Ciela Нощем вълците са черни

[Р. Теодосиев]

Нощем вълците са черни

Гюнар Столесен

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41112

Формат: 60/90/16

Обем: 276 с.

ISBN: 978-954-28-1362-0

Цена: 13 лв.

Превод от норвежки: Петър Драшков

*скандинавски трилър

Във фабриката за бои „Пофугл“ избухва пожар, предизвикан от експлозия, и отнема живота на 15 души, включително и на управителния съвет на компанията. Смята се, че експлозията е умишлена – заради парите от застраховката на компанията и на загиналите. Собственикът Хагбарт Хелебюст остава жив, но след инцидента напуска града и се връща само в един-единствен ден от годината. Случаят остава неразрешен почти 30 години въпреки усилията и професионалния опит на полицейския следовател Ялмар Нюмарк. През всичките тези години той събира в картонена кутия улики, свързани с „Пофугл“. Вече 70-годишен разказва за инцидента на детектива Варг Веум с надеждата, че той ще стигне до истината. Съвсем неочаквано Нюмарк е блъснат от кола, в продължение на месец го лекуват в болница, но още на първия ден от прибирането си вкъщи умира. Кутията със снимките и материалите е изчезнала от дома му. Варг Веум се захваща да разкрие замесените в случая. Следите обаче неочаквано го отвеждат до поредица убийства, мистериозни появи на накуцващ мъж, забравени случки от времето на Втората световна война…

По романа на Столесен през 2011 г. излиза норвежкият филм „Нощем всички вълци са сиви“ на режисьора Александер Ейк, а в ролите са Тронд Еспен Сейк, Бьорн Флобер, Ане Дал Торп, Лене Нистрьом и др.

Гюнар Столесен е един от най-известните представители на съвременната норвежка литература. Автор е на романи, пиеси и книги за деца, но централно място в творчеството му заемат произведенията с криминални сюжети, които му донасят и световна слава. Главен герой в тях неизменно е частният детектив Варг Веум. Романи като „Нощем вълците са черни“, „Докато смъртта ни раздели“, „Спящата красавица“, „На мъртвите им е лесно“, „Горчиви цветя“ и други са преведени на повече от 17 езика.

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41112

Същата вечер, малко по-късно, Нюмарк внезапно каза:

– Има случаи в нашата следователска практика, които така те поглъщат, че мисълта за тях никога не те оставя. – Той удари с вестника си по ръба на масата: – Никога!

Интуитивно почувствах връзката между онова събитие и отношението му към него. Той сякаш искаше да ми довери една кръстословица, която още не бе решил.

Много често, когато разговаряхме, в очите му блестяха доб-рожелателни пламъчета, а гласът му бе наситен с лек хумор.

– Веум – казваше той, – истина е, че престъпленията, за които говорим тук, са доста трагични, но, по дяволите, Веум, това все пак е история, само история.

Сега обаче пламъчетата в очите му угаснаха, той стана извънредно сериозен и аз разбрах, че има предвид нещо съвсем друго.

Нещо, което още не се бе превърнало в история, което продължаваше да живее ако не за другите, то във всеки случай за него.

И като че искаше да го сподели с мен, макар да не бе решил окончателно дали да го стори.

– Знаеш ли какво е Ротеифтен, Веум?

Поклатих отрицателно глава.

– Ротеифтен?

– Така го наричаха. През войната.

– Слушай... Това има ли нещо общо с „Пофугл“?

Не ми отговори. Само ми хвърли мрачен, непроницаем пог-лед. След известна пауза вече разказваше за друго.

В този майски ден той бе доста нервен. Пиеше по-бързo от обикновено, много повече от мен. Говореше трескаво за някакъв пожар и въпреки че през сезона наистина не липсваха причини за безпокойство от такава опасност, в думите му долових някакво предзнаменование.

– О, чувствам се стар, Веум! – избухна внезапно.

– Е, е... Имаме още доста живот пред нас.

– Слабея, не ми остава много.

– Престани! Разбира се, че още дълго ще живееш. Здрав си, силен си и...

– Годините минават, Веум, а вълкът ни дебне.

– Вълкът?

– Времето, Веум. Времето обикаля безшумно из улиците и точи зъби подире ти. Един ден те захапва, а не след дълго скача към гръкляна ти. И тогава си свършен. Задраскан от списъка на живите.

Казах внимателно:

– Може би ще ни запишат на друго място?

Той остави вестника и удари с двата си пестника така тежко по масата, че бирената халба подскочи между тях.

– Не вярвам в това – процеди мрачно.

Огледах се. Ситният дъжд отвън навяваше в заведението мрачно есенно настроение. Осветлението вътре никога не бе особено силно и лицата на хората около нас зееха като отворени рани. Потъмнелите им от болезнена самота очи излъчваха отчужденост, устата, оставящи слюнки по чашите, ломотеха безсмислени слова, а времето течеше – коварно и безпощадно. Порази ме пресъздадената от него вярна, почти художествена картина, сякаш оживяла пред мен: космат вълк с остри зъби, свиреп хищник-единак, спътник на смъртта. Кръвожаден звяр, чийто лов не секва. В града той се чувства у дома си, бродейки по очакващите ни навън улици. Отдавна бяха изтребили вълците в горите и долините. Но звярът продължава да дебне жертвите си в града, покрай асфалтираните улици, притулен до проблясващите основи на мостовете и до зеещите отвори на отходните канали – там ловува той, вълкът, времето. И дали не е все едно вътре ли сме или навън?

