Кавказ

[Frujin Assen]

Кавказ-историческо-културна и географска област, ограничена от черно море на запад, каспийско-на изток, долното течение на Дон и Кумо-Маничката падина на север и старата руска граница на юг. Външните граници на Кавказ са по скоро неопределени и относителни. Северната географска граница оставя извън рамките на настоящото иследване днешната руска кавказка столица-Ростов на Дон, център на южния федерален окръг. На юг пък, оттатък старата руска/съветска граница остават страни и територии които в езиково, културно и историческо отношение могат да се считат за кавказки. Именно това неясно разграничение по географски признак на север и политически на юг, говори за неопределените граници на Кавказ и по скоро, че Кавказ е политическа област в една държава Русия/СССР.

Исторически Кавказ е отначало буфер между Османската и Руската империя, а от началото на 19 век като особен район в Русия. Неговата изключителност се забелязва в институцията и функциите на специалното Кавказко наместничество, военен окръг или просто -или просто особения етнокултурен букет на южа на Русия. През 19 и 20 век Кавказ постепенно се насища с категории и сюжети от руското военно-политическо, административно и етногеографско пространство, едновременно оставайки твърде различно от останалите части от Русия.

Тази специфика на кавказката история задава и хронологическите рамки на това иследване от съвремието до датата на нейното откриване за Русия-1774.

Започваме с първата карта, природогеографска карта на кавказкия регион.

КАВКАЗКОТО ПОЛЕ НА ИМПЕРСКО СЪПЕРНИЧЕСТВО КЪМ НАЧАЛОТО НА РУСКИТЕ ЗАВОЕВАНИЯ

(1774-1783)

КАРТА 2

Към последната третина на 18 век Кавказ е буферен пояс, стик между три съперничещи си империи-Османската, Руската и Персия. Всяка от тези държави се стреми да разшири своето влияние в този регион.

Общия контур на международните граници към началото на 70 те се определя от следните ключови съглашения- Решетски (1732) и Гянджински договорри между Иран и Русия, руската граница е установена по Терек/Сулаку, а прикаспийските провинции са върнати на Иран. Белградски (1739) според който Кабардиния е определена като "неутрална бариера", а закубанието получава статут на турски протекторат. Мирът през 1736 между Иран и Турция и разделянето на Кавказ помежду им.

Поредната фаза на руско-турското противстоене (1768-1774) завършило с Кючук-Кайнарджанския мирен договор (1774), а впоследствие и руската анексия на Кримското ханство, заедно с неговата част от Кубан (1783). Тези дати ознаменуват сериозното териториално разширение на Руската империя в северен кавказ (Кабардиния и дяснобережен Кубан). В източната част на региона на общия фон на отслабващия Иран (особено след средата на 18 век) укрепват полунезависими държави, най големите от които са Каратли-Кахетинското царство и Кубинското ханство. Русия се стреми да изпревари Турция в каспийско направление и да не допусне силова реинтеграция на Кара Кахетли в състава на Иран. По Георгиевския трактат (1783) Кара Кахетли попада под руска протекция и така става плацдарм на Русия за овладяването на южен кавказ.

РАЗНОТИПНОСТ И СТАТУСНА ЙЕРАРХИЯ НА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ОБРАЗОВАНИЯ В РЕГИОНА

Освен феодалните държави в задкавказието и южен дагестан с развитието на градските центрове се отделят и феодални "конфедерации" на владетелите на земи в Кабардиния и северен Дагестан, съюзи на свободните общества от планинския пояс и племенни групи на степняците-номади. Разнотипността на държавните и прото-държавните образувания се съпровожда от тяхното статусно неравенство. Статусната йерархия на пирамидата е определена в частност в Кючук-Кайнарджанския мирен договор. Първото или най висше ниво-самите договарящи се страни-Русия и Турция, второто ниво-Кримското ханство, третия "татарските старейшини" (кубанската ногайска орда), четвърти-Кабардиния и петия, без да се споменава в договора -ред планински "общества", зависими от Кабардиния.

Йерархията на разнотегловни политически образувания обуславя и статусната йерархия на техните граници, различни като легитимност и "процедури" за тяхното определяне. Когато йерархичния ред се оспорва, то субектите менят не само границите, но и теглото си "отгоре" и се встрояват в една по голяма картина. Политическата многосъставност и статусна йерархия при това често определяни "отгоре" са една от предпоставките за конфликтити в бъдещето на региона.

СВЪРЗАНОСТ НА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ И ЕТНИЧЕСКИТЕ ГРАНИЦИ.

