армения с 25 000 души. На фона на тези числа 65-те хиляди (35 000 + 30 000 на Прокопий) на Юлиян против Шапур ІІ в Месопотамия през 363 г. е направо огромна сила. Само се чудя толкова ли са били кекави персите в близък пехотен бой, че (ако се вярва на Амиан, който все пак воюва в римските редове в Персия) пред Ктесифон персите дават 2500 убити, а римляните само 70 (!).

[Last roman]

По принцип древните обичат да принизяват загубите си и да умножават тези на противника, така че трябва да се внимава с числата.

Ето и описанието на битката, което дава Либаний. Разбира се той не е пряк свидетел на събитията, а и в желанието си да героизира Юлиан, ползва много елински похвати:

http://xlegio.ru/sources/famous-fieldbattles/argentoratum/libanius.html

Редактирано Март 5, 2013 от Last roman

[Last roman]

за тея, дето не са почитатели на четенето, а се кефят поовече на екшъна, феновете на BI са се постарали да възстановят виртуално и тази битка:

[Warlord]

Само за мащаба на битката не са се постарали много, чини ми се да е поне 1:30, но явно такива са възможностите на софтуера на тая игра.

[Last roman]

Ammianus Marcellinus. Res Gestae, КНИГА XVI, (години 356—357)

18. И ето, когато старшите и младшите офицери считали момента за най-подходящ за започването на битката и всеобщата възбуда не отслабвала, изведнъж един знаменосец възкликнал: „Тръгвай щастливи Цезарю натам, накъдето те води благосклонната съдба. В твое лице са съчетани храбростта и ума. Върви пред нас като предвещаващ щастието храбър воин. Ти от опит ще видиш какво могат да направят въодушевените от силата си войници пред очите на нашия войнствен предводител, непосредствен свидетел на подвизите ни, стига да имаме помощта на всевишния Бог“.

19. След този възглас вече нямало време за отлагане. Войските настъпили и достигнали до полегат хълм недалеч от Рейн, покрит с вече узряла пшеница. От върха му побягнали трима конници – вражески разузнавачи, които побързали при своите, за да ги предупредят за приближаващата римска войска. Един техен пехотинец, който не успял да се оттегли навреме, бил хванат от бързо напредналите наши и разказал, че германците преминали реката три дни и три нощи.

20. Когато нашите видели, че враговете са близо и се построяват в клинове, те спрели и се наредили в несъкрушима стена, съставена от хората от първа линия – линията от ветераните със знамената им.

21. И когато те видели, че цялата наша конница е построена срещу тях отдясно /както им бил съобщил един дезертьор/, то те събрали всички конни части и ги разположили в компактна маса срещу нашите отляво на строя им. Сред конниците те разположили лека пехота, което било напълно целесъобразно.

22. Те знаят, че конника, независимо от опитността си, държейки юзда в едната си ръка и копие в другата не може да причини вреда на нашия клибанарий /нашия закован в желязо воин/, а пехотинецът, по време на опасност /когато вниманието на сражаващия се е приковано върху противника му, незабелязано може да пропълзи и да нанесе удар по коня, сваляйки така конника и можещ без затруднения след това да го убие.

23. Построени по такъв начин варварите укрепили десния си фланг с хитро прикрити засади. Предводителите на всичките войнствени и диви пълчища били Хнодомарий и Серапион, чиято власт била по-голяма от тази на останалите царе.

24. Престъпният инициатор на тази война – Хнодомарий, с тъмночервен гребен на главата, разчитайки на силата си, смело предвождал лявото крило, където се предполагало, че ще бъде най-ожесточената битка. Конят под него бил разпенен, в ръката си стискал копие с ужасяващи размери, блясъкът на оръжията му се виждал от всички страни; преди той бил храбър войник, а сега – пълководец, превъзхождащ всички останали.

25. Дясното крило било водено от Серапион, тогава още младеж, с едва набола брада, но деятелен и енергичен за годините си. Той бил син на брата на Хнодомарий – Медерих, който целия си живот проявявал към Рим голямо предателство. Името си получил от това, че баща му бил дълги години заложник в Галия, запознал се с някои елински таинства и дал на сина си това име /Серапион/, вместо предишното Агенарих.

26. След него следвали близките по власт царе наброй пет, десет принца, голямо количество благородници и 35 000 войни, събрани от различни племена – наети или по договор за взаимна помощ.

