Изток-Запад Дзен и японската култура

[Р. Теодосиев]

Дайсецу Судзуки ни запознава отблизо с философията на дзен

„Дзен и японската култура“ (ИК „Изток-Запад“) на изтъкнатия познавач на дзен будизма Дайсецу Т. Судзуки е един от най-ярките трудове, посветени на дзен в световната литература. Луксозното българско издание на книгата съдържа множество илюстрации на знаменити японски твоорци, подбрани лично от автора на книгата.

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42221

Дайсецу Т. Судзуки (1870–1966) е един от най-видните познавачи на дзен будизма. Писал е върху будизма, религията и японската култура в продължение на повече от 60 години и е автор на над 100 книги. Роден в началото на периода Мейджи, Судзуки работи като изследовател на японската култура, в това число на будизма и в частност на дзен, чак до смъртта си. След като първият му дзен будистки учител Шаку Соен урежда възможността Судзуки да работи и следва с немския философ, преводач и редактор на списание, емигрирал в Щатите – Паул Карус (който проявява завиден интерес към сходствата между идеите за съвременна, научна, монистична религия и доктрините на будизма), Судзуки се налага като авторитет в областта на будизма. Публикува превод на „Дашън цисинлун“ – „Събуждането на вярата“, на изследването си върху будизма на Махаяна („Общо изложение на будизма на Махаяна“), а също и множеството преводи на китайски текстове, които издава в съавторство с Карус, и многобройните си статии върху будизма. В периода 1891–1897 г. Судзуки практикува дзен в храма на будистката школа Риндзай – Енгакуджи в Кита-Камакура, югоизточно от Токио. По този начин той става член на световна мрежа от будисти, теософи и интересуващи се от различни проявления на традицията из цяла Азия.

Един от най-известните трудове на Дайсецу Судзуки – „Дзен и японската култура“, който излиза и на български език – e издаден за първи път от Източното будистко общество на Будисткия университет Отани, Киото, през 1938 г. под заглавие „Дзен будизмът и неговото влияние върху японската култура”. Пишейки на поетичен, но същевременно достъпен език, в „Дзен и японската култура“Дайсецу Судзуки дефинира понятието дзен като „един от продуктите на китайското светоусещане, обогатено от индийските идеи, въведени в Китай през I век заедно с будистките учения“. Той проследява историческото развитие на дзен, като свързва зараждането му с бушидо (Пътя на воина) и умело очертава връзките на дзен с фехтовалното изкуство, с хайку, с чайната церемония и изконната любов на японеца към природата.

Книгата дава изчерпателна информация за всеки, който иска да вникне в основните идеи на дзен, което – твърди още авторът – е немислимо без познаване на контекста на японския живот и изкуство. Основополагащият труд на Судзуки съдържа ценни илюстрации от нанй-изтъкнатите японски майстори на живопистта и калиграфията.

Луксозното издание на „Дзен и японската култура“ е част от поредицата „библиотека Изток“, в която са още „Тридесет и шестте стратегеми“ и „Шътао и неговите беседи за живописта“ на руския китаист и изследовател Евгения Завадска.

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42221

„Дзен и самураите“, откъс от „Дзен и японската култура“, Дайсецу T. Судзуки

Може да изглежда странно, че дзен е бил свързан по някакъв начин с духа на военното съсловие на Япония. Независимо какъв облик добива будизмът в различните страни, в които процъфтява, той е религия на състраданието и в своята разнообразна история никога не е имал отношение към дейностите, свързани с войната и военното дело. Как тогава дзен е започнал да насърчава бойния дух на японските воини?

В Япония от самото начало на своята история дзен е бил тясно свързан с живота на самураите. Макар че никога не ги е подтиквал активно да изберат своята професия, в която се прилага насилие, той негласно ги подкрепял, когато поради някаква причина са се заели с нея. Дзен ги подкрепял по два начина: и нравствено, и философски. Нравствено, защото дзен е религия, която ни учи да не гледаме назад, щом веднъж сме взели дадено решение; философски, защото той се отнася равнодушно към живота и смъртта. Позицията да не гледаш назад в крайна сметка възхожда към философското убеждение; ала бидейки философия на волята, дзен привличал самурайския дух по-скоро в нравствено отношение, отколкото във философско. От философска гледна точка дзен набляга на интуицията, а не на разсъдъчното познание, защото интуицията е по-пряк път за постигане на Истината. Ето защо и нравствено, и философски дзен привличал силно военното съсловие. Умът на воина, който е – и това е едно от основните качества на боеца – относително прост и далеч не пристрастен към философстването, намира сроден дух в дзен. Може би това е и една от главните причини за тясната връзка между дзен и самураите.

Второ, дзен дисциплината е проста, директна, опираща се на егото, отричаща егото; нейната наклонност към аскетизъм се съчетава добре с воинския дух. Воинът също трябва да бъде винаги концентриран върху своя предмет: когато се бие, не бива да гледа нито назад, нито встрани. Той трябва да върви само напред, за да победи врага си. Ето защо не бива да се натоварва по никакъв начин – нито физически, нито емоционално, нито интелектуално. Интелектуалните съмнения, ако изобщо се зародят в ума на боеца, са големи препятствия за движението му напред, докато емоциите и физическите притежания са най-тежък товар, ако той желае да действа максимално ефикасно в своята професия. Добрият воин е по принцип аскет или стоик, което означава, че има желязна воля. Нея дзен може да осигури, когато е необходимо.

Трето, между дзен и военното съсловие на Япония има историческа връзка. По принцип будисткият свещеник Ейсай (1141–1215) се смята за първият, който е въвел дзен в Япония. Неговата дейност обаче се ограничавала повече или по-малко с Киото, който по онова време бил център на по-старите школи на будизма. Да се въведе нова вяра било почти невъзможно поради силната съпротива, оказвана от тяхна страна. Ейсай трябвало да направи известен компромис, заемайки позиция на помирение спрямо Тендай и Шингон, докато в Камакура, която била резиденция на правителството на Ходжо, подобни исторически трудности не съществували. Освен това управлението на Ходжо било милитаристично, тъй като той наследил фамилията Минамото, която се надигнала срещу фамилията Тайра и придворните аристократи. Последната загубила способността си да управлява ефикасно заради прекалената си изтънченост и последвалата я дегенерация. Режимът Ходжо е известен с изключителната си пестеливост и нравствена дисциплина, както и със силния си административен и военен апарат. Ръководителите на тази мощна правителствена машина приели дзен за свой духовен водач, пренебрегвайки традицията по въпросите на религията; по тоя начин дзен оказвал своето разнообразно влияние върху общия културен живот на японците от XIII в. насетне, включително през периода Ашикага и дори през периода Токугава.

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42221