Разнотипните политически образования, въвлечени в историческите събития на кавказкия театър се отразяват и в разнотипността на техните граници-от международно съгласувани имперски граници до подвижни "номадски предели" или устойчиви ландшафтни ареали на планинските свободни общества.

Големите феодални владения, в това число с устойчива историческа традиция на държавност, обхващат територии със сложен състав на населението. Техните граници в по малка степен зависят от 4етническите корени". Обаче, и тук съществуват културно определени властови елити (грузински, тюркски и отчасти адигейски), като в реална или номинална зависимост от тях се намират компактни другокултурни групи по тяхната периферия.

"Племенната" композиция на региона е свързана с неговата политическа карта. Етнически хомогенните свободни общества или племенни групи в лицето на своя елит често са активни субекти в политическите игри. "Политическите граници" често се оказват спрегнати с ареалите на етническото разселване/влияние и съответно зависими от преместванията в териториалните придвижвания и разселения. Джаро-белоканските общества например са пример за придвижване на такова разселване на лезгините и разширяване на територията на тяхното политическо доминиране, когато подвижната "етническа граница" се надстрои над предишната политическа граница на Кахетия и фактически я унищожават. В същото време Картли и Карабахското ханство включват в своите политически граници съответно тюркски султанства и арменски меликства.

Връзката между етнически и политически граници не означава тяпхното съвпадение. Закубанските адигейски племена още не образуват Черкезия, а чеченските и осетинските общества все още не са интегрално единни единици-Чечня и Осетия съответно. На картата присъстват само "клъстери" близки или еднакви по своя езиков, културен и етнически състав териториални групи, кристализацията на които във вътрешно свързани етнополитии (народи) е въпрос на възможно бъдеще. Вътре в тези общества възникват и се развиват алтернативни външно политически стратегии, избиращи за себе си различни цели и съответстващите им индентификационни обединителни основания (етнически, религиозни, социални).

Различия във формата на връзки с империята, степени на военен контрол и реална административна интеграция

Формата на присъединяване към империята на територии и население-от символично покровителство и епизодични протекции до въвеждането на института на приставите и военна администрация прави структурата на Кавказ още по сложна. В частност руската граница има поне два ясно разграничими слоя

1-кордонни линии-Кизлблярската и Азово-Моздокската с ясно териториално привързване във вид на крепости, укрепления и станици и 2- задлинейни земи на планинските народи намиращи се отчасти в руска протекция или международно признание, но далеч не винаги реално контрулеруеми от руските власти. Придодиването на статут "държава/общество под протекция" или даже "приемане на поданство" не означава още влизане в пределите на Русия. Едва устойчивия военно-административен контрол над различни залинейни територии/население и придвижването на руските вътрешни граници към границата правят тези територии част от Русия.

В това отношение нито една от земите населени с планинци все още не е част от Руската империя. Това са "външни" руски граници, контрола над които е различен, изменчив или въобще все още не е определен. Георгиевския трактат и пренасянето на външната граница в задкавказието изисква да бъде установен по здрав контрол над планинските територии, преди всичко в централната част, откъдето е най кратката връзка с Грузия. Имперския контрол над тази част на Кавказ става все по настоятелен доколкото се развръща практиката на планинците да извършват набези и отношенията вътре в руските граници.

ЕТНОЛИНГВИСТИЧНА КАРТА НА ГОЛЯМ КАВКАЗ

КАРТА 3

Към 1774-83 нито Черкасия, нито даже Кабардиния, още по малко Чечня и Ингушетия не са цялостни политически образувания обладаващи косолидирана субективност във вътрешните или външните дела. Армения си остава неясния хоризонт на разселението на арменци в османската империя и тюркските ханства на Иран. Азербайджан като държава е само потенциал в пределите на тюркското доминиране в задкавказието. Грузия въобще не съществува като държава. Най голямата и обособена част Картли-Кахетинското царство не обхваща не само Мингрелия, без да говорим за Абхазия, а даже за Имаретия или Гурия.

В средата на 18 век в полето на руското внимание вече здраво присъстват татарите от ногайската орда и Кабардиния, едноверната Грузия и шамхалство Тарковское. Петровите походи през 1722 вече правят по детайлна картината на политическата и племенна композиция в прикаспийски Дагестан. Някъде в дълбините на турските и персийските предели е очертана християнска Армения, но арменци в Кизляр са обичайна гледка. Придвижването на границата от Кизляр към Моздок още по плътно запознава руския наблюдател с новите групи кавказки планинци, които се появяват съкаш зад гърбовете на предишните владетели на предпланинските равнини-кумики и кабардинци. Чеченците стават главни съседи на терските казаци по границата. Отново са открити ясите (този път под името осетинци) стоящи на стратегическите проходи по пътя за Грузия.