27. При страшния звук на тръбите Север, командващият лявото крило на римляните се приближил към рововете, служещи за прикритие на неприятелите. По техни планове оттам трябвало да се появят внезапно легналите в засада, за да объркат строя ни. Север спокойно спрял и, подозирайки военна хитрост, нито настъпил, нито отстъпил.

28. Жадуващ за велики премеждия Цезар видял това и със свита от 200 конника препуснал към пехотата, за да се обърне, както било необходимо в опасен момент, към хората.

29. ... Той препускал сред летящите вражески стрели, съблюдавайки при това предпазливост и призовавайки към храбри подвизи познати и непознати:

30. „Дойде моментът за битка, отдавна желана от мен и от вас, която вие по-рано сами искахте с вашите буйни призиви за бой“.

31. А когато наближавал другите, строени във втора линия, то казвал така: „Ето, другари, настана отдавна чакания ден, който ни задължава да върнем подобаващия блясък на римската държава, измивайки от нея петната на предишния позор. Ето ги варварите, които поради своята ярост и диво безумие се осмелиха да потеглят срещу нашата доблест и на своя погибел.

32. Той подравнил строя на старите бойци, калени от продължителна служба и ги поощрявал с такива думи: „Напред, смели мъже, и да отстраним с храброст, която е необходима сега нанесеният на армията ни ущърб....“

33. А към тези, които лекомислено настоявали за сигнала за бой, от които се опасявал, че те със безпокойните си придвижвания нарушават дисциплината, той се обръщал така: „Моля ви, да не помрачите славата на идващата победа с прекалено усърдно преследване на бягащия враг, но нека и никой не отстъпва без крайна необходимост. Ако вие побегнете, то и аз, разбира се ще ви изоставя, но ако посичате врага в гръб, и аз ще съм неразделно с вас, ако вие разбира се ще се държите предвидливо“.

34. Повтаряйки многократно подобни обещания пред войниците, Юлиан построил по-голямата част от армията пред първата линия на варварите. Изведнъж сред алеманите се разразили с негодуващи викове. Те едногласно искали принцовете им да слязат от конете и да застанат в строя с тях, за да не могат да избягат в случай на неуспех и да изоставят хората си.

35. Разбирайки за това, Хонодомарий сам слязъл от коня и неговия пример веднага бил последван и от останалите. Никой от тях не се съмнявал, че победата ще е на тяхна страна.

36. И ето, след обичайния сигнал на тръбите в началото на боя, двете страни се сблъскали неудържимо. Отначало полетели стрели и германците се втурнали напред с бърз бяг, без да мислят за предпазливост. Размахвайки оръжие в десните си ръце те се хвърлили, скърцайки със зъби върху кавалерийските ни турми /отреди/; развяващите се коси от крайното им ожесточение били настръхнали, а очите блестели от ярост. Нашите воини не отстъпили, закривайки главите си със щитове, те устрашили враговете си, размахвайки мечове и сипейки смъртоносни изстрели.

37. В разгара на сражението конниците храбро държали плътния си строй, а пехотата укрепвала фланговете си, образувайки стена от сключени щитове. Вдигнали се гъсти облаци от прах и сражаващите се се придвижвали от място на място: нашите ту оказвали съпротива, ту отстъпвали. Някои варвари - опитни бойци, падайки на едно коляно се опитвали така да отблъснат врага. Упорството и от двете страни било голямо. Ръка срещала ръка, щит се удрял в щит, небето се огласяло от крясъците на тържествуващите и падащите. В това време, докато лявото крило, настъпвайки отхвърлило със силен натиск напиращите германци, и с гръмки викове напредвало срещу варварите, нашата кавалерия на десния фланг, изведнъж безредно се оттеглила назад. Но първата линия на бягащите била задържана от последните и прикритата в това време от легионите конница се прегрупирала и отново влязла в бой.

38. Това /оттеглянето/ станало, тъй като по време на престрояването клибанариите видели, че командирът им е леко ранен, а един от другарите им, изхвърлен от падналия си кон, бил смазан от тежестта на доспехите си. Те се разпръснали и щели да предизвикат пълна бъркотия, стъпквайки пехотата, ако последната, събирайки в тесен строй, не устояла на едно място.

39. Когато Цезар отдалеч видял, че конницата търси спасение с бягство, той препуснал с все сили и я задържал, все едно залоствайки врата. Познавайки го по прикрепения към върха на копието пурпурен плат – остатъкът от разкъсания дракон /военно знаме/, трибунът на една от турмите се спрял и смутен и бледен побързал назад, за да възстанови бойната линия.

