Онтология на справедливостта

[Ridiculous]

Заглавието е заблуждаващо, признавам. Същността на топика е отчаян зов за помощ. Гол и бос съм във философията. Въпросът ми е:

Е ли справедливостта? Като какво съществува?

Всички имаме понятие за справедливото. Самото понятие е форма на мисленето (психически процес). Понятието
е обобщение на признаците, отразени в нашето съзнание, на някакво явление, на нещо съществуващо, нали? А
справедливостта явление ли е, съществува ли? И ако да, то как - обективно, като закономерност, свойство (на обществените отношения)?

За да е по-ясно (макар че надали ще стане), за справедливост мисля, че можем да говорим само в рамките на обществените отношения (субект <-> субект). Казваме, че едно отношение (на разпределение, на възмездие) е справедливо или не.

И казвайки това, ние ли му приписваме външно някаква черта (на справедливо или несправедливо), или то
(отношението) обективно си има свойството (признак, характеристика?) да бъде справедливо или не, а ние
само преценяваме какво е?

Ъъъ, ако можех да бъде по-ясен, щях.

Благодаря предварително на този, който, след като прочете хаотичните ми мисли, все пак реши да набие малко философия в празната ми глава.

[КГ125]

Естествено, че съществува!

Справедливост = адекватност. Всяка система си има цел и структура. Справедливо е, което е адекватно на системата, когато се отнася към нея.

пп

Уф, посред нощ нито ще съм ясен, нито ще стигна до нещо философско. За справедливостта трябват добри утрини...

[zakonodatelya]

Справедливост,е всяко регламентирано(предварително договорено) действие! Т.е. смисълът на справедливостта, е не в количественото взаимоотношение,а във взаимната договореност.

Държавните закони са винаги справедливи,защото са продукт на обществен договор,публично огласен,независимо от количественото възмездие в съотношението,престъпление-наказание.Именно това е посланието в смъртта на Сократ и основа на етиката.

Същото важи и в личните взаимоотношения.Ако те предупредя предварително,че ще отнема животът ти,заваря ли те в моето лозе,в случай че се стигне до там,постъпката ми ще е справедлива,защото съм те предупредил,независимо от непропорционалността на двете престъпления.

[ISTORIK]

Справедливостта е етическа категория, която регламентира отношението на човека към другите хора и към него самия. Тя изрязява равенството на хората по отношение на някакъв принцип, който трябва да отчита или естествените, или социалните, или моралните различния между хората. Справедливостта е равенство на неравни субекти.

Справедливостта е понятие за моралната правота, основана на етиката, рационалността, закона, естественото право, религията, честността, както и прилагането на закона, като се вземат предвид неотменимите и вродени права на всички човешки същества и граждани, правото на всички хора и граждани на еднаква защита пред закона на гражданските им права, без дискриминация въз основа на раса, пол, сексуална ориентация, полова идентичност, национален произход, цвят на кожата, етническа принадлежност, религия, увреждане, възраст или други характеристики, и допълнително включва в себе си социалната справедливост.

Социалната справедливост е идеята за създаване на общество или държавни институции, които са базирани на принципите на равенство и солидарност, на истинското разбиране на човешките права и зачитането на човешкото достойнство на всеки индивид. Терминът се появява през XIX век във връзка със случаите на социални неправди и търсенето на методи за устройство на обществото на принципа свобода и равенство. Едни от най-важните компоненти на социалната справедливост са защита на човешките права и икономическо равенство чрез преразпределение на доходите. Либералният политически философ Джон Ролс се счита за първия теоретик на социалната справедливост. Той издава книгата Теория на справедливостта, излязла от печат през 1971 г.

Справедливоста е най-всеобхватната от добродетелите, защото тя съдържа в себе си мъжеството, мъдростта, честността, умереността. Справедливостта е истинско, хармонично отношение между субектите.

Редактирано Септември 29, 2013 от ISTORIK

[glishev]

Можем да се запитаме кои действия интуитивно бихме нарекли "справедливи" или пък "несправедливи" и оттам да си зададем втори въпрос - кое е общото между тези действия, за да изведем тъкмо това общо като дефиниция. За начало - справедливост или несправедливост може да има само от страна на човек и най-често - към друг човек. Разбира се, в религиозно отношение справедливостта и несправедливостта могат да се отнасят и към Бога, но доколкото Бог би трябвало или да не съществува, или пък - ако съществува - да е разумен, тогава изобщо можем да кажем, че справедливостта и несправедливостта съществуват там, където има разум, който да мисли за тях. Общо взето, справедливостта се определя от човека.

