Индустриализацията на Япония Мейджи - как една страна скочи от Средновековието в индустриалната ера

**Warlord** · Юни 13, 2013

Изолацията на Токугава

С установяването на шогуната Токугава в началото на 17 в. е сложен край на междуособиците, достигнали най-жестока и всеобхватна ескалация през епохата Сенгоку Джидай. След няколко стотин години гражданска война страната най-накрая достига до стабилно обединение и траен мир, което способства за консолидирането на нацията и за икономически и културен подем. Като този процес се развива при условия на пълна изолация за страната умишлено наложена от шогуните Токугава. Целта им е неутрализирането на каквито и да е външни заплахи за тяхната власт под формата на навлизащи от Китай и Европа религиозни, философски или политически влияния, както и амбиции за колониално проникване в страната.

В резултат на тази политика сравнително необезпокояваните до момента християнски мисионери и техните местни последователи са набедени за заплаха за властта и реда в страната и подложени на преследвания, мъчения и екзекуции. Така се стига до събитието останало известно в японската история като Клането в Шимабара - през 1638 г. близо до Нагасаки, където съпротивата на християните е окончателно смазана и всички те са избити заедно със семействата си общо около 30 000 души. След което шогуна изхвърля и всички чуждестранни делегации от страната. Единствено холандците успяват по някакъв начин да го убедят, че въпреки че са християни, за разлика от другите мисионери в Япония (испанци и португалци най-вече) не са католици и не преследват техните цели, а дори са противници на католицизма. В крайна сметка само на тях им е позволено да си построят посолство на малкото островче Дешима близо до пристанището на Нагасаки. От там нататък вече на всички останали е забранено да посещават Япония, а на японците – да я напускат. Тази изолация продължава два века и половина.

Властта и контрола над населението максимално се затягат, чрез забрани за придвижване без изрично позволение, колективна отговорност и наказания за цели села и общини.

Крупните феодали (даймьо) от своя страна са задължени да пребивават периодично за определени срокове в столицата Едо, под прекия надзор на шогуна, което ограничава до максимум всякакви техни непредвидени действия, заговори, подривни съюзи. Това ги принуждава и да правят огромни разходи покрай налагащото се често транспортиране и пребиваване на целите им свити в столицата. И съответно им пречи да натрупат големи богатства, докато в същото време стимулира развиването на пътната инфраструктура и малките селца покрай които свитите преминават на път за Едо, намиращ се в най-източния край на Хоншу и превърнал се поради тези обстоятелство в най-големия град в тогавашния свят с близо 1 милион души население.

Възникват множество пътни станции, които отварят работни места за обслужващ персонал от съседните села. Необходимостта от това често пътуване, поражда и необходимост феодалите да могат да се справят с постоянните си разходи свързани с него по-максимално лесен и ефективен начин, което от своя страна стимулира развиването на брокерство, интензивен обмен и напреднала монетарната икономика.

Освен Едо в този период и други градове като Осака и Киото нарастват главоломно и достигат до половин милион души население. Като в тези условия по естествен път започват да се създават и градски средни и ниски прослойки на обществото, покрай тях възход бележат и театъра, изкуството, страноприемниците, публичните домове и най-вече търговците. Възникват крупни търговски къщи, както и дори търговски философски течения. Търговците имат късмета да останат в страни от вниманието на шогуната, който не ги счита за опасни за властта и съответно не ги подлага на забрани, наказания и постоянно наблюдение както феодалите и обикновените селяни.

Що се отнася до самураите и те се видоизменят коренно в новосъздалата се обстановка на стабилен мир, липса на междукланови и феодални борби, както и външни заплахи. Което като изключим някой и друг локален селски бунт за потушаване или инцидентно възникнали сбивания за накърнената чест на някой даймьо, практически ги оставя почти без никаква работа и те постепенно от професионални воини се превръщат в администратори и чиновници. Техните деца се обучават в специални училища в различните владения. За да не останат по-назад скоро и богатите търговци започват да формират свои училища. Възникват дори и напълно безплатни училища за нисшите прослойки, при това – първоначално в селата, които постепенно се пренасят и в големите градове. Обикновено те са в самия храм намиращ се в селото, а учителя е или местния свещеник или някой самурай отегчен от бездействие и желаещ да покаже собствената си значимост. Въобще през епохата нивото на образованието в страната се покачва неимоверно. Грамотността сред населението достига до 45% при мъжете и 15% при жените или средно за цялото население - около 30%, което е повече отколкото в Европа по това време.

При това положение и при издигащите се големи градски центрове започва голяма миграция от селата към градовете и то на грамотни и бързо адаптиращи се към новата среда хора, отворени и към нови технологии и икономически подходи.

Системата действа безотказно, а шогунската власт е по-стабилна от всякога. Но не след дълго така се получава, че именно мерките взети от нея започват сериозно да я подкопават. Бързите темпове на развитие на икономиката и издигането на търговците, които с достатъчно средства успяват да се сдобият с почти всичко, въпреки забраните и отреденото им ниско обществено положение са сериозен удар по установената закостеняла йерархия наложена от Токугава. Стига се до там някои доста задлъжняли към търговците даймьо да изпаднат в пълна зависимост от тях. В един момент йерархията започва да става една излишна и доста пречеща система за по-голямата част от населението.

Шогуната постепенно изпада в корупция и некомпетентност спрямо възникналите нови належащи проблеми и нужди на обществото. На всичкото от горе тогава започват и опитите на европейците да се завърнат в Япония, настояващи да ползват пристанищата й за попълване на запасите си и въобще за отворена търговия и привилегии. До към средата на 19 в. натрапниците са успешно прогонвани или екзекутирани, но въпреки това появата им провокира оживени дебати и смут, за това как точно е най-добре да се подходи.

Пристигането на флотилия от американски параходи в залива на Едо през 1853 г. е преломния момент за вътрешните спорове и за съдбата на шогуната. Адмирал Матю Пери, командващ тази флотилия показва на японците, използващи все още дървени ветроходи, колко отчаяно изостанали са в технологично отношение и колко нуждаещи се от отваряне към външния свят са всъщност. Не пропуска да им покаже и оръжията си, както и да обещае, че след година ще се завърне с по-голяма флота и с желание за окончателен отговор – готова ли е Япония да подпише търговски договор със САЩ.

Съгласието на този договор и даването на търговски привилегии на американците, скоро след това довежда и до същотото с европейските колониални държави. Импорта и експорта нарастват с огромни темпове, с които Япония все още не е в състояние да се справя и скоро губи контрол над собствените си мита. В страната нахлуват както голям брой търговци така и скитащи се авантюристи, стига се до чести сблъсъци със самураите, на които дори не им е необходим повод за да извадят мечовете си срещу „чуждестранните дяволи”. Невъзможността на шогуната да се справи и с това сътресение съвсем я подкопава. В западната част на Хоншу и на кюшу в домените на тодзама Сацума и Чошу започват вълнения и бунтове на националистите против шогунската власт. Изпратените срещу тях войски са разбити през 1864 г. от Чошу, това е повратен момент – за първи път домен се противопоставя на шогуна и за първи път Токугава са разгромени.

В тази обстановка императорския двор усеща идеалния момент да се завърне във властта и политиката след 700 г. изгнание под сянката на шогуните. Бързо се установяват връзки между двора и водачите на бунта от Чошу и Сацума, които успяват да се сдобият с издаванетон а императорска заповед за свалянето на шогуната. На 3 ян. 1868 г. войските им обсаждат двореца на шогуна и обявяват възстановяването на империята. Съпротивата на привържениците на шогуна продължава още известно време.

Шогунът Йошинобу - 15-ят Токугава, е едва от 1 година на власт и е енергичен и способен управник склонен и към реформи и към диалог с императорския двор. Но в случая събитията го заставят просто да предаде властта и да се оттегли в Шидзуока, където си живее необезпокояван още 45 г.

Същевременно от около година насам е сменена и номиналната власт в императорския двор след смъртта на император Комей – ян. 1867 г., оставила и съмнения за отравяне поради това, че той не е бил отявлен привърженик за напълно събаряне на шогуната, а по-скоро за диалог между двете институции. От друга страна смъртта му благоприятства и издаването на решаващата заповед за свалянето на Токугава, както и улеснява реформаторите оттървавайки ги от стария и несклонен към промени император и поставяща пред тях един млад и далеч по податлив на влияния наследник.

Оказалият се с възстановена императорска власт е едно 15 годишно момче на име Муцухито, което след смъртта си ще стане известно като „Мейджи” – просветеният владетел. Това име ще бъде дадено и на целия период, през който Японската империя се издигна от прахта и започна своята индустриализация и експанзия.

Преместването на император Мейджи от Киото в Едо (1868):

Редактирано Юли 5, 2013 от Warlord

**Warlord** · Юни 28, 2013

Бунтът на последния самурай

Непълнолетният император неминуемо попада под влиянието на установилата се още отпреди възстановяването на империята фракция на самураите от Сацума и Чошу, както и на още няколко водачи от Кюшу и Шикоку. Всъщност може да се каже, че в началото Муцухито направо изпълнява техните заповеди, които едва ли не са му връчвани в готов вид „само за подпечатване”.

Един от най-колоритните му съветници е Ито Хиробуми, идващ от Сацума. Той успява да изкачи йерархията на японското общество от най-ниското до най-високото й стъпало. Ражда се в бедно земеделско семейство, но впоследствие е осиновен от един нискокастов самурай, което го въвлича в поредица от авантюри, сред които и подпалването на британското посолство, донесли му самурайска титла. През периода Мейджи той става четири пъти министър председател, а накрая получава и титлата „принц”.

Но далеч не по същия начин се развива съдбата на някои от другите съветници на императора от тази фракция.

Смяната на властта и започналите реформи неминуемо предизвикват сътресение и паника в японското общество и порядък установени от векове. Бунтовете започват още от самото начало, но са доста стихийни и дезорганизирани. Близо половин година около 2000 самураи беснеят по улиците на Едо. През юли 1868 г. града е окончателно овладян, а въстаническите сили на шогунистите бягат с кораби на о. Хокайдо и го провъзгласяват за република. Година по-късно и те са окончателно разбити.

