,,Страданията на младия Вертер" на Йохан В. фон Гьоте

[Monarh]

Едно от най известните произведения на Йохан Волфганг фон Гьоте е романът му ,,Страданията на младия Вертер"(на немски ,,Die Leiden des jungen Werther") - роман в писма, състоящ се от две книги и разказващ историята на една трагична любов. До известна степен романът е биографичен, защото отразява платоничната любов на младия Гьоте към още неофициално сгодената Шарлоте Буф, а като мотив за създаването на произведението е послужило самоубийството на Гьотевия приятел Карл Вилхелм Йерузалем, секретар на посолството във Вецлар, който е бил влюбен в Елизабет Хердт (1741-1813),омъжена за Филип Якоб Хердт (1735-1809), таен секретар на посолството на курпфалцкото княжество Пфалц Лаутерн във Вецлар, и която Йерузалем не е можел да има. Образът на главната героиня Лоте пък е вдъхновен от Максимилиане фон Ла Рош, част от ранния приятелски кръг на писателя. Долният откъс е по изданието на ,,Народна Култура" от 1956 г..

КНИГА ПЪРВА

Което можах да намеря от историята на бедния Вертер, събрах го с прилежност и ви го поднасям тук, и зная, че ще ми благодарите за това. Вие не можете отказа на неговия дух и неговия характер вашето удивление и любов, на неговата съдба — вашите сълзи.

И ти, добра душо, която чувствуваш същия копнеж като него, почерпи утеха от неговото страдание и нека книжката стане твой приятел, ако поради орис или собствена вина не можеш да си намериш по-близък.

4 май 1771

Колко се радвам, че заминах! Скъпи приятелю, какво нещо е човешкото сърце! Да оставя тебе, когото тъй обичам, с когото бях неразделен, и да се радвам! Зная, че ти ще ми простиш. Не бяха ли другите ми връзки сякаш нарочно избрани от съдбата, за да изплашат, едно сърце като моето? Горката Леонора! И все пак — аз бях невинен. Крив ли бях аз, че докато своенравният чар на сестра й ми доставяше приятна забава, в нейното бедно сърце се зароди страстта? И все пак — дали съм съвсем невинен? Не подхранвах ли аз нейните чувства? Не се ли забавлявах дори с ония верни прояви на природата, които ни караха тъй често да се смеем, макар че съвсем не бяха смешни? Не се ли — о, какво създание е човек: сам себе си може да обвинява! Аз искам, скъпи приятелю, обещавам ти това, искам да се поправя, не искам вече да предъвквам онова малко зло, което ми праща съдбата, както съм правил винаги; искам да се радвам на сегашното, а миналото нека си остане минало. Наистина — ти си прав, мой драги — мъките сред човеците биха били по-малко, ако те — бог знае защо са те тъй създадени! — не възобновяваха постоянно, с толкова голяма ревност на въображението, спомените на миналата беда, вместо да се погрижат как да понасят безразличното, сегашно.

Бъди тъй добър да кажеш на майка ми, че ще се заема здраво с нейната работа и скоро ще й пратя вести за нея. Говорих с леля и съвсем не намерих да е такава зла жена, каквато я смятат у нас. Тя е жива, буйна жена с много добро сърце. Аз й обясних исканията на мама по задържаната наследствена част; тя ми каза основанията си, причините и условията, при които би била готова да предаде всичко и дори повече, отколкото ние искахме — накъсо, не искам да пиша сега нищо за това; кажи на майка ми, че всичко ще се оправи. А аз, драги мой, отново видях при тая дребна работа, че недоразбирането и нехайството създават може би повече бъркотии в света, отколкото лукавството и злобата. Най-малко: последните две са положително по-редки.

Иначе тук се чувствувам твърде добре. Самотността е отличен балсам за сърцето ми сред тая райска местност, а това годишно време на младостта изпълва с топлина моето често треперило от студ сърце. Всяко дърво, всеки храст е китка от цветове и човек би пожелал да стане майски бръмбар, за да може да плува в морето от благоухания и да намира всичката си храна в него.