През 1740-70 руската администрация в Астрахан, Кизляр и впоследствие Моздок предприемат обращения към местните общества планинци или феодални владетели с молба да приемат руска протекция или поданство. Едновременно се оформят и огнищата на потенциалните заплахи за руската граница на кавказ. Региона все по явно се определя като сложен по ланшафт, племенни композиции и пълен с вътрешно напрежение.

Тази композиция е съставена от няколко големи блока.

Степно предкавказие-от азовското до каспийското крайбрежие контролирано от различни масиви тюркоезични номади (и често калмици) на север от линията Кубан-Пятигорие-Терек. На юг от тази условна граница доминират различни феодални образувания на адигеите и кумиките. Територията населена от кумики е тясната равнина на прикаспийски Дагестан до Дербент, където се среща с други тюркски групи.

Голям Кавказ-масивна планинско гориста полоса от Анапа до Ашперон с последувателни джобове на компактно разселени разноезични планински групи адигейски, абазински, тюркски, осетинскии, ингушки, чеченски и дагестански на северния склон и адигейски, абазино-абхазки, каратвелски, осетински, отново каратвелски и дагестански групи на южния склон. Траниците на етническите ареали в планинската част са много по устойчиви отколкото в равнините, където въобще е трудно да се говори за граници. По принцип планинските общества са в различна степен на зависимост спрямо степняците.

В края на 18 век се забелязва тенденцията планинците да започнат на притискат степняците и да започнат да се пресделват на техни земи и да осъществяват васелен контрол над тях.

Няколко локални териториални сюжета

-Абадзехския племенен масив се разширява на север

-Голяма Кабарда обхваща част от териториите на абазин-тапанта и съхранява влияние над планинските татари (балкирци) и осетин-дигорците.

-Част от осетинските и ингушките общества остават само в номинална зависимост от княза на Малка Кабарда, а приемайки руско поданство стават съвсем независими от Малка Кабарда.

-Разселване на чеченците които притискат кумикските феодални образования на север от Качкалския хребет, и заемат по голямата част от надтеречната полоса, принадлежаща по рано на Малка Кабардия.

-Северните райони на Вътрешна Карталия продължават да се заселват от южно осетинци.

ПЪРВИЯ ЕТАП НА ПРИСАЕДИНЯВАНЕ НА КАВКАЗ КЪМ РУСИЯ

КАРТА 4

Първия етап на колонизацията условно може да разделим на временни рамки от Кючук-Кайнарджанския (1774) до Туркманчайския (1828) и Адрианополския (1829) договори, с които били международно закрепени съществуващите териториални придобивки на Русия в Кавказ. Към 1830 завършило военно-политическото завоюване на задкавказието. В този период в северен кавказ се формира имамат-ислямска държава, малко по късно възглавена от Шамил-започнала епохата на държавно организирано противостояние на Русия със значителна част планинските общества на Дагестан и Чечня.

Карта 4 отразява динамиката на териториалните придобивки на Русия в периода 1774-1829. След построяването на Азовско-Моздокската линия (от 1777), а впоследствие и пренасянето на границата на Кубан (1783), цялото предкавказие ок Каспийско море до Азовско море било включено в състава на империята. На тези територии се образува кавказката област (с изключение на западните части, предадени на черноморските казашки войски-почти 10 години след изселването оттам на ногайската орда). След инкорпорацията на Картли-Кахетинското царство в качеството му на Грузинска губерния (1801) към империята били присаединени със силата на оръжието и дипломация тюркските ханства в северозападен Иран (1804-1813), княжествата западна Грузия и Абхазия (1804-1810). По този начин към 1813 Русия овладява по голямата част от задкавказието и добива международно признание за своите завоевания. Обаче, връзката между предкавказието и задкавказието остава силно уязвима военно грузинския път (Моздок-Владикавказ-Тифлис) преминава през слабо контролирани от Русия земи на планинските народи.

Изградената в 1792-1803 плътна кордонна линия (от Таман до Кизляр) отделя територията на империята от земите на планинските народи намиращи се в различна степен на зависимост/независимост от Русия. На протежение на цялата полоса на съприкосновение с планинските общества с руската граница се формира сложен комплекс от отношения, включващи зачатъци на управление на "залинейните" планинци и разширяване на икономическите отношения с тях, така и все по привичната размяна на въоражени нападения. Още от времето на "възмущението на планинците" с шейх Мансур (1785-1791) това противостояние става доминантно в мислите на значителна част от планинците и получава съответно религиозно изразяване (усилване на исляма, газават). Набезите на планинските общества над линията са съпроводени с руски репресии-рейдове на възмездието, на принципа на "колективната отговорност".