Самурайското съсловие е най-засегнато от реформите поради почти напълно иззетите му и без това ограничени с времето функции. Това периодично предизвиква локални въстания против властта почти през цялото последвало десетилетие, но те така и не успяват да я разклатят. Последното отчаяно надигане срещу императора е избухналото през 1877 г. въстание Сейнан (югозападното въстание).

Случва се така, че негов водач се оказва Сайго Такамори - една от най-влиятелните фигури в двора и член на фракцията от Сацума докарала императора отново на власт. Въпреки това той е против реформите и вестернизацията на страната.

Сайго Такамори и неговите офицери (илюстрация във френски журнал, 1877):

През 1871-1873 г. голяма част от управляващия елит заминава на дълга отвъдморска експедиция, т.нар. експедиция Ивакура – до Европа и Америка, с цел изучаването и възприемането на западните похвати и технологии, както и уреждането на отношенията на Япония с тях.

През това време Корея отказва да установи каквито и да било отношения с Япония, което е прието от самураите от старата школа като непростимо оскърбление. Сайго Такамори предлага на Великия съвет незабавно да бъде започната инвазия в Корея като наказателна мярка, а също така и чрез анексията й да покаже на Запада потенциала на Япония. След завръщането на мисията Ивакура обаче това предложение е отхвърлено.

Като компромис и опит да успокоят гнева и желанието за активност от страна на самураите властта организира подобна акция на остров Тайван. Изпратени са около 3 500 души гарнизон, които да накажат местното население, отговорно за убийството на няколко корабокрушенци – рибари от островите Рюкю. По този начин Япония налага и отстоява своята гледна точка, че архипелага Рюкю и населението му са японски, в отговор на китайските аспирации към него. Външно политическата цел на мисията е постигната, но не и целящото се с нея успокоение на самураите.

След като предложението на Сайго не бива прието от Великия съвет, макар и по-скоро отклонено отколкото окончателно отхвърлено, той остава дълбоко обиден и дори изпада в психическа криза. Скоро след това той напуска Едо и се завръща в Кагошима – главния град на Сацума, където към него започват да се стичат бивши самураи, селяни недоволни от поземлената и данъчната реформа и въобще всякакви противници на новата власт.

Безпокойството в императорския двор относно случващото се в Кагошима нараства и през януари 1877 г. те изпращат бойна ескадра, която тайно да прибере оръжията и мунициите от военните складове в крепостта. При пристигането си обаче корабите са нападнати от самураите и отблъснати. В същото време те успяват да разкрият шпионска мрежа от правителствени диверсанти начело с Накахаро Хисао внедрена в Кагошима и имаща за цел да убие Сайго. С това вече конфликта сериозно ескалира в открит бунт. Генералите Аритомо Ямагата и Ито Хиробуми решават незабавно да поведат правителствените войски към Кагошима с цел да пресекат разпространяването на въстанието към други райони на страната.

На 15 февруари, въпреки необичайно дълбоките снегове покрили страната, колона от 13 000 самураи потегля от Кагошима към Едо. По пътя си те щурмуват крепостта Кумамото, главната опора на властта на о. Кюшу. 4000-ия императорски гарнизон в замъка обаче удържа атаките им. Въстаниците са принудени да предприемат продължителна обсада, която зъщитниците успяват да проточат до пристигането на императорски войски през април. Около 15 000 самураи преграждат пътя й към Кумамото в планинските теснини при Тахарудзака.

Боевете при Тахарудзака:

Генерал Ямагата хвърля в атака 9-а пехотна бригада от императорската армия (ок. 9000 души). Въпреки че императорските войски не успяват да разгърнат достатъчно добре строя си поради труднастите на терена те установяват решителен превес чрез по-силния си и ефективен огън по вражеските позиции. Докато в същото време самураите страдат от остра липса на амуниции, особено след като вице-адмирал Кавамура Сумийоши успява през това време да влезне в Кагошима с 3 кораба и няколко пехотни роти на борда + милиция. Там той арестува губернатора на Сацума и в ръцете му падат всички складове и припаси на бунтовниците.

Впоследствие ген. Ямагата пробива с още 2 пехотни бригади през град Яцушира и удря самураите в тил. Тва както и последвалите му маневри ги принуждава да отстъпват на изток, докато накрая императорската армия не достига до Кумамото и окончателно разкъсва пръстена на обсадата. И въпреки победата им тези боеве костват по около 4 000 убити и за двете страни.

Поради липсата на боеприпаси самураите се принуждават изцяло да се облегнат на силата на своите мечове и да се разпръснат из Кюшу започвайки един вид партизанска война срещу правителствените войски, в опит да ги принудят да се разделят на части. Тактиката обаче не успява и силите на Сайго са приклещени при Миядзаки до тихоокеанското крайбрежие. Въпреки това и въпреки, че врага превъзхожда шестократно 3000-те му останали самураи Сайго успява да ги удържи в продължение на цели 7 дни и накрая с тежки загуби да се оттегли към планините. Там той отново е обкръжен около връх Енодаке.

Яматага отправя на там основните си сили имащи вече превъзходство 7:1 над противника. Въпреки, че всички очакват това вече да е края на войната Сайго отново успява да направи с изключително ожесточени и кръвопролитни боеве да направи пробив и с останалите живи около 500 самурая да се добере до замъка Широяма. Императорските войски ги обсаждат и щурмуват отново. В битката при за Широяма превъзходството им(заедно с дошлите морски пехотинци на адм. Сумийоши) е вече около 60:1, а самураите нямат почти никакви боеприпаси, храна и лекарства.

Въпреки това ген. Ямагата в продължение на няколко дни извършва приготовления за битката изграждайки сложна система от окопи, стени и съоръжения против евентуални контраатаки, страхувайки се да не би вече легендарният Сайго Такамори да успее по някакъв начин отново да извоюва победа. На помощ идват дори и 5 бойни кораба от Кагошима, които да обстрелват въстаническите позиции с корабната си артилерия от морето. Впредвид сигурното поражение и смърт които ги очакват Ямагата отправя последно предложение към Сайго да се предаде, което за пореден път е отхвърлено.

Така със започването на масираната офанзива от всички страни в утрото на 24 септември въстаническите сили най-накрая са разгромени. Никой от тях не се предава и всички посрещат с гърди безмилостния вражеския огън. Тежко ранен Сайго Такамори остава с последните оцелели 40 самурая. Когато става ясно, че битката е окончателно загубена той се самоубива. Въпреки всичко впоследствие той е обявен за „Ишин но санкецу” – един от „Трите велики героя” на епохата Мейджи.

В крайна сметка стихийно събраната разнородна бунтовническа армия старомодно ръководена и въоръжена отстъпва на по-модерната новосформирана наборна армия на правителството.

Сацумската бунтовническа войска първоначално е састъвена от 6 батальона (всеки по 2000 д.) + 200 артилериста и 1200 д. обслужващ персонал. В хода на войната Сайго я реорганизира в 9 пехотни подразделения от по 400-800 д. всяко. Самураите са въоръжени с винтовки Енфилд, както и с руски дулнозарядни винтовки модел 1857, произвеждащи максимум до един изстрел в минута. Артилерията на въстаниците включва едва 28 планински оръдия, 2 полеви оръдия и 30 миномета с различен калибър.

Подготовката за войната на правителствените войски в Йокохама, 1877г.:

Докато в същото време императорските войски (плюс императорската гвардия, съставена предимно от бивши самураи) към началото на войната – към 34 000 д. са групирани в 14 полка, от по 3 батальона всеки. А всеки от батальоните включва по 4 роти. В хода на войната състава на батальоните нараства от 640 на 960 души във всеки. Те са въоръжени със затворни винтовки Шнайдер произвеждащи до 6 изстрела в минута. Съществуват също така и два кавалерийски „полка”, както и още един като част от императорската гвардия, според илюстрациите кавалерията им тогава е изцяло въоръжена с пики.

Артилерията на императорската армия наброява 18 батареи (9 батальона), по 120 души в батарея в мирно време, до 160 през войната. Арсенала включва около 100 планински оръдия (5.28 фунтови), полеви оръдия на Круп от различни калибъри, както и миномети.

По време на тази война правителствените войски изразходват средно по 322 000 патрона 1000 артилерийски снаряда на ден.

Над 40 000 души бунтовници участват в Сацумското (Сейнанско) въстание – ок. 30 000 самурая, ок. 10 000 селяни и др. присъединили се към тях антиправителствени групировки. 6000 от тях загиват по време на войната, други 3000 са екзекутирани след края й. Императорската армия изпратена за потушаване на бунтовете наброява 58 600 войници и офицери, както и 19 бойни кораба, загубите които дава са 6 800 убити и ранени.

Още няколко години след бунта на Сайго Такамори тук там продължават да припламват подобни изблици на самураи от старата школа, до един завършили по същия начин. Всички те оставят впечатлението, че са били съвсем на ясно че така ще стане и няма как иначе да се случи. Че времето на самураите неминуемо си отива и те просто решават да си отидат заедно с него.

Битката за Широяма:

Редактирано Юли 11, 2015 от Р. Теодосиев

**Kujiro** · Юли 2, 2013

Полезно за всички, интересуващи се от японска история. Ще си позволя само някои пояснения с цел изчистване на неточности и една лека стилистична бележка.

"епохата Сенгоку Джидай" - Нека не го наричаме "епоха", според мен тази дума обозначава нещо доста по-мащабно. Предлагам просто "период", както си е прието в западната литература ( в България също се използва тази дума, поне в лекциите по японска история на ВТУ, в Софийския също смятам ползват това).

В "Сенгоку Джидай" думата "джидай" означава просто период, епоха, ера. Затова е най-добре да се нарече "периодът Сенгоку". Тази грешка се наблюдава и при един куп други наименования на японски. Пример "планината "Фуджияма" - "яма" означава планина - планината "Фуджи". Река "Сумидагава" - гава (гауа), когато е озвучена, или "кава" (когато не е) означава просто "река" - така че "река Сумида".

Стилистичната бележка е за "Сатсумското въстание", нека го наречем "въстанието на Сатсума" или "Сацума" - все едно и също е.

