М18 Hellcat

[Frujin Assen]

Историята на М18 Хелкет, любимоия танкоизтребител на американската армия започнала доста странно и от съвсем неочаквано място.

Било 1941. Предчуствайки че скоро ще им се наложи да встъпят във войната, американците правели всичко възможно да снабдят армията си със съвременно оръжие. Тъй като се очаквало бойните действия да се развиват далеч от границите на САЩ, значителни усилия били хвърляни за въоражаването на ВДВ и морската пехота. А какво никога не достигало във ВДВ? Разбира се танкове. По това време всички страни които имали ВДВ отбелязвали липсата на бронетехника и се опитвали да ги снабдят с такава, доколкото могат. Американците естествено не останали назад и през август 1941 поръчали да се разработи и произведе авиодесантнен лек танк под индекса Т9.

Перспективата пред новия танк била повече от светла. Много учреждения били заинтересувани от него. Промишлеността се радвала на новата и на пръв поглед лесна поръчка, и даже ВВС и армията не встъпили в спор чий да е танка. На конкурса проекти представили 3 фирми Дженерал Маторс, Marmon-Herrington и Кристи. Най неочаквано в конкурса победили Мармон-Хенригтън, които досега не били произвеждали танкове, с изключение на леките танкове CTLS (за тези танкове в бъдеще ще напиша отделно). Този танк е извън нашия обзор и затова няма да се спирам на него, само ще спомена, че към септември 1941 проекта бил готов и се планирало сглобяване на прототип.

През октомври 1941 към военните пристъпило предложение за проект на нов танк. Инжинерите работещи над Т9 смятали на негова база да разработят и танкоунищожител. Той следвало да е с по тънка броня, но по мощен двигател.

Военните обаче, не могли да проумеят смисъла от противотанкова машина със същото 37 мм оръдие като танка и съвсем близка купола. ВДВ не приели проекта за тази ПТ САУ.

Това би била и смъртта на вещицата преди още да се е родила, ако не помогнала случайността. По това време в армията на САЩ упорито се трудили над лек противотанков танкоизтребител, но всички проекти били неудачни. Военните започнали да се отчайват, когато се появил проекта на леката авиодесантна САУ. Като няма риба и рака е риба-помислили си военните и приели да работят на този проект. Новият проект получил индекс Т42. Тъй като вече нямало нужда да го поставят в планер, решили да увеличат размера, теглото и да поставят окачване кристи.

През януари 1942 проекта бил завършен и като цяло готов за производство. Обаче, Мармон-Херингтън показали пълната си несастоятелност и с двата проекта, така че, проекта бил предаден на Дженерал Мотор, които трябвало да сглобят първите два прототипа.

Скоро обаче ситуацията се променила значително. През април било взето решение (най вече след разкази на англичаните за боевете им с немците), че 37 мм оръдие е малко даже за лек танк, а за танкоизтребител е направо смешно. На 1 прил 1942 било дадено задание в машината да бъде поставено 57 мм оръдие. Уточнени били и характеристиките които желаели за машината-тегло около 12 тона, скорост около 80 км/ч, екипаж 5 човека, броня на купола, челото и бордовете около 22 мм.

Инжинерите се справили брилиантно и още на 19 април новия проект бил вече готов. Новата машина нарекли Т49 и започнало сглобяване на прототипа. Към юли 1942 първите машини били предадени за изпитания.

Като цяло машината се получила успешна. Екипажа работел удобно, а оръдието работело без проблеми. Единствено пробег по абардийнския полигон показал, че максималната скорост е едва 61 км/ч, вместо желаните 80. При това маневреността била просто отлична. За скоростта от Дженерал Мотор и по специално от Буик (конкретно заети с проекта) обяснили, че ще поставят по мощен двигател и всичко ще бъде идеално.

Тук обаче се намесило танкоизтребителното управление които имали доста повече възражения. Малко било, че машината не развивала нужната скорост, но и нямала открит купол с монтирана на него картечница М2 браунинг. Без тази картечница машината се считала за небоеспособна, понеже нямало как да се защитава от вражеска пехота. Освен това, оръдието било счетено за слабо-било препоръчано да се превъоражи с 75 мм оръдие от танк Шерман.

Но, американците няма да са американци, ако не се опитат да направят от Т49 пари. По това време в САЩ пристигнала английска делегация да закупи американски танкове. Обръщайки внимание на закритата купола инжинерите от Дженерал Моторс гордо нарекли своето творение "лек танк" и се пробвали да го продадат на англичаните. В случай на покупка било обещано да се постави английско оръдие и да се усили челната броня. Англичаните обаче сметнали възможностите на "лекия танк" за скромни и не проявили интерес.

Не стига това, ами военните отново променили изискванията си, и пожелали на машината да се постави новото 75 мм оръдие от Шермана. Инжинерите решили да не разработват нова купола, а взели тази от Т35 (прототипа на М10 Волверин). 76 мм оръдие спокойно се побирало в нея, била открита и спокойно можело да се постави исканата картечница. Освен това променили и корпуса. От курсовата картечница се отказали, тя била сметната за излишна за танкоизтребител, а предната броня била увеличена до 25 мм. Бил поставен и нов двигател-който бил сдвоен бензинов. Проекта получил индекс Т67 и към октомври 1942 бил готов първия прототип.

На абардийнския полигон Т67 бил изпитан и показал отлични резултати. С новия двигател машината най сетне развила нужните 80 км/ч, а отличната маневреност била съхранена. И отново машината била близка до приемане на въоражение, и отново се намесило танкоизтребителното управление.

Този път не ги устройвало 75 мм оръдие. На шърманите започнали да поставят новите 76 мм оръдия, тях искали и на Т67. Били и други претенции. Окачването кристи било остаряло-искали торсионно. Не ги устройвала и куполата-била твърде примитивна с ръчното си завъртане, а и мястото за боекомплекта било малко. Машината била изпратена за преработка.

През април 1943 бил готов първия танкоизтребител Т70.

Машината била изменена много силно. Разбира се, сменили оръдието, изменили куполата, сега тя била заварена и имало място за повече снаряди. Окачването било торсионно. Сменили двигателите с един по мощен и заедно с трансмисията го разположили в предната част на шасито. При това го поставили на плъзгачи на които се закрепял само с 4 болта. Това правело ремонта и смяната му много лесни. Накрая-поставили картечницата М2.

Без да се дочака края а изпитанията били поръчани 1000 машини. В края на 1943 първата партида била изпратена на полеви изпитания в Италия. Там машината се представила просто отлично. През март 1944 (когато вече били построени 200 машини) танкоизтребителя бил приет на въоражение под индекса М18.

Машината бързо се превърнала в най обичаната в американската армия и на нейна база построили много други версии, но за тях друг път.

[КГ125]

Силуетът леко ми прилича на М 60, средният танк. Интересно..

[КГ125]

И друго - интересно шведите продължават тая концепция с леко брониран изтребител на танковете за близък бой, т.е. за пряка стрелба в зоната на видимостта. Това има шанс в местности с много гори и храсталаци иначе ще го издухат. Не си ги представям атакуващи във верига ))