Хронология на българските канове и делата им през VІІ век по "Именник на българските владетели" и "Джагфар тарихи"

[Aspandiat]

Това, което поствам по-долу, е откъс (със съкрашения) от неща, писани от мен преди 9-10 години. Всъщност темата донякъде има връзка със скорошните и сегашните събития в Украйна.

Приятно четене, спорене, но не и спамене!

Както е известно, в 626 г. Византия се намирала на ръба на погрома. Персите били стигнали до Халкедон на малоазийския бряг на Мраморно море. В същото време столицата била обсадена от големи аварски, български и славянски отряди. Последните атакували по море Константинопол със своите лодки-еднодръвки, а българите и аварите тръгнали на пристъп срещу крепостните стени. Славянският флот бил унищожен от византийския, а българо-аварският щурм пропаднал напълно. С големи загуби обсадителите се оттеглили. Тази неуспешна обсада подкопала силите на аварите и повече те не били в състояние да нападат земите южно от Дунава.

Същите събития са описани в “Гази Барадж тарихи”, без обаче да са датирани:

“Хаканът на аварите обсадил един голям румски град и както винаги го щурмували анчийците, а след тях и булгарите. Когато хаканът решил, че силите на защитниците са сломени, заповядал на булгарите да отстъпят място на неговите авари. Но румците разбили аварите и хаканът яростно обвинил за поражението Бу Юрган и заповядал да качат на трона на балтаварите на Кара Булгар младият син на Тубджак Албури. Сваленият Бу Юрган отишъл с част от булгарите в румската част на Джалда и се наел на служба при тамошните румци”.

Без съмнение Бу Юрган е вариант на записаното от византийските хронисти име на чичото на Кубрат Органа/Аргана. Явно той е избягал заедно със своя племенник в Херсон и оттам го е изпратил в Константинопол като заложник (а може би и за да предпази живота му) на един таен българо-византийски антиаварски съюз. Потвърждение на сключването на съюз между Византия и българите откриваме отново в “Гази Барадж тарихи”, където е казано, че аварският хакан вероломно убил кан Албури: “Когато вестта за убийството на Албури стигнала до булгарите, Бу Юрган отишъл в Рум и казал, че Кара Булгар прекъсва всякакви връзки с аварите и че той е готов да сключи съюз с Рум срещу тях. Зарадван, румският кан веднага признал бека за независим балтавар на Кара Булгар и сключил съюз с него”.

Историческата наука е установила, че кан Кубрат отхвърля аварския ярем в 632 г. В “Гази Барадж тарихи” обаче е посочена датата 620 г. (в предговора си Фархат Нурутдинов уточнява, че за по-голямо улеснение на читателите датите са приведени към християнското летоброене). Тази грешка обаче не е толкова произволна, тъй като разликата от 12 години се равнява на един от петте малки цикъла в големия шестдесетгодишен цикъл в древнобългарския календар. Това позволява да се мисли, че през ХІІІ в. Гази Барадж е допуснал грешка в хронологията поради недоброто познаване на вече излязлата от употреба в мюсюлманска Волжка България стара календарна система. От това може да се съди също, че Гази Барадж е ползвал някакви по-стари източници при съставянето на историята си и вероятно е трябвало да преизчислява датите, дадени според древното циклово летоброене. В такъв случай 605 г. – според Гази Барадж това е годината на смъртта на кан Тубджак, бащата на Бу Юрган (Органа) – трябва да бъде коригирана на 617 г.

“Гази Барадж тарихи” (и изобщо “Джагфар тарихи”) е важен извор за историята на българите и поради това, че с помощта на тази хроника могат да бъдат определени не приблизително, а с точност периодите на управление на всички български владетели от VІІ век. След като вече е установена грешката от 12 години и необходимостта от отместване на всяка дата с 12 години насам, не е трудно да установим, че смъртта на бащата на Органа кан Тубджак е настъпила в 617, а не в 605 г. За него в Гази Барадж пише, че е управлявал 15 години. Следователно Тубджак е управлявал в периода 602–617 г. Синът му Бу Юрган (Органа), както се разбира от текста, бил свален от аварите в 626 г., след обсадата на Константинопол, което позволява да се определи управлението на Органа – от 617 до 626 г. В “Гази Барадж тарихи” четем, че престолът бил зает от неговия по-млад брат Албури, който обаче бил коварно убит от аварския хакан в 618 г., а това ни дава всъщност датата 630 г. Следователно Албури е кан между 626 и 630 г.

След смъртта на Албури и властта над българите е поета от Кубрат в 620 г. (според Гази Барадж), което изместено с 12 години насам ни дава 632 г. Настъплението на запад срещу аварите било ръководено от брата на Кубрат Шамбат – една напълно неизвестна досега историческа личност. Пак според Гази Барадж Кубрат управлявал 40 години – до 660 г., фактически до 672 г. Период на управление от 40, а не от 60 години е много по-приемлив от биологична гледна точка – в противен случай Кубрат трябвало да е живял 80–90 години, рядко постижение за онези времена. Работата обаче не е в това доколко живот от 80–90 години е реалистичен за епоха отпреди повече от 1300 години. Докато в “Именника на българските канове” е казано, че Кубрат управлявал 60 години, Гази Барадж споменава, че Кубрат е живял 60 години: “Бат Боян умрял в 690 г. (тоест в 702 г.) на възраст 65 години, преживявайки с пет години повече от баща си”. Това сведение от “Историята на Гази Барадж” вече ще спести всички досегашни лутания на учените относно хронологията на управлението на Кубрат – да припомним предложените досега датировки, базиращи се почти изцяло или изцяло само на Именника:

584–642 г. – В.Златарски – И.Богданов

599–657 г. – Г.Фехер

605–665 г. – О.Прицак

630–666 г. – И.Венедиков

581–641 г. – Й.Вълчев

605–665 г. – М.Москов

617–677 г. – П.Добрев – Ал. Алексиев–Хофарт

Хронологизирането на управлението на Кубрат в промеждутъка 632–672 г. намира допълнително потвърждение в “Гази Барадж тарихи”. Отмервайки от 672 г. 60 години назад, се озоваваме в 612 г., когато е роден Кубрат. Когато през 626 г. Органа бяга при ромеите и отвежда своя племенник в Константинопол, Кубрат е бил на 14 години, а добре известно е, че той е прекарал младините си в ромейската столица. През 632 г., вече двадесетгодишен и възмъжал, Кубрат поема властта над българите и започва война с аварите. Следователно в Константинопол българският престолонаследник е прекарал 5 или 6 години.