**Warlord** · Юли 4, 2013

В английските статии също най-често го наричат период, но на мене ми се струва малко сух и неточен термина, все пак цялата история на Япония е разделена на такива части и ми звучи някак постно - да са периоди, аз бих ги нарекил и епохи, може би "ера" вече ще им е по-тежка дума, но всички те се различават радикално една от друга, между всяка от тях има някакъв прелом, специално периода Сенгоку е доста кратък в сравнение с повечето други, но пък може би най-динамичният и съдбоносният от всички. За това мисля, че няма пречки да бъде наричан и така.

Колкото до имената - възражения не мога да имам, защото не го знам езика, предполагам че тук има и още доста неточности около точното им значение, използване и изписване, ама няма как наблягам основно на информативността в тези статии, а и те разбира се са непрофесионални и не претендират за нищо. Правил съм ги за кеф за да систематизирам малко прочетеното до момента, да запозная с него и други интересуващи се от тематиката хора и евентуално тя да бъде дискутирана.

**Kujiro** · Юли 5, 2013

Ами, освен тези, които съм посочил други неточности по изписването не виждам. Въпреки че статията може и да не претендира за нищо, но предоставя доста, и то в електронен формат, и то на български. В къщи имам около 3 книги с общото название "История на Япония", всички са доста кратки, а периодът Сенгоку е наречен "междуособици между различни фракции" Така че статията не е за подценяване.

**Warlord** · Юли 5, 2013

Хех то междуособици между различни фракции има кажи речи през цялата история на Япония Иначе най-честия превод, който аз съм срещал е "Период на воюващите провинции" (The warring states period). А за Мейджи, май няма спорове, че означава "просветеният владетел"?

Редактирано Юли 5, 2013 от Warlord

**Kujiro** · Юли 5, 2013

За Сенгоку с провинции мисля че е най-точно и близко до самото му значение. На руски е пак така "Эпоха воюющих провинций" (пак епоха :/). Иначе ако се задълбочим, думата "Сенгоку" е изписана от 2 йероглифа. "Сен" е за "война, битка". С него се пише "война" на японски "сенсо". "Гоку" всъщност е "коку" с първо значение "държава, държавно формирование, регион, провинция на Япония(забележи къде чак е провинция), дом (роден град или държава) и земя. Та буквалния превод би бил "воюващи държавици", като "държавици" точно в смисъла на провинции. Нещо по-малко от държава, но повече от просто една провинция. Не е царство или нещо такова (за това си има друга дума). Провинции става, макар че за тогавашните провинции си има друга дума също.

За "Мейджи", ние по лекциите не сме го превеждали като нарицателно, просто сме посочвали значението на двата йероглифа. "Мей" е за светлина, светло, мъдрост, просветеност, "джи" най-често в политически термини значи "управление, управлявам, в мир съм, запазвам, поправям" . Може да се интерпретира като "просветеният владетел", в Уикипедия периодът Мейджи е наречен "Просветителното управление". За да звучи по-добре, лично аз наричам нещата с японските им имена, а после давам обяснения и превод. Много задълбахме в лингвистиката.

**Warlord** · Юли 5, 2013

Ами то и без това друго не се коментира. Така че още един последен въпрос: "Коку" съм го срещал и като термин за мерна единица от периода, равен на количеството ориз, което е необходимо за изхранването на един човек за период от една година. Странно съвпадение, но може би все пак за държава е по-точно "гоку"?

**Kujiro** · Юли 5, 2013

Мммм ... Ето как стоят нещата :

в Японския език има много думи, даже почти всички, които могат да се изговарят по един и същ начин, но се изписват с различни йероглифи. Което обуславя използването им, иначе всичко щеше да е написано с фонетичните им азбуки и хората щяха да се чудят това "коку" за количество ли е, държава ли е и тн. "Коку" за мерна единица се изписва с различен йероглиф от "коку" за държава. Освен него има и "коку", което е прилагателно за жесток.

Защо обаче думата "коку" в комбинация със "сен" не е "Сенкоку" ? Защото в японския, когато се образуват думи от няколко йероглифа вторият се озвучава, щом започва със съгласен звук (определени съгласни звукове) и "коку" става на "гоку". Ако се върнеш по-горе в постовете ми ще видиш как съм написал "река Сумида". "Река" е "кава", но на японски "река Сумида" не е "Сумидакава", а СумидаГава". Именно заради озвучаването.

Редактирано Юли 5, 2013 от Kujiro

**Warlord** · Септември 19, 2013

В зората на възродената империя

Парадоксално, но зората на възстановената империя изгрява от запад. Внезапно започналите реформи във всяка област на тази древна самобитна страна и културата й са тясно свързани с вестернизацията на нейното общество и икономика.

След смъртта на Сайго Такамори и неговите самураи практически не остават противници на вестернизацията в страната. Нещо повече всички ръководни фигури в управлението решително я подкрепят. Грубата демонстрация на американския флот в залива на Едо отпреди няколко години така и не успяват да я превъзмогнат, унизителните договори със западните страни – също. Затова правителството поема курс към усилена индустриализация и вестернизация. С цел Япония да настигне западните страни и занапред те да се отнасят с нея като с равна и дори като с превъзхождаща ги сила.

Преобразяването на страната само през 70-те години на 19 в. е поразително. През 1869 е въведен телеграфа, през 1871 – пощата, както и вестниците. А само след по-малко от 5 г. в страната вече излизат над 100 вестника, което говори достатъчно както за бързото усвояване и развиване на нововъведенията така и за високият % грамотност сред населението. Масово навлизат западната мода и прически.

Най-значимото нововъведение е може би железницата, която значително променя Япония. Първата отсечка е пусната през 1872 г. между чуждестранното поселение в Йокохама и Шинагава, скоро продължена и до Токио.

До края на века в страната са изградени над 8000 км жп линии, около 1/3 от държавния бюджет е отделен за строежа им. Това предизвиква тотален бум на движението на хора и стоки и въобще на икономиката. До преди 1872 г. разстоянието от Едо до Киото се изминава пеша или с носилка и трае около 2 седмици (пътищата са тесни и неудобни дори за коли теглени от коне). След пускането на жп линията между тях пътуването вече трае по-малко от ден и излиза около 3 пъти по-евтино.

Паралелно се развиват и другите видове транспорт. През 1869 е изобретена рикшата. Година по-рано са пуснати в действие параходите и дилижансите.

С това падат ограниченията на хората затворени в собствените си общини като

през периода Токугава и придвижването им вече става бързо и лесно. Оттогава (още преди 1910 г.) започва и новия твърде характерен и в днешно време начин на живот включващ ежедневно пътуване от дома до работното място в препълнени влакове. Където пътниците от първите няколко гари имат шанс да се качат, но тези от междинните вече трябва да се „бият като обезумели” за да успеят. От тогава дори датират и също така традиционните сексуални посегателства на мъже спрямо жени в претъпканите вагони, които буквално слизат целите в синини от ощипвания (днес близо 90% от редовно пътуващите жени са ставали жертва на подобни посегателства).

Навлизат както преводи на западни книги така и западно ориентирани течения в японската литература и философия, смесени с традиционните такива разбира се. Писателите дори се стремят да подражават на избрани от тях западни автори, а и да ги използват като един вид легитимация на собствените си трудове и идеи пред обществото, предимно в теченията на романтизма, натурализма, утилитаризма и ескейпизма. В началото най-популярни са Гьоте, Дж. Мил, Русо, Дарвин.

В същото време образователната система е превърната в инструмент на пропагандата. Скоро западните автори са заменени с местни, а героите в произведенията започват да обладават все по-конфуциански или шинтоистки ценности. Като универсален и върховен символ на нацията и империята е издигнат императора. На децата се внушава, че цял живот трябва да му служат и да превръщат собствените си успехи в успехи на цялото общество, че тяхната нация и страна са най-велики и по подразбиране останалите народи са по-нисши и не могат да се шегуват повече с Япония.

От 1872 г. властта започва да прави всичко възможно образованието да стане общодостъпно за всички. Само след около 5-6 години 2/3 от момчетата и ¼ от момичетата вече са завършили поне начално образование и са в достатъчна степен грамотни. За времето си това е процент съизмерим със западните страни и дори надвишаващ техния.

Тази висока образованост на населението, респективно и на потенциалната работна ръка, която в значителна степен е и наследство от отминалия период, представлява един от най-значимите фактори способстващи бързото икономическо развитие на страната. Никоя друга незападна страна не усвоява толкова бързо и толкова ефективно западните идеи и технологии и съответно – доразвива впоследствие.

Освен това разбира се фактор е и самата многобройност на населението и бързото му нарастване осигуряващи огромна работна сила за икономиката. Както и сравнително високата развитост на капиталистическите и търговски отношения сред него.

Само за трите десетилетия от 1888 до 1918 г. населението на страната нараства от 39.5 млн. на 55 млн. жители, като се наблюдава и значителна миграция от селата към градовете и появата на редица градове с население от по над 100 хил. души, но въпреки всичко и към края на периода жителите на селата все още продължават да бъдат огромно мнозинство. Но разбира се протича непрекъснат процес на все по-интензивно пренасочване на селско стопанската работна сила към промишлеността.

Проблем първоначално представляват ограничените природни ресурси на Япония, особено съотнесени към големия брой на населението и постоянното му нарастване. Но за сметка на рудите през този период страната все още разполага с достатъчни и дори в излишък енергийни ресурси като дървен материал, води, в известна степен въглища, както и желязо (но не в мините, а в пясъците).

Така че Япония е напълно готова да посрещне и възприеме западните технологии. Като дори може да се каже, че положението й на изостанала индустриална страна е благоприятно в случая защото й спестява стотици години усърдие, труд и скъпо струващи проби и грешки с каквито постоянно са се сблъсквали западните държави.

За целта множество японци са изпратени на специализация на запад, както и множество западни специалисти са поканени да сътрудничат в Япония. Но предприемачеството по настояване на властта се съсредоточава изключително само в ръцете на японците. Достатъчно показателно е, че от периода Мейджи датира създаването на фирмата „Мицубиши”, а основателят й е Ивасаки Ятаро, най-обикновен представител на селско-самурайската прослойка.