Разбира се, можем да си послужим и с езиковата интуиция: в думата "справедливост" намираме корена "прав-", свързан по смисъл с "правилни" действия (и това далеч не е само на български). Тоест справедливо е правилното. А кое е правилно? Всяко общество само решава този въпрос, но доколкото между различни общества все пак може да има редовни отношения, значи има някакво най-малко общо кратно схващане за това що е справедливо, споделяно от всички хора. Най-вероятно накрая ще опрем до златното правило на етиката: "Прави на другите това, което искаш те да правят на теб и не им прави това, което не искаш те да правят на теб." Mutatis mutandis, разбира се. Общественият договор изисква още уговорки, защото е очевидно, че тъмничарят не би искал да бъде затворник, а все пак затвори са нужни Значи освен златно етическо правило, справедливостта най-общо изисква и предвидимост плюс постоянство на ефектите от човешките действия. И то предвидимост и постоянство на действията, която да съответства на споменатото правило. Все пак не е редно за усмивка да получаваме шамар

Но всичко това е средношколски подход. Далеч сме от дефиницията и аз надали бих могъл да я дам. Мога само да работя с интуициите, дадени ми от възпитанието и да давам лесни примери с надеждата това да не е безполезно.

Редактирано Септември 29, 2013 от glishev

[ISTORIK]

Авторът на темата задаа въпрос, който е недовършен. Той пита: "Е ли справедливостта...?" .

Какво/каква? - това не става ясно.

[Малоум 2]

Мисля си - авторът е питал, в смисъл: на субективно изживяване или обективен процес.

Доколкото живеем в общество, моралните норми-категории, като справедливост, получават права на обективно съществуващ показател.

Това ИСКАМЕ (и от Природата!) и затова - трябва да го осигуряваме, посредством обществени договори.

Има афоризъм: "Животът е справедлив към всички!.. Това е ... световна несправедливост!?"

Всяко общество (с разум, както е отбелязано и по-горе) е изключително чувствително към справедливостта.

(Дори, ако е съществувала исторически личност със съдбата на Христос - Несправедливото отношение към него го е въздигнало в "божествен" сан!)

Така, в зависимост от ДОГОВОРИ се стремим да се "изживяваме" справедливо. Единствената Голяма Грешка е: обикновено се забравя, че трябва да има и Обратна Връзка, описваща действия ако не се изпълняват договорите. Това са дискусионните моменти ... дори и за депутатите...

...

[mecho1]

Справедливост и несправедливост са едно и също нещо. Справедливото за едни е несправедливо за други.

[glishev]

Авторът на темата задаа въпрос, който е недовършен. Той пита: "Е ли справедливостта...?" .

Какво/каква? - това не става ясно.

Въпросът е съвсем ясно зададен, но е употребен глаголът "съм" вместо глаголът "съществувам". Типична употреба във философски текстове. Човекът пита дали справедливостта съществува (така де, на субстанциално ниво). Разбира се, отговорът по същество би бил, че съществува по начина, по който го правят всички абстрактни понятия. По-сложният въпрос следва от вече зададения: може ли да се дефинира що е справедливост.

[КГ125]

Справедливост,е всяко регламентирано(предварително договорено) действие! Т.е. смисълът на справедливостта, е не в количественото взаимоотношение,а във взаимната договореност.

Държавните закони са винаги справедливи,защото са продукт на обществен договор,публично огласен,независимо от количественото възмездие в съотношението,престъпление-наказание..

А, държавните закони могат и да нарушат обществения договор..

[mecho1]

Въпросът е съвсем ясно зададен, но е употребен глаголът "съм" вместо глаголът "съществувам". Типична употреба във философски текстове. Човекът пита дали справедливостта съществува (така де, на субстанциално ниво). Разбира се, отговорът по същество би бил, че съществува по начина, по който го правят всички абстрактни понятия. По-сложният въпрос следва от вече зададения: може ли да се дефинира що е справедливост.

Не може да се дефинира, без същевременно да се дефинира несправедливост. Двете категории са абсолютно безсмислени една без друга. Те са взаимопораждащи се също както и доброто и злото.

[glishev]

И това не е непременно така Ако справедливостта (или доброто) е субстанция, то същото не е задължително за несправедливостта (или злото). Негативното явление най-често съществува само в сравнителен план, а позитивното - в абсолютен. Поне е възможно да бъдат мислени така, ако човек не е с дуалистично предпоставена теза.