Погледнах Ялмар Нюмарк. Едро изсеченото му лице бе сурово и затворено. Помътнелите му очи гледаха някъде надалеч-надалеч. Той седеше изправен до ръба на масата, с леко наклонена назад глава и с поглед, зареян над мен. В едната си ръка стискаше навития вестник, другата бе отпуснал до бирената халба.

– Защо не ми разкажеш за „Пофугл“? – подканих го аз.

Въпросът ми го върна отново към действителността.

– Това пък защо? – попита недоверчиво.

Направих неопределено движение:

– Интересно ми е.

Той ме погледна мрачно. После лицето му сякаш отведнъж се проясни.

– Прощавай, днес не съм на себе си. – Огледа се. – Обстановката тук ми действа на нервите. Я да идем у дома при мен. Там съм скътал и една бутилчица. Ще ти разкажа всичко.

Допихме чашите си и станахме. Дъждът навън нахлуваше като че на приливи откъм морето и струите му шибаха лицата ни: дълги, лепкави струи, които сякаш се забиваха в косата, в кожата на главата и в дрехите, внушавайки чувство за прогизналост и печал. Горе по планинските склонове дърветата се олюляваха раззеленени и бременни. В градините покрай пътя към планината първите бледи люлякови цветове се бяха вкопчили здраво в клоните на храстите подобно на задрямали синьо-бели прилепи. Но тежкият им наситен лъх не стигаше до нас, тъй като бяхме застанали под дъжда, на обветрения тротоар до пустинния кей. Не издържах и се огледах – за вълка.

Никъде не го зърнах, но прокарах ли ръка по лицето си, усещах белезите, които ми бе оставил с ноктите си.

За пръв път аз и Ялмар Нюмарк излязохме заедно от заведението.

4

Ялмар Нюмарк живееше на четвъртия етаж в неизмазана тухлена къща в долната част на улица Скотегатен. Жилището се състоеше от две малки стаи, кухня и тясна, примитивна тоалетна с вход от вътрешния двор. Малка врата водеше от кухнята към аварийната стълба. През сиво-белите пердета се виждаха къщите надолу по Ньостегатен и отсреща – Пуддефиорд, където корабчета на Ашкьойската фериботна линия сновяха насам-натам в дъжда.

Преди да влезем в холчето, ние си взехме по една чашка от кухнята. Когато вече се настанихме там, Ялмар Нюмарк измъкна неотворена бутилка ракия от кафяв лакиран шкаф. В тази стая прозорците бяха позатулени към слънцето и гледаха към Клостерейт.

Ялмар напълни чашите.

– Наздраве!

– Наздраве!

Ракията разпали гърлото ми и бавно се стече по тялото ми, сгрявайки го, а в стомаха ми сякаш разцъфна кехлибарена роза.

Ялмар Нюмарк се бе настанил в дълбоко кресло, с подлакът-ници от светло лакирано дърво, а аз – в тапицирано, със сиво-зелена дамаска. До стената, встрани от шкафа, имаше стар стол, а между нас – масичка, застлана с доста износена покривка. Горе на шкафа се виждаха няколко пожълтели семейни снимки, а на една от полиците му видях евтини книги с подгъвани при прочита страници. До черната кахлена печка, край едно празно дървено сандъче, бяха натрупани вестници. Към следващата стая водеше светлозелена врата, до която се мъдреше телевизорът, а на пода до него – портативно черно радио.

– Оглеждаш? – попита Ялмар Нюмарк.

– Стар навик.

– Познат ми е – кимна той.

Обиталищата на хората разкриват за тях много повече, отколкото може да се предположи. Добрият следовател винаги извършва подробен оглед на местопроизшествието не само за да открие евентуални улики, но и за да си изгради определена представа за жертвата.

Отпи от чашата и продължи:

– Виждаш, че съм ерген. Тук няма нито цветя, нито кошнички с клъбца прежда. Не ще видиш и подноси с плодове или портрети на деца по стените. Тези снимки там са на отдавна починалите ми родители. Това не е дом, а място, където нощувам, намирам подслон от дъжда или пийвам чашка. Наздраве, Веум!

Вдигнах чашата си и отпих разумно.

След леко двоумение той ме попита:

– Бил ли си женен някога?

Мълчаливо му кимнах утвърдително.

– Деца имаш ли?

– Едно. Момче.

– Тъкмо това може би най-много ми липсва.