Въпреки някои финансови затруднения в отделни сектори, инфлации и банкрути на предприятия, неизбежно съпътстващи тези събития, до 1886 г. Япония успява да изгради стабилна финансова система с ниски лихви и осезаемо възходяща икономика. До края на периода Мейджи всяка година брутния вътрешен продукт нараства с по 3% годишно.

Експортът също нараства главоломно, отново не без помощта и насърчаването на правителството – от 6% от БВП в началото до 20” от БВП в края на периода Мейджи.

Дела на селскостопанската промишленост макар и доста значителен постепенно намалява за сметка на промишлеността – от 42% през 1885 г. на 31% към края на Мейджи. Докато промишления сектор заемащ едва 7% в началото на периода нараства повече от два пъти – на 16% за същия период.

Все още леката промишленост е водеща, най-вече текстилната.

През последното десетилетие от периода Мейджи масово се разпространяват и електроуредите. Тогава именно с известно американско участие е създаден и съвременният гигант НЕК (не нашия, а японския ) – Нипон Илектрик Къмпани. Няколко години по-късно по подобен начин е основана и „Тошиба”.

В началото на Мейджи Япония внася главно промишлени стоки 91% от целия импорт, предимно текстилни изделия. А изнася главно суровини, основно необработена коприна – към 42% от експорта.

В края на периода и тази картина коренно се изменя. Вече над 50% от вноса за Япония са суровини, а около 90% от експорта на Япония към останалия свят са промишлени стоки (половината от които текстилни изделия).

Значинтелно развитие получава и тежката промишленост особено покрай предприетите впоследствие военни кампании на страната. Истински бум в корабостроенето настъпва през последните 15 години на периода Мейджи, то поглъща цели 75% от всички отпуснати правителствени субсидии. Това пък стимулира възникването и развиването на предприятия произвеждащи желязо и стомана, като заводите „Явата” в северната част на о. Кюшу.

Всичко това става под зоркото око на властта и в изключително голяма степен е лично направлявано от нея. С други думи целият този икономически и индустриален бум е пряко контролиран от правителството, а не се е развил по естествен пазарно-икономически път.

Както тогава така и днес това е предмет на сериозни дебати и неминуемо в тази политика са открити и много пукнатини и недостатъци. Но явните резултати от всичко това в преобразяването и напредъка на тази древна и дотогава отчайващо изостанала страна са безспорни, невиждани и нечувани дотогава в целия свят.

Редактирано Ноември 26, 2013 от Warlord

**КГ125** · Септември 20, 2013

Свършили са ми плюсовете ) !!! Затова един виртуален! Или не - пет такива

**Warlord** · Ноември 26, 2013

Реформите в армията започват през 1873 г. Тогава тя е реорганизирана от самурайския си средновековно-феодален тип в наборна армия със задължителна военна повинност на всички мъже и военна служба от 4 години плюс 3 години запас.

Съсловието на самураите (наброяващи към 2 милиона души към този момент), които дотогава са били единствените имащи право да носят оръжие и са основната (наемна) армия, постепенно е разформировано и привилегиите му са иззети. Благоприятен фактор за състоянието на армията е, че съществува симпатия и разбирателство между наборниците и офицерите, които доскоро също са били обикновени селяни като тях.

Разбира се започва и превъоръжаване на армията и замяна на остарялото въоръжение с модерни западни оръжия. Старите пушки и дулнозарядни винтовки (руски и британски образци) произвеждащи до 1 изстрел в минута са заменени с винтовки "Шнайдер", произвеждащи до 6 изстрела в минута.

На въоръжение в артилерийските батареи са приети оръдия на Круп, различни калибри.

И войската е разделена на полкове, разделени на по 3 батальона всеки, а всеки батальон - на по 4 роти. Всичко това се извършва с помощта на френски, британски и германски военни консултанти.

Войници от яонската Императорска армия, 1900 г.

През 1878 г. е учреден Императорския генерален щаб (Дайхоней) по модела на пруския Генералщаб, на който императора дава широки правомощия за управлението на войските и стратегическото им планиране. Като тази структура е подчинена и отговорна единствено пред него и дори и министър председателя на страната няма никакви правомощия над армията.

Генщаба е разделен на няколко оперативни бюра:

- Началник на ГЩ (генерал или фелдмаршал)

- Заместник-началникът на ГЩ (генерал-лейтенант)

- бюро по Генералните въпроси (персонал, счетоводство, медицинско уреждане, мобилизационно планиране)

- Оперативно бюро

# отдел по Стратегия и тактика

# Геодезически отдел

- Осведомително бюро, с 4 департамента:

# за Русия

# за Западна Европа и Америка

# за Китай

# за други държави.

- бюро по Транспорт и съобщения

- бюро за История и Военни карти

- Фортификации

Първият върховен гловнокомандващ на генщаба става фелд-маршал Аритомо Ямагата и под неговото влияние в двора, длъжността която заема постепенно се издига над тази дори и на премиера.

След създаването на Императорския генщаб се реорганизира и министерството на войната чиито задачи са да се занимава с администрацията, снабдяването и мобилизацията на войските.

Императорският флот (Нихон Тейкоку Кайгун)

Изграждането на могъщ флот е от решаващо значение за Япония при положение, че тя е изцяло островна държава и реално границите й са собствените й крайбрежия. Но също така е и крайна необходимост за нея в стремежа й за колониална надпревара и установяване на морско и световно господство.

Въпреки, че заобикалящите я морета са основен фактор за Япония и през Средновековието, в този период тя така и не създава силен флот. Причините за това се коренят предимно в относителната изолация, в която тя волно или неволно се намира почти през цялото това време. Липсата на напреднали култури в Източен Сибир и респективно липсата на врагове от север, а и въобще от където и да било другаде. Единственият опит за чуждо нашествие в страната е на Кубилай хан през 13 в., но и двете му инвазии пропадат. Като японците всъщност ги спират не с флот, а с пехота очакваща ги на сушата. По същия начин флота не изиграва роля в битките и при единствения опит за японска инвазия към континента в края на 16 в. когато върховният лидер Тойотоми Хидейоши напада Корея. Корабите имат успех единствено като транспортни съдове, но в хода на войната далеч по-скромният но пък мобилен и добре организиран корейски флот им нанася катастрофални поражения, които водят и до окончателния провал на операцията.

Макар още от 1855 г. Япония да се сдобива с параходи, чрез холандско съдействие, флотът който шогуната завещава на Империята е по-скоро случаен сбор от различни старовремски съдове и всъщност трудно би могъл да се нарече флот според съвременните му трактовки.

Той включва предимно дървени корвети, канонерски лодки, други малки кораби и едва 8 парахода, само някои от които разполагащи с брониран таран. Съответно както корабите така и персонално офицерите и екипажите им не са от някакъв по-голям калибър. Така че и в това отношение модернизацията се явява крайно наложителна необходимост, на която до момента не й е обърнато внимание поради това, че за приоритет са взимани сухопътните сили покрай вътрешните въстания и смяната на властта. Осъществяването на тази модернизация също започва чрез съдействие със Западните сили. Като японците логично избират британския модел за изграждането на своя флот.

Първоначално правителството започва доста амбициозна програма по построяването на 200 бойни кораба формирани в 10 флота. Но този проект е бързо изоставен след не повече от година поради остра липса на достатъчно ресурси за осъществяването му.

Последва нова (от 1882 г.), по-скромна, но прагматична програма, за формиране на флот от общо 48 кораба: 22 от които миноносци, останалите – предимно бронепалубни крайцери.

Първите броненосци на императорския флот са построени във Великобритания, в корабостроителницата Thames Ironworks през 1877 г. Това са броненосците 2-и ранг Фусо, Конго и Хией оборудвани със 170 и 240 мм оръдия на Круп, с броня – до 230 мм и развиващи скорост - около 10 възела.

През 1883 са поръчани още 2 кораба на британските корабостроителници. Това са 3650 тонните „Нанива” и „Такачио”, развиващи скорост до 33 км/ч, с 54 до 76 мм палубна броня и въоръжени с 260 мм оръдия на Круп, включително и 6 х 152 мм оръдия по средата на палубата.

Собствено производство на модерни кораби Япония започва чак след 1906 г.

В стремежа си за ефективно противопоставяне на 7 335 тонните китайски додредноути в района (Германско производство) и в предвид ограничените си ресурси Япония постепенно се насочва към изграждане на малки по тонаж бронепалубни крайцери с гигантски оръдия и същевременно достатъчно мобилни и маневрени. Такива са строените във Франция крайцери Хашидате, Итсукушима и Матсушима – 50 мм броня и 320 мм оръдия, чиито тежки снаряди се подават чрез хидравлични елеватори.

До този момент (1886 г.) вече може да се каже, че Япония е изградила модерен и ефективен флот включващ: 3 крайцера, 3 брегови бойни кораба, 2 леки крайцера, 1 фрегата, 1 разрушител и 16 миноносеца.

Което вече е сериозна заявка за бъдещо установяване на морско господство в региона.

Първият модерен японски броненосец - Котетсу, 1869 г.

Редактирано Ноември 26, 2013 от Warlord

**Warlord** · Януари 30, 2014

Странното лице на японската демокрация

Ито Хиробуми, първият министър председател на Япония

Наред с всички нововъведения, които възприемат от Западния свят през периода Мейджи, пред японците застава и въпроса дали да се въведе и западна система на управление в държавата. Това поражда оживени диспути във възродената империя.

От една страна правителството се страхува, че демократичните постулати ще са препятствие пред него за да сплоти нацията и да я води напред в правилната според него посока. От друга страна Япония се стреми да догонва западните държави, поради което се счита за жизнено важно да се въведе ако не същата то поне подобна система на управление, за да гледа Запада по-сериозно на нея и да бъде по-склонен към ревизиране на натрапените й неизгодни договори с него.

Така както с почти всички останали нововъведения и демокрацията се въвежда по-скоро като хибрид на западен образец изпълнен по японски традиционен начин. И всъщност главното, в което се състои японската част от въпросният хибрид е поставянето на всички правила и определени норми и ограничения.

Със същите съображения властта решава да вдигне забраната за изповядване на християнството в страната след като решава, че то няма да бъде опасно за нея. Процентът на последователите му в Япония се оказва незначителен, а и проповядващите го също така го японизират, като наблягат в него най-вече на усърдието, дълга и трудолюбивостта.