40. И както обикновено се постъпва при съмнителни обстоятелства, Цезар ги упрекнал меко: „Накъде отстъпваме, храбреци мои? Или вие не знаете, че бягството, което никога не донася спасение, показва само глупостта на тези, които предприемат този безполезен опит? Да се върнем към нашите, поне за да споделим бъдещата им слава, щом неразумно сме ги оставили в борбата им за благото на държавата“.

41. С тези благи думи той върнал всички към изпълнението на воинския им дълг, вземайки пример /без да говорим за различията/ от древния Сула. Когато последният, изтощен в тежката битка срещу Архелай, пълководецът на Митридат, бил изоставен от всички свои войници, то се устремил към първата линия, хванал знамето и хвърляйки го срещу врага извикал: „Вървете си вие, които бях избрал за другари в опасността и ако ви попитат къде е останал вашият пълководец , отговорете така: В Беотия, един проливайки в бой кръвта си за всички нас“.

42. Когато алеманите отблъснали нашата конница, те се нахвърлили върху пехотния строй, надявайки се че сега, когато бодростта на съпротивата е сломена, те ще успеят и него да отхвърлят назад.

43. Но при сблъсъка лице в лице боят дълго вървял с равни шансове за успех и за двете страни. Корнутите и брахиатите /римски поделения/, калени в боеве и вдъхвайки страх само с външния си вид, надигнали страшен боен вик. Започвайки с тихо мърморене и постепенно усилвайки се, този вик достига силата на звука на вълните, разбиващи се в крайбрежните скали. Дротиците и стрелите свистейки летели като облак от едната и от другата страна и сред плътната прах, вдигната от движението на хората, се кръстосали мечове и се сблъскали тела.

44. Горящи от гняв варварите разбъркали редиците си и се стараели удряйки с мечовете си да разбият заслона от щитове подобно на костенурка закриващ нашите.

45. Забелязвайки това, на помощ на другарите си бързо се притекли батавите с „царете“ (страшен отряд, който може да изтръгне намиращите се в крайна опасност от лапите на смъртта, ако случаят благоволи) и ужасно отеквали тръбите, и хората се биели напрягайки всички сили.

46. Но алеманите, яростно встъпили в бой, все повече въодушевявайки се и в порива на беса си били готови да унищожат всичко, изпречило се на пътя им. Като облак продължавали да летят копия, дротици и стрели с железни върхове, в боя лице в лице се биели с ками, мечове разбивали брони, ранените, незагубили още цялата си кръв се вдигали, за да се бият с още с по-голямо настървение.

47. Тук равни се срещнали с равни: алеманите били по-силни тялом и по-високи, нашите – по-ловки, благодарение на огромния си опит; те – диви и буйни, нашите – спокойни и внимателни; те разчитали на огромния си ръст, нашите – на храбростта си.

48. Римлянинът понякога отстъпвал под натиска на оръжието, за да се вдигне отново, а алеманът, ако чувствал слабост в краката си, клякал на едното си коляно и хвърлял предизвикателство на врага – висша степен на упорство.

49. Внезапно излязъл напред отрядът от най-знатни, сред които се сражавали и царете. Съпроводен от други войници, той най-дълбоко се вклинил в нашия строй и достигнал чак до легиона на приманите, поместен в средата на бойния ни ред – тази позиция се нарича „преториански лагер“. Но нашите войници стегнали редиците си подобно на здрава кула и с голямо въодушевение подновили боя; отбягвайки от удари и прикривайки се подобно на мирмилони /вид гладиатори/ те мушкали враговете с мечове отстрани, ако той в гнева си свалял защитата си.

50. Алеманите, готови да пожертват с живота си за победата, се опитвали да пробият сгъстения ни строй. Иззад многото мъртви тела, паднали под ударите на ободрените ни войници изскачали още оцелели варвари, но донасящите се отвсякъде стонове на умиращите ги накарали да се спрат в ужас.

51. Най-накрая алеманите паднали духом: остатъка от енергията им стигнала само за бягство. Те бързали да напуснат полето по разни пътечки подобно на това как моряците и щурманите бързат да се спасят от бушуващото море, без да подбират посока. Това че спасението било по-скоро мечта, отколкото надежда, признават всички, които били там.

52. Милостивото решение на благосклонното божество било на наша страна. Ако нашите войници, поразявайки в гръб бягащите огъвали мечовете си, те грабвали мечовете на противниците си и продължавали да секат. И никой от тях не утолил жаждата си за кръв, не наситил ръката си с убийства, никой не се смилил над молещите за пощада и не ги оставил жив.