Той все още не бе запалил лампата и в полумрака лицето му изглеждаше още по-мургаво. То контрастираше със сиво-бялата му коса и придаваше на Ялмар вид на южноевропеец. Погледнато отпред, лицето му изглеждаше ъглесто със солидната си челюст и широки скули. Кожата, обвила масивния му череп, се изпъна и той наведе тъмните си очи към мен. После пак се поизправи и каза с овладян глас:

– От време на време се разхождам в парка на Нурднес и когато сядам на някоя пейка да си почина, при мен понякога идва ей такъв ситен малчуган, излязъл в градината с майка си. Пристъпва несигурно и протяга ръчички към седналия на пейката стар мъж. Аз го вдигам и слагам на колената си, а малчуганът ме дърпа за носа и се смее. След това иска да слезе и бързо-бързо да се притисне до майка си, защото близостта на непознатия стар мъж изведнъж започва да го тревожи. А майките важно-важно се усмихват, обзети от гордост, че рожбите им са толкова общителни. После ги отвеждат, а аз разбирам какво съм пропуснал в живота си... На колко години е синът ти?

– На десет.

– Разведен ли си?

Отново кимнах с глава.

– От време на време се чудя кое е по-лошо. Да си женен щастливо и после да се разведеш, или да си живял сам цял живот, без нито веднъж, истински, да си разделил нещо с друг.

– Това има две страни – отбелязах аз. – Да се озовеш изведнъж отново сам, може да подейства едновременно и като шок, и като облекчение. А след като първоначалната уплаха или първоначалното чувство на облекчение се уталожат, то... остава само самотата. Но аз мисля, че поне засега съм си намерил някакъв изход.

– Ала това е горчиво съществуване, Веум. Когато си станал на седемдесет години и не ти остава още много да живееш, тогава изпитваш горчивина, че си прекарал цял живот... сам. Изминаха вече... деветнайсет години, откакто за последен път бях с жена. – Погледът му се зарея нейде далеч. – Бяхме в студена хотелска стая. Тя бе на възраст към петдесетте, с рокля от груб плат и с ужасно шумолящ комбинезон, който така и не разбрах кога се свлече на пода. Бях по работа в Хаугесюнд и я срещнах в ресторанта, където пихме по бира. После тя дойде горе в стаята ми да си допием и... – Той разпери ръце и добави лаконично: – Разбира се, можех да имам и други. Можех да си купувам жени, както правят някои. Но... не исках да става така. Исках да е нещо, което човек прави, защото... защото е събрал в себе си топлина и за друго същество, защото има какво да сподели. В противен случай не би си струвало да го правя, а сега, сега вече е късно. Хиляда деветстотин шейсет и втора година – деветнайсет години оттогава, Веум! За същото време е израснало цяло ново поколение момчурляци, вече оставили зад себе си първите любовни приключения.

Мислите ми отлетяха назад. През 1962 година съм бил на двайсет години и вече наистина оставил първите си любовни преживявания зад гърба си. Значи един човек току-що е привър-шил пътя си в професията, а друг едва го е започвал. Ето как животът вдява конците си в нас и шие своите модели с невидима, но безжалостна ръка.

– Колко време е изминало, откакто ти? ... – Той не довърши въпроса си.

Глътнах малко ракия и процедих с крива усмивка над кафявата течност:

– Половин година, беше в Ставангер.

Той сведе очи към чашата си и после изведнъж ме погледна, както винаги с присмехулен блясък в тях:

– Оказва се, че и двамата сме изживели последни любовни приключения в Рогаланд – След което философски добави: – Да, Берген е студен град.

– Не смятам, че е по-студен от други градове – казах. – Само дето доста често става така, че се чувстваш много самотен именно в родния си град, и то защото тъкмо там не би трябвало да се чувстваш така. Естествено е да те обземе самота в други градове. Но те пък ти предлагат същевременно и нови полета за действие, една внезапна свобода, каквато никога не получаваш в родния си град.

Ялмар Нюмарк стана и запали един от аплиците на стената. Стаята се обля с жълтеникава прашна светлина. Отвън сумракът прииждаше на гъсти вълни към стъклата на прозорците, а вътре двама мъже, единият на седемдесет, а другият на почти четирийсет години пиеха ракия и говореха за самотата.

Известно време не продумахме. После аз се обадих:

– Извика ме, за да ми разкажеш за „Пофугл“, нали?

Погледът му сякаш беше зареян нейде надалеч. Гласът му прозвуча глухо:

– Не си ли спомняш обявите им във вестниците от онова време? На рекламните страници се мъдреше паун с разперена пъстра опашка. Много по-едър екземпляр бе изрисуван върху стената, обърната на север, и блестеше на светлината на автомобилните фарове, когато колите ни се носеха по Фьосангервайен.

Поклатих отрицателно глава.

– Трябва да съм бил твърде малък. Единственото, което си спомням от рекламите, са усмивките и ослепителните зъби на оня здравеняк, който като че направо ни повеляваше да използваме пастата за зъби „Фенол“.

Ялмар стана и влезе в стаята зад светлозелената врата. Върна се с голяма продълговата кутия от картон под мишница, обвързана с канап. Пусна я на пода и тя глухо изкънтя.

– Тук е целият материал, който съм събрал за „Пофугл“ – каза той, отново седна край масата и напълни вече изпразнените чаши.