В тези години възникват и първите политически партии в Япония: „Движение за свобода и човешки права” (Джиюмин-кен ундо), Либерална партия (Джиюто), Конституционно-реформистка партия (Риккен Кайшинто). И всички те искат въвеждането на конституция и национално събрание в опит да ограничат правата на олигархическата власт взимаща всички политически решения, в името на императора разбира се.

За да балансира между собствените си интереси и желанията на обществото изразявани чрез партиите, правителството по стар японски обичай допуска „свободата но в определени граници” и редува либерализъм с диктатура. Така например през 1875 г. императора обещава да сформира искания национален съвет, но в същото време се въвеждат строги забрани в свободата на словото.

През 1879 г. пък се свиква събрание на управителите на префектури (области), но правото им на глас, както и на участие в това събрание отново са ограничени по най-различни начини. Въпреки това обаче този избирателен орган представлява първата незападна демократична институция, която работи успешно.

При потвърждението на премиера Ито Хиробуми, че национален съвет и конституция ще има и то в срок от 10 години се приема почти едновременно с това и закон, който забранява правото на участие в събрания и публични изяви на хора с определени професии – войници, полицаи, учители, студенти. Като и самото участие на народа в определянето на новата конституция е ограничено до максимум.

Докато обществото предпочита конституцията да бъде съставена по британския модел, то властта предпочита, а и налага пруския модел, при който правомощията на императора, респективно и на съветниците му, остават доста широки.

Учреждават се съвети и министерства, управителите на които са общо взето същите онези олигарси съветващи императора и реално държащи властта в ръцете си. Дори и според новата конституция всяка заповед на императора трябва да се преподписва от някой миистър за да влезе в сила.

Новият парламент е двукамарен. Като „лордовете” в горната камара всъщност са в голямата си част бивши даймьо или други приближени на императора. В камарата на представителите вече могат да се избират депутати. Но отново и тук следва строго ограничение – право на глас могат да имат само пълнолетни мъже, плащащи минимум 15 йени годишен данък на държавата, което към онзи момент прави едва 2% от пълнолетните й поданици.

Конституцията дава право на отделните партии да изразят позициите си и да поставят искания, но практически не задължава по никакъв начин олигарсите да ги изпълняват, нито пък да носят някаква отговорност за действията си пред друг освен императора.

Скоро обаче активистите на отделни партии натрупват опит и познания чрез събранията, в които участват и започват да се добират до все повече места в националния съвет, както и все повече да отправят остри критики към олигарсите, с които избирателите са съгласни. Започват се подкупи и фалшификации по време на изборите, стига се дори до убийства и до оставка на министър-председатиля Мацутака. Постът му е повторно зает от Ито Хиробуми, който се опитва да въведе известни компромиси и да балансира нещата, но атмосферата в страната остава напрегната поради явната невъзможност за съвместно съществуване на демокрацията и авторитаризма.

**Skubi** · Януари 30, 2014

Интересно ми е как с какво успяват холандците да запазят единствено правото си за търговия...С пари, подправки?

Другото е избухването от изневиделица развитие на общото технологическо ниво. Как, от къде пари. За това време не е било типично капиталовложението от чужбина? Напротив, те се стараели ако не военно но поне икономически да колониазират азиатският регион....

**Warlord** · Януари 31, 2014

Не четеш, колега отговорът и на двата ти въпроса се съдържа още в първия постинг на темата.

Редактирано Януари 31, 2014 от Warlord

**Skubi** · Януари 31, 2014

"Единствено холандците успяват по някакъв начин да го убедят, че въпреки че са християни, за разлика от другите мисионери в Япония (испанци и португалци най-вече) не са католици и не преследват техните цели, а дори са противници на католицизма."

Това го четох, но ми се вижда недостатъчно. Както и на автора.

За икономическият боом пък намерих един автор/Mécs Alajos/пише в 1942 година за Япония.http://mek.oszk.hu/02700/02719/02719.htm

Първите 20 године инвестирането става от държавата. И след като се стабилизира, се приватизират дадените индустриални обекти.

Редактирано Януари 31, 2014 от Skubi

**Warlord** · Януари 31, 2014

"Единствено холандците успяват по някакъв начин да го убедят, че въпреки че са християни, за разлика от другите мисионери в Япония (испанци и португалци най-вече) не са католици и не преследват техните цели, а дори са противници на католицизма."

Това го четох, но ми се вижда недостатъчно. Както и на автора.

Изглежда холандците са успяли да заблудят шогуна за значението и разликите между католицизма и протестантството. Християнските проповедници и японските им последователи са били изцяло католици. Така че холандците:

1-во са го изкарали, че едва ли не нямат нищо общо с тая религия, въпреки че се водят християни

2-о предложили са вероятно съдействието си против тях, което е благоприятствало плановете на властта.

И

3-о оставането на холандците е съвсем формално и ограничено, без специално позволение те не са можели от малкото си островче да се разхождат из страната и да извършват каквато и да било дейност там.

Така по-ясно ли е?

а икономическият боом пък намерих един автор/Mécs Alajos/пише в 1942 година за Япония.http://mek.oszk.hu/0...02719/02719.htm

Първите 20 године инвестирането става от държавата. И след като се стабилизира, се приватизират дадените индустриални обекти.

И думичка не вдявам от линка, дето си дал Но да в началото държавния бюджет вкарва луди пари в индустриализацията на страната и нововъведенията. Както пише по-горе въпреки изолацията през периода Едо, икономиката на страната е доста гъвкава и бележи възход, така че пари има. Още повече и че властта е доста централизирана и авторитарна, съответно лесно й е да се добере до тях и в последствие да ги канализира накъдето пожелае.

Редактирано Януари 31, 2014 от Warlord

**Warlord** · Март 19, 2014

Ескалация на конфликта между Мейджи и Цин

Когато властта и обществото в една страна са изпаднали в остри конфронтации и политическа криза войната може да бъде доста практичен изход от ситуацията, отклонявайки вниманието и насочвайки енергията в друга посока. Още повече че империята вече желае да изрази стремежа си към хегемония в региона. И за да постигне целта си съответно ще трябва да детронира сегашният хегемон на Източна Азия – Китай, управляван от династията Цин.

Като цяло японците избягват да се противопоставят на по-големи и по-силни държави от тяхната, но в случая те не възприемат като такава разединения и полуколонизиран от Запада Китай от края на ХІХ в. Така че решително се противопоставят на интересите му на Корейския полуостров.

В Япония от край време битува мнение, че Корея представлява кама насочена към гърба им. Като не самата Корея е опасността, а някоя Западна сила, която може да я използва като такава. През това време най-силно там е китайскито влияние и държавата се намира почти във васална зависимост от династията Цин.

Първоначално Япония успява да си издейства с Корея крайно несправедлив търговски договор подобен на тези наложени от Западните сили над самата нея. По-късно през 1884 г. японците се опитват да инспирират и държавен преврат в Корея, което вече пряко започва да засяга китайските интереси там.

Ескалацията идва през 1894 г., когато в Корея избухва селско въстание водено от могъщата секта Тонхак. Краля моли Китай за помощ. Цин незабавно изпращат войски на полуострова за потушаването на бунта, същото обаче прави и Япония. Бунтовниците бързо са смазани, но след края на въстанието и двете чужди войски отказват да се изтеглят от полуострова. Японските войски успяват първи да влезнат в Сеул, превземат кралския дворец и сменят правителството с ново такова, сред чиито членове естествено силно преобладават японските протежета. Съответно новата власт е съгласна японците да останат, а китайците да напуснат и разрешава при необходимост да бъде използвана сила за налагането на това решение, също така и отхвърля договора за васалитет на страната спрямо Цин. Ситуацията принуждава Китай да обяви новото корейско правителство за нелегитимно, а на Япония да обяви война.

До този момент Япония напълно е завършила реформите в армията си и тя вече практически е модерна сила от западен тип.

Сухопътните войски са изградени с помощта на германски консултанти по пруския модел и до началото на войната наброяват 120 000 души групирани в 2 армии, включващи 5 дивизии плюс 1 резервна.

Военноморските й сили (изградени първоначално по френски образец, впоследствие и по британски) включват 12 тежки крайцера (плюс още 1 пуснат на вода в хода на войната), 10 от тях са бронепалубни крайцери, 2 бронирани корвети и 1 броненосец; също така и 22 миноносеца и още множество търговски кораби, частично въоръжени или използвани като товарни съдове.

8 от крайцерите им са построени в британски корабостроителници, 3 – във френски и 2 в японски.

Страната все още не разполага с ресурси за построяването и поддържането на линкори, затова залага на тъй наречената военно морска теория на Младата школа – малки и маневрени кораби, но въоръжени с достатъчно мощни оръдия за да потапят линкори.

Срещу тях обаче на континента е изправена най-голямата азиатска империя – Китай на династията Цин. Чието идентично име с първата имперска династия на Китай (от 3 в. пр.н.е.) е чисто съвпадение, тя всъщност води началото си от манчжурски клан завзел властта през 17 в.

Империята на Цин заема площ от 13 милиона квадратни километра (повече отколкото съвременен Китай, без да броим и васалите й), докато тази на Мейджи – едва 300 хиляди. Населението на китайската империя тогава е над 430 милиона души срещу едва 40 милиона на Япония. Също така и китайските ресурси за мобилизиране и въоръжаване на армия и флот са далеч по-големи от японските. До тук изложените факти всякаш не дават никакъв шанс за успех на малката островна държава, но при въпроса с вътрешната организация и мотивацията нещата стоят по съвсем различен начин.

Докато в Китай обикновените хора си нямати на идея за какво ще отидат да се сражават на поредната война, то в Япония има удивителна грамотност и сред най-ниските прослойки на населението, така че всички четат вестници и са в голяма степен вдъхновени от пропагандата в пресата, пряко направлявана от властта. Има го и факторът на младата „гореща кръв” – покрай индустриализацията на Мейджи страната бележи огромен демографски бум и делът на младото население е все по-голям. А страната не е водила война срещу външен враг от векове и сега когато вече е готова за това е напълно убедена в правото си да сложи ръка върху все още неразпределените мужду западните колониални сили земи и да успорва тяхната световна хегемония. Ентусиазмът е толкова висок, че в газетите се появяват сведения за младежи, които се самоубили след като отказали да ги приемат в армията. И дори за случай на лейтенант убил малолетната си дъщеря за да може да отиде на война, понеже бил единствен родител в семейството за каквито тогава има забрана да се мобилизират.

