Смъртта на една книга или Началото на средновековната епическа литература

[glishev]

http://mglishev.blog.bg/history/2014/03/11/smyrtta-na-edna-kniga-ili-nachaloto-na-srednovekovnata-epich.1246739

Казусът

„... Charlemagne, lorsqu’il fit recueillir les légendes du Nord, que son fils Louis proscrivit par un excès de zèle religieux.“

(Eugène Hallberg, Histoire des littératures étrangères. Littératures scandinave – allemande – hollandaise. Paris, 1879.)

„... Карл Велики, който заповядва да бъдат събрани легендите на Севера, сетне забранени поради прекомерната религиозна ревност на сина му Луи“ (Преводът и курсивът мои, glishev).

(Йожен Алберг, История на чуждестранните литератури. Скандинавска, немска и холандска литература. Париж, 1879.)

От Айнхардовото житие (или животопис) на Карл знаем, че императорът е заповядал събирането и записването на езически песни: „Item barbara et antiquissima carmina, quibus veterum regum actus et bella canebantur, scripsit memoriaeque mandavit“ (Eihardi Vita Karoli Magni, 29, по текста в: thelatinlibrary.com).

„… записа и остави на поколенията и прастарите езически песни, в които се възпяват делата и войните на старите крале“ (Айнхард, Животът на Карл Велики, 29. Превод: Милко Цветанов. Плевен, 1994).

Това, което не знаем засега, е откъде Йожен Алберг черпи сведението, че Лудвиг Благочестиви е забранил преписването или направо е унищожавал предполагаемия сборник с езически песни. Ако обаче приемем това сведение за взето от достоверен източник (например капитуларий от или анали за царуването на Лудвиг), ще получим приблизително прецизна датировка на „смъртта“ на сборника. Рядко срещана възможност за точен некролог на една книга. Разбира се, можем да допуснем и че има оцелели, все още неоткрити преписи, но вероятността не е особено голяма предвид факта, че съставянето и забраната стават в кратък срок – и то почти сигурно в ограниченото пространство на Аахен.

Германският епос и кралската легитимност

По Англосаксонската хроника, „История на лангобардите“, „Гетика“, „Деяния на датчаните“, франкската история на Григорий от Тур и „Хеймскрингла“ (издадена у нас като „Саги за кралете на Севера“) можем да си съставим доста добра представа за това как „прастарите езически песни“ на германоезичните народи вдъхновяват историческите или най-малкото квазиисторическите въведения на големите хроники в проза. „Старите крале“ обикновено произлизат от бога Водан/Вотан, Уоден или Один, евхемеризиран от християнските автори и скриптори като смъртен родоначалник, и продължават с няколко поколения легендарни владетели, чиито генеалогии и подвизи по-скоро са част от общогермански легендарен пласт – за съжаление, зле запазен. В отделни стихотворни фрагменти на Англосаксонската хроника и „Хеймскрингла“ вероятно дори имаме съхранени части от такива песни - или поне знаем как са си ги представяли вече в зрялото, Високо Средновековие. На база езикова и културна близост между франки и англосакси, засвидетелствана от Беда Преподобни в разказа му за мисията на Августин, можем да допуснем, че франкското наследство, фиксирано в сборника на Карл Велики, е било донякъде сродно по композиция, художествени похвати и речник с континенталната саксонска „Hildebrandslied“ (вероятно още VIII в.) или с произведения в англосаксонската епическа традиция, които имат известна претенция за историческа или поне епическа достоверност (например Финсбургския фрагмент и/или „Widsith“, чийто произход може да бъде изтеглен дори до VII в.). Не знаем какви са били песните на бургундите, бегло споменати от Сидоний Аполинарий във втората половина на V в., но отново можем да предположим, че част от тях са включвали известна историческа информация, постепенно преминаваща в епическа форма: нека си припомним, че прочутите литературни герои Зигфрид, Гунтер и Етцел (или Сигурд, Гунар и Атли) имат за свои прототипи съответно франкския крал Сигеберхт, бургундския владетел Гундахари и предводителя на хуните Атила.

Накратко, възможно е сборникът с езически песни на Карл Велики, унищожен по времето на сина му Лудвиг Благочестиви, да е съдържал епически поеми или песни за легендарни и квазиисторически франкски владетели – и то вероятно на франкски (стародолнонемски във франкска употреба), защото в изречението преди вече цитираното известие за сборника Айнхард съобщава германски имена на месеците и ветровете, узаконени пак от Карл.

Подобни корпуси с епически текстове представляват интерес предимно за германоезичните крале в западноевропейското ранно Средновековие – защото съдържат един от източниците им на легитимност чрез генеалогията от тачената, макар и нехристиянска древност (въпреки или може би точно заради относително късия си „стаж“ като крале при Пипин Къси и Карл, Каролингите претендират за кръвна връзка с Меровингите, така че напомнянето за първите франкски владетели не би трябвало да притеснява императора; напротив, Айнхард поставя съставянето на сборника редом със законодателната му дейност). Но тази легитимност е чисто „светска“, десакрализирана – и поради езическия си произход, и все пак заради свалянето на Меровингите. Тук си струва мимоходом да отбележим, че царуването на Карл Велики показва една многолика, сложна монархическа фигура: едновременно на християнски римски император, грижещ се за издаването на писано право и провеждането на църковни събори, но и на варварски крал, все още дълбоко свързан с германската традиция на франките.

Във всеки случай интересът към варварския езически епос в ранното Средновековие се дължи почти изцяло на крале: докато романизираната Църква съхранява известен пиетет единствено към класическото гръко-римско езичество (духовникът Айнхард открито подражава на Светоний и се позовава на Цицерон), но е по-скоро враждебна към варварското предхристиянско наследство, то кралете са тези, които поръчват подобни сборници. За Алфред Велики знаем, че е изключително начетен в „саксонските песни“, а Снори Стурлусон съставя „Хеймскрингла“ за Хаакон IV Норвежки, без да пропусне да отбележи, че някои от древните крале сами са били изкусни поети или поне са покровителствали прочути скалдове. Мястото на придворния поет, възпяващ героичните (езически, варварски) прадеди е привилегировано сред скандинавци, англосакси и островни келти. Тук е мястото да отбележим, че клишето за Църквата като унищожителка на всяко езическо минало е дълбоко невярно – средновековната Църква е запазила практически всичко, което днес знаем за гръко-римската Античност. Всъщност епископите и абатите, които до голяма степен наследяват не само латинския административен език, но и ролята на цивилни магистрати, възприемат едно по същество антично, отново гръко-римско отношение към варварската култура; за Църквата основният, макар и неартикулиран недостатък на германския епос не е толкова езическият, а тъкмо варварският й произход. Църковни автори не коментират очевидните християнски влияния например в Младата Еда, но разглеждат християнската стойност на Платон и Аристотел. Тази инерция спрямо "високото" антично и "ниското" варварско езичество е особено отчетлива през Ренесанса, а се долавя и в Просвещението с неговото презрение към "готическата" грубост.

Доколкото средновековните крале дължат троновете си именно на произход от варвари-завоеватели, пред тях този проблем не стои. Ето и една от причините от епоса постепенно да се развие светска лирика именно във владетелските дворове. Включително в дворовете на херцози и графове, претендиращи за старинен, славен, царствен произход; ето защо за Жан д'Арас няма нищо смущаващо в това, че родът Люзинян произлиза от фея, превръщаща се в змия - хтонично създание от вероятно келтски дохристиянски произход. Духовник би започнал романа за Мелюзина с античната по дух рационализация, че основателката на рода успешно е заблуждавала поданиците си, че е имала свръхестествени способности. Докато на светския романист такива условности не са нужни - рицарският роман радостно прегръща старите фолклорни пластове.

---------

А България?

Този текст ще завърши със спекулативен паралел между германската и българската средновековна култура. В своята „Беседа...“ презвитер Козма говори за „бесовски“ народни песни и игри. В писмата си от византийска България Григорий Антиох споменава „трагически песни“ за Самуил, пяти от българите през ХII в. Разбира се, познаваме и запазения цикъл песни за Вълкашин, Марко и Момчил от българския и сръбския юнашки епоси, записани обаче едва в XIX-XX в. От тези факти почти сигурно следва, че и в средновековна България са съществували устни епически произведения – песни, които можем да разглеждаме като един вид аналог на най-ранния германски епос. Тези песни обаче най-вероятно не са били записвани и така и не са се превърнали в основата на една българска средновековна светска литература (епосът, преминаващ в балади, има тази роля в германо- и романоезичния свят, а донякъде може би и в Рус). Единственото изворово сведение за унищожаване на книги в средновековна България е от похвалното слово за патриарх Евтимий на Григорий Цамблак и се отнася изрично за църковни съчинения, а не за светски. Доколкото именно владетелите в германския свят поддържат интереса към варварското, некласическо наследство, а в средновековната българска литература монарсите традиционно са сравнявани единствено с лица от класическата Античност („по ученост нов между царете Птолемей“, „ по победите си нов Александър“, „по вярата си нов Константин“), възможно ли е българските царе да са сакрализирали, въцърковили или антикизирали положението си в такава степен, която напълно да изключи легитимирането им със светска, тоест варварска генеалогия? Възможно ли е високата, дворцова култура на средновековните българи да е изцяло религиозно обусловена, отдалечена от предхристиянската традиция и съответно грецизирана? Такава възможност донякъде би обяснила липсата на светски средновековен епос от варварски произход и произлизащите от него жанрове в България. И вероятно не е без връзка с огромното византийско културно влияние, което така и не се откъсва от корените си в античната гръцка литература. Може би тук са причините да нямаме нито една запазена, записана средновековна българска песен и само изолирани факти като приписките към превода на Манасиевата хроника или случайните преписи на Именника да говорят, че изобщо е съществувала собствено българска легендарна традиция. Не бива да се пропуска и възможността приписките към Манасиевия превод, както и демонстрираните от цар Калоян или патриарх Евтимий знания за по-ранната българска история да се опират пряко на византийски източници.

Редактирано Март 11, 2014 от glishev

[Южняк]

Браво, Глишев, за целия постинг. Много интересно. Добре аргументирано и - ново. Не виждам спекулации, толкова нова и добре агументирана теза. Внимателно си го написал, обаче незабележимо (на пръв поглед) се отклоняваш сериозно както от парадигмата, така и от правилата на политическата коректност. Стува ми се, че позицията ти е новост за българската историография а може би и за западната, ако не директно, то поне в едни любопитни мисловни отпратки, които правиш....Ще го чета няколко пъти и ще се опитам да се обадя по темата, но по твоя начин, т.е., внимателно. Постингът ти е много богат на нови идеи, от всяко изречение може да се развие отделна тема.

[glishev]

За политическата коректност в случая не съм се замислял. Дори не съм си правил труда по някакъв начин да я накърнявам, а знаеш, че това инак ми е приятно. Ако се е случило, ще се радвам да ми покажеш къде в текста.

Тезите са три:

- светската литература на Средновековието произлиза от дохристиянския фолклор чрез епоса (тук има нужда от една уговорка*); от епоса произлизат балади и саги, а от баладите и сагите - лирика и романи;

- Църквата е толкова силно повлияна от античната цивилизация, че на практика системно осъжда само варварското езичество, а същевременно възприема и предава цялата антична литература (тук пак стигаме до обещаната уговорка*);

- дохристиянският варварски епос се запазва в някаква степен изключително заради кралски интерес; там, където царете не се интересуват от варварското езичество, този епос не е записан и съответно не се появява пълноценна светска литература.

---------

*Уговорката или всъщност четвъртата теза относно светската литература и Църквата през Средновековието е, че дори църковни автори създават особен вид светска литуратура, но тя почти винаги се основава на антични клишета.
В този смисъл има две средновековни светски литератури - дворцова (варварска) и манастирска (антична).
Анонимни манастирски скриптори се забавляват да съставят латински комедии, подражания на Теренций из френските манастири през ХII в. Ако Андреас Капелан е духовник, той е изключително дързък, защото пише разюздани имитации на Овидий. Ако и Кретиен дьо Троа е духовник, той е някакъв вид помирител на античното и варварското светско писане, защото темите му са келтски, но постоянно ги обогатява с коментари върху Вергилий (в "Ерек и Енида" Енида получава седло с изображения на Дидона и Еней). Галфрид Монмаутски определено е духовник и подражава открито на Вергилий и Тит Ливий в своята "История на британските крале", същевременно десакрализирайки, рационализирайки легендите на уелсците в античен маниер. Гийом дьо Лорис и Жан дьо Мьон със сигурност са минали през някаква манастирска школа, но техният "Роман за Розата" е демонстрация на начетеност по антична литература - и отново е доста дързък с постоянните намеси на божеството Амор (Любов, Ерос). Да не говорим за постоянното четене на "Песен на песните" из манастирските килии. А Платон и Аристотел са изключителни авторитети и за православните, и за католическите автори. Нехристиянските автори са "добри", когато са писали на еврейски, гръцки и латински.
"Бесовско" се оказва само това езичество, което се изразява на простонароден език. Зевс е по-приемлив за Църквата от Дажбог или Один. Може би защото езикът на Омир все пак е език и на Евангелието. Или защото ранносредновековният кадрови потенциал на Църквата е от последните антични поколения цивилни магистрати, отгледани с Вергилий (св. Августин, Сидоний Аполинарий и Боеций са отличен пример за това). Ицхак Хен има няколко прозорливи забележки по този въпрос в книгата си "Римските варвари". За такива хора е естествено да ценят Хезиод, но да отхвърлят като недодялани "дивашките песни" на бургундите, вонящи на чесън. Един учен епископ би могъл да се наслаждава на подвизите на Еней в латински хекзаметри, но когато нещата опрат до варварските герои да попита с благочестиво отвращение:
- Quid Christus сum Yngeldo? ("Какво общо има между Христа и [варварина] Ингелд?")
В "Диалог за чудесата" на Цезарий от Хайстербах тази зависимост е илюстрирана много добре. В един от екземплумите проповедникът вижда, че губи вниманието на монасите и вместо проповед започва да разказва легенда за крал Артур. Слушателите се оживяват и тогава той ги укорява, че искат да слушат безполезни светски приказки за нереални лица, а не спасителното Слово. Любопитното е, че целият екземплум е адаптация на античен анекдот за оратора Демостен. Какъв по-добър пример за църковната зависимост от класическото езичество и нетърпимост към варварското?

Ето защо дори след рухването на католическия интелектуален монопол е било трудно да се формулира, че не само гърците, но и варварите имат митологии.

Разбира се, не трябва да се забравя, че с Кръстоносните походи в ХII в. започва християнизиране на варварския фолклор: рицарите стават Христови воини, култът към Дамата и този към св. Богородица имат общи типови черти, появява се и литературният култ към Свещения Граал. Бернар дьо Клерво и куртоазните поети търсят общ път към Йерусалим.

Съвсем накъсо, това е наблюдението ми: че до XII в. Църквата толерира само антични езически текстове, но не и варварски езически текстове. След XII в. поне латинската Църква започва да се отваря към варварското наследство, но умерено. Западноевропейската аристокрация няма такива задръжки и това води до оцеляване и преобразуване на варварското наследство в богата литература, но в България аристокрацията може би е по-силно въцърковена, което води до изчезването на варварската епическа, светска традиция по нашите земи и съответно до бедност на литературата.

Тук обаче идва мястото и на един друг въпрос: ако във Византия духовници и светски лица пишат светска литература на добър гръцки, позовавайки се постоянно на античното наследство и влиянието им върху България е толкова голямо и няма владетелски интерес към варварската традиция, тогава къде е старобългарската антикизираща светска литература? Вероятно отговорът ще бъде: в няколкото превода и адаптации от XIV в.: Троянска притча, Александрия, Константин Манасий на български. Българската средновековна литература е в огромна степен литература на превода, на адаптацията. Може би това е нормално предвид близостта и влиянието на Константинопол.

Може би това е политически некоректното. Тук съм писал повече по темата: http://www.pravoslavie.bg/%D0%98%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D0%97%D0%B0%D1%89%D0%BE-%D0%BD%D1%8F%D0%BC%D0%B0-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0-%D0%B2-%D1%81%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%BD%D0%B0-%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F

Редактирано Март 12, 2014 от glishev

[Южняк]

Изглежда между двата постинга малко си промени позициите. Имам предвид :

*Тезите са три:

- светската литература на Средновековието произлиза от дохристиянския фолклор чрез епоса (тук има нужда от една уговорка*); от епоса произлизат балади и саги, а от баладите и сагите - лирика и романи; * - всъщност съм по-скоро съгласен с първия ти постинг, според който светската литература произлиза не просто от *дохристиянския* фолколор, а от *варварския*, което не е същото, и подчертаваш ролята на варварския епос - основателно -като източник на светска литература, както и причините за специалното място на варварския епост - кралете на запада са наследници на героите от епоса, те им се явяват къде митологично къде не техни предци и причина за високата им позиция. Ине само кралете - епосът е неписаната - или писана - история на западната аристокрация, разказ за събитията, които ги превръщат в аристократи. В качеството си на наследник на имперски рим, у римската църква този епос може да предизвика единствено и само мусене, по много причини; но на запад не е толкова лесно да се отърват от него, колкото на изток, защото епосът ще намери убежище в кралския двор или у аристократите; най много да го изгонят от църквата - но не и да го изкоренят. Напълно съм съгласен, че църквата се отнася към езическите текстове диференцирано. Неспособна да се справи с варварския епос на запад обаче, църквата може само да наблюдавя раждането и растежа на светската литература. А светската литература е много важна - тя има отношение към неща като ренесанса .... Много вярно си написал, че църквата обожава античните римски и гръцки текстове, епохата на античността, тя е свързана с нея, и правилно си го написал, тя не изоставя и за миг привързаността си към античната епоха. И тука влизаме в забележителен парадокс, за това ти казах че влизаж в приятен конфликт с парадигмата и дори си некоректен политически - традиционното разбиране за ренесанса е като преоткриването на ценностите и текстовете на античността; от твоя текст обаче виждаме, че това не е така и всъщност тези ценности и текстове саревностно пазени и промотирани от църквата (и си прав - да си псомним преклонението пред аристотел или пред географията на птолемей - изкушавам се да кажа че хипотезите, които се конфронтират с античните източници - коперник, галилей - на тях се гледа като на...варварски. И тука изпадаме в голям абсурд - цял живот учим клишето как ренесанса е роден от подновения интерес към античността - което не е цялата истина, ако изобщо е вярно, като добре го доказваш, и изтъкваш нещо, което аз поне досега не съм чел - че варварският епос има сериозно отношение към възникването на светската литература и специалното му място в кралските дворове предпоставя възникването на мощна светска литература - а значи има много сериозна роля в появата на ренесанса и в крайна сметка просвещението и науката.

-интересно, ако погледнем българския епос и ролята му в българската светска литература, както и ролята му във възраждането, ще го видим също да играе централна роля и в двете. Първата сериозна светска литература в България са стихотворенията на един типичен епически поет - Христо Ботев...който черпи от народната поезия; Нито Ботев, нито Каравелов цититират Омир или се интересуват от Марк Аврелий и гръцки склуптури. Напротив - Ботев пише за "непоринатата воня на византийското православие" , а каравелов реди "свободата не ще екзарх, иска Караджата" - т.е. съвсем категорично, българското възраждане е процес на секуларизация на общественото мислене, който преминава през идентични патерни - и те не са интерес към античността, а облягане на героическия "варварски" епос ("тоз, който падне в бой за свобода, той не умира..." и т.н.) и случайно или не - едно противопоставяне на Рим, т.е. на гръко-византийската традиция. Еманципацията на светската българска литература от църквата минава през отхвърляне на античността, имам предвид, гръко-римската античност и облягане на "варварския" епос по начин, донякъде паралелен на еманципацията на западната секуларна култура..

[glishev]

Позицията е същата. Понякога си променям мненията, но не чак толкова бързо

Това казвам - тази светска литература, която се корени във варварския епос, оцелява заради аристокрацията.

Инак, ако парадигмата на историографите е каквато я описваш, то тя се е върнала крачка назад спрямо деветнайсети век. Тогава автори като Иполит Тен са знаели, че Църквата съхранява и цени античната литература.

Това, което си сметнал за ново мнение, а то следва от по-горното, е, че през Средновековието съществуват две различни светски литератури - антична и варварска - от които първата се пише в манастирите, а втората в замъците.

За България ме интересуваше само Средновековието, иначе си прав.