– Изглежда тежичък – казах аз. – Какво съдържа кутията?

Той разтвори джобното си ножче и сряза връвчицата, опасала кутията. Бръкна вътре и извади куп хартия. Подаде ми го.

– Голяма част от това, което виждаш, са изрезки от вестници. Освен тях тук има копия от протоколите на всички разпити и технически експертизи, направени след пожара.

Най-отгоре в купчината имаше пожълтяла изрезка от брой на вестник, излязъл в началото на петдесетте години, когато босовете на агенциите за покупко-продажби на имоти още не бяха превзели редакциите и страниците на вестниците. Богата на заглавия бе първа страница и на нея с най-дебели букви се открояваше следното: „15 УБИТИ ПРИ ПОЖАР, ПРИЧИНЕН ОТ ЕКСПЛОЗИЯ“. Отдолу бе написано с по-ситен шрифт: „Пофугл Малинг“ на Фьосангервайен изгоря до основи“. В текста се съобщаваше, че хората от околността чули силна експлозия около 14,25 часа. Веднага след това станало ясно, че зданието е обхванато от пламъци, а когато в 14,35 часа пристигнала пожарната команда, цялата сграда горяла. Най-тежко било положението в производствения цех и всичките петнайсет души, които по време на злополуката били на работните си места, загинали.

Най-незначителни били щетите в крилото на администрацията. Извършени били светкавични спасителни операции, за да се измъкнат от пламъците евентуално оцелели работници, а на една драматична снимка личеше запечатан момент, в който пожарникарите изнасят пострадалите от горящата сграда сред порой от водни струи.

По-нататък следваше указание да се обърне на осма страница, където намерих поредната изрезка. Пред огромен и черен терен, опустошен от огъня, бяха снети две жени: едната – млада брюнетка с разрошени коси; другата – по-възрастна, с очила с рогови рамки, уста и нос, напомнящ клюна на бухал, силно накъдрена. Текстът под снимката гласеше: „Чиновничката Елисе Блум и секретарката Алвилде Педершен, и двете оцелели от злополуката, пред изгорялата до основи сграда на фабриката на Фьосангервайен“. Под снимката бяха поместени интервюта с различни очевидци, единни по въпроса, че експлозията е станала съвсем неочаквано и „била като шок“ (според госпожица Педершен). Собственикът на фабриката, директорът Хагбарт Хелебюст, се намирал по същото време в Осло и по телефона не можал да каже нищо друго пред журналистите, освен че е дълбоко потресен от случилото се нещастие и изказва най-искрено съчувствие на скърбящите семейства на загиналите. От информацията във вестника ставаше ясно, че много от работниците са извършили истински геройски подвизи още преди да пристигне пожарната команда, и че без тяхната себеотрицателна и бърза намеса броят на загиналите сигурно е щял да бъде още по-голям. Началникът на пожарната команда поясняваше, че все още е невъзможно да бъдат открити причините за експлозията.

Прелистих по-нататък. В доста изрезки от други вестници се разказваше за произшествието приблизително по същия начин. Мненията на разни експерти бяха толкова много и все изпълнени с професионални термини, че направо не ми бе възможно да си създам свое собствено само с едно тяхно изчитане.

Вдигнах очи към Ялмар Нюмарк, който ме наблюдаваше с израза на колекционер, показващ уникалната си сбирка от стари фотографии.

– Откриха ли причината за пожара? – попитах аз.

– Имало е пробойна на един от промишлените резервоари. Оттам е изтичал силно избухлив газ и дори една искра от електрическата мрежа е била достатъчна, за да предизвика експлозия. Така впрочем е и станало.

– Добре, но?...

Той ме погледна, сякаш преценяваше до каква степен би могъл да ми се довери.

Продължих:

– Да, убеден съм, че трябва да има някакво „но“, щом си натрупал целия този материал.

– Имаше основание, Веум. Започнах работа в криминалния отдел през 1945-а и не знам колко престъпления съм разследвал до пенсионирането си. Какво ли не – от обикновените кражби с взлом до убийства, изнасилвания, малтретиране на деца... – Лицето му стана затворено, сурово. – Господи, какви ли не човешки съдби! Животът на един полицай е незавиден живот в сянка. Когато половината от деня плюс допълнителната работа вечер отива, за да се ровиш в човешкото нещастие, ти неусетно започваш да претръпваш. Жени, пребивани всеки ден в продължение на десетилетия; бебета на по три-четири месеца, захвърлени от майките си; покварени жени, изневерявали на кротките си и търпеливи съпрузи години наред, но един ден най-внезапно прободени с нож, защото търпението на мъжете им неочаквано се изчерпало. Пияни хулигани, нападнали камиона на пивоварната, и дебели проститутки, отмъкнали без остатък заплатата на някой наивен „сламен“ вдовец... Знаеш, Веум, колко безкрайно богат е този репертоар. Изнасилени момичета на шестнайсет години, изплакали очите си, които сигурно никога вече няма да погледнат с обич някой мъж. Четиринайсетгодишен крадец на автомобили, който се врязал с открадната от него кола в телеграфен стълб и ще остане сакат за цял живот... Много, много съм видял. Но сред всички случаи, с които съм се занимавал, само няколко са ме преследвали така, както пожарът в „Пофугл“.