Самият град е неприятен, но затова пък наоколо: неизразимо хубава природа. Това е подтикнало покойния граф фон М. да направи своята градина4 на един от хълмовете, които се кръстосват в чудно разнообразие и образуват чаровни долини. Градината е проста и още при влизането си човек чувствува, че разкройката й е начертал не учен градинар, а едно чувствително сърце, което е искало да се наслаждава само от себе си тука. Аз вече пролях доста сълзи за починалия — в порутената беседка, която е била негово, а сега мое любимо място. Скоро ще стана господар в градината; само няколко дена — а градинарят се привърза вече към мене; и не ще му бъде зле от това.

10 май

Чудна ведрост е обзела душата ми – подобно на тихите пролетни утрини, на които се наслаждавам с цялото си сърце. Аз съм сам и се радвам на своя живот в тази местност, която е създадена за души като моята. Аз съм тъй честит, драги мой, тъй всецяло потънал в чувството на тихото си битие, че моето изкуство страда от това. Не бих могъл сега да рисувам, да тегля нито чертица и все пак никога не съм бил по-голям художник, отколкото в тия мигове. Когато над китната долина около мене димят пари и високото слънце почива върху повърхността на непрогледния мрак в моята гора, и само отделни лъчи се прокрадват в недрата на нейното светилище, а аз лежа в това време сред високата трева край буйния поток и прилепнал до земята, виждам хиляди най-разнообразни тревици; когато чувствувам тъй близо до сърцето си гъмженето на мъничкия свят между тревичките, безбройните, незнайните образи на червейчетата, на мушичките — и чувствувам присъствието на всемогъщия, който ни създаде по свой образ и подобие, дъх на вселюбещия, който ни държи и люлее във вечно блаженство! Приятелю мой, когато след туй пред очите ми се здрачи и околният свят и небето останат в душата ми като образа на любима девойка — тогава копнея често и мисля: ах, да би могъл да изразиш всичко това, да би могъл да вдъхнеш на книгата това, което живее тъй пълно, тъй топло в тебе, та то да стане огледало на душата ти, както душата ти е огледало на безкрайния бог! Приятелю мой! Но не, аз гина пред всичко това, аз изнемогвам под силата и великолепието на тия видения.

12 май

Не зная — измамни духове ли витаят над тия места, или пък жаркото небесно въображение се е вселило в сърцето ми и преобразява всичко наоколо ми в рай. До самото градче има извор — един извор, о който съм запленен като Мелузина и сестрите й. Спускаш се низ малък хълм и се намираш пред един свод, към който се слиза по двадесетина стъпала и дето из мраморните скали на дъното блика чудно бистра вода. Ниската стена, която го обгражда горе, високите дървета, които покриват мястото наоколо, хладината на този кът — във всичко това има нещо привлекателно, нещо тайнствено. Не минава ден да не поседя там някой час. Тогава дохождат там девойките от града и вземат вода — най-невинната и най-нужната работа, която някога са вършили и самите царски дъщери. Когато седя там, патриархалното време възкръсва тъй живо пред мене, че сякаш виждам как нашите прадеди се запознават и задирят на извора и как покрай извори и кладенци витаят благотворни духове. О, само оня, който никога не е почивал и пил прохладата на извора след тежък път през летен ден, само той не може да почувствува това.

Интересуващите се могат да свалят книгата на български език оттук :

http://e-bookbg.com/index.php?option=com_docman&task=doc_details&gid=3163&Itemid=61

Достъпна е и в оригинал на немски език :

http://www.digbib.org/Johann_Wolfgang_von_Goethe_1749/Die_Leiden_des_jungen_Werther

Както и на английски :

http://www.gutenberg.org/files/2527/2527-h/2527-h.htm

Редактирано Декември 18, 2013 от Петър Петров