[Ridiculous]

Честита Нова година!

Въпросът е съвсем ясно зададен, но е употребен глаголът "съм" вместо глаголът "съществувам". Типична употреба във философски текстове. Човекът пита дали справедливостта съществува (така де, на субстанциално ниво). Разбира се, отговорът по същество би бил, че съществува по начина, по който го правят всички абстрактни понятия. По-сложният въпрос следва от вече зададения: може ли да се дефинира що е справедливост.

Последното, разбира се, е важното. Тук разсъжденията ми сбито бяха следните (нищо ново, финалната дестинация - незрима, но дано поне пътят е ясен):

…Справедливостта е добродетел (част от морала). Но, "царица" или не, не е единствената добродетел. Тоест справедливостта е добро, но не всяко добро е проява именно на справедливост. Възниква въпросът кое добро е справедливо (или кога въобще поставяме проблема за справедливостта)?

Като за начало, това добро, което се осъществява в рамките на човешките отношения (като тези на разпределение и възмездие). Справедливостта ни служи за оценка на начина, по който отношенията ни се развиват. И на базата на тази оценка, ние ги окачествяваме като „справедливи” или „несправедливи”. Проблемът тук е кога обществените отношения ще са справедливи и кога не? На базата на какво ги оценяваме? Кои са критериите за справедливост?

Става въпрос за следното. Все пак приех, че справедливостта е качество, което обществените отношения могат да притежават. Но отношенията са най-разнообразни по вид, в резултат на което разграничаваме и различни видове справедливост: дистрибутивна (в отношенията на разпределение), ретрибутивна (в тези на възмездие), компенсаторна, изравнителна и пр., „всяка от които има свой принцип..." (М. Михайлова). "При всяка ситуация има скрит зад фактите...мащаб за справедливост, който трябва да бъде открит. Този мащаб е иманентен на нещата, заложен е в тяхната природа." (Л. Г. Гринберг, А. И. Новиков).

Че са справедливост иначе претендират формалното равенство, а в някои случаи и неравенството, пропорционалността, съразмерността, принципите suum cuique, „всекиму заслуженото”, „на всеки според нуждите”, „…според способностите”, „според понесените жертви и усилия и др. И те наистина могат да бъдат такава, но най-вече в рамките на съответния вид обществено отношение, и то не при всички случаи.

Но как да разберем кой принцип към коя ситуация принадлежи? Е, ние несъмнено ще се досещаме интуитивно, но как да се аргументираме? Дори по отношение на очевидното, че към равните трябва да приложим равна мяра... кое ни дава право да твърдим, че това е справедливостта? Сигурно има решение по-добро от: интуиция, авторитет, постулат, но здрава логика трябва.

"Но всичко това е средношколски подход. Далеч сме от дефиницията и аз надали бих могъл да я дам. Мога само да работя с интуициите, дадени ми от възпитанието и да давам лесни примери с надеждата това да не е безполезно." Подозирам те в телепатия.

Мисля, че различни проблеми на справедливостта могат да бъдат поставени в рамките на едно що-годе стройно учение (ползата - повече яснота), но по същество, надълбоко във философията, аз мога само да размахам белия флаг.

Редактирано Януари 1, 2014 от Ridiculous

[noumenon]

Да припомня анти-абсолютиската позиция на Ницше от "Човешко, твърде човешко", том. 2, фр. 92:
 