– Но защо?

– Защото... Защото знам, че никой никога няма да се добере до истината за причините му. А нима нещо може да ядоса повече полицая от безсилието, че не е в състояние да разкрие едно престъпление.

– Но...

– И защото – прекъсна ме той, – защото виновникът за него беше тук, между нас. Бедният пияница, откраднал бутилка бира, получи половин година затвор в Йерен. А Хагбарт Хелебюст се измъкна безнаказано.

– Собственикът на фирмата?

– Именно.

– Но нали е бил в Осло, когато е станала експлозията?

– Да, така е. Ала ако някой носи отговорност за случилото се, това е само той. Никой друг!

– Откъде знаеш?

В погледа му се четеше умора:

– Ако наистина го знаех, нямаше да държа до ден днешен тук, у дома, тази картонена кутия, а Хагбарт Хелебюст не би бил там, където е сега. Тъкмо в това се състои работата. Не се намериха никакви доказателства.

– А къде е сега Хагбарт Хелебюст?

– Името не ти ли подсказва нещо?

– Като че да, но съвсем смътно.

– А може би името Хагбарт Хеле ти звучи по-познато?

– Разбира се!

Ялмар Нюмарк отново напълни чашите, но не постави бутилката на масата, а продължи, държейки я в ръка:

– Какво знаеш за него? – попита.

– Немного. Напуснал Норвегия в началото на петдесетте години и се установил по бреговете на Карибско море или някъде около този регион. Собственик е на непрестанно увеличаваща се търговска флотилия, чиито кораби неизменно плуват под най-удобния за момента флаг. Той е от онези корабопритежатели, у които няма и капка патриотично чувство, но за сметка на това пък съблюдават изискванията на данъчната система, плащат според тях и имат самочувствието, че са строители на една истинска държава на благоденствието. Ала не мога да си го представя физически, за мен е някак си... неопределен.

– Неопределен, именно това е думата! – Ялмар Нюмарк размаха възбудено бутилката, ракията в нея се разклати и аз изпитах опасението, че ще удари с нея по ръба на масата тъй, както в такива моменти удряше с вестник. – Не се е снимал от 1954 година насам. Когато е в Норвегия, се пази като от чума от каквато и да било гласност около персоната му.

– Явно мъж, който високо цени неприкосновеността на личния си живот. Женен ли е?

– О, да. Вече е над седемдесетте, а жена му още не е навър-шила четирийсет. Доколкото ми е известно, тя е англичанка. Срещнал я на Барбадос. Там живее сега.

Вдигнах чаша:

– Ето местенце за нас, приятелю!

– Ами! По дяволите! – Той се наведе през масата. – Не понасям силното слънце. Доколкото ми бе възможно, не съм напускал Вестланд

^[1]

. – Той погледна през прозореца. – Едно дълго и дъждовно вестландско лято, ето това е за мен щастието.

– Значи сигурно си много щастлив човек, Нюмарк, не на всекиго желанията се сбъдват така добре.

Усетих, че кръвта пулсира в слепоочията ми. Бях на път да се напия.

– Да, Хагбарт Хеле натрупа състояние от пожара в „Пофугл“, Веум – продължи неочаквано той.

Облегнах се назад в креслото с чаша в ръка:

– Да чуем.

– Можеш спокойно да се изразиш и така. Това наистина прилича на сага, само че със сюжет за неочаквано преуспяване в бизнеса.

Той леко заваляше думите със „с“. Ракията бе започнала да оказва въздействие и върху него.

– Хагбарт Хелебюст е роден в Берген през 1908 година. Баща му дошъл тук някъде от крайбрежието долу, изглежда, от Бюланд. Бил бояджия. Синът започнал да упражнява същия занаят, но го развил по-нататък в цял бранш, ако мога така да се изразя. Както повечето процъфтели предприятия, „Пофугл“ отначало е било магазинче за бои с един-единствен работник и в тази връзка за Хагбарт Хеле може със сигурност да се твърди, че владее умението да прави от нищо нещо. Той на два пъти впрочем го демонстрира. „Пофугл“ много бързо добива известност и се разраства: от дървена барачка на Шьогате в голяма фабрика на Фьосангервайен, а Хелебюст сменя бедната си мансарда на Ледегордгате с разкошна вила. С подобно умение впрочем се отличавало цялото му семейство. Известно време заедно с него работил по-малкият му брат Ингвар, който след това се прехвърлил в трикотажа, основал предприятие, което също много скоро процъфтяло. Той все още живее в Берген.

– А Хеле? Съвсем ли е изчезнал от норвежкия хоризонт?

– Мисля, че да. Идва в Берген само веднъж в годината и остава тук за един ден: на първи септември, когато брат му има рожден ден и цялото семейство се събира.

– А в останалото време предпочита да се припича на слънчице?