В Именника преди Кубрат е отбелязан някой си Гостун, който не бил от рода Дуло, а от рода Ерми и в течение на две години бил наместник. При Гази Барадж това име отсъства, но можем да открием една владетелска празнина между управлението на Албури (626–630) и Кубрат (632–672). Тя е точно 2 години, колкото трае наместничеството на Гостун. Очевидно е, че след убийството на недостатъчно послушния Албури аварите са поставили свой човек да управлява българите – това бил Гостун. Възможно е дори Гостун да е бил българин само по майчина линия, а по бащина (по линия на рода Ерми) да е бил аварин. Йован Ковачевич отбелязва, че в “Пасхална хроника” се споменава за един аварски пълководец на име Ермицес.

С връщането си от Константинопол Кубрат отстранил чуждото протеже и започнал война с аварите.

Предложената хронология може да бъде проверена и по друг начин. След смъртта на Кубрат (т.е. в 672 г.) според Гази Барадж започнала междуособна война. Аспарух и братът на Кубрат Шамбат се опълчили срещу Бат Баян и последният бил блокиран в Джалда (Крим). Баян бил блокиран в течение на 5 години, тоест кримската кампания на Аспарух и Шамбат траела от 672 до 677 г. Намесата на хазарите деблокирала Баян и бунтовниците трябвало да се оттеглят към Бащу (Киев). Две години по-късно, тоест в 679 г., Шамбат умрял и Аспарух трябвало да отстъпи към Дунава. А на следната година, както всички знаем, той разгромил войските на Константин ІV Погонат при Онгъла. Следователно 672 действително следва да се счита за годината на смъртта на Кубрат, тъй като хронологически тя се вмества във времето до 680 г., когато е битката при Онгъла.

Писалият по времето на византийския император Михаил ІІІ (842–867) Георги Монах (Георги Амартол) е оставил едно интересно сведение, което също подкрепя предложената датировка:

“В тази година (680) народът на българите от северните отвъдни области на Черно море из така нареченото Меотидско езеро нахлул в Тракия, бидейки в голяма нищета и затруднение. Когато Константин узнал това, силно се наскърбил и се отправил против тях с много голяма морска и сухопътна войска, нападнал с пешите отряди откъм сушата при река Дунав, а корабите устремил към близкия бряг”.

Този откъс говори против мнението, че след смъртта на Кубрат, отнасяна към 665 г., Аспарух и хората му постепенно са се придвижвали от Северното Причерноморие към дунавската делта. Напротив – при Онгъла е имало огромно струпване на хора, което явно е причинило недостиг на храна и бедствено положение. При едно постепенно, продължило поне десетилетие преселение, такъв проблем не би следвало да възникне. Обаче при една бърза миграция (в 679 г. например) на голям брой хора е напълно закономерно да възникне недостиг на продукти. Бедственото положение на уногундурите е принуждавало Аспарух да върви само напред – да си пробие път с оръжие на юг от Дунава към Мизия и Тракия, за да осигури прехраната и оцеляването на народа си. Че броят на българите е бил много голям личи превъзходно от уточнението на Георги Монах, че Константин V е бил хвърлил срещу тях “много голяма морска и сухопътна войска”. Сведението на Георги Монах също така свидетелства за неочакваната поява на уногундурите, а не за продължителна серия от набези в Добруджа и Мизия преди 680 г., които да са довели до реакция от страна на императора.

Предложената хронология на българските владетели от VІІ век може да бъде проверена и по още един начин. Както бе пресметнато, кан Тубджак се възцарява в 602 г. От 602 г. (включително) до 453 г., когато умира Атила периодът обхваща точно 150 години, колкото е управлението на Ирниковия (Ернаковия) клон на династията Дуло. От друга страна обаче вече е установено, че началната година на Авитохол е 165, а оттам тази на Ирник/Ернак следва да бъде 465 г. На пръв поглед предложените дати на управлението на българските владетели през VІІ век, започващи от 602 г., влизат в пълно противоречие с изчислението 165 + 450 (годините на Авитохол и Ирник), защото тогава се озоваваме не в края на 602, а в 615 г. Това противоречие може да бъде твърде лесно разрешено.

Именникът е династичен документ. Първите двама владетели Авитохол и Ирник отразяват периодите на управление на българския (също хунски по произход) и хунския клон на династията Дуло. От хунския клон произлизат всички владетели до времето на цар Роман (ако се приеме, че кан Крум е от панонския клон на рода Дуло) или най-малкото до кан Севар. Ирник бездруго е идентичен със сина на Атила Ернак, и както видяхме по-напред, по линията на своето роднинство с Оебарс, той е поел властта над българите, измествайки своите сродници от Авитохоловата династия. Със сигурност този клон е управлявал до 465 г., защото 300 са годините на Авитохол. От друга страна логично е да се предположи, че Ернак/Ирник е бил обявен за владетел в 453 г. след смъртта на Атила, тоест имаме разминаване с 12 години. Никъде обаче в Именника не се казва кога точно Ирник е станал владетел. В документа само се дава началото на неговото управление над българите, 300 години след началото на Авитохоловата династия, т.е. в 465 г. Тоест от Именника може да се изчислят чрез елементарно събиране началните дати на управление на Авитохол и Ирник над българите – 165 и 465 г. При първия кан 165 г. съвпада не само с възкачването на престола, но и с началото на управлението му над българите. Съпоставяйки обаче данните за Ирник от Именника с данните от “Гази Барадж тарихи”, е напълно логично да се заключи, че 150^-те години (епохата) на Ирниковото царуване започват от 453 г. и продължават до 602 г. включително. Ако насложим сведенията от тези два ценни български документа, е видно, че Ирник е бил обявен за владетел в 453 г. след смъртта на баща си Атила, но е поел властта над българите 12 години по-късно – в 465 г. Гази Барадж обаче, верен на династическата традиция, пресмята царуването му от 453, а не от 465 г.

