Одринско и българската граница в средата на ХІV

[Galahad]

Във връзка с началото на турското настъпление срещу България, Паисий Хилендарски е отбелязал, че то било предизвикано от византийците, тъй като цар Иван Шишман им отнел Одрин:

„През 1363 година Александър умрял. Александър оставил трима синове: Страшимир, Шишман и Асен. След Александър стъпил на престола Шишман. Но султан Мурад седял в Бурса и между гърците, българите и
Мурада съществувал по време на цар Александър мир. След неговата смърт българите и гърците развалили тоя мир. Шишман се вдигнал и взел от гърците Едрене и им наложил данък. Заради това те повикали с голяма молба Мурад срещу българите. И Мурад дошъл с голяма турска войска по Черно море и по сухо срещу България.”.

Заради ред неточности в Паисиевата история, често информацията в нея по презумция директно се третира за грешна и обикновено това решение се намира за съвсем задоволително и не се прави опит сведението да се
подложи първо на критично изследване, а едва после да се отрече.

Макар на пръв поглед сведението, че Иван Шишман е владял Одрин в началото на турското настъпление да изглежда съмнително, то простото отричане на това обстоятелство е напълно необосновано.

Турските летописци описвайки първия етап от завладяването на българските земи отбелязват едновременното превземане на Стара Загора, Пловдив и Одрин. Това обаче ще рече, че турците са започнали война едновременно срещу Византия и България. Практиката на османските султани обаче обикновено не е такава, а те най-често започват война само срещу един владетел, като привикват тези с които са воювали след това или ще воюват после да се включат в похода. Нешри ни е оставил едно изброяване на българските крепости,
като той е наблегнал основно на тези край Дунава, като дава обаче доста по-голяма обща бройка:

„И яките и крепости били повече отколкото по другите земи. По български имената на крепостите и са тези: Ченге, Пъравади, Мадара, Вефчен, [141] Добрич, Мечка, Ефлека, Гьозке, Крапчене, Кираставча, Ески Истанбуллук, Шумнъ, Черноз, Миглоч. Ейменоз, Кос Ова, Юрюк Ова, Търнавъ, която била Сосманова престолница, Никаболъ, Тон Биргоз, Зишт Ова, Нюкесри, Търака, Силистре. Повечето от тези крепости стояли покрай Туна.” (стр. 93)

Макар Одрин да не е изброен сред крепостите на Шишман, малко по-напред в същия абзац стои следния текст:

„Говорят, че земята на Александросоглу Сосман се простирала покрай река Туна и стигала до Едирне. Стояла точно срещу Ефляк. На оттатъшната страна на Туна бил Ефляк, а на отсамната страна — земята Сосманова.”.

Нешри не свързва началото на турското настъпление с подбуждане от страна на византийците. В края на първ. пол. на ХІVв. наистина има военни действия между цар Иван Александър и Византия в региона между Несебър, Перперикон и Димотика, като те са свързани с гражданската война в империята. Кантакузин обвинява българския цар, че е ползвал турски наемници за отбраната на черноморските градове, но също така отбелязва, че Иван Александър е считал, че византийците са подтикнали турците да извършат опустошения в българските земи. Ситуацията е добре обобщена от Димитър Кантакузин в Житието на св. Иван Рилски:

„И понеже гърците бяха постоянно нападани от българите и люто се измъчваха, извиквайки по силните, насочват ги за отмъщение срещу немощните … И така, искайки да лекуват лютото с горчиво, докараха нещата до крайно - свое и българско – запустение и всеобща разруха.”

И докато за турското нашествие българи и византийци се разменят взаимни обвинения, то е добре известно, че савойския граф е бил подбуден именно от тях да предприеме нападението на българското Черноморие точно в разглеждания период. „Савойската хроника” съставена през 1464-1465г. от Йохан Сервиан описва кампанията на „Зеления граф” Амадей VІ срещу България през 1366г. Във връзка с обсадата на Варна има един интересен пасаж свързан с Одрин:

„Пратениците на гр. Варна пристигнаха в град Одрин при своя господар, българския император и
му разказаха как графът на Савоя, един могъщ принц беше дошъл от Франция за да воюва с него и вече беше завладял и разрушил неговите крепости …”

Савойската
хроника съдържа неточности, като например, че византийския император е посочен с името Алексий, а очевидно става дума за Йоан Палеолог. Що се отнася обаче до Черноморските градове и крепости, то сведенията в хрониката са изключително
точни.