– Точно тъй. Погледнато на практика, пожарът в „Пофугл“ е можел да има за него катастрофални последици. А е успял да превърне бедствието в капитал. Получил е пълната застраховка. Каква точно сума, така и не се съобщи, но мога да ти гарантирам, че е била солидна, разбира се, ако я пресмятаме по стойността на норвежката крона от 1953-а.

– Иначе казано, днес тази сума не би му стигнала дори да си покрие разходите за електроенергията...

– Прав си. Тогава обаче с тези пари закупил немалка част от акциите на един кораб.

– Тук, у нас?

– Тук, разбира се. И то в пълно съответствие с нашите закони. Направи го тъй, сякаш просто сменя коня си. За един-два дни от фабрикант стана корабопритежател. После, подир година или малко повече, изплува изведнъж, като че изпод земята, в Карибия. Бе продал тук своята част от акциите на параходната компания, която и без това фалира само след няколко години, и се установи на остров Барбадос с тъй леко спечелените пари в джоба си. Така световните морета и океани за пръв път понесоха на водите си кораби с изписани по тях инициали на станалата по-късно голяма и всеизвестна компания: две бели букви „X“ върху син фон. Оттогава двойното „X“ го съпътства непрекъснато. Бе показал умение да изплува в най-удобния момент – година и половина преди Суецката криза, на която и заложи печалбите си. Както при много други корабопритежатели, диаграмата на постъпленията на доходите му може да се очертае въз основа на близкоизточните кризи: най-големите печалби съответно датират от 1956, 1968 и 1983 година.

– А кога си е съкратил фамилното име?

– Когато се установил в чужбина, констатирал, че Хеле се произнася там много по-лесно от Хелебюст.

Ялмар млъкна. Известно време седяхме, без да продумаме. Отпивахме, заслушани в дъжда, потропващ по стъклата на прозорците. В друго жилище на дома някой намали звука на телевизора си. Навън от време на време фучаха коли, макар това да бе, общо взето, тиха улица.

Когато Ялмар Нюмарк отново наруши тишината, очите му бяха потъмнели и в тях се четеше горчивина:

– Казах ти, нито един случай в моята практика не ми е направил такова силно впечатление, както пожарът в „Пофугл“. Ще ти кажа защо. Вече бях видял немалко трупове на хора, затворени цели седмици в автомобилите си, потънали на дъното на фиорда; овъглени тела в изгорели къщи; стари хора, разложени в леглата им, докато ужасната воня се усети у съседите... Но зловещата гледка в „Пофугл“... Петнайсет почернели трупа, Веум! В кошмарите си продължавам да преживявам това, което видях тогава. Да кажеш, че съм бил млад-зелен, не бях. Четирийсет и две годишен мъж, преминал през доста неща и през войната. Но онова...

Той се огледа в стаята, сякаш виждаше пред себе си още по-страшна гледка.

– Производственият цех бе изцяло изгорял. Тези, които са стояли най-близко до евентуалното място на експлозията, били разкъсани на парчета и овъглените им останки се бяха пръснали по пода, стените и остатъците от скелята на покрива. Много от тези, чиито трупове бяха останали цели, побягнали от мяс-тото на взрива към изхода. Един дори успял да излезе от самия цех и да стигне до стълбището, но то също вече било обхванато от пламъците и той намерил смъртта си там. От осемнайсетте души, работили вътре, само трима успели да се спасят, като един от тях остана сляп за цял живот. Другите имаха тежки обгаряния.

– Но са оживели.

– Да, оживяха, ала не бяха за завиждане. Двамата впрочем са вече покойници, а обезобразената фигура на третия можеш да видиш около пристанището. Той принадлежи към „постоянната клиентела“ на бездомниците там и изглежда ужасно, Веум.

– Как се казва?

– Улай Усвулд. Но е известен преди всичко с прозвището Изгорелия.

Неприятното чувство, което ме обзе, почти разкриви лицето ми. Как им идеше наум да лепят такива идиотски прякори на хората.

– Но нима на мястото на пожара не намерихте следи?

– Както вече ти казах, причината за избухването му е била експлозия на един от промишлените резервоари. Там бяха открили нещо като пробойна и тя можеше да се дължи на грешка в самата му конструкция. Предположиха, че евентуалното изтичане на газ е станало оттам. На газ с огромна експлозивна сила. Заключението на експертите бе изпратено на застрахователната компания, която го прие, без да протестира. Добре знаеш, че оттам инак не дават пари, ако съществува и най-нищожен шанс да си ги спестят. Но в случая не ставаше дума само за сумата, за която бе застрахована фабриката. А и за застрахователни полици за живота на много хора.

Това обстоятелство не ме изненада. Случвало ми се е да работя за някои застрахователни компании и парите, които получавах от тях за работата си, съвсем не бяха лесно спечелени.