Цитирай

Произход на справедливостта. - Справедливостта (на правдивостта), както правилно е схванал Тукидид (от ужасяващия разговор между атинския и мелийския пратеник), възниква при приблизително равностойни по власт и сила хора; там, където не съществува нечие видимо надмощие и бората би се превърнала в безрезултатно взаимно навреждане, се ражда мисълта за взаимно разбирателство и преговори относно претенциите на двете страни. Размяната олицетворява изначалния характер на справедливостта. Всеки удовлетворява другия и всеки получава сам онова, което за него е по-ценно, отколкото за другия. Човек дава всекиму това, което той би желал отсега нататък да бъде негова собственост, а сам в замяна получава желаното. Справедливостта, следователно, е отплата и размяна при относителна равнопоставеност: аналогично и отмъщението първоначално е спадало към сферата на справедливостта като замяна. А също и благодарността. - Естествено справедливостта ни връща към гледната точка на разумното самосъхранение, тоест към егоизма на известното ни разсъждение: "Защо би трябвало да си вредя без изглед за някаква полза, като не е известно дали ще постигна целта си?" - Толкова за произхода на справедливостта. Илюзорното схващане, че справедливата постъпка не е егоистична, възниква постепенно, поради това, че хората, според интелектуалния си навик, са забравили изначалната цел на подобни справедливи, правдиви деяния, а и понеже в течение на хилядолетия особено децата са били приучавани да се възхищават и да подражават на подобни действия: на тази илюзия обаче се дължи високата им оценка, която отгоре на всичко, както всички преценки, е процес на непрекъснато развитие, тъй като нещо, което бива оценено високо, изисква самопожертвователност за постигането му, за подражаването му, за разпространяването му и то расте и се развива, тъй като стойността на вложените усилия и усърдие от всеки един човек бива прибавена към собствената стойност на високо оценения обект. - Колкото по-безнравствен би изглеждал светът, ако не съществуваше способността да забравяме! Някой поет би могъл да каже, че Бог я е поставил като страж пред прага на храма на човешкото достойнство.

 

 

Ако се съгласим с Ницше, трябва да приемем, че въпросът за справедливостта и нейните онтологични предпоставки, ни препраща към егоизма. Справедливостта намира същностното си битие в... егоизма.

Но тук е засегнат и един по-сериозен проблем, който на пръв прочит не изглежда като да е имплицитен, но при познаване на цялостното творчество на Ницше, проблясва на мига - Мишел Фуко е забелязал това. Този проблем е проблемът за наследното от Платон "дирене на първоосновите на морала", което няма как да не се съгласим, че предвид сериозната релативност на понятието "първооснова", предполагащо интерпретиращият определени "данни", били те исторически (т.е. квази-обективни, според Ницше и Фуко), били те насъщни, ни препраща към интерпретацията. 

Проблемът с питането относно идеализирани понятия, включва в себе си тяхната историческа обосновка, което пък изисква интепретиращият, който да се ангажира с това да интерпретира насъщните данни като се старае да разкара самият себе си, като интерпретиращ, т.е. да бъде "обективен", което, нека не се лъжем, е невъзможно. Затова и Ницше мрази "антикварната история", която, според него, е слуга на религиозния дух - т.е. е абсолютистка. Можем лесно да заключим, че Ницше, в опитите си да атакува абсолютизирането на подобни концепции (справедливост и несправедливост, добро и зло, правилно и грешно), атакува техният произход. 

Защо?

Според него позицията за произхода, разбирана през християнските навици, изисква едно мислене спрямо чистотата и стерилността на абсолютната същност, която в момента на създаване, държи нещата в себе си (или почти) - разбирайте онова, което в средновековието са наричали potentiae и което представлява "грижливо сгънатата в самата себе си същност" [M.Фуко,С.2016-140]. Там, в тази първична чистота, нещата са били самите идеи, а сетне са били омърсявани някъде отвън, от другото на тяхната първична чистота, т.е. от нас, хората. Ницше прави... точно обратното. Изкарва ги мръсни, в същността си, за да покаже, че тяхната чистота и идеализиране, идва от нас самите, от начина, по който поколенията си предават онова, което са научили.

Та може би същностното битие на справедливостта е мерзко и егоистично, но с времето сме го поизчистили, поизпрали, създали сме нещо, пред което да се кланяме. Остава въпросът, ако е така, то (от онтологична гледна точка) какво е наличното битие на справедливостта, ако изобщо можем да говорим за наличност.

[Skubi]

Кое е законно но не е справедливо, справедливо но не е законно, нито е справедливо нито е законно?

Задава въпрос един студент на професора си. Ако отговорите, дайте ми двойка, ако не шесторка.

 

Редактирано Ноември 5, 2017 от Skubi

[laplandetza]

„„...Кое е законно но не е справедливо ...“““      

Много от законите

 

„„„„„.... справедливо но не е законно .....““““

 

Нарушаването на много от законите

 

„„„„  нито е справедливо нито е законно  ... ““““

 

Един (закон) НЕ за всички и Всички (закони) за един ( специален „субект„ каквото и да значи това)

 

[Skubi]

1 hour ago, laplandetza said:

„„...Кое е законно но не е справедливо ...“““      

Много от законите

 

„„„„„.... справедливо но не е законно .....““““

 

Нарушаването на много от законите

 

„„„„  нито е справедливо нито е законно  ... ““““

 

Един (закон) НЕ за всички и Всички (закони) за един ( специален „субект„ каквото и да значи това)

 

Професорът не знае отговорът, затова му подписва индекса за годината...Но понеже го интересува задава същият на следващият студент...