Съществува и още един извор от ХVв., при това от водещите, който свързва цар Иван Шишман с Одрин – Лаоник Халкондил. Когато пише за цар Иван Шишман той го е нарекъл „Όδρυσων βασιλέα. В по-новите издания текста е поправен на „цар на мизите”, но в латинския превод, който изглежда е ползвал Мавро Орбини и на свой ред е послужил за извор на възрожденските ни историци текста е: „Sismanno Odrysiorum … regi”, т.е. Шишман - одриския крал”.

Макар най-вероятно самия Одрин да е бил във византийски ръце към началото на турското нашествие, то с положителност може да се каже, че българската граница е била недалеч от този град

[T.Jonchev]

Интересно как е предаден този одриски крал в руския превод на Орбини, който Паисий е използвал. Нямам как да го проверя посрещ нощ, но нищо чудно в превода вместо одриски да пише "одрински".

Известието на Халкокондил мога да си го обясня, но това Савойската хроника е интригуващо.

[resavsky]

Значи българо - византийската граница още от времето на Крум си върви някъде приблизително около Странджа.Вероятно там е била ив края на управлението на Иван Александър /респективно началото на управлението на Иван Шишман/.

[Galahad]

Тя границата ни и сега е близо от Одрин, а от Гърция пък се вижда как светлините на града се отразяват в облаците.

Мавро Орбини не възпроизвежда текста за Одриския крал. Той взима от този пасаж алтернативата, която е в латинския текст, но при Балшичите. С това обаче ще се занимавам в статията за последните царици на второто царство. Халкондил прави една ретроспекция и усилено архаизира. Резултата е, че при Орбини се е получил малко двусмислен текст, макар при него по-скоро може да се приеме, че градът е византийски:

Но понеже (както казахме) синовете на Александър Страцимир и Шишман било в раздор за бащиното наследство, по-малкият Шишман не искал да отстъпи на по-големия и понеже не можел да се мери с брат си, пратил да повикат на помощ Мурат, господар на турците, предлагайки му голяма сума пари. Мурат веднага минал в Гърция с дванадесет хиляди бойци и явно протакал войната, колкото се може повече. Като видял, че двамата братя са слаби и че са изчерпали бащините богатства, а страната им е обедняла, та вече нямало и кой да плаща данъците, тутакси обърнал войските си срещу тях, бързо завладял град Галиполи, място подходящо по своето месторазположение, защото се намирало на брега на Пропонтида [Мраморно море] близо до Хелеспонтския проток.

И понеже дълбоко в себе си бил решил да завладее гръцката империя продължил да я напада, без да среща сили, които биха му се противопоставили. В края на 1363 и началото па 1364г. завладял град Адрианопол и по-голямата част от Романия. Тази област е част от Тракия, която до лето Господне четиридесет и осмо имала собствен цар, после била заробена от римляните и превърната в провинция. В древността границите й било широки: на изток стигала до Черно море и Мраморно море, на юг граничела с Егейско море и река Стримон [Струма] , на север - с Истър [Дунав] на запад — с планините на Пеония, с провинцията, наричана днес Унгария в с река Сава. В тази Тракия се включват едната и другата Мизия [Горна и Долна], която отговарят на днешна Сърбия и Българското царство.

Орбини говори за положението в България, казва че решил да завладее Византия и споменава за превземането на Одрин, а след това забива за одрисите, казва че територията на царството им отговаря на тази на България и Сърбия и продължава с българската история. Подходил е Соломоновски - от текста може да се остане с впечатление, че градът е бил византийски, защото в едното изречение се разказва за намерението на Мурад за завладее Византия, в следващото за превземането на Одрин и после, че на земята на одрисите били България и Сърбия. Станало е малко като историята със запетайката - ако я преместим градът отива в другата държава.

И какво се е получило в руското издание, което вече е ползвал Паисий: