Каракал

[Apofis]

Степният рис (каракалът) е невероятно бърз и ловък при нападение. Той настига заека толай на къси разстояния, а като подскочи високо нагоре, улавя ниско летящи птици. Промъква към кацнало на земята ято - птиците с крясък излитат, а каракалът ги настига във въздуха с нокти. Така само за секунди успява да свали няколко на земята.

В стари времена в Персия, в Индия и в други съседни страни хората са ценели тази рядка способност на каракалите, опитомявали са ги и са ги използували за лов на дребни антилопи и на фазани. Любимо развлечение на персите било да уреждат състезания между обучени за лов каракали;състезанието се състояло в това, кое животно ще улови повече гълъби с един скок сред разлитащо се ято.

Ареалът на каракала не е малък - почти цяла Африка, Арабския полуостров, Мала и Предна Азия до Северозападна Индия и югозападните райони на средна Азия в Русия. Навсякъде обаче той се среща толкова рядко, че е записан дори на червените страници в Червената книга, което означава, че има

опасност в близките години да бъде напълно унищожен, ако не се вземат бързи мерки за спасяването му.В Русия има около 500 индивида.

Каракалът живее в равнините - саваните, степите и пустините. Тук не винаги лесно намира вода, като получава необходимия му минимум от тялото на животните, с които се храни. Обикновено това са различни гризачи, птици, дребни антилопи, гущери. Каракалът напада дори щрауси, когато лежат върху яйцата си, и лови също таралежи и бодливи свинчета.

Краката на каракала са дълги, но той развива голяма скорост само на къси разстояния, която е напълно достатъчна, за да настигне и най-бързоногата си жертва. Ето защо той ловува, дебнейки жертвата, като пропълзява колкото може по-близо, и после с няколко скока плячката е осигурена. Всеки скок е почти 5 метра. Това е отлична "отскокливост" за такъв сравнително дребен хищник с дължина 60 - 80 см.

В горещините през лятото каракалите ловуват нощем, а през зимата и пролетта - при изгрев слънце. Денем се крият в дупки на бодливи свинчета и на лисици или в някой гъст храст, а понякога и в пукнатина в скалите. Животните прекарват цели си живот на земята. Много рядко, когато се спасяват например от кучета, те могат да се покатерят на някое дърво.

Женската ражда през април от едно до до три и по-рядко четери малки. Храни ги с мляко 2,5 месеца.

По-рано каракалът е бил смятан за рис. Сега е обособен в отделен вид, близък до рисовете. Той има къса опашка (но по-дълга отколкото на риса), на върха на ушите му стърчат снопчета козина, но няма "бакенбардите" на риса и кожата му ечервеникавопясъчен цвят, без петна.

В края на миналия, а дори и в началото на нашия век каракалът е бил разпространен в пустинните райони по цялото ляво крайбрежие на Амударя чак до нейното устие. Днес е рядко животно. През последните години на десния бряг на Амударя не са били срещани каракали.

В природата каракалът няма много врагове - само вълците и бездомните кучета. Главна причина, за да изчезне от старите си местообитания, са усвояването на пустинни земи от човека, силно нарасналият "фактор безпокойство" и попадането му в капаните, поставяни за зайци и лисици.

В русия има 34 каракала в 17 зоопарка - 17 мъжки и 17 женски. Могат да се оформят 17 двойки и скоро да има поколение от тях. Но уви, при такива условия каракалите не се размножават.