Конфликта тлеещ десетилетия по цялата военна граница излиза на нов етап през 1817-18. Предприета от руските власти "ермоловска" тактика на планомерно и последователно овладяване на планинските региони посредством издигането на кордонни линии се превръща в първите актове на Кавказката война.

През 1817-18 Ермолов пренася границата от Терек на Сунджу, което се съпровожда с изселване на чеченците от терекско-сунджунското междуречие. На Сунджу е издигната новата крепост Грозная. Новата линия идва от Владикавказ към Грозни, и продължава на изток (крепостта Внезапная), плътно до Каспийско море (крепостта Бурная), откъсвайки планинските райони от кумикската равнина.

През 1818-20 е предприето изселване на кабардинците от Пятигорието, междуречието на Кума и Малки-района на така наречената "суха граница", която се съединява с двата "речни" участъка (Кубан и Малка-Терек). Тук са построени нови укрепления и казашки станици. Планинския пояс е разкъсан на две части-"закубански" и "чечено-тавлински".

През 1822 е издигната нова линия от предпланински укрепления през голяма и малка Кабарда, свързваща Пятигорието с Владикавказката крепост-възлов пунк за овладяването на целия Кавказ.

Тези придвижвания формират широк клин относително устойчив военно-окупационен контрол в централната част на региона, обезпечават териториалната връзка между империята и присаединените области от задкавказието, а също и по голяма безопастност за старата потеречна линия. В територията на този клин се разширява разселването на лоялни на империята осетински и ингушки общества.

Началното имперско административно-териториално деление на региона носи значителни признаци на приемственост по отношение на доимперските граници. Ханствата се трансформират в провинции или окръзи, княжествата -в области, султанствата в дистанции. Организацията на присаединените територии се опира на местни лоялни елити и вече съществуващи граници. Някой от феодалните владения се съхраняват като такива десетилетия след включването им в империята шамхаство Тарковско, княжествата Абхазия и Мингрелия). Степента на лоялност на местните елити и население определя скоростта на изпразването на княжеската/ханската власт в задкавказието, въвеждането на пряко комендантско (военно) управление или преход към гражданско управление.

По сложно се оказва поглъщането от империята на общества нямащи съсловна йерархия и съответстваща концентрация на политическите функции в устойчива властова пирамида. Широките бели полета на имперската власт към началото на 30 те като цяло съвпадат с границите на разселване на "демократичните" племенни групи и свободните планински общества на Черкасия, Чечня и Дагестан.

Придвижването на Русия в Кавказ среща както съюзници, така и врагове и изначално се опира на избирателност и протекция на определени политически/племенни елити и представяните от тях общества. Протекцията и съюзно-васалните връзки все повече вкарват империята във вътрешната борба между различните държавни образования, феодални групи и етнически масиви в кавказ.Два са основните критерия на имперската избирателност- идиологически (религиозна близост) и прагматически (военно-политическа лоялност към Русия).

Именно тази логика лежи в основата на определянето на стратегиите за укрепване на границата и ключови райони и организирано изменяне състава на населението. Моздокската линия изначално се заселва от казаци и лоялни планинци възстановяващи своето православие (от кабардинците и осетинците), грузински и арменски преселници. В същото време се залага и на тотални преселения (ногайците от черноморието през 1784) или постепенното им изтласкване от старите им земи (линията укрепления и станици на Ермолов (1816-1826).

През 1828-29 в резултат на поредните победоносни войни с Иран и Турция в Русия придобива Армения и "Турска Грузия" (Ахалцикския пашалък). На територията на унищожение Ереванско и Нахичеванско ханства се образува Арменска област, а Масхет-Джавахетия е присаединена към Грузинската губерния. Руските завоевания водят до изселване на част от мюсюлманското население от района и преселване на негово място на арменски бежанци от Турция и Иран. Грузинското и арменското население активно способства за присаединяването на задкавказието към Русия, интегрирайки своя елит в нейните военно-съсловни и държавно-икономически структури и ставайки съществена социална опора на руската държавност в региона Лоялно към империята се държи също и значителна част от тюркско-мюсюлманското население в бившите ханства на северозападен Иран.

Отсъствието на подобни устойчиви опори в "демократичните племена" на закубанска Черкасия и свободните общества на Чечня и Дагестан довежда до задача на деня "омиротворяването на непокорните планински племена". Към края на 20 те тук вече съществува не мозайка от общества, родоплеменни групи и владетелски земи, а се образува държава, със силна идеология която обединява планинците и е грайно враждебна към Русия.

КУЛМИНАЦИЯ НА КАВКАЗКАТА ВОЙНА И УЧЕРЕДЯВАНЕ НА НАМЕСТНИЧЕСТВАТА

КАРТА 5

На карта 5 е изобразен пеиода на най големия подем на имамата на Шамил-ислямска държава обединяваща значителна част от обществата на Дагестан и Чечня в тяхното противостояние на Руската империя

Независимо от сериозните успехи в тази борба и усилията по организирането на координирани действия сред закубанските черкеси, рейдове към Дербент, Темир-Хан Шуре или в Кабарда, на Шамил не му се отдава да разшири територията на имамата на целия планински район. Имамата си остава вътрешен анклав на планинската съпротива-ядро само на потенциален експорт на мюридската революция, обкражен от всички страни от военно-кордонни линии и "буферни" зони под стабилен имперски контрол.

Още през 1832 имперските власти реорганизират казашката войска. Сформирана е единна кавказка линия, състояща се от три фланга. Десния фланг "притиска" Черкесия. Центъра и Владикавказкия окръг обхващат усмирената след 1825 Кабарда и като цяло лоялните Осетия и Ингушия, Левия фланг заедно с Лезгинската линия обкръжават територията на имамата. В Центъра военно-стратегическия контрол се усилва от построените редица станици покрай укрепленията между Екатеринодар и Владикавказ (1837-39), а после между Владикавказ и Грозни (по Сунженската линия, 1842-47). Експедиционно рейдовия метод на борба против планинците след 1845-47 все по здраво се крепи на предишната ермоловска тактика на последователното им стесняване от вериги укрепления и станици.

Едновременно с воденето на военни действия в Северен Кавказ през 30 имперските власти съзряват за първата цялостна и систематична реформа вкарваща в ред административно-териториалната структура на относително стабилното Задкавказие. Целта на тази и всички последващи реформи е една- укрепване на "спояването" на Кавказ с империята. Обаче, две противоположни стратегии осъществяващи тази цел ще си съперничат, понякога причудливо допълвайки се или циклически ще се сменят смесвайки общия курс на административната политика в Кавказ, ту към централизация и унификация на управлението, ту към регионализъм и децентрализация. Централизма-като стратегия на "принудителната интеграция"- се състои в укрепването на вертикалата на властта и усилване на проникването на чужди на местната група методи на управление, за сметка на снижаването или въобще отменянето на различните степени на автономия. Регионализма напротив се опира на разнообразните територии и групи за тяхната по ограничена интеграция в единно цяло и създава такава стратегия за управление, която използва културното разнообразие и особености.

Дадените стратегии са противоположни, но безусловно свързаниедна с друга. Централизма и унификацията предизвикват стремеж Кавказ да се привърже по плътно към империята, игнорирайки неговите особености, съдържа явен дискриминационен мотив по отношение на "туземните групи". Това води към ръст на отчуждаването на кавказците от империята, развитие на антируски настроения/практики и в крайна сметка до криза в управлението на многоетническия регион.

Обръщането към регионализма и децентрализацията отслабват напрежението, легитимират културното разнообразие и откриват Русия като страна на "колективните възможности" (а значи и "колективното съперничество") Това обаче поставя под съмнение руската доминация в политически и културен план и предизвиква центробежни практики и заплашва да доведе в крайна сметка до отцепване на регионите. Единството на империята се поставя под съмнение и тя отново е принудена да се върне към централизма и унификацията.

Териториалните реорганизации често се оказват само функционално изражение на переодически изменения в общата административна политика. Периода след полското въстание 1831 е свързан именно с курса на унификация при управлението на регионите на империята. Полското въстание е показало уязвимостта на позициите на Русия в нейните потенциално автономни -по културно исторически показатели периферни провинции. Оттук идва и административно-териториалното разпределение на закавказието през 40 те. През 1840 в закавказието се разпространява управлението от общограждански (губернски) тип, прекратява се използването-с неголеми изключения- на традиционното грузинско и мюсюлманско право. Територията на закавказието след изземането на Абхазия, Мингрелия и Сванетия е разделено на две административни единици Грузино-Имеретинска губерния и Каспийска област. В рамките на общогубернското управление е съхранено особеното окръжно управление за планинските народи окръзите Осетински, Горский, Тушино-Пшаво-Хевсурски. В Джаро-белоканския и Илисуйския султанства е съхранено военното управление, както и в част от Южен Дагестан, намиращ се в зоната на действие на Шамил-тук е образуван специален Военно-Дербентски окръг.

Редактирано 12, 2014 от Frujin Assen