Единственото писмено свидетелство, което влиза в противоречие с предложената хронология на живота и управлението на кан Кубрат, е съобщението на патриарх Никифор (806–815), че той се бил споминал по времето на император Константин, който умрял на запад. Констант ІІ в 668 г. е убит от заговорници на остров Сицилия, но той не е Константин, който е негов син и наследник. Въз основа на не съвсем коректното сведение на патриарх Никифор историците задават 668 г. като горна граница последните години от управлението на Кубрат – оттам и предложената дата 665 г. за смъртта му. Обаче арменският историк Себеос, съвременник на Констант ІІ, го нарича Костандин. Противно на Себеос, средновековният историк Йоан Дубравий нарича Константин ІV Констанций, тоест Констант. С други думи, едно единствено свидетелство от византийски произход, което на всичко отгоре говори за недобра осведоменост на патриарх Никифор, не може да бъде използвано като решаващ аргумент за хронологични уточнения, защото още през средновековието е съществувавала известно объркване между имената Константин и Констант. След като съвременникът на Констант ІІ Себеос греши името и го записва като Костандин (Константин), не е странно, че писалият 130 години след смъртта на Константин ІV и 150 години след смъртта на Констант ІІ патриарх Никифор е объркал имената им. Ако изходим от това, че патриарх Никифор, както личи, е допуснал грешка и неговият “Константин, който умрял на Запад”, не е Констант ІІ, а Константин ІV (668–685), нещата вече си идват напълно на мястото.

След като според Гази Барадж Бат Баян бил умрял в 690 г. на 65 годишна възраст, това означава, че той е роден в 625 г. Невероятно е обаче на 13 години Кубрат вече да е имал син. Ако отнесем смъртта на Баян към 702 г., то тогава той ще да се е бил родил в 637 г., когато Кубрат е бил на 25 години и е в реда на нещата да е оставил потомци.

Ако от друга страна отредените от Именника 61 години на Аспарух се приемат не като срок на управление, а като срок на живота му и от 700 г. извадим тези 61 години, следва да заключим, че Аспарух е бил роден в 639 г. Така, използвайки едновременно сведенията от Именника и от “Гази Барадж тарихи”, може да се даде една точна и добре фактологично подплатена хронологична таблица на управлението на българските владетели през VІІ век.

Кан Тубджак 602–617 г

Кан Органа 617–626 г.

Кан Албури 626–630 г.

Кан Гостун (наместник) 630–632 г.

Кан Кубрат 632–672 г.

Кан Бат Баян 672–702 г.

Кан Аспарух 672–700 г.

Макар и Именника да е считан от мнозина за едва ли не най-точния и важен български извор, в него има немалко неточности и грешки. Той е бил изследван от редица учени и мненията им относно времето на създаването му се разделят на две: според едни от тях той е създаден в края на VІІ век или в началото на VІІІ век и е бил допълван постепенно. Второто мнение е, че той в своя единен вид е бил съставен чак по времето на княз Борис и дори на цар Симеон, което вероятно е по-правилното мнение. Преди десетина години Петър Добрев също анализира Именника и стигна до извода, че логически, математически и исторически владетелят с името Твирем, управлявал 28 години, просто е излишен. С него годините на управление на българските владетели от Умор до Тервел са 93, а исторически те са 65. Сляпото съобразяване с Именника води до това, че Тервел трябва да е станал кан в… 672 г., което е пълен абсурд. Тази дата обаче изненадващо съвпада със смъртта на Кубрат, определена на базата на “Гази Барадж тарихи”, и това отново показва, че късният съставител на Именника (ІХ–Х век) е имал на разположение поне два първоизточника, единият от които е започвал от 672 г. – датата на смъртта на Кубрат и при по-късното им съединяване (през ІХ–Х век) съставителят се е объркал и това е довело до появата на излишния княз Твирем. Нещо повече – ако към 672 г. добавим излишните 28 години се озоваваме в 700 г. Това е датата на смъртта на Аспарух. Следователно възможно е в първоначалния източник на съставителя Твирем да е бележел времето на управлението на Аспарух както отвъд Дунава, така след това и на Балканите. На свой ред това означава, че Именникът в известна степен е надценяван като документ. Безспорно като извор за календара, антропонимията и езика на древните българи той е уникален и безценен. Като носител на историческо съдържание обаче той не следва да бъде абсолютизиран, особено след като вече разполагаме с “Джагфар тарихи” и в частност с “Историята на Гази Барадж”. Именникът и “Гази Барадж тарихи” често си противоречат, но често се синхронизират, като се допълват и взаимокоригират. В сравнение с Именника обаче “Гази Барадж тарихи” е много по-обилен на историко-фактологична конкретика, която може да бъде съгласувана и с други извори, докато Именникът като династичен документ представлява единствено изброяване на имена и възшествени дати, без да можем да бъдем сигурни, че те са свързани с гарантирана последователност. Засичането и синхронизирането на двата документа по доста пунктове може да служи като един вид легитимация на “Гази Барадж тарихи” в частност и на “Джагфар тарихи” като цяло.

Съществуването на неточности в Именника се потвърждава и от други сведения в него.

Съгласно Именника Бат Баян (Безмер) управлявал само 3 години, докато от сведенията на Гази Барадж става ясно, че след смъртта на баща си той е управлявал 30 години. Как може да се изглади това противоречие? Гази Барадж съобщава нещо твърде интересно: “Докато бил жив този хакан [Кубрат], в страната било спокойно. Но едва се споминал в 660 г. (т.е. в 672 г.) и Шамбат с подкрепата на Атилкесе (Аспарух) се опълчил срещу новия хакан Бат Боян с цел да завладее престола. Те му позволили да управлява повече или по-малко спокойно само три години, след което започнали против него открита война”.

Като че ли това сведение влиза в пълно противоречие с предложената по-горе хронология. Ако го приемем буквално, излиза, че гражданската война е започнала чак в 675 г., а от това следва, че Аспарух е дошъл на Дунава не в края на 679, а чак в 682 г., което е невъзможно. “Историята на Гази Барадж” обаче съдържа и сведения, от които става ясно, че войната е започнала не в 675, а в действителност в 672 г. Четем, че още приживе Кубрат разделил държавата между синовете си: “Най-старият син на Кубрат Бат Боян яздел (тоест управлявал) между Джалда и средното течение на река Буга Идел…”. Джалда е Крим, докато Буга Идел не може да бъде идентифицирана, но вероятно става дума за някой приток на река Волга – Идел. Обхватът на владенията на Аспарух обаче може да ни помогне да уточним с по-голяма сигурност и обхвата на Баяновите владения: “По-младият син на Курбат Атилкесе по прозвище Аспарух яздел (тоест управлявал) между Бурджан и Бехташ, а утигите и мурдасите също му се подчинявали. Основното му седалище било в град Бурджан южно от Джураш. Той бил много близък с чичо си Шамбат, улугбек на Бащу, който се бил обкръжил с верни нему булгарски и саклански бийове и анчийски бояри. Тази привързаност не се харесвала особено на Курбат, който винаги подозирал брат си в готовност да му измени и затова на Атилкесе била дадена най-отдалечената от Кий област”.

В речника на термините, съставен от редколегията, издала “Джагфар тарихи”, се уточнява, че Джураш е районът на Дагестан и Чечено–Ингушия в частност и Северен Кавказ изобщо. В действителност названието Джураш трябва да се отнесе към предпланините на днешните Кабардино-Балкария и Карачаево-Черкезия, а Бурджан е отговарял на днешен Дагестан. Това личи от по-внимателното четене на тази глава от “Гази Барадж тарихи”, както и на следващите. В някои случаи Джураш наистина означава Северен Кавказ като цяло, а в други случаи под Бурджан се разбира Северен Кавказ като цяло. Следователно южните граници на Аспаруховите владения са минавали по хребетите на Кавказ. Обаче не е съвсем ясно, кой е град Бурджан. Според Гази Барадж той се е намирал южно от Джураш, тоест южно от предпланините на Централен Кавказ. Съмнително седалището на Аспарух да е било чак в Сванетия. Много по-вероятно е този Бурджан южно от Джураш да се е намирал в самите Кавказки планини. Никак не е изключено Бурджан да е самото Хумаринско градище около Конската планина. Бехташ не е идентифициран, но с оглед на това, че мурдасите (тоест буртасите) са били под властта на Аспарух, очевидно е, че владенията му са се простирали чак до Средното Поволжие. От това следва, че земите на запад от Средното Поволжие и устието на Дон до Крим са били владенията на Бат Баян. Западно от Баяновите владения с център Бащу (Киев) като полунезависим господар управлявал Шамбат.

Щом като още живият Кубрат бил дал на Аспарух източните провинции, това означава, че България е била разделена по апанажен принцип преди 672 г. Баян бил оставен на мира, защото все още живият Кубрат бил фактор, предотвратяващ войната между неговите наследници. Следователно трите години на търпимост между братята обхващат времето в края на управлението на Кубрат – от 669 или по-скоро от края на 668 г. до 672 г. Като Верени алем в Именника е посочена възшествената година на Аспарух. Верени алем се пада не само 680 но и 668 г. (с начало 23 декември). В самият край на 668 г. Кубрат обявява Аспарух и Баян за престолонаследници и им отрежда дялове от империята. Трите години (668/669–672) на търпимост между братята са отразени в Именника като управление на Безмер.

.................

И така, през 669 г. Кубрат разделя държавата на три части и погазвайки (не винаги спазван) принципа на първородството, обявява за канартикин Аспарух. След смъртта на Кубрат в 672 г. Бат Баян, позовавайки се на първородството си, решава да заеме престола, измествайки законно обявения наследник Аспарух. Последният вероятно не е разполагал с достатъчно военни сили, за да наложи правото си и се е обърнал за подкрепа към Шамбат. Неговият чичо приел да помогне при условие той самият да получи върховната власт, към която от младини се стремял. Притиснатият Аспарух не е имал избор. Самият Шамбат бил вече на години и вероятно между него и племенника му е било постигнато споразумение Аспарух да го наследи след смъртта му. В тези събития виждаме да действа следната схема за унаследяване – властта преминава от брат (Кубрат) към брата (Шамбат), а от него по-късно към племенника (Аспарух). Сега вече ще ни стане ясно защо в Именника на Баян са дадени само 3 години управление – в очите на потомците на изместения Аспарух Баян е управлявал законно само 3 години до 672 г. – по-нататък за дунавските канове той е бил узурпатор. Можем да си представим колко голям е бил разривът между братята и оттам между дунавския и волжкия клон на династията Дуло.

Пресметната дата на разделянето на Велика България от кан Кубрат е твърде особена и неслучайна. Съгласно Именника Аспарух се възцарява в годината верени алем. Такава например е 668 г. – Змей, Дракон. Съгласувайки сведенията на Гази Барадж и Именника, става ясно, че разделянето на империята от Кубрат е станало в 668–669 г., като по-скоро събитието следва да се отнесе към самия край на 668 г. Отмервайки 3 години насетне, се озоваваме в самото начало на 672 или в самия край на 671 г., когато умира Кубрат. Разделянето на държавата и овластяването на Аспарух, Баян и Шамбат е заложено в Именника като начало на управлението на кан Аспарух. При това положение изразът “Исперих кненз 61 лет” следва да се разбира като обозначаване на период на живот, а не на царуване, защото в противен случай излиза, че Аспарух се е споминал в 729/730 г.

С оглед на датата на разделяне на Кубратовата империя между синовете и брат му, би могло да се приеме края на 668 г. като тяхна възшествена дата, още повече, че за съставителя на Именника (макар че последният явно е разполагал и с друг източник на информация, сочещ като начало на царуването на Аспарух смъртта на Кубрат в 672 г.) тя бележи началото на управление на Аспарух. Следователно управленията на Аспарух и Бат Баян хронологично биха изглеждали по следния начин:

Кан Аспарух – краят на 668 – 700 г.

(от началото на 672 г. самостоятелен владетел)

Кан Бат Баян – краят на 668 – 702 г.

(от началото на 672 г. самостоятелен владетел)

Следователно междуособната война от 672–679 г. е следствие от колизията на нормите на династическото право. От съобщението на Йоан Екзарх и от историята на Първото българско царство може да се заключи, че най-малкото през VІІ век и след това при българите са съществували две успоредни династически правни традиции – едната е била наследяването на бащата от сина (първородния, но не винаги) и на нея се е позовал Бат Баян в своите претенции към короната, а другата е свързана с наследяването на брат от по-млад брат, а той от своя страна бил наследяван от племенника си. На втория династически принцип основали аспирациите си Шамбат и Аспарух (вторият по неволя).

[T.Jonchev]

"Именникът" съдържа грешки, но въпреки това не бих коригирал данните му, нито данните на гръцките извори, чрез "Джагфар Тарихи".

1.Хронологията в "Джагфар Тарихи" е повече от подозрителна - Ф.Нурутдинов казва, че е приведена към съвременно летоброене, но на нито едно място той не посочва съвременна година приблизително - навсякъде те са точно посочени, което е невъзможно, ако се привеждат датировки от егира или хиджра, в които няма дата или поне месец. Според мен въобще не е привеждано.

2.Хронологическата корекция, която допускаш, Нурутдинов изобщо няма предвид - така че ако продължиш да налагаш тези 12 години към следващите датиривки, които стоят в "Джагфар Тарихи", ще се окажеш в абсурдна ситуация или ще ти се наложи да търсиш обяснение как така 12-годишната разлика неочаквано изчезва и датировките стават отново прецизни.

3.Според мен "Джагфар Тарихи" съвсем целно подчертава, че Кубрат е живял, а не управлявал, 60 години: така се преодолява едно съществено затруднение от хронологията на "Именника" - стига да приемеш "Джагфар Тарихи" за чиста монета.

4.Датирането на Кубратовата смърт в 672г. е неприемливо, включително и заради противоречието с данните на Теофан и Никифор - и двамата изрично указват, че говорят за император, който е управлявал или умрял на Запад, а това категорично не е Константин IV. И Теофан, и Никифор черпят информацията си от съвременен на епохата извор, така че няма как да смятаме, че са се объркали и двамата. А че Констанс II е наричан и Константин, доказват данните на Себеос (и не само те).

5.Много интересно звучи изразът "Атилкисе по прозвище Аспарух". Името Аспарух се среща единствено в гръцките извори и в никой негръцки извор, който го споменава, той не е наречен Аспарух. Твърдението, че "Аспарух" било българско прозвище ме навежда на мисълта, че съставителят на "Джагфар Тарихи" е ползвал литература по византийска история, но не познава самите гръцки източници. Впрочем всички данни за българо-византийски отношения, които "Джагфар Тарихи" съдържа, сочат същото - повърхностно познаване на ромейската история (учебникарски тип и то преимуществено в съкратен вариант), а за мен това е довод срещу оригиналността на този паметник.

Редактирано 28, 2014 от T.Jonchev

[makebulgar]

Аспандиате, загубил си си времето с тоя Джагфар Тарихи. От книгата навсякъде лъха на творчество, а не на исторически извор. Най очебийното е това, че Нурутдинов се е постарал да обясни всяка подробност и всяко нещо което може да затрудни читателя. Нито един извор не е толкова обяснителен. Нурутдинов е историк и е имал достъп до византийските и ромейски извори, а също и до някой източни извори, и на тяхна база е съчинил всичко.

[glishev]

И на мен ми се струва, че Джагфар е мистификация. Историята на текста е повече от съмнителна, дори без да влизаме в детайли по съдържанието.

[decapitator]

Брато язък ти за труда! Колкото до т.нар. "Именник" прочети, ако вече не си чел, Biliarski, I. The Tale of the Prophet Isaiah
The Destiny and Meanings of an Apocryphal Text, pp. 249-259; Пеев, Д. "Заглавката на Григорий, презвитер мних на всички църковници на българските църкви, и Именникът на българските ханове", в; Littera et Lingua, 2007. И според двамата "Именника" (в този му вид) носи повече, ако не изцяло, идеологически заряд отколкото исторически.

[КГ125]

Отде накъде па "язък!" Напротив!

Да не би да искаш да кажеш, че и Именника е фалшив?? Не виждам никакви основания за това.

Редактирано Март 1, 2014 от КГ125

[tervel]

Твърде голямо внимание се обръща в България на историческата хроника "Джагфар Тарихи", която е плод на болната фантазия на Нурутдинов. Според моето скромно мнение "Джагфар Тарихи" е класически фалшификат и стойността му като исторически извор е повече от съмнителна. След разапада на СССР има вълна от тюркски национализъм в тюркоговорящите републики, а отделни историци започват да съчиняват пантюркистки митове за славен произход на тюрките и конспиративен заговор на науката срещу великата история на тюрките. Там някои историци претендират дори за тюркска принадлежност на шумерите и етруските. Достатъчно пример са грубите манипулации с които си служат лица като Мурат Аджи, Олджас Сулейманов, Полат Кая.

Редактирано Март 1, 2014 от tervel

[КГ125]

Не можем да знаем дали е, или не е фалшификат татарската хроника. И ако да, кой я е написал. Можем да предполагаме.

[tervel]

Аргументите в полза на това че е фалшификат ми се струват доста убедителни .... поне на мен.

http://www.facebook.com/notes/make-bulgar/%D0%B8%D0%B7%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%84%D0%B0%D0%BB%D1%88%D0%B8%D1%84%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B8-%D0%B8-%D0%B4%D0%B6%D0%B0%D0%B3%D1%84%D0%B0%D1%80-%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%85%D0%B8/534201586610853

[mitaca]

Че е фалшификат спор няма, въпроса е, че Именника в този му вид не върши никаква работа .

[КГ125]

Еми средновековен източник. Върши работа като такъв.

[decapitator]

Отде накъде па "язък!" Напротив!

Да не би да искаш да кажеш, че и Именника е фалшив?? Не виждам никакви основания за това.

Колкото до т.нар. "Именник" прочети, ако вече не си чел, Biliarski, I. The Tale of the Prophet Isaiah

The Destiny and Meanings of an Apocryphal Text, pp. 249-259; Пеев, Д. "Заглавката на Григорий, презвитер мних на всички църковници на българските църкви, и Именникът на българските ханове", в; Littera et Lingua, 2007. И според двамата "Именника" (в този му вид... редакция) носи повече, ако не изцяло, идеологически заряд отколкото исторически и е плод на Симеоновата пропаганда.

[КГ125]

Ще го видя, но някак не ми звучи.. нещо много актуални критерии сякаш са приложили към него. Чак пък пропаганда. Ще видя.

[T.Jonchev]

Аргументите в полза на това че е фалшификат ми се струват доста убедителни .... поне на мен.

http://www.facebook.com/notes/make-bulgar/%D0%B8%D0%B7%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%84%D0%B0%D0%BB%D1%88%D0%B8%D1%84%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B8-%D0%B8-%D0%B4%D0%B6%D0%B0%D0%B3%D1%84%D0%B0%D1%80-%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%85%D0%B8/534201586610853

Трудно ми е да ги преценя. Най-професионално могат да се изкажат тюрколозите и специалистите по Ранно Средновековие на онзи регион.

[Galahad]

Историята на Джагфар и Сказанието за дъщерята на хана не просто са фалшификати, но при това са и много некачествени. Авторът е ползвал широко издадените в Русия византийски и арабски автори, а също руските летописи. Данните обаче, които са били публикувани по-късно или са били трудно достъпни, не са залегнали в съчинението - примерно намерените тука надписи на хановете. Те стилово си приличат, но не приличат на произведения от епохата, от която би трябвало да са. Примерно в тях има едно твърде голямо изобилие от имена, което трудно би се получило в онези времена, защото е трудно да се помнят толкова много конкретни данни. Още повече ако си имаме работа с автор-мюсюлманин, който описва езически събития. При летописните бележки пък има по-голяма конкретика, но дори и да бъдат използвани за направата на по-голямо изложение, то тяхното кратко и сбито изложение прави впечатление.

[glishev]

За Джагфар тарихъ явно повечето сме на едно мнение По автентичност се равнява на "Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес" Тоест, работа, основаваща се върху този текст, е точно толкова полезна, колкото и дълбоки разсъждения върху произхода на титлата на гондорските крале (мое инак любимо занимание).

Колкото до Именника - той си е съвсем полезен и много интересен извор. Не е религиозен апокриф. Типичен catalogus regum, доста подобен на такива списъци у други европейски средновековни народи, излизащи от варварския си период.

[T.Jonchev]

Тука Спандю като една Ерида фърли ябълката и го няма никакъв - сигурно надзърта сегиз тогиз да ни гледа сеира.

[Aspandiat]

Утре ще гледам да намеря време да ти отговоря, друже Йончев.

[Staretsa]

Източникът е компилативен и осъвременяването му е някъде докъм 70-те, когато у излезе хипотезата на Й. Вълчев, М. Москов, П. Добрев и други за прабълг. календар, който обяснявал прабълг. имена и специално паралела (Петър) Делян- Джилан (змия, змей). Преводите на български са изпъстрени с неграмотни и малоумни грешки като се започне от името. Толкова ли е трудно на съвременните български преводачи да разпознаят руското "г", че пишат Джагфар? На какъв език е името Джагфар? Арабско-персийското и шиитско име си е Джафар или Джафер, но не и Джагфар!!! Нурутдинов вероятно е говорил на някакъв татарски диалект, където пред "ф" се е вмъквали някакво "х", което дори не трябва да реконструираме, а направо да елиминираме, но не - "умници" наши направо приписват руското "г"! Колективът работил върху създаването на творбата е положил колосален труд по остраняване на различни спорни исторически факти,имена и дати. За съжаление като цяло той си остава 2- или 3-остепенен и неоригинален до изнамирането на някакви нови доказателства или копия или оригинали (?)! Цялата работа е гола декларативност и булгарски (татарски-башкордистански) шовинизъм!

[_magotin_]

Източникът е компилативен и осъвременяването му е някъде докъм 70-те, когато у излезе хипотезата на Й. Вълчев, М. Москов, П. Добрев и други за прабълг. календар, който обяснявал прабълг. имена и специално паралела (Петър) Делян- Джилан (змия, змей). Преводите на български са изпъстрени с неграмотни и малоумни грешки като се започне от името. Толкова ли е трудно на съвременните български преводачи да разпознаят руското "г", че пишат Джагфар? На какъв език е името Джагфар? Арабско-персийското и шиитско име си е Джафар или Джафер, но не и Джагфар!!! Нурутдинов вероятно е говорил на някакъв татарски диалект, където пред "ф" се е вмъквали някакво "х", което дори не трябва да реконструираме, а направо да елиминираме, но не - "умници" наши направо приписват руското "г"! Колективът работил върху създаването на творбата е положил колосален труд по остраняване на различни спорни исторически факти,имена и дати. За съжаление като цяло той си остава 2- или 3-остепенен и неоригинален до изнамирането на някакви нови доказателства или копия или оригинали (?)! Цялата работа е гола декларативност и булгарски (татарски-башкордистански) шовинизъм!

Прицак има специална статия, в която обяснява защо паметникът е менте.

[Пандора]

"Именникът" съдържа грешки, но въпреки това не бих коригирал данните му, нито данните на гръцките извори, чрез "Джагфар Тарихи".

1.Хронологията в "Джагфар Тарихи" е повече от подозрителна - Ф.Нурутдинов казва, че е приведена към съвременно летоброене, но на нито едно място той не посочва съвременна година приблизително - навсякъде те са точно посочени, което е невъзможно, ако се привеждат датировки от егира или хиджра, в които няма дата или поне месец. Според мен въобще не е привеждано.

2.Хронологическата корекция, която допускаш, Нурутдинов изобщо няма предвид - така че ако продължиш да налагаш тези 12 години към следващите датиривки, които стоят в "Джагфар Тарихи", ще се окажеш в абсурдна ситуация или ще ти се наложи да търсиш обяснение как така 12-годишната разлика неочаквано изчезва и датировките стават отново прецизни.

3.Според мен "Джагфар Тарихи" съвсем целно подчертава, че Кубрат е живял, а не управлявал, 60 години: така се преодолява едно съществено затруднение от хронологията на "Именника" - стига да приемеш "Джагфар Тарихи" за чиста монета.

4.Датирането на Кубратовата смърт в 672г. е неприемливо, включително и заради противоречието с данните на Теофан и Никифор - и двамата изрично указват, че говорят за император, който е управлявал или умрял на Запад, а това категорично не е Константин IV. И Теофан, и Никифор черпят информацията си от съвременен на епохата извор, така че няма как да смятаме, че са се объркали и двамата. А че Констанс II е наричан и Константин, доказват данните на Себеос (и не само те).

5.Много интересно звучи изразът "Атилкисе по прозвище Аспарух". Името Аспарух се среща единствено в гръцките извори и в никой негръцки извор, който го споменава, той не е наречен Аспарух. Твърдението, че "Аспарух" било българско прозвище ме навежда на мисълта, че съставителят на "Джагфар Тарихи" е ползвал литература по византийска история, но не познава самите гръцки източници. Впрочем всички данни за българо-византийски отношения, които "Джагфар Тарихи" съдържа, сочат същото - повърхностно познаване на ромейската история (учебникарски тип и то преимуществено в съкратен вариант), а за мен това е довод срещу оригиналността на този паметник.

Вероятно Нурутдинов е вложил и лично творчество, но каква е все пак вероятността да е ползвал някакви непознати източници, макар и неправилно интерпретирани ?

[Aspandiat]

Да се заема с тебе, приятелю Йончев.

"Именникът" съдържа грешки, но въпреки това не бих коригирал данните му, нито данните на гръцките извори, чрез "Джагфар Тарихи".

1.Хронологията в "Джагфар Тарихи" е повече от подозрителна - Ф.Нурутдинов казва, че е приведена към съвременно летоброене, но на нито едно място той не посочва съвременна година приблизително - навсякъде те са точно посочени, което е невъзможно, ако се привеждат датировки от егира или хиджра, в които няма дата или поне месец. Според мен въобще не е привеждано.

Ако отвориш текста на първата част от Д.Т., "Историята на Гази Барадж", която е важната в случая, обърни внимание на следното - няма нито една датировка преди VІІ век, тоест преди хиджра, сиреч при всяко положение източникът или източниците, ползвани от Гази Барадж или Нурудтинов (ако се упорства, че той е автор на текста), са били ислямски и по ислямското летоброене, което няма как да почне преди VІІ век.

2.Хронологическата корекция, която допускаш, Нурутдинов изобщо няма предвид - така че ако продължиш да налагаш тези 12 години към следващите датиривки, които стоят в "Джагфар Тарихи", ще се окажеш в абсурдна ситуация или ще ти се наложи да търсиш обяснение как така 12-годишната разлика неочаквано изчезва и датировките стават отново прецизни.

Никой не казва, че Нурудтинов се води от тази 12-годишна корекция, тя излиза от съпоставката на Именника с Гази Барадж. Нурудтинов изобщо като го гледам не е подозирал, че ще се появи разминаването от 12 години. Датировките от VІІІ век нататък стават прецизни, защото.... ами приятелю, теб историкът ли да уча, че просто авторът е имал на разположение друг(и) извор(и) за събитията от VІІІ век.

3.Според мен "Джагфар Тарихи" съвсем целно подчертава, че Кубрат е живял, а не управлявал, 60 години: така се преодолява едно съществено затруднение от хронологията на "Именника" - стига да приемеш "Джагфар Тарихи" за чиста монета.

Е, това е твое мнение, което тежи толкова, колкото би тежало моето, че не е самоцелно.

4.Датирането на Кубратовата смърт в 672г. е неприемливо, включително и заради противоречието с данните на Теофан и Никифор - и двамата изрично указват, че говорят за император, който е управлявал или умрял на Запад, а това категорично не е Константин IV. И Теофан, и Никифор черпят информацията си от съвременен на епохата извор, така че няма как да смятаме, че са се объркали и двамата. А че Констанс II е наричан и Константин, доказват данните на Себеос (и не само те).

Както знаеш, Теофан и Никифор преписват от един и същ общ източник, недостигнал до нас. Само че за него се смята, че е от VІІІ век, тоест при всяко положение не е съвременен на събитията. Виж, Себеос е съвременник и той нарича Констанс ІІ с името Константин. Та след като съвременникът Себеос бърка имената, какво остава неизвестният автор от VІІІ век, писал примерно 50-100 години след събитията, да е имал предвид Константин ІV, но да го е смесил с Констант.

5.Много интересно звучи изразът "Атилкисе по прозвище Аспарух". Името Аспарух се среща единствено в гръцките извори и в никой негръцки извор, който го споменава, той не е наречен Аспарух. Твърдението, че "Аспарух" било българско прозвище ме навежда на мисълта, че съставителят на "Джагфар Тарихи" е ползвал литература по византийска история, но не познава самите гръцки източници. Впрочем всички данни за българо-византийски отношения, които "Джагфар Тарихи" съдържа, сочат същото - повърхностно познаване на ромейската история (учебникарски тип и то преимуществено в съкратен вариант), а за мен това е довод срещу оригиналността на този паметник.

Ми не е така, в разширената редакция на арменската география "Ашхарацуйц" се споменава за Аспарух:

"И [има в Тракия] две планини и реки – едната е Даноб, която се дели на 6 ръкава и образува езеро и остров, който се нарича Пюки. На този остров живее Аспар-хрук, синът на Хубраат, който избягал от хазирите от Планината на булхарите и отишъл и прогонил на запад народа на аварите, и се заселил там."

Иначе на Гази Барадж или на източника, ползван от него, не е било необходимо да се пренапряга да докарва името Аспарух да пасва точно на византийските източници, защото формата е била запазена сред българския народ поне докъм средата на ХVІІ век, което предполага, че и в Поволжието това име се е срещало. Да не съм голословен:

Дино, син на Асп[а]руко (Село Вълково, югоизточно от Гоце Делчев, XV век).

Омер, син на Аспарух (Село Братин дол, Битолско, 1634 г.).

Аспарух, син на попа (Село Брод, Битолско, 1635 г.).

Аспарух Янко (Село Оптичари, Битолско, 1635 г.).

[Aspandiat]

Аргументите в полза на това че е фалшификат ми се струват доста убедителни .... поне на мен.

http://www.facebook.com/notes/make-bulgar/%D0%B8%D0%B7%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%84%D0%B0%D0%BB%D1%88%D0%B8%D1%84%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B8-%D0%B8-%D0%B4%D0%B6%D0%B0%D0%B3%D1%84%D0%B0%D1%80-%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%85%D0%B8/534201586610853

Значи, няма да водя задочни спорове тук с Живко Войников. Неговият модел е "историята е фалшификат, защото това и това й липсва". Само че в "Гази Барадж тарихи" има нещо, което на Нурутдинов, дори и да беше хитър и съобразителен като цяло стадо полярни лисици, пак нямаше да хрумне.

Става дума за една прелюбопитна особеност, а именно употребата на термина "кашек", тоест "касоги", днес адъгците. След ХІІІ век обаче названието "кашек~кашак" изчезва от изворите. На персо и на арабоезичните автори от следващото столетие това название е вече неизвестно. Тази информация ми попадна съвсем случайно навремето у Наталия Волкова ("Этнонимы и племенные названия Севеного Кавказа. М., 1973, с. 21). Сто процента Нурутдинов ако се е заел да прави менте, е нямало да навлезе в такива подробности, впечатленията ми са, че като историк той не е нищо особено. Само че употребата на "кашек" в "Гази Барадж тарихи" пасва великолепно на твърдението, че той е автор от ХІІІ век. Ако беше живял по-късно, през ХVІІ век например, или пък беше измислен, нямаше да употреби актуалния за ХІІІ век термин.

[makebulgar]

Аспандиате, много е наивно да смяташ че Нурутдинов не е имал достъп и не е знаел за тая руска книга за етнонимите и племенните имена. Нурутдинов като всеки уважаващ себе си писател в процеса на писане събира десетки и понякога няколко стотици на брой източника. Тоест доказателството че Гази Барадж е автентичен извор е несъстоятелно, понеже се базира на предположение.

Относно Джагфар Тарихи трябва да се подхожда не от гледна точка че е оригинален извор, а трябва да се подхожда към него като към измислица на Нурутдинов (доколкото легендата за тахирито я имаме само по думите на Нурутдинов) и след това евентуално сред купищата нелепости и измислици да се отсее нещо което може да е остатък от оригинален татарски извор.

[T.Jonchev]

Още когато за пръв път четох текста (на руски), казах, че ако това е фалшификат, то е блестящ фалшификат. Ясно ми беше, че аз не мога да се произнеса адекватно за този паметник, защото нито съм езиковед, нито специалист по историята на този регион. Мога най-много да подозирам очебийните сходства със заключенията, които Москов публикува в „Именник на българските ханове (ново тълкуване)”, излязъл съвсем скоро преди появата на „Джагфар Тарихи”.

В този смисъл твоето мнение съвсем естествено ще е по-меродавно от моето. Но все пак запазвам известни резерви.

Ако отвориш текста на първата част от Д.Т., "Историята на Гази Барадж", която е важната в случая, обърни внимание на следното - няма нито една датировка преди VІІ век, тоест преди хиджра, сиреч при всяко положение източникът или източниците, ползвани от Гази Барадж или Нурудтинов (ако се упорства, че той е автор на текста), са били ислямски и по ислямското летоброене, което няма как да почне преди VІІ век.

Няма преди VII век, така е, но преди хиджра има: 605, 618 и 620г. Как според теб са били посочени тези датировки в оригинала? Като 17, 4 и 2г. преди хиджра? Срещал ли си някъде такава практика на датиране в мюсулманските източници? Дори да предатираме с корекция от 12г. тези данни, пак едната остава преди хиджра.

Нищо не казваш за приравняването на мюсулманска година към точна януарска година – хронологически това е проблем.

Освен всичко това в бележка към българското издание е казано, че датировките са приведени „от първия преводач на свода” т.е. от Нигматулин. Специалист по какво би трябвало да е той, за да може да привежда датировки от хиджра – нещо, което доста хабилитирани историци у нас не могат.

Никой не казва, че Нурудтинов се води от тази 12-годишна корекция, тя излиза от съпоставката на Именника с Гази Барадж. Нурудтинов изобщо като го гледам не е подозирал, че ще се появи разминаването от 12 години. Датировките от VІІІ век нататък стават прецизни, защото.... ами приятелю, теб историкът ли да уча, че просто авторът е имал на разположение друг(и) извор(и) за събитията от VІІІ век.

Е, да, най-лесният отговор! Но забележи, че в разказа за събитията след смъртта на Бат-Боян няма дори стилова промяна, така че да се говори за друг извор не е много логично.

Както знаеш, Теофан и Никифор преписват от един и същ общ източник, недостигнал до нас. Само че за него се смята, че е от VІІІ век, тоест при всяко положение не е съвременен на събитията. Виж, Себеос е съвременник и той нарича Констанс ІІ с името Константин. Та след като съвременникът Себеос бърка имената, какво остава неизвестният автор от VІІІ век, писал примерно 50-100 години след събитията, да е имал предвид Константин ІV, но да го е смесил с Констант.

Всъщност този император е наричан и Констанс, и Константин, така че Себеос не бърка. Работата обаче не е в това, а в уточнението – за кой по-точно Константин се говори в текста. Тук объркване между управлявалият на запад Константин (Констанс) и управлявалият на изток негов син въобще не е възможно.

Ми не е така, в разширената редакция на арменската география "Ашхарацуйц" се споменава за Аспарух:

"И [има в Тракия] две планини и реки – едната е Даноб, която се дели на 6 ръкава и образува езеро и остров, който се нарича Пюки. На този остров живее Аспар-хрук, синът на Хубраат, който избягал от хазирите от Планината на булхарите и отишъл и прогонил на запад народа на аварите, и се заселил там."

Иначе на Гази Барадж или на източника, ползван от него, не е било необходимо да се пренапряга да докарва името Аспарух да пасва точно на византийските източници, защото формата е била запазена сред българския народ поне докъм средата на ХVІІ век, което предполага, че и в Поволжието това име се е срещало. Да не съм голословен:

Дино, син на Асп[а]руко (Село Вълково, югоизточно от Гоце Делчев, XV век).

Омер, син на Аспарух (Село Братин дол, Битолско, 1634 г.).

Аспарух, син на попа (Село Брод, Битолско, 1635 г.).

Аспарух Янко (Село Оптичари, Битолско, 1635 г.).

Аз по-скоро се чудя защо липсва името Атилкесе, ако това е рожденото име? Работата е като становището на Москов за Авитохол: това било рожденото име на Атила, но никой нито го запомнил, нито го използвал.