За митофилите и митофобите

[ISTORIK]

ОТ МИТОЛЮБЕЦА ДО МИТОМРАЗЕЦА

Дърветата поглеждаш - и слагаш етикета,

(защото, както казваш, „те просто са дървета”);

а стъпката ти бодра утъпква без да спира

един невзрачен глобус в безкрая на всемира;

звезда си е звездата - кълбо от прах космичен,

поело из простора по път математичен,

и в неговия строго определен светлик

обречените атоми загиват миг след миг.

По заповед на Воля, която тачим ние

(и трябва), но не знаем какво се в нея крие,

текат процеси мощни, през времето поели -

от сумрачно начало към неизвестни цели;

и също като в древен, съсухрен ръкопис,

нашарен със поправки, покрили лист след лист,

безбройни форми никнат – ту грозни, ту прекрасни,

ту крехки, ту чудати, ту гибелно опасни,

една за друга чужди, ала с една следа -

от злака през човека до бурната звезда.

Бог сътвори скалите, дърветата, пръстта,

звездите в небосвода, инсектите, света

и рожбите човешки, които крачат тук,

а нервите им пеят от всеки лъч и звук.

Талазите в морето, зефирът сред дъбравите,

тревата изумрудена и мудността на кравите,

светкавиците бляскави, звукът на птича песен,

животът и смъртта на простичката плесен,

туй всичко се записва и слага отпечатък

връз мозъчните гънки, бразди и тъй нататък.

И все пак, знай, дървото не е „дърво”, додето

не се превърне в слово и име, чрез което

създанията мислещи достигат своя връх -

света да пресъздават със тленния си дъх,

но туй не е ни фото, ни запис, ни архив,

а - прозорливост, мъдрост, тъга и смях звънлив,

дълбок душевен отзвук на людете, открили

прозрение за близост със движещите сили,

що битие даряват на светила и твари -

затворници бунтовни в занданите прастари,

решени упорито духа да издълбаят

през онова, което от личен опит знаят.

Те в себе си полека откриха сили тайни

и елфите съзряха – създания омайни,

за наковалня взели скалата на ума

и в дивни шарки сплели зорница и тъма.

Не ще съзреш звездите, ако не си видял

сребро да оживява, да лумва в пламък бял

и гордо да разцъфва в звука на стар рефрен,

чието ехо още в безкрайно древен ден

света е огласило. И няма небосвод,

а само пустош мрачна, без блясък и живот,

ако не видиш купол в безкрайния всемир,

от елфите окичен с елмази и сапфир;

земя не ще да има, не зърнеш ли преди

утробата, що всичко на този свят роди.

Не със лъжи е пълно сърцето на човека,

то носи мъдростта на Бог от памтивека

и пази я до днес. Макар и вън от Рая,

Човек не е погубен, ни променен до края.

Дори и покварен, на трона си остава

и пази царски дрипи от старата си слава:

Човек, Творец вторичен, кристално огледало,

в което се пречупва божественото Бяло

на багри многобройни с безкрайни съчетания,

що в умовете раждат действителни създания.

Дори ако напълним със елфи и гоблини

гори и пущинаци, долчинки и рътлини,

със драконово семе света да сме засели

и богове да пращаме из мрачните предели –

това е наше право. За него няма тлен,

Човек закона спазва, по който е роден.

Да! Ний творим суетни, безпочвени мечти

в тях дирим си утеха - и той, и аз, и ти!

Отгде е тази воля, отгде е тоз копнеж -

добро и зло чрез мисъл и блян да разбереш?

Не всеки блян е празен, и не от суета

стремим се към успеха, а болката в света

за нас не е желана, за нас е просто зло,

що волята пречупва с покорство и тегло.

А колкото до Злото, едно се само знае:

че Злото съществува; че има го; това е!

Блажени са сърцата, що портите затварят

пред силите на Злото и с тях не преговарят,

макар от страх да тръпнат; а в тайните покои

тъкат хоругви святи на становете свои,

огрени от мечтата за онзи светъл ден,

кога ще рухне Мракът, от светъл лъч сломен.