Той продължи:

– Изводите от експертизите бяха представени и на съдебните власти. Те имаха възможност да повдигнат въпроса за елементарно нарушаване на правилата за безопасността на труда или нещо подобно. Но предоставеният от нас материал не им се стори достатъчен, за да се решат на подобен ход. Този, който е носел отговорност за спазването на тези правила, за техническата проверка на машините и за незабавното сигнализиране пред ръководството на фабриката, че има евентуално изтичане на газ, бил цеховият майстор. Един мъж на име Холгер Карлсен, също загинал в пожара.

– Тъй значи...

– Да. И затова не последва нищо. Делото бе приключено и всякакви по-нататъшни опити да бъде възобновено претърпяха неуспех.

– Значи все пак е имало опити за възобновяването му? От кого?

– От мен. По молба на вдовицата на Холгер Карлсен. Сполетялото я нещастие било тежък удар за нея. Бе останала сам-самичка с четиригодишното си момиченце. Жената дори не бе съвсем на себе си и говореше несвързано, но ми каза, че тогава, сутринта, когато отивал на работа, мъжът є споделил с нея, че вече получил пълно потвърждение на своите съмнения за изтичане на газ и че имал намерение отново да занимае с този въпрос ръководството на фабриката.

– Отново?

– Да, отново. Жена му разбрала, че той бил поставил този въпрос още предния ден, но тъй като не говорили повече за това, на нея є беше трудно да даде по-точна информация. Хагбарт Хелебюст категорично отрече, че Карлсен е бил при него, и показанията му бяха потвърдени от всички служители в администрацията. Никой не бе чул за такъв разговор.

– Лесно ли се установява изтичането на газ от резервоар?

– Не се забелязва веднага, ако пукнатината е малка. Но тя непрекъснато се разширява и ако човек има късмет, в определен момент ще усети характерната миризма. Съществуват уреди за измерване на концентрацията на газовете във въздуха, но онези, с които си служели там по време на пожара, били далеч по-несъвършени от днешните. Те са регистрирали концентрацията на газовете при ниво, което вече било достатъчно за предизвикване на експлозия. Опитен в специалността си, с 10–15-годишен стаж, Холгер Карлсен знаел много добре защо поставя въпроса пред ръководството. Ала какво е мислел или направил той, никога няма да разберем, тъй като се е избавил от необходимостта да бъде кремиран един ден като всички простосмъртни.

– Вдовицата е могла да разкаже...

– Вдовицата! Кого интересува бръщолевенето на една замаяна, ужасена жена. Единствената є цел бе да снеме подозренията от мъжа си, за да запази светла паметта му. Ако се бе установило, че пожарът е избухнал поради пропуск в работата му, имаше опасност да изгори и застрахователната му полица. Така є бяха заявили.

– Но това е било невъзможно!

– Така є бяха заявили! После, след като се беше поуспокоила, разговарях с нея неведнъж. Опитах се да възобновя делото, но напразно. Пък имаше и още нещо...

– Какво?

– Според закона всичките петнайсет трупа трябваше да бъдат идентифицирани. Първо отделихме тези, които бяха разкъсани на парчета. Опознавахме ги по зъбите, а после и по други белези, по пръстени, часовници, катарами на колани и тям подобни. Вече ти казах, че намерихме един от тях вън, на стълбището. Това беше Холгер Карлсен.

– Виж ти!

– При аутопсията се установи, че дробовете му са напълно чисти, тоест не се бил задушил. Открихме обаче следи от много силен удар по тила.

– И как си обяснихте всичко това?

– Обяснихме си го – той ме погледна кисело – със срутването на скелето на покрива. Нещо паднало отгоре му, когато е бягал, цапардосало го по главата и той умрял на място. Пожарът е бил причинен от силната експлозия, развил се за минути и подобно нещо съвсем не е било изключено. Но ми се стори странно, че е сполетяло именно Холгер Карлсен.

– Странно е, наистина. Но почти никой не сподели твоите подозрения, нали?

– Не, никой.

– Ти ли водеше следствието?

– Един по-възрастен колега, който вече също не е между живите. Най-трудното в случая е, че повечето от тези, които са запознати с подробностите около него, са или мъртви, или толкова стари, че почти нищо не помнят. Освен това ние от полицията вършехме само черната работа, тъй като бе назначена официална комисия за разследване на произшествието.

– Комисия? Защо?

– Защото смъртта на петнайсет работници и парламентарните избори съвпадаха в онази есен.

Оставих празната си чаша на масата. Навън съвсем се бе мръкнало.

– И това ли е всичко?

Той ме погледна навъсен:

– С това разполагам: показанията на вдовицата и резултатите от аутопсията на трупа на Холгер Карлсен. Останалото е толкова несигурно, че... Заложено е на предположения, които си останаха непотвърдени. Хипотезата, изградена върху предположения, не може да бъде нищо друго освен предположение, нали?

– Би ли желал да се опитам да направя нещо за теб?

– Не, не. Извини мен, стария човек, че разбутва работи, които всички отдавна са забравили. Разказаното сега е само една история, Веум, една малка история за „лека нощ“.

– Моля те, кажи ми предположенията си.

Той погледна часовника си. Допря циферблата до лицето си, за да види стрелките. Беше много уморен, а и аз не се чувствах особено бодър. Приятното опиянение бе преминало. Сега питието сякаш се бе втвърдило в киселееща буца под диафрагмата ми.

