Плячкосването на държавата

[Р. Теодосиев]

„Плячкосването на държавата“ – един научен поглед

върху българския преход

Трансформацията на постокомунистическата държавност у нас е обект на научно изследване в изданието „Плячкосването на държавата“ (ИК „Изток-Запад“) на д-р Венелин Й. Ганев, който е съумял да създаде първия в света научен анализ на прехода в България – приложим не само към нашата страна, но също така важен принос за научното (не)разбиране на преходите в световен мащаб.

Преходът е сред най-противоречивите периоди в нашата история. Обект на разглеждане особено често напоследък, той е основна тема и в изданието „Плячкосването на държавата“ (с подзаглавие „България 1989–1997”) на д-р Венелин Йорданов Ганев. По думите на автора този период е периодът нараздържавяване на България. Това, което отличава изследването на Ганев, е последователно проведеният научен подход, през чиято призма са разгледани събитията в страната ни в периода 1989-1997. Авторът е работил в САЩ, но от книгата става ясно, че е следил и медии, и настроения; като резултат познава в детайли случилото се в най-новата ни история.

Ганев завършва право в Софийския университет и докторантура по философия в Чикагския, САЩ. Именно в Чикаго той започва работа по настоящия труд през 1997 г. и го издава в университета Корнел през 2007 г. със заглавие „Preying On The State: The Transformation Of Bulgaria After 1989”. Писана на английски език, книгата е посрещната с академични адмирации от специалистите във водещи американски университети. В редица рецензии е подчертано, че пред международната научна общност е представена изцяло нова дефиниция на феномена, валидна не просто за България, а и за научното осмисляне на преходите като цяло...

В предговора на книгата, писан от политическия изследовател Деян Кюранов, се отбелязва: „Авторът е поставил „нашето“ в „техния“ научен контекст и го описва с „техния“ професионален език.“ Кюранов допълва: „Книгата събира и подрежда множество наши собствени мисли, подозрения и прозрения в свързана система. Неща, които всекидневно не забелязваме или ако забележим, наричаме ги – и в къщи, и в медиите – абсурд. В книгата те са придобили логика.“

„Плячкосването на държавата“ излиза за първи път у нас, а преводът на изданието е дело Кънчо Кожухаров – известен български журналист, преводач, автор и член на Международната асоциация на криминалните писатели.

Купи: http://www.iztok-zapad.eu/

[Eньо]

„Плячкосването на държавата“ – един научен поглед

върху българския преход

Трансформацията на постокомунистическата държавност у нас е обект на научно изследване в изданието „Плячкосването на държавата“ (ИК „Изток-Запад“) на д-р Венелин Й. Ганев, който е съумял да създаде първия в света научен анализ на прехода в България – приложим не само към нашата страна, но също така важен принос за научното (не)разбиране на преходите в световен мащаб.

Преходът е сред най-противоречивите периоди в нашата история. Обект на разглеждане особено често напоследък, той е основна тема и в изданието „Плячкосването на държавата“ (с подзаглавие „България 1989–1997”) на д-р Венелин Йорданов Ганев. По думите на автора този период е периодът нараздържавяване на България. Това, което отличава изследването на Ганев, е последователно проведеният научен подход, през чиято призма са разгледани събитията в страната ни в периода 1989-1997. Авторът е работил в САЩ, но от книгата става ясно, че е следил и медии, и настроения; като резултат познава в детайли случилото се в най-новата ни история.

Ганев завършва право в Софийския университет и докторантура по философия в Чикагския, САЩ. Именно в Чикаго той започва работа по настоящия труд през 1997 г. и го издава в университета Корнел през 2007 г. със заглавие „Preying On The State: The Transformation Of Bulgaria After 1989”. Писана на английски език, книгата е посрещната с академични адмирации от специалистите във водещи американски университети. В редица рецензии е подчертано, че пред международната научна общност е представена изцяло нова дефиниция на феномена, валидна не просто за България, а и за научното осмисляне на преходите като цяло...

В предговора на книгата, писан от политическия изследовател Деян Кюранов, се отбелязва: „Авторът е поставил „нашето“ в „техния“ научен контекст и го описва с „техния“ професионален език.“ Кюранов допълва: „Книгата събира и подрежда множество наши собствени мисли, подозрения и прозрения в свързана система. Неща, които всекидневно не забелязваме или ако забележим, наричаме ги – и в къщи, и в медиите – абсурд. В книгата те са придобили логика.“

„Плячкосването на държавата“ излиза за първи път у нас, а преводът на изданието е дело Кънчо Кожухаров – известен български журналист, преводач, автор и член на Международната асоциация на криминалните писатели.

Купи: http://www.iztok-zapad.eu/

... да вземем една от формите му, например раздържавяването на Парламента. То напомня съзнателното декапитализиране на социалистическите предприятия като увод към тяхното приватизиране.

Но при декапитализацията винаги съществува надеждата, че декапитализираното предприятие, станало веднъж частно, ще заработи като нормален субект на производството и пазара, и ще стане обществено полезно.

Докато един държавен инструмент, веднъж раздържавен – например закон, съставен и приет в частен, а не в обществен интерес, – винаги само ще вреди.

А иначе този антиобществен закон по правило бива гласуван много демократично и при досконално спазване на всички процедурни изисквания.

Антиобщественото съдържание на такива закони се дешифрира лесно – но борбата с тях е трудна, защото самата прообществена демократична форма ги крепи.

Затова и част от борбените граждани в такъв момент могат да обявят за враг не раздържавителите в Парламента, а самият Парламент.

Виновна е демокрацията: ако я нямаше, никой нямаше да я използва за антиобществено законодателство!