Блажени са онези от Ноевия род,

що в ладиите крехки товарят нов живот

и плават през стихии към призрачна страна,

описвана в легенди от древни времена.

Блажените поети легенди са създали

за туй, що се не среща в архиви и анали.

Не те, а самите ние забравяме Нощта

и търсим си утеха във бягство от света

чрез евтини забави или в безплоден блян

за остров на блаженство, от златен лъч огрян.

Те знаят по-красиви, по-прелестни места,

съзират ги в съня си - далеч, накрай света.

Но седнеш ли да слушаш, пази се ти от тях -

те виждат също гибел, падение и страх...

И все пак, този страх съвсем не ги възпира

към доблест да ни палят с вълшебната си лира,

за да огреят Днеска и мрачното Тогаз

със Слънце, над което те само имат власт.

Как бих желал да пея до тези менестрели,

незримото да будя със мелодични трели,

да плавам с храбреците из бурния простор

със кораб съграден от здрав планински бор,

упътен след неясна и ефимерна цел

на приказния Запад зад синия предел.

Аз бих застанал редом с бойците под обсада,

що водят люта битка, без милост и пощада,

и все пак, вярно дават във злато свойта дан,

за да секат монети за краля невидян

или със златни нишки по бойни знамена

да изтъкават герба на своята страна.

Аз знам - не съм маймуна говореща, двунога.

Пред нея зее пропаст... Благодаря на Бога,

ако във свойта милост прогреса прекрати,

наместо да го остави във кръг да се върти

и сляпо да си вярва, че крачи все напред,

докато всъщност слага пореден етикет.

Не искам твоя път, потънал в прах и скука,

где всичко е известно - от тука и до тука,

где нищо не помръдва и няма място там

за дребния мечтател със скромния му плам.

Не ще ме покори Желязната корона.

В колиба си оставам – в колиба, но - на трона.

Във Рая може взорът, случайно отклонен

от вечния сияен и непомръкващ Ден,

да зърне как припламва могъщото сияние

на Истините вечни и вечното Познание.

И гледайки тогава Блажената страна,

ще види всичко същото, но - с разлика една -

свободно от окови. Реалното Спасение

съвсем не е промяна или унищожение,

а и на Градинаря каприз не е било.

То зло не ще да види, защото всяко зло

не е във плана Божи, а суетата в нас

подмамва ни нататък със своя тих, беззвучен глас.

Но в Рая за окото прегради вече няма,

там новото гради се без капчица измама.

Не мъртви, а - вечно живи - творците крачат там,

поетите окичват с венци от огнен плам

и не на арфи свирят с безгрешни пръсти, знай,

а струни си изплитат от вечния Безкрай.

Редактирано Октомври 2, 2013 от ISTORIK

[glishev]

Не знам къде си попаднал на него.

Това е българският превод от Любомир Николов на Толкиновата поема "Philomythus to Misomythus". Тя има и още едно заглавие: "Mythopoeia". Мисля, че е писана през трийсетте години. Толкин я посвещава на своя колега и приятел Клайв Луис, който също е писател, а под влияние на Толкин постепенно става християнин, дори християнски философ, а и един вид постромантичен автор също като Толкин. "Митолюбецът" в случая е самият Толкин. "Митомразецът" - Луис. С времето ролите донякъде се обръщат.

[ISTORIK]

Много симпатично звучи. Много ми допадна.

[glishev]

Самата поема в оригинал е приятна; преводът също е майсторски.

[T.Jonchev]

Преводът е истински разкош - като чета, си представям лек, въздушен танц.

[Last roman]

одобрявам, макар че нещо са зачекнали маймуните

[ISTORIK]

Предлагам да пусна темата в раздела по литература. Ще съкратя заглавието наполовина.

Владо, за какви маймуни иде реч?

[Last roman]

за двуноги такива