– Тогава ще трябва да ти разкажа за войната и за Ротеифтен, което също е дълга история. Но тази вечер едва ли ще ми стигнат силите за всичко. Едва ли.

Погледът му се отмести от картонената кутия към вратата на спалнята. Бутилката се мъдреше празна с няколко капки на дъното.

– Да се срещнем утре в заведението, а? Там ще довърша разказа си.

Надигнах се с доста голямо усилие. Подът играеше под краката ми:

– Както обикновено?

– Малко по-късно. В шест устройва ли те?

– Да.

Ялмар заобиколи масата, протегна ми ръка и здраво стисна моята:

– Благодаря ти, че все пак ме изслуша. Не мисли повече за това. Безсмислено е... Аз съм... един... старец...

Говорът му ставаше все по-неясен. Олюлявайки се, той ме изпрати до вратата.

Спуснах се като в дълбока шахта по стълбата и щом излязох през скърцащата входна врата, дъждът плисна в лицето ми черните си остри струи.

Тъмната витрина на магазина от другата страна на улицата ме гледаше като празно око от състарено лице. Вдигнах високо яката си, наведох глава срещу атаките на дъжда и закрачих.

5

Кафето на следващия ден ми нагорчаваше с привкуса на югозападен вятър. Навън слънцето проблясваше зад надвисналите дъждовни облаци, а главата ми се цепеше от болка.

Ялмар Нюмарк пристигна в заведението в шест часа, точно според уговорката. Влезе бързо и хвърли поглед назад, сякаш някой го преследваше. Спря се и огледа внимателно всички, лице по лице. Поздрави ме отсечено.

Изведнъж почувствах, че е смутен и нервен – за пръв път, откакто го познавах. Оглеждаше се и изучаваше с остър поглед всеки новодошъл. Вестникът нервно потрепваше в ръката му. Изпи първата халба бира за по-малко от пет минути и си поръча нова. Попитах го предпазливо:

– Случило ли се е нещо?

Погледна ме под око и прехапа долната си устна:

– Вчера цялото шише ли изпихме?

– Да, цялото.

– Чувствам по тялото си. Не се напивам като другите. Нямам махмурлук, но ставам по-нервен. Започвам да се страхувам. Мисля, че ме преследват.

– Теб?

– Да – той се взря в дъното на чашата си. – Може би щеше да е по-добре... Щеше да е по-добре, ако оставим на мира заспалите вълци.

– Какво имаш предвид?

Погледът му помътня.

– Струва ли си да изравяме трупове с двайсет и осем, че и с повече години давност? На моята възраст човек се уморява по-лесно. Какво ли не съм видял. Толкова много нищета и така малко щастие. Не мислиш ли, че на обикновения човек е предопределено точно колко да поема от видяното и преживяното?

Играех си с пръст по чашата, бележейки влажна следа от горния ръб до дъното є.

– Вчера обеща да ми разкажеш за... Ротеифтен.

Той се огледа. До нас долитаха откъслечни фрази от разговор. Слаб мъж с резлив глас разказваше на друг слаб мъж за преживяванията си на ферибота между Кинсарвик и Квандал. После започна да удря с юмруци по масата така силно, че чашите заподскачаха. Компаньонът му имаше вид на човек, който ще се разплаче всеки момент.

Ялмар Нюмарк отново ме погледна:

– Наистина ли те интересува?

– Абсолютно!

– Добре тогава.

Той се поизправи като зад трибуна. Но публиката му не бе многобройна и сниженият му, тих глас не стигаше дори до съседната маса.

– Веум, ти на колко години беше, когато свърши войната?

– На две или три. Не помня нищо.

– Какво прави баща ти през войната?

– Баща ми? Принадлежеше към огромното мнозинство на тези, които нищо не правеха. Продаваше билети в трамвая и по време на войната тъй, както преди нея, а и след това. В свободното си време четеше древноскандинавска митология, но идеите на нашите местни нацисти му бяха далечни. Мисля, че си беше просто един порядъчен социалдемократ. Почина, когато бях на четиринайсет години, и...

– Добре. Не искам да възхвалявам собствения си принос, но аз бях между активните борци срещу фашизма. Още спорят кой пръв е подел съпротивителното движение, но тук, във Вестланд, то бе започнато от членовете на Работническата партия

^[2]

и от комунистите начело с Педер Фюрюботн, когото познавах още отпреди войната. Баща ми бе майстор-дърводелец и аз отрано бях започнал да работя. Фюрюботн бе установил главния център на борбата във Валдреш, а аз се върнах отново в Берген, като загубих до голяма степен контактите си с тази група. Междувременно Съпротивата срещу хитлеристите се бе организирала и аз взех участие в доста драматични събития. Веднъж край Евангер... Отегчавам ли те?

– Не, не, в никакъв случай. Продължавай!

^[1]

Вестланд – област в Западна Норвегия. – Б. пр.

^[2]

НРП – Норвежка работническа партия (соц.-демокпатическа партия). – Б. пр.