В сравнение с японската въодушевеност, модернизацията и перфектната организация на държавата и армията в страната, то в Китай ситуацията е далеч по-сложна. Той все още е в полуколониална зависимост от западните страни, които са му наложили своите неравноправни търговски договори, от които Япония вече е успяла почти изцяло да се избави. На фона на повсеместната индустриализация и урбанизация в Япония, Китай е също толкова назад – индустриализация едва е започната само в някои от по-големите крайбрежни градове, докато във вътрешността положението е такова каквото си е било и през Средновековието. Корупцията и финансовите злоупотреби са масово явление дори и по време на войната. Поради което модернизацията и логистиката на армията изпитват големи затруднения. В организационно отношение нещата също куцат – няма единна национална армия, а отделни армии с отделни командвания разположени в различни региони, като основните 4 са: на китайците хан, монголците, манджурците и хуейците (мюсюлмани).

Състоянието на флота е доста подобно. Той също е разделен на 4 основни части, базирани по региони и с отделни командвания: Бейянски, Нанянски, Фуйянски и Гуандонски флот. Като само в състава на Бейянския флот влизат 2 броненосеца, 8 крайцера (3 бронирани), 10 канонерки и 16 миноносци.

Поради което и мнението на европейските военни експерти е единодушно – единственото което й предстои на Япония е да загуби. Реалността обаче се оказва друга...

**Warlord** · Март 26, 2014

Избухването на Китайско-японската война (1894-1895)

Японските войници тръгват на война твърдо убедени че отиват да освободят корейците и да защитават изконните права и интереси на родината си. Дори императорът мести квартирата си в Хирошима откъдето потеглят транспортите за Корея, за да бъде близо до армията и също така апартаментът му там нарочно е обзаведен съвсем скромно и по „спартански” за да покаже че споделя походните несгоди на войниците.

Към началото на бойните действия китайският гарнизон в Корея е разположен в Асан (южно от Сеул), а кораби от Бейянския и Гуандунския флот – в пристанището на града, това са бронепалубния крайцер Цзиюан (2355 тона водоизместимост) и миноносния крайцер Гуанйи (1110 тона). Там китайците очакват пристигането на още бойни, както и на товарни кораби транспортиращи войски.

Японцският план предвижда да изпреварят и пресекат концентрирането на китайските сили. При порта на Асан първи пристига отделилия се от останалия флот „Летящ отряд” на контраадмирал Кадзо Цубои от 4 японски бронепалубни крайцера (Йошино – 4200 т., еднотипните Такатихо и Нанива – по 3600 т., както и Акицушима 3100 т.) . Като Такатихо се отделя от останалите в навечерието на битката и не взима участие в нея. Но и така японския флот има превъзходство над китайския – 3 тежки бронепалубни крайцера срещу 2 по-малки китайски кораба – крайцери 3-и клас. Огневата мощ на японската корабна артилерия наброява общо 30 цеви едрокалибрени и средни (до 152 мм) , докато китайската – едва 6, макар и Цзиюан да разполага с едно 150 мм и едно 203 мм оръдие.

Боя на крайцерите при остров Пхундо

На 25 юли 1894 г. японския и китайския флот се сблъскват при острова Пхундо близо до Асан. Китайците са изненадани от японската атака без официално да са им обявили война. Първият изстрел в току що избухналата война го дава артилерията на японския крайцер Нанива по китайския Цзиюан от близка дистанция – по-малко от 300 м. Поради което и нанесените поражения са големи – още с първите залпове японците разбиват командния пост и носовата кула на Цзиюан. Китайците губят контрола над управлението и възможността да се сражават в паниката докато Нанива продължава да обсипва крайцера им със снаряди и да нанася още поражения. Корпусът му обаче издържа на вражеския огън и двигателните механизми остават неповредени, така че корабът продължава да дава ход напред. В същото време другият по-малък китайски кораб – миноносният крайцер (торпедна канонерка) Гуанйи атакува Нанива сам и успява да отклони огъня му от Цзиюан към себе си. Макар и по-малък той е по-нов и с по-скорострелни оръдия, поради което обаче доста бързо изразходва наличните си снаряди по Нанива и достигналия до него Акицушима. Ответните залпове на двата японски крайцера нанасят катастрофални поражения на Гуанйи, който започва да потъва сред пушеци и експлозии.

Междувременно това дава шанс на Цзиюан да се отдели на достатъчно разстояние от мястото на сблъсъка. Доста по-модерния и бърз Йошино се впуска да го преследва. При размяната на залпове и двата кораба получават поражения, но при японския е повредено едно от 3-те стрелящи носови оръдия и накрая китайски снаряд попада в машинното отделение и за щастие на японците не се взривява. Впоследствие постепенно започва да се спуска и мъгла и японците окончателно се отказват от преследването, а на Цзиюан се отдава да избяга в открито море. Оцелелите от екипажа на Гуанйи успяват да се доберат до корейския бряг и да избягат в Китай с британски кораби.

В това време към порта на Асан пристига китайския транспортен кораб Гаошан превозващ войски към Корея и все още неподозиращ за случващото се там се натъква на Нанива. Въпреки че кораба е управляван от британци и се явява неутрален, а война не е обявявана пристигналия на палубата му японски офицер настоява пред британския капитан да се предадат. Чужденците се съгласяват да се предадат и да напуснат кораба, но китайските войници отказват, в резултат на което Нанива пуска торпедо срещу товарния кораб и започва да го обстрелва с оръдията си. Китайските войници отвръщат със стрелба с винтовките си по палубата на Нанива, а японските матроси веднага откриват по тях огън с картечници и скорострелни малокалибрени оръдия. Огънят от Нанива не престава дори когато Гаошан потъва напълно, японците продължават да стрелят по оцелелите китайци плуващи във водата върху спасителни лодки и предмети. Около 300 китайци успяват да доплуват до остров Пхундо и после да се евакуират в Китай.

Малко по-късно през деня още един малък китайски кораб – Цаоцзян, пристига при Асан. Пресрещнат от Акицущима екипажът му решава, че няма никакви шансове и се съгласява да му се предаде.

Така в сражението Китай понася тежки загуби – 3 кораба, артилерия и стотици жертви, докато японците практически не губят нищо.

На 29 юли избухват и първите сухопътни сражения в Корея. Китайския гарнизон от Хуейската армия в Сонхван (3880 души) е нападнат от части от 1-а японска армия (около 4000 души) водени от ген. Ошима Йошимаса.

Въпреки че китайците имат възможността да изградят солидни отбранителни редути и траншеи, след потапянето на Гаошан очакваните им подкрепления не пристигат. И този път се отдава на японците да ги изненадат атакувайки позициите им през нощта с диверсионна група от 4 пехотни и 1 инженерна рота. Докато основните им сили от 9 пехотни, 1 кавалерийска рота и 1 артилерийски батальон успяват да направят обход през река Ансон и да фланкират китайските позиции. Китайците не успяват да удържат и се изтеглят от бойното поле. Японците не ги преследват, а се връщат победоносно в Сеул след което войната вече е официално обявена на 1 август 1894.

Редактирано Март 26, 2014 от Warlord

**Warlord** · Март 27, 2014

Battle_of_Pyongyang_by_Mizuno_To.jpg?use

Битката за Пхенян

След продължителен преход в проливни дъждове и при липса на снабдяване разбитите китайски войски достигат до Пхенян където се присъединяват към новопристигналите части от Бейянската армия (между 13 000 и 15 000 души) и се подготвят за отбраната на крепостта.

Японската 1-а армия (маршал Ямагата Аритомо) съставена от 5-а и 3-а провинциална дивизия (ок. 10 000 души) щурмуват древните стени на крепостта и отново с изненадващи флангови атаки, включително неочакван удар от северната страна в тила на китайската отбрана успяват да я разстроят и принудят да вдигне белия флаг. Китайците дават 2000 убити и 4000 ранени, японците – около 100 убити и 400 ранени. Предаването на крепостта се забавя заради изливащия се порой на бойното поле, който дава шанс на китайците отново да се изтеглят на север към границата.

Почти едновременните внезапни поражения понесени и по суша и по море идват като гръм от ясно небе за двора на Цин. Плановете да бъде зает нов рубеж за отбрана в Северна Корея са изоставени и войските спешно се изнасят зад граничната река Ялу където заедно със солидни нови подкрепления започват да се окопават срещу японското настъпление.

Битката при река Ялу

През септември 1894 г. Япония продължава да прехвърля войски към Корея с транспортни кораби конвоирани от бойни. По същия начин придвижват подкрепленията и китайците към позициите си на река Ялу, тъй като сухопътния маршрут е доста по-обходен и бавен, а пътищата и реките – трудно проходими поради есенните дъждове. Когато адмирал Ито Сукеюки научава, че китайския флот е достигнал устието на р. Ялу той прибира своите транспортни кораби в устието на р. Тедонган и оставя за охраната им миноносците и по-старите кораби (корвети и канонерки), а с главната ескадра и „Летящия отряд” поема на север. Силите с които предстои да удари китайския флот възлизат на общо 9 бронепалубни крайцери, 1 корвета, 1 канонерка и 1 помощен крайцер. Докато срещу него китайския адмирал Дин Жучан разполага с 2 линкора, 8 крайцера, 2 корвети и 4 миноносеца.

Като цяло китайския флот е по-голям, разполагащ и с два тежки додредноута (прото-линкори) – броненосците Динюан и Женюан, на които японците нямат еквиваленти, а също така и въоръжен с по-големи оръдия. Но за това пък в последните години не са му правени никакви обновявания, освен това и страда от некачествени и недостигащи снаряди. Докато японския флот определено е по-модерен, с по-скорострелна артилерия и по-бърз, което му дава предимство в открито море.