-Ами много просто - казва той.

-Вие сте на 60 години а имате прекрасна жена на 20. Това е законно но не е справедливо.

-Предишният колега студент я чука почти всеки ден. Това е справедливо но не е законно.

-От туй нагоре не е учил нито гъг за цялата година, а Вие му давате шестица....Това нито е справедливо, нито е законно.

[laplandetza]

Преди 4 часа, Skubi said:

Професорът не знае отговорът, затова му подписва индекса за годината...Но понеже го интересува задава същият на следващият студент...

-Ами много просто - казва той.

-Вие сте на 60 години а имате прекрасна жена на 20. Това е законно но не е справедливо.

-Предишният колега студент я чука почти всеки ден. Това е справедливо но не е законно.

-От туй нагоре не е учил нито гъг за цялата година, а Вие му давате шестица....Това нито е справедливо, нито е законно.

Еее, знам го вица, но пробвам гледайки сериозно........

[noumenon]

Преди 2 часа, Втори след княза said:

Преди това, обаче, 1) във времето на всесилните Богове, хората са Ги молели за справедливост, т.е. става дума за не"равностойни по власт и сила хора". Пред съда, за правото си са заставали и бедни, и богати, и селяни и царе, а в басните и животни;). 2) В търсене на справедливост хора са се обръщали първо към арбитъра, но когато не са били удовлетворени са си мерели силите., вкл. и Третия райх, смятащ се несправедливо ощетен от "Версайския позор", т.е. в името на "справедливостта" често се стига до "безрезултатно взаимно навреждане" и това не е рядко. Напротив. Новините са пълни с убийства от ревност, заради идеология и дори в името на "справедливия бог".

Средствата за постигане на справедливостта включват всички познати взаимоотношения - молба, комплименти, прелъстяване, преговори, подкупи, изнудване, насилие, убийство и т.н. до изчерпването им. 

Всъщност, поне според мен, Ницше както винаги се връща по-назад, т.е. преди времената, в които изобщо би могло да има богове - в онази стихийност на първото отнасяне на човека - към света, на човека - към другия. Тоест тук не говори за някакво взаимоотношение между различни социални образувания или пък между личности в едно регламентирано обществено пространство, както в посочените от теб ситуации. По-скоро за едно изначално отношение между Аз и Ти, в един пред-историчен план, много по-първичен и, както той твърди, нечист, за сметка на чистата представа, която дава историята, особено през рамката на християнството. 

 

Относно положението, че Ницше разглежда частен случай - твърдо не съм съгласен. Ницше разглежда през частен случай, както всеки друг философ, но никога самият него (което е още по-явно в нашия случай, в който той търси първоосновата на една идея)  - всички сме обречени да гледаме нещата през доминиращите във времето ни концепции и идеи (парадигми, ако щеш), но тъкмо заради това всяка епоха има собствено схващане за историята на мисълта.

 

[noumenon]

Ако трябва да съм откровен - и на мен твоята интерпретация ми допада повече, но всъщност не това е важното. Според мен, чисто интуитивно, всеки от нас има някакво понятие за справедливостта (дискусията за нейната априорност или апостериорност да оставим на "професионалистите"), та големият въпрос не е за произходът ѝ - което е неизбежно когато говорим за същностно битие - а за нейното налично битие.

Къде да я дирим, прословутата справедливост, в настоящето? 

[Малоум 2]

Преди 22 минути, noumenon said:

Ако трябва да съм откровен - и на мен твоята интерпретация ми допада повече, но всъщност не това е важното. Според мен, чисто интуитивно, всеки от нас има някакво понятие за справедливостта (дискусията за нейната априорност или апостериорност да оставим на "професионалистите"), та големият въпрос не е за произходът ѝ - което е неизбежно когато говорим за същностно битие - а за нейното налично битие.

Къде да я дирим, прословутата справедливост, в настоящето? 

В главите си!

Иначе, в Природата има само "борба за съществуване".

...

[noumenon]

Преди 19 минути, Малоум 2 said:

В главите си!

Иначе, в Природата има само "борба за съществуване".

...

Безсмислено омаловажаване, което до никъде не води и разбира се - нищо не обяснява.