И реакцията винаги е еднотипна и се е случвала многократно – да вземем от европейската история узурпирането на властта от Мусолини, или нашия деветнайстомайски преврат: ще разпуснем корумпираните партии, ще направим истинско народовластие, гарантирано от организираната сила на фашото или военните...

Лозунги за „пряка демокрация“ и „власт на народа“ (която да бъде отнета от корумпирания и некадърен елит) се чуха и на нашите протести отпреди два месеца.

Като призив за действие те не заслужиха внимание, протестиращите ги подминаха.

Но те заслужават най-сериозно отношение като симптоми – симптоми на огромното разпадане на нашата държавност.

Протестите заявиха и „голямото недоверие“ на управляваните към управляващите – което е и резултат от досегашните злоупотреби с държавността, и предпоставка за бъдеща безконтролност и ново раздържавяване.

Чест прави на автора, че е видял сериозността на проблема с държавата още през 1997 г.: сред първите, които го забелязаха по света – и почти никой у нас.

У нас тогава активните граждани трошаха прозорците на Народното събрание; изобщо цялото внимание беше приковано в политическото, но политическо – разбрано като не-социализъм, като демократизация (или обратно – като борба за реакционен реванш).

„Ние да оправим демокрацията, тя държавата сама ще се оправи“ – това бе преобладаващата нагласа и на активистите, и на аналитиците на прехода.

И схемата работеше – в Чехия, Унгария, Полша; приемаше се, че и у нас ще върви така, макар и по-бавно.

Първото гръмко предупреждение дойде от Албания през същата 1997г.: народът там се въоръжи с разграбеното от полицейски участъци и казарми оръжие, държавата престана да функционира и обществото тръгна към хаос.

Гражданският мир бе спасен от демократичната машина: въоръженият народ отиде да гласува на избори, а след изборите постепенно сдаде оръжието, като избра практически същите партийни лидери, които преди го бяха докарали до тази буна. А държавата се позакрепи, но остана все така корумпирана и неефективна.

Но за наблюдателите – на фокус беше отново само демокрацията-спасителка от гражданска война; раздържавявянето на Албания, което беше породило проблема, пак остана само фон.

По това време Лукашенко ставаше диктатор: наблюдателите окайваха беларусите, че доброволно сменят демокрацията с диктатура – но не видяха разрушената държавност, която той възстановяваше.

Малко по-късно дойде Путин и схемата се повтори – той отнемаше демокрация, но даваше държавност.

Обаче в демократическо заслепение и руската опозиция, и външните аналитици виждаха само отнемането, и отново обявиха руския народ за непонятен: как може да гласува за човек, който само им взема?

(Редно е да отбележа, че през 2000 г. и аз виждах така частично – и нося съответната интелектуална и морална отговорност.)

Днес тогавашните заслепености от скока тоталитаризъм-демокрация, които доминираха дискурса и практиката до към 2000 г., пораждат множество оправдателни обяснения: но те

имат лична, а не теоретична ценност.

Теоретична ценност има анализирането на държавността, на онова, което преди беше

невидимо.

През 1989 практиците изпреварваха теоретиците, те вършеха днес онова, което теорията довчера приемаше за невъзможно.

В открояването на темата за държавността теоретиците взеха реванш: преодолявайки общото течение, намериха се хора, които успяха да осъзнаят проблема и да бият тревога (ще спомена Стивън Холмс, Томас Карътърс, ИванКръстев).

Не бяха чути веднага, изминаха десетина години, преди идеята да повлияе на действието. Идеята, че в прехода от тоталитаризъм към демокрация е важна не само демокрацията – но и държавата; и че – каква ерес! – има моменти в живота на едно общество, когато държавата е по-важна отдемокрацията.

Защото иначе раздържавяването поражда разобществяване: поемаме към една нулева степен на социалност.

И не знаем в коя точка процесът става необратим, но знаем, че такава точка има. От там нататък всякакви термини, описващи формите и институциите на управление, стават наприложими: управление няма, върнали сме се в дополитическото царство на грубата сила на индивидуалните актьори.

В нашия преход, както и в други, отслабването на държавността вървеше редом с развитието на демократизацията.

Но от логиката на книгата следва, че елементарна зависимост, примерно обратна пропорционалност, от типа „за да има повече демокрация трябва да има по-малко държава“ – няма. Авторът знае сложността на тази материя, дава си сметка, че социалистическата държава трябваше да бъде променена – но резултатите показаха, че сме „преминали чертата“. Къде беше тази черта– и всички подобни „черти“ – е трудно да се каже дори впослед-ствие, камо ли по време на движението към тях.

Но безспорно е, че ако тогава имахме сегашното разбиране, щяхме специално да я търсим, за да не я прекосим без да искаме.

А в нашия случай, струва ми се, проработиха елементарни инерции – действащи именно, защото са елементарни – по схемата „Покрай наш Илия– и свети Илия!“.

Първо рушахме социалистическата партия-държава, после държавата-партия, и накрая – просто държавата.

Като добронамерените от нас се надяваха, че демокрацията в края на краищата ще оправи всичко (да се спомним аналогията с декапитализационната приватизация, дето щеше да я оправи пазарът).

А някои други от нас решиха, че, първо, отслабената държава трябва спешно да бъде използвана за масово криминално присвояване, и, второ, че докато държавата си остане слаба, няма да ги заплашва съд.

И ще им дава възможности за нови обогатителни беззакония. За такова поведение и демокрацията не е пречка – стига държвата да е слаба, както не е пречка и еднa слаба диктатура.

Във втората половина на деветдесетте това се усети, започна укрепване на държавата – примерно чрез създаването на валутния борд.

Но партизаните на слабата държава бяха достигнали критическата маса да могат да влияят на политиката и икономиката. Това удържа държавата слаба и до днес …

Редактирано Юли 5, 2013 от Eньо