Battle_of_the_Yellow_Sea_by_Korechika.jp

Японците настъпват към Бейянския флот в колона водена от 4-те скоростни крайцери на „Летящия отряд”. Адмирал Дин се стреми да обърне флота си в линеен строй с лице на юг, предпочитайки да стреля с носовите оръдия по японците, а в центъра разполага 2-та най-мощни броненосеца.

Адмирал Ито обаче нарежда на Летящия отряд да удари по-слабото китайско дясно крило, където са разположени предимно по-остарелите китайски кораби, докато той (на флагманския крайцер Мацушима) с основната ескадра се насочва към левия фланг на врага и корабите и в двете крила се стремят да се обърнат в позиция за бортови залпове използвайки пълния капацитет на по-малокалибрената си но по-многобройна артилерия. По този начин японския център зейва оголен, което обаче означава че стоящите срещу него 2 най-мощни китайски кораба (Динюан и Женюан) са възпрепятствани да открият огън по японските, тъй като фронтално срещу тях няма никой, а между разделените на две групи японски кораби и тях всъщност стоят останалите по-малки китайски кораби, които се оказват на тяхната огнева линия и им пречат.

По-тромавия китайски флот не успява да се прегрупира с ответна маневра на японската и просто е принуден да концентрира (т.е. да раздели) огъня си в две отделни направления. Наред с това на японците се отдава да разрушат предната мачта на флагманския броненосец Динюан, с което унищожават и сигналния му пост. Където адмирал Дин заедно с намиращите се около него офицери са тежко ранени и изкарани от строя до края на битката. Този удар практически прекъсва комуникацията между китайските кораби и възможността им да правят каквито и да било координирани действия занапред.

Китайците са отчайващо неточни и в огъня по врага. Въпреки че разполагат дори с 305 мм оръдия не успяват да ударят и повредят сериозно нито един японски кораб с тях при първоначалната маневра на Ито. Това се дължи отчасти и на неудобната позиция и голямата дистанция на 2-та броненосеца спрямо вражеските кораби.

Докато отсреща японските съдове с усилен натиск настъпват срещу дясното китайско крило и концентрираният им огън поразява тежко Чаойонг и Янгвей. Поради предимно дървеното си и лакирано покритие тези два кораба бързо избухват в жестоки пламъци и отчаяно се опитват да се спасят към брега.

Летящия отряд почти завършва обхода си около десния китайски фланг, но маневрата му е осуетена от пристигането на нова група от 4 китайски съда (2 канонерки и 2 торпедоносеца).

Адмирал Ито прехвърля бързите крайцери към по-стабилния десен китайски фланг в помощ на Хией, Саикйо и Акаги, които трудно удържат главните китайски сили, особено когато Сайкио се отделя за да довърши Янгвей до брега. Когато китайския център се обръща на югозапад Хией се налага сам да се бие срещу него. Китайските броненосци пускат торпеда по него, с които той се разминава, но не и с огъня на крупнокалибрените им оръдия. Горящия Хией се спасява благодарение на смела маневра промъквайки се право през китайския строй между двата китайски броненосеца, от които получава 2 попадения от 305 мм оръдия. Въпреки че китайските моряци са уверени, че той ще потъне в резултат на тежките поражения, екипажът му успява да го изведе от боя и да го спаси.

Оцелелия с бягство в боя при Пундхо Цзиюан отново е поразен от японски снаряди и отново тръгва да бяга последван и от Гуанцзя, като в хаоса се удря в трети китайски кораб – Янгвей и го продънва.

Летящия отряд и основната ескадра на Ито напълно обхващат двата китайски фланга описвайки кръг около тях. Бавните китайски съдове, между които вече няма комуникация, дори не се виждат един-друг от разнасяната от вятъра гъста димна завеса образувана от горящите кораби.

Потъват общо 5 китайски кораба и други 3 са тежко повредени, загиват 850 китайски моряци. В битката китайците не успяват да потопят японски кораб, повреждат сериозно 4 и убиват ок. 200 японски моряци. Остатъците от китайския флот се изтеглят към Люйшунгоу за поправка. Японците не се решават да ги преследват, с оглед на това, че и те понасят доста тежки повреди. Ицукушима и флагманът Мацушима отнасят по едно попадение от 305 мм снаряди и загубили боеспособността си на свой ред се налага да заминат за поправка. Докато повредите по двата китайски броненосеца са по-скоро повърхностни, а японците не подозират за острия им недостиг на снаряди в този момент, така че ги оставят да избягат.

Рейдът на горящият Хией през китайската ескадра, по него стреля Лайюан:

Инвазията в Манджурия

На 23 септември ген. Ямагата достига до укрепената китайска линия зад река Ялу с около 10 000 души от състава на 1-а армия и заема крепостта Ъйчжу на южния бряг на реката.

Отсреща стоят 23 000 китайци от Бейянската и Хуейската армия под командването на ген. Сун Цин окопани зад повече от 100 редута и траншеи на фронт от 16 км успоредно на реката.

5-а японска дивизия извършва заблуждаваща фронтална атака при Цзюлянчен срещу основните сили на Бейянската армия. Все пак след 4 часови боеве те успяват да форсират реката и да се окажат непосредствено пред китайските редути.

В същото време останалите им сили заобикалят китайския фланг откъм Хушан. През нощта на 24 окт. успяват да построят там понтонен мост през Ялу без китайците въобще да забележат това. 3-а дивизия на ген. Таро Кацура атакува китайските укрепления на това място и ги заварва вече опразнени. Атакуващата при Цзюлянчен 5-а дивизия на ген. Нодзу Мичицура също забелязва, че китайските сили са се изтеглили от фортификациите си и са оставили незначителни ариергардни сили там, които лесно са преодоляни. В кратко време японците овладяват позицията и в ръцете им попадат голямо количество изоставени оръжия и припаси.

Малко след това китайците с около 6000 души опитват крайно безуспешно да контраатакуват при селото Киулгу, но бързо са отбити и побягват изоставяйки почти цялата си артилерия, снаряди и продоволствие. 1-а армия продължава настъплението си на север срещу постоянно отстъпващите китайски части и превзема столицата на Ляонинската провинция – Мукден (днешния Шенянг).

Впоследствие срещу нея китайците предприемат единствената си офанзива за войната с близо 60 000 армия в опит да прогонят японците от Манджурия. Тези сили обаче не са толкова елитни колкото Бейянската армия и претърпяват поражения при Нючжуан и Инкоу от японската 1-а армия и 1-а дивизия от 2-а армия.

След победата при Ялу японския флот установява морско господство, благодарение на което безпрепятствено прехвърля 2-а армия директно на Ляодунския полуостров. Насочвайки се на юг тя овладява крепостите Цзинчжоу и Далян, чиито гарнизони непосредствено преди това ги изоставят. Когато достигат до Люшунгоу (Порт Артур) китайският комендант заедно с повечето офицери и чиновници напускат крепостта. Единствено ген. Сюй Бандао прави опит да го отбранява излизайки от крепостта и нанасяйки поражение на една от японските разузнавателни колони. Не получава обаче никаква подръжка от останалите части, чиито командири не желаят да рискуват знаейки, че шансовете им са малки. Отчаян от пропиляния му успех и безнадеждната обстановка на другия ден Бандао напуска крепостта с гарнизона си по източния бряг на Ляодунския п-в.

С това вече отбраната на Порт Артур става съвсем невъзможна. На 21 ноември с мощна артилерийска подготовка японските войски щурмуват и без голямо усилие ги завземат.

Изтегления при Люшунгоу Бейянски флот предварително получава заповед да се оттегли във Вейхавей. Така че крепостта е изоставена и откъм морето, бреговите й батареи оказват малко по-дълга съпротива от останалите й защитници, но и те падат накрая.

Влизайки в града японците намират свои пленници със следи от жестоки мъчения, което ги провокира да извършат страшен геноцид над китайските пленници и мирни жители. Изклани са над 20 000 души, включително жени и деца, а труповете им са изгорени. В града практически не остава местно население.

Следващата цел е овладяването на последната укрепена база на Бейянския флот - Вейхавей на Шандунския п-в.

Японците екзекутират китайски войници в превзетия Порт Артур:

**Warlord** · Април 1, 2014

Битката при Вейхавей

Кампанията започва на 18 ян. 1895 г. с диверсия на Йошино, Акицушима и Нанива, които обстрелват града Денджоу, ок. 150 км западно от Вейхавей, за да отклонят вниманието от него и да стоварват с флота източно вблизост до него 2-а армия (ген. Ивао Ояма). Десантът е извършен безпрепятствено и войските тръгват към Вейхавей в две колони. Крепостта е достигната на 30 ян. и щурма започва в условията на снежна виелица и при температура от -26 градуса. Съпорт оказват от морето с артилерийски обстрел по фортовете и японските канонерки и крайцери. Китайците дават 9 часов отпор преди да започнат да се изтеглят поетапно от крепостта и накрая напълно да я изоставят в ръцете на японците. По заповед на адмирал Дин са разрушени или максимално повредени бреговите батареи на крепостта за да не могат да бъдат използвани от врага. В един от завзетите фортове японците откриват пост за управление на минните заграждения около базата и незабавно го обезвреждат. Това развързва ръцете на адмирал Ито да действа срещу базирания там Бейянски флот, който все още представлява крупна сила: 2 броненосеца, 5 крайцера, 2 учебни съда, 6 канонерки и 12 миноносеца. Срещу тях Ито разполага с 9 крайцера, 7 корвети, 4 канонерки и 16 миноносеца.

Първоначално атакува отряда на японските канонерки, но им се налага бързо да се върнат назад под обстрела на китайските кораби. Привечер се налага и броненосците да приключат маневрите и да се изтеглят от залива тъй като залязващото слънце ги заслепява и така дава предимство на китайците.

През нощта в залива нахлуват миноносците, но отново безуспешно, дори погрешка откриват огън по вече заетите от японската пехота фортове на Вейхавей, след което на свой ред се връщат.