53. И ето много лежали, смъртоносно наранени и желаели избавление в смъртта; други, полумъртви, с отслабващо вече дихание, търсели с угасващ взор лъч светлина; при едните главите били строшени от метателно оръжие и наклонени едва се държали върху шийния хрущял; други пък, подхлъзнали се от кръвта на ранените падали и, въпреки че не получили никаква рана, умирали затиснати от тежестта на труповете.

54. Постигнали такъв успех, победителите започнали още по-яростно да настъпват; от честите удари мечовете им се затъпявали, под краката им се въргаляли блестящи шлемове и щитове. Варварите пък, понеже камарите от трупове им преграждали пътя за отстъпление, търсели спасение в реката подир тях.

55. Войниците ни, движейки се на бегом с пълно въоръжение, без умора притискали враговете. Някои от тях, разчитайки че могат с плуване да се спасят от гибелта си, се хвърляли в реката. Предвидил със свойствената за него бърза съобразителност възможността от опасни последствия, Цезар с трибуните и другите командири удържал с викове своите, за да не се хвърлят и те, разгорещени от преследването в дълбините на бързо течащата река.

56.Подчинявайки се на тези разпореждания, нашите, стоейки на брега, поразявали германците с метателни оръжия и тези, спасили се от боя с бързия си бяг, отивали на дъното.

57. И като на някакво театрално представление, когато се отваря завесата и се откриват разни удивителни картини, така и сега без никакъв страх можеше да се видят много трагически сцени: как едните, не можещи да плуват се хващали за плуващите, как други били отнасяни от течението като дънери, как някои били погълнати от вълните, все едно и реката встъпила в борба с тях. Само малка част, плувайки на щитовете си по диагонал на течението, трудно успели да достигнат до срещуположния бряг. Пенейки се от варварската кръв, изменилата естествения си цвят река сама би трябвало да се чуди на необичайното си наводнение.

58. В това време цар Хнодомарий намерил възможност да избяга. Промъквайки се през купчините трупове, той с неголям брой телохранители побързал да се оттегли в лагера си, който се намирал до римските укрепления Трибунка и Конкордия. Там имало предварително подготвени в случай на неуспех лодки, с които той разчитал да се оттегли в недостъпни области.

59. ...Той се оттеглял прикрил лицето си, за да не бъде разпознат. Наближавайки река Рейн, той трябвало да заобиколи заблатена местност. Тук попаднал на тресавище и паднал от коня си. Успял да се измъкне, въпреки едрото си тяло на съседен хълм и бил разпознат – на часа след него бегом се втурнала кохорта, оглавена от трибун и отцепила покрития с растителност хълм, за да не се натъкне на засада сред дърветата.

60. Виждайки това, Хнодомарий напълно изгубил самообладание, той излязъл един и се предал на милостта на победителите. Свитата му, наброяваща 200 човека и трима негови близки приятели, считащи за безчестие да преживеят царя и да не умрат за него, също се предали.

61. Тъй като в характера на варварите е залегнало да се унижават, когато изпаднат в нещастие и да се превъзнасят при щастливо стечение на обстоятелствата, Хнодомарий вървял сега като роб на чужда воля, бледен от вълнение, онемял от съзнанието за собствените си престъпления. Колко не приличал той на онзи Хнодомарий, който извършил толкова ужасни зверства в Галия и безчинствайки на пожарищата й изричал свирепите си заплахи.

62. И ето, когато с благоволението на върховното божество работата била завършена по този начин, в края на деня се чул и сигналът за отдих. Без желание се връщали назад войниците. Разположили се на брега на Рейн и ограждайки мястото на лагера повече заграждения, римляните се подкрепили с храна и сън.

63. В тази битка паднали от римска страна 243 войника и 4 офицера: трибуните на корнутите Байнобавд и Лайпсо, командирът на катафрактите Инокентий, и още един трибун, името на който не знам. От алеманите наброили 6000 трупа на полето, а голяма част от тях били погълнати от водите на реката. Възвеличен повече от заеманото от него положение и по-могъществен, поради сътворените от него подвизи, отколкото от предоставената му власт, Юлиан единодушно бил провъзгласен за Август /т. е. император – победоносен пълководец/ от цялата армия. Но той тогава порицал войниците си, наричайки постъпката им дързост и клетвено ги заверил, че не очаква такова повишение и няма никакво желание да го постигне.

Редактирано Март 15, 2016 от Last roman