Героичната смърт на ген.-майор Одера в зимните боеве за Вейхавей:

Battle_of_Weihaiwei_%28land%29.jpg

На следващия 31 ян. в морето се разразява буря и принуждава японския флот да се изтегли в безопасния залив Жунчен. Бейянския флот се оттегля на силно укрепения о.Люгундао разполагащ с въглищна база, 5 форта и 17 крупнокалибрени брегови батареи. Изчаквайки морето да се успокои японския флот се извива в колона покрай о. Люгундао на пълна скорост и открива огън по него от 2 км разстояние. Бреговите батареи отговарят на огъня, но не успяват да уцелят нищо от бързо оттеглящите се японски кораби. В следващите дни подобни огневи налети на острова стават ежедневни от страна на японския флот, но той така и не успява да нанесе поражения на добре укрепените батареи, както и на скрития зад острова китайски флот, който от залива си обстрелва японските войски на континента.

В нощта на 3 февр. На японските миноносци се отдава да преминат загражденията на залива от плаващи баражи и да атакуват затворилия се там Бейянски флот. Част от миноносците се натъкват на охраняващи съдове и започват бой с тях, включително обстрелвайки ги със скорострелни малокалебрени оръдия и ръчно въоръжение. Два от миноносците се добират до флагмана Динюан, различаващ се в тъмнината с високо издигащата се мачта, но поради заледявания по по-голямата част от корпуса и уредите си успяват да пуснат по него само половината от торпедата си. Едно от тях попада в корпуса му странично близо до кърмата и пробива водонепроницаемите прегради, така че броненосеца започва да се пълни с вода. Успяват да го изведат до брега където той засяда, но все още може да води позиционен огън с повечето от оръдията си. В тази акция японците губят 2 миноносеца и други 2 повредени успяват да извлачат на буксир.

На следващата нощ японците повтарят акцията отново с миноносци и въпреки, че този път адмирал Дин очаква нападението и лично стои на стража при входа на залива на палубата на Цзиюан, 4 миноносеца успяват незабелязано да се промъкнат между плаващите баражи и корабите и да торпилират Лайюан, който се преобръща и засяда в залива оставяйки само дъното си над водата. Потопен в плитчините с торпедо е и учебния съд Вейюан, както и още няколко кораба отнасят повреди от миноносните атаки на японците преди те да се оттеглят.

Считайки че китайския флот вече е достатъчно отслабен адмирал Ито решава да го атакува с всичките си налични сили. В избухналата масова престрелка на входа на залива както и при Ялу най-тежко пострадва флагманът на Ито – Мицушима ударен от минен погреб и от огъня на китайските кораби и бреговите им батареи. Поражения от едрокалебрени снаряди отнасят Нанива и Фусо, а най-тежко пострадалия китайски кораб е Чженюан. Японците успяват да разрушат форта на о. Жидао кадъто експлоадира барутния склад на китайците. Въпреки това адмирал Ито не успява да постигне убедителна победа, отчасти изненадан и от това че в боя взимат участие някои китайски кораби, които са считани за вече потопени в неговия щаб.

План на обсадата на Вейхавей:

На другия ден (8 февр.) при поредното преминаване на западния пролив японската ескадра се натъква на 13 китайски миноносци излезли от залива си. Адмирал Дин решава да направи с тях пробив в японската блокада. Ито праща срещу тях бързоходните крайцери Йошино и Нанива, както и по-бавния и изоставащ Ицукушима, които им пресичайки пътя им към открито море яростно обсипват със снаряди миноносците и им нанасят катастрофални поражения. 4 миноносеца потъват почти веднага, а останалите са пленени от японците.

В нощта на 8 срещу 9 февр. японците успяват да се доберат с катери и лодки до загражденията от плаващи баражи и с помощта на взривове, брадви и ножовки те успяват да разкъсат значителна част от тях и да освободят пространство за нахлуване в залива на големите японски кораби.

Заедно с това до сутринта на 9 февр. Японците завършват и възстановяването на повредените по заповед на Дин брегови батареи на Вейхавей в чийто обхват се намира о. Люгундао и разположения там китайски флот. Адмирал Дин дава заповед незабавно тези батареи да бъдат наново унищожени. Избухва артилерийска престрелка между тях и китайските кораби, в която е взривен заседналият флагман Динюан и потопен крайцера Чинюан.

В следващите дни японците продължават обстрела по острова и от корабите си и от фортовете с батареите. Ответния китайски огън поврежда крайцера Ицукушима и 2 корвети. През нощта японците отново влизат в залива с малки съдове и продължават да разрушават загражденията. С това положението на отбраняващите се китайци става съвсем безнадеждно. Чуждите военни съветници и евакуираното там цивилно население както и обикновените войници вече настояват за капитулация изтормозени от непрестанните боеве и студа. С оглед на това, че и от Пекин заявяват на адмирал Дин, че нямат възможност да му изпратят никаква помощ, той се съгласява да капитулира пред адмирал Ито, след което се самозастрелва, същото правят и повечето от заместниците му, както и комендантът на Вейхавей.

На 14 февр. японския флот влиза в залива. Оцелелия броненосец Чженюан, както и крайцерите Пинюан и Цзиюан спускат флаговете си. По заповед на адмирал Ито на китайците е оставен учебния съд Канцзи, на който да се пренесат телата на адмирал Дин и останалите китайски командири, към които противника отдава чест за доблестта им. Японската ескадра строена в залива дава почетен салют пред флага на адмирал Дин. Пленените войници и цивилно население са освободени.

Договорът от Шимоносеки

Триумфът на Япония е пълен. Китайския флот е напълно разгромен и принци Гун официално закрива адмиралтейството в Пекин. Трофеите от Вейхавей са голами, най-вече кораба Чженюан, който става първия крупен броненосец в японския флот.

С това и с последвалото победоносно излизане на 1-а армия на р. Ляо към подстъпите на Пекин двора на Цин решава да започне преговори за примирие.

Японците преустановяват настъплението си към Пекин, но пък докато преговорите текат те превземат форта Хайджоу в близост до Великия канал за да окажат натиск върху Цин и да ги направят по-отстъпчиви. Докато примирието е обявено на север според японската гледна точка то все още не важи за Тайван. Така че японците бързат да го овладеят и да поставят като задължително условие пред Цин неговото предаване на Япония за да се сложи край на военните действия. Първоначално те заемат архипелага Пенху в пролива между Тайван и континента явяващ се ключ към него. И така парират всякаква възможност за успешни китайски действия в бъдещ нов конфликт за острова. В резултат на което според мирния договор подписан в Шимоносеки Цин отстъпват Тайван и Пенху на Япония, заедно с Корея и Ляодунския полуостров, както и се задължават да изплатят репарации на Япония в размер на 200 млн. лян., както и дава редица привилегии за свободна търговия на японците в китайските ристанища.

Изходът от войната изненадва западните експерти и те си взимат бележка от това. Япония вече се превръща в регионална сила и с това да се изпречва на пътя на все повече чужди интереси, както и все повече да увеличава своите. Това неминуемо води до нови конфликти от още по-голям мащаб в бъдещото десетилетие. Но Япония вече е напълно готова за тях.

Тежкият китайски броненосец Динюан:

Придобивките на Япония по Договора от Шимоносеки (1895):

1. Ляодунския (Квантунски) полуостров

2. Тайван и архипелага Пенху

3. Корея

**resavsky** · Декември 22, 2014

Да руснаците крадат по доста безскупулен начин Квантунския полуостров с пристанището Порт Артур.На практика обират те плодовете от японската победа.Че и протягат ръце към Корея.А Корея се възприема като меч опрян в гърлото на Япония.В руско-японската война японците са принудени втори път в рамките на десетина гиодини да завладяват едни и същи територии.

**Warlord** · Декември 23, 2014

Е чак пък руснаците да са им обрали плодовете от победата...

Взимат им само едно пристанище (Порт-Артур с хинтерланда му), което макар и да е със стратегическо местоположение е само зрънце в сравнение с Корея, Тайван и Пенху, които Япония си запазва. Запазва си и богатата плячка от войната, пленените китайски кораби, запазва си и издействаните търговски привилегии за китайските пристанища. Също като ефект от войната и дипломацията покрай нея започват да отпадат несправедливите за Япония договори със западните страни за нейните пристанища. Китай е изместен и изкаран от играта с този удар, в резултат на което Япония става водещата сила в Източна Азия и е направена сериозна крачка към пътя на колониалната империя от световен мащаб.

Порт Артур е незначителна жертва в името на всичко това. Макар че именно той (и руските аспирации към Манджурия и Корея) става повод за общественото недоволство срещу правителството подтикнало ги към новата война.

С победата над Русия през 1905 Япония все пак затвърждава напълно всичко анексирано в предишната война, чрез официален договор признат и от западните велики сили. Руската колониална експанзия в района е спряна, Русия също е разбита и изкарана от играта. Това вече издига Япония на ниво световна сила и принуждава останалите да се отнасят с нея като с такава. Като тя освен че си връща Ляодунския п-в получава и контрола над железниците в Манджурия построени от руснаците, както и получава южната част на п-в Сахалин.

Основната цел на Япония - да бъде уважавана и третирана от западните сили като равна е постигнато. Именно чрез тези две крачки - 1895 и 1905.

Редактирано Декември 23, 2014 от Warlord

**resavsky** · Декември 23, 2014

Зрънце зрънце но ако руснаците успеят да се утвърдят в Манджурия ще стане страшно за японците.Още повече руснаците получават стратигечески концесии за дърва и въглища в Корея.Да не говорим че гордите японци са жестоко уязвени че руснаците вземат без една пушка да пукне Порт Артур и целия полуостров за който Япония води кръвопролитна война

П.П..Николай Втори демонстрира крайната си непоследователност - поставя Далечния изток за приоритет на управлението си но не довежда войната с Япония до край.Въпреки Мукден и Цушима потенциала на руската армия хич не е изчерпан но слабохарактерността на царя не позволява войната да стигне докрай.Дори Мукден е само тактическо но не и стратегическо поражение.

**КГ125** · Декември 23, 2014

Николай е некадърник и глупак от световен мащаб.

Вход

Индустриализацията на Япония Мейджи - как една страна скочи от Средновековието в индустриалната ера

Recommended Posts

Напиши мнение

Подкрепете ни

Теми

Последно разглеждащи 0 Потребители

Полезно

За нас

За контакти:

Подкрепи форума!